Карл Май
В Судан (8)

8. „О, сихди, конете ни!“

Предполагайки, че няма да бъдем отново обезпокоени, Халеф се бе излъгал, защото не бяхме спали и има-няма два часа, ни събуди някаква врява, която се бе надигнала вън. Беше хор от крясъци и ревове, от който сегиз-тогиз долавяхме вика „иа харика, иа харика!“^[1]. Значи някъде в селището нещо гореше и колкото и малко да ни влизаше това в работата, ние все пак скочихме и изтичахме навън, за да предложим в случай на необходимост помощта си.

Видяхме, че се касае за голям пожар, и се завтекохме към въпросното място. Ако човек си представи пожар в някое малко, усамотено градче в Германия, и то по времето, когато не е имало пожарна команда, то ще добие съвсем бегла представа за голямата суматоха, в която бяхме въвлечени ведно с другите, и за бурните сцени около нас. Гореше точно в противоположния край на селището. Натам търчеше и се стичаше всичко живо, или по-точно, хората бяха мъкнати и носени нататък. След късо време ние се набутахме в една гъста блъсканица от народ, от която нямаше измъкване. Тая блъсканица се люшваше ту надясно, ту наляво, ту напред, ту пак назад. Всеки крещеше, колкото му глас държи, ама какво гореше там, къде гореше и при кого гореше, това май никой не знаеше. Ние така и не разбрахме. Бяхме „вклинени до дупка“, нямахме собствена воля, не можехме самостоятелно да се движим и трябваше да полагаме най-големи усилия поне да останем заедно.

В тъпканицата се сетих за нашите коне, които в усърдието си да се покажем готови за помощ, бяхме зарязали в хана без защита и надзор. Какво сега, ако нещо им се случеше! Хората бяха видели и се възхищавали на моя Рих, а тук по тези краища всеки човек си е роден конекрадец. Хвана ме страх. Споделих с Халеф угрижеността си и ние впрегнахме всички сили да си пробием път, за да се върнем в хана. Но колкото повече се бутахме, натискахме и блъскахме, толкова повече бивахме притискани, мачкани и сръгвани. Скоро вече не чувствахме костите си и се отказахме да прокарваме волята си, когато внезапно помощта дойде. И тази помощ пристигна с тулумбата.

Тулумбата? Какво е това? Естествено онова, което е неизбежно необходимо при един пожар, а именно пожарната пръскачка. Пожарна пръскачка! Та нима имаше в онова малко, забутано селище на Кюрдистан пръскачка, наистина пожарна пръскачка? — ще ме запита някой невярващо. Да имаше една, и то само каква! О, тулумба! Вече те бях виждал в Турция, бях те срещал в Персия, а в Кайро ти даже ме събори заедно с магарето, на което седях, така че магарето се озова връз мен. Но формата, в която ти ми се яви тук в Хой, за малко да ме заблуди в теб и твоята добре известна конструкция. О, тулумба, оттогава ме дострашава от теб! Предрешена ли беше, за да не бъдеш разпозната? Или това беше само притворство от твоя страна? Както и да е, дано късметът ме предварди да те срещна още веднъж в живота в тоя облик и по тоя начин! О, тулумба, ужасна тулумба!

Писано било на хората да объркват целта и средствата, главното и второстепенното, съдействието и препятствието. Който не го счита за възможно, нека замине за Хой и накара там да му покажат тулумбата, пък после ще повярва! За да схване нещата човек, нека си представи… не, не, нека не си представя нищо, ами да направи опита така, както аз го направих, при което всяко мислене издъно ще му се отще. Та ние двамата, Халеф и аз, напразно бяхме опитвали да се измъкнем от вкоравения, сбит човешки кнедел, в който представлявахме две малки, чезнещи пръжки. Тези усилия бяха имали само нежелания резултат, че ние се намърдахме още по-навътре и накрая бяхме разделени един от друг. Халеф сега се намираше на късо разстояние зад мен, така че помежду ни имаше може би пет или шест човека. Аз се обръщах, блъскан все напред, често към него, като се разбирахме само с помощта на жестове, понеже от всеобщата, оглушителна гълчава не можеше дума да се чуе.

