Даяна Палмър
Втори шанс (5)

Пета глава

Добре че Айви обичаше да пътува, защото още на следващата седмица Райдър трябваше да лети за Джаксънвил. Взе Айви със себе си и се настаниха в апартамент в луксозен хотел на реката Сейнт Джонс. Пиколото дойде чак до колата под наем, която Райдър бе наел на летището, взе багажа им и го отнесе до апартамента. Айви не бе свикала на такова обслужване, но за Райдър то очевидно бе нещо напълно обикновено. Това бе една от многото разлики между нейния начин на живот и неговия.

Хапнаха в ресторант малко по-надолу по улицата, на която бе хотелът, великолепно заведение, интериорът сякаш издялан в гигантско дърво. Хапнаха най-вкусните морски деликатеси, които младата жена някога бе опитвала, а пък обслужването беше безупречно. На връщане с Райдър се разходиха покрай реката, той си остана смълчан и умислен, както беше още от пристигането им. И двамата бяха в спортно облекло — той в тъмни панталони и бледо жълт пуловер, а тя с кремава рокля и винен шал. Зачуди се колко ли други жени е водил тук, защото познаваше всичко наоколо. Не посмя да му зададе толкова личен въпрос.

Двойка с три малки деца се приближиха и докато ги наблюдаваха, спретнато облеченото момченце неочаквано се втурна към водата. Майката изписка, но Райдър се оказа по-бърз от доста пълния баща. Хвана момченцето и го вдигна в едрите си силни ръце, а след това с усмивка го отнесе при ужасените му родители.

— Доста е бърз — обърна се той към двойката, които бяха по-близо до възрастта на Айви, отколкото до неговата.

— Нямате представа колко! — разсмя се от облекчение майката. — Много ви благодаря! Нямаше да успеем да го настигнем навреме.

— Май трябва да поотслабна някой и друг килограм — обади се и бащата и също благодари. Пое гърчещото се дете от Райдър. Момченцето имаше руса коса, сини очи и палава усмивка. Продължаваше да се гърчи в напразен опит да се измъкне отново.

— Риби — обърна се към баща си малкият. — Мама каза, че в реката има риби. Исках да ги видя.

— Почти успя, тигърче — измърмори Райдър и се усмихна нежно на детето. — Засега е най-добре да се ограничиш с аквариумите.

— Ще внимавам — обеща баща му. Поздрави Айви, когато тя се приближи, а очите му бързо оцениха стройната й фигура. В следващия момент забеляза как Райдър се стегна и побърза да насочи вниманието си към застрашително намръщения по-възрастен мъж. — Двамата с жена ви във ваканция ли сте? — Попита той и се покашля нервно.

— Ваканция по работа — отвърна сопнато Райдър преди Айви да обясни на мъжа. Прегърна я през слабите рамене и я привлече до себе си. — Крайно време е да се заемем със задълженията си. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърнаха двамата непознати. Райдър ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха и на светлината на уличните лампи Айви забеляза гняв по лицето му.

— Какво има? — попита тя. — Изглеждаш ми раздразнен.

— Ти не забеляза ли, че той те събличаше с поглед? — попита подигравателно той с известно негодувание. Очите му се плъзнаха по тялото й, но в сумрака тя така и не разбра какво показва изражението му.

— Райдър, та той имаше три деца… — опита се да протестира тя.

— Той е мъж, нали? — попита той. Пое си бавно дъх. Нещата просто излизаха от контрол. Не можеше да си позволи да проявява подобна ревност, за да не я изплаши.

Той изпъна рамене.

— Но пък момченцето беше много симпатично — каза той, за да смени темата. — Голям образ.

— Обичаш деца, нали? — попита го тя и му се усмихна. Нямаше нищо против, че я е прегърнал през рамото, а и той не се отдръпна. За нея бе удоволствие да усеща топлината му, да равнява крачките си по неговите, докато се разхождаха по широкия тротоар, покрай фучащите коли.

