Карл Май
В Судан (3)

3. В селото на гохките

На шестия ден след тая вечер на безмилостна разплата нашето шествие се виеше като някоя безконечна змия през една огромна гора. Нейните исполински дървета формираха един листен свод, през който дори слънцето на Судан не бе в състояние и един лъч да промуши. Ние се намирахме в един постоянен сумрак. Той ни беше много добре дошъл, тъй като ни закриляше от изпепеляващия зной, унищожаващ всякакъв живот вън по откритите, безводни местности, но пък и бе най-малкото също толкова опасен, както слънчевата жарава, защото под гъстите шумнати аркади лежеше една земя, която бе невъзможно да бъде окачествена като земя. Тресавище, бездънно дълбоко тресавище беше онова, в което великаните на дървесния свят провираха корени, без — на мен това ми се струваше почти необяснимо — да потъват в него.

Аз се бях запознавал в Съединените щати с тамошните дисмъл-, алигейтър-, кетфиш-, грийн- и гам-суомп и оттогава все си бях мислил, че няма мочурище на земята, дето да може да се мери с тези суомпс, ала сега трябваше да осъзная, че те, сравнени с областта на Горни Нил, която сега преброждахме, не заслужаваха името „тресавище“.

Горската почва, по която се движехме, представляваше покрита с воден мъх и други блатни растения гъста каша, заплашваща на всяка крачка да погълне ездача и животното му. Тя се тресеше пихтиевидно и зейваше лакома уста, шептеше и избълбукваше, пропълзяваше напред и се хлъзгаше пак обратно… Аз не можах да се отърва от тревогата, че ще бъда повлечен в глъбините на тая тиня и няма да се измъкна, и всеки миг очаквах да видя как мъжът пред мен изчезва в лепкавото тесто, само че той не изчезваше, аз — също, нито някой от всички нас. Как да се обясни тая работа? Не можех да намеря отговор на тоя въпрос.

Всички ние яздехме споменатите вече волове — начело едно отделение борски воини, после отряд асакери, нататък следваха товарни волове, сетне отново войници и товарни животни, след които другата половина от борите заключаваше шествието. Беше щастие за нас, дето се бяхме съюзили с чернокожите, защото без тях никога нямаше да достигнем целта си, а щяхме да загинем из това безкрайно тресавище. Но те го познаваха, както всеки човек познава пътеките на родния си край. Техните обучени очи различаваха с лекота местата, на които можеше да се довериш. Само не биваше двамина едновременно да рискуват да го сторят и ето защо яздехме все един подир друг. Аз все повече и повече се учудвах на зоркия поглед и съобразителността на тези хора и се научих тук да уважавам и воловете, защото без животните дори робите нямаше да могат да се придвижват. Воловете затъваха почти при всяка крачка до половината крак и при все това не показваха никаква умора. Никой не се отклоняваше надясно или наляво. Всеки знаеше, че трябва точно да следва преднокрачещия. И това не ставаше по права като конец посока, а Воат, предводителят на борите, които оглавяваше шествието, трябваше да се съобразява с товароносимостта на почвата и ето как се случваше да описваме сегиз-тогиз завои, при което последният в шествието се доближаваше до първия, докато яздещите по средата се намираха далеч от челото и опашката.

Така я карахме вече три дена и порядъчно се бяхме заситили, комарите ни докарваха страшно много главоболия. Нямаше твърд нощен бивак, водата не свършваше, а онова, което дишахме, не беше въздух, ами направо зловонна треска.

Ето че отпред, където яздеше предводителят, прозвуча в най-висок регистър един протяжен крясък, който тутакси бе повторен от всички бори. Агади, преводачът, се движеше между Рейс Ефендина и мен по средата на шествието. Аз го попитах какво требва да значи тоя крясък и получих за отговор, че това било възвестяване на някакво радостно събитие. Що за събитие се имаше предвид, разбрах още след броени минути, когато видях през станалите по-рехави върхари да се прокрадва един слънчев лъч и въздухът из един път проникна в дробовете ми лек и живителен. Земята стана по-твърда и между гигантските стволове започнаха да се мяркат нежни храсти. Хората пред мен яздеха по двама, трима и по четирима един до друг. Всичко това загатваше, че тресавището е на края си, и зад нас се разнесе гърленият глас на Селим:

— Хамдулиллах! Голямата каша е надвита. Тя зинваше своята паст, за да ни погълне, ала ние минахме по нея като героите, които не се боят от никой змей. Сега тя захлопна зад нас грамаданската си уста и чезне от яд и срам, дето не й се удаде да изплюска Селим, храбрия покорител на всички тресавища и мочурища във всемира!

Старият празнодумец не пропускаше случай да се „докара“, ама „покорител на всички тресавища и мочурища във всемира“, това надминаваше всичко, което бях чувал досега от неговата уста.

Воат беше спрял, за да ни позволи да приближим, и каза посредством устата на преводача:

— Тресавището е зад нас и сега започва добър път. Скоро ще пием вода и ще видим поля, които принадлежат на гохките. Привечер ще влезем във Вагунда.

