Уилям Дийл
Хамелеон (49)

9.

Това наистина бе Хамелеон на хамелеоните: жената дявол, превърнала се в Сатана.

Какво бе казал Данилов? „Знам и не знам… Всеки, никой… Хамелеона никога не е това, което изглежда.“

— И така, Кръглоочко, най-сетне си намери майстора — проговори татуираният мъж. — Моли се да имаш повече късмет от твоя приятел.

О’Хара обърна Фалмаут по гръб. Сивите му очи го погледнаха с ужас, сякаш гледаха смъртта в лицето. От ушите, носа и устата му се стичаше кръв. Устните му се помръднаха в конвулсивно потрепване, като пеперуда, флиртуваща с цвете.

— Демон…

— Тони, чуваш ли ме?

— Демон… Бредли, мен… справи се с всички ни. Нищо… чудно.

— Тони!

Погледът в очите му за миг се избистри. Той се усмихна на О’Хара.

— Дължиш ми… сто двайсет и пет бона, Моряко — прошепна той и издъхна.

О’Хара погледна към вратата. Хамелеона стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, изпънати пръсти, леко разкрачен.

Този човек не беше възрастен, вероятно бе не по-стар от самия О’Хара. Тялото му беше здраво и жилесто, главата бе гладко избръсната. О’Хара осъзна, че го познава отнякъде.

— Окари — проговори той. — Ти си учителят по кендо, Окари.

— Хай. А ти си онзи бейкоку, когото наричат Кацуо.

— Точно така, аз съм американецът. Говориш английски много добре.

— Имах добър учител.

— Той ли те научи как да убиваш безпомощни мъже?

— Безпомощни? Ха! Защо не погледнеш какво има на глезена? В ръкава? Той щеше да направи същото. Убиецът не притежава чест.

— Той беше мой приятел.

— Тогава някой трябва да те научи да си избираш приятелите по-добре. Всъщност обучението ти всеки миг ще започне. Истина ли е, че си майстор с меча?

О’Хара не отговори. Тишината в градината се нарушаваше само от ромона на ручея, провиращ се между камъните към езерцето, и едва доловимото подрънкване на въздушните камбанки някъде в задната част на къщата.

После кимна.

— Тренирал съм с меч — каза той.

— Не бъди толкова скромен, Маруи-ме. Хайде, Кръглоочко, дай ми урок.

Хамелеона бавно отстъпи назад в малката стая. О’Хара пристъпи към разбитата врата и надзърна вътре. Това беше спалня. Татамитата бяха грижливо подредени в единия край. Върху рогозките беше пуснат широк пояс за пристягане на кимоно. До леглото се виждаше малка масичка, в малък поднос димеше пръчица благовоние. Фенерът, окачен на тавана, хвърляше равномерна, но слаба светлина. Хамелеона дръпна встрани един от панелите на стената и извади два самурайски меча. Татуираните по торса му хамелеони гневно се размърдаха. Едва ли имаше макар и инч по кожата му, убягнал на иглата на татуировчика. Той се обърна с лице към О’Хара.

Гледката беше фантастична: блестящото под жълтеникавата светлина татуирано тяло, сенките около очите, ружа, червилото, които все още скриваха истинските му черти. Коленичи в центъра на стаята и остави мечовете на пода така, че дръжките им да бъдат откъм О’Хара.

— Избирай — каза Хамелеона.

— Не съм дошъл тук, за да те убия — отговори О’Хара.

— Добре, в такъв случай сме на едно мнение. Защото не смятам да ти позволя да го направиш.

— Не трябваше да убиваш Фалмаут.

— Убил съм много като него. Те идват, за да пролеят кръв и получават кръв.

— Ти си ги убил по един и същи начин, криейки се под полата на жена, за да нанесеш удара си, когато очите им са затворени.

Мускулите по челюстта на Хамелеона проблеснаха, но той продължаваше да упорства.

— И двамата сте дошли да ме убиете. Той се провали. Предлагам ти шанс да отмъстиш за смъртта му. Или искаш да ме накараш да повярвам, че синът на меча се страхува да вдигне меч?

— Предпочитам законния път.

Преди О’Хара да свърши, Хамелеона се изправи. Взе един от мечовете, изтегли го от дървената ножница, направи няколко крачки към О’Хара и спря може би на три фута пред него. Постави върха на острието върху адамовата му ябълка и бавно го свали до кръста му. Острието разсече копчетата на ризата му и те издрънкаха на пода. Хамелеона разтвори ризата с едно движение на китката си. От гърлото на О’Хара до кръста му минаваше тънка като косъм следа от докосването на меча.

