Алисън Ноел
Тъмен пламък (9)

Девета глава

Още в секундата, в която се търкулваме на тревата, вече се чувствам по-добре. Много по-добре — хиляда, милион пъти по-добре. Скачам на крака и се втурвам през полето, най-сетне освободена от ужасяващата енергия, която иначе не спира да ми се натрапва от онзи странен непознат пулс и мислите за Роман, които предизвиква. Всичко това сега е сведено до мъгляв спомен. Усещам единствено гъвкавите стебла на тревата под краката си и ароматните цветя, които галят пръстите ми. Хвърлям поглед през рамо към Деймън и го подканям да се присъедини към мен, а на лицето ми за първи път от дни изгрява непресторена усмивка.

Чувствам се обновена, възстановена напълно — сякаш съм в състояние да започна всичко отначало.

Той тръгва към мен. Спира само на няколко крачки, затваря очи и мигновено обширните ароматни поля на Съмърленд се преобразяват в точно копие на двореца във Версай. А ние се озоваваме в средата на просторна зала, която е толкова величествена и разточително обзаведена, че буквално ми спира дъха.

Подът е покрит с най-гладкия лакиран паркет, който човек може да си представи, а стените с цвят на слонова кост блестят щедро декорирани с листове златен варак. На невероятно високия, изографисан с прекрасни изтънчени фрески таван на равни разстояния са окачени проблясващи кристални полилеи. Трепкащата светлина на запалените в тях свещи се пречупва в многоцветен водопад от меко топло сияние, което изпълва цялото пространство. И точно когато решавам, че по-хубаво няма как да стане, се разнасят вълнуващите звуци на божествена симфония, а Деймън се покланя пред мен и ми подава ръка.

Свеждам поглед и отвръщам с бърз реверанс, при което се възползвам от възможността да огледам роклята си. Корсажът е стегнат и разкрива голяма част от бюста; от него полата се разлива на едри свободни гънки от прекрасна синя коприна, която се дипли чак до пода. Вдигам очи и го виждам да измъква от джоба на сакото си тънка продълговата кутия, покрита с кадифе. Отваря я и аз ахвам от вълнение: в нея лежи изящна огърлица, обсипана с диаманти и сапфири, която той внимателно закопчава на врата ми.

Обръщам се, за да разгледам образите ни, отразени в множеството огледала, разположени по стените от двете ни страни. Взирам се в двама ни, изправени един до друг: той с тесни панталони до коленете, леко сако и ботуши, аз в пищната си премяна и с коса, накъдрена и вдигната в най-сложната и възхитителна прическа на света. Веднага разбирам какво прави и каква е целта му: в момента ми показва нашето „и заживели щастливо до края на дните си“. Онова, което Дрина ми е откраднала.

Оглеждам балната зала, изпълнена със страхопочитание. Трудно ми е да повярвам, че съм щяла да имам това, да съм част от този свят — неговия свят. Ако, разбира се, тя не бе измъкнала щастливия край на Пепеляшка изпод носа й. Ако не ме бе лишила от възможността дори да пробвам стъклената пантофка.

Ако само ми бе позволила да живея… Той би ми дал да пия от еликсира и по този начин щеше мигновено да ме преобрази от скромно френско слугинче в нея — в това сияйно създание, което се взира в мен от огледалото насреща. А след малко повече от сто години може би с него щяхме да танцуваме тук, в тази прекрасна дъхава нощ, облечени в най-изисканите си дрехи и носещи с гордост бляскавите си бижута, а до нас да пристъпват Мария-Антоанета и Луи XVI.

Само че това не се е случило. Вместо това Дрина ме убила — и по този начин ни е принудила да се търсим с Деймън отново и отново, да се намираме… и пак да се губим.

Вглеждам се в него и примигвам няколко пъти, за да спра сълзите. Поставям ръка на рамото му, а той обхваща кръста ми със своята и двамата се понасяме по паркета, създаден само за танцуване, в такта на музиката, която се лее край нас. Краката ни умело ни носят сред вихър от синя коприна, светът около нас се размива в замайваща мъгла от цветове и усещания. Завладяна от красотата, пресъздадена само за мен, се притискам силно към него и шепнешком го питам дали има и други стаи, които иска да ми покаже.

Преди дори да успея да осъзная какво се случва, той ме грабва на ръце. Профучаваме през неясен лабиринт от коридори и се озоваваме в най-красивата и внушителна спалня, която някога съм виждала.

— Желанието ви е закон за мен… — усмихва се той и спира за секунда на прага, докато аз се прехласвам по гледката. — Това не е точно кралска спалня — никога не съм бил чак толкова близък с Мария-Антоанета. Всъщност е точно и съвсем подробно копие на стаята, в която отсядах при многобройните си посещения тук. Е, какво ще кажеш?

Аз пристъпвам бавно по дебелия тъкан килим. Оглеждам тапицираните с коприна столове, изобилието от горящи свещи, богатата златна и сребърна украса и множеството кристални предмети. После се затичвам и се мятам с отскок върху меката кадифена кувертюра с пищна драперия, с която е застлано покритото с балдахин легло. Игриво потупвам мястото до себе си, сякаш нямам никакви грижи на този свят.

В този момент наистина нямам.

Сега съм в Съмърленд.

Роман не може да ме стигне.

— Е, кажи какво мислиш? — Той се надвесва над мен, а погледът му милва лицето ми.