Не е трудно да си представи човек как силно ни зарадва тази вест. Толкова смълчаните, омърлушени досега хора се оживиха и станаха приказливи, а и животните, изглежда, знаеха, че целта е близо. Те дадоха своите гласове да се чуят и започнаха да напират напред, така че старият ни порядък вече не можеше да се съблюдава. След известно време насреща ни плисна ярката слънчева светлина. След дългия полумрак ни се стори, като че ни заля море от светлина. Беше пладне, ала ние чувствахме зноя само като топлина, която благотворно прониква в нашите тела и съживява всичките ни сетива.

Вековната гора свърши. Тя граничеше с река Тондж, на другия бряг на която растеше само тръстика, примесена с буш. Реката беше широка наистина, но не дълбока. Борите намериха след кратко търсене едно място, където можехме да я прекосим. После продължихме по старото направление, все на запад. Тръстиката изчезна, но храстите останаха. Те образуваха острови сред зеленото море от трева, която по отношение тучност не оставаше нищо повече да се желае. Аз помолих предводителя на борите да спрем тук поне за късо време, за да могат воловете ни да попасат. Воат обаче предаде да ми бъде отговорено, че скоро сме щели да стигнем до едно място, което било къде по-подходящо за спиране.

Не след дълго теренът започна леко да се изкачва и ние съгледахме в далечината възвишения, увенчани с гори. Оттам извираше, както научихме, един приток на Тондж, край който били разположени по-големите села на гохките. Продължавайки да яздим нагоре, достигнахме една долина с преливни форми, на чието дъно се появи езерце. То намираше своя отток на североизток в нещо, което почти бих могъл да нарека бара. Това беше рекичката Яу. В миг наскачаха чернокожите от своите ездитни добичета и също така бързо снеха товарите от другите животни, за да не бъдат повредени, тъй като хайваните станаха вече неудържими. Те хукнаха към езерцето и навлязоха навътре, додето могат, за да се напият до насита след дългото странстване през тресавището, чиято вода не бе годна за пиене. Хората си имаха работа колкото щеш с опазване барата свободна за себе си.

Барата? Това звучи толкова родно! Вярно, употребявайки тази дума, аз извършвам една неправда. Тези неща, които ние наричаме езерца и бари, по онези местности ги няма. А възвишенията, за които говорех, далеч не бяха планини. Но след едно тридневно мъкнене из вонящо на треска мочурище човек лесно изпада в риск да класифицира една земна издутина като възвишение и една вода, която не е баш застояла и е горе-долу прозрачна, като бара.

След около час потеглихме отново. Яздехме на запад, но следвахме течението на друга вода, която много скоро се вля в една тясна река, чийто бряг стана наш водач. Той ни отведе до големи полета захарна тръстика и негърско просо^[1], сред които видяхме да стърчат кръглите покриви на отделни колиби. Приближавахме едно малко селце на гохките и спряхме, за да изпратим напред вестител, та жителите да не се изплашат и побягнат при нашата поява.

Когато той се върна, подире му търчеше „кьораво и сакато“ от селото — бащици и майчици, мъжоря и женоря, момчурляци и девойчета, всеки и всяка в най-гиздавата премяна, насъбрана и навлечена с цялата му бързина.

Един стар, посивял мъж, представен ни като повелителя на селото, носеше само една кожена препаска, ала на главата му се мъдреше някакъв кош, който като едното нищо имаше метър височина и бе набучен с шарени пера. Една млада селска красавица беше засукала косата си в плитчици и така ги вкоравила с лой и охра, та създаваше впечатление, че някой дузини червени тирбушони са провъртени през черепа й навънка. Един момък, много вероятно контето на селото, беше украсил куфелницата си с една съдрана периферия на шапка. Как ли се беше запиляла насам в дълбока Африка? Десният му крак беше намъкнат в кожена обувка без подметка, докато на левия беше закрепил един сандал. Неговото най-хубаво труфило обаче, може би най-голямата драгоценност в цялото село, се състоеше в една лишена от стъкла, разкривена старовремска рамка за очила от месинг, която беше прикачил към врата си с помощта на тънък ремък.

Аз на драго сърце щях да продължа наблюденията, ала споменатият старик хвана за ръката младия притежател на рамката, повлече го към Рейс Ефендина, който му бе охарактеризиран като наш предводител, и дръпна някаква съпроводена с оживени жестове реч, от която, наистина, думица не вдянах, но съдържанието й отгатвах. Стрият посочи именно неколкократно очилата и после на запад — една пантомима, която си преведох по следния начин:

„Вие сте другоземни, много височайши господари и искате да отидете във Вагунда. Младият Адонис тук е притежателят на тази рамка за очила и по тази причина е единственият достоен да ви показва пътя.“

Оказа се, че правилно съм отгатнал. Агади ни преведе словото. Ние дарихме стария с няколко дребни, за него изключително ценни предмета и продължихме после ездата. Собственикът на очилата без стъкла крачеше в качеството си на наш водител гордо напред. Ама някой да не си помисли, че той беше единственият, дето вървеше пред нас. След посрещането на нашия вестител и преди да дойде после при нас, стареят на селото изпратил един мъж към Вагунда, за да доложи там най-добросъвестно за предстоящото пристигане на толкова много чужденци. Последицата от това забелязахме по-късно.