— Вземи го, Кръглоочко — заповяда Хамелеона.

— Не. Заклел съм се да не…

— … се защитаваш? Това е инструмент за защита на честта. Нашите деди биха се оскърбили, ако някой им каже, че е тренирал с него само за игра.

— Да вдигна меч срещу теб би означавало да го омърся — каза О’Хара. — Честта е нещо непознато за теб. Ти убиваш в гръб.

— Познаваш ли белега на окубио — страхливеца? Разсичане на бузата, което жигосва завинаги онези, които се страхуват да защитят честта си? — Той постави острието на самурайския меч върху скулата на О’Хара. Появи се капка кръв.

— Мисля, че страхливецът си ти — бавно проговори О’Хара.

В изблик на ярост Хамелеона заби в О’Хара тежкия си поглед и по напудреното му лице, аленочервените устни и скритите под сенките очи мина конвулсивна тръпка. Напрегнатите сетива на О’Хара доловиха, че той стисна по-здраво кожената дръжка на меча.

Хамелеона се отдръпна с около шест инча. Вдигна меча над главата, леко наклонен встрани. Класическата стойка на атака. Един-единствен замах и главата на О’Хара можеше да отхвръкне.

О’Хара леко стисна челюсти. Съзнанието му не искаше да приеме, че Хамелеона може да го провокира да забрави за собственото си достойнство.

Хамелеона леко премести тежестта върху десния си крак. Изпънатите му ръце изправиха меча право нагоре. Той отново премести тежестта и замахна.

Блестящото острие изсвистя във въздуха и О’Хара видя сянката на смъртта да се приближава към него като в каданс.

Усети как върхът го докосва по адамовата ябълка.

Хамелеона мигновено възстанови равновесието си и зае отново стойка за атака в позата на Вола.

О’Хара почувства струйка кръв да се стича надолу към шията му.

Хамелеона отново леко пренесе центъра на тежестта си. Погледът му застина. О’Хара разбра, че следващият удар ще го обезглави.

Трябваше да се защитава. Кодексът на честта изискваше да реагира.

Той отстъпи една крачка от Хамелеона и се поклони.

Взе другия меч. Хамелеона се отпусна и свали меча.

О’Хара провери тежестта на меча, претегляйки първо с дясната, после с лявата си ръка. Беше по-тежък от онези, с които бе тренирал, но балансировката бе изместена по-скоро към острието, отколкото към дръжката и това бе добре. Дръжката бе стара и ожулена, но режещият ръб на оръжието блестеше като острието на бръснач.

Можеше да се предполага, че учителят по кендо ще предпочита същите смъртоносни удари, както и бойците с бамбуковите пръчки. Това означаваше удари в областта на шията или разсичащ удар в хълбока.

Хамелеона се изтегли в дъното на стаята и се изправи с отпуснат меч. Започна някаква бавна песен и фокусира погледа си през стените на стаята. От подсъзнанието му изплуваха спомени; откъслечни образи се стрелнаха в главата му и той започна ритуала на прочистване на мислите и рефлексите си: дим, огън, воняща риба, громолящи стоманени топки и дрезгав глас, пеещ химна на смъртта; силуети с гневни гласове върху хартиени паравани и жени с меки ръце по тъмните улички; черен, изпускащ пара Голиат, поклонници, сновящи хаотично; земен трус и изригване на вулкан; агонизиращия писък на желязо, стържещо върху желязо и град в далечината, изпаряващ се в кипяща прах, издигнала се почти до небесата.

Кошмарни съсиреци по периферията на съзнанието му. Трябваше да се отърси от тях.

Беше готов.

О’Хара се концентрира върху звъна на камбанките, позволявайки на нежния им звук да прочисти мислите му. Усети как се издига над тялото си и разглежда стаята от ъгъл, намиращ се високо над главата му. Ушите му се превърнаха в ушите на вълк. Чуваше движението на въздуха в стаята и ясно долавяше енергията на Хамелеона, която наелектризираше всичко. Настрои се в пространството и се вслуша в молекулите на неговите течения.

После се изправи срещу Хамелеона, леко разтвори крака, вдигна меча с изправени ръце право пред себе си и леко го наклони към пода. Позата на предизвикателството.

