Алисън Ноел
Тъмен пламък (6)

Шеста глава

— Как е той?

Хвърлям списанието на малката масичка до крака си и се изправям. Внимавам какво говоря и нарочно се обръщам към сестрата, а не към самия Джуд. Нямам избор — един поглед към ръцете му, бинтовани изцяло в момента — е повече от достатъчен. Аурата му е пламнала в червено от гняв, но дори и да не я виждах, жестокият поглед на присвитите му очи би ми разкрил, че той не желае да има нищо общо с мен оттук нататък.

Сестрата спира, а очите й измерват всичките сто седемдесет и два сантиметра между върха на главата ми и петите. Изучава ме толкова настойчиво и подчертано, че потръпвам нервно. Започвам да се питам какво ли й е казал Джуд.

— Ще се оправи — отвръща ми с остър, напълно делови тон, в който няма и намек за приятелско отношение. — Раната е дълбока, стига чак до костта, която също е одраскана, но е чиста. Ако си пие антибиотика, няма да се получи инфекция. Доста ще го боли, макар че му дадох обезболяващи лекарства. Ако се пази, почива много и не се натоварва, ще се оправи за няколко седмици.

Погледът й се отмества към вратата и моят го следва. През нея тъкмо влизат двама униформени полицаи от управлението на Лагуна Бийч — и се насочват право към мен, а очите им се местят между двама ни с Джуд. Сестрата кима в потвърждение и те спират.

Застивам. В гърлото ми е заседнала буца, която не мога да преглътна напълно. Раменете ми се смъкват под тежестта на враждебния мрачен поглед на Джуд. Разбира се, заслужавам напълно гнева му. Заслужавам да ми сложат белезници и да ме отведат, но все пак не мислех, че ще го направи. Не смятах, че ще се стигне дотук.

— И така, имате ли да ни казвате нещо?

Застанали са точно пред мен, разкрачени и с ръце на кръста. Очите им, скрити зад тъмни очила, със сигурност изучават именно мен.

Поглеждам първо към сестрата, после към Джуд и накрая към ченгетата. Ясно, това е. Така ще приключи всичко. Но независимо от ужасната каша, която забърках, и сериозността на ситуацията, единственото, за което мисля в момента, е: „Кого да избера за едното обаждане, което ми се полага?“

Искам да кажа, че… Ами, не мога да помоля Сабина да размаха адвокатската си вълшебна пръчица и да ме измъкне от тази история — никога не бих го преживяла. А и на Деймън не мога да обясня, следователно не мога да се обърна и към него. Явно ще трябва да се оправям сама.

Каня се да кажа нещо — каквото и да е — когато Джуд рязко се намесва:

— Вече й казах — и кима към сестрата, — че се нараних, докато се опитвах да ремонтирам нещо у дома. Не прецених правилно способностите си. Определено ще трябва да наема майстор за поправките.

Пуска една принудена усмивка и се насилва да ме погледне. Иска ми се да се усмихна в отговор и да кимна, сякаш се съгласявам, и да вляза в тона му, подемайки играта. Но всъщност съм толкова шокирана от думите му — от това, че ме защитава — че не успявам да сторя нищо, освен да стърча глупаво на мястото си със зяпнала уста.

Полицаите въздъхват едновременно, явно не им е приятно да ги викат без причина. Все пак правят последен опит да убедят Джуд:

— Сигурен ли си, че именно това се е случило? Че няма нищо друго? Доста странно звучи — да се захванеш с поправки из къщи само с една здрава ръка.

Погледите им се местят ту към мен, ту към него. Очевидно е, че подозират нещо, но въпреки това са готови да си затворят очите, ако и той го направи.

— Не знам какво да ви кажа — свива рамене Джуд. — Може да звучи странно, но наистина сам съм си виновен, че се нараних.

Те започват да се мръщят — на него, на мен и дори на сестрата, после измърморват нещо за това какво да направи, ако промени мнението си, и пъхват някаква картичка в джоба му. В момента, в който напускат сградата, сестрата слага ръце на стегнатите си и добре оформени бедра (сигурна съм, че често посещава фитнессалона), намръщва ми се и заявява:

— Дадох му болкоуспокояващи.

