Уилям Дийл
Хамелеон (38)

13.

О’Хара и Магьосника пристигнаха във вилата на Илайза само две минути след нея. Тя със заекване описа срещата си с Хиндж и в очите й още можеше да се види ужас.

— Имала си късмет — заяви О’Хара. — Вероятно той просто не е имал време да те преследва. — Поклати глава: — Този път всички действахме като сбирщина аматьори.

— Аматьорката съм аз — призна Илайза. — Ако…

— Никой не е виновен за нищо — обади се Магьосника.

— Да — продължи О’Хара, — спънахме се още в самото начало. И най-доброто, което ни остава, е да продължаваме нататък.

Дори яркочервените пролетни цветове на вилата, жълто-зеленикавите басмени постелки, вазата с цветя върху тоалетната масичка, пресните плодове по нощните шкафчета, не можеха да им оправят настроението. Те седяха и мрачно обмисляха възможните варианти.

— Може би трябва да се обадим на полицията, те поне биха могли да обявят общо издирване на Лавандър и Хиндж — предложи Илайза.

— Това тук не е Бронкс — възрази О’Хара. — Не съм сигурен дали има и десет полицаи в тази част на острова.

— Каква каша — въздъхна Илайза, искрено загрижена за съдбата на Лавандър.

Магьосника почеса небръснатата си буза.

— Е — обади се той, — ситуацията може да ви се струва тежка, но искам да ви попитам как бихте се чувствали, ако се озовете в един часа сутринта, забъркани в сражение между шест шофьори на камиони и четиринайсет джуджета в „Уафъл Хаус“, Сопертън, Джорджия?

— Какво! — възкликна Илайза и започна да се усмихва.

— Това се случи преди десет години. Бях позакъсал и свирех на калиопа^[1] за един малък цирк от побъркани, който фалира в Тексаркана — едно място, загубено в центъра на небитието. Събрах четиринайсетте джуджета и сформирах баскетболен отбор. Мислех, че идеята е страшна: те се катерят по раменете си, за да направят кош, провират се между краката на противниците и т.н. Шегата обаче се оказа малко плитка и издържа само половината на първото тримесечие, след което публиката започна да ни замеря с каквото й попадне. И ето че се озовахме в шибания Далтън, Джорджия и всичките ни мачове бяха отменени, така че не ни оставаше нищо друго, освен да търкаме петачета едно в друго с надеждата, че ще се размножат. Отчайващо… И съвсем неочаквано установих, че фъстъците могат да пеят, проклет да съм, ако не беше истина! Боже, от гърлата им се изтръгваха ангелски звуци. Песните се превръщаха в хармония за четиринайсет гласа. Така че променихме името на групата от „Малките големи мъже на Майк Ротшилд“ на „Исус Ротшилд и джуджетата евангелисти“ и — най-сетне! — допаднахме на всички. Канеха ни на панаири, на събирания на помощи, на богослужения, извършвани на открито. Негрите ни харесваха, децата бяха влюбени в нас. Фермери идваха отдалече заедно със семействата си и надигаха бутилките, за да се напият и да се докоснат до религията.

— Магьоснико, за какво, по дяволите, говориш? — попита О’Хара.

— Изчакай малко, в това, което ви разказвам, има поука. И така, една вечер пристигнахме в Сопертън, Джорджия — град, голям колкото задника на бълха. Беше към един през нощта и понеже минавахме край денонощно отворения „Уафъл Хаус“ се отбихме да пием по едно кафе. Вътре имаше може би половин дузина шофьори на камиони, които вдигаха олелия до бога и понеже едно нещо води до друго, скоро нещата взеха да загрубяват с разни подмятания към джуджетата и други подобни. Тогава Херман Хартфайндър, който беше нещо като говорител на групата им, и, между другото, имаше отвратителен темперамент, се обади и им каза да престанат с подигравките. В този момент един от шофьорите каза на Херман: „Ей, фарфалак, дори пишката да ти беше два пъти колкото устата, пак щеше да си я държиш с две пръстчета“, а Херман скочи, изправи се с целите си три фута и шест инча, и запрати една от онези старомодни стъклени захарници, които тежат по два тона. И го цапардоса точно в слепоочието. Изведнъж се озовахме във времето на Джон Уейн. Шофьори и джуджета се захванаха да се млатят и покрай другото опустошиха „Уафъл Хаус“, Сопертън, Джорджия, докато все още бяха вътре. В този миг осъзнах, че Сопертън, Джорджия не е най-доброто място за един шестопръст евреин пианист, водач на група джуджета, които в същото време предизвикваха безредици. Така че просто се измъкнах, отправих се към спирката на Трейлуейс^[2], където чаках около половин час, вслушвайки се във воя на полицейски сирени и линейки, докато накрая автобусът пристигна и аз потеглих на юг и слязох едва когато пристигнахме в Кий Уест^[3] и повече просто нямаше накъде да се върви.

