Уилям Дийл
Хамелеон (7)

1.4

Джузепе ди Фиере — човекът така професионално проектирал „Акила-333“ и „Милена“ — пристигна в седем и петдесет. Бялата му коса беше разбъркана от вятъра. Ди Фиере бе на седемдесет и една години и караше своя модифициран вариант на състезателния модел „Акила“ със свален гюрук — в дъжд, пек или сняг, всеки ден изминаваше осемнайсетте мили от неговата casa di campagna до завода.

Така и не бе успял да се състезава като пилот. Това бе една провалила се мечта, умряла много мъчително. Още като четиринайсетгодишен бе започнал да участва в мотоциклетни състезания. На шестнайсет вече имаше име. Име, което загуби един неделен ден на колодрума във Винсенцион. Усети само, че мотоциклетът изчезва под тялото му и преди да съумее да реагира, разбра, че десният му крак се е заклещил към задното колело, а мотоциклетът, с все още работещ двигател, продължаваше да се носи вече неконтролируемо по пистата, влачейки го след себе си в продължение на цели петдесет ярда, размазвайки крака му в безформена натрошена маса, преди да се прекатури и разбие някъде около него.

Лекарите се погрижиха още в палатката на медицинската служба край трасето, отрязвайки крака му под коляното, за да запазят останалата част.

Цената, която плати, бе един крак и лишаването от наслаждението да се състезава, но инцидентът не му отне любовта към шофирането — то беше така дълбоко вкоренено в него, че той просто трябваше да се захване със следващото най-близко нещо: създаването на състезателни коли. Завърши инженерство. Известно време практикува като механик, прояви интерес към аеродинамиката и започна работа в самолетните заводи „Де Хавиланд“ в Англия. Преди да стане на трийсет години, вече познаваше всеки болт, всяка гайка, всеки конструктивен елемент във всеки състезателен автомобил, който някога бе произведен. Обиколи Европа в търсене на стари коли и започна да ги реконструира. Още преди да проектира първата си успешна кола на трийсет и четири години, бе признат за автомобилен гений.

А колите му побеждаваха. Той работеше за най-добрите — Ферари, Мазерати, Порше. Сега завършваше цикъла при най-великия от всички — Новилиано.

Марца бе нещо много специално за Ди Фиере. В него той може би виждаше сина, който никога не бе имал, или пилота, какъвто никога не бе станал. Нямаше значение кое от двете. Той изживяваше агония всеки път, когато Марца излезеше на пистата, страдаше при всяка негова катастрофа, опияняваше се заедно с него от победите му. Беше учил Марца така, както един баща обучава сина си. В продължение на три години бе съпреживявал с Марца — и с никой друг, даже не и с padrone, самия Новилиано — всяка агонизираща подробност, всяко разочарование, всяко хрумване, всеки триумф и всеки провал в търсене на перфектната кола. Когато разказваше за нея — много преди идеите му да намерят пътя към чертежите — той сякаш говореше за любима жена, описвайки темперамента й, споделяйки нещата, които й доставяха удоволствие, оплаквайки се от капризите й. Дори бе научил и Марца да говори с нея — там на пистата — така, че да я накара да му се подчинява и да дава най-доброто от себе си.

Сякаш всички негови фантазии се бяха материализирали: за да създаде своето чедо, той разполагаше с ресурсите на най-добрия производител на коли в света и с умението на най-добрия пилот, който можеше да я тества. А понеже и двамата бяха хора, движени от страстите си, Марца добре разбираше възрастния човек и знаеше, че тази кола не е нито лека жена, нито привличаща погледите крещящо облечена скитница; тя беше като дама — елегантна, красива, идеалния шампион. И затова Ди Фиере я бе кръстил „Милена“, давайки й името на единственото нещо, което Марца обичаше повече от състезанията.

Както можеше да се очаква, Новилиано пристигна последен. Той бе човек на традицията, дисциплиниран и неизменящ на навиците си. Идваше в завода шест дни в седмицата точно в девет часа — около шейсет и пет годишен едър мъж с тегло, което се колебаеше около триста фунта. Но всичко останало в него бе безукорно. Облечен бе в безукорен син костюм с жилетка, бе втъкнал безукорен карамфил в петлицата на ревера си, бялата му риза бе също безукорна, а вратовръзката му модел „Контеса Мара“ в синьо и червено бе направо перфектна. Посребрялата му коса и брада бяха оформени също безукорно. Никой никога не бе виждал Новилиано неофициално облечен, нито го бе зървал с разбъркана коса или разхлабен възел на вратовръзката.