Ревът беше така ужасяващ, че бях убеден — няма как повече да се повиши. Независимо впрочем от значителната разлика на аларма в немския и гюрултия в турския език, нека изобщо не си мисли, че многочислените кресльовци си служеха с турски, арабски и персийски езици. Внезапно тези ужасяващи звукови вълни се преобразиха в най-страховитите звукови цунами. Реването се преобърна в бушуващ грохот, и то точно зад мен.

Обърнах се и забелязах в тълпата някакво непрекъснато проникващо напред, разблъскващо движение, което не можех да си обясня. Застанете до някой водоем с неподвижна вода и наблюдавайте някоя риба, която плува в права посока по повърхността! Водата бива повдигана при върха на главата и отхвърляна вдясно и ляво под формата на раздвижени назад вълни. Главите на човешкото множество зад мен ми напомняха една такава водна повърхност, като забелязвах и същите изтичащи на две страни вълнови движения, ала не можех да видя рибата, която надигаше с муцуната си водата, която с други думи означава, изхвърляше нависоко хората пред себе си, защото в бавно напредващо, право към мен насочено движение всички срещнати от шпица на това движение хора биваха запокитвали над главите на тълпата. Кой и какъв беше шаранът или щуката, формираща тези странни вълни по повърхността на гъсто сбутания човешки поток? Не знаех и не можех да отгатна, защото всеки, когото питах, беше дотолкова зает със себе си своето спасение, че нямаше нито време, нито желание да ми отговори.

Невидимата риба приближаваше бавно, но сигурно, съпровождана от един направо замайващ, беснеещ ехтеж от човешки гласове. Тя почти беше достигнала Халеф, а той не я забелязваше. Аз вдигнах две ръце за предупредително движение, ала то дойде твърде късно, защото в тоя миг дребният хаджи също беше запратен нагоре. Той се намираше под един широко и ниско разклонен хор^[2] и излетя толкова високо, че неволно простря ръце за помощ, докопа един от клоните и остана увиснал на него. Сега и той зарева с все глас. Аз не го чувах, наистина, но го виждах по устата му, която сега вече можеше да бъде наречена паст — беше толкова широко разчекната, че показваше всичките си трийсет и два зъба, а Халеф притежаваше захапка, за която можеше да му се завиди.

Докато го наблюдавах, хич и не мислех за себе си. Но ето че из един път нещо внезапно се намърда между краката ми. Преди да съм съумял да посегна и разбера какво беше нещото, бях също повдигнат и получих едно рязко, енергично изстрелване на височина над три метра. От тези висини се стоварих сетне върху главите на човешката тарапана и бях, без да достигна вече земята, от двайсетте или трийсетте ръце, протегнали се към мен, сграбчен, бутан, дърпан, блъскан и теглен, така че насмалко и аз да зейна уста като Халеф и да се включа в реването. Ето как бях, лежащ върху главите на хората, мъкнат известно време насам-натам, додето ме осени идеята да се преселя по един необикновен начин на сигурно място. В прериите на Северна Америка бях навлизал заедно с други ловци на кон посред стада диви бизони и докато стадото се носи вихрено напред, съм скачал от гърба на един бизон върху друг, за да си избера най-подходящото животно. Ето за какво се сетих сега. Освободих се от вкопчените в мен ръце, понадигнах се и подхванах една еквилибристика на четири крайника, без да ме е грижа къде слагам ръце и крака. Същевременно раздавах многобройни удари и блъсъци, ама и на свой ред получавах толкова обратно. Как е изглеждал после тоалетът ми, можете добре да си представите! Но: „С иглата в ръка човек кърпи често своята одежда!“

Спасителният път беше насочен към тополата, в чиито клони Халеф сега на спокойствие и сигурност царуваше. Не беше кой знае колко далеч дотам, ала ударите, които раздавах и получавах, така ми утежняваха пътя, че допътувах при хаджи Халеф поне с пет минути закъснение. „Допътувах“ в случая е правилната дума, защото аз чисто и просто влетях в клонака и трябваше здраво до се вкопча, за да не излетя отново от другата страна.