— Да, обичам ги. — Погледна я. — Ти наистина не знаеш много за мен, нали? — попита той.

— Знам какво обичаш да ядеш, че изкарваш много пари, че имаш голямо сърце. — Усмихна се притеснено. — Само че истината е, че не знам много за теб. — Освен, че те обичам, бе готова да добави Айви.

Той спря и я обърна към себе си, едрите му длани нежно положени на раменете й, докато нощните светлини на Джаксънвил хвърляха отблясъци върху тях, а шумът от преминаващите коли изведнъж изчезна.

— Престани да бягаш — каза неочаквано той.

Не виждаше добре очите му в мътната светлина. Искаше й се да види изражението в тях, защото гласът му й се стори необичаен.

— Аз… Не те разбирам — заекна тя.

— Напротив, разбираш много добре. — Гърдите му се надигаха и спускаха тежко. — Айви, знам, че те нараних преди години. Но сега вече си по-възрастна, разбираш по-добре, че мъжете не мислят много разумно, когато са възбудени и разочаровани.

Топлината от дланите му й действаше като опиат. Тя бе вдигнала поглед към него и й се искаш да направи една-единствена крачка, за да притисне тяло към неговото. Колко й се искаше той да я прегърне, за да утоли пламналото в гърдите й желание. Бен никога не я бе карал да се чувства объркана и очарована, както бе с Райдър.

— Това се случи преди много години — въздъхна тя, избирайки внимателно думите. Забоде поглед в пуловера му. — Райдър… все още е… рано е.

— Пак Бен, така ли? — Ръцете му я стиснаха по-силно. — Мили боже, ще го избия от главата ти!

Наведе се и намери устните й със своите. Едва издържаше на докосването на това меко топло тяло в прегръдките си. Простена до устните й и я повдига до себе си, наслаждавайки й се в тишина, докато ударите на сърцето й заглушиха шума от уличното движение.

Айви усети как изгаря, подвластна на целувката и й се прииска да се предаде в плен на всички останали чувства, които той бе събудил. Но той така и не й даде възможност да отвърне на ласката. Когато усети, че ръцете му потръпват, тя се отблъсна от раменете му. Страстта на мъжа я плашеше, защото в нея имаше нещо неукротимо. Натрапчиво също както при Бен…

Райдър я чу да произнася името на другия мъж и се отдръпна рязко. Лицето му изведнъж стана строго.

— Дяволите да го вземат Бен! — изръмжа той.

Обърна й гръб и натъпка ръце в джобовете си. Подивялото му сърце го задушаваше. Целият гореше, а тя викаше Бен, мислеше за Бен. Искаше му се да удари нещо.

Айви разбра твърде късно какво е направила. Не бе имала намерение да произнася името на починалия си съпруг, но необузданата страст на Райдър бе извикала кошмарните спомени.

Пристъпи към него, но той нямаше сили да я погледне. Посегна и нежно докосна гърба му точно над колана. Той се стегна, почувствал лекия допир.

— Знам какво си мислиш — започна тихо тя. — Уверявам те, че грешиш. Не беше заради…

Огромен трактор с ремарке издрънча и заглуши думите й. Райдър отново бе поел напред към хотела, стиснал я за лакътя.

— Райдър — опита се отново да обясни тя, когато бяха във фоайето.

Той й подаде ключовете за апартамента.

— Можеш да се качваш — нареди троснато той. — Трябва да отида до едно място.

Преди да успее да каже и дума, той бе тръгнал към фоайето, без да я е изслушал и без да й е дал възможност да обясни недоразумението. Айви вдигна ръце и се упъти към апартамента.

Може би съдбата им бе отредила да са разделени, мислеше си тя, докато лежеше, а сънят бягаше от очите й. Толкова много й се искаше да се отдаде на Райдър, да бъде близо до него, да го обича. Но така и не успяваше да разбере причината за гнева му, проявената към нея грубост. Той нямаше как да знае, че когато ставаше груб, й напомняше за Бен, а тя не смееше да му го каже. А докато съществуваха тайни помежду им, за любов не можеше и дума да става.