Търговската марка на Новилиано бе елегантността. Той бе олицетворение на плейбоя и по свой собствен начин допринасяше за рекламата на своите коли толкова, колкото и самия Марца.

Когато влезе при тях, носеше в едната си ръка кофичка за вино с лед, а в другата три чаши за шампанско. Не каза нито дума, просто влезе, остави кофичката на една от масите, извади от нея бутилка „Дом Периньон“ и я отвори. Напълни чашите и подаде едната на Марца, а другата на Професора. Ъгълчетата на устните му подсказваха, че може би се усмихва, но брадата не позволяваше да се види усмивката.

Марца се обърна към Професора:

— Видяхте ли това, синьор? А? Мисля, че беше усмивка. Да, боже мой, това определено беше усмивка. Големият padrone най-сетне се усмихна — и засмивайки се сам, той вдигна своята чаша.

Тримата ги докоснаха и се разнесе кристален звън.

— Salute — произнесе Новилиано, — e grazie.

Марца и Професора отпиха по глътка и оставиха чашите си на масата.

— Ще наблюдавам от контролната кабина — обяви Новилиано.

Той потупа Марца по гърба, целуна Ди Фиере по бузата, а после двамата мъже се качиха в колата и затегнаха ремъците си. Марца пъхна ключа на запалването, завъртя го, включи на скорост и „Милена“ плавно се изнесе на пистата.

— Какво ще кажеш, Професоре? — попита Марца.

— Готова. Най-сетне е готова — намести се по-удобно в седалката възрастният мъж, усмихвайки се със задоволство.

Марца насочи колата към средата на пистата и плавно ускори.

— Ще направим една обиколка просто за да загрее двигателят — съобщи той в микрофона за наблюдателите.

„Милена“ плавно се понесе. Зелените цифри по индикаторите започнаха да сменят показанията си, докато професорът натискаше различни бутони, проверявайки скоростта, разхода на гориво, температурата на двигателя, механичните напрежения в отделните възли. Марца караше по пистата с около 35 мили в час. Новият двигател реагираше почти безшумно и моментално на неговите команди. Той свали ръце от волана за момент, възхищавайки се на стабилността на колата, а после измина задната част на пистата, шофирайки с един пръст върху волана. Започна да го върти рязко в двете посоки, за да види как ще се държи колата, спря и установи, че тя веднага се успокоява.

— Сама се кара — отбеляза той.

— Grazie — усмихна се Професора.

След това се захванаха с изпитанията. Колата се държеше великолепно, извивайки се по трасето на слалома с 35, 40 и 45 мили в час. Марца бе изумен от стабилността й. Ди Фиере бе направил прехода от състезателен автомобил към кола за улиците с безукорна прецизност и минимум компромиси в процеса. Професорът следеше внимателно показанията за разход на гориво, установявайки, че консумацията се колебае около шейсет мили на галон^[1], скача до 45–46 при ускоряване, а на правите участъци при скорост 50 мили в час броячът се закова на 70.

— Buonissimo — коментира той дълбоко удовлетворен, без да спира за натиска различни бутони и продължавайки шепнешком разговора си с касетофона, на който записваше коментари, които впоследствие щеше да анализира, прослушвайки лентата. Отбеляза леки вибрации в предния мост при 40 мили в час, които отдаде на слабо свръхбалансиране на въртящия момент; изказа предположение да се увеличи съдържанието на спирт в горивната смес, за да се подобри консумацията с 3–4 мили на галон; направи бележка да се вземат мерки за свиренето на въздуха в прозореца на задната врата, което започваше да се разнася над 52 мили в час.

От време на време Марца правеше свои коментари:

— Амортисьорите са прекалено твърди. Върви малко тежко.

Но през по-голямата част от времето той шофираше и тихичко говореше нещо на колата, изпитвайки дълбоко удовлетворение, че е първият шофьор на един автомобил, който един ден може би щеше да бъде каран от милиони хора.

След това почувства, че „Милена“ е готова да покаже повече от възможностите си.

— Почва да ми доскучава — съобщи той в наблюдателната кула — и смятам да опитаме как й харесват ускоренията.

— Добре, нека видим на какво е способна! — съгласи се Ди Фиере.