Нашият водач си го биваше в търчането, макар краката му да бяха така неравнозначно оборудвани. Той поддържаше еднакъв темп с нашите волове, които все пак тичаха много бързо. Придвижвахме се все надолу покрай споменатата река, после я прекосихме при един брод и продължихме в продължение на час по една нажежена от слънцето, пуста земя. След това видяхме в далечината една проточила се надълго гора от дървета белут, която даваше да се заключи за наличието на вода.

Докато яздехме към нея, водачът непрестанно ни джомолеше нещо. Узнахме от Агади, че ни правел описание на Вагунда, което бих предпочел, наистина, да чуя на някой по-разбираем за мен език. За да проверя дали знаеше що за нещо си бе овесил на врата, махнах му да дойде при мен и му дадох да разбере, че ми се ще да ми заеме рамката. Оня страшно се изплаши и най-решително се възпротиви с жестове да откликне на моето както неблагонравно, така и грабителско искане. Преводачът Агади му отправи няколко меки укора и когато това нищо не помогна, стана груб, както отсъдих от тона му. Това подейства, защото мнителният джентълмен отвърза безценното си съкровище и ми го даде в ръката, но не отвърна очи от него, докато си го получи обратно. Аз си сложих очилата, след като бях изправил кривините и чупките, извадих бележника си от джоба и наподобих движенията при четене и писане. Черният момък си нямаше никакво понятие какво искам да кажа. Но когато на няколко пъти без и после през очилата погледнах към лежащата пред нас гора и чрез промяна израза на лицето си му дадох да разбере, че е нещо съвсем другояче да гледаш някой предмет през рамката, той, изглежда, загря. Когато му върнах сега очилата, веднага си ги курдиса и погледна през тях. Физиономията му просия от удоволствие. Явно намираше местността хиляда пъти по-красива отпреди. От тоя миг се оказа от всяко по-нататъшно описание на Вагунда и непрекъснато зяпаше през рамката. Моето напътствие, че трябва да я носи не на врата, а на носа, ми беше спечелило цялото му сърце, за което той по-късно ми доставяше най-убедителни доказателства.

Достигнахме гората, яздихме напреко през нея и излязохме на брега на един продълговат, подобен на езеро водоем. Един поглед ни осведоми, че се намираме в близост до нашата цел. Бреговете на езерото бяха заобиколени от плодородни поля, от които се ширеха пасища чак до хоризонта. По края на водата бяха вързани лодки. Вдясно от нас имаше един планински рид, е, поточно възвишение, което в условията на иначе съвсем равната местност можеше много добре да бъде квалифицирано като планински рид. Той се възкачваше доста стръмно и заобленият връх беше окръжен от висок, гъст трънен плет, зад който не можехме да видим нищо.

Тоя плет сега имаше едно тясно отверстие, от което се ливнаха множество хора и тръгнаха насреща ни на двойки един зад други. Едва сега научихме чрез преводача, че жителите на Вагунда били уведомени чрез пратеник за приближаването ни. Тоя пратеник бил разказал също и по каква причина сме предприели нашата езда. Зарадвани, хората идваха тържествено да ни кажат „добре дошли“.

Воат, предводителят на борите, които познаваше обичаите на страната, указа как трябваше да се подреди нашето шествие. Изискваше се да сформираме две вълни — в първата ездачите и във втората товарните животни с техните подкарвачи. Начело заставаха предводителите, сиреч Рейс Ефендина, Воат и аз. В този порядък трябваше да настъпваме непрекъснато и да стреляме и вдигаме дандания кой колкото може. Останалото можехме да предоставим на гохките.

За щастие теренът беше подходящ за едно такова разставяне, защото между нас и хълма лежеше една ширна морава, която, както по-късно чухме, била подобно нашите събори увеселителното място на населението на Вагунда. Ние намерихме време да се разгърнем там по описания начин, начело Рейс Ефендина, вляво от него Воат и вдясно аз. Покрай Рейса се навърташе преводачът Агади, та в случай на нужда да е веднага под ръка. Аз също се сдобих с адютант, защото очилатият младеж смушка вола си до страната на моя и ми се ухили многообещаващо, от което разгадах, че има да изпълнява край мен важна и полезна служба. Той всъщност не притежаваше животно, но бе обсебил един свободен товарен вол, за да може да се представи съобразно новия си сан.

Когато гохките достигнаха споменатата морава, също се съсредоточиха в две вълни и се впуснаха после към нас начело с вожда си, размахвайки оръжия и крещейки. Те бяха пеша. Оръжията им се състояха в копия, саби, ножове, боздугани, лъкове и стрели. Неколцина от тях, разбираемо и вождът, имаха кремъклии. Последвалите сега движения се състояха в това, че гохките проникнаха търчешката в нашите редици, а ние се врязахме яздешком в техните. Най-главното в цялата работа беше гюрултията. Който имаше пушка, стреляше на поразия. Другите размахваха оръжия със страховити жестове, но всички се деряха, крещяха и виеха, сякаш бяха откачили. Аз също допринесох в значителна степен своята лепта към тоя прекрасен концерт и после в продължение на няколко дена страдах от пресипнало гърло. Онзи, който пътува колкото мен, трябва да може да извива трели със славеите и да надига вой заедно с вълците, иначе навсякъде ще предизвиква недоволство.

