Хавиер Моро
Индийската принцеса (22)

21.

— Госпожо, донесоха колет за вас.

— Сега слизам.

Анита се протегна лениво. Всичките й движения бяха отмерени, забавени. Остави върху леглото ветрилото от щраусови пера и погледна през големия прозорец на стаята си във Вила Буона Виста. Небето беше белезникаво, линията на хоризонта едва се различаваше. Цветята в лехите бяха повехнали, моравата бе изгубила януарската си свежест, кучетата се бяха сгушили в сянката на верандата, а сърната по цял ден лежеше на брега на езерото. Горещините настъпиха ненадейно. Жегата беше вездесъща, знойна, суха и изпепеляваща, както в Малага през август. С тази разлика, че сега беше месец март, а казваха, че до дъждовете през юни ще става все по-горещо. Анита трудно понасяше топлината, защото беше бременна в осмия месец. Красотата й беше вече на зряла жена. Заобленият й корем под копринената рокля бе прогонил и последната следа от детството. Изглеждаше по-висока, а лицето й имаше прасковен тен, който му придаваше блясък. Не беше изгубила привлекателността си, дори напротив, преждевременната зрелост я правеше още по-чаровна. Твърдеше, че не може да живее без пунках^[1] и „хората вентилатори“. Това бяха възрастни прислужници, които по цял ден лежаха на верандата и дърпаха едно въже, завързано за палеца на крака им. Въжето минаваше през прозореца на стаята и чрез една макара на тавана завърташе дълга дървена пръчка — на нея бе закачен напоен с ароматизирана вода плат, който раздвижваше въздуха. Носеше известно облекчение, но въпреки това човек трябваше да се бори съзнателно с жегата. Трябваше да дозира физическите усилия, да мери крачките и да пресмята енергията, необходима за каквато и да е дейност. Затова Анита се движеше бавно. Слезе по стълбата, подпирайки се с подпухналите си ръце на перилото. „Да не би да е нов подарък от принца?“ — питаше се тя. Беше учудена, защото нямаше повод за празнуване. На 8 февруари, когато беше рожденият й ден, мъжът й я изненада с прекрасно перлено колие. Понякога обаче пристигаха неочаквани подаръци, например двата пауна, които един поданик изпрати, за да им благодари за някакво съдебно решение, или пък касата с уиски от един приятел владетел, с която ги известяваше за посещението си.

Колетът бе поставен в салона и приличаше на малък ковчег. Беше закована с гвоздеи и облепена с ленти дървена кутия, изпратена от Испания. Икономът се зае да я откове. Внезапно обаче захвърли инструмента и излезе тичешком, поставил ръка на устата си. От колета се разнасяше силно зловоние, миризма на гнило, която спираше дъха. Сред прислужниците настана вълнение. Свалиха си тюрбаните, като си запушиха с тях носа, и с помощта на други инструменти успяха да отворят капака. Анита събра смелост и започна да развива пакета, увит отгоре с хартия, а под нея — с плат. Внезапно й се догади и не успя да довърши започнатото; видя лъскави зеленикави червеи и изпусна всичко с вик. Един стар слуга отнесе кутията в градината и започна да изважда неща, които не бе виждал през живота си, неща, които само Анита знаеше какво са: шунка от Хабуго, кървавици от Бургос и различни сирена от Ла Манча, пълни с червеи. Не беше странно, че се бяха разложили, като се има предвид, че бяха пътували пет месеца до Индия. В колета имаше едно мило писмо от семейство Делгадо, което й пращаше тези деликатеси, за да ги яде, докато свикне с храната в Индия. „Къде мислят, че живея?“ — запита се Анита и реши веднага да им изпрати бърза телеграма, в която да ги помоли да не й пращат повече нищо, защото се храни много добре, „по европейски“, и дори пие френска минерална вода.

