Карл Май
В Судан (16)

16. Моят враг Рейс Ефендина

Занимаваше ме чутото. Значи Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара, сега играеше ролята на „светец“, та даже на „Махди“! Не можех и да се съмнявам, че се касае за мъжа, с когото се бяхме запознали в халата. Беше споменато пътуването му до Кордофан. Той ни беше срещнал на връщане оттам. Тежкото заболяване, което си бил навлякъл следствие верските лишения, не беше нищо друго освен последица от бастонадата, която Рейс Ефендина бе заповядал да му тръснат. А че даваше мило и драго да получи Рейса и мен в своя власт, че бе наредил толкова внимателно да се следи завръщането на нашия кораб, това за мен беше лесно обяснимо. Мохамед Ахмед искаше да си отмъсти също и на мен, макар да проявих състрадателност към него, когато лежеше край блатото с пребити крака. Как се беше махнал оттам и стигнал до остров Аба, можеше да ми е безразлично. Достатъчно ми беше да знам, че по някакъв начин си беше стигнал у дома.

Затова пък толкова по-важно бе за мен селището, което търговецът беше нарекъл Ел Махбайа. В коя местност трябваше да го търсим? Аз не познавах селище с такова име по Нил, а и Бен Нил, когото попитах после, също не го знаеше. А когато по-късно се осведомих от неговия дядо, онзи рече, че това трябвало да е някое новопостроено заселище. Между нашето пътуване нагоре по реката и днешния ден лежаха действително месеци, защото аз разказвам само забележителните събития, и нашето отсъствие беше толкова дълго, че междувременно от Факир ел Фукара се беше пръкнал светец и на брега на Нил е могло да възникне селище, което тогава не го бе имало.

Но селището май не само за нас беше непознато. Това следваше от неговото име. Ел Махбайа означава „Скривалището“. Значи вероятно се касаеше за някое държано в тайна място, където биваха скривани определените за продан роби, докато се открие подходяща възможност за по-нататъшното им експедиране по безопасни пътища. Ама къде се намираше това място? Трябваше да го знам, защото там ни чакаха хора, жадуващи отмъщение. Вярно, аз изобщо не се съмнявах, че ще ни се удаде да минем благополучно край него, но все пак само ако знаехме къде точно ни застрашава опасността. И откровено казано, въобще нямах желание именно само благополучно да преминем. Там имаше роби за спасяване, сред които се намирали даже бели! В случая беше наш дълг да не се махаме страхливо от пътя на тези, които искаха да ни погубят.

Значи непременно трябваше да узнаем къде лежи Ел Махбайа. Но от кого? Разбира се, от Хубахр, протежираният ученик на новия пророк, който учел, че робството е устройство, повелено от Аллах. При мисълта, че точно този ученик ще ни подпомогне срещу своя учител, ми се натрапи една усмивка, защото бях убеден, че няма да ми представлява трудност да го склоня за тая работа, естествено не по пътищата на любезността. Абу Рекик го беше описал като хитър и отракан, но страхлив човек. Е, хитростта на един суданец не ме плашеше, а страхливостта беше пунктът, с който смятах да се заловя.

Но още имаше време. Засега щеше да ми е достатъчно да знам кой от тези хора беше Хубахр. Аз не бях забранил на хората да разговарят помежду си и те порядъчно се ползваха от това косвено разрешение. Като проследих скришом откъслечните фрази, подхвърляни между тях, при което бяха споменавани и имена, аз скоро научих къде лежи въпросният. Той беше дребен, сух човечец с три коси срезни белега по слепоочията и бузите и значи принадлежеше към народа фундж, най-вероятно към подразделението хаммедж или бурун. Със своето тъмно лице той приличаше точно на някой феннек^[1] и аз щях още от пръв поглед, дори и да не бях подслушал Абу Рекик, да го сметна за хитър и притворен. Неговите неспокойни, в постоянно движение очи можеха само да затвърдят това мнение. Та значи той беше един от онези бранници на исляма, един-единствен от които струвал колкото хиляда храбри асакера!

Сега знаех достатъчно и се заех само с необходимите разпореждания за нощта. Стражите бяха така разпределени, че на пет ел хомри се падаше един аскери, защото аз можех да се осланям повече на моите четирима асакери, отколкото на всичките шейсет ел хомри. После си легнахме да спим.

На утрото бях разбуден по моя заповед много рано и изкачих мишра, за да потърся някое подходящо за моята цел място. Когато намерих едно такова, се върнах и дадох заповед пленниците да бъдат откарани на това място. Там те бяха развързани, разсъблечени и после отново вързани. Дрехите на пленниците щяха да навлекат по-светло оцветените сред ел хомрите. Двама асакери и двайсет ел хомри трябваше да останат тук като стража. Всички се помириха с тези разпореждания, Абу Рекик — също. Като чу, че ще бъде надзираван тук заедно с хората си, той бе подтикнат от своето разочарование и угриженост към въпроса:

— Защо не бива да останем долу при реката, ефенди?

— Не можеш ли да се досетиш? — отвърнах. — Та работата е много проста. Тук горе няма да можете да видите кога идват хората от кор Ом Карн, а те няма да са в състояние да чуят гласа ти, ако ги подканиш да ви освободят.

Тогава Тамек извика уплашен:

— Аллах керим! Кой те навя на мисълта, че искам да го сторя?

— Недей да питаш! Ние християните притежаваме способността да отгатваме така точно мислите на мюсюлманите, все едно са изписани на челата им. Аз няма да напусна този мишра заради хората от Ом Карн. Те няма да ме последват, за да ви освободят, и ти няма да ми причиниш мъките, сякаш имам сто крака, по които да получа бастонадата. Аз ти казах, че ще пленя очакваните от теб търговци, и ще осъществя намерението си. Сега чуй какво ще наредя на пазачите!… Всеки от пленниците, който нададе висок вик или не остане да лежи на мястото си кротко и мирно, да бъде моментално намушкан! Сега, Тамек ер Рхани, дето се наричаш Абу Рекик, потърси помощ при „Светеца“, който щял да прати своите поборници по цялата земя, за да побият във всички страни зеленото знаме на Пророка. Той представял робството като повеля на Аллах и нека ти помогне да сложиш отново в окови и продадеш пленниците, които освободих от твоите ръце, и които сега те пазят!

— Бъди проклет, обречен на най-дълбокия Джехеннем! — процеди оня през зъби, вбесен, че му съсипах надеждата относно хората от Ом Карн.

Аз не му обърнах внимание, а се върнах на брега и инструктирах четиридесетимата ел хомри как да се държат. Тоалетите на търговците бяха облечени от хората, които щяха да останат при мен и Бен Нил. Другите трябваше да се оттеглят и се крият, за да не бъдат видени, а заедно с тях също третият и четвъртият аскери, чиито куртки лесно можеха да подплашат очакваните противници.

Когато тези приготовления бяха направени, зачакахме с напрежение пристигането на враговете. Ако дойдеха поотделно и някой от първите се усъмнеше нещо, останалите можеха да ни се изплъзнат. Много скоро се убедихме, че тази тревога е напразна, защото видяхме всичките да се появяват на един голям сал, като не пътуваха по разделения Нил. Носенето на сала през различните наносни острови щеше да коства все пак усилия, така че те бяха навлезли във водата по-горе, където реката още не се делеше, и се прибутваха към нас. Когато пристанаха, вързаха сала здраво и скочиха всички на сушата, без първо да изпратят съгледвачи, за да се убедят в своята сигурност. Тези хора навярно често бяха приемали тук роби, без някой да ги е обезпокоявал, и по тая причина бяха станали небрежни и непредпазливи.

Те ни видяха да седим и тръгнаха към нас. Аз не бях успял да разбера дали познаваха Абу Рекик лично и станах да поздравя. Ел хомрите също се надигнаха. Противниците дойдоха досами нас. Ние си разменихме обичайните приветствия и после предводителят попита малко учуден:

— Къде е Абу Рекик? Не го виждам! И къде са робите, които искаме да вземем?

— Лежат горе на височината на мишра — обясних аз — И Абу Рекик се намира при тях. Той мислеше, че сте взели стоки като заплащане, и беше много разочарован, когато чу, че имате само златен прах.

— Златото не е ли точно толкова добро като стоката? Нека идем при него, та да можем да видим робите! Нямаме време много да се застояваме, защото Рейс Ефендина е наблизо.

— Какво? Рейс Ефендина? — направих се аз на изплашен. — Възможно ли е? Откъде го знаете?