Погледът й не изпуска лицето ми, явно не вярва на нито една дума от версията на Джуд. Сигурно смята, че съм ужасно ревнивата му и напълно откачена приятелка, която го е намушкала в пристъп на гняв.

— Много скоро ще започнат да действат, затова не искам да шофира… не че ще може в това състояние — кима към превързаните му ръце. — Погрижи се да му изпълнят рецептата и да си пие лекарствата.

Държи някакво малко листче, но спира, преди да ми го подаде, като че ли е размислила.

— Трябва да се предотврати всяка възможност за инфекция, но най-доброто за него в момента е да се прибере вкъщи и да си почива. Вероятно ще заспи съвсем скоро, така че очаквам да го оставиш на мира — намръщва се, сякаш ме предизвиква да откажа.

— Точно това ще направя — отвръщам, но думите ми прозвучават прекалено пискливо и изобщо не вдъхват доверие. Притеснена съм от критичния й изпитателен поглед, от подозренията на полицията и от това, че Джуд ме защити. Устните й се извиват неодобрително. Ясно е, че няма желание да повери Джуд на грижите ми, нито пък да ми даде рецептата. Няма обаче кой знае какъв избор.

Джуд излиза и аз го следвам по петите до проявената си фиата — точно копие на онази, която карам обикновено. Чувствам се ужасно неловко и съм твърде нервна, за да го погледна в очите.

— Завий вдясно, веднага щом излезеш оттук — нарежда той с нисък, уморен глас, който не разкрива нищо от истинските му мисли.

Очевидно е замаян и останал без сили, но нямам представа какви са чувствата му в момента. Особено тези към мен. И макар аурата му сега да блести в по-меки тонове, по ръбовете й все още се вихри червено.

— Можеш да ме оставиш на Мейн Бийч. Оттам ще се оправя и сам.

— Нямам такива намерения — отвръщам.

Светофарът отпред светва в червено и аз използвам възможността да го огледам. Макар че навън е тъмно, няма как да не забележа сенките под очите му и покритото му с пот чело — без съмнение в момента изпитва наистина силни болки… по моя вина.

— Виж какво, това е направо смешно! — казвам. — Просто ми кажи къде живееш и ще се погрижа да стигнеш благополучно дотам.

— Благополучно? — разсмива се той.

Не е весел този смях, идващ някъде дълбоко от гърдите му, но иронията в гласа му ясно се долавя. Наранените му ръце са отпуснати в скута и не помръдват.

— Смешно е да употребяваш тази дума. Честно казано, когато съм край теб, изпитвам всичко друго, но не и благополучие. И със сигурност не се чувствам в безопасност.

Въздъхвам и се заглеждам в небето, по което не се вижда нито една звезда. Натискам съвсем леко газта и отпускам съединителя — много, бавно, защото не искам да го стряскам още повече, ако потегля прекалено рязко. В момента е достатъчно притеснен.

— Виж — казвам, — съжалявам. Наистина страшно много съжалявам.

После се вглеждам в него толкова сериозно и продължително, че в крайна сметка той нервно кимва към улицата.

— Ъ-ъ, а движението? — Поклаща глава изтощено. — Или контролираш и него?

Отклонявам поглед и се опитвам да измисля какво да му отговоря.

— Малко по-нагоре е. Вляво. Онази със зелената порта. Достатъчно е да ме оставиш на алеята отпред, натам ще се оправя й сам.

Изпълнявам, каквото ми е казано, и спирам пред гараж, чиято врата е в същия нюанс на зеленото като портата. Когато обаче изключвам двигателя, той се обръща към мен:

— А, не! — Поглежда ме твърдо. — Няма защо да го правиш. Категорично няма да влезеш с мен!

Свивам рамене и протягам ръка покрай тялото му. Искам да отключа вратата по традиционния начин, а не чрез телекинеза. Той потръпва, когато дланта ми минава прекалено близо до неговата.