След като в продължение на четвърт час се бяхме посвещавали с благородно въодушевление на тези движения и гласови изпълнения, двете партии спряха по заповед една срещу друга. После вождът на гохките тръгна с много поклони към Рейс Ефендина, виеше снага ту надясно, ту наляво, сякаш страдаше от някакви много силни конски колики, въртеше очи, кършеше ръце, рипваше няколко крачки напред, сетне отново назад, изшилваше винтовидно врат като някоя кокошка, която се тъкми с клюна да снася яйца, движеше нагоре-надолу адамова ябълка, като да се е задавил с кост и най-подир тръсна на бял свят онова, което трябваше да си дойде на бял свят, а именно една реч, която трая може би четвърт час, и която ме заплени най-вече с това, че поради своята дължина не можеше да ни бъде преведена. Когато последната дума бе отзвучала, гохките го избиха на умопомрачителен ликуващ крясък, в който ние се включихме с всичка сила.

Сега настъпи важният миг, в който нашият обергенерал трябваше да отговори. Той се приготви за целта с едно благотворно покашляне, позволи на устата си да изтръгне късо, изящно звучащо изречение и включи след това мъдра пауза, за да предостави на Агади време за превод. Сетне заниза — все в обаятелно редуване — няколко други изречения и паузи, додето стигна до зряло обмисленото убеждение, че трябва да тури край на своето красноречие. Той даде с вдигната ръка знак, приканвайки ни да напънем до краен предел гласните си струни. За съжаление обаче добрият Рейс Ефендина не бе съумял ни себе си, ни някоя друга персона да въодушеви, защото резултатът от тая подкана беше една както всеобхватна, така и фрапираща тишина.

Ето как се видяхме надминати от гохките. Техният предводител беше надбягал нашия с безчет конски дължини. Как да се оправи тая работа? Ако трябваше да бъде заличен гнетящият ефект, предизвикан от мълчанието, то се налагаше бързо да се направи нещо. Това ми подсказа моят изтънчен усет и същите усещания бе имал и моят черен адютант, защото подкара напред товарното си животно още преди да съм достигнал до някакво решение, спря пред вожда на гохките, посочи към мен и му изрева два-три пъти едно дълго изречение, от което естествено нищо не разбрах. За щастие Агади ми обясни набързо. Изречението изразявало, че сега аз също трябвало да говоря.

Аз, реч! Тази идея беше превъзходна. Да, гохките щяха да чуят една реч! Колкото по-щурава, толкоз по-добре, понеже колкото по-шантаво се държах, толкова по-дълбоко впечатление щях да създам. Та заставих значи, без дълго да се размислям, вола да полети в най-бесен бяг, извъртях десет-двайсет кръга около главатаря на гохките, надавайки дивия, пронизителен боен крясък на апачите, които толкова често бях чувал, скочих от седлото, пуснах после вола да търчи, накъдето му хванат очите, и спрях пред зяпащия в прехлас вожд на чернокожите, като захвърлих мечкоубиеца на земята, изпружих ръце нагоре и подхванах с надалеч ехтящ гръмовен глас:

„Здраво взидана в земята,

стои формата от глина печена

Да стане трябва днес камбаната;

бодри да сте, калфи, под ръка!“

Така продължих да изнасям, или по-скоро да крещя, цялата дълга „Песен за камбаната“ докрай. О, Шилер, ти, най-вдъхновяващият сред певците, де да ти бе съдено да ме чуеш, то щеше да стигнеш до убеждението, че аз съм единственият смъртен, който правилно те е разбрал, и твоята великолепна поема правилно съм в състояние да възпроизведа с нужните гърлени и нежни звуци!

Аз по никой начин не стоях на едно място по време на рецитацията, а скачах напред и назад, мятах ту единия, ту другия крак във въздуха, прикляках, изхвърлях се отново като пружина, въртях се като пумпал около себе си, грабнах, когато изревах във всемира последните редове „Радост за този град означавай; мир да бъде първият ти звън!“, отново мечкоубиеца, хукнах към вола, който беше спрял недалеч, скочих на гърба му и го подгоних, надавайки пак бойния вик, в див бяг няколко пъти насам-натам между двете партии, след което се върнах най-сетне на мястото си.

Каквото сега последва, просто не подлежи на описание. Изпървом дълбока, безмълвна тишина, после моят съобразителен черен адютант зави към мен. Воят му отприщи гласовете на всички присъстващи черни, кафяви, жълти и бели в бушуване. И що за гласове само! Какво е фьонът, сирокото, самумът, североамериканският близард, та какво е дори беснеещият високоазиатски вюга пред урагана, който сега се надигна! Който имаше глас, пък такъв си имаше всеки, го пусна на воля, сякаш имаше сто гласа. Цялата преизподня да се бе продънила, щеше пред тая олелия в миг да се свре пак в миша дупка. Красивият ред из един път се разтури, френетизмът прогони всеки от мястото му. Нашите ездачи скочиха от животните си. Всичко, всичко живо кълчеше тела, ръце, крака, глави, хързулкаше се, танцуваше, скачаше и летеше в лудешки хаос по мегдана. Нашите иначе толкова разумни волове се подплашиха и офейкаха, мучейки. Накратко казано, аз имах такъв неизразим успех, че и днес, когато се сещам за това, ме хваща страх. Защото ако аз преди туй се бях държал като хахо, то моите слушатели сега го вършеха още в къде по-голяма степен. Те наистина мязаха на перковци. Дори най-разсъдливите от нашите асакери се зарязаха и заедно с тях се чекнеше и ликуваше и Бен Нил по начин, сякаш му плащаха за това.

