Хавиер Моро
Индийската принцеса (11)

10.

Този мъж, който толкова я впечатляваше и смущаваше, се превърна в истински ангел хранител за нея и семейството й. Първоначалните й страхове се оказаха неоснователни. Не трябваше да ходят хванати за ръка като отдавнашни годеници. Нямаше неприятни сцени, промени в настроението, сексуални намеци, нито един жест извън добрия тон, който да вдъхне съмнение относно намеренията на раджата. Напротив, поведението му винаги бе безупречно. Беше учтив, щедър и тактичен. Освен че настани семейството в един луксозен апартамент на две преки от „Сейнт Джеймс & Олбъни“, той нае испанска прислужница, за да им готви ястия от родния край. За семейство Делгадо той беше „принцът“, човекът, който им даде завидно положение и сигурност в живота и чиято репутация щеше да ги закриля до смъртта. Всички жестове на раджата — от поканите за театър, за да може цялото семейство да се наслади на най-добрите парижки представления, до великолепните бижута, които подаряваше на Анита — водеха до убеждението, че е дълбоко влюбен в момичето. Трудно беше обаче да се намери разумно обяснение на този факт. Беше се влюбил в испанка, макар че бе пристрастен към всичко френско. Беше се влюбил в жена без потекло, макар че бе обсебен от произхода — като всеки раджа, и от кастите — като всеки индиец. Беше се влюбил в жена, която бе почти дете и която трудно можеше да се вмести в живота му без търкания и напрежение. Беше толкова влюбен, че не пестеше средства, за да покаже чувствата си. Докато пътуваше из света, следеше много внимателно чрез мадам Дижон напредъка на Анита и винаги я изненадваше с жестовете си, подобни на малки вълшебства, които се добавяха към приказната атмосфера: например чепката грозде мискет сутринта на закуска; шишенце със зехтин за подправка на салатите; разкошната кукла, която изненадващо й подари; коженото палто и ботушките, които в деня на първия снеговалеж пристигнаха от най-луксозния магазин за кожени изделия в Париж… Да не говорим за по-скъпите подаръци. Преди да напусне Франция, той й поднесе две кутийки от синьо кадифе. В едната имаше две златни гривни с изумруди; в другата — пръстен от платина с брилянти.

— Не го сваляй от пръста си; така всички ще знаят, че си сгодена и предстои да се омъжиш.

После я целуна по челото. Това беше сбогуването му.

— Нищо няма да ти липсва, Анита. Учи се старателно и бързо, за да можеш скоро да дойдеш при мен.

„Не успях да кажа нищо от вълнение — написа по-късно тя в дневника си. — Мисля, че вече го обичах мъничко и ми беше тъжно, че заминава.“

Раджата й пишеше и й пращаше телеграми. Един ден, скоро след като бе заминал, тя получи цветя и шоколади, изпратени от Лондон, които бяха придружени от бележка, написана на испански: „Учи и не бъди тъжна“. Това изключително внимание мобилизираше волята на Анита и тя удвояваше усилията си, за да научи един език, чрез който да може да общува със своя принц. Зае се усърдно с английския и френския. Не пропускаше нито един урок по тенис и езда, по пиано и рисуване, нито дори по билярд — игра, която беше на мода в светските среди по онова време. Вземаше също уроци по етикет — вече й бяха обяснили за какво става дума — при вдовицата на един бивш френски дипломат. Тези уроци включваха „поведение, вкус и добри маниери“. Безкрайните правила объркваха Анита: във Франция не беше прието марулята да се реже с нож — трябваше да се прегъва с вилицата, а това изискваше истински акробатизъм с китката и бе почти невъзможно да бъде извършено с достойнство. Във Франция освен това беше знак за лошо възпитание да ядеш с едната ръка под масата, докато в Англия това се смяташе за коректно. Да ядеш с пръсти пък беше най-ужасната простъпка, с изключение на Индия, където се гледаше с одобрение на чужденците, които се хранеха с ръце, следвайки сентенцията „Дето и да идеш, прави онова, що видиш“. Каква бъркотия! Да кажеш „наздраве“ преди всяко ястие навсякъде се смяташе за неучтиво, както и да благодариш на прислужника или сервитьора, след като си сервираш ядене от подноса. И никакво питане за „клозета“, ако усетиш някакво къркорене в червата, а за „тоалетната“ или банята. Анита се научи да бели плодовете и скаридите с нож и вилица, да прави реверанс според ранга на лицето, което трябва да поздрави, научи какви думи да използва, за да честити на някого или да му изкаже съболезнования, как да съчетава цветовете в облеклото, как да избягва прекомерния грим, как да пише покани… С една дума, цял един език от жестове и фрази, който й беше необходим, за да влезе в света на висшето общество и да стане част от него. В деня, в който узна предназначението на купата за миене на ръце с резена лимон, я обхвана такъв пристъп на смях, че се наложи да отиде в тоалетната, за да избърше сълзите си. Не пожела обаче да обясни причината за веселието си на вдовицата, защото усещаше и лек срам.

