Карл Май
В Судан (5)

5. Краят на ловеца на роби

За вечеря получихме месо и вода. Месото ни беше пъхано на мръвки в устата и беше толкова обилно, че се почувствах заситен. После бяхме отвързани от коловете и под охраната на трима пазачи отведени настрани, където можехме да легнем.

Аз легнах така, че огньовете и арената на днешните злодеяния да са ми зад гърба и да не мога да ги виждам. С моите двама спътници да говоря се пазех, защото опитът щеше да бъде осуетен с камшични удари. Явно и те бяха на същото мнение, защото се държаха също така мълчаливо.

Макар да лежах с извърнато лице, скоро усетих, че зад мен започнаха да се правят приготовления за потегляне. Новозаловените роби трябваше да станат, за да бъдат поведени в колона по един. Зад тях подкараха заграбените стада. С нас тримата се заеха и отделно ни подкараха Ибн Асл и петима бели асакери.

Шествието тръгна обратно към храсталаците, между които бяхме лагерували преди нападението. Там бяха запалени няколко огъня. След онова, което Ибн Асл ми беше казал, бях убеден, че тук ще престоим само кратко време, и се оказа, че предположението отговаря на истината.

Нас така ни бяха сложили да легнем, че бяхме от три страни обградени от храсти и онова, което ставаше в бивака, не можеше да се види. Хората докараха оседлани волове. После Ибн Асл дойде и обясни:

— Бен Нил и Селим не са свестни ездачи. Ако им оставя шебахите, ще изгинат по път. Понеже желая да си ги съхраня, ще им облекча ездата, като им махна чаталите. Но ти, ефенди, на седлото си като у дома си и ще яздиш с шебаха. Надявам се, ще си ми благодарен за това отличие!

Тези подигравателни думи обещаваха една много тежка езда, ала аз ги приех невъзмутимо, тъй като сега и бездруго не можех да направя нищо за моето спасение. Надеждата ми се крепеше само на водата. На водата? Как тъй?

Когато ръчните окови ми бяха сложени първият път, аз се бях стремил да ги получа възможно най-широки. Мислех си, че мога да ги изхлузя. За мен нямаше значение, че щях да изгубя някое и друго парче кожа или месо. Само че не бях взел под съображение жегата. Аз се потях, ръцете ми бяха постоянно влажни и отекли и беше невъзможно дори с най-голямо напрежение да ги измъкна от прангите. Ако исках да го постигна, трябваше да отстраня отока, а това можеше да стане само със студена вода. Значи вода, само вода!

Бен Нил и Селим бяха освободени от своите чатали и вързани върху ездитните волове. Аз също трябваше да се кача, което сторих без да се противя, и бях надлежно завързан. После животните ни бяха поведени между храстите, докато достигнахме откритата равнина, където вече съгледах един голям брой ездачи.

Хората се подредиха за шествието, начело яздеха двама водачи, които, както по-късно забелязах, притежаваха отлични познания за местността. После идваше един отряд от десетина бели асакери, зад тях — Ибн Асл, за чието седло отзад бяха скрепени два ремъка. Единият бе вързан за края на моя шебах, а другият обвиваше тялото на Бен Нил, така че двамата бяхме принудени да яздим един до друг зад нашия мъчител. От моето седло отново тръгваше един ремък, с който биваше воден след мен селимовият вол — една подредба, която едва ли можеше да бъде намислена по-хитро.

Аз бях здраво вързан на моя вол, без да мога да хвана юздите, и имах на врата си тежкия шебах, който трябваше да държа с вдигнати ръце, ако не исках да бъда удушен. Всяко дръпване от страна вола на Ибн Асл, всяка погрешна негова стъпка щеше да променя положението на моя шебах и да ми причинява болки. Селим не беше ездач, на туй отгоре беше вързан и без съмнение умееше да води един вол по-зле и от някой кон. Тъй като неговото животно бе свързано с моето, цялото това подреждане бе за мен едно изтезание, чието изобретяване би могло да направи чест и на Дявола. Имаше само едно средство да го направя по-поносимо, а именно изключително стегнати стойка и притискане на бедрата. Кой обаче може цял ден, та дори само в продължение на час, на това отгоре и вързан, да ти запазва стегната стойка на един вол!

Зад Селим яздеха отново няколко бели асакери, след които следваха останалите. При един вик на предводителя се раздвижихме — първо бавно, после в по-бърз ход.

Още след първите пет минути установих, че не седя на ездитен вол, и че сред товарните ми бяха избрали даже най-калпавия и най-тромавия „хвърляч“. Е, аз правех максималното от моя страна да придам малко повече еластичност и равномерност на неговите крачки, но какво помагаше това срещу проклетията на Ибн Асл, който от време на време хващаше ремъка зад себе си, за да дръпне моя шебах! Яздещите зад Селим пък налагаха неговия вол, така че той ставаше опърничав, тръгваше настрани и ме теглеше назад. Това беше езда, каквато никога не бях правил и не желая също някога да направя пак.

Трябва да бе някъде към три часът след полунощ. Звездите блестяха все още с ненамалена яркост и ние се движехме все по открита земя. Единственото право, което ми бяха предоставили, бе, че можех без пречки да говоря с Бен Нил. Или и това беше някакъв кроеж? Трябваше да ковем планове за нашето спасение, та после толкоз по-тежко да осъзнаем, че измъкването е невъзможно?

Колко ездачи имах зад себе си, не можех да видя, тъй като шебахът ми пречеше да извъртя глава. По-късно, когато спряхме, за да си починат воловете, изброих трийсет бели асакери и приблизително сто джангехи. Бяха останали значи около двайсет бели и петдесет черни, за да подкарват след нас плячкосаните волове и роби, докато Ибн Асл яздеше ускорено напред да изненада Вагунда.

