Сара Шепард
Безпощадно (2)

1.
Всеки убиец заслужава да разпусне някоя вечер

Една сряда вечер в началото на март Емили Фийлдс лежеше на килима в спалнята, която делеше със сестра си Карълайн. На стената висяха медалите от състезанията по плуване и големият плакат на Майкъл Фелпс. На леглото на сестра й се въргаляха якето на Емили, хиляди тениски с голям размер и чифт момчешки дънки. Карълайн беше заминала за „Станфорд“ през август и Емили се наслаждаваше на самотата си. Особено след като напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в стаята.

Тя се превъртя по корем и погледна към лаптопа си. На екрана се мъдреше страница във Фейсбук. Почивай в мир, Табита Кларк.

Тя погледна снимката на профила на Табита. Ето ги розовите устни, които се усмихваха толкова изкусително на Емили в Ямайка. Ето ги и зелените очи, които се взираха присвити в тях на хотелската платформа. Сега Табита вече беше само купчина кости, плътта и вътрешностите й бяха изядени от рибите и разнесени от морските вълни.

Ние го направихме.

Емили затвори капака на лаптопа и усети, че й се повръща. Година по-рано, по време на пролетната ваканция, която прекара в Ямайка, тя й приятелките й можеха да се закълнат, че са се изправили очи в очи с истинската Алисън Дилорентис, която беше възкръснала и готова да приключи с тях завинаги, точно каквото възнамеряваше да направи и във фамилната им къща в Поконос. След поредица от странни срещи, в които тази нова, загадъчна непозната разкри тайни, които само Али би могла да знае, Ариа я беше блъснала през ръба на гарвановото гнездо. Момичето падна от няколко етажа на пясъчния бряг и тялото й изчезна веднага, най-вероятно отнесено в морето от прилива. Когато две седмици по-рано четирите приятелки видяха по новините, че останките на същото това момиче са били изхвърлени на брега на курорта, те си помислиха, че целият свят ще разбере онова, което те вече знаеха: че истинската Али е оцеляла от пожара в Поконос. И тогава падна бомбата: момичето, което Ариа беше блъснала, въобще не беше Али — името й бе Табита Кларк, точно както им беше казала. Те бяха убили невинен човек.

След края на новините Емили и приятелките й получиха смразяващо послание от анонимна персона, известна само като А., в традицията на двамата преследвачи, които ги бяха тормозили преди. Новият А. знаеше какво са извършили и възнамеряваше да ги накара да си платят. Оттогава Емили беше нащрек в очакване на следващата стъпка на А.

Тази мисъл я навестяваше ежедневно, стряскаше я и я караше да се чувства ужасно засрамена. Табита беше мъртва заради нея. Едно семейство бе съсипано заради нея. Тя правеше всичко възможно да се въздържи да не отиде в полицията и да им разкаже какво са извършили. Но това щеше да съсипе живота на Ариа, Хана и Спенсър.

Телефонът й изпиука и тя го взе. На екрана пишеше: „АРИА МОНТГОМЪРИ“.

— Здрасти — каза Емили.

— Здравей — отвърна Ариа. — Добре ли си?

Емили сви рамене.

— Нали знаеш…

— Да — съгласи се Ариа.

Настъпи продължително мълчание. През двете седмици след появата на А. и съобщението, че тялото на Табита е открито, Емили и Ариа се чуваха всяка вечер, просто така, за проверка. В повечето случаи дори не разговаряха. Понякога гледаха заедно телевизия — разни програми като „Да сме в крак със семейство Кардашиян“. Предишната седмица и двете хванаха повторението на „Малка сладка убийца“, телевизионният филм, който разказваше за завръщането на Истинската Али и поредицата убийства. Никоя от приятелките не беше гледала премиерата му — те бяха твърде шокирани от разкритията за Табита, за да се прехвърлят на друг канал. Но Ариа и Емили бяха хванали повторението, като пъшкаха при вида на актрисите, които играеха техните роли и се свиваха при свръх драматизираните моменти, където двойничките им намираха тялото на Иън Томас и бягаха от пожара в гората на Спенсър. Когато филмът достигна до кулминацията си в Поконос и къщата се взриви с Али в нея, Емили потрепери. Продуцентите бяха дали на филма окончателен край. Бяха убили злодея и бяха осигурили на момичетата тяхното „и живели дълго и щастливо“. Но те не знаеха, че Емили и приятелките й отново бяха преследвани от А.

Веднага щом започнаха да получават бележките от Новия А. — в деня на годишнината от ужасния пожар в Поконос, при който едва не загинаха — Емили беше сигурна, че Истинската Али е оцеляла при пожара и блъскането от платформата в Ямайка и се е завърнала, за да им отмъсти. Постепенно и приятелките й започнаха да го вярват — докато не се появи новината за истинската самоличност на Табита. Но дори това не отхвърли вероятността Истинската Али все пак да е жива. Тя можеше да е Новият А. и да знае всичко.