Тази нощ старият кошмар се върна отново. Бен се бе надвесил над нея, разтърсваше я и я обвиняваше, че го мами с Райдър. Съблече я, като през всичкото време се заливаше в пиянски смях и я насили върху матрака, а ръцете му й причиняваха болка. Лъхаше на уиски и тя се разпищя.

— Айви, събуди се!

Тя потръпна щом усети истински ръце, които я разтърсваха и се опитваха да я изтръгнат от кошмара. Тя се стресна, отвори широко очи, пълни със сълзи, цялата потна, бялата нощница смачкана.

— Добре ли си?

Вече не съм, прииска й се да каже. Бил си е легнал, ако можеше да прецени по долнището на светло синята копринена пижама, смъкнала се ниско на ханша му. Нагоре тялото му бе голо, гърдите му бяха покрити с гъсти черни косъмчета, от които тя не успяваше да откъсне поглед. Косата му бе разрошена, лицето му бе строго, докато я наблюдаваше.

— Пищеше така отчаяно — измърмори той, погледът му бе привлечен от тъмните зърна, набъбнали под прозрачната нощница. Беше подпрял ръце на тесните си бедра. Тъмните косми по гърдите се стесняваха при плоския стомах и се скриваха под долнището на пижамата. Изглеждаше едър, сексапилен и опасен, както бе застанал над леглото й и тя усети, че устата й пресъхва. Невероятно как полуголото му тяло й въздействаше, като знаеше, че никога не й бе приятно да гледа голия Бен. Но с Райдър бе различно. Потръпваше само като го зърнеше. Намръщи се. Да не би той да знаеше?

Притеснено вдигна сънените си очи към него.

— Сънувах кошмар — призна тя.

Той кимна.

— Доколкото разбирам участваше и Бен.

— Да.

— Наистина не мога да повярвам, че толкова си държала на него, след всичко, което ти е причинил.

Тя сведе очи към голите му гърди, наслаждавайки се на съвършенството им.

— Той ми беше съпруг — отвърна с дрезгав глас тя. — Трябваше да му бъда вярна, ако не друго.

Той понечи да заговори, но думите го задушиха.

— Дори и след смъртта му ли? — попита натъртено той.

Тя затвори очи. Как да му признае, че чувствата й към него бяха виновни за всичко, което стана с Бен и с брака й? Просто не можеше да го признае.

— Ставай — нареди неочаквано той и прокара раздразнено ръка през разрошената си коса. — Ще ти сипя нещо за пиене.

Знаеше, че той вече е пил бренди. Но тя не обичаше алкохола. Причиняваше й прекалено много болка.

— Знаеш, че не пия — започна тя.

Той я погледна вбесен.

— Аз пък пия, когато има случай. А ти не се опитвай да ми кажеш, че нямаш нужда от глътка-две, за да заспиш. Хайде, ела.

Тя стана, въпреки че нямаше никакво желание. Нямаше халат и се поколеба, застанала притеснено до леглото в тънката памучна нощница, която очертаваше гърдите й, нищо че стигаше чак до глезените. Дългата й коса се стелеше по голите рамене и тя приличаше на паднал ангел.

— Ще се постарая да не те зяпам — обеща тихо той.

Обърна се и тя го последва към съседната луксозна стая, където имаше канапе, столове и масичка за кафе.

Райдър сипа бренди в две тумбести чаши и й подаде едната, а след това се настани до нея на канапето. Тя се бе свила в единия ъгъл, подгънала крака по себе си.

— Все още ли се страхуваш от мен? — попита той и се отпусна в другия край на канапето. — Не съм по-опасен от другите мъже. Както и да е, аз обаче трябва да чуя думите от устата ти. Така вече по-сигурна ли се чувстваш?

Тя забоде поглед в чашата и бледо кехлибарената течност. Сигурно бе нещо рядко и скъпо, но това не я интересуваше. Когато Бен решеше да се налива и най-обикновен бърбън му вършеше работа.

