Алисън Ноел
Тъмен пламък (32)

Трийсет и втора глава

Иска ми се да можех да кажа, че думите на Хевън не са ме обезпокоили. И че в онзи миг съм успяла не просто да ги оборя, но и да й отговоря толкова подробно и убедително, че тя да го приеме веднага. В действителност обаче нищо не казах, нито направих кой знае какво. Само свих рамене и се престорих, че въпросът е толкова маловажен, че дори не заслужава да го обсъждаме. Тя пък надъни айпода си и изслушахме няколко песни, които никога не бях чувала, на групи, за чието съществуване дори и не подозирах, и разгледахме купчина списания. Точно както някога — забавлявахме се заедно. Или поне така изглеждаше на повърхността. Дълбоко в себе си и двете бяхме наясно, че нещата са съвсем различни.

После, след като си тръгнах и докато бях у Деймън, думите на Хевън не спряха да се въртят в главата ми. Кой от нас обича повече? А ако трябва да съм честна, днес отново си ги повтарям. По време на закуската ми със Сабина и докато зареждах стока и записвах обажданията на клиентите в магазина — през цялото време се питах… аз или той? Кой от двама ни обича другия повече? Това продължи и докато провеждах ясновидските си сеанси. „Авалон“ си задава този въпрос и в момента, независимо че е заета с клиентка.

— Леле, това… — Тя поглежда с разширени от удивление очи. — Това беше направо… невероятно!

Поклаща глава и се пресяга за чантичката си, а от лицето й не слиза изразът на въодушевление, съмнение и, разбира се, желание да повярва — обичайното изражение на хората, на които току-що съм гледала.

Кимвам и се усмихвам учтиво, докато събирам картите Таро, които разстелих пред себе си за прикритие, но не използвах в действителност. По-лесно е да използваш някакъв вид оръдие на труда — по този начин се запазва известна дистанция. Повечето хора наистина се стряскат от идеята за човек, който е способен да проникне в главите и сърцата им и да чуе и най-скритите им мисли, да усети най-стаените им емоции. Да не споменаваме как биха се почувствали, ако знаеха, че едно докосване е достатъчно да ми разкрие всички заплетени интимни подробности от миналото им.

— Просто… не знам, толкова си млада, много по-млада, отколкото очаквах. От колко време се занимаваш с това? — пита ме тя и премята чантата си през рамо, без да откъсва очи от лицето ми.

— Ясновидството е дарба — заявявам.

Джуд изрично ме помоли да не използвам точно този израз — под претекст, че така бих обезкуражила потенциалните участници в курса му. В момента обаче въпросният курс се състои, грубо казано, само от него и Онър, така че не виждам истински проблем.

— А дарбата не признава възрастови ограничения — продължавам, като наум я подканям да спре да ме зяпа и да продължава по пътя си.

Имам си планове, трябва да отида на едно място. Вечерта ми е планирана и времето ми е разпределено до последната минута. Ако се забави още малко тук, определено ще обърка графика ми. Забелязвам обаче, че в погледа й се промъква скептицизъм — още едно от обичайните явления след гадаене — така че добавям:

— Това е причината при децата тези способности да са по-силно изявени. За тях е естествено, те са отворени за всички възможности, по-възприемчиви са. Много по-късно, когато установят как обществото гледа на подобни неща и ги обземе желанието да бъдат приемани и да се харесват на околните, едва тогава се затварят и пренебрегват уменията си. А вие? Нима не сте имали въображаем приятел като дете?

Погледът ми я измерва спокойно. Разбира се, знам отговора — научих го в секундата, в която я докоснах.

— Томи! — ахва тя и притиска ръка към устата си, сепната не само от факта, че знам, а и от собствената си реакция.

Усмихвам се. Аз самата не съм изненадана от признанието, така че няма нужда да ми дава обяснения.

— За вас е бил истински, нали? Помогнал ви е в някои наистина трудни моменти.

Тя ме поглежда с още по-разширени очи, започва да клати глава и изрича задавено:

— Д-да… да, аз… ами, някога аз… сънувах кошмари. — Свива рамене и се оглежда притеснено, сякаш се срамува от казаното. — Тогава родителите ми бяха в процес на развод и всичко беше… ами, някак несигурно — във финансов, в емоционален аспект и… Ами, точно тогава се появи Томи. Обеща ми, че ще ми помогне да го преодолея, че няма да позволи на чудовищата да припарят до мен. И удържа на обещанието си. Мисля, че спрях да го виждам, когато станах на…

— На десет. — Изправям се, за да подчертая с действия, че сеансът е свършил. — Което, ако трябва да съм искрена, е малко по-късно от нормалното, но едва тогава сте спрели да се нуждаете от него. Така че той си е тръгнал.