Бен Нил правеше всичко възможно да ми облекчи мъките на тази езда. Тъй като и на него му бяха вързани ръцете и краката, то и той нямаше власт над животното си така, както му се искаше.

— Ефенди, тоя път май е свършено с нас — въздъхна полугласно. — Или в твоето сърце все още съществува малко надежда?

— Малко? — отвърнах тихо. — Аз не съм изгубил и частица от моята надежда.

— Надежда! Красива дума, ама сега следва да се опасяваме, че такова понятие за нас вече няма.

— Такова понятие за мен има, докато съм жив, и тъй като сега съм все още жив, то естествено и още се надявам.

— Въпреки оковите и въпреки тоя шебах, който принадлежи към изобретенията на Джехеннема?

— Въпреки. Оковите човек може да разкъса, а един шебах е, наистина, сериозно, но все таки не непреодолимо препятствие.

— Вярваш ли, ефенди, че можеш да разкъсаш веригите, свързващи твоите окови?

— Докато държа шебаха, не.

— А докато имаш оковите на ръцете си, не можеш да си махнеш сам шебаха от врата.

— Това е вярно. Но аз се надявам, че няма да се наложи още дълго да нося оковите.

— Как се каниш да ги снемеш?

— По-късно ще узнаеш. Не искам да говоря по тоя въпрос, защото все пак някой би могъл да чуе думите ми. Да мълчим сега! Аз трябва да напрягам мислите си в друго направление, ако не искам да бъда задушен или се сгромолясам заедно с вола и си строша врата.

Забележката за строшаването на врата беше сериозно изречена от моя страна. Аз се намирах в най-голяма опасност да претърпя едно такова гибелно нещастие. Бивах теглен и дърпан отпред и отзад. Всеки тласък, който получавах, бе усещан и от моя вол. Ако изгубеше търпение, лесно можеше да стигне до падане. Аз бях здраво вързан на неговия гръб и носех на врата си тежкия, дълъг шебах. От всичките ми телесни части той значи беше най-застрашен.

Когато денят настъпи, вече не чувствах ръцете си. Бяха ми силно изтръпнали следствие положението, което трябваше да заемат при държането на чатала. От другите части на тялото искам да спомена само краката. Чувствах, че са се разкървавили. А пък мъките нямаше да намалят, ами още щяха да се увеличат.

Заради нощната тъма водачите бяха избирали само открити местности. Сега, когато беше станало светло, можеха да спазват правата посока, а тя водеше през гора и все отново през гора. С моето животно и в моето положение ездата сред дърветата и през мочурищата беше далеч по-трудна, отколкото по откритите места. И все пак издържах до обяд, когато щеше да си почива, тъй като воловете се нуждаеха от възстановяване. Това стана на една поляна, през която протичаше малко поточе.

Ние тримата бяхме отвързали от животните. Когато краката ми докоснаха земята, не съумяха да ме издържат и аз рухнах.

— Вече така ли се чувстваш, а? — изхили се Ибн Асл подигравателно. — И сега ли ще искаш да се хвалиш със силата си?

— Кога съм се хвалил с нея? — отвърнах аз. — Да не би да мислиш, че страдам? Аз по-скоро се радвам, защото знам, че няма да стигнеш навреме до Вагунда.

— Няма? Защо?

— Защото ще те възпрепятствам!

Ибн Асл се загледа замислено в земята и после мълчаливо се обърна. Надявах се, да съм постигнал каквото исках да постигна, а именно едно по-малко жестоко отношене.

Шалварите ми се бяха втвърдили от кръв, ала скоро усетих, че слабостта ми преди малко е била само едно бързо отминаващо явление. Неестественото положение на моите вързани крайници ги беше направило, когато трябваше да се върнат в обичайното си положение, само за минута неизползваеми. Но аз не позволих това да се забележи, а се престорих на по-немощен, отколкото бях в действителност. Този прийом нямаше да остане без последица.

И сега получихме месо и вода. Тъй като можех по-свободно да се движа, видях от колко и какви хора се състои нашето шествие. Бяха взели и резервни волове със себе си. Два от тях носеха шатрата на предводителя. Върху самара на трети видях един дълъг вързоп, от който надничаха прикладите и цевите на нашите пушки. Че ни бяха отнели не само оръжията, но и изобщо всичко, всъщност не е нужно специално да се споменава.

След може би два часа почивка отново потеглихме, колко се зарадвах, когато преди да възседна, ми снеха шебаха от врата!

Даже получих един по-добър вол. Моята забележка значи бе донесла възнамеряваните плодове. Вярно, пак бях свързан с ремъци за Ибн Асл и Селим, ала чаталът вече не ми пречеше и притискаше и аз можех въпреки окованите ръце да държа и управлявам юздите. Последицата бе, че следобеда чувствах по-малко напрегнатост, а вечерта, когато отново спряхме, се усещаше само една лека вцепененост.

Намирахме се в края на една степ. Воловете щяха да пасат няколко часа и да преживят после под надзора на няколко пазачи, които през нощта щяха да се сменят. За Ибн Асл бе издигната шатрата, а на мен отново нахлузиха шебаха. За вечеря получихме брашнена каша от дурра, забъркана в студена вода.

Беше запален огън, който щеше да бъде поддържан цялата нощ, за да прогонва комарите. Бен Нил и Селим трябваше да легнат до него, защото в светлината на пламъците можеха да бъдат по-добре пазени. А на мен Ибн Асл каза, след като ми бе прегледал грижливо ръчните окови и шебаха:

— Теб няма да оставя на открито. Ти ще дойдеш с мен в шатрата, та да съм напълно сигурен в теб.