— Страхувам се от повечето мъже — отговори след малко тя. Кошмарът я бе оставил слаба и в този момент не можеше повече да се преструва. — Опитай се да живееш с ежедневни заплахи и насилие три дълги години и ще те питам как ще се чувстваш.

Той стана по-сериозен.

— Знам, че те е удрял поне веднъж — сподели напрегнато той. — Само слепец не би забелязал синините. Вече ти казах, че затова стоях настрани. Бях готов да се закълна, че си лудо влюбена в него. Много добре знам, че жените често си затварят очите за недостатъците на мъжете, които обичат.

Тя не знаеше как да се справи. Той имаше напълно погреша представа за верността й към Бен, но имаше неща, които не би посмяла да му признае. Докато се колебаеше, отпиваше от брендито и мълчанието помежду им се проточи. Райдър запали цигара и я изпуши, протегнал крака на масичката. Изглеждаше уморен. И сигурно беше, защото живееше двойно по-забързано от останалите хора.

Айви въздъхна. Вкусът на алкохола не беше неприятен, но тя не бе свикнала да пие и ефектът не й хареса особено. Скоро главата й започна да се върти и тя се усети лека и въздушна.

— Ами ако не беше стоял настрани, Райдър? — попита тя и вдигна очи към неговите.

Лицето му се изопна. Той допи брендито и загаси недопушената цигара.

— Ако мислиш, че ще можеш да заспиш, най-добре да си лягаш — каза той и се изправи.

Тя също се изправи и се олюля под въздействието на алкохола. Той бе значително по-висок, когато тя не бе на токове. Поколеба се пред него и се загледа в мъжа, пленена от мъжествеността му.

— Бен бе съвсем бял, когато се съблечеше — каза тя вече напълно замаяна.

Райдър стисна зъби.

— Прекарвам доста време по обектите.

— И той също — изтъкна тя.

— Бен беше светъл, докато аз не съм. Почернявам лесно. Айви…

Тя колебливо докосна гърдите му. Пръстите й бяха хладни, но парнаха кожата му като огън. Цялото му тяло се стегна и той понечи да отдръпне ръката й. Не намери сили да я откъсне от гърдите си. Женският й аромат погали ноздрите му и той вдъхна дълбоко цветния мирис на чисто и свежо.

— Недей — предупреди я тихо той. — Не искам да стане, когато си така замаяна.

Тя бавно си пое дъх.

— Ще бъде също като едно време — отвърна дрезгаво тя. — Ти ще ме обвиниш, че се опитвам да те отблъсна, въпреки че си този, който ме отблъсква. — Макар и пийнала, усети, че той се кани да я отблъсне и очите й се напълниха със сълзи. Притисна длани към косматата му гръд и долови отсечените удари на сърцето му под топлите мускули. — Защо? — прошепна тя.

— Защото никога не попадаме на подходящото време и на подходящото място — отвърна гневно той. Хвана ръката й и я постави върху твърдото мъжко зърно, където ясно се чувстваха ударите на сърцето му. — Почувствай ме — прошепна грубо той, а свободната му ръка сграбчи дългата й коса и я дръпна назад, така че очите й срещнаха неговите. — Почувствай какво ми причиняваш. Не познавам друга жена, която да може да ме извади от равновесие като теб.

— Това ли е всичко? — попита тъжно тя. — Просто… желание?

Очите му горяха и той бързо губеше контрол. Трябваше да я изведе от тази стая, докато все още можеше.

— Знаеш какво е отношението ми към обвързването, нали? — отвърна той.

— Ти не искаш обвързване — каза тя. — Никога не си искал. — Сведе очи и отдръпна ръка от тялото му. — Моля те да ме извиниш, но съм малко пияна.

— Ти си много пияна — поправи я той. — И е крайно време да си лягаш.

— Май не си чак такъв стоик какъвто изглеждаш — изтъкна нежно тя.

Очите му потъмняха.

— Изобщо не съм стоик — призна той. — Но нямам намерение да се възползвам от теб.