— Един мъж, който се спускаше по реката от Гхраб ел Айш и искаше да отиде до Ом Карн, ни го каза. Той видял ловния кораб на хадифа да лежи при Куек. Ние трябва да побързаме, защото кучетата от тоя кораб обичат да хапят. Слава на Аллах, че се намират още толкова далеч горе над този брод, и че той им е неизвестен!

— Напразно славиш Аллах — рекох насмешливо.

— Как тъй?

— Тези кучета познават брода и са вече тук.

Той ме погледна слисано в лицето.

— Не те разбирам. Ти се майтапиш, нали?

— Не, защото аз съм едно от тези кучета.

При тези думи го повалих с пестник на земята. Това беше уговореният с ел хомрите знак. Те се юрнаха насам и малкото търговци бяха притиснати от над четиридесет противници, надвити, разоръжени и вързани, преди изобщо да са стигнали до мисълта да окажат съпротива. И когато лежаха изненадани и вързани на земята, изглежда, все още им беше трудно да вземат работата на сериозно, поне чертите им изразяваха повече удивление отколкото страх, а предводителят им се обърна заповеднически към мен:

— Що за държане е това? Да не би да се тъкмите да ни учите на някоя новоизнамерена фантазия?

— О, не — ухилих се аз. — Това не е фантазия, а сериозност. Аз принадлежа, както ще видиш по тези две куртки, към кораба, на който живеят кучета, а четирийсетимата мъже, дето ви тръшнаха и вързаха, са двете трети от робите, които искаше да купиш. Вчера вечер аз ги освободих и плених Абу Рекик заедно с хората му.

Сега му секна дъхът. По лицето му се появи израз на страх и той пропелтечи:

— Право ли… чувам?… С ума ли… съм си… всъщност? Наистина ли… принадлежите към… Рейс Ефендина?

— Да, към него принадлежим — натъртих аз.

— Ами ти… сигур не си… самият… Рейс?

— Не, аз съм негов приятел.

— Аллах, Аллах! Тогава ти може да си само Кара Бен Немзи ефенди!

— Този съм действително.

Сега се разрази една бурна сцена, подобна на вчерашната при залавянето на Абу Рекик. Трябваше да понеса същите грубости и „благопожелания“, същите самомнителни заплахи и изобщо не ме учуди, че в крайна сметка Бен Нил ми даде съвета да им вдъхна почит с бастонадата. Воят достигна връхната си точка, когато дадох заповед да се опразнят джобовете на пленниците, но с помощта на крепки удари скоро се удаде да бъде въдворено необходимото спокойствие. Златният прах беше разпределен както вчера между Бен Нил и асакерите, останалата плячка се падна отново на ел хомрите. Когато тая работа отмина, отведохме търговците горе при другите пленници.

Срещата — за няколко персони навярно повторна — беше за двете групи спокойна. Никой не изрече дума, но ако всички бяха изразили гласно мислите си, сигурно щеше да възникне оглушителна олелия. Каква омраза говореше от всички черти, каква ярост от всички погледи! Като мохамедани те гледаха на своето пленяване като на едно предначертано в Книгата на живота събитие, което е нямало как да бъде избегнато. Но фактът, че всъщност само шест души бяха съумели да го извършат, и че предводителят на победителите беше гяур, възбуждаше у тях бяс, който не можеха да скрият. На мен този бяс беше безразличен. Ел хомрите пък се хилеха и се радваха. Ако останеше на тях, всички пленници без изключение щяха да бъдат хвърлени в Нил.

Хората от Ом Кари също трябва да имаха камили с необходимите припаси, оставени на другия бряг под надзора на неколцина мъже. Те трябваше да бъдат докарани отсам. За целта наредих да се стъкми един голям сал, който до обяд беше готов. После прехвърлих реката с известен брой ел хомри. Бен Нил остана, поемайки вместо мен командването от тая страна.

Въпреки всички закани не бяхме могли да научим на кое място отсреща трябва да пристанем, ала за мен не беше трудно да го открия. Един полуизсечен амбаков храст издаде мястото, където е бил изготвен салът. Недалеч от него лежаха, преживяйки, камилите, пазени от един-единствен мъж, с когото на бърза ръка се оправихме. Въпреки големината на сала ние трябваше на няколко пъти да се прехвърляме, което продължи до вечерта.

Бен Нил междувременно беше определил горе на мишра едно подходящо бивачно място и така разпределил всички необходими стражи сред ел хомрите, че за мен не беше останало нищо за връщане. Провизии имаше в наличност за няколко дена. Независимо от това аз наредих да докарат лодката ни, за да устроим вечерта при светлината на няколко огъня риболов с копия. Така се снабдихме с риба в изобилие.

Огньовете горяха цялата нощ, та при случай да послужат на Рейс Ефендина като знак за хвърляне на котва, а на утрото бяха разставени постове да следят за неговото приближаване. Аз бях на мнение, че Ахмед ще дойде нощем, защото той си въобразяваше, че се намираме на остров Матениех. Както го познавах, щеше така да нагласи нещата, че да пристигне там заранта, и ако сметката беше вярна, то трябваше да мине край нас не много след полунощ. Постовете имаха точни указания как да се държат. Беше възможно също Рейс Ефендина да спре, щом види огньовете, по-горе кораба и да прати една лодка, за да разбере кой се, намира край тях.

Минаха две нощи и два дена, без да се появи някакъв плавателен съд. Значи бях изпратен на много глуха линия, което обаче не ме ядосваше, а само можеше да увеличи тайното ми удовлетворение. На третата нощ така уредих работата, че двама асакери да стоят на стража след полунощ. Предположението, което ме наведе на тази идея, се оказа основателно, защото някъде около два часа долу при мишра отекна изстрел — уговореният сигнал за видян кораб. Бен Нил трябваше да остане в бивака, в четирите ъгъла на който горяха огньове. Аз тръгнах да слизам с другите двама асакери. На първо време трябваше да ме видят само с четиримата войници, а останалия народ — едва когато ми беше на мен угодно.

Когато стигнахме на брега, постовете ми показаха мачтовия фенер на един кораб, който бе хвърлил котва на известно разстояние от нас нагоре по течението, веднага щом забелязал огньовете.

— Това е „Еш Шахин“ — казах аз. — Рейс Ефендина ще спусне лодката и ще прати мюлазима или сам ще дойде.

— Как ще протекат нещата, ефенди? — осведоми се един от асакерите, когото го беше грижа за неговия златен прах.

— Ако дойде мюлазим Али Фарвд, всичко ще премине гладко. Дойде ли обаче Рейс Ефендина лично, най-напред ще има бурна разправия.

— А после?

— После всичко ще се развие във ваше задоволство, обещавам ви го.

— Благодарим ти, ефенди. Благодарение на теб ние станахме толкова богати, че повече няма да ни е нужно да понасяме такива трудности. Бихме се изпълнили с голяма печал, ако се наложи отново да предадем красивото злато.

— Вие ще си го задържите, разчитайте на това. Дръжте се в сянката, за да не ви видят! И ако после ви бъдат отправени въпроси или пък упреци, не казвайте нито дума, а предоставете отговарянето на мен.

Те се изтеглиха в тъмното, а аз седнах така, че да не могат веднага да ме забележат откъм водата. Не мина много и видях една лодка да плава бавно насам. Шестимата гребци даваха лек обратен напор, вследствие на което съдът не получаваше скоростта на течението. Когато лодката дойде по-близо, видях на носа да стои една изправена фигура — беше Рейс Ефендина. Не забелязвайки никой при огньовете, той нареди да бъде даден по-силен обратен напор, така че лодката въпреки течението остана на едно място, и викна насам:

— Бана бак! (Ахой!) Кой е там на брега? Отговаряйте или нареждам да се стреля!

— Бана бак? — отвърнах аз. — Кой е там във водата? Отговаряйте или стрелям!

Тогава той разпозна гласа ми и попита:

— Възможно ли е? Ти ли си, ефенди?

— Да.

— Сам?

— Не.

— Кой е с теб?

— Асакерите.

— Къде е Бен Нил?

— Временно отсъства.

— Къде е? На Матениех?

— Не, той също е тук.

— Чакай! Идвам веднага!.

Лодката приближи и пристана. Рейс Ефендина скочи от нея и дойде при мен. Аз се бях изправил. Очите му блестяха. Вече се канеше да ми иска обяснения, когато видя четиримата асакери — те се бяха строили един до друг при приближаването му — и ги сгълча гневно:

— Защо стоите тук, хаймани? Защо не сте на Матениех?

