Хавиер Моро
Индийската принцеса (19)

18.

Когато раджата и свитата му се върнаха в Индия, бяха посрещнати от военния секретар на губернатора на Бомбай в качеството му на представител на вицекраля, но Рани Канари беше все така дегизирана и остана инкогнито. Пътуването не я беше променило, както това бе станало със съпруга й, който вече мислеше за следващото пътешествие, защото се връщаше очарован от всичко, което беше открил в Европа и Съединените щати. Пътуването не се бе оказало толкова вълнуващо за Канари; на първо място, защото бе принудена да се крие непрекъснато, което в началото тя прие като игра, но впоследствие й се стори твърде досадно. И на второ място, обстоятелството, че не говореше нито английски, нито френски и че трябваше да се крие толкова време, й бе попречило да завърже познанства и да се пригоди към обстановката. Беше останала в затворения кръг на придружаващите ги индийци, сред които се чувстваше изолирана поради факта, че беше единствената жена. В действителност никога не се бе чувствала толкова самотна, колкото през дългите следобеди в хотелския апартамент, очаквайки раджата да се върне с удивителни истории за един свят, който тя не разбираше, нито бе способна да разбере. Беше достатъчно трезвомислеща, за да си даде сметка, че не е на висотата на амбициите на раджата и не е способна да ги сподели. За да се пребори с гнетящото чувство за провал, тя все по-често прибягваше до новооткритото си оръжие: първо джин фиса, а после сухото мартини. Те щяха да са любимите й напитки до края на живота й. Постепенно и неусетно принцесата, която един сикхски владетел беше отвел от долината на Кангра, влезе в безкрайния тунел на алкохолизма.

Раджата насочи въодушевлението си от Запада към своята държава. Веднага след завръщането си се свърза с властите и сподели плановете си да построи телефонна централа, градски водопровод, да прокара електрическо улично осветление и да въведе девическо обучение в училищата. Политическият департамент посрещна с радост намеренията на раджата, но отбеляза, че това едва ли ще е възможно, ако продължава да харчи с това темпо и ако отсъства от Капуртхала, както досега. Припомниха му, че от години прекарва четирите летни месеца в планините и че току-що се е завърнал от почти едногодишно пътуване в чужбина. Тези укори обаче бяха напълно безполезни: раджата не промени нито на йота начина си на живот, нито проектите си. Забави финансирането на телефонната централа до 1901 г. и започна прокарването на водопровод и улично осветление само в околностите на дворците си. Осветлението на улиците щеше да почака, докато завърши строителството на новия дворец, който сега беше най-важният му проект. В тесен кръг се оплакваше, че Политическият департамент не оценява приноса му за развитието на Капуртхала и че се намесва прекалено в личния му живот. В края на краищата беше платил от джоба си първата електрическа централа, която работеше с въглища в определени часове, за да може Капуртхала да се гордее, че е първият електрифициран град в Пенджаб. Не само обичаше да пътува из Европа, но и се опитваше да докара Стария континент в Капуртхала.

По това време раджата беше отслабнал, имаше чудесна фигура и нямаше намерение да изтлее в своя малък свят. Знаеше, че може да разчита на ценното съдействие на министрите си и че не е наложително да присъства постоянно при обсъждането на държавните дела. Беше в разцвета на младостта си и искаше да навакса всичко, което пълнотата му бе отнела. Продължи да пътува из Индия и в една и съща година си взе още две съпруги, които също имаха раджпутско потекло. Да не говорим за новите му държанки. С увеличаването на харема му нарастваше и броят на децата му. Една след друга жените му забременяваха, като последна беше Рани Канари, която през 1896 г. роди момче на име Карамджит, изтърсака на семейството, когото накрая започнаха да наричат Каран. В началото на века раджата, който с толкова усилия бе станал баща за първи път, се гордееше с четири официално признати отрочета, които научи бързо на френски и английски с намерението да ги изпрати в европейски училища — така щеше да пътува всяка година, под предлог, че отива да ги посети.

Синовете на държанките също получаваха добро образование, но не бяха признати официално.