Кимам, отварям вратата и с жест я насочвам по коридора към касата, с надеждата да се съобрази с желанието ми, да плати и да си тръгне.

Само че тя не го прави. Вместо към касата се обръща към мен:

— Трябва да те представя на приятелката си. Сериозно. Направо ще откачи! Тя изобщо не вярва в тези неща и — ами, да си призная, присмиваше ми се, че се занимавам с тях. Ще се видя на вечеря с нея малко по-късно, организирали сме си двойна среща. И мисля, че… — Млъква за миг и хвърля поглед към часовника си. — Всъщност вече би трябвало да е пристигнала или ще дойде всеки момент.

— С удоволствие — усмихвам се, сякаш наистина го мисля. — Само че си имам работа и…

— А, ето я! Идеално!

Въздъхвам и впервам нещастно поглед в краката си. Иска ми се да можех да използвам материализацията, за да накарам хората да си плащат и да изчезват… или поне веднъж, в този случай.

Усещам, че плановете ми ще бъдат нарушени още по-сериозно, макар да не си давам сметка колко точно. В този миг тя свива ръце на фуния пред устата си и се провиква:

— Саби-на! Хей, Сабина, ела тук! Просто трябва да се запознаеш с нея!

Изтръпвам. Цялото ми тяло мигновено изстива и замръзвам на място. Обхваща ме студ, който сякаш приканва: Здравей, айсберг! Ела да се запознаеш с „Титаник“!

И преди да успея да предприема каквото и да било, за да я спра, Сабина тръгва към мен. В първия момент не ме разпознава — и то не защото нося черната перука (тъй като не съм с нея, отказах се отдавна да я ползвам, защото е черна коса Авалон изглеждаше като някакъв изрод) — а просто защото съм последният човек, когото би очаквала да види тук и сега. Всъщност продължава да примигва и да присвива очи, даже след като застава точно пред мен. Миноз, който върви заедно с нея, изглежда точно толкова паникьосан, колкото се чувствам аз самата.

— Евър! — Сабина се втренчва в мен ококорено, сякаш току-що се е пробудила от много дълбок сън. — Ка…

Тръсва глава няколко пъти, за да се съвземе от шока и да прочисти ума си, след което пробва отново:

— Какво, за Бога, става тук? Не разбирам.

— Евър? — Приятелката й започва да мести поглед между двете ни с присвити, подозрителни очи. — Аз… ти, мисля, каза, че името ти е „Авалон“?

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Наясно съм, че всичко свърши. Животът ми, който толкова старателно се постарах да изградя от лъжи, тайни и игра на криеница, в момента се срива и се превръща в това.

— Аз съм Авалон — кимам, като внимателно отбягвам погледа на Сабина. — А също така съм и Евър… зависи.

— От какво точно зависи? — изграчва клиентката ми, сякаш се чувства дълбоко и най-вече лично обидена от думите ми.

Изведнъж аурата й се разгаря и започва да потрепва. Като че ли се съмнява не само в мен, но и във всичко, което й казах — а аз отделих цял час от времето си и всичките ми предсказания бяха точни и на място.

— Коя, по дяволите, си ти?! — Продължава да се пени тя.

Погледът й ме пронизва вбесено и обвинително, като че се кани да ме предаде на… всъщност не е решила на кого точно, но за всеки случай на някого, който да ме накаже за престъплението ми. Това са намеренията й.

Сабина обаче се е съвзела напълно. Гласът й е спокоен и сдържан, а тонът й — делови, точно както подхожда на високоуважаван адвокат, какъвто е в действителност:

— Евър е моя племенница. Също така е някой, който има доста да обяснява.

Обаче точно когато се каня да го направя — е, може би не точно да обясня, но поне да скалъпя някаква задоволителна история, която да укроти всички и да се разделим по живо, по здраво — от нищото се появява Джуд и жизнерадостно пита:

— Всичко наред ли е тук? Това не е ли клиентката, на която трябваше да гледаш?