— Имам доста странно усещане в краката — измърмори тя и едва сподави кикота си.

— Нищо чудно.

Тя си пое дълбоко дъх и усети как светът се завихря около нея.

Райдър я улови, преди да падне и я отнесе в спалнята. Тя бе толкова лека, а когато я положи на леглото едва се въздържа и с мъка се отдръпна. Издърпа завивката и я метна върху нея чак до врата. Приличаше на ангел, както бе отпусната, черната й коса объркана около нежното лице, очите й затворени, дългите мигли разпращаха сенки по сметановите бузи. Тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал и той я обичаше до полуда. Но тя все още страдаше за покойния си съпруг, а той нямаше никакво намерение да си съперничи с един призрак. С груба ругатня Райдър се изправи и излезе от стаята.

На следващата сутрин, за пръв път от години, той се успа. До късно през нощта не успя да заспи, измъчван от желание към Айви. Когато влезе в хола на апартамента, Айви вече бе поръчала закуска, очевидно донесена преди малко, защото тя си сипваше димящо кафе.

— О — изрече притеснено тя. — Тъкмо се канех да те викна.

Поне така се бе надявала да постъпи. Имаше доста смущаващи спомени от предишната вечер. Приглади кремавата блузка, пусната над черния панталон с нервно движение.

— Хайде да похапнем нещо — каза той. — След това можем да отидем да разгледаме Сейнт Огъстин.

— До Кастило де Сан Марокс ли? — попита обнадеждена тя.

— Точно там — той кимна. — И до музея Рипли, ако искаш.

Тя му наля кафе и му подаде чашата, очите й бяха съсредоточени в синята карирана риза, разтворена на врата. Цветът много отиваше на светлите му очи, а гърдите му й се сториха изключително примамливи. Спомни си, че го бе докосвала там и отново се смути. Нямаше ли най-накрая да се научи да не му се хвърля на врата? Бавно отпи от кафето.

— Съжалявам за снощи.

— Сигурно — отвърна той остро. — Главата боли ли те?

Тя се намръщи.

— Малко. Изпих два аспирина.

Похапна препечена филия, но нищо повече. Не е лесно да ядеш, когато си махмурлия. Сама го разбра и то по трудния начин.

— Не съжалявам, че се напих — започна тя.

— Ако смяташ да се извиняваш за друго, просто не си прави труда — каза той, без да я поглежда. — Довърши си кафето и да вървим.

Началото не беше особено обещаващо, но поне нямаше да се задълбочават над поведението й.

Той караше по дългата крайбрежна улица към Сейнт Огъстин, най-старият град в страната. Великолепното старинно укрепление силно впечатли Айви. Бе разположен срещу залива Матанзас на седем километра от Атлантическия океан. Каменните стени бяха сиви и загладени с годините. Туристите можеха да влязат по дървен мост.

Историята на това място бе свързана и с Испания, и с Франция, и с Великобритания, докато най-сетне, през 1672 година, се превърне в неделима част от историята на Съединените щати. Айви бе прочела туристическата брошура и бе научила доста за старата крепост. През 1513 година Поне де Леон бе акостирал тук. Нарекъл тази земя за Испания, но през 1564 година французите завладели мястото и построили селище. То било разрушено от испанците на следващата година и те основали град Сейнт Огъстин.

Основната крепост от настоящия Кастило де Сан Маркос бе завършена през 1695 и с течение на годините са били построени няколко защитни съоръжения. През 1825, обаче, името на форта е било променено на Форт Марион и се запазило така до 1942, когато било възвърнато оригиналното име. Укреплението е устоявало на множество атаки. През 1702 година испанците са били обсадени от жителите на Каролина в продължение на петдесет дни и в резултат бил разрушен целият град — всичко, с изключение на крепостта, която след това останала единствената сграда наоколо.