Ето как бях замъкнат в шатрата и сложен да легна в задната част, след като ми бяха свързали с един ремък глезените наедно. Краят на шебаха беше вързан за един шатров прът, така че не бях в състояние да помръдна ни глава, ни тяло — едно повече от неудобно положение. Близо до входа за Ибн Асл беше стъкмен един креват от меки постелки и край него сложен за през нощта един съд с вода за пиене. Тази вода можеше да ме спаси, но за съжаление не беше в моя досег. Когато ловецът на роби се изпъна на постелята си, отправи към мен забележката:

— Недей да мислиш за бягство! Аз ще чуя всяко твое движение. Поискаш ли да се надигнеш, ще разтресеш или даже събориш шатрата, тъй като шебахът е свързан с нея. А и пазачите седят вън до огъня. Те няма да изпущат шатрата из очи.

Човекът беше прав, ала ако съдът с водата ми беше достъпен, щях въпреки всичко да пренебрегна приказките му. Той затвори входа на шатрата, като дръпна завесата, и от този момент се държеше спокойно и тихо. Аз също си кротувах, но само външно. Във вътрешността ми спореха два гласа, от които обаче нито един не стигна до превес. Така както сега лежах в шатрата, бягството беше невъзможно. За днес трябваше да се примиря. Но сън не намерих. Първо, положението ми беше неудобно и, второ, искаше се да помисля дали не е възможно по някакъв друг начин да се освободя. Ала мисленето не ме доведе до никакъв резултат. Главата ми натежа и аз току изпадах в нещо като полудрямка, от която бързо отново се пробуждах. Когато пазачите отвън събудиха с високи гласове спящите, бях много по-уморен отколкото вечерта.

Денят настъпи. Освободиха ми краката, отвързаха шебаха от шатровия прът и ме изведоха навън, където отново получих каша от дурра за ядене. После, след като ми бяха снели шебаха, бях вързан пак върху вола. Бен Нил и Селим — също, след което днешната езда започна. Единият от водачите липсваше. Както узнах по-късно, той бил потеглил още през нощта, за да язди пред нас като съгледвач.

Докато аз за моето здравословно състояние върху седлото сега вече нямаше за какво да се оплаквам и Бен Нил също не се затрудняваше, Селим започна да се вайка зад нас. Беше ясно, чу човекът не е дорасъл за такива напрежения. Съжалих го, макар самият той да беше виновен за лошото ни положение, и му подхвърлих няколко забележки, целящи да го ободрят. Днес това ми беше възможно, тъй като не бях принуден да нося шебаха и можех да се извъртам.

Селим обаче прояви малко благодарност и ми се тросна:

— Мълчи, ефенди! Ти си виновен за всичко, което трябва да изстрадвам.

— Аз? Как тъй? — попитах удивен.

— Ако си беше останал във Вагунда, то аз нямаше да хукна подире ти. Моите крайници са като от мукава, а душата ми изрони повече сълзи, отколкото за една година може да се извали дъжд. Тоя вол ще е моята смърт.

— Аз все съм си мислил, че си един добър ездач!

— И съм си такъв. Аз съм най-дръзкият и изкусен ездач във всемира. Обуздавам ти даже най-дивия жребец. Ама кой истински вярващ е седял някога на вол?

Селим дори в настоящото ни положение не можеше да се откаже от небивалиците си. Впрочем аз и днес не мога да упрекна някой вярващ мюсюлманин, ако предпочете да си седи на плюшения диван, наместо да яхне един судански вол. Има даже християни, които са на същото мнение.

Оставихме степта зад себе си и започнахме да яздим през една гора, по периферията на някакво блато. Местността ми се стори позната. Скоро след това тръгнахме по една поляна, която също смятах, че вече бях виждал. Когато се заоглеждах по тая причина по-внимателно на всички страни, Бен Нил рече:

— Знаеш ли, ефенди, че вече сме били тук? През това място минахме заранта на втория ден.

— А, да, имаш право. Сещам се.

— Помисли колко бързо сме яздили!

— Вчера ние действително изминахме голямо разстояние. Но това не е единствената причина да се намираме вече тук. Ние имаме отлични водачи.

— Това е лошо, защото разстоянието, за което на нас пеша ни бяха необходими три дни, сега ще изминем за два. Кога мислиш, че стигнем Вагунда?

— Вероятно още днес.

— В такъв случай нашите приятели са изгубени, а и ние заедно с тях.

— Още не. Дотогава много неща могат да се случат. Само си бъди спокоен.

Имаше достатъчно причини налице надеждите ни да повехнат. Ако нещо не се заблуждавахме в местността, то можеше да се приеме, че вечерта ще сме достигнали в близост до Вагунда. А обстоятелството, че напред беше тръгнал съгледвач, доказваше, че приближаваме до тази цел. Ако не пристигнехме твърде късно, то можеше да се предполага, че Ибн Асл още днес ще предприеме нападението, в случай, разбира се, че намери бранителите неподготвени. Гарнизонът на селото си беше добър, но ако хората спяха, и то бъдеше подложено на огън като Фогуда, нашите приятели все пак щяха да бъдат изгубени.

Накратко казано, решителният миг наближаваше с бързи крачки. Ако до вечерта не ме споходеше никаква спасителна идея, то по-късно изобщо нямаше да е нежно да ме спохожда някаква.

— Мислиш ли, че Рейс Ефендина ще е нащрек? — продължи Бен Нил.

— Много се съмнявам в това.