Халеф ми изкрещя нещо, което не разбрах. Бях кажи-речи изчерпан, буквално се борех за глътка въздух и усещах чукането на пулса по цялото си тяло. Когато след няколко дълбоки вдишвания и издишвания се поуспокоих и се сдобих с едно по-стабилно седалище, намерих време да отправя поглед под себе си и тогава видях всъщност най-сетне странната, тайнствена „риба“, която методично и ефикасно пореше човешкото море, и която бе запратила с муцуната си толкова нависоко Халеф и мен. Тази риба беше тулумбата, пожарната пръскачка. Сега тя беше отминала тополата. Ние я наблюдавахме как продължава да работи и можехме да разгледаме конструкцията й. Виждайки я, аз изпървом се сащисах, ала сетне прихнах в сърдечен смях, който за жалост напълно се изгуби във всеобщата дандания. Халеф също се кикотеше, както отсъдих по весело разтегленото му лице.

Когато избухне огън, той трябва да бъде угасен с вода — това много вероятно е една правилна мисъл. Когато избухне огън, хората прииждат на тълпи. Това е мисъл, която навярно също съдържа много истина в себе си. Един западняшки конструктор на пожарни пръскачки ще обяви първото съображение за основна идея. Ориенталският майстор обаче, от чиито ръце се беше пръкнала тулумбата, бе приложил метод за умозаключение, който далеч превъзхождаше всеки западноевропейски начин на мислене. Той е сложил показалец на носа и си е казал: „К’ва ти е файдата от една тулумба, дето ще пръска вода, наистина, в огъня, ама от калабалъка не можеш я закара до мястото, където гори!“ Та ето как преценил значи хитроумно превозването на пръскалото за много по-важно даже от самото пръскане и следствие на това беше заложил основната тежест при конструкцията в отстраняване препятствията по пътя на придвижването на тулумбата. Като всеки изобретател и той сигурно някога е чувал за „шестте най-прости машини“: лост, макара, колело, наклонена равнина, клин и винт, като е изразявал особено предпочитание към клина. Не беше ли чудо тук, че планираната тулумба му се беше явила насън в клинообразна форма, и той последвал това подсещане от страна на Бога на съня? Да, той даже се проявил като още по-умен и съобразителен от тоя бог, защото беше съоръжил клиноподобното съоръжение с едно лостово-кобилично движение, благодарение на което ставаше възможно, всеки човек, който не се е отдръпнал от пътя на тулумбата, просто да бъде запокитен във въздуха и после зависеше от угодата на въпросния дали ще остане залепнат за въздуха, или ще застане на своята нога с известния закон за свободното падане.

Аз не мога да отрека възможността, сред моите читатели да се намира притежателят на някоя фабрика за пръскачки. За в случай, че на този господин се стори във връзка с конструкцията на тулумбата от Хой, прилагам скица на тази пожарна, пръскачка, при което същевременно преследвам целта, да поставя като обект на възхищение чертожния си талант.

За яснота на тази скица служи следното:

ab е ос на колата, на която в a и b се въртят две високи колелета. Върху нея е монтирана изработената от здраво, твърдо дърво рама cadb, чиято съпротивителна способност е подсилена с гредата cd.^[3]

Цялото съоръжение представлява една двуколка с по един източен, тесен гредови триъгълник отпред и отзад, които взаимно се уравновесяват. Не е необходимо някакво особено усилие да се наведе задният триъгълник и с това да се издигне предният или обратното. Командата на тулумбата се намира във вътрешното пространство на задния триъгълник, значи не може да влиза в непосредствен досег с отстраняваните притежатели на почетната титла „публика“. Тези пожарникари — бяха двайсет — бутат платформата напред в тълпата, без изобщо нещо да ги е еня. И от време на време повдигат задните греди, при което предната част потъва дълбоко и попада между краката на стоящите на пътя, защото върхът преминава в тясна греда. Натиснат ли те сега рязко рамата надолу, то всички, които са уловени, биват според силата на натиска повече или по-малко нависоко запратени, докато клинообразната рама изблъсква другите настрани. Можете да си представите крясъците, контузиите и блъсъците при врязването на един такъв клин в гъстата тълпа! До идеята, да построи една такава тулумба, може да стигне само човек, който си има работа с кюрдско население и има кюрдски мозък в главата.

Разбираемо е, че пръскачката напредва извънредно бавно, защото много често трябва да спира, и нееднократно се случва опърничавата човешка маса да се отбранява. Последицата в настоящия случай беше, че тулумбата въобще не достигна до огнището на пожара, и голямата дървена плевня, запалена от подпалвачите, изгоря напълно.

