Даяна Палмър
Втори шанс (7)

Седма глава

Райдър откри Ким Сун в къщата на Айви да учи Джийн как се прави реване.

— Не се шашкай — предизвика Ким Сун шефа си. — Казал, че меню ти омръзва, затова научил да прави говежда яхния, черен дроб с лук, пъклено пиле и макарони със сирене.

— Пълнено пиле — поправи го Райдър.

— Нали и аз това каза. Пъклено пиле. А аз научи госпожата Макензи как да прави крем брюле, креп Сюзет и реване. Добър търговия, а?

— Чудесна сделка — похвали го Райдър.

Светлите му очи се извърнаха към Айви. Тя му се усмихна, очите й блестяха и той за пръв път се почувства нервен. Тя се размекваше и бе готова да му се отдаде, а той бе достатъчно стар и познаваше опасности, за които тя дори нямаше представа. Беше действал прекален бързо, въпреки добрите си намерения. Тя го желаеше, очевидно нямаше нищо против него. Но той не я искаше само за една любовна авантюра. Дори и да не бе желала физически съпруга си, тя го бе обичала. А Райдър държеше да има сърцето й много повече, отколкото съвършеното й тяло. Желаеше я толкова силно, че бе готов да изгуби ума си, но това само би усложнило нещата. Трябваше да пристъпва бавно и предпазливо, което означаваше, за съжаление, че е редно да се отдръпне и да обуздае нетърпението и копнежа си. А същевременно не биваше да я отблъсква напълно, за да не съсипе гордостта й, но и не биваше и да се предава на чара й, за да задоволи желанията си. Доста трудна задача за един лудо влюбен мъж.

Айви забеляза изражението му и го изтълкува погрешно. Да не би да се бе държала прекалено предизвикателно? Да не би да го бе уплашила?

— Най-добре да се прибираш. Ще се видим утре, Айви — каза Райдър. — Ако си приключил — каза той на Ким Сун, — можеш да ме откараш до къщи.

— Засега приключил — отвърна дребният мъж. — Благодаря ви, госпожо Макензи. — Той се поклони на Джийн.

— Аз ти благодаря! — отвърна от все сърце тя. — Ще угоя Айви с тези нови рецепти, дето ми ги даде!

— Някой и друг килограм отгоре добре ще й се отрази — каза Райдър и очите му се плъзнаха одобрително по финото тяло на младата жена. — Не че имам нещо против как изглежда — добави нежно той.

— Ласкателствата ти осигуриха вечерята — пошегува се Айви.

— Благодаря, но имам доста документи, които трябва да прегледам — каза той след минутно колебание и веднага му стана неприятно, че е причината за унилото й настроение. Но този ден повече нямаше да може да издържи да остане с Айви насаме. Тялото му и без това го измъчваше заради това, което си бе отказал по-рано.

— Но ти трябва да хапнеш нещо. — Джийн й се притече на помощ.

— Следващата седмица ще водя дъщеря ти в Париж — каза той и изненада както Айви, така и майка й. — Ще пътуваме по работа, но ще й остане време да отиде на пазар и да поогледа витрините. Единственото ми условие е преди това да свършим цялата работа.

— В такъв случай, Райдър, много те моля, прибирай се.

Той се разсмя.

— На това му казвам безсърдечна жена. Първо ми предлагаш да ме нахраниш, а след това ме пращаш по дяволите. Добре че поне ще си взема и готвача. Тръгвай Ким Сун. Да ти видим пъкленото пиле.

Дребният му отправи убийствен поглед.

— Чакай видиш колко хубаво го прави, тогава пак ще питам дали имаш злобни забележки!

— Само обещания чувам — измърмори Райдър. Помахаха и излязоха, без да спират да се карат.

— Изглеждаш щастлива — забеляза Джийн, когато седнаха да вечерят.

— Защото съм щастлива — каза Айви. Тя порови с вилицата. — Предполагам знаеш, че съм луда по него.

— Да.

— Надявам се не избързвам прекалено — започна тя.

— Айви, Бен е мъртъв — каза тихо майка й. — А аз не съм толкова сляпа, колкото си мислиш. Знам, че бракът ти не беше щастлив. Преструвах се, защото ми се струваше, че ти искаш така. Само че не смяташ ли, че е време и двамата да престанете?

Айви се предаде.

— Права си. Бракът ми не беше щастлив. Бягах от Райдър и Бен го знаеше. Не биваше да го правя. Надявам се да не е станало прекалено късно. А пък Райдър… Държи се странно.