— Аз също, защото Рейс Ахмед не очаква Ибн Асл още сега.

— А и дори да бъде предпазлив, то това нас тримата нищо не ни грее. Веднага щом Ибн Асл съзнае, че ще претърпи поражение, ще ни види сметката.

— Аллах! Това е вярно!

— Ние трябва да сме свободни още преди да се е стигнало до битка.

— Което обаче е невъзможно и значи ние сме изгубени. Аз никога няма да видя близките си, ама ще имам барем утехата, че ми е отсъдено да умра до страната ти, скъпи ми, добри ефенди.

— Ти, да се надяваме, ще живееш още дълго и щастливо, защото го заслужаваш. Ще те помоля още да не се усъмняваш в помощта на Аллах!

Бен Нил не отговори, а и на мен не ми бе така ведро на сърцето, както си давах вид. Аз тайно опитах да скъсам с въртене веригата на ръцете си, напразно. Па дори и да ми се беше удало, то нали нямах никакво оръжие. Отгоре на всичко бях вързан със здрави ремъци.

Предиобедът мина. Когато слънцето застана най-високо, направихме първото за днес спиране, за да бъде подсигурена на нашите изнурени животни необходимата почивка и храна. Личеше им, че могат да развиват тази бързина най-много още до вечерта.

Ние получихме за ядене сушено месо, с каквото Ибн Асл беше достатъчно запасен. Потеглихме както вчера след два часа. По-късно местността ми стана още по-позната. Към четири часа следобед достигнахме мястото, където преди пет дена се бяхме отбили вдясно от пътя, по който очаквахме Ибн Асл. Приближавахме брода.

Тук съгледвачът, отделил се предната нощ от нас, се измъкна измежду храстите, зад които се беше крил, и пристъпи към Ибн Асл, за да му докладва. Тъй като яздех зад ловеца на роби, можех да чуя всяка дума, която биваше изговаряна.

— Е — попита Ибн Асл, — провървя ли ти?

— Да, о, господарю — гласеше отговорът, — по-добре не можех и да се надявам да ми провърви.

— Колко е далеч селото оттук?

— Пешком се стига за повече от час, но яздешком — за по-малко. От другата страна на брода подслушах в гората двама мъже.

— Чернилки от Вагунда?

— Не, били асакери на Рейс Ефендина. Отишли били в гората да застрелят някакъв дивеч и понеже не бяха открили никакъв, седнаха да побъбрят.

— За какво говориха? — поиска да знае Ибн Асл.

— За теб. Беше щастливо обстоятелство, дето ги срещнах. Работата можеше, ако бяха по-внимателни, да свърши зле за мен. Аз яздих през брода, за да скрия вола в гората и после да се промъкна близо до селото. Тъкмо се бях озовал зад първите дървета и ония довтасаха. Да бяха дошли няколко удара на сърцето по-рано, щяха да ме забележат.

— Какво се случи по-нататък?

— Аз се дръпнах встрани да завържа най-напред вола и после тръгнах тихо след тях. Те седнаха и заговориха помежду си толкова високо, че можех да ги разбирам, без да е нужно да се изнеса по-напред.

— Какво чу?

— Че те очакват едвам след четири или даже пет дена.

— В такъв случай сигурно не са направили и никакви приготовление за отбраната?

— Не. Тъкмят се да изпратят съгледвачи насреща ти и да те пуснат да идеш до езерото, дето лежи долу под селото. В него после щели да те натикат с превес на силите.

— Това не е нищо ново за мен, вече го чух от нашия пленник Селим. Кой е всъщност предводителят? Рейс Ефендина?

— Да, обаче хората му нямат голяма вяра. Двамата мъже казаха, по-добре щяло да бъде. Кара Бен Немзи ефенди да си бил при тях, а и борите, които се намират тук, имали повече доверие на този.

Тогава Ибн Асл се обърна към мен.

— Чу ли похвалата, ефенди? Надявам се, няма да съсипеш доверието, което хората хранят към теб.

— Бъди уверен, че ще сторя всяко възможно — отвърнах аз невъзмутимо.

— С твоите възможности се свърши — ухили се оня злорадо и се обърна после пак към съгледвача: — Какво още чу?

— Повече нищо, освен дето хората мислят, че тримата мъже — сега наши пленници, са поели пътя, по който са дошли по тия места.

— Значи си нямат хабер, че са искали да отидат във Фогуда?

— Не. Те смятат, че Кара Бен Немзи се е почувствал оскърбен и пренебрегнат и следствие на това съвсем се е отдръпнал от Рейс Ефендина.

— Доволен съм от това, което си узнал. Колко е дълбок бродът?

— Един ездач ще се накваси само до коленете.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до селото. Знаеш ли някое място, където бихме могли да бивакуваме, без да бъдем открити?

— Аз се огледах и открих едно, което се намира на половин час оттук. Ако не палим огън, няма начин да бъдем открити от Вагунда.

— Води ни тогава! Там ще останем само за късо време, тъй като нападението ще се проведе още преди полунощ.

— Господарю, позволи ми да ти обърна внимание, че жителите на селото имат гости. Борите и асакерите на Райе Ефендина са при тях, а където са отседнали гости, хората късно отиват да си лягат.

— Това действително е вярно. Впрочем хората спят между полунощ и изгрев слънце най-здраво. Може би ще нападнем едва по онова време. После ще пратя още един съгледвач. Сега напред!

Подкарахме към водата и от другата страна на брода се насочихме към селото. След около половин час завихме, водени от разузнавача, към гората, в която той беше скрил вола си. Дърветата бяха яки и високи и отстояха далеч едно от друго. Пристигнал между два храсталака в подлеса, водачът обясни, че тук било най-доброто място за бивакуване.