— Виж… — казвам, отпусната отново на седалката. — Знам, че си уморен, и разбирам, че искаш да се махнеш възможно най-далеч от мен и при това по възможно най-бързия начин. Не те обвинявам изобщо. Наистина — ако бях на твое място, и аз щях да се чувствам така. Въпреки това… ако приемеш да ми отделиш няколко минути от времето си, наистина бих оценила възможността да ти обясня.

Той измърморва нещо под носа си и за миг се заглежда през прозореца. После се обръща. Цялото му внимание сега е насочено към мен.

Знам, че трябва да действам бързо. Той е готов да ми отпусне съвсем малко време, друг шанс няма да имам. Така че казвам:

— Слушай, това е… Тоест, знам, че звучи откачено, а и наистина не мога да навлизам в подробности. Просто трябва да ми повярваш: имах наистина добра причина да смятам, че си един от тях.

Той стисва очи за миг, а веждите му се сгърчват от болка. После ме поглежда и заявява:

— Един от злите. Да-а. Разбрах гледната ти точка. Ти я показа пределно ясно, Евър — нали си спомняш? — И подчертано премества погледа си от мен към превързаните си ръце.

Прехапвам устни. Следващата част едва ли ще протече по-добре, но въпреки това трябва да опитам:

— Ъ-ъ, да, така е, наистина, обаче… Разбираш ли, смятах, че си такъв… зъл. Сериозно. Това е единствената причина да сторя онова, което сторих. Видях татуировката ти и… Е, ами — как да кажа, беше много убедителна, макар да не трептеше и да не проблясваше наистина, но все пак… Тя заедно с това, че именно Ава се обади, и още някои неща, които, хм…, които не мога да ти разкрия, но както и да е… Всичко това ме накара да смятам, че и ти си от злите… — тръсвам глава, защото разбирам, че не постигам нищо с думите си.

Така че изоставям темата и вместо това го питам нещо, което ме тормози, откакто напуснахме болницата:

— Знаеш ли, чудех се… Ако наистина си ми толкова ядосан и ако ме мразиш чак толкова, защо ми помогна там? Защо излъга ченгетата и пое вината за случилото се? В крайна сметка аз ти причиних това. И двамата знаем, че аз те нараних — по дяволите, дори и те знаеха, че съм го извършила аз! Въпреки това ти изпусна шанса да ме обвиниш и да ме заключат. Излъга заради мен, вместо да ме изпратиш да гния в затвора. Честно казано, изобщо не те разбирам!

Той затваря очи отново и обляга главата си назад. Болката и умората му са толкова осезаеми, че решавам да се откажа и да го пусна. По-добре е да го пратя да се прибира, да му кажа, че няма значение — просто да влиза в къщата и да легне да си почива. В този миг той вперва невероятните си яркозелени очи право в моите и отсича:

— Евър, всъщност… има едно нещо, което наистина искам да знам. Колкото и откачено да звучи, много повече ме интересува как го направи, а не защо.

Поглеждам го стреснато. Пръстите ми стискат нервно волана. Не съм в състояние да говоря.

— Е? Как успя да ме метнеш през целия заден двор, все едно съм играчка?

Преглъщам сухо. Очите ми са приковани право напред. Продължавам да мълча.

— И как така в един момент ръцете ти са празни — не видях да имаш джобове впрочем, — а в следващия размахваш двуостра кама с покрита с камъни дръжка, която, ако не се лъжа, изчезна веднага след като ме нападна… нали така?

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Няма смисъл да лъжа повече.

— А и да не забравяме дребната подробност, че запали двигателя на онази кола без ключ — макар че този конкретен модел не може да пали така, което и двамата добре знаем. Сега си спомням и още нещо — в онзи първи ден, когато те открих в магазина, входната врата определено бе заключена. А се сещам и колко бързо откри „Книгата на сенките“ — която също бе защитена от ключалка. Така че забрави останалите глупости — разните там извинения и обяснения. Стореното е сторено и няма как да се върне назад. В момента единствено искам да ми обясниш как ги правиш тези неща. Да, това наистина ме интересува — за разлика от причините.