Той спря, усмихна се с известна гордост и допълни:

— И точно това е поуката.

— Каква е поуката? — не разбра Илайза.

— Поуката е, че мястото, където се намираме сега, не е място, където да оставаме.

— Амин — добави О’Хара.

— Но Лавандър може все още да не е мъртъв. Ако полицията разполагаше с описание на Лавандър и Хиндж…

— Нямаше да си помръдне дори оная работа — поясни Магьосника.

— С Лавандър е свършено — заяви О’Хара. — В момента Хиндж вероятно е на път за Тъсън или там, откъдето е дошъл, а всичко, с което разполагаме, е малкото черно бележниче на Лавандър, пълно с безсмислици.

Отвън Хиндж се беше сгушил близо до стената на вилата, за да се скрие от дъжда. Беше благодарен на бурята, тъй като шумът от нея маскираше евентуалния шум от движенията му. Дъждовните капки, които шибаха листа и папрати, звучаха направо като барабани в акомпанимент с тимпаните на гръмотевиците. Беше се приближил максимално до прозореца и сега стоеше встрани от снопа светлина, но достатъчно близо, за да дочува разговора през отворения прозорец.

Господи, мислеше си той, те знаят името ми и знаят за Лавандър! И какво беше това за бележника на Лавандър?

И, най-вече, кои, по дяволите, са тези хора?

Не че имаше особено значение. Хиндж бързо реши, че трябва да убие и тримата. Въпросът беше само кога и как. Той прецени, че вероятно всеки от тях разполага със собствена вила, основание за което му даваше светлината в трите последни вили. Щеше да изчака да се приберат по стаите си и тогава щеше да ги ликвидира един по един.

Съвсем просто.

Продължаваше да се вслушва.

— Мисля, че бележникът ще ни даде нещичко — обади се Магьосника. — Трябва само да разшифроваме кода.

— Само! — подхвърли Илайза.

— Той носи бележника със себе си. Очевидно пише в него през цялото време, следователно трябва да е в състояние да запомни шифъра. А след като може да го запомни, аз мога да го разгадая. Дори, ако аз не мога, Изи със сигурност може — и стана с намерение да си тръгне. — Кога каза, че ще ни чака пилотът на летището?

— Пет и трийсет — каза О’Хара.

— Ще ви събудя — заяви той и тръгна, притичвайки приведен под дъжда към своята вила, която беше последната от трите.

О’Хара се намести по-удобно в единия от жълто-зелените фотьойли и обясни:

— Ще спя тук.

— Не се безпокой за мен — обади се Илайза.

— Веднъж вече подценихме Хиндж. Ще се чувствам по-спокоен, ако съм тук.

Навън блесна светкавица и миг по-късно отекна и гръмотевицата.

— Внимавай, О’Хара. Лесно мога да сбъркам и да помисля, че все пак може да имаш сърце.

— Това пък какво означава?

— До момента ти се държа като робот.

— Робот ли?

— Точно така, робот.

— Е, добре, аз обаче не се чувствам робот — каза той, без да сваля от нея полузатворените си очи.

О’Хара вече бе задраскал случая Лавандър в главата си. Бяха оплескали нещата. Бяха говорили предостатъчно. Сега се беше концентрирал върху конкурентката си в другия край на стаята. Все още мислеше за нея като за конкурент. Висока пет фута, опитна и опасно наивна.