В писмото имаше и обезпокоителни новини. Сестра й — Виктория, й съобщаваше за сватбата си с лекомисления Джордж Уинънс. Родителите й не могли да я осуетят, макар че се опитали с всички средства да отдалечат дъщеря си от американеца, като я отвели в Малага. Уинънс обаче се явил един ден у тях и поискал ръката на момичето. Когато му отказали, той вдигнал скандал на вратата на жилището, извадил пистолет и заплашил, че ще се самоубие. И понеже Виктория била много влюбена, накрая станало неговото. Тъй като бил протестант, той се съгласил с изричното условие на родителите: да приеме католицизма, защото, както Анита написа в дневника си: „… на моите родители им стигаше фактът, че едната им дъщеря е омъжена за неверник, и нямаше да позволят и другата да изгуби вярата си.“

Виктория щеше да се омъжи през май и Анита съжаляваше, че няма да може да присъства. Нито те можаха да дойдат на нейната сватба, нито тя щеше да отиде в Малага на сватбата на сестра си. Разстоянията бяха твърде големи и отсъствието на любимите хора в най-важните моменти, които бележеха всяка семейна история, й тежеше много. Как й се искаше някой от семейството й да бъде до нея в края на бременността й! Компания й правеше раджата, който винаги беше мил и внимателен, и мадам Дижон, която все така изпълняваше задълженията си и я учеше на френски. Прислужницата й Лола обаче, родена в Малага като нея, с която би трябвало да се чувства най-близка, я изнервяше. Беше мекушава, винаги мърмореше и не правеше никакво усилие да се приспособи. По-скоро беше като камък на шията, отколкото някаква помощ. Анита би я изпратила с охота в Испания, но предпочиташе да изчака раждането на детето. Освен че й помагаше да се облече, Лола не правеше нищо друго; непрестанно й създаваше грижи, защото винаги се случваше нещо, най-често единствено във въображението й.

Благодушният доктор Уорбъртън — с гъстите си бели мустаци и цилиндъра си — също я посещаваше. Наблюдаваше отблизо състоянието й и се опитваше да пропъди страховете й относно предстоящото раждане. Запозна се и с акушерката — индийка, която бе помагала при раждането на останалите деца на раджата и която й приличаше на андалуска циганка. Не можеше обаче да разговаря с нея заради незнанието на езика. Анита беше заобиколена от хора, но всички й бяха чужди.

Животът в „Буона Виста“ беше твърде спокоен, особено след настъпването на горещините. Нямаше го чистия и свеж въздух на утрините в Кашмир, където прекараха няколко дни от медения месец в един от дворците на махараджа Хари Сингх, на брега на покритото с лотоси езеро в Шринагар — истинска Венеция на Изтока, столица на толкова красива държава, че беше невъзможно „някой да се чувства нещастен там“. Анита каза това на махараджата като комплимент, а той й отвърна, че може да смята двореца за свой дом. Махараджата, индиец с маниери на римски император, царуваше над четири милиона мюсюлмани в територия, голяма колкото Испания и красива като рай.