Хвърлям му бърз поглед и преглъщам. Нямам представа какво да правя оттук нататък. Опитвам се да спечеля малко време, като изтърсвам първата глупост, която ми хрумва:

— Добре, но първо ми кажи, подействаха ли болкоуспокояващите?

Завършвам с ужасен изкуствен смях, който успява наистина да го вбеси — независимо че аз просто исках да се пошегувам.

— Слушай, Евър, ако внезапно решиш да бъдеш честна и да ми отговориш, знаеш къде живея. В противен случай…

Опитва се да отвори вратата и да демонстрира гръмко, драматично и смело напускане на сцената. Това обаче изобщо не е лесно, когато и двете му ръце са бинтовани.

Така че аз изскачам и притичвам от другата страна. Появявам се пред него, преди да успее дори да мигне, и с надеждата да не възприеме думите ми като заплаха за мъжеството си, му казвам:

— Чакай… позволи на мен.

Той обаче не помръдва от мястото си, сякаш е залепнал за седалката. Само въздъхва и започва да клати глава:

— Ах, да, разбира се. Да не забравяме и това…

Очите ни се срещат и аз рязко си поемам дъх.

— … начинът, по който се движиш… светкавично и грациозно като пантера.

Продължавам просто да си стоя, мълчалива и неподвижна, и да се чудя какво следва.

— Е, какво — ще ми помогнеш или не? — пита той и сключва вежди.

Кимам, след което като робот отварям вратата и предлагам ръката си, на която да се опре. В момента, в който се обляга на мен с цялата си тежест, разбирам колко е слаб.

— Можеш ли да отвориш и входната врата?

— Разбира се — кимам. — Само ми подай ключовете.

Очите му се стрелват към мен:

— И откога се нуждаеш от ключове?

Свивам рамене и се насочвам по тясната, осветена с приятна мека светлина алея към входната врата. Край нея са нацъфтели лехи от прекрасни розови и лилави божури.

— Нямах представа, че си толкова добър градинар — обръщам се към него учудена.

— Не съм. Поне не наистина. Всичко е посадено от Лина, аз само ги поддържам. Всъщност тук гледаме повечето от билките за магазина. — Той махва с ръка към вратата и лехата пред нея.

Очевидно е колко е уморен — от цялата ситуация, от мен… и че просто иска да влезе вътре и да се приключи с всичко.

Така че затварям очи и виждам как вратата се отваря пред мен. Чувам щракването на ключалката — този звук няма как да се сбърка — и с махване на ръка го подканям да влиза. После застивам на прага, припомняйки си малоумния жест, който току-що направих — сякаш просто съм го закарала до дома му след един чудесен пикник. Отказвам да вляза дори след като той тръсва глава и на свой ред посочва вътрешността на къщата. Искам да чуя ясна и категорична — при това изразена на глас — покана, преди да рискувам да направя дори една крачка навътре.

— Смяташ ли да ме нападнеш отново?

Погледът му се плъзга по мен и в тялото ми се разлива вълна от кротко, безметежно спокойствие.

— Само ако не можеш да се контролираш. — Свивам рамене аз.

— Това да не беше опит за шега? — подозрително ме поглежда той, но виждам, че устните му се извиват в усмивка, макар и едва забележима.

И се разсмивам на глас:

— Да, при това се справих ужасно!

Той се обляга на касата на вратата и ме оглежда бавно и спокойно. После си поема дълбоко въздух и казва:

— Слушай, ужасно ми е неприятно да го призная, особено на теб — като се има предвид, че заради теб до края на живота си ще се чувствам като пълен слабак — но ми се струва, че ще ми е необходима известна помощ тук. Лекарствата наистина започват да действат, а аз не се справях добре и преди, докато бях в пълно съзнание и имах една здрава ръка. Нямам представа как ще се справя оттук нататък, а на теб ще ти отнеме най-много една-две минути. После можеш да се върнеш при Деймън и да си довършите вечерта.

Намръщвам се. Чудя се защо реши да каже точно това. После светвам лампите, затварям вратата и тръгвам след него към вътрешността. Оглеждам малкото уютно пространство. Наистина съм удивена: намирам се в напълно автентична, традиционна за Лагуна Бийч къщичка — от онези със стари, облицовани с тухли камини и огромни, стигащи почти до пода прозорци. Такива вече почти не се виждат наоколо.