Хвърлям поглед към приятелката на Сабина. Енергията ми е толкова усилена и презаредена след всичките пречистващи и лечебни медитационни упражнения, на които ме подложи Ава, че съм абсолютно уверена — преди малко проведох един от най-добрите си сеанси. Обаче не успях да предвидя това. Разбирам, че изпитва нежелание да плати сега, след като научи, че съм подрастващата племенница на приятелката й (това е нещо като диагноза явно), която съвместява престъпните си тийнейджърски деяния с почасова работа като „Авалон, лудата ясновидка“. Аз обаче не й давам възможност да реагира, а направо вземам инициативата:

— Ъ-ъ, не се безпокой, това гледане е за моя сметка!

Джуд присвива очи и започва да мести погледа си между двете ни, обаче аз кимвам твърдо и добавям:

— Наистина. Не се притеснявай. Пиши го на моя сметка, можеш да ми го удържиш от заплатата.

Само че това разрешение, макар да успява да успокои клиентката (за Джуд не смея да твърдя същото), като че ли няма особено голям ефект върху Сабина. В аурата й цари пълен хаос, а очите й, сурово присвити, ме приковават на мястото ми:

— Евър? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

Поемам си дълбоко въздух и срещам погледа й.

Да, определено имам много да ти разказвам, но не тук и определено не сега. Трябва да отида на едно място — и то веднага!

Точно когато се каня да кажа нещо в този дух, само че по мило и внимателно — така че да не я вбеся допълнително, не че и сега й е особено весело — Миноз ми се притича на помощ:

— Сигурен съм, че можете спокойно да обсъдите нещата и утре сутринта. Сега обаче наистина трябва да тръгваме. Няма смисъл да си изпускаме резервацията, толкова трудно я направихме!

Сабина въздиша тежко и се предава пред логиката в думите му. Обаче няма да ме остави да се отърва толкова леко. Преди да потеглят, ме предупреждава през зъби:

— Утре сутринта, Евър. Държа това да е първото нещо, което да направиш след събуждането си! — После забелязва изражението ми и добавя още по-забързано и отсечено: — Никакво „но“!

Кимам, макар да не смятам да спазя тази уговорка. Всъщност, ако нещата минат по план, утре сутринта ще се намирам толкова далеч от кухнята ни, че въобще няма и да се сетя за провеждането на обещания разговор. Вместо това смятам да се събудя на спалнята в запазения в „Монтаж“ апартамент, а Деймън да лежи до мен, след като сме изпълнили отдавнашните си планове.

Само че няма как да й кажа това. Така че само кимвам леко и отвръщам:

— Ъ-ъ, добре.

Правя го, разбира се, само защото знам адвокатския й навик да очаква устен отговор, който не може да бъде изтълкуван погрешно или пък неразбран. Вече си мисля, че най-лошото е минало — или поне засега — когато тя се прехвърля на следващия въпрос. Настоява да се извиня на приятелката й, сякаш съм извършила някакво престъпление срещу нея.

Обаче — макар да съм наясно, че по-късно ще си платя — отказвам да го сторя. Вместо това поглеждам твърдо жената и заявявам:

— Това, което разбрахте преди малко, не променя нищо от казаното вътре — махвам с ръка към задната стаичка, където проведохме сеанса. — Миналото ви, Томи, бъдещето ви — знаете, че думите ми са верни. Ах, впрочем… скоро ще се изправите пред избор, нали? — Многозначително посочвам с брадичка кавалера й. — Е, каквито и съмнения да имате спрямо мен в момента, ще проявите достатъчно мъдрост и ще се вслушате в съвета ми.

Стрелвам с поглед Сабина и виждам как аурата й избухва в гневни пламъци. Успява да сдържи яда си само заради ръката на Миноз, която обгръща кръста й и я възпира. Той ми намига съучастнически и я повежда със себе си, а двамата им приятели вървят плътно зад тях.

В мига, в който се скриват от полезрението ни, Джуд ме поглежда особено и измърморва:

— Леле, това бе проява на дяволски лош късмет! Имам чувството, че трябва да обиколя цялото място с тамян от салвия, за да го пречистя. — Поклаща глава невярващо. — Впрочем какво става? Смятах, че вече си й казала!

Стрелвам го с поглед:

— Ти сериозно ли говориш? Не видя ли какво стана току-що? Точно такава сцена се опитвах да избегна през цялото време!