Вече не изпитваше нужда от постоянното присъствие на семейството си, което виждаше веднъж седмично, като в същото време се сближаваше все повече с мадам Дижон. Французойката беше внимателна и отзивчива, но това не й пречеше да изпълнява стриктно задълженията си. Държеше се с нея като с дете или като с жена — според обстоятелствата. Можеше да прекара цял следобед с Анита в кроене или бродиране, както и да се изкачи с нея на Айфеловата кула, да язди с нея в Булонския лес или да чака търпеливо да свърши урокът й по тенис. С удоволствие я въвеждаше в живота на Париж с неговите салони за чай, с големите магазини, с киносалоните, театрите и изложбите. С широко отворени очи Анита се потапяше в атмосферата на големия град. Нищо не убягваше от погледа й: нито начинът, по който жените се движеха свободно с дългите си рокли — научи се да прихваща полата си с ръка на слизане по стълба, „откривайки крайчеца на тафтената фуста“, нито миризмата на масло от сладкарниците, нито обичаят на французите да ядат агнешкото почти сурово, нито пословичната намръщеност на някои парижани. Оказа се признателна и послушна ученичка, учеше бързо и не чакаше да й се повтаря едно и също нещо два пъти. Беше упорита, държеше се открито и естествено, в случай че не знаеше нещо, и притежаваше безгранично любопитство. Това съобщаваше мадам Дижон на раджата, който изказваше задоволството си от добре свършената работа.

На рождения й ден мадам Дижон я изненада с торта, на която имаше сто свещи. Всичките бяха запалени.

— Но аз съм само на седемнайсет! — възкликна девойката.

— Това е, за да живееш сто години и всичките да бъдат щастливи — отвърна мадам Дижон. Трогната, Анита я прегърна сърдечно.

После в салона на апартамента тя намери пътен несесер от сребро. Този подарък я развълнува, защото й напомняше за дългия път, който й предстоеше. Намери също билети за класически балет в Операта — предпочитаното от нея представление, — а до тях красив седефен бинокъл, който бе поискала, за да може да вижда отблизо балерините. Влечението й към танца, който беше в кръвта й, бе открило в Париж благодатна почва, за да се развие. Всяка седмица присъстваше на някакъв спектакъл.

Така минаваха месеците — в уроци, разходки с кола и вечери в театъра. Един подреден живот, от който Анита съумя да се възползва, за да придобие лустро и да се превърне в светска дама. Научи се да говори сносно френски и да пише на него по-добре, отколкото на родния си език, но така и не успя да превъзмогне силния испански акцент. Това я изнервяше, но мадам Дижон я успокояваше — казваше й, че това й придава особен екзотичен чар. Родителите й също се справяха с френския, особено сестра й Виктория. Тя имаше „много хубав и много богат“ американски годеник. Бе се запознала с него на един прием в британското посолство, на който раджата беше поканил сестрите малко преди да замине. Казваше се Джордж Уинънс и беше от известно балтиморско семейство. Говореше като кречетало и беше прототип на съблазнител. Казваше, че е изобретил автомобил с електрическа тяга, и смяташе да го патентова, за да го произвежда в една от фабриките на баща си в Швейцария. Анита никак не харесваше този толкова простоват ухажор. Реши, че е самохвалко. Не се осмеляваше обаче да каже нещо на сестра си, за да не помрачи мечтите й.

На семейство Делгадо им беше дотегнало да живеят в Париж, където не познаваха никого. Въпреки разкоша, който ги обграждаше, горяха от желание да се върнат в Мадрид, за да се насладят на новото си положение. За тях бъдещето не можеше да бъде по-прекрасно. Крояха планове да се преместят в голям апартамент, да наемат прислуга и дори да си купят автомобил… Единствено честта ги задържаше във Франция. Знаеха, че за да се завърнат триумфално в Мадрид, първо трябваше да омъжат момичето, пък било то и в студената канцелария на някое парижко кметство. Тази формалност щеше да ги освободи, да им отвори вратите към хубавия живот, към охолството и сигурността. За това обаче бе нужно присъствието на раджата. А принцът се бавеше повече от очакваното. Няколко пъти бе известил за пристигането си — и няколко пъти бе отлагал пътуването в последния момент, винаги по независещи от него причини. Чакането се проточи толкова много, че Анита започна да се пита: „Дали все още ме обича, или вече ме е разлюбил и затова не идва? А ако дойде и вече не ме харесва?“. Така или иначе, когато си на седемнайсет години, шест месеца очакване са цяла вечност.