Това беше огромна смарагдовозелена долина, заобиколена от покритите с вечен сняг върхове на Хималаите и прорязана от пълноводни реки, над които земеродни рибарчета пърхаха с криле, преди да се спуснат към плячката. Ливадите бяха покрити с виолетови цветя и яркочервени макове. Анита видя там повече плодове, отколкото във Франция: ягоди, черници, малини, круши, сливи и толкова зрели череши, че се пукаха само като ги допреш до устните. Никога не бе вдъхвала уханието на толкова различни цветя, както в градините на Шалимар, особено опияняващи привечер, когато се отпускаше на шезлонга пред чаша чай. Бяха незабравими дни, през които играеха тенис, разхождаха се из полето, присъстваха на състезания по поло и съзерцаваха великолепните залези над проблясващите води на езерото на борда на шитра — корабчета с форма на гондола, които носеха имена като „Гнездо на влюбени“ или „Нежна пролетна птица“. За Анита това гостуване изигра роля на представяне в обществото. Поведението и личността й бяха в центъра на вниманието на всички. Облечена с разкошни индийски рокли, тя бе ходила на вечери, на които присъстваха други принцове — като низама на Хайдерабад, който беше изключително внимателен и любезен с нея. Този дребен човек — висок метър и четирийсет — властваше над двайсет милиона хиндуисти и четири милиона мюсюлмани в най-голямата държава в Индия. Беше най-богатият от всички принцове. Говореше се, че в чекмеджето на масата му в двореца в Хайдерабад държи увити в старо списание различни диаманти, принадлежащи към прочутата му колекция от бижута и скъпоценни камъни, с която би могъл да покрие цяла улица. Страхът му да не бъде отровен беше толкова голям, че по време на вечерята Анита забеляза как един негов слуга опитва преди него всички ястия от менюто. Беше очарован от Анита и й обеща красив накит, когато тя и мъжът й го посетят в Хайдерабад. Останалите принцове и роднини също изразиха възхищението си от младата испанка и похвалиха добрия вкус на раджата, а през това време жените зад решетъчните прегради правеха мрачни предположения за трудното бъдеще, което я очакваше заради факта, че е „петата съпруга“.

Пътуването бе белязано от едно неприятно събитие. Английският резидент^[2] отказа да приеме раджата, след като му съобщиха, че смята да го посети с Анита. Раджата се почувства оскърбен и не можа да прикрие раздразнението си от англичаните, „които се месят, където не трябва“. Анита остана разочарована, защото много й се искаше да види градините на резиденцията, прочути в цяла Индия с колекцията си от рози с английски имена — като „Маршал Нийл“ или „Дороти Пъркинс“, чийто аромат се разнасяше из цялата околност.

Само два месеца бяха минали от престоя им в Кашмир, ала сякаш бе изминала цяла вечност. След като се прибраха в Капуртхала, животът им възвърна обичайния си ритъм, който със засилването на жегата ставаше все по-бавен. Никой не вършеше нищо през най-горещите часове на деня. Преди зазоряване Анита се присъединяваше към раджата за пуджа^[3] — утринна молитва. Той четеше откъси от „Грантх Сахиб“, докато Анита се молеше на Богородица и мислеше за светците, защото вярата й оставаше непокътната. „Общувам директно с Бог“ — каза му тя веднъж и той я разбра, защото също нямаше склонност към ритуалите, така че всеки един от тях практикуваше религията посвоему. Бяха щастлива двойка, която сякаш плуваше над подводните камъни на реалността.

След молитвите раджата отиваше да язди и се връщаше преди осем сутринта, когато слънцето започваше да напича. Прекарваше останалото време в кабинета си, където се занимаваше с държавните дела заедно с министрите и съветниците си. Обсъждаха бюджета и разглеждаха молбите за строителство на електрически централи, училища, болници и пощенски сгради. Раджата се държеше като абсолютен монарх. Назначаваше и уволняваше министрите си; в неговите владения изборите бяха непознати. Когато привършеше с държавните дела, отиваше да обиколи другите си дворци.

Въпреки че новият живот й беше интересен, Анита на моменти се чувстваше самотна. Прекалената церемониалност противоречеше на андалуското й възпитание. Държаха се с нея с такова уважение и спазваха дистанцията толкова стриктно, че понякога й беше невъзможно да разговаря естествено с другите. Освен това бременността й пречеше да се движи и я обричаше на заседнал живот. Раджата я посъветва да научи урду, за да може да общува със съпругите и дъщерите на аристократите и висшите служители в Капуртхала. „Владеенето на един местен език ще внесе разнообразие в живота ти“ — каза той. Така че Анита стоеше в стаята си и упражняваше френски с мадам Дижон, учеше урду с един възрастен поет, шиеше, нижеше перли и се отзоваваше тутакси, когато й съобщаваха, че е дошъл някой амбулантен търговец, който би могъл да я заинтересува, например китаецът обущар, който поставяше крака на клиента върху лист хартия, за да очертае точната форма, и след два дни се връщаше с направен по мярка чифт прекрасни обуща. Или продавачът от Кашмир, който покриваше верандата с огромни вързопи, пълни с копринено бельо, предмети от папиемаше и килими. През вилата минаваше също укротителят на змии, за да прочисти градината. Вършеше това с флейтата си и отнасяше змиите със себе си, като получаваше по една рупия за всяка. Или хиндуистът отшелник, който живееше сам в малък храм наблизо и ходеше гол, с изключение на една тънка връв около кръста, а тялото му бе покрито с бяла пепел — той идваше за вода, но не се осмеляваше да иска милостиня.