Един-единствен само оставаше спокоен, а именно Рейс Ефендина. Той приближи до мен, за да ми декларира:

— Ще повярваш ли, ефенди, почти си помислих, че си превъртял! Какво ти щукна? Ти, най-здравомислещият и най-спокойният измежду нас, започна из един път да се държиш като някой, който си е изгубил разума! Как трябваше да я възприема тая шашарма? Идеше ми тозчас да се махна оттук!

— Значи моето постижение не предизвиква акламацията ти? — ухилих се аз.

— Не, хич никак! Ти навреди на нашия престиж. Какво ще си помислят чернилките за нас!

— Те ни смятат оправни люде, можеш да бъдеш сигурен в това! Ако приемаш хората каквито са, никога няма да ги скандализираш, а само ще намериш признание при тях. Аз съм на мнение, че още и ще ми благодариш за моето поведение.

— Надали! Аз съм представител на хадифа, чийто авторитет ще пострада от тия щуротии.

— Аз действително не мислех за авторитета на хадифа, а на първо място за това, ние самите да си извоюваме тук авторитет. Последицата ще си покаже дали хадифът ще изгуби заради моето държане трона си, или не. Когато се каниш да триеш носове, първо провери!

— Ама ти трябва все пак безусловно да признаеш, че моето слово беше много по-достойно от твоето държане!

— В моите очи, да. Но ти да не би заради мен да държа приветствието си?

— За гохките, разбираме.

— Тогава те са тези, които трябва да отсъдят. Въпросът е, на тях чия реч е допаднала повече, а не на нас. Всъщност със своите аплодисменти те вече дадоха отговора.

Този отговор щеше да дойде веднага и по друг начин. Вождът на гохките беше скачал наоколо досущ като всеки от подчинените си. Сега той се измъкна от блъсканицата и издигна нещо като пряпорец. Той се състоеше от прът със скрепена към него сива маймунска кожа. Това бе знакът за сбор. Бъркотията се оправи и всеки се запъти към своето място. Предводителят на гохките проведе кратко съвещание с неколцина мъже, които според нашите понятия можеха да бъдат квалифицирани като общински съветници. После закрачи с тях към предводителя на борите, който също се намираше отново на мястото си, защото и нашите хора бяха заели прежната си позиция. Той говори доста време с Воат, много вероятно за Рейс Ефендина и мен, тъй като отново и отново ни търсеше с очи. След това тръгна към нас двамата, поклони се пред Рейс Ефендина и му каза чрез преводача:

— Господарю, аз дочух какво ви води при нас; Вие сте дошли да ни избавите от една голяма опасност. По-нататък ние ще поговорим още за нея и за метода и начина как да я предотвратим. Преди всичко ние ви казваме добре дошли. Чух, че ти си любимец на хадифа. Вярно, ние не сме негови подчинени, защото сме свободни гохки от големия народ на джангехите, но при нас ти ще бъдеш тачен, както те тачат по вашите места. Бъди наш гост и остани при нас колкото ти се нрави!

После се обърна към мен със следните думи:

— Ефенди, предводителят на борите, които са наши братя, научил за твоите дела и накратко сподели с мен няколко от тях. Ти идваш от една страна, в която живеят само лични мъже. Ти издухваш враговете от себе си като прахоляк и никой не може да те победи. Аз те чух и видях освен това да говориш, както никой друг не съм чувал и виждал да говори. Който долови твоя глас, се въодушевява като от мериса^[2], а движенията ти удостоверяват истинността на твоите думи. Ако някога някой човек съумее да устои на ножа ти, тогава ти ще го победиш със словото си. Ето защо ти си единствено мъжът, който е в състояние да ни спаси. Аз ще поставя моите хора под заповедите ти. Кажи дали искаш да бъдеш техен предводител!

Това сега действително бе изречено в прекомерен изблик. Съдейки по думите на тоя черен добряк, аз хем наистина бях заслужил с пълно право прозвището, за което Селим така често незаконно претендираше, сиреч бях „най-големият герой във всемира“. Значи щях да стана обергенерал! Е, нямах причина да отхвърля тоя чин. Ако го приемех, то поне щях да бъде сигурен, че в ръководството няма да бъде допусната груба грешка, и ето как заявих на вожда, че съм готов да приема предложението му.

Когато той оповести този отговор на хората си, наоколо се надигна висок ликуващ крясък и встъпи в ход ново представление, което се състоеше в това, че всичко, що имаше крака, започна да танцува в кръг около мен. После бяхме поканени да отидем горе в селото. Черните се строиха и ни взеха по средата, след което шествието се раздвижи и пое по същия път нагоре по баира, по който те преди туй бяха дошли. Аз яздех редом с Рейс Ефендина, но само броени крачки. После моят очиларко застана от другата ми страна и беше направо забавно да наблюдаваш гордия стоеж, който се стараеше да заема. Целият отблясък на приписваната ми от него суверенна власт озаряваше неговото лице.