— Како искаш да кажеш?

— Май не може да реши дали е по-добре да ръмжи срещу мен, или да ме целува.

— Доста обещаващо — усмихна се широко Джийн.

Айви се намръщи.

— Нищо не разбирам.

— Няма значение. Просто пристъпвай бавно и не пришпорвай нещата. На стари години разбрах, че човек трябва да остави нещата такива каквито са и да не ги насилва, защото това, което ти се струва невъзможно, се оправя само. Пробвай по този начин.

— Че аз нямам друг избор — измърмори Айви. Въздъхна тежко. — Иска ми се да можех да върна времето назад. Бен щеше да е щастлив с някоя друга и да е още жив.

Джийн нежно покри ръката й.

— Скъпа, не можеш да промениш миналото. Трябва да гледаш напред. А Бен не е трябвало да се жени за теб. Няма ли най-сетне да си го набиеш в главата? Независимо дали го беше направила щастлив, или не, той е имал избор и сам е преценил да остане женен за теб. Трябвало е да поиска развод. Но не го направи.

— Той знаеше какво изпитвам към Райдър — призна нещастно Айви.

— След като е знаел, значи е имал още една причина да прекрати брака, който очевидно е нямало да стигне до никъде — заяви разумно Джийн. — Не можеш да обичаш по заповед.

— Бен пиеше заради мен — прошепна Айви.

— Не е вярно — тросна се майка й. — Престани да се самоизтезаваш! Чуй ме, Айви, съжалението не е начин да запазиш един брак. А ако трябва да си честна, ще признаеш, че се ожени за Бен от съжаление. Не го обичаше, съжаляваше го!

Айви зарови лице в длани. Това бе самата истина. Бен я бе обсипвал с внимание, докато Райдър я отбягваше. Той бе плакал на рамото й, а тя го съжаляваше. Това бе всичко. Тя не бе помислила за бъдещето. Част от мотива й бе да си отмъсти на Райдър, да му демонстрира, че друг иска да се ожени за нея, нищо, че той нямаше подобно намерение. Само че отмъщението й се бе обърнало срещу нея.

— Горкичката ми — каза нежно Джийн и привлече хлипащата млада жена в прегръдките си. — Всичко е наред. Да се изправиш срещу проблемите е половината от разрешаването им. Поплачи си и ще се почувстваш по-добре.

Послуша я. Тази нощ тя за пръв път призна колко фалшив е бил бракът й. Бен сам си бе виновен за проблемите, а вината и съжалението й по всяка вероятност бяха допринесли. Но той сам бе взел решенията си, както и тя своите. Не го бе накарала насила да се ожени за нея. Сега, след като започваше да се справя с провала на брака си, Айви можеше да се помъчи да го загърби. Сега за пръв път можеше да обърне пълно внимание на Райдър и да преоткрие потиснатата си женственост. Чувстваше се великолепно.

Чувството живя до следващата сутрин. Когато отиде на работа, откри, че Райдър се държи мило и любезно, но бе студен, както когато се върнаха от Аризона. Всеки път, когато се опиташе да се доближи до него, той се отдръпваше. Беше казал, че я желае до полуда, но тя усещаше, че има още нещо. А как й се искаше да бъде наясно.

Тръгнаха за Париж следващия понеделник. Братското отношение на Райдър не й даваше мира и единствено въодушевлението от предстоящото пътуване я караше да се държи. Да види Париж бе една от най-съкровените й мечти. Дори сега не можеше да повярва, че отива, при това с Райдър. Нали казваха, че в Париж всичко е възможно. Може би градът на светлините щеше да размекне коравото му сърце и да й помогне да го спечели.

Той бе направил резервация за един от най-лъскавите хотели в центъра близо до Шанз-Елизе. Можеше да излиза на терасата и да гледа цял Париж.

Мирисът на прясно изпечен хляб и лекият непознат аромат на града нахлуха в ноздрите й, докато се взираше към Айфеловата кула. В далечината, Сена приличаше на сребърна панделка, която се провираше през града, осеяна с корабчета и лодки. Съвсем наблизо се виждаше катедралата Нотр Дам. Тук всичко бе като от приказка. Затвори очи и й се стори, че чува как селяните пеят Марсилезата по улиците, чува възбудените викове на тълпата в онези отдавна отминали дни, когато са отвеждали последните представители на френската монархия към гилотината. Тук историята бе още жива и пулсираше във всяка улица, с всеки повей на вятъра. Всичко в този град бе както си го бе представяла, дори още по-красиво.