— Защото трябваше да ми се подчинят — отговорих аз на тяхно място.

Тогава той се извъртя към мен.

— На теб? Те мои асакери ли са, или твои? Кому са длъжни да се подчиняват?

— Досега на мен! Ти ми ги даде да ги взема със себе си и ги постави под моя заповед.

— Сега те са отново при мен, аз анулирам тази заповед и я правя невалидна. Беше ли на Матениех?

— Не.

— Защо не?

— Защото дойдох само дотук.

— Само дотук? Аллах! Нали ти заповядах да идеш до Матениех!

Ахмед ми искаше обяснения с тон, сякаш бях някой обикновен аскери. Това не биваше да търпя. Ето защо възприех същия тон.

— Заповядал си ми? Откога можеш нещо да ми заповядваш?

— Откакто аз… — той спря по средата, отстъпи крачка назад и запита: — Как говориш ти с мен? Да не би да ти е скимнало да се правиш пред мен на повелител?

— Що за израз! На мен никога не ми скимва нещо и още по-малко съм свикнал да се правя на някой си, отбележи си го! Аз отговарям само по начина, по който ме питат. С грубости и безцеремонност при мен нищо не се постига.

— Аллах, Аллах! Това ли ти е благодарността за благодеянията, които непрестанно съм ти оказвал?

— Това не е благодарност, защото благодеяния преди туй не е имало. Но ако независимо от всичко изискваш от мен благодарност, то ще ме намериш готов! Онова обаче, което ти ми дължиш, можеш да задържиш. Аз се отказвам от него.

— Значи не искаш да имаш нищо общо с мен?

— Да — отвърнах сухо.

— Аз с теб също. Мога да си вървя.

— Ами върви си!

Той навярно беше очаквал, че ще му се моля. При моя къс, решителен отговор отстъпи отново една крачка назад, погледна ме въпросително и предупреди:

— Знаеш ли изобщо какво казваш и правиш? Ти не си в Кайро, а в полупущинака на Горни Нил!

— Зная го!

— И въпреки това казваш да съм си вървял?

— Да.

— Добре, в такъв случай ние действително приключихме един с друг! Къде е лодката, която ти заех?

— Лежи там до брега, на около трийсет крачки оттук.

— Ще я взема със себе си, не мога да ти я оставя.

— Изцяло твоя воля!

— Ами ако загинеш тук?

— Аз? Ха! Уверявам те, че ще бъде преди теб В Хартум, а също и в Кайро.

— Ти си се побъркал. С теб вече не мога да имам никаква работа.

Рейс се обърна към асакерите и им заповяда:

— Марш, келеши, за лодката! Ще гребете към кораба и се качвате с мен на борда!

Той тръгна към своята лодка. Войниците останаха още за миг и ме погледнаха угрижено и въпросително.

— Сега се подчинете! — посъветвах тихо. — Скоро пак ще се видим.

Тогава те тръгнаха. Ахмед се отблъсна от брега и ми викна:

— Ма’асалам! (Остани със здраве!) Брегът е твой, а корабът — мой! Не смей да стъпиш отново на него, че ще е застрелям!

— Разбрано! Няма да дойда, докато не ме помолиш за това. Този бряг е мой, но аз няма да ти попреча да стъпиш на него.

— Много си бил милостив. Заминавай по Шейтана!

— Аз няма да го сторя, но затова пък ти си се запътил към смъртта, ти заедно с всичките си хора!

Вложих съвсем особено натъртване в това предупреждение. Той не му обърна внимание, ала аз знаех, че то няма да пропусне възнамеряването въздействие, защото той ме познаваше и сигурно много скоро щеше да си каже, че трябва да си имам някаква основателна причина да го предупредя. Гледах след двете лодки, докато пристанаха до кораба, и после се обърнах, за да седна сам при огъня.

Ето как седях сега, изхвърлен в пущинака! Ахмед не беше помислил дори за вещите ми, които бяха още на кораба. Но аз не се чувствах пък обезкуражен, о, не, никак дори! Аз имах Бен Нил с неговия златен прах, имах ел хомрите и имах — което изобщо бе по-ценно от всичко — своето непоколебимо упование в Бога! Има един Небесен отец, който не изоставя никое от своите деца, който дори в най-дълбокия пущинак, в най-ужасната пустиня, в уединеността на най-отдалеченото земно кътче остава при самотния земен пилигрим, стига този да не отблъсне ръката на Извечната Любов!

Само ми беше тъжно, много тъжно. Къде се беше дянало някогашното приятелство на Рейс Ефендина? И какво бях сторил, че го изгубих? Той поиска от мен една незаслужена благодарност, докато на мен заслужената отказваше. Има ли нещо по-омразно на земята от зложелателството и завистта? Нима не можеше един истински мъж като него — а той действително си беше истински мъж — да се опази от петната, които толкова много оскърбяват красивите нравствени чувства? Но всички ние сме си грешници и ни липсва възхвалата, която трябва да имаме пред Бога. Ето защо се посъветвах със себе си и подложих душата си на проверка, докато и аз с моите грешки съм допринесъл за пукнатината, която бе възникнала постепенно помежду ни и с течение на времето се бе разширявала.

Аз знаех какво ще стане и крайната победа бе определено моя. Но много по-приятно щеше да ми бъде, ако Ахмед не ми бе дал повод да му нанеса това поражение. Сега той сигурно седеше в каютата си и се осведомяваше от четиримата асакери. Така щеше да узнае какво се е случило, при което те щяха да премълчат за получения златен прах. После щеше да тръгне напред-назад, възбуден вътрешно, борейки се със своето зловидене. Щеше да се сети за моето предупреждение, което много вероятно не е било безпочвено. Към благородните чувства на неговото сърце щеше да се присъедини грижата за самия себе си, повтаряща му моите думи, че се е запътил към смъртта заедно с всичките си хора. Щеше да откликне на тези пориви, да нададе ухо на този глас. После щеше да размаха гребла отново насам, за да ми подаде ръка за помирение.

Така виждах нещата да стават и така си чаках. Но чаках дълго, додето утрото просивя. „Шахин“ все още лежеше на котва и аз видях на палубата много повече хора, отколкото бяха необходими за сабах^[2]-вахтата.

Всички те като че гледаха надолу към мястото, където аз сега, понеже бе станало светло, бях оставил огъня да угасне. И тогава, най-сетне, видях да се изпълнява моето очакване. Малката йола бе спусната и Рейс Ефендина се качи само с един гребец. Той я остави да се носи с течението, докато се намери срещу мен. Тогава ми викна:

— Бива ли да сляза на сушата, ефенди?

— Да — отговорих аз.

— Няма ли да стреляш?

— Откога ме считаш за убиец?

— Добре! Идвам!

Ахмед пристана, слезе и тръгна към мен. Аз се надигнах и го загледах хладно и спокойно в лицето.

— Ефенди — поде той, — защо не ми разказа какво се е случило тук?

— Ти предостави ли ми време?

— Не трябваше да ставаш груб!

— Отправяй си упреци! От мен няма да чуеш никакви. Би ме заболяло да прехвърлям собствената си вина върху други.

Рейс Ефендина се извърна от мен и закрачи на няколко пъти напред-назад. После се обърна рязко, застана пред мен и попита:

— Нищо ли нямаш да помолиш?

— Не.

— Нищо да питаш?

— Също не.

— Нито една добра дума да речеш?

Значи аз трябваше да сторя онова, което всъщност бе негов дълг. Сдобряването не беше искрено замислено. Не приятелството, а грижата за себе си го бе подтикнала да дойде отново при мен. Въпреки това аз надвих себе си и му подадох ръка.

— Ще отговоря не със слова, а ето с това.

Ахмед я пое и заяви:

— Ние хората можем въпреки целия си разум да вършим най-абсурдни дивотии. Но сега нещата са си отново наред! Хайде води ме при пленниците! След като са били толкова гламави да ми дотърчат в ръцете, ще ги разпитам веднага и ще проведа съд над тях.

Ахмед го каза толкова леко, сякаш се касаеше за нещо саморазбираемо, все едно скастряше някой от своите аскери за изцапания тарбуш. Същевременно се извърна, за да тръгне напред.