Привечер Анита обикновено придружаваше раджата до строежа на новия дворец, който щеше да бъде готов следващата година. Той вече имаше име: Елисейски дворец. Беше много по-голям от вилата — имаше сто и осем стаи. Анита обичаше да се разхожда из градините. Представяше си се седнала на терасата на огромната си спалня, откъдето съзерцава как една бавачка разхожда детето й в количка. Раджата й бе предоставил част от градината, за да я засади и да я подреди по свой вкус, защото тя искаше да си направи „кашмирска градина“. Градинари имаше предостатъчно, така че нямаше да се преумори от работа. Това щеше да бъде нейното място и убежище; нейното собствено райско кътче.

На връщане срещаха бисти — водоносци, които обикаляха из къщата с торба от козя кожа на рамо и пръскаха вода, за да не се вдига прах. Мокреха също едни дебели кърпи и с тях покриваха прозорците и вратите. Това беше войната срещу жегата. В салоните проникваше незабравимото ухание на свечеряването: мирис на трева и току-що полети градини, който се смесваше с дима на благовонията, много ефикасен срещу комарите. В някои дни по време на вечерята свиреше оркестър. Анита свикна с рага и газелите — поеми на урду, изпети като любовни балади. Бяха вълнуващи, защото разказваха за трагични съдби, които любовта накрая преобразяваше.

През нощта, когато горещината ставаше непоносима, Анита напускаше съпружеското легло и правеше това, на което я бяха научили: излизаше на терасата, увиваше тялото си с мокър чаршаф и лягаше на едно легло от тънки дъски, опитвайки се да заспи. Прекарваше дълги часове, без да успее да склопи очи, но не от горещината, а от страх. Мислеше за раждането, за детето и за болестите, от които човек можеше да си отиде за един ден. В Европа никога не беше мислила за болести, още по-малко за смъртта. Тук обаче беше различно. Анита бе научила, че учителката й по английски, с която се бе срещнала само веднъж, се разболяла при първите горещини и внезапно починала. Сутринта преподавала уроци, а вечерта я погребали. Просто така, изведнъж. Казваха, че при такава горещина телата не могат да се съхраняват. Бързината, с която смъртта настъпваше, бе изумителна. Беше толкова типично за Индия!… Откакто бе дошла тук, двама прислужници бяха умрели от малария. Как да не я е страх?

Внимаваше много какво яде, особено през този сезон на годината. Гледаше да избягва месото, откакто видя рояците мухи в мюсюлманските месарници в центъра на града. Преди да яде плодовете, тя ги миеше в купи с вода, към която прибавяше няколко капки калиев перманганат. Мадам Дижон я предупреди да го прави собственоръчно, защото готвачът можеше да забрави, а по въпросите на хигиената не трябваше да се доверява на прислугата. Това бе урок, който Анита възприе по неволя много скоро. Научи един от готвачите да приготвя „индийско гаспачо“ — местен вариант на андалуското гаспачо, приготвено със соево масло и щипка къри, за да се хареса на раджата. Една сутрин, когато влезе в кухнята, видя един от помощниците да прецежда гаспачото през чорап.

