Сара Шепард
Безпощадно (19)

18.
Всички велики актриси халюцинират!

— „Плам, пламти! Котел, бълбукай!“ — крещяха в понеделник следобед Наоми, Райли и Кейт, докато обикаляха около казана на сцената в „Роузууд дей“. — „Адска смес, мехури пукай“.

Трите момичета привикаха Бо-Макбет към себе си, поклащайки гърдите си и изпращайки му въздушни целувки, което със сигурност го нямаше в сценария. Те бяха захвърлили училищните униформи и се бяха преоблекли в тесни дънки, къси туники и вещерски шапки в стил Хелоуин. Джасмин Брайър, кестенявата второкурсничка, която играеше ролята на лейди Макдъф, сбута Скот Чин, нейния сценичен съпруг.

— Те приличат по-скоро на проститутки, а не на вещици.

— Ядосваш се само защото вчера те отсвириха, когато поиска да седнеш при тях в „Стийм“ — отвърна многозначително Скот и пусна балонче с дъвката си.

Спенсър се сви в стола си и зачовърка несъзнателно с пръст една мъничка дупчица на чорапите си. Залата миришеше на стари обувки, сандвичи със салам, които инструкторът им винаги си носеше за следобедна закуска, и масло от пачули. От сцената се усети някакво вълнение и когато Спенсър погледна натам, Кейт, Наоми и Райли слизаха от подвижния подиум с шапки в ръцете.

— Ъ-ъ-ъ, може ли минутка внимание? — извика Наоми. — Искаме да ви напомним за партито след представлението в петък. Ще се проведе в „Ото“. Надяваме се всички да дойдете. — Докато казваше това, тя гледаше директно в Бо.

Спенсър завъртя очи. Само Наоми, Райли и Кейт биха организирали купон в „Ото“, намиращото се наблизо луксозно бистро. Обикновено партитата за екипа се организираха в залата или в салона по физическо. Две години по-рано го бяха организирали в кафенето.

— Освен това предлагаме да се облечете по-изискано, защото ще има репортери от „Филаделфия сентинъл“ — добави Райли с носов глас, поглеждайки към останалите актьори, които обикновено изглеждаха така, сякаш отиват на Ренесансов панаир — дори когато не репетираха Шекспир. — Надявам се, че ще интервюират всички ни.

Пиер изсумтя.

— Тогава по-добре да поработим здраво. — Той забеляза Спенсър на задната редица. — Като стана дума за това, господин М.? Лейди М.? Готови ли сте?

Спенсър скочи.

— Определено.

Бо също се надигна.

Наоми и Райли го изгледаха с копнеж, докато той бавно се носеше по пътечката.

— Успех — каза Наоми и запърха с мигли. Бо я стрелна с презрителна усмивка.

След това момичетата се обърнаха към Спенсър и се изкискаха.

— В нея определено има нещо нередно, не мислите ли? — прошепна Наоми достатъчно силно, че да я чуе Спенсър. — Може би някой наистина е изгубил усещането си за драматизъм.

— Аз лично смятам, че момичето, което я изигра в „Малка сладка убийца“, е много по-добра актриса от нея — рече Кейт. Останалите се изсмяха сподавено.

Спенсър излезе на сцената, без да им обръща внимание. Пиер я погледна с присвити очи.

— Ще репетираме сцената, в която казваш на господин М. да убие краля. Надявам се, че днес ще се представиш по-добре.

— Разбира се — изчурулика Спенсър и преметна кичур руса коса през рамото си. Предишния ден в къщата на Бо бяха репетирали много сцени и тя се чувстваше подготвена. Не спираше да повтаря мантрата си наум: „Направо ще ги разбия и «Принстън» ще ме приеме“. Тя размени погледи с Бо, който също се качи на сцената. Усмихна й се окуражаващо и тя му се усмихна в отговор.

— Добре. — Пиер започна да обикаля сцената. — Тогава ще започнем отначало.

Той махна с ръка на Бо, който зарецитира монолога на Макбет, в който той се колебае дали да извърши убийство. Когато дойде ред на Спенсър, тя отново повтори мантрата наум. „Направо ще ги разбия и «Принстън» ще ме приеме“.

— „Е, как е там?“ — произнесе тя.

Бо се обърна и я погледна.

— „Пита ли за мен?“.

Спенсър го погледна раздразнено, сякаш той наистина бе неин съпруг и за пореден път не беше чул нито дума от онова, което му беше казала.

— „Не знаеш сякаш!“.