За мен това все пак беше прекалено. Ако Рейс Ефендина беше дошъл само за да ме изтика настрани по тоя оскърбителен начин, то можеше да си остане на борда и да си продължи пътуването. Прозирах много добре. На него не му се искаше да ме кара да разказвам, гледаше да го отбегне, защото моят непредвиждан успех беше осуетил намеренията му и той се чувстваше посрамен. Злата завист се беше пробудила отново. Аз не задържах Ахмед, а се наместих отново на земята. Тогава той се обърна и ми викна:

— Защо не идваш? Не чу ли, че искам да видя пленниците?

— Чух.

— Тогава ела!

— Аз оставам!

— Защо? — кипна онзи.

— Защото си имам причини.

— Причини! А, да де, вярно, ти винаги вършиш всичко по причини. Е, ами имай тогава добротата да ми позволиш да ги чуя тия твои причини!

— Залови ли някого между Кака и Куек?

— Не. Защо питаш?

— За да разправиш кой ти е дотърчал там в ръцете. Или ще кажеш, че никой не е бил толкова балама да ти дотърчи в ръцете, та да можеш сега да проведеш веднага съд над него?

— Имах предвид пленниците тук.

— Тези? Тук? Машаллах! Те на никого в ръцете не са дотърчали, най-малкото на теб. Аз трябваше порядъчно да се потрудя и свикам цялата си дееспособност и хитрост, за да ги получа в ръцете си, чуваш ли, в моите ръце. Те не са ми дотърчали в тях. Ние бяхме шестима мъже и заловихме две дружини роботърговци и освободихме шейсет роби. Само че това не стана така удобно, както ти е угодно да го представяш.

— Я хайде не цепи косъма, ефенди! Пленниците ми принадлежат и аз ще определя какво наказание ще изтърпят.

— На теб ли принадлежат, наистина на теб?

— Разбира се!

— В такъв случай забравяш своето собствено, неотдавнашно отсъждане.

— Какво отсъждане?

— Корабът принадлежи на теб, а брегът — на мен. Аз го приех това отсъждане, а пък никога не съм бил някой празен тефтер, дето можеш да го листиш напред и назад според угодата си.

— Трябва ли да означава това, че дръзваш да ми възразяваш? — запита египтянинът с мятащи искри очи, при което челото му се покри със заплашителни бръчки.

— Дръзвам? — ухилих му се аз. — Нищо не дръзвам аз, като изразявам различно мнение от теб.

— На мен това! — викна Ахмед, тупвайки крак. После посочи с ръка кораба. — Ти знаеш колко мъже и пушки се намират на борда. Знаеш също, че там имам едно хубавичко малко помещенийце за опърничави подчинени. Искаш да стигнеш дотам, че да те принудя да ми се покориш?

Тогава аз станах и стиснах мишницата му, при което той се сви от болка.

— Окаянико! Твой подчинен аз не съм, да се покорявам няма за какво, а да ме принуждават не се оставям! Само опитай с кауша! Мисля, че по-скоро ти ще се намериш вътре отколкото аз. И твоите асакери? Казвам ти, ако ти се прище да направиш проверка, чия воля стои по-високо за тях — твоята или моята, веднага ще узнаеш, че те ще се подчинят не на теб, а на мен. А дори и всичко това да не беше така, то играта ти пак нямаше да е лесна. Ето, аз стоя тук пред теб, един самичък мъж. Повикай асакерите си и им заповядай да ме заловят. Ще се пролее много кръв, преди на някой от тях да се удаде да достигне брега, а първият, когото ще пипна, ще си ти самият!

Така заплашително, както сега пред Рейс Ефендина, много рядко съм стоял пред човек. Той отърси ръката ми от своята и кресна:

— Човече, не ми посягай!

Очите му се задълбаха като ками в моите, ала аз издържах невъзмутимо погледа. Ръцете му се свиха в юмруци, а под конвулсивното потрепване на устните гъстата брада се движеше нагоре-надолу.

— Ти сложи ръка на мен, заплаши ме! — избълва дрезгаво. — Знаеш ли какво ще се случи сега?

— Да. Ще се изпълни любимата ти фраза: „Горко на онзи, който стори зло!“

— Да, горко на онзи, който стори зло! Ти се възбунтува срещу мен! Аз притежавам власт над живота и смъртта на всички хора, които принадлежат към моя кораб, а към тях се числиш и ти. В името на хадифа, ти си мой пленник и сега ще ме последваш на борда!

Ахмед трепереше от възбуда, докато аз оставах напълно спокоен.

— За името на твоя хадиф пет пари не давам. Аз не се намирам в египетска служба.

— Но в моя! Аз съм твой началник, комуто си длъжен да се подчиняваш. Ти си арестуван.

— Това сериозно ли е от твоя страна наистина?

— Толкова е сериозно, че ще те застрелям на мига, ако направиш и най-малкото движение да ми се възпротивиш.

Офицерът измъкна двуцевния си пищов, запъна двете петлета и насочи дулата към гърдите ми. Да, той го правеше сериозно, личеше му. Твърдо беше решил да стреля по мен, ако не се подчинях. Ахмед беше ориенталец с гореща кръв, неумеещ да се владее, толкова повече че при самостоятелния пост, който заемаше, бе отвикнал да се прекланя пред друга воля. Какво да правя? Да му се подчиня? Това не можеше и през ум да ми мине. Бях задължен към себе си и своето потекло, с което се гордея като никой друг, да му покажа, че не съм някой хлапак. Ето защо му повелих заплашително:

— Махни оръжието!

— Не ми и хрумва! — противопостави се оня. — Покоряваш ли ми се? Казвай бързо! Защото ще броя само до три и ако още не си се подчинил, стрелям. Значи едно…

Той не стигна нито даже до две, тъй като още при едно му изтръгнах пищова от ръката и го захвърлих, сетне го пипнах за мишците, вдигнах го и го запратих на земята.

— Куче краставо! — ревна Ахмед, опитвайки да се съвземе. — Ще ми заплатиш за това с живота си!

— Ха! — отговорих. — Ти си този, който ще плаща. Така си го пожела!

С тези думи му стоварих един пестник — при ставането си беше наклонил глава към мен — по слепоочието, от което той рухна отново и с едно дълбоко издихание се изпъна в цял ръст. Беше загубил съзнание. Без да се грижа на първо време повече за него, аз повиках аскери, който седеше още в йолата и бе видял всичко. Той се подчини. Когато застана пред мен, плъзна страхливо поглед между мен и зашеметения си началник.

— Какво стори, ефенди! Аз знам, наистина, че имаше право, защото всичко чух, ама сега Рейс Ефендина няма да миряса, преди да ти е отмъстил за този удар!

— Не се страхувам от неговото отмъщение. Сега ми кажи преди всичко откровено, кого повече предпочиташ — него или мен?

— Моят отговор гласи така, както всеки от нас би ти го дал: На него ние сме длъжни да се подчиняваме, теб обаче обичаме.

— Добре! Сега аз застъпвам на негово място. Ти знаеш, че аз често съм ви предвождал вместо него. Така ще стане и сега. На него нищо няма да му се случи, а вие само ще имате полза от тая работа. Помогни ми да го вържа и отнеса на височината на мишра!

— Ще бъда ли наказан по-късно за това, ефенди?

— Не, обещавам ти.

— Ти винаги сдържаш каквото си обещал, така че ще ти се подчиня.

Аз иззех оръжията на Рейс Ефендина и го вързах със собствения му пояс. После го отнесохме горе, където моето завръщане се очакваше, особено от Бен Нил, с голямо напрежение. Как се удиви той, когато донесохме Рейс Ефендина като пленник, и как се удивиха после ел хомрите и роботърговците, като чуха кой беше вързаният мъж, когото оставихме при тях на земята. Не искам точно да кажа, че играех „va banque“(Ba банк), но това, което си позволявах, все пак си беше опасна игра. Ако някой от пунктовете, за които сега държах сметка, не се вържеше, резултатът много лесно можеше да е моята смърт. От страна на Рейс Ефендина, както го познавах, не можех да очаквам пощада. Когато преди малко той беше заговорил за корабния карцер и аз след това го заплаших, че ще обърна пиката, не си и мислех, че ще бъда принуден тъкмо тази закана да превърна в действителност. Имаше, наистина, по-леки пътища да се измъкна от сегашното положение, ала всички ми се струваха твърде безславни, че да поема по някой от тях. Трябваше ли да дам възможност на Рейс Ефендина да ме обвини в страхливост? Не! Предпочитах да изляза срещу опасността, която може би беше по-голяма, отколкото я оценявах. Ако моята роля на „Шахин“ трябваше да бъде изиграна, е, тогава имаше само един начин, достоен за моето досегашно поведение и уважението, за което претендирах.