Едва горе видяхме какви измерения имаше хълмът. Намирахме се на едно плато, което от другите три страни се спускаше толкова стръмно, че можеше да бъде изкатерено единствено от посоката, от която бяхме дошли. Значи отбранителните възможности на това селище бяха много добри. То заемаше приблизително половината плато и се състоеше от кръгли колиби от вида, който неколкократно беше вече описван. Оградено беше от висок, много гъст трънак. Площта извън селото беше обрасла с къса трева. Там имаше няколко ограждения, за да могат да се отвеждат стадата през нощта или по време на нападение вътре на сигурно.

Входът на трънената стена беше отворен. Слязохме тук от животните си, които бяха откарани на пасбищата, и влязохме в селото, тържествено посрещнати от всички онези обитатели, на които по една или друга причина се бе наложило да останат. Най-голямата от колибите бе определена за Рейс Ефендина и мен, всички останали бяха подслонени при селските жители. После хората заклаха няколко вола и запалиха огньове да пекат месото. Аз нямах намерение да живея в колибата. Скачащото и лазещо, жилещо и хапещо население на такива подслони обикновено е толкова общително, че аз сметнах за по-уместно дори през нощта да остана на открито.

Най-напред предприех с Рейс Ефендина, Воат и Агади една обиколка на селото и околността, за да се запозная с терена и годността му като крепост. Установих, че една прибързана атака лесно можеше да бъде отбита. Другояче обаче стояха нещата в случай на обсада. Горе именно нямаше вода. Тя трябваше да се взема от малката рекичка, подхранваща долу езерото. Нямаше как да бъде скътан запас за по-дълго време, защото, първо, липсваха необходимите за целта съдове, и второ, при царящата тук жега изпарението беше така значително, че не можеше и да се мисли, да се оставим да бъдем обсадени от Ибн Асл на хълма. Той би имал долу при реката вода в изобилие и със сигурност можеше да разчита, че жаждата скоро ход ни принуди да капитулираме. За да не доведем Ибн Асл до това предимство, а нас в несгода, беше необходимо да изнесем позицията си по-напред, изобщо да не го допуснем до езерото, до реката. Касаеше се да го посрещнем на някое място, което ни предлага изгледи да го победим бързо и без големи загуби. Понеже очаквахме врага от югоизток, подходящото място трябваше да се намира в тази посока от селото. Необходимо беше значи да се излезе на разузнаване и да се потърси целесъобразен терен. Но за тая работа днес нямаше време, тъй като щеше да е оскърбление за гохките, ако се измъкнех от тяхното гостоприемство.

Впрочем нещата не бяха належащи, понеже Ибн Асл още не следваше да се очаква. От залавянето на неговия пратеник ние бяхме прекарали девет дена в път, докато той бе смятал до Агуда осем и после до Вагунда още дванайсет, значи общо двайсет дена да изкара в пътуване. По тази причина се налагаше предположението, че той ще пристигне, считано от днес, след десет или единайсет дена — достатъчно дълъг срок да му подготвим едно съкрушително посрещане и веднъж завинаги да сложим край на неговото подвизаване. Следователно задълженията на главнокомандуващ не ми пречеха да понеса днес доказателствата за приятелство на гохките.

Да понеса! Да, това е то правилният израз за онова, което искам да формулирам, защото в тая работа аз бях третираният, но не действащият. Моята единствена деятелност се състоеше в дъвчене, постоянно поглъщане на месото и възкиселата мериса, която отново и отново кажи-речи буквално ми бе изливана в гърлото. О, Аллах, колко много може да изяде и изпие един такъв негър! И тъй като той добре знае, че белият стои над него, то очаква тоя да го превъзхожда и по широта на търбуха и храносмилателна способност. Аз трябваше от вежливост да отида до крайния предел на моите възможности и следствие на това, когато след полунощ са проснах пред селото в тревата, имах чувството, че никога вече през живота няма да ми се наложи да ям. Въпреки все още царящата в селото дандания веднага изпаднах в дълбок сън и станах едва когато слънцето вече стоеше толкова високо, че палещите му лъчи ме събудиха. С пристъпването си през ограждението в селото заварих… негрите и също нашите асакери отново на „трапезата“. Най-функционално годен от всички, изглежда, беше моят върлинест Селим. Съглеждайки ме, той викна:

— Ефенди, ама че е хубаво тук! Ще остана тук за всичките си дни. Аз хич не спах, ама непрекъснато ядох и разправях. И тези мили, добри хорица — дано Аллах ги дари с хиляда години! — също непрестанно ядоха и ме слушаха. Седни при нас и си похапни! Тук имам едно парче ребро, чиято сочност затъмнява всички наслади на земята.

Той ми поднесе с две ръце къса и така го стисна, за да ми докаже верността на думите си, че сосът прокапа измежду пръстите му. Аз благодарих и продължих пътя си да навестя Рейс Ефендина, който седеше в нарочената за нас колиба и имаше една визита на добра воля в лицето на клекналия срещу него вожд на гохките. Трябва ли да издадем какво вършеше вождът? Той ядеше! Когато влязох тъкмо имаше пред устата си един прешлен, от който оглозгваше месото с еленската си захапка. На почтително разстояние от двамата стояха двама млади негри, които за мое изумление не ядяха, макар главатарят да имаше пред себе си такава камара печено, че десет мъже с моята физика можеха напълно да се заситят от него. Рейс Ахмед посочи, след като го бях поздравил, към двамата.