Хамелеона направи първия ход с разсичащ удар почти без подготовка, но с толкова бързо движение, че мечът се превърна в сребърна светкавица, която пропя във въздуха. О’Хара отскочи назад и парира удара. Стоманените остриета се удариха, звънът им отекна в стаята и той усети с китката си мощта на атаката.

Хамелеона се движеше като вятъра, а О’Хара реагираше мигновено на движенията му. Двамата започнаха странния танц на смъртта под ритъма на мечовете си.

Да наблюдава Хамелеона, би било фатална грешка, защото татуираният мъж бе прекалено бърз. О’Хара не виждаше, а просто долавяше ходовете му, усещаше въздушните потоци, породени от тях и опипваше енергийното поле на Хамелеона. Сам той реагираше с класическите отбранителни движения, предизвиквани от стрелванията и извиванията на Хамелеона. Чуваше звъна на остриетата във въздуха при всяка атака на Хамелеона. Излезе от потока на времето и придвижи съзнанието си в седмата плоскост. Оттук можеше да наблюдава всеки ход като в каданс. Долови приближаването на острието на Хамелеона към себе си откъм левия квадрант, видя го с подсъзнанието си да се премества в централния, после отново в левия, след това надолу. Атаката завърши с мушване, а собственото му острие имаше време да парира, да блокира и да контраатакува.

Но и Хамелеона сякаш също притежаваше допълнителни сетива. Мъжът беше като дух, понесен от бушуващата река на неспиращи движения. Присъствието му можеше да се долови, но не и да се види ясно. Смъртта въздъхна в малката спалня.

Хамелеонът беше духът, който мълчаливо кръжеше около него без усилие. О’Хара бе танцьорът, долавящ със слуха си всяко изшумоляване на коприната, всяко раздвижване на въздуха, всяко изсъскване на меча. Погледът в очите му се замъгли и стана неподвижен, докато се защитаваше от татуирания мъж. Той парираше, контрираше, отскачаше в една, после в друга посока, извърташе се, опитваше удар с крак, реагирайки инстинктивно на всеки ход на Хамелеона, черпейки от дванайсетте години тренировки, практика и дисциплина.

Японецът бе по-самоуверен и по-агресивен. Той ловко заобиколи ниската масичка, изпречила се на избрания от него път и без да нарушава ритъма си, я запрати в стената.

Остриетата им непрекъснато се удряха едно в друго, докато те обикаляха из малката спалня. И в тази миг Хамелеона направи опит за смъртоносна атака с извъртане встрани, последвано от скок, лъжливо мушване и скъсяване на дистанцията. О’Хара отбягна атаката със стъпка встрани, блокира меча на Хамелеона със своя близо до дръжката в мига, когато телата им се разминаваха и с остро завъртане на китката разсече рамото на Хамелеона.

Беше по-скоро одраскване, отколкото истинско разсичане. Тънка червена нишка се показа до ключицата на Хамелеона. Той спря в стойка, перфектно балансиран на краката си, с преливащи мускули под кожата на потното тяло. При всяко вдишване татуираните хамелеони се размърдваха.

Впери поглед в О’Хара и очите му припламнаха с опасен блясък.

О’Хара направи плаха атака, после нова и след това с движение вляво, вдясно и пак вляво атакува истински със страничен удар. Хамелеона се извъртя встрани, сниши се почти на коляно, след това внезапно се изправи и контраатакува. Самурайският му меч мина покрай меча на О’Хара, който отново като в забавен кадър видя острието да се насочва към окото му. Отмести леко глава и в следващия миг усети стоманата да разсича меката долна част на ухото му. Болката бе пареща, но той мигновено я изключи, влезе толкова близко до Хамелеона, че усети горещото му тяло, и отново опита обратното завъртане на китката.

Но татуираният боец предугади намерението му, сам се извъртя, без да губи баланса си, изтегли меча си надолу така, че двете оръжия да се блокират близко до дръжките, после с мощно извиване от кръста и с върховно напрежение на мускулите на раменете натисна с всички сили в мига на докосването.

О’Хара осъзна, че мечът му се изплъзва от пръстите, излита във въздуха и се забива на шест фута от него в стената, поклащайки потната си дръжка като стрела.