Слязохме и ние тримата веднага се сдобихме с шебахите. Бяхме пристигнали тъкмо навреме, защото вечерта започна сега да спуска своето мрачило. Воловете бяха вързани. Няколко мъже разпънаха шатрата на предводителя. Тъй като ние освен дето носехме шебах и ръчни окови, бяхме и с вързани крака, хората явно мислеха, че не е необходимо да ни обръщат кой знае какво внимание. Можехме несмущавано да говорим помежду си.

— Много зле стоят нещата, ефенди — каза Бен Нил. — Първо Селим и аз носехме само ремъци. Сега ни курдисаха и пранги. Това е лош знак. Ние сме изгубени.

— О, не! Нещо трябва и ще се случи за нашето спасение.

— Че какво пък? Аз не мога да направя нищо, Селим — също. А теб пак ще те вържат в шатрата. Какво може да се случи при това положение?

— Е, ако не нещо друго, то ще се случи поне едно — аз ще се нахвърля върху Ибн Асл.

— Невъзможно! Та нали ще си вързан!

— С шебаха към шатровия прът, да. Но ако се надигна, ще изтръгна пръта и съборя шатрата. Би ме учудило, ако не ми се удаде после да докопам Ибн Асл.

— Какво ще ни помогне това?

— Твърде много. Имам ли го веднъж между ръцете си, то определено вече няма да го изпусна.

— Само че нас ще ни убият!

— Може би не. В моите ръце този човек ще бъде заложник, срещу който можем да се изтъргуваме.

— Ти си вързан и без оръжия, докато оня дори в съня има нож у себе си. Ако ти въпреки оковите го приклещиш, той ще те намушка.

— Аз ще го склещя веднага така, че изобщо да не помисли за ножа си.

— Де да можехме да говорим с джангехите! Ама и това нищо нямаше да ни ползва. Те са от едно племе, наистина, с хората на Вагунда, ама нали бяха сродени и с жителите на Фогуда, които също принадлежат към гохките, а пък пак ги нападнаха. Видят ли веднъж чернотиите кръв, у тях се губят всякакви чувства и съображения.

Трябваше да прекъснем разговора си, защото дойдоха да ни завлекат в близост до шатрата. Под дървесата владееше само още един полумрак. Аз се възползвах от него да хвърля един поглед върху бивака. Пространството между двата храсталака беше значително по-дълго, отколкото широко. Вследствие на това бивакът имаше тясна, разтеглена форма. Едното крило заемаха белите асакери, другото — джангехите. Помежду двете се издигаше шатрата, но не в средата на бивака, тъй като черните се простираха на по-голямо пространство от белите. Воловете бяха вързани зад храстите. Неколцина джангехи бяха пратени с разни съдове за вода. Трябваше да я вземат — въпреки значителното разстояние — от брода. Когато се върнаха, беше приготвена обичайната каша, с която бях натъпкан и аз. После ме вкараха в шатрата, където бях вързан като вчера. Ибн Асл остана да седи пред входа. Чух го да говори с хората си. Той изпрати двама съгледвачи и заповяда освен това да му донесат вода, тъй като запасът отпреди малко беше свършил.

Мина дълго време, може би час. После мъжът се върна от брода с водата. Ибн Асл пи и остави съда зад себе си в шатрата. Малко по-късно дойдоха разузнавачите. Те доложиха, че в селото царяло голямо оживление и можело да се приеме, че хората нямало толкова скоро да си легнат. Беше толкова тъмно, че макар шатрата да стоеше отворена, не можех да различа никакъв човек. Ибн Асл, изглежда, обмисляше нещата и после го чух да казва:

— Добре ще нападнем едва след полунощ. Стражите са същите като вчера и нека ни събудят в полунощ. Дайте завивките за постелята ми!

Аз буквално поглъщах всяка от тези думи. А сега се вслушвах със затаен дъх във всяко негово движение. Той получи завивките, за да си приготви сам кревата. Съдът с водата му се пречкаше на пътя. Той го отмести встрани, та да не го събори. Когато привърши с приготовленията си, дойде при мен да ми опипа оковите.

— Кучи сине, днес е последният ти добър ден — каза същевременно. — Утре и Рейс Ефендина ще бъде в ръцете ми и тогава ще завиете, та чак отвъд Тондж ще ви чуят.

Ибн Асл се убеди, че оковите ми са наред, и тръгна към постелята си, за да се излегне. Беше оставил гърнето далеч от себе си. Аз почти треперех в очакване дали ще го вземе. Не, той не го стори, а го остави на мястото му! Поех си дълбоко и облекчено дъх.

Сега чаках, додето можех да приема, че оня е заспал, може би в продължение на един час, който ми се стори цяла вечност. После протегнах свързаните си наедно крака, за да „клъвна“ съда с водата. Докоснах го, прибутах пръсти зад него и започнах леко, леко да го приближавам към себе си, присвивайки постепенно колене към тялото. Най-сетне можех да го достигна с ръце. Беше от така наречените „кулле“ — тумбест глинен съд, чийто отвор за щастие беше достатъчно широк да мога да провра едната си ръка. Тъй като лявата ръка обикновено е по-слаба от дясната, тикнах първо нея вътре, но много внимателно, за да не издрънча със синджира. Водата беше студена.