Желанието му да пътува бе ненаситно. Според един официален доклад, една пета от времето, откакто бе станал раджа, бе прекарал извън страната. Разрешиха му да осъществи едно пътуване през май 1900 г., при условие че няма да предприема пътуване в чужбина следващите пет години. „Твърде екстравагантен е — пишеше в доклада — и през 1899–1900 г. изхарчи една четвърт от държавните приходи за себе си и за пътуванията си до Европа. Лорд Лансдаун го смъмри строго заради липсата на интерес към държавните дела, заради честите му отсъствия, ексцентричността и разпуснатостта му. В знак на недоволство лорд Лансдаун реши да не посещава тази година Капуртхала“. По-нататък докладът донякъде го оправдаваше: „Принцът може да постигне значителен напредък, има добър характер и се поддава на влиянието на тези, които смята за свои приятели. Възпитанието, което дава на децата си, сочи известно ниво на изтънченост, а главната му амбиция е — поне привидно — да се отнасят с него като с британски джентълмен и да го оставят свободно да общува с цвета на обществото“^[1].

Толкова космополитен искаше да бъде, че през 1901 г. извърши кощунство, което предизвика голям скандал, този път в собствената му общност, сред сикхите — обръсна си брадата. Беше много по-практично, а и не изглеждаше чак такъв „варварин“ в Европа. Вече не трябваше да я навива в мрежичка като своите едноверци, нито да отделя часове, за да я реши и подрежда. Щеше да постъпва като всеки европеец — да се бръсне всяка сутрин. Сикхите приеха това като отричане от религията и идентичността им. Раджата ставаше „бял“. Едно от петте задължения на сикхската религия беше косата да не се подстригва, тъй като това се смяташе за знак на уважение към първоначалния вид, който Бог е дал на човека. Останалите четири задължения бяха: да носи винаги гребен, символ на чистота; къси долни гащи, за да му напомнят необходимостта от нравствено въздържание; метална гривна, символизираща колелото на живота, и кама като подсещане за задължението на всеки сикх да отблъсква всяко нападение. Джагатджит беше съхранил най-същественото от религията, защото външните белези му се струваха чиста формалност: всяка сутрин четеше няколко страници от „Гуру Грантх Сахиб“, свещената книга. Много по-късно щеше да заяви, че ако би могъл да предвиди последиците от обръсването на брадата си, ако предполагал, че ще обиди толкова ревностните традиционалисти, не би позволил на когото и да било да посегне с ножиците към нея. В действителност той бе изпреварил времето си. След години много сикхи щяха да си обръснат брадата, без това да навреди на идентичността им.

Несъмнено беше екстравагантен, но и в това отношение той се чувстваше наследник на великите принцове и императори от миналото. За всички тях ексцентричността е била признак на изтънченост. След една тържествена церемония, която се състоя точно преди раджата да замине за втори път за Европа — през май 1900 г., жителите на Капуртхала станаха свидетели как година след година се издига нова сграда в напълно непознат за тях стил, с фасада, която накрая бе боядисана в розово, с бели барелефи, с големи френски прозорци, покриви от сиви плочи и градини, вдъхновени от Льо Нотър, в които се разхождаха бавачки и държанки с бебешки колички между алегоричните статуи и фонтани, напълно еднакви с фонтаните във Версай.

Начинът му на пътуване също беше екстравагантен. По време на едно пътуване до Бомбай с пощенския влак раджата, който пътуваше с частните си вагони, закачени в края на композицията, превозваща около хиляда пътници, нареди на частния си секретар да заповяда да забавят влака с десет минути на гарата в Нашик. Искаше да се обръсне. Началникът на гарата го уведоми, че няма разрешение за това, и незабавно телефонира на висшестоящия си началник, който му нареди влакът да потегли. Секретарят настоя, че ще плати всички разходи, които спирането би причинило, а телохранителите на раджата увещаваха машиниста да изчака няколко минути. Началникът на гарата бе принуден да се съгласи, хилядата пътници — също. После изпрати официален протест до най-висшите инстанции на ръководството на железницата, който бе препратен на Политическия департамент на Пенджаб. Раджата бе извършил поредната волност. „Ако влакът не беше изчакал няколко минути — отвърна раджата, — можех да се порежа, а това щеше да струва по-скъпо на железопътната компания поради застраховките, които съм сключил, отколкото разходите, причинени от едно малко закъснение“. Ето така се бе обосновал той.

