Алисън Ноел
Тъмен пламък (1)

Първа глава

— Какво, по дяволите?!

Хевън изпуска кексчето с розова глазура, което стиска допреди секунда. Силно гримираните й очи се вглеждат напрегнато в моите, а аз започвам трескаво да се озъртам. Търговският център е пълен с хора. Потръпвам, на секундата съжалила за решението си да дойдем тук. Как можах да проявя глупостта да предположа, че това ще бъде най-добрият начин да й поднеса новината? Че да я доведа в любимата й сладкарница в подобен чудесен летен ден ще е достатъчно? Сякаш малкото ягодово кексче би могло да подслади съобщението. В момента ми се иска просто да си бяхме останали в колата.

— Ш-ш-т! Говори по-тихо, моля те! — опитвам се да го направя внимателно, но осъзнавам, че всъщност звуча като раздразнителна учителка.

Затова млъквам и просто я наблюдавам, когато се привежда, прибира дългия платинен кичур зад ухото си и присвива очи:

— Извинявай… ама ти сериозно ли?! Тоест… Пускаш върху ми такава невероятна бомба — и имам предвид наистина огромна — а ушите ми все още бучат и буквално ми се вие свят! И искам непременно да повториш онова, което каза преди малко — просто за да се уверя, че съм те чула правилно. А единственото, което те интересува, е да не говоря твърде високо?! Ама ти шегуваш ли се?

Поклащам глава и се озъртам. Подготвям се да посрещна всички последици и превключвам на вълна „ограничаване на щетите“:

— Просто… никой не бива да разбира. Трябва да запазиш тайната! Това е от първостепенна важност!

Малко късно осъзнавам, че разговарям с момиче, което никога не е било в състояние да пази тайни, дори животът му да зависи от това. Моите, чуждите, още по-малко пък — своите.

Тя въздъхва тежко, намръщва се и се отпуска на стола си. Вглеждам се внимателно в нея, докато мърмори под нос възраженията си. Ужасена съм, когато забелязвам, че всички признаци са вече налице: бледата й кожа е станала гладка и лъскава, цветът й е чудесен и на практика не виждам пори; чупливата й кафява коса с единствен светлорус кичур блести и се вие покрай лицето й — спокойно би могла да участва в реклама на скъп шампоан. Дори зъбите й са по-прави, бели и здрави. Бързината, с която настъпва промяната в нея, е плашеща — при мен отне толкова дълго време. И всичко това само от няколко глътки еликсир.

Очите ми я гледат все така настойчиво, но вече няма път за отстъпление. Поемам си дълбоко въздух и се гмуркам. Пренебрегвам клетвата си да не подслушвам съкровените мисли на приятелката си и се напрягам, за да я видя по-добре, да възприема и разчета по-ясно енергията й и думите, които не произнася. В този миг слухтенето е позволено и оправдано.

Вместо да се озова на обичайното си място, на първите редове, се сблъсквам с каменна стена, която не ми позволява да премина. Дори след като леко потупвам с пръсти ръката й — преструвам се, че ме е заинтригувал сребърният пръстен под формата на череп — не виждам нищо. Бъдещето й сега е скрито от мен.

— Това е толкова… просто е… — тя преглъща и започва да се оглежда с широко отворени очи.

Сякаш възприема по нов начин бликащия наблизо фонтан, младата майка, която бута бебешка количка покрай него и едновременно с това крещи по телефона си, групата момичета, които излизат от магазина за бански костюми, въодушевени и натоварени с купища чанти. А може би просто се опитва да избегне погледа ми?

— Зная, че те натоварих с твърде много информация за прекалено кратко време, но все пак…

Млъквам за миг. Със сигурност трябва да измисля някакво по-добро обяснение, но просто не знам какво и как точно да й кажа.

— Твърде много информация? Така ли виждаш нещата?!

Тя поклаща глава и започва да барабани с пръсти по облегалката на зеления метален стол, на който е седнала. Погледът й бавно се плъзга по мен. Не мога да разгадая мислите й.

Въздишам. Иска ми се да се бях справила по-добре с предаването на съобщението, а най-вече ми се иска да не се налагаше да го правя изобщо. Безсмислено е обаче да съжалявам — прекалено късно е за това. Нямам друг избор, трябва да се погрижа за кашата, която сама забърках.