Трудно беше да се прецени времето, ала сигурно мина отново час, преди да си измъкна ръката. Когато я опипах с дясната, почувствах, че кожата е гъбясала, значи се беше свила. Хванах с дясната ръка здраво лявата окова и започнах да я въртя. Хамдулиллах, насмалко да извикам… ставаше! Успях да изхлузя лявата ръка от желязото и тя беше свободна! Сега посегнах бързо с нея към тила, където беше пъхнато напречното колче на шебаха. Измъкнах го и освободих после врата си от чатала. Оставаше само още да развържа ремъка, който свързваше краката ми. Типовете бяха направили една фльонга. Дръпнах я и се намерих в пълно притежание на крайниците си. Вярно, оковите още висяха на дясната ми китка, но вместо да ми пречат, те можеха по-скоро да ми служат като оръжие, което хич не беше за пренебрегване.

Сега какво? Да освободя Бен Нил и Солим? Не ставаше, това можеше отново да ме подхвърли на опасност, тъй като те сигурно бяха зорко пазени. Но когато Ибн Асл се събудеше и откриеше моето бягство, то щеше да приеме, че планът му ще бъде издаден, а това щеше да струва живота на тези двамата. Работата беше щекотлива — хем не можех да освободя двамата си спътници, хем пък и не биваше да ги оставя тук! Ами какво ако обезвредя Ибн Асл? Можех ли изобщо да си дигна чукалата, без да съм си го подсигурил? Трябваше ли пак да ми се изплъзне? Не, не и за трети път не! Или нищо няма да рискувам, или всичко!

Легнах по корем и запълзях тихо към него, държейки веригата да не дрънчи. Дишането му беше спокойно и равномерно, той спеше. Дали да не му светя маслото, наръгвайки го със собствения му нож? Не, аз не съм убиец. Заопипвах тялото му нагоре… един пестник по слепоочието… едно полузамиращо изхъркване… той беше мой!

Сега навън, и то с него! Измъкнах му ножа и пищова от пояса, защото той спеше с тези две оръжия, и се изправих. Пред шатрата пазачите, отзад храсти, вдясно храсти, но вляво свободно пространство — ето какво бях видял. Ножът беше остър. Цепнах шатровия брезент от лявата страна, вдигнах Ибн Асл и се измъкнах навън, не толкова бързо, наистина, както може да бъде разказано, защото се касаеше да избягвам и най-лекия шум. Вън метнах изпадналия, в безсъзнание негодяй на дясното рамо и държейки го с едната ръка, продължих опипом с другата пътя си. Минах благополучно шубрака през пролуката, насочих се наляво, зад воловете, и стремежът ми сега беше да се измъкна щастливо от гората. Успях.

Местността тук ми беше позната. Вдясно се тръгваше за езерото. Аз се отправих следователно към тази страна. Ибн Асл беше тежък, а аз нямах време за губене. Трябваше ли да го мъкна със себе си чак горе до селото, на половин час път? Не. Преди бях видял странично от пътя ми едно средно дебело дърво, което сега потърсих. Не беше трудно, тъй като минаваше девет часът и звездите ми светеха. При дървото най-напред сложих Ибн Асл да легне, за да потърся нещо, дето става за връзване. Ремъка от краката си бях пъхнал в джоба. Поясът на моя пленник и дългото сукно на косата му вършеха работа, а за запушалка на устата послужи собственият му фес. В рамките на две минути беше така здраво вързан за дървото, че бе невъзможно да се освободи със собствени сили, а пък запушалката му пречеше да крещи.

Сега се затичах към езерото. Там погледнах нагоре към селото. Всичко беше тъмно. Значи в разрез с предположението на разузнавачите хората все пак си бяха легнали навреме. Затърчах се нагоре по баира. Същевременно мислех какво трябва да се направи. Да нападнем бивака изненадващо, за това не се искаше кой знае колко. Но на мен много ми се щеше да избягна кръвопролитието. Помислих за джангеха Агади. Да, с негова помощ това беше възможно. Възможно беше даже и още нещо, а именно едно доказателство за Рейс Ефендина, че той се нуждаеше от мен, а не аз от него. Аз не съм честолюбив, но той ме беше засегнал, и ето как не се поколебах да му дам тоя хубав урок.

Почвата беше мека и стъпките ми се приглушаваха от тревата. На половината хълм стърчеше една широка, не много по-висока от човешки ръст капара, край която трябваше да мина. Беше със светъл цвят. По едно време ми се стори, че нещо тъмно се раздвижи при нея. Понастоящем за мен всичко трябваше да се явява подозрително. Изтеглих ножа и пристъпих по-близо. Там стояха момък и девойка, значи любовна двойка, което, както се мълви не се среща само в Африка. Те се разпиляха. На девойчето не обърнах внимание, толкова повече на момчурляка. Той носеше върху къдравата си глава периферия от шапка и големи очила без стъкла на чипия нос.

Бре, това момче-чудо през малкото дни на своето присъствие тук беше завоювало сърцето на някаква негърска девица! Когато ме разпозна и от радост започна да кряска, аз сложих предупредително длан върху изпъкналите му бърни и тъкмо понечих да стана с думи по-разбираем, иззад ъгъла на скалата се совна насам втора двойка — сигурно примамена от вика на черньото. Явно даряването на сърцата бе разпространено тъдява. Аз огледах и тоя младок и за своя радост разпознах един от двамата млади преводачи, които бях видял в последния ден на пребиваването си тук. Бързо се разбрах с него. После той хукна към селото да доведе Агади, но иначе не биваше да събужда никого и още по-малко да каже нещо на някого. След десетина минути доведе желаната личност.

Сега се касаеше да информирам и спечеля вожда за моя план. Той беше разярен на Ибн Асл и прояви готовност веднага да ме придружи.