— Хубава е, нали? — кима той, разчел изражението ми. — Построена е през 1958 година. Лина я взела евтино. Било е много отдавна, преди тук да се нанесат хората с парите и най-вече онези от шоубизнеса, заради които мястото прилича на сцена от телевизионна програма.

Насочвам се към плъзгащата се стъклена врата, която води към приятно, покрито с плочки патио. От него се излиза на стръмен, покрит с трева склон, откъдето се разкрива гледка към осветения от луната океан. Виждам и стъпала, които вероятно водят към плажа.

— Наемът, който плащам на Лина, е нисък, но всъщност си мечтая някой ден да я откупя. Каза, че ще ми я продаде, стига да обещая да не я превръщам в поредната модерна двуетажна къща в псевдотоскански стил. Все едно бих го направил! — добавя накрая усмихнато.

Отдръпвам се от прозореца и влизам в кухнята му. Включвам осветлението и отварям шкафовете, докато накрая откривам къде държи стъклените си чаши. После започвам да обикалям в търсене на вода, обръщам се… и изведнъж го виждам, застанал толкова близо до мен, че мога да различа по-тъмните точици в зелените му ириси.

— Не е ли по-лесно да материализираш, каквото ти трябва? — пита ме с дълбок, нисък глас, който резонира в тясното пространство помежду ни.

Взирам се в него, като не мога да реша кое ме притеснява най-много: прекалената му близост, копнежът в гласа му или това, че отново успя да се промъкне зад гърба ми, без да го усетя.

— П-просто си помислих, че ще го направя по старомодния традиционен начин, но щом нямаш нищо против… Обещавам, че вкусът ще е същият — мърморя, а думите се спъват на устните ми.

Надявам се, че е достатъчно замаян от болкоуспокояващите, за да забележи какъв ефект оказва близостта му върху мен.

Той продължава да стои на същото място. Погледът му е твърд и не разкрива нищо. След секунда ме пита с все същия плътен, уморен и леко замаян глас:

— Евър… какво точно си ти?

Застивам. Пръстите ми стискат чашата толкова силно, че се уплашвам да не се счупи в дланта ми. Очите ми се спират върху покрития с теракота под, малката масичка вдясно и всекидневната оттатък — върху всичко друго, но не и върху него. Тишината увисва между нас, плътна и тежка. Трябва да направя нещо, да я наруша, но продумвам само:

— Н-не мога да ти кажа…

— Значи не е само книгата. Има още нещо, нали?

Очите ми срещат неговите. Стреснато осъзнавам, че съм сбъркала. Току-що на практика признах, че не съм напълно нормална — а можех да използвам магията като обяснение. Впрочем той едва ли щеше да ми повярва. Още от деня, в който се срещнахме за първи път, знаеше, че става нещо различно. А това бе много преди да ми даде книгата.

— Защо не ми каза, че „Книгата на сенките“ е кодирана? — питам с присвити очи и го принуждавам да се защитава.

— Напротив, казах ти. — Откъсва поглед от очите ми той и се отдръпва, а на лицето му се изписва раздразнение.

— Не, не е вярно. Каза ми само, че е написана с Тиван и че е достатъчно да използвам интуитивно четене, за да я разбера. Но пропусна да споменеш, че на практика е защитена и от друг код — код, който трябва да бъде разшифрован, за да разкрие истинското съдържание. Какво значи това? Защо не ми каза за него? Тази подробност е твърде важна, за да я забравиш, не си ли съгласен?

Той се обляга на облицования с плочки плот и поклаща глава:

— Извинявай, но може ли първо да попитам дали отново съм заподозрян? Защото — поправи ме, ако греша — останах с впечатлението, че когато ме поряза, се убеди, че съм от добрите, нали?

Стисвам ръце и му хвърлям кос поглед:

— Не, убедих се, че не си от злите. Никога не съм казвала, че си добър.