Роботърговците се удивляваха на обстоятелството, че аз толкова бързо се бях превърнал от съюзник на Рейс Ефендина в негов враг. Те бяха любопитни да разберат причината и възлагаха надежди на тази промяна на моята позиция към техния най-опасен враг. Но никой от тях не се осмели да изрече в това отношение някакъв въпрос или забележка. Другояче стояха нещата при Шех ес Сеф на освободените ел хомри. Той придаде на своето удивление думи и се осведоми при мен, как се е стигнало толкова бързо дотук и каква последица може да има това за него и спътниците му.

— Аз по никой начин не съм станал враг на Рейс Ефендина, — обясних късо — а исках само да му докажа, че не съм негов подчинен. За вас вреда от това няма да има, дори ще ви нарасне печалбата, в случай че се съгласите с предложението, което ще ви направя.

— Изречи го, ефенди! Можеш да бъдеш сигурен, че ще сторим всичко възможно, за да ти покажем каква голяма благодарност живее в нашите сърца.

— Аз не изисквам никаква жертва от вас. Изпълнението на моето желание ще послужи само във ваш най-голям интерес. Вие вероятно имате намерението да се върнете при вашето племе по пътя, по крито ви е докарал насам Абу Рекик?

— Да, такова е намерението ни, защото за нас и тъй, и тъй друг път няма.

— Има един. Камилите, които ви се паднаха като плячка, няма да стигнат за всички ви. Но ако дойдете с мен на кораба на Рейс Ефендина, ще мога след няколко дни да ви снабдя с толкова ездитни и товарни животни, оръжия и провизии, че много по-удобно и сигурно ще стигнете до родните си краища. Само желая, докато сте на кораба да не допуснете някой да ви подведе, да предприемете нещо враждебно срещу мен.

— За какви ни мислиш, ефенди! Ти ни спаси и сега ни предлагаш ново благодеяние, а ние да ти се отплатим с неблагодарност? Аллах ми е свидетел, че ще рискуваме живота си, стига да ни се отдаде възможност да те вземем под своя закрила.

— Значи приемате предложението ми?

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие! Изобщо ще сторим всичко, което поискаш от нас. Гледай на себе си като на наш предводител и бъди уверен, че ще ти се подчиняваме.

— Добре, възприемам идеята. Тя ще ви донесе по-голяма изгода, отколкото сега можете да си помислите.

— Кога трябва да се качим на кораба?

— Когато се върна оттам. Аз ще отида първо сам на борда, за да говоря с войниците, понеже трябва…

— Какво? — прекъсна ме на думата Бен Нил. — Та това означава да заложиш живота си на карта. Ако действително се налага да отидеш на борда, то и аз ще дойда с теб, ефенди!

— Не се горещи, драги Бен Нил! Впрочем аз имам за теб една задача, която изисква немалко кураж.

— Каква?

— Сега ще заминеш с йолата до кораба, но няма да се качваш, а само ще предадеш разпореждането корабният лейтенант и двамата кормчии да дойдат на сушата, защото искам да говоря с тях.

— Но те ще са видели от кораба как си повалил Рейс Ефендина.

— Затова ще бъдат толкова по-любопитни. Впрочем ти знаеш, че те са мои приятели. Те при всички случаи ще дойдат. Та тъй, няма да отиваш на борда, а само си предаваш съобщението и се връщаш после при мен. Сега върви!

Бен Нил се отказа от по-нататъшни възражения и се отдалечи. Тъкмо бяха заглъхнали крачките му и Рейс Ефендина започна да се размърдва. Той отвори очи, плъзна удивено поглед по кръга наоколо и почувствал вървите, дойде напълно в съзнание. Спомни си какво се бе случило между мен и него. Веднага напрегна всичките си сили да се освободи. Когато това не му се удаде, се обърна заповедно към мен:

— Кучи син, ти не само ми посегна, ами си ме и вързал! Аз се канех само да наредя да те разстрелят, понеже се разбунтува, ала сега ще те пребия с камшика и ще те провеся на бесилото като някой безчестен хайлаз! Заповядвам ти да ме развържеш на място!

— Аз вече ти казах, че ти нищо не можеш да ми заповядваш, — отговорих — заповядващият, напротив, съм аз. Ти разкъса връзката на нашето приятелство без всяка причина и току-що самият призна, че си имал намерението да наредиш да ме разстрелят. Едва ли е нужно да се казва каква глупост беше това от твоя страна, понеже ти ме познаваш и трябваше да знаеш как отговарям на такива нападения. Онова, което съм сторил за теб, беше възнаградено само с незачитане и пренебрежение Най-грозната завист беше, дето ме отпрати към остров Матениех, и когато аз и тук се проявих като по-способен и по-голям късметлия от теб, ти дори реши моята гибел. Клети, клети Рейс Ефендина! Как изобщо можа да повярваш, че си дорасъл за мен!

Тези, изговорени със състрадателен тон, думи го оскърбиха така тежко, че той издаде наместо отговор само един дрезгав крясък. А аз продължих:

— Горко на онзи, който стори зло! Ти поиска моята смърт. Твоята враждебност падна обратно върху теб.

— Значи искаш да ме убиеш? — изскърца зъби онзи срещу мен яростно. — Моите асакери ще отмъстят за мен!

— Ха! Аз вече ти казах, че асакерите ще държат не за теб, а за мен. Пък и ти добре знаеш, че не съм убиец. Тъкмо обратното, ти често си ме упреквал, че съм готов на драго сърце да простя и на най-върлия си враг.

— Аз се отказвам от твоето опрощение. Не е нужно на прочутия Рейс Ефендина, дето само с името си хвърля всички противници в ужас и страх, да проси прошка от един християнин!

— Ти няма защо и да го правиш. Аз ти прощавам и без да ме молиш, но ти обръщам внимание, че нито от теб, нито от името ти се боя.

— Я прояви тогава куража да си отвориш устата, та да ми кажеш какво възнамеряваш за мен!

— Говори по-учтиво, иначе ще получиш бастонадата, както я получи онзи там Абу Рекик.

Един повторен нечленоразделен яростен крясък бе отговорът. Аз обаче продължих ухилено:

— Ти навярно си спомняш всяка дума, която ти казах долу на брега, следователно и отговора, който ти дадох, когато ме заплаши с малкото тясно помещение, където трябваше да бъда запрян. Този отговор сега отива към изпълнение. Ти ще бъдеш арестант на собствения си кораб, чийто рейс отсега съм аз. Свободата си ще получиш едва когато стигнем в Хартум.

Това му прозвуча така чудовищно, а усмивката и спокойният ми начин на изразяване го доведе до такава възбуда, че той изпадна в спазматичен кикот и само на пресекулки успя да избъбри думите:

— Да… да… да… и в Хартум… ще наредя… теб и всички асакери…които са те послушали… да екзекутират… като бунтари! Ох, колко умен… колко умен само си бил.

Аз поклатих глава, като да бях съгласен с него.

— Да, моята разумност е толкова голяма действително, че ти сега изобщо не можеш да я обхванеш. Ние без теб ще направим по път един грандиозен улов, който ще ни се удаде тъкмо чрез това, че ти нищо няма да можеш да окепазиш. А прославеният Рейс Ефендина ще бъде в Хартум кротък като агне и няма да каже нито дума, че е бил окаушен, защото иначе с неговата прочутост ще е свършено. Какво ли ще каже пашата, или дори хадифът, ако се разбере какво се е случило. Рейс Ефендина дължал своите успехи на един чуждоземен християнин, понеже този умеел да довежда всичките му непохватности до добър край. Вместо да му благодари, Рейса станал завистлив и съставил план да го затвори и отстрани. Християнинът обаче бил по-умен от него и го изпреварил. Той го проснал на земята като някой хлапак, тикнал го в хапуса, поел командването над асакерите, които благодарение на него пожънали чест и плячка, и повел накрая „Шахин“ към Хартум, където предал своя пленник на пашата и доказал, че всички успехи на дългото пътуване, също изтреблението на Ибн Асл и неговите ловци на роби, се дължат не на Рейс Ефендина, а на него, християнина! Ето така ще тръгнат нещата от уста на уста и така ще си ги разправят есените по сокаците. Към това се добавя и че християнинът не е наемен аскери, а стои под закрилата на своя консул, следователно може да се изсмее на всички заплахи на Рейс Ефендина.