— Тези младоци ще са ни от голяма полза. Те са родом от селото и случайно се връщат таман сега от едно двугодишно пребиваване в Хасаб-Аллах на Бахр ел Джур. Били са там като асакери и дотолкова са научили арабския, че могат да ни служат като преводачи.

Това известие ме зарадва, тъй като сега щях да имам възможност да се движа по-свободно. Помолих вожда да ми предостави в постоянна помощ единия от тези преводачи, което той веднага стори. После обясних на Рейс Ефендина, че е необходимо още днес да се предприеме една езда, за да се запознаем с територията на югоизток, и го попитах дали желае да ме придружи. Той сухо отклони. Както добре забелязах, това стана от ревност. Чувстваше се пренебрегнат, дето вчера командването на гохкските войни бе предоставено не на него, а на мен. Накърненото честолюбие лесно може да превърне и най-доброто приятелство в противното.

Само преводачът и моят верен Бен Нил щяха да ме придружат. Очилатият младеж поиска да тръгне с нас. Не му позволих. Селим също се обади. Той беше ял толкова много, че не можеше прав да стои, камо ли да язди вол. Ама аз и бездруго нямаше да го взема, защото тоя злощастен чешит щеше да ми е в пречка повече от всеки друг и със своите глупости можеше само в беда да ме вкара.

Моят млад преводач се оказа много полезен мъж. Вярно, говореше само така наречения бахр-арабски, ала ние се разбирахме горе-долу добре, тъй като аз се стараех да нагаждам изразите си към него. И най-вече беше добре запознат с касаещите ни местности. Беше ходил по-рано с баща си няколко пъти в Агуда и съумя задоволително да отговори на въпросите ми. Описа ми точно пътя, по който Ибн Асл трябваше да поеме от Агуда към Вагунда. Въз основа неговите обяснения и моето разузнаване, от което се върнахме чак вечерта, аз нахвърлях един план, от който със сигурност очаквах, че ще достави без голямо кръвопролитие Ибн Асл и всичките му асакери в наши ръце.

Вагунда е разположена в близост до средна Тондж. Реката предлага само едно-единствено място, където земята е достатъчно твърда, че човек може да я приближи и прегази или, според годишния сезон, преплува. Към това място трябваше Ибн Асл да насочи похода си, за да дойде до Вагунда. Моят план беше следният:

Бродът трябваше да бъде окупиран от двете страни на реката от достатъчно бойници. Подразделението отвъд реката щеше да се крие, докато Ибн Асл го отминеше и стигнеше водата. Последваше ли го сетне, онзи щеше да има него в гърба си, вдясно и ляво блатото и пред себе си брода. Изтикан от отвъдното отделение във водата, той щеше да опита да достигне отсамния бряг, на който щеше да го чака другото отделение. Натикан така в реката, Ибн Асл щеше да има пред и зад себе си блата и врагове и според всяка прогноза щеше да бъде принуден да се предаде без съпротива. Същевременно разчитах и на джангехските му войни, чийто предводител се намираше при нас. Извикаше ли им Агади отдалеч, че са били измамени от Ибн Асл и трябва да се предадат, то те сигурно щяха да го сторят и после противникът щеше да е толкова немощен с малкото си асакери, че щеше да е безумие от негова страна да се отбранява. За да бъде успехът напълно сигурен, аз мислех да подготвя при брода няколко окопа и засеки, зад които щяхме да намерим надеждна закрила срещу вражеските куршуми.

С този план поех обратно към селото и още с пристигането си свиках нещо като военен съвет, който се състоеше от Рейс Ефендина, предводителите на джангехите, борите и гохките и мен. Когато с помощта на преводача изложих и обосновах намерението си, настъпи за мое учудване едно мълчание, което ме слиса. Тримата негри се спогледаха, отправиха очи към Рейс Ефендина и после сведоха погледи. Ясно беше, че не смееха да ме подкрепят. Беше ли им дал Рейс Ефендина някакъв мотив да се държат така колебливо? Та аз го помолих значи да изкаже своето мнение.

— Ще го чуеш — отговори той високомерно. — Ти офицер ли си, ефенди?

— Не.

— Е, аз съм такъв, и то като Рейс Ефендина с висок ранг, както знаеш. От това можеш да прецениш кой от двама ни — ти или аз — е квалифициран да предначертае един боен план. Вярно, вождът на гохките ти предаде командването. Той може да го стори по отношение своите хора, но мислиш ли, че аз ще се откажа от главното командване над всички други, които дойдоха с нас?

Ахмед говореше направо враждебно. Той беше станал ревнив спрямо мен и се чувстваше оскърбен. Аз му бях оказал някоя и друга услуга и бих могъл основателно да разчитам на неговата благодарност. Значи аз всъщност бях този, който имаше сега причина да се почувства докачен. Но аз не го сторих, а отговорих по моя обичаен спокоен начин:

— Как ти хрумна тоя въпрос? Нима съм те призовал да се откажеш от правата си? Когато предводителят на гохките ме помоли да стана и аз техен предводител, ти си замълча при моя отговор и аз можех значи да приема, че си съгласен. Но тъй като сега чувам, че е такъв случаят, на драго сърце съм готов да си взема обратно обещанието. Аз съм европеец и може да ми е съвършено безразлично както става тук в Судан. Ако не ви харесва моят план, е, та нали имате правото да го отхвърлите. Измислете си друг, по-добър! Ако искате после да чуете преценката ми за него, ще я имате. Ако пък искате да действате без намесата на един чужденец, то на мен няма и през ум да ми мине да се почувствам оскърбен, но от любов към работата и от приятелство към теб ще помоля да ми бъде позволено да се бия във вашите редици, в случай че се стигне до битка.