Айви бе прочела в друг справочник, че в края на 1800 година, гордите апахи Чирикахуа били затворени тук след неуспешното въстание на Джеронимо. Докато обикаляха старинната сграда, Айви се опита да си представи как апахите, обитатели на пустинята са се чувствали във влажните килии. Като изключим малкия двор, потънал в зеленина, обграден от всички страни от стени, човек виждаше единствено небесната синева над себе си. Тя затвори очи и се опита да си представи как испанците в ризници се разхождат напред-назад, последвани от първите американци, защитници на укреплението. Историята властваше на това място, а ако съществуваха призраци, то те със сигурност обитаваха тази крепост. Колко много спомени са запазени тук, каза си тя.

Потръпна и заради атмосферата, и заради хладната мъгла. Не си бе взела палто, но Райдър неочаквано свали мушаменото си яке и нежно я наметна през раменете, за да го закопчае на реверите.

— Доста хладно става — отбеляза той. — Дори не си бях представял, че вятърът може да започне да пронизва така.

— На мен ми беше добре — отвърна тя. — Само че ти ще измръзнеш — опита се да протестира тя и вдигна към него лъскавите си тъмни очи.

— Господи, не ме гледай така, когато около нас има хора — изпъшка той. Ръцете му все още стискаха реверите на якето и я завиваха в него, а зад тях група възрастни хора следваха стъпка по стъпка пътеводителя из каменните стени.

Айви бе очарована от въздействието, което имаше върху него. Стори й се опияняващо и толкова сладко, че може да го възбужда, затова не се сдържа и опита отново. Помръдна едва-едва, колкото да отрие ръката му в гърдата си. Очакваше той да изпусне якето.

Но той успя да го задържи. Светлите му очи задържаха нейните, докато вятърът ги блъскаше на пориви, а мъглата се събираше и заглушаваше неспирния глас на гида. Погледът на Райдър се плъзна по якето, а ръцете му се спуснаха надолу и погалиха втвърдените зърна, а след това продължиха толкова нежно, че коленете на Айви омекнаха.

Очите му се вдигнаха към нейните и тя долови тежката му въздишка.

— Не бива… Ти не бива да го правиш — пошепна немощно тя. — А аз не бива да ти позволявам.

— Тогава ме спри — предизвика я тихо той. Погледна над рамото й. Гидът продължаваше напред и групата се отдалечаваше, въпреки че все още бяха на същото ниво близо до една от бойниците, издигнати от каменни блокове.

Младата жена долови ударите на сърцето си. Потръпна и пристъпи напред, за да положи длани на широките му гърди.

— Райдър — прошепна тя, без да крие копнежа си.

Той разбра, че тя се предава и не може да скрие учудването си. Бе толкова уязвима, че той не можеше да си позволи да се възползва от момента на слабост. Господ му бе свидетел, че бе положил всички усилия да се държи настрани, особено след като знаеше, че тя продължава да скърби за Бен. Но в този момент повече не можеше да издържа. Близостта й му действаше като наркотик. Трябваш да се спре.

— Не мърдай — прошепна той. — Ако извикаш, веднага ще съберем публика.

Зачуди се какво ли иска да каже, докато усети как ръцете му бавно разкопчават блузата. Би трябвало да се отдръпне, знаеше, че така е правилно, но пък бе толкова хубаво. Усети ръката му по голата кожа и потисна възклицанието си.

Той вдигна глава и я погледна, а след това проследи с поглед отдалечаващите се туристи. Кръвта му вече кипеше, а това никак не му помагаше. Но пък тя бе толкова покорна и сладка, а той отдавна изпитваше нетърпим глад към нея. Очите му се спряха на сметановата кожа. Разтвори блузата и остана вгледан в тъмните зърна, а всяка черта по лицето му се обтегна.

— Райдър — прошепна немощно тя.

— Съвършена — изрече с усилие той. — Нощем лежа буден и мечтая за теб, виждам гърдите ти набъбнали, зърната твърди под устните ми…

Тя едва се сдържа да не извика, докато той обрисуваше тази картина. Потръпна силно.