— Страхотна гледка, нали?

Обърна се от вратата на терасата и видя Райдър, застанал зад нея. Беше свалил сакото и разхлабил връзката, горното копче на яката му бе разкопчано. Изглеждаше толкова изморен, колкото тя се чувстваше.

— Най-красивата, която съм виждала — съгласи се тя. — Райдър, изглеждаш уморен.

— От полета и часовата разлика е. Ти не си ли уморена? Или все още си прекалено млада? — попита на смях той. — Аз съм с десет години по-възрастен от теб, все пак. Не съм толкова издръжлив.

— Не говори така — помоли го нежно тя. — Намираме се в Париж. — Направи крачка към него, но той вдигна едрата си длан.

— Недей — спря я той. — Когато си изясниш чувствата, може би. Но не сега. Не искам след това да съжаляваш.

— Какво? — заекна тя.

— Обичала си Бен. Не искам да получа това, което е останало. Затова не бързай, съкровище. — Обърна се и излезе от стаята, без да й даде възможност да каже и дума.

Дори и да не бе разбрала значението на думите му, поведението му бе напълно красноречиво. Само дето не извади нож, за да я задържи настрани. Беше го направил със студенина, която тя си мислеше, че вече я няма, откакто се върнаха от Джаксънвил. Сега вече нямаше представа какво иска той от нея. Само ако можеше да му каже какво изпитва към него. Имаше чувство, че тогава всички недоразумения ще се изяснят и ще могат спокойно да продължат към бъдещето. Но така и не събра смелост.

Междувременно Райдър се опитваше да разреши собствените си проблеми. Той също таеше вина към Бен, която го разкъсваше отвътре. Айви не знаеше, че една от неговите поръчки бе изпратила бащата на Бен на смърт, нито че тъкмо това бе причината той да започне да пие. Беше наел Бен единствено, за да успокои това чувство на вина, може би несъзнателно се бе дръпнал от двамата с Айви, заради същата тази вина. Ако Айви се обвиняваше за това, в което Бен се бе превърнал, значи него също щеше да го обвини. Тя го бе обичала, а той бе отговорен за това, в което се бе превърнал Бен. Макар и индиректно, неговите действия бяха предизвикали верижна реакция, накарала Бен да започне да пие и да се отнася жестоко към Айви. Подобни мисли не му бяха приятни. Не му бе приятно, че един ден тя ще разбере.

Едва успяваше да стои настрани от нея. А не можеше да откъсне очи. Може би заради френските й прадеди. Тя сякаш бе една от спокойните щастливи жителки на Париж, тъмните й очи и коса, както и невероятната кожа я правеха част от хората тук.

Тя сякаш грееше, освен в моментите, когато го поглеждаше. Райдър добре разбираше, че отношението му я наранява, но не се бе шегувал, че когато е близо до нея, губи самообладание. Не му се искаше физическата им близост да започне толкова отрано, предпочиташе Айви първо да преодолее смъртта на Бен.

Още на втория ден в Париж, намеренията му бяха променени. За зла беда, млад френски бизнесмен, участник в конференцията, погледна Айви и ето че животът на Райдър се усложни.

Айви бе поласкана от вниманието на младия човек. След двата дни на необяснимо поведение — ту леденостудено, ту по братски топло, за нея бе истинско облекчение да размени няколко думи с мъж, който проявява искрен интерес към нея, нищо, че този интерес бе предизвикан от красотата й. Обърна му внимание, без дори да се й мине през ум по какъв начин това ще повлияе на Райдър.

Французинът бе Арман Леклер и говореше английски със същата лекота, с която говореше и френски.

— Айви. — Той искрено се наслаждаваше на името й. Настани се до нея по време на кратката пауза, докато докладчикът подготвяше бележките си. — Изключително име. Много красиво. Съща като вас, mademoiselle.

— Много сте мил — отвърна тя и се усмихна срамежливо.

— Просто съм откровен — поправи я той. — Нали нямате ангажимент за обяд?

Тя погледна към Райдър и й се стори, че пребледнява, щом зърна изражението му. Той изглеждаше страшен и бе отправил убийствен поглед към новия й познат. Говореше с друг бизнесмен, докато останалите участници чакаха търпеливо докладчика. Щом се върна, откри значително по-млад от него чужденец, очевидно привлечен от Айви и това никак не му хареса. Изобщо нямаше намерение да крие неодобрението си, а ако имаше пистолет, сигурно щеше да го използва.