На тръгване забрах моя простодушен очилат момък и двете момичета, за да ги назнача като пазачи на Ибн Асл. Очиларкото се изфука, че по-скоро щял да се саморазкъса, отколкото да позволи на пленника да избяга. Ибн Асл беше дошъл в съзнание. Той държеше очите си затворени, наистина, ала лъхтеше въпреки кърпата да получи въздух.

Сега тръгнах с Агади и преводача към гората. Планът ми беше да заведа Агади при неговите джангехи. Той трябваше да им разясни същинските намерения на Ибн Асл. Докато се грижеше за това, аз исках да се промъкна с преводача през цепнатата стена в шатрата, та при изненадващото нападение над белите ловци на роби да съм заедно с него под ръка.

Звездите блещукаха през листния свод, а аз познавах терена. Бях сигурен значи, че ще намеря бивака. Шмугнахме се безшумно при съответното място между дърветата и после се приведохме, за да продължим да се промъкваме по-нататък в това положение — аз с Агади начело, преводачът след нас. Най-важното беше да не възникне никаква шумотевица, преди чернокожите да разпознаят в лицето на придружителя ми своя предводител. Те заемаха предната част на бивака, а белите асакери бяха от другата страна на шатрата. В гората владееше дълбока тишина, значи хората още не бяха забелязали моето бягство и липсата на предводителя.

Ние продължихме да се прокрадваме тихо, докато видяхме пред себе си белите одеяния на джангехите, открояващи се на дълбоката сянка на гората. Пропълзяхме до първия спящ. Агади го събуди и му прошепна няколко думи в ухото. Мъжът поиска да скочи, ала бързо се успокои следствие едно настойчиво предупреждение на своя предводител. Беше събуден втори, трети. После Агади забеляза:

— Отправи се към шатрата, ефенди! Нашите хора ще се събуждат един друг, разпространявайки тихо вестта за моето присъствие. Сетне ще се нахвърлим върху белите асакери. На теб може изобщо да не се наложи да помръднеш ръка за пленяването им.

Това ме удовлетвори и аз се запромъквах с преводача странично зад храстите, покрай почиващите волове. Не беше съвсем лесно да се стигне незабелязано в шатрата, тъй като пазачите сигурно седяха в нейна близост, ала въпреки всичко успяхме да се справим. Във вътрешността аз легнах на земята, пропълзях до входа и избутах леко завесата настрани. Очите ми бяха привикнали с мрака, а в листатия покрив над нас имаше няколко празни места. Можех да виждам на разстояние от няколко крачки.

Точно пред шатрата седяха обърнати с гръб към мен двамата пазачи. В краката им лежаха Бен Нил и Селим, а вляво съгледах фигурите на спящите асакери.

Тези благоприятни обстоятелства ме накараха да изпълзя изпод завесата и измъкна пищова на Ибн Асл. Той беше старо, тежко оръжие. Два крепки удара с приклада по главите на пазачите бяха достатъчни да ги проснат. После бързо и безшумно се озовах при Бен Нил. Той не спеше и ме позна веднага.

— Ефенди — прошепна, — ти си свободен?

— Да. Дръж се спокойно, за да не събудиш никой!

Аз му прерязах ремъка на краката и издърпах колчето на шебаха. Той можеше да се изправи, но трябваше за съжаление още да запази железните белезници.

— Там вдясно лежи вързопът с нашите пушки — нашепна ми. — Подай ми моята! Поне ще мога да удрям независимо от оковите ми!

— Сега не! Ела в шатрата! Джангехите биха могли иначе да те объркат с някой асакери.

— Джангехите? Каква е работа с тях? Как ще им хрумне да…

Аз не го оставих да се доизкаже, а го натиках в шатрата. Селим беше освободен по подобен начин. И ето че най-сетне вдясно от нас нещо започна да се размърдва. Чернокожите бяха научавали в последователност един от друг, че техният предводител Агади е отново тук, че Ибн Асл е бил разпоредил той да бъде убит, и че те самите за своите услуги по-късно щели да бъдат продадени като роби. Те довтасаха тихомълком до шатрата, редом с която лежеше голям куп ремъци и въжета, предназначени за жителите на Вагунда. Взеха от тях колкото сметнаха, че ще им са необходими за връзването на белите асакери.

Сто джангехи и трийсет бели! Бях загатнал на Агади, че по трима чернокожи трябва да се заемат с един асакери, и че нападението трябва да последва върху всички едновременно, за да не се изплъзне никой. Той беше добре впечатил указанието на своите хора и то също така гладко бе изпълнено от тях. Те приближиха безшумно като привидения и всеки трима си избраха своя човек. Да се нахвърлят върху него, да го обезоръжат и вържат, беше работа за няколко мига. Никое грижливо обучено в тая насока отделение не би могло да действа по-добре и по-точно. Не се измъкна ни един-едничък аскери и също така никой не стигна дотам, да употреби някакво оръжие.

Когато всичко отмина, бяха запалени огньове, необходими за една по-добра, цялостна ориентация. Последвалите сега сцени бяха къде забавни, къде трогателни. Забавно ни беше преди всичко на нас, победителите. Бен Нил, Селим и аз бяхме веднага освободени от ръчните окови. Що за физиономии направиха сега белите ловци на роби, виждайки нас тримата сега свободни и в такива приятелски отношения с техните досегашни съюзници! Кълняха и ругаеха, ала напусто. Единствената сетнина от техните грубости беше, че на тях сега в допълнение на ремъците бяха надянати още оковите и шебахите. Такива в наличност имаше достатъчно. Ибн Асл ги беше взел за хората от Вагунда.