— Да, знам, че ще ти хареса — продължи с дрезгав глас той. — И на мен. Но ако сега се наведа и те вкуся, ще загубя цялото си самообладание. А мисля, че и ти също. Не сме дошли тук, за да се превърнем в туристическа атракция.

Тя отвори устни и дъхът й изскочи в накъсана въздишка. Светлите му очи се спряха на разголените гърди и в тях проблеснаха искри.

— Имам чувството, че усещам вкуса ти, Айви — изпъшка той.

Тя нетърпеливо се притисна към него и потръпна, когато ръцете му я обгърнаха и привлякоха към широките гърди.

— Господи, какъв момент да избликне цялото това желание — прошепна до ухото й той. Ръцете му стиснаха раменете й. Туристите бавно слизаха по стълбите и той отправи мълчалива благодарност към небето, защото тялото му отказваше да го слуша.

Премести я едва забележимо, така че да успее да вмъкне ръцете си между тях. Плъзна длани под блузата и започна да гали вече набъбналите й гърди. Устните му докосваха слепоочието й, челото, нежно и леко, а тя се бе отпуснала послушно в ръцете му и се наслаждаваше на ласкавите му пръсти.

Райдър усети трепета й, но тя се притискаше към него, не се опитваше да го отблъсне. Сякаш бе пиян, повлиян от брендито от предишната вечер.

— Погледни ме — настоя тихо той. — Искам да виждам очите ти, докато те докосвам.

Тя го послуша и замъглените й очи срещнаха неговите. Изхлипа, когато ръцете му станаха по-смели и настойчиви, а палците му притиснаха твърдите зърна.

— Някой ще ни види — успя да прошепне неуверено тя.

— Няма — увери я той. — Те вече си тръгват.

Наистина си тръгваха. Възрастните туристи слизаха след гида по стълбите, а Айви и Райдър останаха сами сред крепостта над залива.

— Най-сетне сме сами — прошепна той и сведе глава.

Тя усети нежното докосване на устните му върху своите. Този път не усети сила и настойчивост. Устните му дразнеха нейните в надвисналата тишина и я призоваваха да го последва, да помоли за по-властна, по-настойчива целувка. Той бе всичко за нея, а тя не искаше нищо повече, освен да остане близо до него и то завинаги.

Ръцете й плъзнаха под неговите и го обгърнаха, за да й е по-лесно да се притиска. Той спусна пръсти към бедрата бавно и чувствено, а от устните й се изтръгна тих стон. Той бе болезнено възбуден и тя усещаше горящата му плът до корема си. Но дори и това й бе приятно.

Райдър се зачуди, че тя не се опитва да се отдръпне. Вдигна глава, за да се вгледа в очите й и нарочно отри бедра в нейните.

— Чувстваш ли ме? — попита настойчиво той.

— О, да. — Тя вдигна поглед към него, леко поруменяла от чувствената весела усмивка, която бе плъзнала по лицето му.

— Да благодариш на ангела си хранител, че не си сама в онзи апартамент. Точно това ме подтикваше да направя през цялата изминала седмица, всеки път, когато ме погледнеше по този начин.

Не това искаше да чуе тя. Пребледня, щом разбра, че той си мисли, че тя го е съблазнявала. Нима си мисли, че е чак толкова безсърдечна?

— Ти започна всичко — обвини го тя безпомощно.

— Не, ти го започна — поправи я той. Отдръпна се, очите му отново спрели на гърдите й. — И сутиен нямаш. Това заради мен ли е, или за да е по-лесно да те докосвам?

Тя се изчерви и събра блузата пред себе си, опитвайки се да я закопчае с треперещи ръце. Той винаги намираше начин да я обвини, когато нещата излизаха от контрол. Нима нямаше представа защо все това се случва?

Мъжът се отдръпна от нея и запали цигара, загледан към залива. Очевидно все още се измъчваше. Как бе възможно да му позволява тези ласки, чудеше се той. И изведнъж ужасно подозрение се зароди у него.

— Сексът липсва ли ти? — попита рязко той и се обърна рязко, без да се старае да прикрива, че я смята нея за виновна.