Един ден на връщане към хотела, след урока по етикет, й се стори, че съзира позната фигура. Мъжът се разхождаше нетърпеливо пред входа с колонада на улица „Риволи“ и сякаш чакаше някого. Когато влезе във фоайето, Анита се сети: „Но това е Анселмо!“. Той не я бе познал заради облеклото и прическата й на светска дама. Тя обаче го позна. Не се беше променил — имаше все така вид на бохем и лице с изсечените черти на кастилец и беше слаб и жилест като бикоборец.

— Дойдох в Париж да рисувам — каза й той. — Завърших курса в академията „Сан Фернандо“ и се реших… Това е световната столица на изкуството…

— Поздравявам те за смелостта.

Тази вечер вечеряха всички заедно в апартамента на родителите й. Анселмо носеше пресни новини от Испания, макар че там не се бе случило нищо значително след заминаването им. Политическата обстановка беше все така нажежена, а междувременно крал Алфонсо XIII и неговата „малка англичанка“ същата седмица кръщаваха наследника си на Френската ривиера, „сякаш изобщо не ги интересува какво става в Испания“, възмущаваше се Анселмо. Що се отнася до останалото, площад „Сибелес“ все още бил на мястото си, най-посещаваните събирания сега се провеждали в кафене „Канделас“, а брадата на дон Рамон ставала все по-дълга.

Доня Канделария съвсем не беше във възторг от посещението на този „голтак“, който бе влюбен в дъщеря й и можеше да провали всичките й грандиозни проекти. Веднага след като си тръгна, тя предупреди Анита да не се среща повече с него. Съветът обаче имаше обратен ефект. Още на следващия ден двамата се срещнаха при входа на галерията на Амброаз Волар, търговеца на картини, който беше открил импресионистите. Сред провансалски пейзажи, голи тела и закуски на брега на спокойни реки Анселмо я попита дали е щастлива. Без да се колебае, Анита отвърна:

— Да, макар че положението е доста странно. Научавам много неща, всичко е ново за мен, но не ми е много ясно как ще свърши всичко това. Раджата отсъства от дълго време и понякога ме обхващат съмнения…

— Но той обича ли те, или не те обича?

— Мисля, че ме обича… Иначе какво щяхме да правим тук?

— А ти обичаш ли го?

Анита се замисли.

— Да — отвърна тя след дълга пауза.

— Не изглеждаш много убедена.

— Всичко е толкова нереално… Понякога сънувам, че се събуждам в студената ми стая в Мадрид и всичко си е постарому… А когато наистина се събудя и видя, че съм в стаята в хотела, а пред мен е закуската, която ми носят на сребърен поднос… вече не знам дали спя, или съм будна!

Двамата се разсмяха шумно. Анита продължи:

— Понякога се питам дали той наистина съществува… Почти не се познаваме, но едно знам със сигурност: че се отнася с мен като с кралица, а това ме кара да изпитвам нещо към него… наречи го както искаш.

— Анита, в каква каша само си се забъркала! Всъщност дойдох да ти предложа много по-вълнуваща авантюра…

— Така ли? — попита тя наивно. — Разкажи ми.

— Наел съм една стая в Монмартър, близо до мястото, където живее приятелят ми Пабло Руис, който между другото е от Малага. Мисля, че ще ти хареса много. Няма да крия, че от тавана капе на няколко места и е на шестия етаж в сграда без асансьор. Но гледката от покривите на Париж е много по-романтична от това, което можеш да видиш от хотелската стая… Да продължавам ли?

— Разбира се — отвърна тя с усмивка.

— Предлагам ти да дойдеш да живееш при мен.

— С любимия — рай дори в колиба, нали?

— Нещо такова… — отвърна той, изпивайки я с очи.

Анита го погледна нежно и му показа ръката си, на която блестяха диамантите на годежния пръстен, който й бе подарил раджата. Анселмо смени тона и заговори сериозно:

— Предлагам ти истинска любов, Анита. И щастие, което няма нищо общо с парите на твоя мавърски крал…

— Не го наричай така! — прекъсна го тя.

Анселмо се учуди от рязката й реакция. Изглежда, разбра, че я е изгубил.

