Хавиер Моро
Индийската принцеса (45)

44.

Двайсетте години — „щастливите години“ на века. Лондон беше по-весел, „Савой“ — по-оживен, а улиците — по-претъпкани от всякога. Имаше жени с прическа ала гарсон, други пушеха, полите на всички бяха по-къси. Атмосферата беше освободена и непринудена. Лондон най-после бе забравил войната.

Веднага щом пристигна в Англия, Анита посети сина си. Предпочете да отиде сама, за да се наслади на дълго жадувания момент.

— Аджит, момчето ми, толкова копнеех да те видя…

— Бледа си, мамо — каза й той. — Нали не си болна?

— Не, скъпи, чувствам се добре.

Мисълта, че синът й може да отгатне по лицето й състоянието, в което се намираше, я изпълни с безпокойство. Какво щеше да стане, ако се разрази скандал? Щеше ли да се отрече от майка си? Щеше ли да я намрази? Едно петнайсетгодишно момче можеше ли да разбере какво в действителност се е случило? Не искаше да мисли за това, защото тези въпроси не предвещаваха нищо добро и я караха да се чувства зле. Отново изпита презрение към самата себе си — чувство, което напоследък й беше твърде познато.

— Чичо Каран дойде да ме види — продължи Аджит — и ми каза, че ще остане да живее в Англия.

Очите на Анита заблестяха. „Значи е вярно, не ми е дал празно обещание, търси начин да остане в Англия“ — помисли си тя и сърцето й се изпълни с надежда. Новината, която Аджит й съобщи, повдигна духа й. Вече си се представяше как живее в Лондон, близо до сина си. И с Каран.

„Да не би да полудявам?“ — запита се тя по-късно, когато се върна при махараджата, за да го придружи в обичайната въртележка от светски събития: конните надбягвания в Аскот, шампионата по тенис в Уимбълдън, разходките в Кю Гардънс, чая в дома на приятели аристократи… C изключение на кралските приеми, на които не беше канена, Анита придружаваше съпруга си навсякъде. Махараджата отиде в Бъкингамския дворец с един от синовете си, за да види сватбените подаръци на крал Джордж VI и годеницата му Елизабет. Херцогът на Кент им ги показа с такова въодушевление, сякаш самият той щеше да се жени. Както винаги, когато беше в Европа, махараджата беше в прекрасно настроение. Наситеният светски живот беше доказателство за подновеното уважение на англичаните към него. Нищо не можеше да го направи по-щастлив в тези бурни времена. Сега повече от всякога махараджите се нуждаеха от закрилата на британците.

Каран беше в свитата на баща си, състояща се от трийсетина души. Заемаха десетия етаж на „Савой“. Анита и махараджата спяха в отделни стаи, отделени от малък салон и коридор, в така наречения „Кралски апартамент“. Стаята на Каран беше в дъното на коридора. Все едно че бяха в Капуртхала.

Нощният живот обаче беше различен. Из целия град бяха изникнали клубове, в които се слушаше джаз, танго, латиноамерикански ритми… Никога не бе имало толкова разнообразие, както сега. Анита помоли махараджата да й позволи да излезе с Каран и английските му приятели, за да послуша музика, сякаш беше младо момиче, което иска разрешение от баща си. Махараджата, както винаги, даде съгласието си и остана в хотела с намерението да си легне рано.

Анита прекара незабравими вечери, които й напомняха ранната младост, когато излизаше със свои връстници. В „Падналият ангел“ — клуб, в който петима цветнокожи свиреха така, сякаш бяха обсебени от странна магия, Анита чу най-добрия джаз през живота си. Сега тази музика я вълнуваше повече от тангото. Танцьорката от „Камелиите“ носеше blues^[1] в душата си, морна и тъжна, може би заради някакво странно предчувствие.

Нито тя, нито Каран подозираха, че са поставени под зорко наблюдение. Сикхът Кхушал Сингх, верен служител на махараджата, нощем дебнеше всяко движение по коридорите на десетия етаж на „Савой“. Последната вечер, след като Анита и Каран се върнаха от „Падналият ангел“, той събуди махараджата в един и половина след полунощ.

— Ваше Височество, сега е моментът — каза му той.