Бо наведе глава и каза, че не е нужно да обсъждат повече убийството — той не би могъл да го извърши. Спенсър го погледна, като се опитваше да се постави на мястото на лейди Макбет, както я беше научил Бо. „Влез в кожата й. Постави се на нейно място. Потопи се в проблемите й“.

А за Спенсър това означаваше: потопи се в историята с Табита. Все пак беше съучастничка в убийството й. Мотивите й бяха различни от тези на лейди Макбет, но резултатът бе един и същ.

— „Ти бе облякъл една надежда или тя е пияна?“ — тросна му се тя. „После спала, изтрезняла и ето я, зелено бледа, гледа към лудориите си“.

Двамата продължиха да спорят. Лейди Макбет каза на съпруга си, че ако не извърши убийството, то значи не е истински мъж. След това разкри плана си: да напият прислугата на краля и да го убият, докато подчинените му спят. Спенсър се опита аргументите й да прозвучат колкото се може по-логично и все повече се потапяше в героинята си. В онази нощ в Ямайка тя също се бе проявила като гласа на разума и беше казала на приятелките си, че трябва да спрат Табита. А когато Ариа я блъсна от покрива, Спенсър бе онази, която ги събра и ги увери, че са постъпили правилно.

Внезапно тя забеляза някакво движение с крайчеца на окото си и се обърна. Точно зад Бо, почти прозрачна заради силното сценично осветление, се виждаше русокоса девойка с жълта рокля. Лицето й имаше пепеляв цвят, очите й бяха безжизнени и главата й беше изкривена под странен ъгъл, сякаш вратът й бе прекършен.

Спенсър ахна. Това беше Табита.

Тя изтръпна от страх. Заби поглед в пода, неспособна да погледне отново към ъгъла. Бо се размърда на сцената, в очакване да чуе последните й реплики. Най-накрая тя надигна глава и погледна към мястото, където бе видяла фигурата. Табита беше изчезнала.

Спенсър се изпъна.

— „Особено когато ние двама със вик и жалби проглушим света?“ — изрече бързо тя и хвана ръцете на Бо. Той кимна и отвърна, че ще извърши злото дело.

Слава Богу, с това сцената приключваше. Спенсър се скри зад завесата и се стовари върху стария диван, който навремето бе използван като декор. Пое си няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. Провал. Пиер сигурно си беше помислил, че продължителната пауза между репликите й се дължи на това, че ги е забравила, а не защото е видяла призрак на сцената. Сега сигурно щеше да я изгони завинаги от пиесата. Може би трябваше направо да пише на „Принстън“ и да се откаже от мястото в полза на Спенсър Ф. Бъдещето й беше съсипано.

Дочуха се приближаващи стъпки.

— Я виж ти, госпожице Хейстингс — разнесе се гласът на Пиер.

Спенсър рязко отдръпна ръце от лицето си. Върху восъчното, гримирано лице на Пиер беше изписано задоволство.

— Явно някой си е написал домашното. Отлична работа.

Тя го погледна и примигна.

— Наистина ли?

Пиер кимна.

— Според мен наистина си успяла да се слееш с лейди М. Тихите писъци много ми харесаха. И не спираше да гледаш в нищото, като обладана от дух. Направо си родена за тази роля.

След тези думи Пиер се завъртя на токовете си и се отправи към сцената. Бо изтича към Спенсър, ухилен до уши.

— Беше невероятно! — извика той и я хвана за ръцете. — Наистина успя да го направиш!

Спенсър леко се усмихна.

— Реших, че съм провалила всичко. Играх като спазматичка.

Бо поклати глава.

— Не, беше невероятна. — Той се взря в очите й с такава енергия, че тя усети как бузите й пламват. — Успяла си да откриеш нещо наистина плашещо в себе си, нали? Веднага го разбрах.

— Ами, не съвсем. — Спенсър надникна през завесите. В ъгъла, където бе стояла Табита, нямаше никой. — Докато беше на сцената, не видя никой, нали? — попита тя.

Бо се огледа и поклати глава.

— Не. — Той стисна ръцете й. — Мисля, че след още няколко упражнения ще станеш страхотна. Хайде следващия път да се видим у вас. Какво ще кажеш за четвъртък следобед?

— Добре ми звучи — отвърна Спенсър с треперещ глас. Тогава Бо се наведе напред със смутено изражение на лицето. Спенсър затвори очи, уверена, че ще я целуне, но внезапно дочу слаб шепот:

— Убийца.

Тя отвори очи и се отдръпна. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха.

— Чу ли това?

Бо се огледа.

— Не…

Спенсър се напрегна, но не долови нищо повече. Може би всичко бе плод на въображението й. Или може би имаше нещо — някой — много по-зловещ от това.

А.