— Ще трябва да попитате шефа ми — опита се да се измъкне Айви и сведе очи, оставяйки Райдър да се справи със ситуацията.

Така и не разбра какво са си казали двамата мъже. Само че по-младият се изчерви, изправи се бързо и измърмори нещо, което й прозвуча като извинение.

— Pardonez-moi, mademoiselle — избъбри забързано той, целуна й ръка и се отдалечи, след като погледна притеснено Райдър.

— Да не би да му каза, че си наемен убиец, или нещо такова? — попита Айви с широко отворени очи.

Той не благоволи да й отговори. Очевидно едва сдържаше гнева си.

— Тук си, за да работиш, а не да започваш любовни връзки с разни плейбои — заяви той.

— Той плейбой ли е? — попита любопитно тя, защото не искаше да се остави той да й се кара.

Той се намести на стола, освободен от французина и се поуспокои.

— Да — отвърна. — Семейството му е богато. Имат и титла.

— Много мило, че ме е забелязал — измърмори тихо тя.

— Мило, друг път! — Погледна я побеснял. — Ако искаш да видиш как го просвам на земята и то пред очите ти, повече не му давай аванси!

Тя изви учудено вежди.

— Райдър!

— Ти май не разбираш, а? — сопна й се той. — Мили боже…

Гласът на докладчика зазвуча по микрофона и прекъсна разпаления отговор на Райдър. Той кръстоса дългите си крака и обърна гневния си поглед право напред, но личеше, че все още е настръхнал. Тя имаше чувството, че усеща как любимият й кипи от възмущение.

Тя не разбираше. Това вече беше върхът. Бе готов на насилие заради нея и това би трябвало да я уплаши, но ето че не се получи така. Странно, чувстваше се поласкана, че не му е приятно други мъже да флиртуват с нея. Може пък да бе просто физическа ревност…

Отхвърли неприятната мисъл. Трябваше да започне да мисли положително. Той изпитваше удоволствие да я защитава, беше му приятно да я целува, желаеше я до полуда, а беше и ревнив. Това не можеше да се дължи единствено на страст. Просто щеше да й се наложи да работи по въпроса малко по-упорито.

Той в никакъв случай не улесняваше нещата. След като конференцията приключи, я отведе на обяд и й преведе полезните неща, които бе записал. Говореше бързо, без да се съобразява и я наблюдаваше как стенографира, като през всичкото време се наслаждаваше на притеснението й да не изпусне нещо.

— Държиш се ужасно — измърмори тя, докато похапваше от невероятно вкусното предястие от пиле с ориз.

— Разбира се, че се държа ужасно! Довеждам те в Париж, а ти използваш първата възможност, за да пипнеш някой местен.

— Не съм се опитвала да пипна някой местен — възмути се тя и черните й очи блеснаха на поруменялото от гняв лице. Тя остави вилицата си. — Той ме покани да отидем на обяд. Само това. Беше просто един мил, любезен млад човек.

— Той е вълк, който си търси вкусна хапка — озъби се той. — Мъжете веднага разпознават намеренията на съперниците си, съкровище. Това е вроден инстинкт.

— Нямах намерение да излизам с него — опълчи се тя.

— Така ли? Пристигнах точно навреме, за да предотвратя развитието на нещата, или ще ми кажеш, че съм сляп?

— Все едно че си — побесня тя. — Ти ту ме разпалваш, ту ме вледеняваш. Един ден си студен и безразличен, а на следващия си същински Ромео, докато на третия ден откриваш, че изпитваш към мен само братски чувства! Все едно че ме е подела някаква вихрушка.

— Трябва ли да крещиш? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да пренебрегне любопитните погледи на околните. С дългата черна коса, пусната по гърба и спретнатата тъмносиня рокля с бяла яка, изглеждаше много млада и красива. Да не говорим колко ядосана бе.

Мрачното изражение на Райдър се подчертаваше от черния костюм, докато я наблюдаваше с нещо средно между неудоволствие и веселост. В момента нямаше и помен от обичайната й срамежливост, отново му напомни за буйното момиче, което познаваше някога. Много му хареса темпераментното й излъчване. Не че щеше да й признае какво изпитва.

— Не знам какво искаш от мен — измърмори тя.

— Пия за тези думи — съгласи се той и вдигна винената чаша с подигравателна усмивка.