Такова беше мнението му от професионална гледна точка. Но в личен план мислите му бяха ангажирани с други неща. Сега му се струваше по-симпатична, отколкото при кратката им среща в Япония, а когато изникна в Сейнт Луцифер, той беше твърде изненадан, за да й обърне сериозно внимание. Сега осъзнаваше каква изумителна жена бе тя. Дребният й ръст допълваше към чара й. Гъста гарвановочерна коса, късо подстригана, с кичури, които обгръщаха шията й; големи, някак изненадано гледащи очи, които я правеха още по-беззащитна заради ръста й; великолепен прав нос и малко нацупени устни, готови всеки миг да разцъфнат в най-ослепителната усмивка, която някога беше виждал.

Чудесна, умна и съблазнителна.

Безкрайно опасна.

Тя загуби увереността си за миг и отмести поглед от зелените му очи. Седна на ръба на леглото и се загледа в пода. О’Хара я потискаше — беше съумял да го постигне още от момента, когато се бяха срещнали. Справката за него, която беше прочела, му отдаваше заслуженото за много неща, включително способността му да провежда разследване. Но тя бе впечатлена и странно обезпокоена от неговото очевидно владеене на японската философия. В движенията му се забелязваше някаква плавна грациозност, която тя отдаваше на дългите тренировки в бойни изкуства. Все още ярко помнеше бързината, с която бе атакувал нападателя й в Япония. С абсолютна невъзмутимост. Дори ранен, той беше запазил невъзмутимостта си. Всъщност от него се излъчваше някакво обезпокояващо спокойствие. Ето, дори сега, той беше в състояние да приеме неизбежността на смъртта на Лавандър без чувство на вина и без съжаление. Но все пак, макар обяснението за това поведение, което бе прочела, да звучеше едва ли не мистично, резултатът можеше да се дължи и на годините втвърдяване. Може би О’Хара бе така добре екраниран, че той само изглеждаше мистичен.

Тя въздъхна и се обади:

— Не мога да свикна с мисълта, че ние може би сме причината за смъртта на Лавандър.

— Не, ние не сме причината. Но и не го спасихме. Има разлика, и тя е голяма.

— Не можем ли да направим нещо? Аз мога да разпозная колата му. Освен това тя беше наета, следователно той ще трябва да я върне и…

— Добрият ловец разбира кога ловът е приключил.

— Ето, започваш отново. Мистър Кимура разговаря с мен по този начин през цялото време. „Умният човек не обува чорапи“, как ти звучи това?

— Всъщност, звучи така: „Умният човек не обува чорапа си, докато слънцето не го благослови“.

— О-о, стига глупости. — Тя замлъкна за миг. — Бих искала още веднъж да видя онзи изверг. Никога по-рано не бях виждала в очите истински убиец.

— На теб май тези неща ти допадат, а?

— Какво ми допада?

— Да си по следите на голямата сензация. Между другото, как влезе в този бранш? Дявол да го вземе, след като си прочела досието ми, знаеш за мен всичко; дори кой номер бельо нося. А аз не знам нищо за теб.

Наистина, как се беше захванала с тази работа? Хм, май всичко започна с това, че беше топчеста.

Когато израстваше в Небраска, Илайза беше пълничка. Е, може би думата „пълничка“ бе леко изопачаване на нещата. Всъщност, тя беше нещо средно между пълничка и дебела. Големи бузи и гривни по крачетата — такава беше истината.

Живееха в Озон. Когато извадиш усмивката при споменаването на името, всичко, което оставаше, бе наклоненият терен. И скука, скука, скука. Единствената статуя в града беше на Калвин Кулидж^[4], махнал навремето с ръка към града от опашката на преминаващ влак. Това беше Озон, Небраска.

Баща й беше собственик на магазин и бе един мил, търпелив християнин. Доста сдържан, от онези хора, за които потупването по главата е нещо като прегръдка. Алуин Гън бе умрял, смятайки, че „Плейбой“ се чете само от перверзните. И това през 1977 година.

Когато беше на три години, майка й умря при катастрофа с колата след пазар в Омаха. Пътуването било толкова безинтересно, че заспала на волана. Алуин нае жена, която да се грижи за дома — вдовица германка, чийто съпруг беше починал след падане от трактор — и се захвана с бизнеса си, сякаш нищо не се бе случило. Така и не се ожени повторно. Такива ненужни усилия.