Но разсъдливият изобретател беше взел под внимание, че пръскачката ще си стигне до местопредназначението, и за този случай беше курдисал в точка на колесната ос една яка кука, на която под помпата висеше една каца за вода с няколко ведра. Колчем от онова време потърся пример, за да обрисувам обществените порядки в Ориента, винаги се сещам най-напред за тулумбата на Хой. Впрочем това кюрдско селище Хой Санджак да не вземе пък да се сбърка с персийския град със същото име, разположен в провинция Азербайджан край керванския път от Ерзурум за Табриз, един от най-красивите персийски градове и с население около тридесет хиляди жители.

Аз останах да седя с Халеф на сребърната топола, докато тулумбата вече не можеше да се види и тъпканицата се бе разнесла заедно с нея. Тогава слязохме. Едва сега почувствах блъскането и ударите, които бях получил. Халеф също разтриваше тялото си на различни места, при което отбеляза по свойствения си забавен маниер:

— Сихди, ако огънят там гори, както на мен крайниците ми, то той няма да може да бъде погасен, толкова повече, че в кацата на тулумбата нямаше вода.

— Нямаше вода? Знаеш ли го със сигурност?

— Да, защото на един от мъжете, дето тикаха пръскачката, му беше угаснал чибукът и той го пъхна в кацата, което нямаше да стори, ако вътре имаше вода.

Напуши ме силен смях. Един пожарникар с чибук и кацата за вода като хранилище за лули, та това беше повече от комично! Халеф се разкиска заедно с мен и продължи:

— Мъжът, изобретил тая тулумба, трябва да е заел идеята от тартора на шеятините^[4]. Дано се пече за това в Джехеннема, където няма пръскачки, които да изгасят пламъците на мъченията. Моето тяло се чувства като някой вехт камилски чул, от който е била изтупана мърсотията на сто години. Щастие е, че късметът е бил толкова разбран да посади тук за мен тоя Хор ет тахлис^[5], която и на теб предостави закрила! Когато ти се мяташе насам-натам върху главите на мъжете от Хой, през душата ми мина болката на съчувствието. Твоето поведение и движенията ти бяха величави като на падишаха на Персия по случай някой голям прием и ако мисълта за нашите коне не ме… о, сихди, конете ни, конете ни! Какво ли ще правим, ако са ги задигнали!

— Хайде бързо към хана, Халеф! Пътят нататък сега е свободен и аз също изпитвам някакво безпокойство, което не мога да пропъдя. Трябва да отидем при конете!

Същевременно се затичах бързо и дребният хаджи ме последва, като се придвижваше каже-речи с подскоци заради късите си крака. Вече не мислехме за огъня, а само за конете, които в отзивчивото си филантропство бяхме оставили без надзор. Някакъв глас в мен ясно и категорично твърдеше, че с конете нещо не е наред. Стигнахме в хана, в чийто двор нямаше жива душа, защото всички освен съдържателката се бяха втурнали към пожарището, влязохме в салона и го заварихме тъмен, понеже не гореше свещ, а огънят в оджака беше угаснал. Аз изобщо не изчаках да стигна до задното помещение, а още с влизането извиках жребеца си по име. Той беше свикнал да ми отговаря с дружелюбно пръхтене. Само че сега този отговор така и не последва и аз хукнах изплашен към нашето изолирано помещение.

— Няма ги, Халеф! — викнах. — Изчезнали са, иначе Рих щеше да се обади!

Халеф спря. Той, който в други случаи не познаваше страх и боязън, от ужас не можа да продължи.

— Изчезнали са, няма ги? — пропелтечи. — Аллах му’авин! (Аллах да ни е на помощ!) Ако конете ни са откраднати, ще останем да лежим тук като риби на сухо. Ужасът скова всичките ми крайници. Надявам се, твоите барем да са останали пощадени!

Когато достигнах задното помещение и протегнах ръце към конете, улових само въздуха. Моето предчувствие значи не ме беше подвело. И ме прониза едно едва ли не още по-лошо опасение, като сетих за нашите оръжия. Ако бяха изчезнали и пушките ми, загубата щеше да е двойна. Преди да изтичаме одеве навън, бях ги сложил в задния ъгъл при кремъклийката на Халеф и бях метнал върху тях завивките ни. Сега се озовах с няколко крачки там и се наведох. Слава Богу! Завивките все още си лежаха така и аз напипах под тях пушките! Едновременно с това чух гласа на Халеф:

— Конете наистина ли ги няма, сихди?