— Май просто се надявах да го възприемеш по този начин — свивам рамене примирено. — Лудост. Зная.

Хевън си поема дълбоко въздух. Лицето й обаче не се променя — то е напълно спокойно, безизразно. Не мога да разгадая изражението й. Тишината, надвиснала над нас, се сгъстява. Напрежението е осезаемо, а мълчанието се проточва толкова дълго, че решавам да опитам отново. Точно отварям уста — каня се да помоля за прошка — когато тя избухва:

— Ама ти сериозно ли говориш? Направила си ме безсмъртна? Наистина ли?

Кимам. Стомахът ми се свива на топка от нерви, но изправям рамене и изпъвам гръб на стола. Подготвям се за удара, който със сигурност ще последва. Каквото и да ми причини — независимо дали с думи, или чисто физически — длъжна съм да го понеса. Не заслужавам милост. В крайна сметка аз съм онази, която разруши живота й.

— Аз просто… — Тя рязко издишва и примигва няколко пъти.

Сега, когато я направих като себе си, аурата й е невидима за мен и съответно нямам никаква представа какво е настроението й.

— Ами, не знам, но май съм изпаднала в шок. Наистина. Нямам представа как да отвърна.

Стисвам устни и отпускам ръце в скута си. Пръстите ми несъзнателно се заиграват с кристалната подкова, висяща на гривничката, която никога не свалям. Прочиствам гърлото си и проговарям:

— Хевън, чуй ме — много съжалявам. Наистина… страшно много съжалявам! Даже не можеш да си представиш колко. Аз само… — тръсвам глава.

Зная, че трябва да мина към същността на нещата, но ми се иска да направя последен опит и да обясня случилото се от своята гледна точка. Да й разкажа за ужасния избор, който бях принудена да направя — двата пътя, от които да избирам. Да споделя, че не можех да я гледам толкова бледа, така безпомощна, животът й да изтича от нея и с всяко накъсано поемане на въздух да се приближава все повече към смъртта.

Преди обаче да изразя всичко това с думи, тя се накланя напред, като почти става от стола си. Широко отворените й очи се приковават в моите:

— Абе, ти луда ли си?! — и започва неистово да клати глава.

— Наистина ли ми се извиняваш? Седя пред теб и имам чувството, че ме е поразил гръм! Изгубила съм ума и дума и не мога да оформя едно смислено изречение, камо ли пък да се сетя как да ти се от-бла-го-да-ря!

Ъ-ъ-ъ, я пак?!

— Божичко, това е толкова яко! — Тя се е ухилила от ухо до ухо и подскача на стола си от въодушевление. Лицето й грее.

— Това категорично е най, ама най-страхотното нещо, което ми се е случвало! И го дължа изцяло на теб.

Преглъщам и започвам нервно да се озъртам. Нямам никаква представа какво да сторя оттук нататък. Това изобщо не е реакцията, която очаквах. Въобще не съм подготвена да се справя с подобно нещо. Макар че именно за тази възможност ме предупреди Деймън.

Деймън. Моят най-добър приятел, вечната ми половинка, любовта на живота ми. Моят невероятно привлекателен, сексапилен, умен, талантлив, търпелив и разбиращ приятел, който знаеше, че това ще се случи, и именно поради тази причина ме умоляваше да дойде с мен. Аз обаче бях прекалено упорита. Настоявах да се справя сама. Та нали аз я превърнах… аз я накарах да изпие еликсира. Следователно задачата да й обясня беше моя.

Само че събитията не се развиват, както предполагах. Въобще.

— Чакай малко, това не е ли като да си вампир? Трябва да е нещо подобно, само дето няма нужда да пиеш кръв! — Блестящите й нетърпеливи очи се впиват в моите.

Изръмжавам сърдито. Това трябва да спре сега. Трябва да върна влака обратно на релсите, преди да е дерайлирал напълно.

Не съм произнесла и звук обаче, когато тя продължава:

— А, да — и без ковчезите! А и едва ли има нужда да се крия от слънцето! — гласът й се извисява поне няколко октави. — Това е направо велико! Като сбъдната мечта! Всичко, което някога съм искала, най-сетне ми се случва! Аз съм вампир! Красив, безсмъртен вампир, без обаче да страдам от гадните странични ефекти!