Той свива рамене и започва да брои банкнотите в съответното отделение на касата. След малко подмята:

— Е, можеше да мине и по-добре, ако я беше предупредила. Нямаше да изживее такъв шок — да влезе тук и да открие, че работиш на подобно място… при това като гадателка!

Намръщвам се и започвам да ровя в портмонето си за парите за сеанса, който казах, че ще е за моя сметка.

— Сигурна ли си, че искаш да го платиш ти? — пита той и, естествено, отказва да ги вземе.

— Моля те! — Бутвам му ги в ръцете и защото знам, че пак ще откаже, добавям: — Задръж и остатъка, повече са. Приеми ги като малка компенсация за… лошия късмет, който донесох на магазина. Моля те, наистина!

После махвам с ръка, сякаш не искам прекалено много, и с надеждата все пак да приеме, продължавам:

— Ако това не се бе случило, кой знае — може би щеше да стане постоянна клиентка, нали разбираш? Вземи ги в замяна на евентуалната бъдеща печалба, която изгуби заради мен.

— Не съм убеден, че сме я изгубили — нито печалбата, нито клиентката — казва той бавно и прибира парите в отделението, след което затваря касата. — Ако си й гледала толкова добре, колкото си мисля, със сигурност ще се върне. Или поне ще спомене на своите приятелки, които пък ще дойдат от любопитство, ако не от друго. Хората не могат да устоят на подобно нещо. Нали се сещаш — праволинейна и консервативна адвокатка, чиято племенница се оказва ясновидка, при това с изключително точни предсказания — това би могло да бъде сюжет за книга или най-малкото — сценарий за филма на седмицата!

Свивам рамене и разсеяно оправям малкото грим, който съм сложила. С помощта на миниатюрното огледалце печеля няколко секунди за размисъл.

— Колкото до това…

Той ме поглежда въпросително.

— Мисля, че дните ми като Авалон приключиха.

Джуд въздъхва с явно разочарование.

— Не ме разбирай погрешно — наистина ми харесваше да го правя… или поне до днешното фиаско. Освен това си мислех, че ставам наистина добра, че успявам да докосна хората, да им помогна. Но сега… е, като че ли е време да върнеш Ава на борда. Освен това съвсем скоро започвам училище и…

— Напускаш ли? — Намръщва се той, очевидно идеята не му допада.

— Не, не! — поклащам забързано глава. — Не, просто, ами, смятам, че трябва да се отдръпна. Не искам да ти създавам повече неприятности. И тези досега не бяха никак малко.

— Няма проблеми — казва той. — Вече съм вписал Ава в графика — предположих, че ще искаш да намалиш часовете си заради училището. Обаче, Евър, имай предвид, моля те — можеш да се върнеш винаги, когато решиш. Клиентите те обожават, а пък аз… аз, ъ-ъ-ъ… ами… — Млъква смутено и по лицето му избива руменина. — И аз съм много впечатлен от уменията ти. В ролята ти на моя служителка, разбира се. — Той стисва носа си с два пръста, поклаща глава и добавя с въздишка. — Божичко, звуча като пълен идиот!

Аз обаче само свивам рамене. Чудя се кой от двама ни се чувства по-неловко в момента — той или аз.

— Е, имаш ли някаква идея какво да й кажеш утре? — пита ме той, отчаяно търсещ начин да смени темата на разговора.

— Никаква. — Пускам червилото в чантата си и я затварям. — Ни най-малка.

— Ами… не смяташ ли, че трябва да го обмислиш? Да разработиш някаква стратегия? Предполагам, че не искаш да те сгащи, преди още да си изпила първата си чаша кафе за деня, нали?

— Не пия кафе.

— Добре, де — кафе, еликсир, каквото е там! — Усмихва се Джуд. — Знаеш какво имам предвид.

Премятам чантичката си на рамо и го поглеждам спокойно:

— Виж, не ме разбирай погрешно. Обичам Сабина. Тя ме прибра, когато изгубих всичко, а в замяна аз й създавам единствено проблеми. Превърнах живота й в ад. Само че, макар наистина да искам да й се изповядам — и то далеч не само защото след всичко това заслужава да чуе истината, или поне някаква част от нея — това със сигурност няма да се случи утре сутрин. Изобщо нямам такива намерения.

Опитвам се да възпра усмивката си при последните думи, но не успявам. Достатъчно е само да се сетя за безотказния си и непогрешим план — и цялото ми лице грейва.