— За съжаление, да!

— Дано Шейтана пече крадците! Трябва самият да се уверя, че това е вярно. Идвам при теб! И ако те… Аллах! Тук се спънах в някакъв човек, който лежи на земята и… о, Аллах, Аллах! Ела при мен, сихди, бързо ела! Тук лежи някаква жена, дето е цялата свързана и не може да говори, понеже има парцал в устата. Само крадците може да са я свършили тая работа, защото честният човек знае правилата на учтивостта, запретяващи да пъхаш в устата на една ситте^[6] нещо друго освен лакомство!

Дори при настоящото положение дребосъкът запазваше своя забавен начин на изразяване, което бе последица на неговото винаги добро настроение. Отзовах се на подканата му, но отидох първо до масата, където предполагах да се намира угарката от горялата преди туй лоена свещ. Беше си още там и аз осветих с нея салона. Тогава видях съдържателката да лежи на земята. Така беше омотана с ликови върви, че не можеше да се помръдне, а в устата й беше натъпкана до краен предел собствената й престилка. Когато я освободихме от ликото и запушалката, тя си пое на няколко пъти дълбоко дъх и горещо замоли:

— Не ми сторвай нищо, ефенди! Прости ми, защото аз съм напълно невинна!

— Вярвам ти — отговорих аз. — На мен и през ум не ми минава да ти причиня нещо лошо. Седни до масата тук и ни разправи подробно какво се е случило по време на нашето отсъствие!

Отведох треперещата с всичките си крайници жена до пейката и я натиснах да седне. Въпреки успокоителните ми слова мина известно време, преди да може свързано да разкаже:

— Когато всички хора се затърчаха към огъня, аз също понечих да тръгна с тях, ама ми дойде на ум, че не бива да оставям къщата сама. Но се боях да остана вън и поради туй влязох в тая стая. Едва се намерих тук и нахълтаха мнозина непознати мъже, които се нахвърлиха върху мен. Бях вързана и после запитана дали вашите имена действително са Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Ако исках да спася живота си, трябваше да кажа истината, защото техният предводител стоеше с изваден нож пред мен и заплашваше да ме намушка, ако откажа да му дам верния отговор. Можеш ли да ми се гневиш, дето исках да съхраня живота си, ефенди?

— Не, ти си невинна. Кажи, не позна ли поне един от тези крадци?

— Не, всичките ми бяха непознати, ала въпреки туй знам кои бяха, защото преди да се махнат, предводителят ми каза кои са, за да ви ядоса.

— Аха! Това е от много голяма важност за мен! Само че той вероятно е излъгал, за да ни заблуди. Какви имена спомена?

— Той не излъга, ами наистина беше оня, за когото се представи, понеже видях дълбокия белег на дясната му буза, а аз знам, че Шир Самурек има такъв нишан, който е получил в битка с кюрдите беббехи.

— А-а, Шир Самурек! Да не би да имаш предвид шейка на кюрдите от племето келхур?

— Да, това беше той, ефенди. Всички келхури са разбойници, а пък той е най-главният и най-лошият от всички разбойници. Те бяха турили око на вашите коне. Твоят жребец хапеше и хвърляше къчове като дявол, когато трябваше да бъде изведен, ама ония бяха донесли въжета, които му заметнаха около краката, и така им се удаде да го извлекат навън. С коня на Хаджи Халеф Омар нямаха такива мъчнотии. Те бяха изпълнени с удивление и прехлас над врания, а шейхът се радваше толкова много на успеха и грабежа, че преди да ми запушат устата, ми разправи как бил стигнал до идеята да отмъкне ата ти, и как я бил осъществил. Той даже ми заповяда да ти го разкажа. Рече, трябвало да научиш как здравата си бил измамен, та да си осъзнаел сетне, че всички християни са ахмаци.

— Хубаво! До такова познание още никой не ме е навеждал. Но във висша степен е вероятно той много скоро да се убеди в противното и че тази гавра е била най-голямата грешка, която е могъл да извърши. Но първо време той и племето му ще бъдат много горди, наистина, с притежанието на всеизвестния кон, ала аз съм уверен, че тая радост няма да има дълга продължителност. Как е узнал всъщност, че се намирам във вашия хан?