Англичаните обаче, които познаваха добре индийските принцове и се отнасяха към тях снизходително, преценяваха екстравагантностите на раджата на Капуртхала в точното им измерение. Бяха дреболии в сравнение с тези на неговите колеги. Принцът на една държава в южната част на страната, запален ловец на тигри, бе обвинен, че използва бебета като примамка, за което той се оправда с аргумента, че не е пропуснал нито един тигър в живота си, което беше вярно. Махараджата на Гвалиор бе наредил да докарат специален кран, който да качи на покрива на двореца му най-тежкия слон, в резултат на което покривът се срути и животното бе ранено. Той заяви, че решил да провери издръжливостта на покрива на двореца си, защото купил от Венеция огромен полилей, съперничещ на полилеите, висящи от таваните на Бъкингамския дворец. Същият този махараджа беше толкова страстен любител на влаковете, че бе поръчал да му изработят влакче, което обикаляше по мрежа от релси от масивно сребро между кухните и огромната маса в трапезарията на двореца. Командното табло бе инсталирано на мястото, където той сядаше. Боравейки с манивели, лостове, бутони и сирени, махараджата ръководеше движението на композициите, които превозваха напитки, храни, пури и сладкиши. Вагоните цистерни, пълни с уиски или вино, спираха пред сътрапезника, който бе поръчал напитка. Славата на този влак стигна до Англия, тъй като една вечер, по време на банкета в чест на кралица Мери, поради късо съединение в командното табло локомотивите се понесоха неудържимо из трапезарията, като пръскаха наоколо херес и вино и изстрелваха резени сирене със спанак и пиле с къри по тоалетите на дамите и униформите на господата. Беше най-нелепата железопътна катастрофа в историята.

Раджата на Капуртхала се бе възпротивил на решението железницата, свързваща Делхи с държавите в северната част, да мине през неговата държава, за да не се налага да ходи всеки път на гарата да поздравява висшите служители, които пътуваха по линията, докато раджата хиндуист на една от държавите в Катхиавар също се възпротиви, но по друга причина: беше оскърбление за религията му самото предположение, че пътниците, които прекосяваха територията му, биха могли да ядат телешко във вагон-ресторанта.

Екстравагантностите нямаха граница. Един махараджа от Раджастан ръководеше всичките си дела, включително заседанията на министерския съвет и съдебните дела, от банята си, защото било най-прохладното място в двореца му. Друг се възбуждаше от стенанията на родилките. Трети пък, за да намали разходите, обедини в едно длъжността на държавен съдия с тази на главен инспектор на танцьорките, за което плащаше сто рупии месечно на назначения служител. Четвърти закупи двеста и седемдесет автомобила, а махараджа Джая Сингх от Алвар, който купуваше „Испано Суиза“ с дузини, заповядваше да ги заравят по хълмовете около двореца, когато му омръзнеха.

Последният набаб на Бхопал бе смъмрен от британските власти заради колосалната сума, която бе изхарчил за изработването на преносима баня с котел за топла вода, вана, тоалетна чиния, умивалници и т.н., за да ходи на лов! Брат му пък, генерал Обайдулах Кхан, раздразнен от нетърпението на продавача в един магазин за часовници в Бомбай, реши да изкупи веднага цялата наличност в магазина.

Махараджата на Бхаратпур никога не пътуваше без своята статуя на бог Кришна. Винаги имаше запазено място за божеството. От високоговорителите на летищата в цял свят често можеше да се чуе едно и също: „Последно повикване, господин Кришна да се яви на изход…“

По време на банкетите, които даваше, набабът на Рампур, известен със своята начетеност, организираше състезания по ругатни на пенджаби, урду и персийски. Набабът обикновено винаги печелеше. Рекордът му беше два часа и половина непрекъснато изреждане на ругатни и обидни думи, докато най-обещаващият му съперник бе млъкнал на деветдесетата минута.

Махараджите си правеха шеги, достойни за ексцентричностите им. Постоянно си разменяха девственици, перли и слонове. Един млад и полуразорен принц, който бе успял да направи добра сделка, продавайки дванайсетина „танцьорки“ на един милионер парси, в последния момент пробутал в групата три старици и оставил за себе си трите най-млади и чаровни танцьорки.