Той ме поглежда, като очевидно се бори да запази спокойствие. Аз обаче далеч не съм приключила:

— Освен това забрави да споменеш как си получил книгата. Тя как изобщо се озова в ръцете ти?

Той свива рамене и отвръща с все така стабилен и премерен глас и с твърд поглед:

— Вече ти казах — получих я от един приятел преди няколко години.

— А дали случайно този приятел си има име… например Роман, а?

Той се разсмива, макар смехът му да звучи по-скоро като ръмжене. Раздразнението ясно се долавя в тона му:

— А-ха, разбирам. Все още си убедена, че съм част от племето му. Извинявай, Евър, но не се ли разбрахме вече по въпроса?

Притискам ръце към гърдите си, а чашата увисва на върха на пръстите ми:

— Слушай, Джуд, много ми се иска да ти вярвам, наистина. Само че онази вечер, когато… — Млъквам за секунда, осъзнала, че не мога да продължа в тази посока. — Е, както и да е… Роман спомена, че някога книгата му е принадлежала. Затова наистина трябва да разбера как и от кого си я получил и дали не ти я продал именно той.

Той се пресяга към мен и с няколкото пръста, които все още му се подчиняват, сграбчва чашата и я измъква от ръцете ми.

— Единствената ми връзка с Роман е чрез теб. Не знам какво друго да ти кажа, Евър.

Присвивам очи. Той се насочва към мивката, а аз внимателно изучавам аурата му, енергията му, езика на тялото му. В крайна сметка стигам до заключението, че наистина казва истината и не скрива абсолютно нищо.

— Пиеш вода от чешмата? — питам го учудено, когато хвърля поглед през рамо към мен. — Отдавна не съм виждала някой, който да го прави… откакто напуснах Орегон всъщност.

— Ами какво да ти кажа, аз съм прост човек — надига чашата, пресушава я и се обръща да си налее още.

— И какво — наистина ли не знаеше за книгата? — питам го.

Той отива към всекидневната и се просва на една стара кафява кушетка, а аз го следвам по петите.

— Честно казано, почти всичко, което някога съм чул от теб, е пълна загадка. В момента е същото — не разбирам нищо от онова, което казваш. Ако мислех логично, вероятно щях да отдам това на влиянието на лекарствата. Но добре помня, че съм чувал същите тези откачени приказки и много преди това да се случи.

Намръщвам се и се отпускам на стола срещу него. Почти без да се замисля, качвам стъпалата си на изкусно резбованата антична врата, която използва вместо холна маса.

— Ами, ъ-ъ, иска ми се… Уф, иска ми се да можех да ти обясня, защото имам чувството, че ти дължа толкова много, но… Просто не мога. Нещата са твърде… твърде сложни. И засягат твърде много…

— Роман и Деймън?

Хвърлям му бърз поглед, като за пореден път се чудя защо избра да каже именно това.

— Просто предположение — свива той рамене. — Но ако съдя по лицето ти, съм абсолютно прав, нали?

Стисвам устни и започвам да разглеждам помещението в опит да спечеля малко време. По стените има множество лавици с книги. Виждам древна стереоуредба, няколко интересни картини, но не и телевизор. Думите, които използвам, в крайна сметка нито потвърждават, нито отричат неговите:

— Притежавам определени сили. Става въпрос за нещо много по-сериозно от ясновидските способности, за които вече знаеш. Мога да местя предмети.

— Телекинеза — кима той със затворени очи.

— Мога да карам разни неща да се появяват.

— Материализация… само че в твоя случай — мигновена. — Отваря очи и ги впива в мен. — Това ме кара да се питам защо ти трябваше книгата? Имаш света в краката си. Ти си красива, умна, дарена си с могъщи сили, които да използваш, както намериш за добре, а се обзалагам, че и гаджето ти крие немалко сходни дарби.

Поглеждам го. За трети път го споменава, което ме притеснява точно толкова, колкото и в началото, когато за първи път произнесе името му.

— Какъв ти е проблемът с Деймън? — питам го, като се чудя дали не се е захванал с нас, защото по някакъв начин усеща дългото циклично минало, което свързва трима ни.