Сега трябва да събера цялата си енергия, цялата си светлина и всичкия си добър късмет, да ги фокусирам и отправя изцяло към Роман. Трябва да насоча към него любовта, покоя и добрите си намерения, защото мога да победя единствено ако подходя по този начин. Само така мога да получа онова, което искам най-много на света.

Поне едно нещо научих след всичко преживяно: съпротивата и отрицателната настройка никога не вършат работа. Когато се бориш срещу онова, което не желаеш, само предизвикваш материализацията на нежеланото. Затова и властта на Роман над мен отслабна, когато се обърнах към Хеката — защото спрях да мисля за него, макар и само за пет минути. Тази е и причината нещата да се влошат впоследствие. Ако взема предвид всичко това, смятам, че няма да сбъркам, ако влея цялата си енергия и всичко добро, което имам, в онова, което искам — мир между нас и злите безсмъртни, както и противоотрова за противоотровата. Мисля, че резултатът може да бъде само един: победа.

Затова, когато довечера отида при него, няма да го направя като враг. Не възнамерявам да се карам с него, нито да го нападам — въобще няма да прилагам никакви престъпни техники, за да получа желаното. Ще отида при него под формата на най-чистото и добро свое „аз“, една по-висша същност от онази, която познава.

И ще му предложа възможността да се издигне от дъното, на което се намира — и да се срещнем, когато сме на едно и също ниво. На повърхността.

Толкова съм потънала в мислите си, така обхваната от въодушевление заради плана си, че в първия момент не чувам думите на Джуд.

— Накъде си тръгнала?

Присвил очи, той ме гледа тревожно. Явно ясновидският му усет се е задействал и му подсказва, че се случва нещо сериозно.

Аз го поглеждам усмихнато (не мога да се сдържам) и само казвам:

— Отивам да свърша нещо, което трябваше да направя много, много отдавна.

Млъквам за миг, когато виждам как накланя глава и сбърчва чело, а аурата му започва да проблясва. Иска ми се да имах време да обясня какво става и да го уверя, че всичко ще е наред и няма нужда да се тревожи. Само че нямам, вече изгубих достатъчно ценни минути.

— Не се притеснявай — успокоявам го. — Този път знам какво правя. Този път всичко ще е различно. Ще видиш.

— Евър… — Той се протяга към мен и ръката му сграбчва за миг въздуха отпреде ми, преди да се отпусне безсилно встрани от тялото му.

— Няма проблеми — казвам. — Наистина знам какво трябва да направя. Сега съм наясно как трябва да подходя към Роман.

Кимвам уверено и се вглеждам за миг в косата му, сплетена на множество плитчици. След всичките седмици, прекарани на плажа и във водата, й е изсветляла до тъмнорусо.

— Знам как да оправя всичко, всяка стъпка, която трябва да предприема — добавям, защото разчитам съмнението в позата му.

Наклонил глава, той замислено потрива брадичката си. Облегнал се е на щанда. Малахитовият му пръстен проблясва на светлината — цветът му е почти същото тропическо тъмнозелено като очите на Джуд. Същите очи, които в момента ме гледат настойчиво, замъглени от тревога. Обмисля думите ми — наистина се притеснява. Аз обаче не обръщам внимание. Махвам с ръка и отхвърлям тревогите му. За първи път от много време насам се чувствам наистина силна, сигурна в себе си — и няма да позволя на никого да посее дори най-малкото зрънце на съмнение у мен.

— Бях във Великите храмове на познанието… — Спирам за миг, защото ми е ясно, че ще му трябва нещо по-убедително от кимване и уверени приказки. — И… нека кажем просто, че там ми бе подсказан правилният път.

Стисвам устни и намествам чантичката по-високо на рамото си. Най-добре ще е да не казвам нищо повече.

Той ме поглежда, а ръката му несъзнателно започва да глади щампата на ин и ян върху предницата на тениската му.

— Евър… не мисля, че това е правилният начин. Ако случайно си забравила, последният път, когато се видя лице в лице с Роман, нещата изобщо не се развиха добре. Смятам, че още не е минало достатъчно време. Рано е да пробваш отново. Може би по-късно… но не и сега.

Изправям рамене. Думите му се плъзгат над и около мен, без да се задържат и без да оставят следа. Ефектът е нулев. А това, ако мога да съдя по изражението му, само го обезпокоява още повече.

— Предупреждението е отчетено — отсичам и отмятам коса.