Любопитен за последицата от думите си, аз направих пауза. Само преди една минута почти извън себе си от ярост, Ахмед сега лежеше тих и умирен. Той държеше очите си затворени и не казваше нищо. Та нали нямаше как да не съзнае, че имах право, че него го очакваше само присмех, ако не и резилък, и с неговата прослава щеше да е свършено. Аз щях да добавя и го предупредя и за други неща, ала в този миг дойде Бен Нил и доложи:

— Те ще дойдат, ефенди. Лодката е вече спусната във водата.

— Какво говориха те с теб?

— Нищо. Очакваха да разкажа нещата, ала аз веднага щом предадох поръчението ти, отплавах обратно.

— Добре! Аз зная, че си ми верен, и че мога да разчитам на теб. Сега ще се отдалеча за кратко, а ти ще надзираваш Рейс Ефендина. По време на отсъствието ми той не бива дума да изрече. При първите произнесени от него на глас срички, забиваш ножа в гърдите му. Разбрано?

— Да, ефенди. Ахмед Абд ел Инсаф е най-неблагодарният човек, когото познавам, и аз ти обещавам в името на Аллах, че само да си отвори устата, няма да го пощадя.

Бен Нил измъкна ножа си и седна до него на земята. Аз помолих Шех ес Сеф да ме последва с десет ел хомри и преди да достигнем брега, видях да пристига лодката с тримата очаквани. Ел хомрите бяха зарадвани, дето можеха още сега да ми удостоверят своята благодарност. Аз ги поставих на едно подходящо, скрито място, казах им късо как да се държат и се приближих после до водата дотолкова, колкото намерих за уместно за моите намерения. Офицерите ме видяха, пристанаха и тръгнаха към мен. Бяха без саби и огнестрелни оръжия и имаха по себе си само своите ножове.

— Ти ни повика, ефенди — каза лейтенант Али Фарид. — Аллах ни проводи крамола и нещастие. Ние видяхме, че ти тръшна повелителя. Той къде е? Какво му стори? Ние всъщност би трябвало да гледаме на теб като на враг, понеже сме негови офицери, ала ние те обичаме и знаем, че неправдата никога не стои до страната ти. Какво имаш да говориш с нас?

— Седнете! Ще ви разкажа.

Те се отзоваха на подканата, а аз заех място срещу тях, и то така, че ако извадех револвера, да не могат да предприемат нищо срещу мен. Сторих го за всеки случай, макар да вярвах, че те поне вътрешно са на моя страна и няма да се обявят за Рейс Ефендина. После наченах разказа си с посочване неблагодарността на техния предводител. Обърнах внимание на неговата суровост и недостъпност дори спрямо тях. Изложих всичко, което сметнах за подходящо, да ги прикоткам за моя план и накрая им съобщих какво се бе случило на това място между него и мен. Когато свърших, те се намираха в още по-голяма обърканост. Убеждението ги зовеше на моя страна, дългът обаче — срещу мен. Никой не искаше да вземе пръв думата и едва когато подканих директно мюлазима, той попита:

— Значи Рейс Ефендина лежи вързан при другите пленници?

— Да.

— Какво мислиш да правиш сега?

— Ще поема командването на кораба и ще осъществя един лов, за който още нищо не съм ви казал.

— Взел ли си предвид, ефенди, че ние като войници трябва да застанем на страната на Рейса, макар нашето приятелство да ни повелява да помогнем на теб?

— Взел съм го предвид.

— Тогава кажи как се каниш да ни освободиш от това противоречие. Направи възможно, че да си останем твои приятели, без да се превръщаме във врагове на Рейс Ефендина!

— Това мога да сторя. Кажете ми обаче по-напред вашето гледище за поведението на асакерите! Ако дойда сега на борда, тръгна посред тях и им обещая богата плячка, като ги подканя да се подчиняват не на Рейс Ефендина, а на мен, за кого ще вземат те решение?

— За теб, това е сигурно. От него те се страхуват, теб обаче обичат. Те са обвързани само до Хартум. Там излизат от отношенията началник-подчинен, а ако получат благодарение на теб плячка, ще побягнат и по-рано от Рейс Ефендина. Но ти не мисли само за тях, а и за нас!

— Това веднага ще чуете. Преди всичко погледнете двата револвера в ръцете ми. Който от вас посегне към ножа, моментално получава куршум в главата!

— Ама, ефенди, ти нали…

— Тихо, нито дума! Това, което говоря и върша, е само за ваше добро. Там зад храсталака стоят единайсет бедуини ел хомр. Аз ще им дам знак да приближат, за да ви вържат за външен вид. Ние ще ви откараме при Рейс Ефендина и ето как от вас ще бъде снета всяка отговорност. Зад неговия гръб аз ще се отнасям с вас като приятели и даже ще ви позволя да вземете участие в разпределението на плячката.

— Но, ефенди, ако се съгласим с предложението ти, което действително предлага най-добър изход, емирът все таки ще ни е гневен, задето сме се оставили да ни арестуват!

— Гневен? Вие ще бъдете нападнати с изненада от мен и единайсет ел хомри, докато той беше надвит единствено само от мен. Така че той би трябвало да насочи своя гняв повече срещу себе си, отколкото срещу вас.

— Това е вярно. Ти винаги умееш да отстояваш своите тъкмежи. Но какво ще правиш, ако се възпротивим да дадем съгласието си?

— Тогава ще превърна привидността в сериозност. Мои пленници вие при всички случаи ще бъдете. Срещу револверите ми и единайсетимата мъже не можете да излезете насреща. Ето защо се надявам, че ще бъдете разумни и няма да ме принудите да пролея кръвта на мои приятели. Решавайте бързо, защото нямам време!

Тайно ми доставяше удоволствие, дето бях пипнал така здраво добрите хора. Те поумуваха още късо време, ала не стигнаха по-далеч от съзнанието, че моето предложение беше най-доброто, и ето как лейтенантът заяви накрая:

— Повикай ел хомрите, ефенди! Но те не бива да издават, че доброволно сме се оставили да ни вържат. Рейс Ефендина трябва да помисли, че сме се отбранявали!

— За тая работа вече аз ще имам грижата. Вие само му кажете също да не разчита на асакерите! Ако ви се удаде да му вбиете в главата това убеждение, ще е възможна дори и една друга, много по-добра развръзка. Ако му обърнете внимание на резила, който очаква и него, и вас, ако се разбере как съм го надвил и съм му изтръгнал властта, може би той ще ми отстъпи командването, без да се налага да ви държа в окови. Но си отбележете добре, аз искам да имам командването и няма да отстъпя от това при никакво условие!

Един знак от моя страна беше достатъчен да свикам ел хомрите. Офицерите бяха вързани леко и откарани горе, където техният вид изпълни Рейс Ефендина със страх. Той не се бе осмелил дума да произнесе. Сега ме попита:

— Ефенди, бива ли вече да говоря?

— Да — отвърнах аз. — Но се постарай да бъдеш по-учтив и мисли за репутацията си, когато няма да се намираш в положението, за което сам си си виновен.

— Ще позволиш ли да говоря с тримата си подчинени, без никой да слуша?

Ахмед говореше за позволение. Той трябва значи доста издълбоко да се бе опомнил.

— И аз ли не бива да го чуя? — зададох насрещен въпрос.

— И ти. Но най-вероятно после ще узнаеш какво сме говорили.

— Благоразумието ми запретява да изпълня това твое желание, защото вие така или иначе само ще кроите планове, насочени срещу мен. Но за да ти покажа, че не се страхувам от вас, няма да ти чупя хатъра. Давам ви четвърт час, повече не.

Наредих да отнесат четиримата мъже толкова далеч настрани, че да могат да разговарят помежду си необезпокоявано, но все пак да са под надзор, и не бях много любопитен за резултата, защото го предвиждах. Четвъртината час не беше още изтекъл, когато Ахмед ме повика. Той ме попита с приглушен глас, така че да не се чуе по-нататък от никого:

— Наистина ли искаш да идеш на кораба, за да спечелиш асакерите за себе си?

— Да.

— Те няма да се оставят да ги подведеш!

— Я стига! Хич не опитвай да ме заблудиш! И ти си също така твърдо като мен убеден, че няма да са ми нужни много приказки, за да постигна намерението си. Ако беше откровен и умен, то щеше да знаеш какво трябва да ми кажеш.

— И какво би било то?

Моето добродушие ме принуждаваше да му облекча трудния ход.

— Предай ми командването до Хартум, неограниченото командване, така че никой нищо да не може да ми противоречи!