Първенството по ексцентричност държеше набабът на Джунагадх, малка държава на север от Бомбай. Принцът беше страстен любител на кучетата и имаше около петстотин. Беше настанил любимците си в апартаменти с електричество, където ги обслужваха слуги на заплата. Един английски ветеринар, специализирал се в лечението на кучета, ръководеше болница, създадена единствено за да ги обслужва. Животните, които нямаха късмет да излязат живи от клиниката, бяха удостоявани с погребение под звуците на Траурния марш на Шопен. Набабът се прочу, когато му хрумна да отпразнува брака на кучката си Рошанара с любимия му лабрадор Боби, като организира грандиозна церемония, на която покани принцове и сановници, включително вицекраля, който отклони поканата „с голямо съжаление“. Петдесет хиляди души се тълпяха край сватбеното шествие. Лабрадорът бе облечен в коприна и носеше златни гривни, докато младоженката, напарфюмирана като жена, носеше бижута със скъпоценни камъни. По време на банкета сложиха щастливата двойка да седне отдясно на набаба, а после двете кучета бяха отведени в един от апартаментите, за да консумират брака си.

Обикновено колкото по-богати и могъщи бяха, толкова по-ексцентрично се държаха. Безспорен авторитет по темата за плътските удоволствия и екстравагантностите беше един близък приятел на раджата и негов съсед. Махараджа Раджендар Сингх, роден в същата година като Джагатджит, царуваше над шестте хиляди квадратни километра на Патиала — държава, граничеща с Капуртхала, по-гъстонаселена от нея и следователно по-богата. Имаше право на официален салют от седемнайсет оръдейни изстрела. Наставниците му го бяха научили на урду и английски и от много малък бе проявил талант за полото и крикета, докато увлечението му по алкохола и жените, на което се отдаваше твърде невъздържано, не промени посоката на живота му. Живееше в дълъг половин километър дворец, чиято задна фасада гледаше към огромно изкуствено езеро. Афгански кучета, пауни и завързани с верига тигри населяваха градините.

Щом англичаните смятаха, че Джагатджит се превръща в женкар, какво ли говореха за Раджендар, който от единайсетгодишен проявяваше голяма склонност към жени и гуляи. Двамата с братовчед му, раджата на Дхолпур, имаха репутация на „дивашки екстравагантни“ развратници, както ги описа един английски офицер. Фактът обаче, че ги критикуваха в тайните доклади, не означаваше, че британското колониално общество странеше от тях. Напротив, в края на краищата имаха синя кръв. Както махараджата на Джайпур наричаше „Лизи“ кралица Елизабет, така тримата приятели — Капуртхала, Патиала и Дхолпур — по време на летата в Шимла общуваха с най-отбрано общество и дори се превърнаха в предпочитаната компания на новия вицекрал лорд Кързън и жена му, докато един инцидент не сложи край на тази идилия. Тримата принцове толкова се бяха сближили с лейди Кързън, че веднъж я поканиха на вечеря в Оуковър — разкошната резиденция на Раджендар в Шимла, от чийто балкон между върбите и цъфналите рододендрони се виждаха Хималаите. Дамата бе пожелала да види отблизо прочутите бижута на Патиала, известни в цяла Индия. Преди вечеря изпробва перлено колие, застраховано от „Лойд“ за един милион долара, и корона с хиляда и един сини и бели диаманта; двете бижута бяха смятани за съкровищата на Патиала. „Тези накити стоят по-добре на сари — каза й тогава Раджендар. — Защо не облечеш това, което е било на баба ми?“

Малко жени биха устояли на изкушението да облекат подобна дреха било от кокетство, било от обикновено любопитство да се видят как изглеждат пременени като източна кралица. Така или иначе лейди Кързън накрая се накичи с бижутата на Патиала, включващи прочутия диамант „Йожен“, короната, перленото колие, при това облечена в червено сари с бродерия от златни нишки. Изглеждаше фантастично. За да има спомен от тази забавна вечер, младите раджи й предложиха да се снима, тъй като между гостите беше прочутият пионер на фотографията в Индия, един сикх на име Дин Даял.

За нещастие на тримата принцове, снимката беше публикувана в британските таблоиди и предизвика огромен смут: вицекралицата на Британската империя, предрешена като индийска кралица! Какъв скандал! Лорд Кързън се разгневи и издаде заповед, с която забраняваше посещението на тримата принцове в Шимла завинаги, както и на останалите махараджи, ако не са получили изричното му разрешение. Раджендар, обиден от прекалено острата според него реакция на вицекраля, си построи собствена лятна столица близо до село Чайл, на шейсет километра от Шимла и на три хиляди метра надморска височина. Там направи най-високо разположеното игрище за крикет в света, където британски, австралийски и индийски отбори провеждаха големи турнири, наслаждавайки се на великолепните гледки към глетчерите на Кайлаш и хималайските върхове.