— Но какво правиш? — попита го тя ужасено. — Това е чорап на Негово височество!

— Не се сърдете, госпожо, взех мръсен — отвърна й помощникът с доволен вид.

* * *

Когато една жена е бременна, обикновено я затрупват със съвети, които трудно могат да бъдат следвани едновременно. Акушерката й бе казала да избягва пикантните храни и подправките, защото могат да навредят на бебето. Доктор Уорбъртън й бе забранил да язди, да танцува, да играе тенис и бадминтон. Прочете й един пасаж от „Медицински наръчник за отглеждане на децата в Индия“, своего рода библия за англичаните, който съветваше „да се поддържа спокойно, равномерно, весело и добро разположение на духа“, докато се чака раждането на отрочето. Докторът обаче се въздържа да й прочете друга глава от същата книга, която предлагаше ужасяващ списък от обичайните болести, от които страдаха децата в Индия: абсцеси, ужилвания от пчели и скорпиони, ухапвания от подивели кучета, от змии, холера, колики, стомашни неразположения и слънчасване. Да не говорим за маларията, тифусната треска и едрата шарка. За да предотвратят подобни нещастия, сикхите извършваха веднъж в месеца ритуал за честване на още нероденото дете, в който група духовници се събираха около Анита и се молеха.

На 25 април следобед започна да усеща първите силни контракции. В „Буона Виста“ закипя трескава дейност. Прислужници, болногледачки, акушерки и лечители търчаха нагоре-надолу, едновременно възбудени и разтревожени от стенанията на мемсахиб. Намесата на акушерката само превърна охканията във викове, които раздираха лепкавия от жегата въздух. Анита пищеше като мюсюлманка, оплакваща мъртъвците си. Детето бе тръгнало със седалището напред и акушерката не успя да го обърне дори с помощта на медицинските сестри. Вечерта пристигна доктор Уорбъртън, придружен от други двама лекари. Анита продължаваше да страда, потънала в пот и сълзи, а тялото й се разтърсваше от болки, които прорязваха вътрешностите й. Лицето й бе придобило сиво-зеленикав цвят, беше изтощена и не можеше да пророни дума. „Лекарите се уплашиха за живота и на двама ни — щеше да напише Анита в дневника си. — Не спирах да се моля на Дева Мария Победителка да ме избави от лош край“. Имаше чувството, че трябва да плати за щастието, което животът й бе подарил, сякаш трябваше да изкупи греха за необикновената си съдба.

Доктор Уорбъртън и колегите му предприеха манипулации, опитвайки се да променят положението на бебето. Не за пръв път се сблъскваха с трудно раждане, но случаят наистина беше сложен. Горещината не прощаваше. „Като видях, че с всяка изминала минута нещата се влошават, поверих съдбата си на Богородица и й обещах ритуална мантия, ако ме дари с милостта си и спаси моя живот и живота на детето ми“. Накрая доктор Уорбъртън успя да извади детето, покрито със слуз и кръв и с увита около врата пъпна връв. „След няколко ужасни часа, за които не искам да си спомням, полужива и измъчена, чух плача на детето и забързаните стъпки на аите и прислужниците, които съобщаваха добрата вест“.

Раджата, който никога досега не бе следил отблизо раждането на децата си, също се бе уплашил за живота на Анита. Но сляпото доверие, което хранеше в английските лекари, му бе помогнало да преживее тревогата по време на очакването. Беше толкова щастлив от развръзката, че заповяда градските оръдия да изстрелят тринайсет салюта, с което да оповестят празничен ден в Капуртхала. Нареди на министрите си да организират безплатно раздаване на храна пред вратите на Гурдвара, пред главната джамия и храма на Лакшми, за да сподели с бедните щастието си в този важен ден. Няколко слуги, качени на слонове, щяха да раздадат сладкиши и бонбони на децата в града. Накрая, верен на традицията, заповяда да отворят вратите на затвора и да освободят малобройните му обитатели.