Махараджата стана, разяждан от любопитство и същевременно обезпокоен от това, което щеше да открие. Облече тъмночервен халат, обу чехли от еленова кожа и последва помощника си по слабо осветения коридор, стъпвайки безшумно по дебелия мокет. Пред стаята на Анита Кхушал Сингх му направи знак с глава, сякаш му искаше разрешение да отвори вратата. Махараджата кимна утвърдително. Вътре всичко изглеждаше нормално. Както обикновено, щорите бяха наполовина спуснати, защото Анита не обичаше да спи на тъмно. Твърдеше, че я е страх. На пръв поглед в леглото някой спеше блажено, поне докато Кхушал Сингх не дръпна с един замах завивките. Махараджата отвори широко очи, сякаш се опитваше да проумее това, което виждаше. В леглото нямаше никого, само една възглавница, явно поставена там, за да създава впечатление, че някой лежи. „Значи е вярно“ — помисли си махараджата. Подозренията на всички щяха да се потвърдят. Сега разбираше студеното и равнодушно държане на жена си, хладната й реакция, когато я целуваше или хващаше ръката й, отсъстващия й поглед… Оставаше най-лошото.

Джагатджит имаше чувството, че всички чуват ударите на сърцето му, докато вървеше с несигурна стъпка към дъното на коридора, където бяха стаите на синовете му. Кхушал Сингх посочи стаята на Каран. Махараджата допря ухо до вратата и явно чу нещо, защото направи знак на помощника си, който почука тихичко на нея. След няколко мига, които му се сториха безкрайни, Каран я открехна и се озова пред баща си — твърде гневен, за да говори, и твърде наранен, за да реагира. Без да попита нищо, махараджата бутна вратата и я отвори широко. Леглото беше разхвърляно. Анита седеше в едно кресло срещу тоалетната масичка. Бе облечена, както я бе видял за последен път няколко часа по-рано, когато му бе поискала разрешение да отиде в „Падналият ангел“.

Настана зловеща тишина. Анита не наведе глава, нито отклони поглед. Гледаше мъжа си с широко отворени очи, неподвижна като статуя, с нямо предизвикателство. Каран обаче стоеше с наведена глава и прегърбени рамене, сякаш беше смазан от тежестта на собствения си позор. Смъртноблед, съкрушен от удара, който го нараняваше и като баща, и като съпруг, махараджата не направи нито крачка повече. Очите му пламтяха, сякаш искаше да ги изпепели с поглед.

След дълго мълчание махараджата се обърна към сина си с равен глас:

— Махай се. Не искам повече да те виждам. Не знам как съм могъл да създам толкова коварен син.

— Просто си говорехме — промърмори Каран. — Току-що се върнахме… Не мисли, че…

— Излез, преди да съм наредил да те изхвърлят насила.

Анита затвори очи, очаквайки своя ред. Не чу нищо: нито обиди, нито звук от някаква борба. Само чу стъпките на Каран да се отдалечават по коридора и я обхвана чувството, че сърцето й престава да бие. Когато отвори отново очи, беше сама. Тримата мъже си бяха отишли. Не бяха извадили камите, както щяха да направят в Андалусия, помисли си тя. Не бе имало обиди, нито викове, нито насилие, с изключение на сдържания гняв на махараджата. В полумрака до нея долетя звукът от сирената на кораб, плаващ по Темза, примесен с тиха музика, долитаща от бара на хотела или може би от улицата. Нима драмата бе приключила? Нима прегрешението й, тайните целувки, нощите в храма на Кали, прокълнатата любов, която я бе измъчвала в продължение на месеци, щяха да свършат по този толкова блудкав, позорен и срамен начин? Мъжът й дори не се бе обърнал към нея, толкова я презираше. А тишината около нея, изпълнена с корабни сирени и с привиден покой, я плашеше много повече от шумотевицата при един скандал.

Когато обърна глава, се озова пред собственото си отражение в огледалото. За миг забрави за Каран и за мъжа си, изненадана от странната жена, която виждаше пред себе си. „Сигурно съм луда“ — каза си тя. Подстриганата й по последна мода коса й се стори вулгарна, бръчките на лицето й се очертаваха по-ясно от обикновено, бледостта на устните й я изненада, а очите й бяха като мъртви. Колко стара изглеждаше! И колко се срамуваше от себе си, колко дълбоко се презираше! Нямаше желание да лъже, искаше да признае всичко и поне веднъж да бъде свободна като птица, но беше принудена да се защитава като тигрица, беше принудена да подкрепи лъжата на Каран, пък било и само за да го защити.

Когато я попитат, щеше да каже, че са искали да изпият по чаша в бара на хотела, но тъй като е бил затворен, са решили да си побъбрят в стаята, и че това е всичко.