— Ще има да се чудиш, като научиш, ефенди! Знаеш ли кой бил човекът, дето открадна нашите пари, макар да му бяхме оказали всички почести и гостоприемство?

— Не.

— Сред беббех-кюрдите има един, от когото всички негови врагове се боят и всичките му приятели го мразят, защото те не са му истински приятели, а само така се наричат. Той е хитър като Абу Хосеин^[7], насилник като асад^[8] и кръвожаден като някоя парса^[9] с черна козина. На него не му е достатъчно да си седи при племето и да участва в неговите битки, ами когато беббехите живеят в мир с другите ашайир^[10], той потегля сам, за да граби и краде на своя глава. Казва се Акил и е чичо на двамата шейхове Ахмед Асад и Насар Нахед, които са синове на по-раншния шейх Гасал Габога.

— Кулл ру’уд! (Всички гръмотевици!) — изплъзна се от мен. — За тоя човек никога не съм чувал нищо. И се казва Акил? Знаеш ли го със сигурност?

— Да, ефенди. Не се лъжа, защото баш в нашата околия тук се говори много за неговите дела.

— И гостът, с когото ядохме, се нарече Сали Бен Акил! Да не е синът на тоя Акил, за когото говориш?

— Така е, ефенди.

— Ти си го знаела и все пак го пусна в къщата?

— Не го знаех, а го научих едвам от Шир Самурек, който ми заповяда да ти го кажа, та да ти се пръснело тялото от яд. Това бяха точните думи, които изрече.

— Добре! Сега бих желал да знам дали присъствието на тоя Сали Бен Акил има връзка с появата на неговия баща.

— Не. Синът не е подозирал, че баща му малко преди туй е бил при нас. А сега иде най-важното, което имам да ти кажа. Келхурите и беббехите стоят в кръвно отмъщение помежду си, което води началото си от факта, че Акил преди две години убил един келхур. Това изисква кръвта на Акил или на някой негов роднина, тъй като нещата не могат да се изгладят мирно чрез заплащане, щото келхурите поискали някаква недостъпна цена. Днес обаче Акил явно помислил, че може да я плати тая висока цена, и потърсил по тая причина келхурите, за които знаел, че бивакуват в близост до нашия град.

— Що за идея от страна на тоя непрокопсаник! Подозирам какво искаш да кажеш. Той наумил да се откупи с моя вран жребец от кръвното отмъщение?

— Да. Акил беше тук при нас, без да си имаме хабер за това. После дойдохте вие. Той чува кои сте и вижда конете ви. Още преди туй е решил да открадне нашите пари. Стори го и препуснал сетне към келхурите на коня ни, за да им предложи твоя жребец като кръвнина.

— Това е било повече от смело, било е дръзко, да, безумно дръзко от негова страна. Вероятно е искал да открадне тая нощ коня или по-късно по някакъв си начин да се сдобие с него и да го отведе после при келхурите. Но е можел все пак да си помисли, че те най-напред ще го задържат и сетне принудят да им каже къде се намира животното!

— Да, ефенди. Баш така се е случило, както го казваш. Келхурите го пипнали и били, додето признал, че сте тук при нас. Сега си получил наградата за своите деяния — трябвало да заплати кръвнината с живота си. Но неговите врагове не само му отнели откраднатите пари, ами яздили и дотук, за да си вземат сами жребеца ти. По път в ръцете им паднал и неговият син, който сега е също така изгубен като своя баща. Ох, ефенди, Аллах не ни е замислил доброто на нас с теб, защото на нас парите ни изчезнаха, а на теб твоят арап ти го няма. Каквото имат келхурите в ръцете си, никога вече не го изпущат!

— Това може да си е тяхна особеност, от която не биха се отказали драговолно, но аз също си имам някои особености, които не зарязвам току-тъй. Към тях спада и привичката, че когато бивам окраден, не си отдъхвам, додето не си върна откраднатото.

— Каниш се да си поискаш коня от келхур-кюрдите?

— Да.

— Значи възнамеряваш да ги подириш?

— Да.

— Ама ти не знаеш накъде са яздили оттук!

— Ще разбера и ще ги преследвам.

— Живота си ли се тъкмиш да захвърлиш, ефенди? Знаеш ли какво означавала преследваш келхури, за да им искаш грабежа? С това отивате на сигурна смърт!

— Лъжеш се. Смъртта е сигурна само за келхурите, ако се възпротивят да ни върнат конете.