— Само че знаеш ли какво? Така или иначе, ще го направя. Отивам там и ще опитам отново. За последно.

— Кога? Сега ли? Сериозно ли говориш? — Той ме стрелва с очи, вече сериозно притеснен, и задържа погледа ми — сякаш иска да ми даде време да размисля.

Изпъвам гръб и скръствам ръце пред гърдите си, после решително срещам погледа му:

— Защо? Да не би да смяташ да ме последваш и да се опиташ да ме спреш?

— Може би. — Свива рамене Джуд и веднага добавя: — Готов съм на всичко за целта.

— На всичко… за какво точно? — Накланям глава и го измервам предизвикателно с поглед.

— За да те предпазя. Да те предпазя от него.

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам, като този път наистина си правя труда да го видя. Оглеждам го от главата, увенчана с короната от светлокестеняви кичури, чак до кръста (останалото е закрито от щанда).

— И защо би направил нещо подобно? — питам накрая и отново впивам поглед в неговия. — Как би могъл дори да си помислиш да попречиш на плана ми? Смятах, че искаш да съм щастлива — дори това да означава, че съм щастлива с Деймън. Или поне такива бяха думите ти.

Той стисва устни и започва да се върти неспокойно на стола си. Като гледам колко неловко се чувства, ме обхващат угризения на съвестта. Не биваше да казвам това, наистина прекалих. Нямам право да му задавам подобни въпроси само защото сме разкрили сърцата си един пред друг, или защото в миналото сме били по-близки, отколкото е трябвало. Нямам право да го използвам. Не бива да настоявам за отговор, при условие че виждам болката, която му причинявам с въпроса си. Въпреки това има нещо в нервните му движения, някаква промяна — раздвижи се не само физически, но и на енергийно ниво. Започвам да се чудя какво точно се случва в него. Чувствам една особена несигурност.

Обръщам се и тръгвам към вратата. Той ме следва по петите, заобикаляме заедно сградата и отиваме до паркинга зад магазина, където са паркирани колите ни.

— Имам среща с Онър по-късно днес. Искаш ли да дойдеш? Можеш да доведеш и Деймън, нямам нищо против.

Спирам и го поглеждам право в очите.

— Е, може и да имам, но… Обещавам да се преструвам добре, честна дума! — Вдига ръка като за клетва.

— А-а, значи сега излизаш с Онър, така ли? — питам нехайно.

Той отваря вратата и се покатерва в стария си черен джип.

— А-ха, нали се сещаш — приятелката ти от училище, онази, с която дойдох на рождения ти ден?

Каня се да му обясня, че изобщо не ми е приятелка, а ако мога да съдя от енергията й и онова, което излъчваше онзи ден на плажа, всъщност е точно обратното. После обаче виждам леко развеселеното му изражение и начина, по който е вдигнал вежди — сякаш ме предизвиква — и решавам да си замълча.

— Знаеш ли, тя не е толкова лоша. — Той пъхва ключа в стартера и двигателят се запалва след серия от задавени кашлящи опити. — Струва ми се, че би могла да й дадеш шанс да го покаже.

Стрелвам го с очи и си спомням думите си от онзи първи ден, когато още не го познавах и дълго преди да науча за нас и общото ни минало. Беше нещо от рода на това, че винаги си пада по неправилното момиче. Сега се чудя дали не се случва отново, този път с нея. После обаче виждам погледа му и искрите, които пръска аурата му — и разбирам, че грешното момиче все още съм аз. Онър не просто няма шансове, тя изобщо не е в играта. Всъщност не знам кое ме притеснява повече — осъзнаването на истинските му чувства или внезапната вълна от облекчение, която ме залива.

— Евър…

Поглежда ме така, че дъхът ми спира. По лицето му се изписва вътрешната борба, която води — опитва се да реши какво да предприеме. Накрая обаче сякаш се предава. Само присвива очи, стисва устни и си поема дълбоко въздух:

— Ще се справиш ли? Сигурна ли си, че знаеш какво правиш и че всичко ще е наред?

Кимам и се качвам в колата си. В момента се чувствам по-уверена и по-можеща откогато и да било. Мракът изчезна напълно, победен от светлината — няма начин нещата да се объркат. Затварям очи и паля двигателя, а после поглеждам Джуд за последно:

— Не се безпокой. Този път наистина знам какво правя. Този път всичко ще е различно. Ще видиш.