Пресягам се нагоре. Пръстите ми проследяват очертанията на високите му скули, ъгловатата линия на челюстта му… Накрая отвръщам:

— Какво мисля ли? — Поклащам глава и се разсмивам с чист, жизнерадостен и звънлив смях — така както се смеех преди. — Смятам, че си най-невероятният приятел в целия свят. Не, всъщност размислих.

На лицето му се изписва престорено притеснение, така че бързам да довърша:

— Мисля, че си най-прекрасният приятел на планетата… не, в цялата вселена! — Усмихвам се щастливо. — Наистина, кое момиче може да се похвали, че го водят на подобни срещи?!

— Сигурна ли си, че ти харесва? — пита ме той, този път вече сериозно.

Повдигам ръцете си, обвивам ги около врата му и го придърпвам към себе си. Усещам енергийния воал, който трепти между устните ни и благодарение на който можем да си позволим онази полу-целувка, която напоследък възприемам за нормална. Въпреки това съм доволна, че получавам и толкова.

— Бяха такива невероятни, шеметни времена… — Той се отдръпва и подпира глава на дланта си, за да ме вижда по-добре. — Просто исках да изпиташ това усещане, макар и за малко, да опиташ вкуса на онова време, да видиш мен, какъвто бях тогава. Толкова съжалявам, че го пропусна, Евър. Толкова щяхме да се забавляваме! Ти щеше да си кралицата на всички балове — най-красивата, най-прелестната.

Млъква и ми хвърля кос поглед.

— Не, всъщност като се замисля, на Мари това едва ли би й харесало. — След което поклаща глава и се разсмива.

— Защо? — Пръстите ми се заиграват с жабото на ризата му и се промъкват покрай копчетата до топлата кожа отдолу. — Някога проявявала ли е към теб някакви… намерения, както се казва? И кога — преди или след като граф Ферсен напусна сцената?

Той се разсмива.

— Преди, по време на — а и след това. Определено бе хубаво или поне за известно време. — После тръсва глава. — И не, за твоя информация, ние бяхме просто добри приятели. Тя никога не е имала намерения към мен или поне аз не съм забелязал. По-скоро имах предвид това, че повечето хубави жени не са особено доволни, когато на сцената излиза друга красавица.

Оглеждам го внимателно и с наслаждение: фините черти на лицето му, тъмната лъскава къдрица, която пада в очите му. Мисля си колко е елегантен и привлекателен, колко благороден изглежда. И че този външен вид наистина му подхожда, че разкрива истинската му същност — много по-добре, отколкото избелелите дънки и черните мотористки обувки.

— В такъв случай как е възприела Дрина? Имам предвид Мария-Антоанета — питам го, припомнила си пълното великолепие на млечнобялата й кожа, изумруденозелените очи и прекрасната коса с цвят на пламък — красавица, която спира дъха.

Чак когато произнасям думите, осъзнавам, че всъщност водя разговор за злата бивша съпруга на Деймън, без да усещам дори намек от обичайната си ревност. И това не се дължи само на магията на Съмърленд — просто наистина и напълно съм се помирила със спомена за нея.

За нещастие обаче Деймън не е наясно с новопостигнатото ми душевно спокойствие — което вероятно обяснява притеснението в очите му и мрачното му изражение. Вероятно се чуди дали отново не подхващам старата история, след всички усилия, които положи, за да се почувствам по-добре, след всичко, което ми показа и което направи.

Аз обаче само се усмихвам и го подканям да надникне в ума ми, да види сам, че попитах само от любопитство. У мен няма и следа от ревност.

— Дрина и Мари не се интересуваха особено една от друга — отвръща той, явно облекчен от промяната в чувствата ми. — Всъщност повечето пъти идвах сам.

Поглеждам го и си представям всички красиви — и свободни — жени, които със сигурност са замирали в мига, в който той влиза в помещението без партньорка до себе си… и отново, точно както преди малко, не чувствам нищо.

Всеки има минало. Даже аз, както изглежда. Единственото, което в действителност има значение, е, че той ме обича. Винаги ме е обичал. Прекарал е последните четиристотин години да ме търси. И аз май най-накрая схващам какво огромно значение има това.

— Нека да останем тук завинаги — прошепвам му, придърпвам го и покривам лицето му с целувки. — Да се нанесем в това невероятно място, а когато ни омръзне — ако ни омръзне — ще си проявим ново.

— Можем да направим същото и вкъщи, нали знаеш? — Поглежда ме той с дълбоките си нежни очи и заравя пръсти в косата ми. — Можем да живеем, където си поискаме… да имаме, каквото си поискаме… да отидем, където пожелаем… в момента, в който завършим гимназия и напуснеш Сабина.

Той се разсмива, но аз, макар да му пригласям, го правя със съзнанието, че нещата не стоят точно така.

В действителност не мога да имам това вкъщи.

Не и след заклинанието, което направих.

Докато открия начин да го разваля, това е единственото място, където мога да се държа така, да се чувствам по този начин. Тази магия ще се разпадне в мига, в който мина през портала.

— Междувременно няма нужда да бързаме да се върнем, нали? — Той се ухилва и повдига брадичката ми, за да слеем устни.

Притиска се към мен и тялото му покрива моето. Полу-допирът на ръцете му върху кожата ми ме изпълва с горещина… потръпвам. Оставяме се на мига, предаваме се на ограниченията, които няма как да преодолеем. Притиснала устни към ухото му, прошепвам:

— Не, не мога да измисля причина да бързаме. Изобщо.