Очаквах, че тези думи ще променят настроението на египтянина, ала се лъжех, защото той рече все още раздразнен:

— Ти говори много правдиво. Ти си чужденец и нашите работи действително не те касаят. С вчерашния си танц ти обърка тези добри хорица. Днес обаче те стигнаха до вникването, че моето поведение е било по-достойно, и главатарят на гохките ти отне главното командване над своите войни и го предаде на мен. Срещу това, че искаш да се биеш редом с нас, никой няма да има нещо против.

— Хубаво, нека е тъй. Ами как стоят нещата с твоя план. Бива ли да го чуя?

— Да го чуеш? Да. Но евентуалните възражения с нищо няма да го променят. Той е както прост, така и непогрешимо водещ към целта.

— Тогава говори!

— Той прилича на твоя. Ти искаш да натикаш Ибн Асл в реката, аз, наопаки, искам да го изблъскам в езерото.

— В езерото там долу край хълма?

— Да. Моят план е много по-удобен от твоя. Според твоя план трябва да направим един дълъг преход до реката и да стануваме там сред блатата. Моето предложение позволява да си останем тук. Ще се скрием тук горе. Ибн Асл си няма и хабер, че се намираме тук, че гохките са предупредени. Той ще пристигне и ще се разположи между хълма и езерото. Веднага щом го стори, ние се юрваме надолу и го изблъскваме във водата.

— Звучи действително примамливо, но нещата все пак трябва да се обмислят. Там при брода врагът ще бъде обграден от нас, блатото и водата, така че няма да може да се отклони на никоя страна и ще намери спасението си единствено като се предаде. Тук обаче ще има пред себе си вас, зад себе си езерото и от двете страни свободна земя. Той следователно ще може да се измъкне даже да ви се удаде да го разбиете. Твоят стремеж трябва да се нагласи преди всичко според това, самият Ибн Асл да получиш в ръцете си. Но аз бих желал да…

— Не си давай труда! — прекъсна ме той. — Ти си силен, храбър и хитър, само че не си офицер. Твоят куршум никога не пропуща нишана, ала от бойно изкуство не разбираш нищо, в това на няколко пъти се убедих. Моят план е добър и изпълним. Разрешението, да се биеш заедно с нас, ще го имаш, но при предпоставката, че ще умееш да се подчиняваш!

Беше изречено рязко и студено с тона на началник. Колко често бях поправял грешките на хората му, та даже и неговите собствени, а сега той претендираше неколкократно да се е убеждавал, че не съм разбирал нищо от военно изкуство! Вярно е, не съм пълководец, но да заловя Ибн Асл, смятам, притежавах и аз умение колкото него. Последните му думи бяха направо груби. Ето защо се изправих и казах спокойно:

— Няма човек, комуто съм длъжен да се подчинявам, и вероятно и никога няма да има. Аллах да те пази!

Извърнах се и напуснах колибата, в която се бе провело това странно съвещание. Вън стоеше Бен Нил. Той ме погледна загрижено в лицето.

— Хамдулиллах, минало е по-добре, отколкото си мислех! Аз предполагах, че ще излезеш страшно разлютен. Твоят безкахърен лик обаче ми казва, че те все пак не са били толкоз гламави да ти противоречат.

— Откъде знаеш, че са го възнамерявали?

— От втория преводач. Той ми каза, Рейс Ефендина заплашвал по време на нашето отсъствие да предостави Вагунда на съдбата й, в случай че не заповядва сам тук.

— И ти помисли, че заради това ще направя разлютена физиономия?

— Ами да! Една такава неблагодарност все пак трябва да те разгневи!

— Тя, наистина, ме наскърби, но не и разгневи.

— Наскърби? Значи в крайна сметка са го сторили?

— Да. Отхвърлиха съвета ми, но пък бяха дотолкова милостиви да ми разрешат да се бия редом с тях, при условие обаче че се покорявам.

— Покоряваш? Ти? — слиса се той. — Ефенди, остани тук, докато се върна. Аз трябва да вляза вътре и да им кажа какво представляват те пред теб!

Бен Нил поиска да тръгне, ала аз го задържах за ръката.

— Остани! Ти няма да промениш нещата. Те няма да те чуят, след като не се вслушаха в мен. Само събитията ще ги приучат на друг акъл.

— Ама какво се каниш да правиш? — попита младежът разгорещено. — Да допуснеш всичко ей така спокойно и да застанеш редом с другите като обикновен асакери, да се приравниш с тия негри?

— О, не. Иди в твоята колиба, вземи си нещата и ела после при моята!

Той бързо се отдалечи. Аз се отправих към определената за мен и Рейс Ефендина колиба да си взема имуществото. Бен Нил скоро дойде. Ние напуснахме селото и се смъкнахме по хълма, за да си легнем да спим на отвъдната страна на езерото в покрайнината на гората.