Той се извърта по гръб, качва краката си на облегалката и отпуска глава на възглавницата.

— Ами, какво да ти кажа… Не го харесвам. Просто в него има… нещо. Не мога точно да го определя. — После обръща лице към мен и добавя: — Не се опитвам да се правя на интересен. А и ти попита. Впрочем, ако има още нещо, което искаш да знаеш, сега е шансът ти. Тези лекарства са наистина силни — главата ми бучи и започва да натежава, така че питай, преди да съм изгубил съзнание и докато все още съм в състояние да ти отговарям свързано.

Поклащам глава. Вече получих всички отговори, които ме интересуваха — преди няколко часа, когато го нараних. Сега може би е дошъл моментът на свой ред да споделя истината за някои тайни или поне да му подскажа пътя към тях и да проверя дали ще ги разкрие.

— Знаеш ли, има съвсем реална причина, поради която ти и Деймън не се харесвате — почти веднага млъквам, защото наистина не мога да преценя колко точно да му кажа.

— А-ха-а, значи чувствата са взаимни!

Очите му се спират на моите и остават приковани в тях толкова дълго, че накрая съм принудена да отклоня поглед. Взирам се в разнищения и износен килим в краката си, надрасканата дървена маса пред мен — и се чудя защо, за Бога, изобщо повдигнах въпроса. Опитвам се да измисля какво да кажа, но той ми спестява усилието:

— Няма проблеми. — Бори се с одеялото, с което явно иска да се завие, използвайки само краката си, но не се справя добре. — Няма нужда да ми обясняваш, нито да се притесняваш. Тук става въпрос за съвсем обикновен, даже банален мъжки проблем. Нали разбираш, вид първичен стремеж към съревнование. Такъв възниква винаги, когато в историята участват едно невероятно, прекрасно момиче — и две безнадеждно влюбени в него момчета. И след като само един от нас може да спечели… не, след като един от нас вече е спечелил — смятам да пропълзя обратно в бърлогата си, да си тресна кратуната в стената няколко пъти и след това да остана да си ближа раните в самота тук, където никой не може да ме види.

Той затваря очи и замлъква за миг, а когато продължава, гласът му е тих и по-глух:

— Можеш да ми вярваш, Евър, знам кога съм загубил. Разбирам кога е време да се откажа, така че няма от какво да се страхуваш. Изобщо не е случайно, че нося името на светеца покровител на изгубените каузи. Правил съм го толкова пъти преди, така че и сега… аз…

Думите му заглъхват и брадичката му се отпуска върху гърдите, така че се изправям и се приближавам до него. Измъквам скупчената и оплетена в краката му завивка и го покривам внимателно с нея.

— Поспи малко — прошепвам. — Утре ще отида да ти взема лекарствата от рецептата, така че няма нужда да се притесняваш за тях. Нито за нещо друго. Остани тук и си почивай.

Ясно ми е, че в момента не ме чува, толкова е замаян, че със същия успех можеше да е заспал. Въпреки това искам да го успокоя, ако е възможно.

Когато подпъхвам одеялото под краката му, той промълвява, без да отваря очи:

— Хей, Евър, така и не ми отговори. За книгата… Защо изобщо ти трябваше тази книга, след като вече имаш всичко, което човек би могъл да поиска?

Замръзвам, загледана в момчето, което познавам от векове и от толкова много животи… и което успя да се промъкне в света ми отново. Зная, че трябва да има някакъв друг смисъл, някаква причина. От всичко, което преживях досега, научих, че във вселената няма много случайни събития. Проблемът е, че не знам тази причина. Всъщност имам чувството, че вече нищо не знам и нищо не разбирам. Единственото, което схващам, е, че са напълно различни. Успокоителното присъствие на Джуд е пълна противоположност на страстната смесица от трепет и огън, която представлява Деймън. Различават се като ин и ян. Наистина пълни противоположности.

След като го завивам, изчаквам да се унесе отново. Чак тогава се изправям. Спирам за секунда на вратата, за да му отговоря, макар че той няма да ме чуе. — Защото нямам всичко, което искам. Въобще.