Жената изви тяло назад и ме заразглежда като някой безумец, от когото човек трябва да се пази. После поклати замислено глава.

— Ефенди, чувала съм, че вие християните сте хора, които не само другояче вярват, чувстват и мислят, но и всичко вършат другояче от нас. Затова вероятно е възможно да постигнеш нещо, което един вярващ мюсюлманин не би постигнал. Ти и хаджи Халеф сте сторили много неща, които човек би сметнал за невъзможни. Наистина ли мислите, че ще ви се удаде да си получите обратно конете?

— Да, така мислим.

— Аллах! Ако келхурите могат да бъдат принудени да ви върнат имуществото, то вероятно биха могли да бъдат заставени да върнат и на нас парите ни.

— Действително.

— Но никой жител на Хой не би дръзнал да отиде при тях, за да им предяви тая претенция. Ефенди, нали знаеш колко добре, колко учтиво и гостоприемно те посрещнахме и се отнесохме с теб?

Въпросът й бе внушен от добре обоснована и позволена хитрост и аз с готовност се съгласих.

— Да, много добре знам какво внимание ви дължим.

— Кажи тогава дали вашата чест ви запретява да проявите благодарността си!

— Благодарността е една от най-изтъкнатите добродетели на всеки християнин.

— Ох, ефенди, в такъв случай те моля да бъдеш един истински добър християнин и да се подчиниш на твоето учение, като ни помогнеш да си върнем парите!

— При положение че изявя готовност да изпълня желанието ти, как си представяш неговото осъществяване?

— Едва ли е нужно тепърва да ти го казвам. Ти нали се каниш да тръгнеш подир келхур-кюрдите. Вашият труд няма да се увеличи и нито опасността ще се уголеми, ако вземете същевременно и нашите пари!

Халеф се изкиска, като чу тези думи, а аз обясних:

— Имаш право наистина и аз на драго сърце съм готов да ти сторя хатъра, но няма да мога, ако преди туй не ми свършиш една услуга.

— Тогава кажи бързо какво искаш! Стига да мога, ще я извърша с удоволствие.

Имах си особена причина да разговарям с нея по тоя начин. Ние трябваше непременно да си върнем конете, значи трябваше да преследваме крадците. Пътят, по който бяха поели, щяха да ни издадат техните следи, които обаче щяха да се виждат чак след зазоряването. Дотогава кюрдите щяха да имат една преднина, която можехме да наваксаме само с помощта на добри коне, а толкова ценни животни тук сигурно не можеха нито да се купят, нито да се наемат, ако въобще имаше такива. Аз трябваше да науча подробности от съдържателката и същевременно да си подсигуря помощта й даже за в случай че се наложи да предприемем нещо, което тя всъщност не би одобрила.

— Ние трябва да яздим след келхурите и да ги настигнем — обясних по тая причина. — За целта се нуждаем от добри коне. Мислиш ли, че тук ще можем да купим такива?

— Тук няма джамбазин, а и не познавам коневладелец, който да има намерението да продаде кон.

— И нито да даде под наем?

— Не.

— Това е лошо, защото ако не се сдобием с коне, няма да можем да последваме келхурите и нито да ти помогнем да си върнеш парите.

— О, сихди, ние имаме в конюшнята още два коня, които ще ви заема.

— Добри бегачи ли са?

— Не. Те са вече кажи-речи двайсетгодишни. Най-добрия открадна Акил, а на втория по-свестен препусна моят мъж.

— Такива стари животни нищо не ни ползват, защото разбойниците имат голяма преднина, която така няма да можем да стопим.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ама баш на нас не иска да дари милостта си — проплака съдържателката от Хой.

— Ти хич ли пък няма тук някой, дето да притежава два добри, бързи коня?

— Ох, има един, ама той няма да ги продаде и още по-малко даде под наем.

— Дори и ако знае, че по тоя начин мъжът ти ще си върне парите?

— Тогава толкова по-малко, защото той е наш враг.

— Тъй! Кой е всъщност мъжът?

— Наш съсед, който се пресели тук от Киркук. Изпървом бил дребен баия^[11], а после станал Таббах ел адвия^[12], при което спечелил много пари. Говори се, че не бил честен и затова трябвало да напусне Киркук. Тук в Хой той е най-богатият мъж и има държане на паша с три конски опашки. Притежава две скъпи камили и пет още по-скъпи коня, двата от които купи съвсем наскоро. Те още не са привикнати към конюшнята.