Хамелеона се приземи странично на един крак и тази грешка едва не доведе до счупване на глезена му. Този път загуби равновесие, макар за по-кратко и от миг, но това време бе достатъчно за О’Хара, който се хвърли покрай него, претърколи се през рамо, излезе от салтото в група, опрял колене в гръдния си кош, и изтръгна меча си от стената точно навреме, за да блокира с плоската му част следващата атака на Хамелеона. Остриетата отново се вкопчиха и двамата се блъснаха с оглушителен трясък в стената. О’Хара мушна крак между краката на Хамелеона, хвана го в кука и се извъртя. Хамелеона загуби отново равновесие, двамата паднаха на пода и в мига, в който О’Хара скочи на крака, Хамелеона се претърколи настрана, стана с флик-флак и мигновено нападна за пореден път. Липсата на подготовка разконцентрира удара, който се получи много неточен и О’Хара с лекота парира с извъртане на китката си. Движението едва не счупи китката на Хамелеона, но той не изпусна оръжието си. Опита обратен замах ниско в краката на О’Хара.

О’Хара скочи високо и прибра краката под себе си, усещайки меча на своя противник да минава като студен сърп под него. Хамелеона се завъртя във въздуха, описвайки с меча си широка дъга и повтори замаха. Този път О’Хара реши да блокира удара със своя меч и усети жестоката му сила, набрана от завъртането на триста и шейсет градуса, да се прелива в неговото острие. Пръстите му изтръпнаха, а след това болката нахлу през китките по предмишниците в бицепсите му. Изпусна захвата на меча с едната си ръка, но го удържа с другата и направи салто към далечния край на стаята, за да възстанови силата и спокойствието си.

Но Хамелеона не спираше. Веднага атакува отново, хвърляйки се през стаята с високо вдигнат над главата си меч.

И в момента, когато О’Хара излизаше от салтото, прибрал крака под себе си, той долови някакво движение в отвора на зейналата врата, а след това чу отсечена заповед:

— Томаре! Спрете!

Те замръзнаха като статуи: Хамелеона с вдигнатия меч, О’Хара — приклекнал с меч пред себе си.

В стаята влезе Кимура. Сами мълчаливо застана до вратата.

Кимура пристъпи като спортен съдия между тях, изпънал дясната си ръка с длан, насочена към пода.

— Да пролеете собствената си кръв, означава да опозорите смисъла на хигару-даши — каза той с тих глас. — Който се реши да отправи подобно предизвикателство, трябва да убие най-напред мен преди да продължи.

Окари изгледа недоумяващо Кимура и мечът леко се поклати в ръцете му.

— Не разбирам — промълви той.

— Преди да се убиете един друг, трябва да убиете мен — обясни спокойно старецът.

— Но защо заставаш между нас? — осведоми се Окари. — Това няма нищо общо с хигару.

— О? Ти поставяш под съмнение авторитета на Токенруи?

— Не! — извика Хамелеона. — Но този човек е бейкоку-джин, той…

— И какво като е американец? Каква е разликата? Ти би ли нападнал невъоръжен човек?

— Не ме обиждай, Токенруи сан, аз му предложих да си избере оръжие.

— Но ако той не е тренирал, все едно че е невъоръжен.

— Чувал съм за О’Хара. Онзи, когото наричат Кацуо. Той знае много добре как да си служи с меча.

— Аз го нарекох Кацуо. Аз го приех като свой син. И той също е хигару-даши.

Хамелеона беше шокиран.

Кимура ги погледна. Мускулите на лицето му се бяха втвърдили, а погледът в очите му беше суров.

— Мислех, че вие двамата стоите над обикновеното кавгаджийство. Мисли ли някой от вас, че с този дуел може да се защити нечия чест? Опасявам се, че ако някой трябва да прояви мъдрост, това мога да направя само аз. И че ако бъде отправено предизвикателство, то само аз мога да го одобря.

— Аз отправих предизвикателството, както повелява традицията.

Кимура погледна тънката червена следа по гърдите на О’Хара, после премести поглед върху разсечените копчета по пода. После се обърна към Хамелеона и каза утвърдително:

— А ти, Окари, си го провокирал.

— Хай.

— И двамата ме оскърбявате.

— Защо? — осведоми се с по-остър от обикновено глас О’Хара.

— Защото това е хигару-даши. Защото ние всички сме братя, а един човек с чест не вдига меч срещу брат си. Защото вие двамата сте мъже на честта, които са положили клетвата на Тайния воин.