Джагатджит реши да издигне своята резиденция на сто километра от Шимла — в Масури, друга hill station, както англичаните наричаха този вид курорти, чиято атмосфера винаги беше непринудена и освободена. Архитектурата на къщата бе заимствана от един от замъците по Лоара, които толкова го бяха впечатлили с коничните си кули, покрити с каменни плочи. Обзаведе я със старинни френски мебели, декорира я с картини, гоблени и севърски порцелан и я нарече с екзотичното име Шито Капуртхала. Резиденцията се прочу покрай баловете с маски, на които свиреха известни оркестри. Маските предоставяха нужната анонимност, чрез която индийските аристократи поддържаха връзки с европейките скришом от съпрузите им — последните отсъстваха, защото не можеха да си позволят лукса да прекарат четири месеца на почивка със семействата си. Когато настъпеше краят на бала, двойките си тръгваха тайно с рикши, които криволичеха по Кемълс Бек — кръговия път зад хълма, откъдето се откриваше идилична гледка със снежни върхове, зелени терасовидни склонове и цъфнали ливади. Двойките прекарваха там дълго време, а после рикшите откарваха дамите до домовете им.

Джагатджит обаче не беше заклет гуляйджия и пияница. Беше джентълмен, който се наслаждаваше на общуването с висшето общество, за разлика от Раджендар и братовчед му, които предпочитаха да се заобикалят със сводници, играчи, алкохолици и европейски безделници със съмнителен произход. Англичаните обвиняваха раджата на Дхолпур, че влияе лошо на братовчед си, като го тласка още повече по пътя на разюздаността и лошия живот, и че получава пари срещу компанията си. В един официален доклад Раджендар бе определен като „алкохолик, равнодушен баща, неверен съпруг и ужасно лош администратор“. Когато вицекралят изпрати един свой висш служител да поговори сериозно с махараджата за безразличието му към административните въпроси и хаоса във финансите му, Раджендар се почувства обиден и го прекъсна: „Но аз отделям час и половина всеки ден за държавните дела!“. Раджендар предпочиташе компанията на конете си пред тази на хората. В конюшните си държеше седемстотин чистокръвни коня. Сред тях имаше трийсет жребеца за разплод, които бяха дали на Патиала и на Индия прочути шампиони в надбягванията. Обичаше също да играе крикет и поло. Беше спонсор на Ранджи, помощника му на игрището, който изведе отбора на Патиала на върха в крикета. И успя да превърне „Тигрите“ — своя отбор по поло, с униформи в оранжево и черно — в кошмара на Индия.

Известността на Раджендар обаче се дължеше най-вече на факта, че беше пионер. Предизвика истинско вълнение, когато внесе първия автомобил в Индия — един „Дьо Дион Бутон“, с регистрационен номер „Патиала 0“, който смая поданиците му: за тях беше истинско чудо, че може да се движи с петнайсет и двайсет километра в час без помощта на камила, кон или слон. Удивлението им беше още по-голямо, когато обяви бъдещата си сватба с една англичанка. За пръв път индийски принц се женеше за европейка. Казваше се Флори Брайън и беше сестра на началникът на конюшните на Негово височество. Когато вицекралят научи за намерението му да сключи брак, той изрази твърдото си неодобрение чрез пълномощника в Пенджаб: „Подобен брак, сключен с европейка с много по-нисък ранг от вашия, е обречен на плачевен резултат. Ще компрометира положението ви както сред европейците, така и сред индийците. В Пенджаб, както може да предположите, сватбата ще бъде приета зле“.

Въпреки това недвусмислено предупреждение, само два дни по-късно, в броя си от 13 април 1893 г., „Сивил енд Милитъри Газет“ съобщава на първа страница за тайната сикхска сватба на махараджата на Патиала с мис Флори Брайън. Пише също, че събитието не търпяло отлагане, защото булката била бременна в четвъртия месец.

Аристокрацията на Патиала, вицекралят и губернаторът пренебрегнаха събитието. Принцовете на Пенджаб — също. Джагатджит Сингх беше в Европа, иначе щеше непременно да присъства на сватбата на приятеля си. Всъщност му се възхищаваше, защото се бе осмелил да стори това, което той желаеше от дъното на душата си: да се ожени за европейка. За събратята по гуляи, които бяха обходили планините в търсене на държанки и се считаха за експерти в любовното изкуство, бялата жена беше най-ценният трофей — навярно защото най-трудно се придобиваше.