— И какво ще ми дадеш ти в замяна?

— Свободата, на теб и твоите трима офицери, които оттук насетне до Хартум трябва да ми се подчиняват.

— Аллах акбар! Ти се тъкмиш да ми подариш онова, което си ми принадлежи!

— Погледнеш ли се, няма да твърдиш, че се намираш в притежание на свободата си.

— Нима считаш за възможно, че аз, прочутият Рейс Ефендина, ще предам цялата си власт на някой друг?

— Това е не само възможно, ами направо неизбежно, защото аз при всички случаи ще си обсебя предводителството, и ако ти разрешавам да ми го предложиш, то това е следствие моята доброта, за която трябва да ми благодариш!

Лицето му понечи да възприеме гневен израз, ала той се овладя и въздъхна:

— Ти игра с мен шах и ме направи мат!

— Не забравяй, че ти ми повели шаха и по своя собствена вина стана мат! На мен играта ми беше натрапена, сега аз ще продължа да я играя до последния ход. След всичко, което сторих за теб, ти поиска да ме отстраниш от кораба. Сега аз искам да бъда негов господар. От тази претенция няма да отстъпя.

— Това е отмъщение, а пък ти нали винаги си твърдял, че един истински християнин никога не си отмъщава!

— Ти се лъжеш. Това е нещо съвсем различно от отмъщение. Ти се отнесе към мен с незачитане и пренебрежение, към мен, който в стотици опасности съм ти извоювал най-пълно и дълбоко уважение. Затова сега моята чест ми повелява да те принудя да ми дадеш онова, което си ми отказвал. Аз победих и ако моята снизходителност сега ти предлага възможност да запазиш проформа, то бъди разумен да се заловиш за нея, защото ако не се решиш бързо, по-късно вече няма да приема никаква молба, а ще ви замъкна на борда като пленници и ще ви освободя едвам в Хартум. А ако поискаш там да ме привлечеш под обвинение, то ще съумея така да се оправдая — не само устно, но и писмено, та цял свят да може да го прочете — че цялата ти слава ще замине при Шейтана в Джехеннема!

Брадичката му клюмна досами гърдите. Той помълча известно време, после лицето му потрепна като под някаква спасителна мисъл.

— Добре, ще имаш командването до Хартум. А сега на мига ни освободи!

— Хм-м! Да не би да си намерил някоя задна вратичка, през която се каниш да ми се изплъзнеш? Аз не отивам на лов с мрежи, дето имат скъсани бримки. На мен ми е известна вратичката, за която си мислиш, и ще ти покажа колко здраво мога да я захлопна.

Съгласието на моето искане беше получено насила. Вътрешно Ахмед търсеше средство да се отърве час по-скоро от мен и в случая за него всяко такова беше редно, дори най-осъдителното, стига да водеше до целта. Той даже и сега беше още убеден, че е по-умен от мен, и се смяташе въпреки настоящото си положение за достатъчно хитър да излезе насреща ми. Тази мисъл допусна, макар и само за миг, по чертите му да се плъзне присмехулен израз. И с една много непредпазлива прямост запита:

— Задна вратичка? Не знам такава и даже съм готов писмено да ти отстъпя главното командване!

Този документ не ми предлагаше никаква сигурност. Рейс Ефендина можеше по-късно да нареди да ми го откраднат или изтръгнат със сила. Въпреки това аз приех, като изразих съгласие с привидно доволна физиономия:

— Да, стори го? Това беше, което желаех. Ти постоянно си носиш портфейла. Имаш ли хартия?

— Да, също и молив.

— Аз ще ти продиктувам всичко, а мюлазимът и кормчиите ще бъдат свидетели на твоя подпис.

Развързах му ръцете и той записа кратките думи с една готовност, която човек можеше да нарече похвална, ако не бе така очебийна. Когато прибави и подписа, ми подаде листа.

— Тъй, сега имаш пълна сигурност и ще ме освободиш!

— Чуй първо един въпрос! Тук е записано, че до Хартум аз във всяко отношение застъпвам на твое място, и че ти самият си длъжен да ми се подчиняваш. Трябва ли да се счита това като твоя твърда воля?

— Да.

— Тримата свидетели го чуха. Те могат да се върнат на кораба и да го оповестят.

— Аз не с тях?

— Ти си ми още нужен тук, имай само търпение!

Аз развързах споменатите и ги изпратих на „Шахин“. Бен Нил остана да седи като пазач на Рейс Ефендина, а аз се запътих към пленените роботърговци. Там освободих на Хубахр, съгледвача, краката, но ръцете — не, и го отведох на известно разстояние сред храстите. Когато спряхме, той ме погледна очаквателно в лицето. С какво ли намерение можеше да съм го отделил от другите?

— Ако не се лъжа, ти се наричаш Хубахр? — попитах го.

— Да, ефенди — потвърди оня раболепно.

— Знаеш ли каква съдба ви очаква?

— Смъртта, ефенди, ако Аллах не прояви милостта да ни предварди от нея.

— Аллах е справедлив и също милостив. Неговата справедливост ще унищожи всички твои другари, теб обаче неговата милост ще спаси, стига да се покажеш достоен за нея.

— Мен, ефенди? Аллах! Какво трябва да сторя, за да стана достоен за нея?

— Да отговаряш на въпросите ми съобразно истината.

— Изречи ги, изречи ги! Аз ще бъда така истинен и откровен, сякаш ме пита съдията в Деня на Страшния съд.

— Не обещавай твърде много! Аз те познавам и знам, че думите ти звучат различно от твоите мисли.

— Ти се лъжеш, определено се лъжеш!

— Не. Така знам например, че вие не се смятате за изгубени а твърдо се надявате на спасение.

— Който падне в ръцете на Рейс Ефендина, той вече не може да бъде спасен. Накъде би трябвало да отправим нашите надежди?

— Към Ел Махбайа.

Хубахр се бе старал да показва непринудена, искрена физиономия и това досега наистина му се бе удавало. Сега обаче му бе невъзможно да прикрие своя страх.

— Ел Мах… ба… йа? — запъна той. — Какво е то, ефенди? Такова име… не ми е известно!

— Твоя си работа! Аз те отделих от другите, за да те спася. Щом като за теб е толкоз важно да загинеш заедно с тях, то през ум не ми минава да ти натрапвам живота и свободата. Ела!

Дадох вид, сякаш искам да го поведа обратно. Тогава той помоли:

— Почакай малко, ефенди, почакай! Може би ще се сетя, може би ще ми дойде на акъла дали знам за Ел Махбайа!

— Надявам се заради теб и по тая причина ще те наведа на следата. Ел Махбайа е скривалище на един полуостров на Нил, където държат скрит множество рекик.

— Рекик…? — издума Хубахр колебливо.

— Да. Там ден и нощ стои пост, за да следи за появата на нашия кораб, който трябва да бъде нападнат.

— За това нямам и понятие, ефенди!

— Тъй! Също не и за това, че екипажът може да бъде избит или продаден — изцяло според угодата, но две персони, а именно Рейс Ефендина и аз, трябва да бъдат пощадени и предадени?

— На кого?

— На марабута от Аба.

— Не го познавам.

— Странно! Не познаваш собствения си учител?

— Собствения си учител? — запита Хубахр, пребледнявайки.

— Да. Нали си ученик на Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи, който ти е преподавал терика на шейх Мохамед Шериф?

— Ти виждаш как се учудвам. Ти ме бъркаш с някой друг човек.

— Едва ли! Има и още нещо, което напълно отговаря на теб. Хубахр, когото имам предвид, е пратен при Абу Рекик, за да бъде негов водач до Ел Махбайа! Сиреч това си ти!

— Не, не съм аз! Кой ти е рекъл тази лъжа?

— Това сега още няма да издавам. Та значи не си този, за когото говоря?

— Не.

— В такъв случай ми е жал за теб. Ти ми допадна и аз на драго сърце щях да те спася. Но това можеше да стане само ако беше онзи Хубахр. Лягай долу!

Аз го натиснах към земята и му свързах отново краката. Тогава той попита:

— Защо ми слагаш вървите още сега? Така нали няма да мога да вървя. Да ме носиш ли искаш?

— Не. Ти изобщо няма да се връщаш. Тъй като не мога да ти спася живота, нека поне не търпиш така дълго мъките на пленничеството като другите. Аз искам да те избавя от тях, като те обеся тук.