Окари и О’Хара се спогледаха от двата края на тясната стая, осмисляйки значението на думите на Кимура. Той продължаваше да стои между тях с изпъната ръка. Не можеха и да помислят, че могат да се опълчат срещу този знак. Това би означавало да отправят предизвикателство срещу Токенруи.

Окари много прецизно постави меча си в ножницата.

— Аригато — каза тихо Кимура.

— Значи, Маруи-ме също е посветен в пътя на Тайния воин? — попита Окари.

— Този човек е твой брат, а ти го наричаш „Кръглоокия“ с желанието да го обидиш — започна Кимура. — Ти, Окари, май си забравил петия урок на Тендаи. Подобна арогантност ме шокира. Колко години овладяваш дисциплината на смирението, а си готов да захвърлиш всичко в един моментен изблик на глупост!

— Но той дойде, за да ме убие!

— И казваш това, без да те е страх, че може да сбъркаш? — Кимура се отправи към дъното на стаята и се обърна, кръстосал ръце пред себе си. — Ще напомня и на двама ви, че целта на нашата дисциплина е да се направи всеки човек съперник сам на себе си, защото единствено след като надделеете над този демон, вие сте готови да предизвиквате другите.

О’Хара и Окари стояха с наведени глави, докато Кимура им се караше, припомняйки им клетвите.

— Никога не ми е минавало през ума… — прошепна Окари.

— Не ти е минавало през ума ли! Години наред си обучаван да проникваш през привидността на онова, което изглежда като реалност, да предугаждаш неизвестното. А сега ми признаваш, че не ти било минавало през ума! Прав си… наистина не си се замислил. Още ли е необходимо да се учиш, че човек никога не бива да се доверява на очевидното? Или си като паун, който лековерно попада в капана?

Той се върна в тази част на стаята, където се намираха те, и застана пред тях.

— Вие се самоизмамихте, пропускайки да погледнете в същността на проблема. Макар и двамата да сте посветени в тайнството на седмото ниво, никой от вас не е имал възможността да приложи наученото в подобна ситуация.

Той направи пауза, наблюдавайки двамата смутени мъже пред себе си.

— Възможно ли е и аз да съм сбъркал? Възможно ли е нито единият, нито другият да бъде достоен кандидат за Токенруи?

Те вдигнаха поглед към лицето му шокирани.

— Да, един ден аз ще трябва да избера кой от двама ви да заеме мястото ми на Токенруи. Разбирате ли сега? Занимавах се с вас, наблюдавах ви много преди да станете мъже. А в този момент не мога да отдам предпочитание никому!

— Никога не съм допускал, че бих могъл да бъда разглеждан в такава светлина — призна О’Хара.

— Аз също — потвърди Окари.

— Добре. Това е окуражително. Изглежда, не сте загубили всякакъв контакт със смирението.

— А Сами? — обади се О’Хара. — Не е ли и той кандидат?

— За нещастие той е номер три. А този от вас, който не бъде избран, ще остане втори по ред. Казах „за нещастие“, само защото Сами ми е внук и е обучаван също така интензивно, както и вие. Но засега той е постигнал само пето ниво. Каквото и да стане, вие тримата сте братя; това не може никога да се промени, а ако някой се опита да разсече тази връзка, той ще бъде изхвърлен в безчестие от хигару-даши.

— И аз трябва да наричам този бейкоку но канчо свой брат? — недоверчиво попита Окари.

— А тигърът презира ли ивиците по козината на другия? — строго попита Кимура.

Младежът стрелна О’Хара с поглед и отново погледна Кимура.

— Бейкоку-джин искаше да ме убие — заяви той.

— Знаеш ли със сигурност, че О’Хара е искал да те убие, или в сърцето ти говори страхът?

Окари се поколеба и впи поглед в зеленоокия американец.

— Той не е шпионин и не убива — каза старецът. — И не е един от онези. Върна се тук, за да ги разкрие.

— Но той не отрича, че е Хамелеона — обади се О’Хара.

— Да, и не — обясни Кимура. — Той е Хамелеона, и заедно с това не е.

— Да, Хамелеона никога не е това, което изглежда.

— Този път това е самата истина. Хамелеона определено не е онова, за което ти го приемаш. Вие и двамата имате много неща да научите. Когато предприемете Хилядадневния поход и ви осени тайната сила на Дзен, тогава може би мъдростта ви ще бъде по-малко замъглена… В момента обаче трябва да решим какъв да бъде следващият ни ход. Бих предложил да пием чай — от целия този разговор ожаднях.