Тя също пиеше вино, въпреки че отпиваше внимателно, защото не бе свикнала с алкохол. Всички тук пиеха вино на обед, освен единици, които си бяха поръчали Перие. Айви не обичаше газирана вода, затова бе предпочела сухо червено вино. Сега вече съжаляваше, защото не успяваше да укроти темперамента си и си позволяваше да избухва.

— След като ще ти бъда само секретарка, защо тогава да не мога да изляза на среща? — попита тя.

— Нали ти ми каза, че все още скърбиш за починалия си съпруг? — засече я грубо той. — Или цялата работа е, че ме смяташ за прекалено стар.

Тя се зачуди дали наистина го е чула да казва тези думи.

— Прекалено стар ли? — повтори тя.

— Когато съм ти под ръка можеш да флиртуваш с мен, но не би ме допуснала до себе си — продължи той, отново готов да избухне. — Може би младият французин ти е по вкуса? Нали се ожени за Бен, а той бе само една година по-стар от теб — не беше някой застарял работохолик като мен.

Тя остана с впечатлението, че той говори сериозно. Притеснена се протегна и покри едрата му длан със своята.

— Райдър, никога не съм смятала, че си застарял работохолик.

Той стисна зъби.

— Така ли?

Тя сведе поглед към дългите пръсти, които леко милваше. Силни ръце. Без никакви бижута. Гладки нокти, съвършено чисти.

— Ти непрекъснато се съмняваш — продължи тихо тя. — Мисля, че всичко се дължи на това, че не ти харесвам.

Той обърна длан и стисна ръката й.

— Това не е вярно — каза той.

— Физически може и да ме харесваш — противопостави му се тя, бе да вдига очи. — Само че световете ни са коренно различни. Никога не съм чувствала… — тя замълча, притеснена от това, което се канеше да признае.

Само че той нямаше намерение да я остави, без да довърши. Ръката му стисна нейната.

— Никога не си чувствала какво? — настоя той. — Кажи ми!

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Според мен не съм достатъчно добра за човек като теб — призна нещастно тя. — Бях прекалено млада, прекалено обикновена и прекалено скромна, за да си намеря място в твоя свят.

Той мълча толкова дълго, че тя вдигна поглед и с учудване забеляза мъката по слабото му лице.

— Никога не си ми казвала преди — каза след минута той.

— Много добре знаеш, че си богат — каза тихо тя. — Райдър, аз дори не знаех кой прибор за какво се използва в този скъп ресторант. Ако не беше поръчал вместо мен, дори нямаше да мога да прочета менюто. Обикновено не пия вино и нямам представа как да се държа сред богатите сноби. Това ме притеснява и плаши.

— Съкровище, — пое си рязко дъх той, — защо не си ми казала?

Тя изпъна гръб, когато чу нежността в гласа му и усети тежкия му поглед.

— Не знаех как.

Той въздъхна и поднесе дланта й към устните си.

— Съжалявам. Дори не съм забелязал, че помежду ни може да има социална разлика. Винаги съм те приемал като част от кръговете, в които се движа. От моя, от кръга на Ив.

Но той говореше напълно сериозно! Очите й любопитно пробягнаха по лицето му и бяха уловени от настойчивия му поглед. Устните му прокараха жарка следа по влажната длан, докато я гледаше.

— Това е била една от причините да избягаш от мен, нали? — попита бавно той.

Тя сви рамене и сведе очи.

— Ами… да.

— Толкова много недоразумения — прошепна той. — Дори прекалено много. Понякога се чудя дали има въпрос, по който сме се разбрали.

— Няма и да постигнем разбирателство, ако… продължиш да бягаш — каза дръзко тя и не отмести поглед.

— Когато успееш да оставиш Бен в миналото и обърнеш поглед към бъдещето, тогава може и да остана. Зависи — добави сухо той, — от това, което имаш наум. Аз не съм лесен.

Тя стреснато го гледаше, а изражението му я накара да се разсмее от удоволствие.

— Сигурен ли си? — попита хитро тя. — Ив все казваше, че ти се налага да разгонваш жените.

— Тогава бях по-млад — напомни й той и си наложи да пусне меката топла ръка. — По-млад и много по-малко придирчив.

— Значи ли, че сега си станал придирчив? — попита тя.

— И още как — отвърна той с усмивка. — Флиртовете за една нощ вече не съществуват.

— Но не си се засилил и да се жениш — натисна го предпазливо тя.

Той внимаваше да не издаде чувствата си.

— Бракът е завинаги — отвърна той. — А завинаги е дълго време с една-единствена жена.