Емили не се съмняваше какво щяха да кажат приятелките й, ако заяви на всеослушание теорията си: „Приеми го, Ем. Али е мъртва“. Сигурно щяха да се върнат към старото си предположение, че Али е загинала в горящата къща в Поконос. Но имаше нещо, за което те не знаеха: че Емили беше оставила входната врата широко отворена преди къщата да се взриви. Али би могла да се измъкне оттам.

— Емили? — извика госпожа Фийлдс. — Можеш ли да слезеш?

Емили бързо се надигна.

— Трябва да вървя — каза тя на Ариа. — Ще се чуем утре, нали?

Тя затвори телефона, излезе от стаята и надникна през парапета. Във фоайето стояха родителите й, все още облечени с еднаквите сиви пуловери, които носеха по време на вечерните си разходки из квартала. До тях стоеше високо, луничаво момиче със същата като на Емили червеникаворуса коса. През рамото си беше преметнала раница, на която с големи червени букви беше написано „ОТБОР ПО ПЛУВАНЕ, УНИВЕРСИТЕТ АРИЗОНА“.

— Бет? — Емили присви очи.

По-голямата й сестра Бет погледна нагоре и разпери ръце.

— Та-дамм!

Емили се затича надолу по стълбите.

— Какво правиш тук? — извика тя. Сестра й рядко се връщаше в Роузууд. Тя беше твърде заета с работата си като асистент в Университета на Аризона, където беше учила, а освен това беше и помощник-треньор на отбора им по плуване, на който бе капитан през последната година.

Бет пусна раницата си на пода.

— Бяха ми останали два почивни дни и реших да те изненадам. — Тя изгледа Емили от главата до петите и се намръщи. — Интересен тоалет.

Емили погледна надолу. Беше облякла тениска на лекета и един твърде тесен клин на „Виктория’с сикрет“ с надпис „розов“ на задничето. Клинчето беше на Али — нейната Али или всъщност Кортни. Момичето, на което Емили се беше доверявала, с което се беше забавлявала и което беше обожавала в шести и седми клас. Макар клинчето да бе пооръфано по ръбовете, през последните две седмици се беше превърнало в любима дрешка за вкъщи. Незнайно защо тя си беше решила, че щом го носи, нищо лошо няма да й се случи.

— Вечерята ще стане след минутка. — Госпожа Фийлдс се завъртя на токовете си и се запъти към кухнята. — Хайде, момичета.

Те тръгнаха след нея по коридора. Във въздуха ухаеше на доматен сос и чесън. Масата беше подредена за четирима и таймерът на фурната запиука тъкмо когато майката на Емили се запъти към нея. Бет се настани до сестра си и отпи голяма глътка вода от чашата с ваденка на жабока Кермит, която бе нейната специална чаша още от малка. Тя имаше същите лунички и силно тяло на плувкиня като Емили, но червеникаворусата й коса беше подстригана късо под ушите и тя носеше малка сребърна халка на горната част на ушната си мида. Емили се запита дали боли да си пробиеш ухото там. Освен това се чудеше какво би казала госпожа Фийлдс, когато я забележи — тя не обичаше децата й да изглеждат „неуместно“, да носят пиърсинг на носовете или пъпчетата си, да боядисват косите си в странни цветове или да си правят татуировки. Но Бет беше на двайсет и четири; може би вече беше извън юрисдикцията на майка им.

— Как си? — Бет се подпря на лакти на масата и погледна Емили. — Имам чувството, че не сме се виждали от векове.

— Трябва по-често да си идваш вкъщи — изчурулика многозначително госпожа Фийлдс откъм плота.

Емили заби поглед в нащърбените си нокти, някои от които бяха изгризани до живеца. Не се сещаше за нито едно безвредно нещо, което да разкаже на Бет — целият й живот беше една непрекъсната борба.

— Чух, че си прекарала лятото при Карълайн във Филаделфия — подсети я Бет.

— А, да — отвърна Емили, мачкайки в ръка салфетката с щампа на пиленце. Лятото беше последното нещо, за което би искала да говори в този момент.

— Да, щурото лято на Емили в града — каза госпожа Фийлдс с полузасегнат, полушеговит тон, докато поставяше керамичната тава с лазаня на масата. — Не помня ти да си си взимала цяла година почивка от плуването, Бет.

— Е, това е вече минало. — Господин Фийлдс се настани на обичайния си стол и грабна едно парче чеснов хляб от панера. — Емили е уредена за догодина.

— Да, чух! — Бет щипна игриво Емили по рамото. — Пълна стипендия за Университета на Северна Каролина! Сигурно си умираш от кеф?

Емили усети, че погледите на всички са вперени в нея и преглътна.

— Да, умирам си.

Тя знаеше, че трябва да се радва на стипендията, но беше изгубила приятелката си Клоуи Роланд заради нея — Клоуи беше предположила, че Емили се натиска на баща й, който имаше добри връзки с Университета на Северна Каролина, но всъщност господин Роланд бе направил първата стъпка и след това тя се опитваше по всякакъв начин да го избегне. Освен това част от Емили дори не беше сигурна дали изобщо ще отиде в университета. Ами ако А. разкаже на полицията какво бяха причинили на Табита? Дали нямаше опасност да посрещне новата академична година в затвора?