— Не си вампир — отсичам тихо и с неочаквано равнодушие.

Чудя се как се стигна дотук.

— Вампири не съществуват.

Не, няма вампири, нито върколаци, елфи или феи. Само безсмъртни, чиито редици — благодарение на Роман и мен — бързо се увеличават.

— Ще мога ли пак да ям кексчета? — махва тя с ръка към нахапания ягодов сладкиш — напълно смачкан от едната страна и все още апетитен и пухкав от другата. — Или има нещо друго, което трябва да поглъщам.

Очите й рязко се разширяват, когато проумява истината. Не ми дава време да отговоря, толкова бързо реагира — навежда се напред, удря с длан по масата и изпищява:

— Леле, Бож-е-е! Онзи сок е, нали? Червеният нектар, който ти и Деймън непрекъснато пиете! Той е, нали? Добре, де — какво чакаш? Дай ми го веднага, нямам търпение да го обявя официално и да започна новия си живот!

— Не нося със себе си — отвръщам.

На лицето й се изписва толкова силно разочарование, че бързам да добавя:

— Виж какво, ясно ми е, че смяташ всичко за много готино и прочее — и някои неща наистина са такива, не отричам. Например никога няма да остарееш, няма да ти се появяват пъпки и краищата на косата ти няма да цъфтят, ще се сдобиеш с мускули, без да ходиш на фитнес, и може даже да пораснеш на височина. Има обаче и друга страна, неща, които трябва да ти обясня и да разбереш, и да запомниш добре, за да…

Думите обаче замират на устните ми нечути. Тя скача на крака, светкавично и грациозно като котка — демонстрация на още един от страничните ефекти на безсмъртието. После нехайно подхвърля:

— Стига, моля те! Какво толкова има да разбирам? Щом мога да скачам по-високо, да тичам по-бързо, щом няма никога да остарея, нито да умра — от какво друго бих могла да се нуждая? Струва ми се, че и така съм достатъчно добре подготвена за вечността!

Оглеждам се нервно край себе си. Определено трябва да обуздая ентусиазма й, преди да извърши нещо лудо, с което да привлече към нас нежелано и опасно внимание.

— Хевън, моля те! Седни. Това е сериозно. Има още много неща, които трябва да ти разкажа и обясня. Наистина са много — заявявам с твърд, спокоен глас, който обаче няма никакъв ефект върху нея.

Тя просто стои пред мен и клати невярващо, но въодушевено глава. Няма никакво намерение да се подчини и да отстъпи. Толкова е опиянена от новопридобитата си сила на безсмъртна, че необмислено минава от отбранителна позиция направо в нападателна.

— За теб всичко е сериозно, Евър! Абсолютно всяко нещо, което правиш и казваш, е толкова сериозно, че чак ми се гади! Ама наистина — помисли си само — има ли някаква логика? Връчваш ми ключовете за това приказно кралство, а после ми нареждаш да стоя кротко и да изчакам да ме предупредиш за тъмната страна? Това е адски откачено!

Тя прави сърдита физиономия, после продължава:

— Хайде, отпусни се малко, де! Нека да изпробвам тая сила, да видя как е, да придобия опит от първа ръка. Може даже да се надбягваме! Първата, която стигне от тротоара до библиотеката, печели!

Тръсвам глава и въздъхвам дълбоко. Иска ми се да имаше и друг начин, но няма. След като желае да изпробва възможностите на безсмъртието, ще се наложи да й покажа някои неща… например малко телекинеза. Наистина трябва да схване — и то от самото начало — кой командва парада.

Присвивам очи и се съсредоточавам върху стола й. Той се понася по пода с невъобразима скорост, невидима за човешкото око, удря се в коленете й и тя тупва на него.

— Ей, заболя ме! — Хевън потрива крака си и сърдито се вторачва в мен.

Аз обаче само свивам рамене. И без това няма да й стане нищо, синината ще изчезне след секунди — сега е безсмъртна все пак. Трябва да й кажа още много неща, а времето наистина е малко. Ако продължава да се държи по този начин, няма да стигнем доникъде.

Уверявам се, че съм привлякла вниманието й, навеждам се напред и поставям ръце на страничните облегалки на стола й:

— Виж какво, не можеш да играеш играта, ако не познаваш правилата й. А ако не знаеш правилата, някой определено ще пострада.