— Толкова ми липсваше.

— И ти на мен… в началото. Но аз се промених, Анселмо. Вече не съм същата.

— Разбира се… — каза примирено той, криейки ръцете си, за да не види тя, че треперят.

Прекараха следобеда в ателието на Пабло Руис, който подписваше картините си с фамилията на майка си — Пикасо. Таванът беше много висок, с капандури, през които влизаше сива светлина. Анита се наслаждаваше на компанията на своите сънародници и връстници в отсъствието на родителите си. Смя се от сърце на анекдотите на Пабло — остроумен неин съгражданин и донжуан, който през цялото време я ухажваше. Стените бяха покрити с картините му, които Анита никак не хареса, защото рисуваше „разкривени“ лица и тела, и поради това не му предрече блестящо бъдеще. Беше началото на кубизма. Почувства се като риба във вода в тази бохемска обстановка, защото й напомняше познатата мадридска атмосфера. Това беше нейният свят. Анселмо се опитваше да я накара да осъзнае това, а и тя самата го усещаше, но въпреки това нямаше друг избор, освен да се вкопчи в измислената вълшебна приказка, в която тя играеше ролята на Пепеляшка. Така или иначе, изпита облекчение при мисълта, че ако приказката се пръсне като сапунен мехур, щеше да й остане светът на старите й приятели художници, в който да се приюти.

* * *

Урокът по езда беше любимият й момент през деня. Едно ландо с герба на Капуртхала я вземаше в уречения час и след като отминеше „Шанз-Елизе“, поемаше по някоя от алеите, които навлизаха в Булонския лес, към най-елитния клуб по езда в града. Този ден Анита беше сама, без мадам Дижон, която бе останала в апартамента под предлог, че има crise de foie — чернодробна криза от преяждане. Анита много се смя на този израз, защото в Испания не беше чула някой да се оплаква от черния си дроб. Испанците обикновено имаха проблеми с корема или стомаха, черния дроб го оставяха на лекарите.

Булонският лес беше по-красив от всякога, или поне така й се струваше. Светлината на късното лято се процеждаше между дърветата и оцветяваше листата в богата гама от зелено. Предната нощ бе валяло и миришеше на влажна пръст. Земята беше мека и тя си помисли, че денят е идеален за разходка след урока, вместо да остане да се върти в кръг из манежа. Кобилата й се казваше Лунарес, испано-арабски кон с бели хълбоци, изпъстрени със сиви петънца, и опашка в същия цвят. Принадлежеше на конюшнята, чиито услуги раджата ползваше, докато бе в Париж. Беше кротка и лесна за яздене кобила, способна да прояви пъргавина, ако ездачът поиска това. Беше без съмнение най-добрата приятелка на Анита след мадам Дижон.

Учителят й даде разрешение да се поразходи, при условие че следва пътеката, която минаваше покрай няколко водоема и езерца и се изкачваше и слизаше по хълмовете в парка. Вече бе излизала няколко пъти сама и винаги се бе връщала очарована. Бе изпитала сладостното усещане за пълна свобода, чувствайки се едно цяло с кобилата и пищната горска растителност.

Тази сутрин се осмели да поупражни тръс и галоп. Наслаждаваше се на смяната от един алюр в друг, която Лунарес изпълняваше точно и с лекота. Харесваше й, че контролира кобилата и че вече е превъзмогнала напълно страха си от нея. Тази увереност, както и вятърът, който вееше в лицето й, я изпълваха с опияняващо усещане.

По някое време усети, че Лунарес е обзета от възбуда, и задърпа силно юздите, за да не се впусне в галоп. Въпреки това, с мъка успяваше да я контролира. „Какво ли е видяла? — питаше се Анита. — Защо се развълнува така?“ Веднага разбра причината: следваше я друг ездач. Чуваше тропота от копитата на коня, който приближаваше. Тя се наклони назад с всички сили, за да спре кобилата. Усилията й обаче се оказаха напразни. Случи се тъкмо това, от което толкова се беше страхувала: Лунарес престана да се подчинява на заповедите й и се понесе в галоп през поляните. Обхвана я паника, но въпреки това се държеше здраво за седлото и успя да запази равновесие. Спомни си какво трябва да направи в такива случаи: да дърпа леко юздата на една страна, за да накара коня да галопира в отворен кръг в началото, а после постепенно да затваря кръга, докато успее да го спре. Нямаше обаче време да го стори: ездачът, който я следваше, вече я настигаше. Чуваше пръхтенето на животното все по-близо. Анита го прокле с целия си репертоар от андалуски ругатни, но в същото време ездачът мина пред нея и пое юздите на Лунарес, която забави лудешкия си галоп. Конете преминаха в тръс, после в ходом.