Всички започнаха да похапват лазаня, вилиците им застъргаха по чиниите. Бет започна да разказва за участието си в благотворителната организация в Аризона. Господин Фийлдс направи комплимент на жена си за спанака соте. Госпожа Фийлдс разказа за новото семейство, което беше посетила като част от роузуудския комитет за посрещане на новодомци. Емили се усмихваше и кимаше, и задаваше въпроси, но не можа да се насили да вземе по-дейно участие в разговора. Дори опита само няколко хапки от лазанята, макар това да беше едно от любимите й ястия.

След десерта Бет скочи от стола си и настоя тя да измие чиниите.

— Искаш ли да ми помогнеш, Ем?

Всъщност Емили нямаше търпение да се прибере в стаята си и да се зарови под завивките, но не искаше да прояви грубост към сестра си, която и без това рядко виждаше.

— Разбира се.

Двете застанаха до мивката и впериха погледи в тъмната нива, с която граничеше задният им двор. Когато умивалникът се напълни със сапунена вода и в кухнята се разнесе ароматът на препарата за миене на съдове, Емили се прокашля.

— Какво смяташ да правиш, докато си вкъщи?

Бет погледна през рамо, за да се увери, че в стаята са само двете с Емили.

— Всъщност съм планирала доста забавни неща — прошепна тя. — Утре например ще има карнавално парти, което обещава да е страхотно.

— Звучи… страхотно. — Емили не успя да скрие изненадата си. Онази Бет, която познаваше, не си падаше по купоните. Доколкото си спомняше Бет приличаше много на Карълайн — никога не нарушаваше вечерния си час, никога не пропускаше нито една тренировка по плуване. Последната й година в „Роузууд дей“, когато Емили беше в шести клас, след абитуриентския бал Бет и кавалерът й Чаз се прибраха в дома на семейство Фийлдс, вместо да отидат на дискотека. Същата вечер Али беше останала да спи у Емили и двете се промъкнаха на първия етаж, с надеждата да хванат Бет и Чаз да се натискат. Но те просто седяха в двата края на дивана и гледаха повторение на сериала „24“. „Не искам да те обидя, Ем, обаче сестра ти е много задръстена“ — беше прошепнала Али.

— Добре, защото и ти ще дойдеш с мен. — Бет пръсна Емили със сапунена вода, като оплиска и своята тениска.

Емили поклати глава. Мисълта да отиде на парти я привличаше точно толкова, колкото и ходенето по живи въглени.

Бет включи мелачката за отпадъци на сифона и водата в умивалника забълбука.

— Какво има? Мама каза, че си доста унила напоследък, но ти направо си като изпаднала в кататония. Когато те попитах за стипендията, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухнеш в сълзи. Да не би да си скъсала с някоя приятелка?

Приятелка. Кърпата се изплъзна от ръцете на Емили. Тя винаги се стряскаше, когато някой от семейството й споменаваше нестандартната й сексуална ориентация. Знаеше, че те полагат всички усилия да я разберат, но понякога приповдигнатото им отношение наистина я дразнеше.

— С никого не съм скъсала — смотолеви Емили.

— Да не би мама да се държи твърде строго с теб? — Бет завъртя очи. — На кого му пука, че си пропуснала летните тренировки по плуване? Та това беше преди месеци! Не проумявам как издържаш съвсем сама в тази къща.

Емили я погледна.

— Мислех, че харесваш мама.

— Харесвам я, но към края на последната година в гимназията нямах търпение да се махна оттук. — Бет попи ръцете си с кърпата за чинии. — Хайде, кажи ми. Какво те тормози?

Емили бавно избърса една чиния и погледна към милото, търпеливо лице на Бет. Искаше й се да може да каже истината на сестра си. За бременността. За А. Дори за Табита. Но Бет щеше да откачи. А Емили вече беше успяла да се отчужди от едната си сестра.

— Доста съм стресирана — промърмори тя. — Последната година е по-трудна, отколкото очаквах.

Бет насочи една вилица към Емили.

— Точно затова трябва да дойдеш с мен на този купон. И не приемам „не“ за отговор.

Емили прокара пръст по назъбения край на чинията. Тя отчаяно искаше да каже „не“, но нещо дълбоко в нея я накара да замълчи. Липсваха й сестрите й, с които можеше да поговори — последния път, по Коледа, когато беше видяла Карълайн, тя се беше постарала да не остава насаме с Емили. Дори спа на дивана в дневната, заявявайки, че е свикнала да заспива пред телевизора, но Емили си знаеше, че го прави, защото не иска да остава в спалнята, която двете деляха. Привързаността и вниманието на Бет й се струваха като подарък, който не би могла да откаже.

— Сигурно ще мога да отскоча за малко — промърмори Емили.

Бет я прегърна.

— Знаех си, че ще се навиеш!

— За какво става дума?

Двете се обърнаха. На прага стоеше госпожа Фийлдс с ръце на хълбоците. Бет вирна глава.

— Нищо, мамо.

Госпожа Фийлд се отдалечи. Емили и сестра й се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ще ни бъде адски забавно — прошепна Бет.

И за момент Емили почти й повярва.