Сърцето й се сви. Докосна столчето на кристалната чаша и го проследи.

— Бракът трябва да е завинаги, нали? — попита мрачно тя. Сети се за Бен и си помисли какъв ли можеше да бъде животът й сега, ако той бе жив. Потръпна.

Райдър се намръщи. Все този Бен. Глътна на един дъх остатъка от виното.

— Следобед имам среща — каза изведнъж той. Гласът му бе служебно любезен. — Би ли преписала тези записки, за да има какво да правиш, докато се върна?

Тя вдигна очи, учудена от ненадейната промяна в настроението му. Нима го ядоса като спомена брака? Сигурно беше това. Вече знаеше, че презира женитбата, което означаваше, че ако някога се люби с него, това ще бъде само една кратка преходна връзка. Дълбоко в сърцето си знаеше, че не би могла да живее в неговата среда. Не можеше да се превърне в изтънчена жена, след като цял живот е била обикновено момиче. От друга страна обичаше Райдър прекалено много и не можеше да му откаже нищо. Беше готова да изпъшка заради безизходицата, в която се намираше.

— Имам какво да правя — прошепна тя.

— Стига да не е с проклетия французин — предупреди я той, изражението му застрашително. — Айви, да знаеш, че не се шегувам. И на километър от теб да го видя, ще му прасна един.

— Какво те е грижа дали ще се срещам с някого? — попита тя, опитвайки се да сдържи сълзите, докато ставаше.

— Грижа ме е, дявол да го вземе — отвърна разпалено той.

— Сигурно — отвърна тя с треперещ глас, огромните й очи, пълни със сълзи. — Само че не е достатъчно!

Той се огледа раздразнен и си спомни къде се намират.

— Тук не е мястото за подобни разговори — сопна се Райдър.

— Изобщо не е нужно да водим подобен разговор — отвърна също толкова сопнато тя. — Ти ще си останеш моят шеф, а аз — секретарката. Да оставим нещата такива, каквито са. Сам каза, че не съм готова за друго. Може би и ти не си, Райдър. — Взе си чантата с цялото достойнство, което успя да събере. — Ще се кача в апартамента, за да свърша работата, ако нямаш нищо против.

— Върви. — Той се загледа по една очарователна французойка. Тя също го оглеждаше напълно открито, и единствено, за да подразни Айви, той й се усмихна. Момичето отвърна на усмивката и забави крачка.

— Ако закъснея, не ме чакай — каза многозначително той на Айви със студена подигравателна усмивка.

Тя погледна съперницата, която изчакваше наблизо, без да откъсва очи от Райдър.

— Значи аз не мога, но ти можеш, така ли? — попита наранена тя.

— Аз съм мъж — отвърна той. — А ти какво очакваш, да отхвърля една очевидна покана?

Сълзите пареха очите й.

— Мразя те — прошепна страстно тя.

Той си пое дълбоко дъх.

— О, господи! — изсъска мъжът. — Няма ли да тръгваш? Дошъл съм по работа, не да си търся жена, въпреки че понякога, честна дума, ме предизвикваш да направя тъкмо това! Заминавай да си вършиш работата!

Тя направи крачка, поколеба се, след това се обърна към него, всички копнежи и страхове, изписани по красивото й лице.

— Райдър, нали няма… — попита тихо тя и погледна жената.

— Има ли значение? — отвърна той също толкова тихо.

— О, има — промълви тя, а по лицето й се изписа мъка. — Има, и то много.

Той си пое дълбоко дъх и протегна ръка, за да докосне меките й устни, по които не бе останала и следа от червило.

— Не знам дали да съжалявам, или да се радвам на тези думи — измърмори той. — Но поне ме разбра за французина, нали? — добави нарочно той.

Тя понечи да каже нещо, но не успя. Вече не знаеше как да се предпази от него. Обърна се и излезе от ресторанта, опитвайки се да не поглежда към красивата французойка, която я изчака да тръгне и се упъти към Райдър.

Той обаче я отпрати много фино и елегантно, въпреки че Айви вече я нямаше и не видя. Трябваше да намери нещо, с което да се занимава тази вечер, иначе щеше да извърши някоя глупост. Друга жена не можеше да му даде това, което искаше. Желаеше единствено нея. Тъкмо в това бе проблемът. Изрече някаква ругатня и пое към срещата с надеждата да не мисли за Айви и поне там да има някакво спокойствие. Ако имаше късмет, когато се върнеше, тя щеше вече да е заспала.