— Не са привикнати към конюшнята? Тогава сигурно се намират на открито?

— Да.

— Къде?

— В градината, която се намира извън селището.

— Ама това е голяма непредпазливост, дето държи два толкова добри коня вън там без всякакъв надзор!

— Без надзор те не са, защото в градината има един кьошк, в който той самият спи, а през деня вардят двама слуги.

— Градината да не е разположена откъм онази страна на града, където възникна пожарът?

— Не, а на север. Защо питаш, ефенди?

— Мога да ти кажа, ако знам, че ще си мълчиш. Може би чрез това ще си върнеш парите.

— Ефенди, щом е така, думица няма да излезе на устните ми! Ти си много по-умен от моя господар и повелител, който е яздил в една съвсем погрешна посока. Затова парите паднаха в ръцете на келхурите. Аз още не съм ти казала как е възникнал пожарът. Келхурите подклали огъня, като си правели сметката, че вие ще изтърчите навън и ще оставите конете си без стража, след което ще могат по-лесно да ги откраднат. Па и нали тъй стана. Ама вие ще си ги доведете отново и заедно с тях ще донесете и парите ни. Сега кажи за какво трябва да си мълча!

— Слушай тогава! Аз трябва да настигна келхурите. За тая цел се нуждая от бързи коне. Но тъй като не мога нито да ги купя, нито да ги наема, ще трябва да ги заема без разрешение на техния собственик. Разбираш ли ме?

Кюрдката не беше паднала на главата си. Тя ми смигна, изпълнена с разбиране, поклати същевременно глава и попита:

— Ще му ги доведеш ли пак?

— Непременно! Ние не сме крадци.

— Да не се каниш да заемеш двата красиви, нови ата на аптекаря?

— Да.

— Срещу това не мога да имам нищо против, толкова повече че той не ни е приятел, и трябва да ти кажа, че те са най-бързите коне на цял Хой.

— Хм-м, да! Де само да знаех къде точно се намира градината.

Тя погледна към земята.

— Ти сигур съзнаваш, ефенди, че в една такава работа не мога да ти помогна, ама ако разрешиш, ще ти дам един добър съвет.

— Давай го. Моля те!

— Нужни ли ще ти са и две седла?

— Не, ние бяхме използвали нашите за възглавници. Те още си лежат там отзад, понеже келхурите, не знам защо, не са ги взели.

— Тогава почакайте няколко минути. После вземете седлата и напуснете хана. Когато подминете наляво три къщи, ще забележите една жена, която трябва да последвате, без съвсем да я приближавате. Извън града тя ще ви даде един знак, като подпре тояжката, която държи в ръцете си, на една порта и после ще се отдалечи. Вие не я следвайте по-нататък, защото портата води към градината, в която се намират конете на аптекаря. Ще последвате ли този съвет?

— Да.

— Тогава нека Аллах бъде с вас! Дано даде да върнете парите, защото ако моят господар и повелител не си ги получи обратно, ще трябва да ги възстанови и да стане беден като просяк!

Тя стана и излезе. Халеф ме погледна, изкиска се късо и тихо и попита:

— Сихди, наистина ли се каниш да заемеш тези коне?

— Разбира се! Или имаме някакъв друг избор?

— Не. А и това е мурафет, който извънредно много ми харесва. С най-голям кеф ще участвам. Но какво мислиш за тая съдържателка?

— Тя е една умна жена.

— Много по-умна от мъжа си! Коя ще е жената, която трябва да следваме?

— Тя самата.

— Аз също мисля така. Главата на мъжа често пъти мяза на някоя празна кесия, в главата на жената обаче винаги може да се намери още един пиастър и когато последният бъде изваден, вътре пак си има винаги един — все последен! До зората вече не остава много. Ние трябва да имаме конете, преди да се е сипнал денят. Хайде да потегляме, сихди!

Взехме пушките си, завивките и всеки седлото си. Огънят все още ангажираше всички жители на града. Излязохме и стигнахме незабелязано до въпросната къща. Там стоеше една дълбоко забулена жена, която имаше в ръцете си тояжка. Като ни видя да идваме, тръгна и ние я последвахме. Пожарът беше още толкова голям, че заревото му ни светеше.