Казах го с привидно най-добро настроение. Оня разтвори широко уста и ме зяпна ужасено. Аз се бях снабдил с едно въже и сега се приготвих да му го вържа около врата. Тогава той си възвърна отново говора:

— Ефенди, не ме убивай, не ме убивай! Искам да ти кажа истината! Аз съм човекът, когото имаш предвид.

— Добре! Къде се намира Ел Махбайа? Опиши ни пътя дотам!

Хубахр се съсредоточи и откликна после на подканата, ала подхвана неблагоразумието да курдиса Ел Махбайа в околностите на Абу Шока край Бахр ел Асрак.

— По-добре мълчи! — пресякох го аз. — Ти искаш да ме измамиш, защото вярваш, че нападението над нашия кораб все пак ще успее, ако плаваме надолу по течението.

— Значи мислиш, че Ел Махбайа лежи надолу оттук край Бахр ел Абиад?

— Да. И понеже ти поиска да ме измамиш, сега все пак ще те обеся.

Наведох се пак с въжето към него. Тогава оня изплака:

— Остави ме, ефенди! Не искам да умра. Искам да остана жив! Аз няма да те лъжа повече, а ще ти кажа истината!

Виждаше му се, че вродената страхливост сега доби власт над него. Явно имаше намерение сега действително само истината да ми съобщава. За да го облекча, аз му се притекох на помощ:

— В такъв случай и аз ще бъда откровен с теб. Знам точно, че ти си мъжът, за когото говорех. Научих го от Абу Рекик и Гери, неговият мюлазим.

— От тия двамата? — попита онзи, наостряйки слух. — Бива ли да вярвам на приказката ти?

— Да, ти чу, че знам всичко за теб. Не е ли ясно от това, че аз, чужденецът, трябва да съм го научил от тях? На теб ти е известно, че никой освен Абу Рекик не знаеше кой си. Той го е споделил с Гери и сетне аз го узнах от тях двамата.

— Аллах! Съзнавам го. Само Абу Рекик знаеше работата и тъй като сега и ти я знаеш, трябва да си я научил от него. Ефенди, защо ти я съобщи той?

— Толкова ли си глупав, че да не можеш сам да се досетиш?

— Глупав? Глупав аз не съм и никога не съм бил… Ох, много добре подозирам за какво са се раздрънкали Тамек и мюлазимът. Те са искали да се спасят. Бастонадата им е вдъхнала страх. Сега те искат да бъдат освободени, а ние другите трябва да изкупим техните грехове. Но аз с това не съм съгласен. Аз също искам да бъда свободен и моят живот е толкова скъпоценен, колкото и техният. Ако ти ми обещаеш милост, аз ще ти кажа точно къде лежи Ел Махбайа.

— Аз вече ти обещах за този случай да те пощадя и ще съдържа думата си. Но ако сега не кажеш пълната истина, по-късно и с най-голяма откровеност няма да можеш да се спасиш. Ти ще останеш запрян на кораба, додето отминем Ел Махбайа, после ще те освободя. Но в случай че отново ме излъжеш, ти ще си първият, който ще умре. Аз ще накарам да те приковат за ръцете и нозете на мястото, най-много изложено на куршумите на нападателите.

— О, Аллах, благослови ме с помощта си! Щял съм да бъда прикован! Сериозно ли говориш, ефенди?

— Напълно сериозно. Или си мислиш, че се намираме положение, в което човек може да си прави майтап? Вашата единствена надежда се крепи на вярата ви, че при Ел Махбайа ще бъдете спасени. Това би могло да се случи само ако налетим на клопката, без нищо да подозираме. Но ти чу, че тя ни е известна, и ще осъзнаеш, че надеждата ви е напразна. Ти можеш да си съхраниш живота единствено, ако бъдеше мен откровен, напълно откровен. Сега избирай каквото си искаш — истината или лъжата, живота или смъртта!

— Избирам истината и живота, ефенди. Ти ще чуеш пълната истина, защото аз съзнавам, че на Абу Рекик не мога нищо да се надявам, и че само ти единствено можеш да ме освободиш. Познато ли ти е течението на Бахр ел Абиад оттук до остров Аба?

— Средна работа.

— Като тръгнеш надолу, вдясно остава Гагамуде, а вляво — Ом Делгал, Насабел, Ом Сонгур и Ом Саф. Ако плаваш три часа след последно споменатото селище с бързина, каквато има едно дахабийе по течението, после Нил в продължение на цял час се отправя право на север като дръжката на някое копие. След това реката завива внезапно надясно и протича край един полуостров, който е обрасъл с такава гъста гора, та изглежда, че човек не може да поникне в нея. Но там има няколко притулени тесни пътеки, които всичките излизат на една поляна, застроена със сериба, в която сега е скътан изключително много рекик. На едно крайбрежно място, откъдето може да се обглежда дължината на Нил далеч на юг, стои пост, който трябва да следи за вас.

— Значи три часа след Ом Саф! Тогава човек не трябва ли да види отдясно Джебел Айн?

— Така е, ефенди. В момента, когато съгледаш Джебел Айн, ти ще си още осигурен, но само след късо време корабът ви вече ще е забелязан от поста. Вярваш ли на това, което ти казах?

— Да. И ето защо ще процедирам по-меко с теб, отколкото си мислиш. Ти няма да бъдеш затворен, но се надявам и на по-нататъшните ми въпроси да отговаряш със същата откровеност. Сега нямам време да ти ги поставям. Ще те привържа тук и ще дойда да те взема малко по-късно, тъй като ловците на роби не бива да знаят, че правя едно изключение с теб. Дръж се кротко. Нищо няма да ти се случи.

Вързах Хубахр за едно дърво, и то така, че това да не му причинява болка, наистина, но пък и да не може да се освободи. Той не биваше да бъде събран отново с другарите си. Когато се появих на бивачното място, Рейс Ефендина ми се сопна така, че всички го чуха:

— Къде се хайманосваш? Колко дълго още трябва да остана вързан? Аз сторих каквото поиска и сега изисквам да бъда развързан.

— Това ще стане веднага щом се убедя, че всички асакери зачитат твоя документ, и че действително съм поел командването. За целта сега ще отида на борда.

— Аз обаче искам веднага да бъда освободен, незабавно!

— Искаш? О-о, не се съмнявам, че искаш, но трябва да си припомниш, че сега е меродавна моята воля, не твоята.

— Не ме докарвай до бяс! Ще се каеш за това още щом се намеря на борда!

— Какво непредпазливост от твоя-страна! Сега ти изрече мисълта, която преди малко, преди да почнеш да пишеш, прочетох по лицето ти. Тази писаница имаше за цел само да ме размекне и ти веднага със стъпването си на кораба щеше да я обявиш за невалидна, а мен вероятно щеше да тикнеш в хубавичкото малко помещенийце, което вече ми беше определил малко преди да те просна с пестник на земята.

Ахмед избълва едно люто проклятие.

— Това означава ли, че сега изобщо няма да се кача на борда?

— Това означава, че първо аз ще отида там. Какво ще стане после, ще научиш. Засега оставаш да лежиш тук под надзора на Бен Нил и ел хомрите, а тези мъже ще се погрижат да се държиш мирно и хрисимо, както подобава за моите подчинени.

— Шейтан! Ти, християнинът, който си нищо, хич нищо пред мен, се осмеляваш…

Той не можа да продължи по-нататък, защото Бен Нил го хвана с лявата ръка за гърлото, опря с дясната върха ножа на гърдите му и заплаши:

— Мълчи! Оскърбиш ли само с още една дума моя ефенди, ще ти намуша острието докрай. Той има право. Сега той е комендантът на кораба, притежава власт над живота и смъртта на екипажа, а ти си негов подчинен. Преди да го наскърбиш със своето високомерие, пренебрежение и неблагодарност, трябваше да вземеш предвид, че само в рамките на четвърт час той може да разгърне повече мъдрост, отколкото ти през целия си живот си проявявал и тепърва ще проявяваш!

Не ми се вярваше, че това оскърбление ще сплаши Рейс Ефендина, ала то все пак има резултат. Той се хвърли на страна, за да не се налага повече да ме вижда, и замълча. Аз дадох на Бен Нил необходимите наставления за времето на моето отсъствие и се отдалечих, като отидох най-напред при Хубахр. Развързах го и му освободих също краката. После закрачихме един до друг надолу към брега, където все още лежеше йолата. Качихме се и аз загребах към кораба. По моя заповед бе вдигнат първо Хубахр и краката му бяха отново вързани, после се метнах на палубата и аз.