— Трябва да бъдеш по-строга с Лунарес — каза един познат глас. — Ти командваш, не тя.

Беше раджата. Бе пристигнал предната нощ, след като бе присъствал в Ница на кръщавката на сина на Алфонсо XIII и „малката англичанка“. Беше се обадил на мадам Дижон, за да уреди срещата с Анита в Булонския лес. Компаньонката не беше болна; бе съучастница на господаря си, който бе поискал да изненада любимата си с романтична среща.

Анита беше бледа като платно. Уплахата и вълнението от появата на раджата я бяха зашеметили.

— Не смятах да те плаша, но тези животни винаги искат да са първи. Не забравяй, че Лунарес е била шампион, когато е участвала в надбягванията, затова не обича да я изпреварват. Впрочем яздиш добре и имаш добър стил.

— Благодаря.

Раджата гледаше с усмивка Анита, която постепенно си възвръщаше присъствието на духа. Беше много красива с леко разрошената си коса, с пламналите бузи и покритите с капчици пот слепоочия.

— Мадам Дижон ми каза, че си научила много добре френски. Гордея се с теб, Анита — добави той с присъщия си леко бащински тон.

— Мерси, Ваше Височество. Исках да бъда на висотата на доверието, което ми гласу…

Бе репетирала фразата стотици пъти, защото стотици пъти си бе представяла сцената на повторната им среща. Сега обаче тя й звучеше глупаво. Ана смени тона:

— Радвам се да ви видя, Ваше Височество. Вече мислех, че сте се влюбили в друга, по-хубава и по-забавна от мен, и че няма да се върнете…

— Не съм престанал да мисля за теб, Анита — каза й раджата през смях.

— Нито пък аз за вас, Ваше Височество.

Това беше първият ден, който прекараха заедно и сами, tête-à-tête, както казват французите. Вечерта отидоха в „Максим“, който предлагаше най-добрия френски канкан в цял Париж. Анита изглеждаше ослепително. Прическата й беше възхитителна, а изумрудените обеци, които раджата й бе подарил, придаваха блясък на бледата красота на лицето й. Наистина не беше същата, каквато я бе оставил преди няколко месеца. Жестовете й, начинът, по който си сервираше, по който гледаше, по който поднасяше вилицата към устата и режеше месото, нямаха почти нищо общо с предишните й недодялани маниери. Уроците на вдовицата на посланика бяха дали резултат. Когато говореше, беше по забавна от преди, защото смесваше испански думи с един доста неправилен френски. Раджата изглеждаше много горд с „творението си“. Беше успял да промени малкото момиче: всъщност облечена и гримирана както тази вечер, тя не изглеждаше малко момиче. Беше възхитителна млада жена. Най-много обаче го развълнува фактът, че за първи път тя действително се интересуваше от него. Разпитваше го за Капуртхала, за пътуванията, за здравето и вкусовете му. Държеше се непринудено и може би несъзнателно му говореше така, както една жена говори на мъжа си. Раджата едва прикриваше възторга си.

След представлението излязоха от ресторанта и отпратиха шофьора. Върнаха се пеш през площад „Конкорд“, този път хванати за ръка „като отдавнашни годеници“, но това вече нямаше значение, защото Анита нямаше нищо против. Времето бе много приятно и в този момент Париж беше най-романтичният град на света. Тя му беше открила сърцето си, отприщвайки потока от емоции, които бе потискала в продължение на месеци, като водите на язовир, когато отворят шлюзовете му. Затова не се осмели да прекъсне удоволствието от първия ден на близост, който бяха имали досега. Качиха се в апартамента в хотел „Мьорис“ и в спалнята, затоплена от огъня в мраморната камина, той започна с първите ласки; направи го толкова внимателно, че на нея й се стори естествено предложението му да си разкопчае роклята. Докато беше заета с това, той отиде в тоалетната стая; когато се върна, беше загърнат в белоснежен халат, който съблече, преди да се пъхне в леглото. Тя го последва като уплашена кошута. Той хвана изтръпналите й от страх пръсти, леко ги захапа и после погали извивката на шията й, мъха на ръцете й… и така, докато внезапно тя усети, че докосва гърдите й. Тръпка на удоволствие премина през тялото й и тя се зарадва, че са почти на тъмно, за да не забележи червенината по бузите й. После се отдаде без страх, но с болка. Върху чаршафа, като спомен от тази любовна нощ, остана една кървавочервена роза.