Когато бе въдворен необходимият ред, изпратих Бен Нил и Селим да доведат Ибн Асл и пазачите му. Те взеха един шебах и чифт пранги. Тези украшения носеше той, когато го доведоха. Аз изобщо не пожелах да говоря с него, а му показах своето презрение. Но когато той се изперчи пред мен и ми метна един искрящ поглед от изпълнените с ненавист очи, избълвайки в лицето ми една невъзпроизводима хула, скочих все пак разгневено и му се озъбих:

— Мълчи, окаянико! Ти само преди броени часове ме призова да не съм съсипвал заложеното в мен доверие. Аз обещах да сторя всичко възможно от моя страна и сдържах думата си. Сега не с моите, а с твоите възможности се свърши. Аз ти доказах, че Доброто е винаги по-могъщо от Злото, и завинаги приключих с теб. Рейс Ефендина ще ти издаде присъдата.

Как прекарахме малкото часове до заранта, човек може да си представи. Най-гълчалив беше отново Селим, който принуждаваше всеки да го изслуша, че бил най-големият герой във всемира.

Когато започна да се развиделява, бяха оседлани воловете, понеже аз бях наумил да изпълня един забавен номер. Багажът и пленниците бяха натоварени, след което се качихме и ние на седлата. Напуснахме гората и потеглихме към езерото. С бавна и тържествена езда заобиколихме водния басейн. Будните вече жители на селото ни сметнаха за очакваните врагове и нададоха силен боен крясък. Събраха се на големи тълпи пред ограждението и бяха строени от техния главнокомандващ Рейс Ефендина в няколко отделения. Когато те се понесоха надолу по баира, за да ни „натикат в езерото“, както той се беше изразил, пратих аз насреща им храбрия Селим на гърба на един як вол. Никой друг език не бе толкова подходящ за една такава задача, както този на „най-големия герой на всемира“. Той беше дошъл, видял и победил и този път, досущ както винаги. Едва го разпознали хората и чули първите му думи, то бойните дружини изпаднаха в безредие, дисциплината отиде по дяволите и всичко живо се юрна мешано по надолнището, за да се диви и мае над чудото на новия ден. Всеки искаше да говори с мен, а аз нямах време да отговарям, тъй като цялото ми внимание бе ангажирано от задачата да браня Ибн Асл. Ако не го бях сторил, той буквално щеше да бъде разкъсан на парчета. По моя заповед асакерите на Рейс Ефендина сключиха около него и бялата му шайка кръг, за да отведат под сигурна охрана победените горе в селото. Джангехите ги последваха, а жителите и жителките на Вагунда тръгнаха да се точат подире им така въодушевено, че никой повече не ми обърна внимание. Аз останах съвсем сам при езерото и след известно време се повлякох бавно нагоре.

Междувременно Селим беше съумял да разтръби нашите или по-скоро своите геройства и да разпали всекиго с тях. Сърцето на Рейс Ефендина също се бе стоплило. Тъкмо влизах през портата на селището и той тръгна насреща ми, протегнал двете си ръце.

— Ефенди! Аз бях несправедлив спрямо теб. На Селим ни дума не е за вярване, ала от малкото, което научих от Бен Нил, съзнавам, че снощи над нас е витаела много сериозна опасност. Цялото село спеше!

— Не цялото — отвърнах. — Четири сърца бяха будни, за чието биене селото е било станало твърде тясно. Ако не бяха те, то…

Не можах да продължа, защото тъкмо в тоя момент върху мен се изсипа тълпа гохки, водени от очилатия мъж. Бях сграбчен, притиснат, пресован и понесен от въртопа от колиба към колиба, та из цялото село. Кажи-речи имах чувството, че волската езда от Фогуда комай далеч не бе толкова ужасна, както триумфалното шествие през Вагунда.

Следобед селото бе обиколено от нова процесия, но от съвсем друг характер. Ибн Асл и неговите бели ловци на роби бяха разведени наоколо и всички без изключение бяха оковани и с шебах на врата. Ибн Асл носеше тежкия читал, с който беше измъчвал мен. Вече казах, че хълмът, върху който бе разположено селището, се спускаше отвесно от три страни. Ловците на роби бяха отведени до едната страна, наредени непосредствено до ръба и разстреляни. Труповете им се сгромолясаха в пропастта. Аз не присъствах. „Горко на онзи, който стори зло!“ Наказанието беше справедливо, ала нямаше причина да ставам свидетел на изпълнението. В замяна на това ми се струваше, че едва сега можех да задишам по-спокойно, тъй като вече имах сигурността, че ужасните закани на ловеца на роби няма да ме сполетят.

На джангехите беше простено. От тях узнахме, че другото отделение на ловците на роби получило разпореждане да се отправи от Фогуда по посока Агарду и там да се срещне с Ибн Асл. Гохките познаваха местността и пътя и ние още на следващото утро потеглихме на поход да освободим пленниците. Един ден по-късно, около обяд, се натъкнахме на шествието. Ние далеч надвишавахме по брой седемдесетимата подкарвачи на стадата и робите и ги обкръжихме. Виждайки при нас своя предводител Агади и спътниците си, петдесетимата намиращи се при тях джангехи веднага преминаха на наша страна. Двайсетте асакери на Ибн Асл сега видяха ясно съдбата си пред очите. Те не се предадоха, а се бранеха до последно и бяха застреляни.

Освободените роби ми нажалиха цялото сърце. Вярно, отново получиха свободата, говедата и овцете си, ала у дома щяха да намерят само развалините на своите колиби и труповете на близките си. Нека хората не казват, че негърът не изпитва чувства като нас. Той ги изпитва даже по-пламенно и при това не може да противопоставя на нещастието утехата, давана ни на нас от вярата в един Бог на любовта и мъдростта.