Пълничките деца са много сладки. Докато не станат на шест годинки. Едно дебело дванайсетгодишно момиче не може да се нарече сладко. Илайза не навлезе в пубертета, тя изтрополи с дебелите си крачета в него.

Една от причините Илайза Гън да е дебела беше, че ако живееш в Озон, нямаш никакви основания да си като щека. Просто нямаше какво да се прави, освен да се четат книги, да се яде и да се забременява. Много от приятелките на Илайза забременяха. Илайза четеше и ядеше. Една от многото добродетели на Алуин Гън бе, че обичаше книгите. Когато бе наближил моментът Илайза да отвори първата си книга, Алуин донесе вкъщи половин дузина детски книжки от библиотеката. А когато Илайза навърши десет, тя се захвана със секцията книги за възрастни.

Горе-долу на същата възраст започна да осъзнава, че е по-различна от всички останали. Не защото бе пълна, а защото не искаше да бъде като останалите. Нямаше желание да бъде една от другите. И ако не можеше да стане победителка, предпочиташе да пресече финала десет минути след последния. Бе готова на всичко, за да не се превърне в една от стадото. Тънка или дебела, но мисълта да бъде невзрачна я отблъскваше. Беше състояние на психиката, а не усещане на тялото.

Освен това бе страстно любознателна — да бъде първата, която е разбрала за нещо. Да има тайна, несподелена с никой друг.

И колкото повече четеше, толкова повече избуяваха фантазиите й.

Не, те направо експлодираха.

Тя посети Валхала с Киплинг, нахлу през портите на Москва с Толстой, прокрадна се в Ню Орлиънс с Твен. Разбра какво е класа от Шоу, грациозност от Голсуърти, елегантност от Хенри Джеймс. Беше Ана Каренина, Сара Бернар и Холи Голайтли. Измисляше си разни истории в училище, разказваше ги на четката си за зъби в банята, на котката, на кучето, на всеки, готов да слуша. А когато по телевизията започнаха да излъчват стари филми, тя се превърна в Розалинд Ръсел, Джеймс Кагни и Пат О’Брайън, събрани в едно, и се втурна в търсене на своята сензация.

Стана редактор на училищния вестник — длъжност, по правило делегирана на бузести момичета с очила, тъй като за тях се предполагаше, че са по-сериозни от симпатичните момиченца с цицки и дупета, или пък момчетата, които бяха толкова похотливи, че не можеха да свършат нещо свястно. Започна да носи меката шапка на баща си с прикрепен на периферията й пропуск за представител на пресата; научи се да се разпорежда и да вбесява останалите с поведението си. Вестникът спечели наградата „Сигма Делта Хи“ за най-добър училищен вестник в щата. Самата тя получи лична награда за най-добър редакционен материал. В него се разказваше за смъртта на последния ковач в града. Беше в годината, когато стана на шестнайсет.

А после стана на седемнайсет. И тогава с Илайза се случи нещо забележително. Отслабна. Изтъня до онази степен, до която момичетата мечтаят да отслабнат.

Случи се крайно неочаквано. Като разчупване на пашкул; тлъстината по нея падна и на света се появи Илайза Гън — висока пет фута, тежка деветдесет и четири фунта, с най-хубавите гърди и най-привлекателното дупе в гимназията на Озон. Момчетата полудяха. Телефонът й не спираше да звъни, защото беше станала готина.

Но беше също и независима, макар и малко ексцентрична; беше мечтателка и самотница. Макар и неузнаваемо отслабнала, тялото й кипеше от неизтощима енергия.

Озон, Университетът в Мисури, Линкълн, Чикаго и Бостън — животът й се беше развил по възходяща линия. Съдбата й беше отредила след Озон повече да не се среща със скуката. Сивотата се бе разтворила във вечерните новини в шест часа и в онова постоянно усещане в стомаха й, което тя наричаше „потрепване“. Оттогава стомахът й непрестанно „потрепваше“. Дори сега, когато заедно с Франк О’Хара се бе втурнала в преследване на химера на име Хамелеон, сега когато бяха на прага да се сбъднат всичките й мечти, блянове, амбиции… всичко!

Разказът й не беше дълъг. Отпуснал се в дълбините на фотьойла, той не сваляше погледа си от нея. Гледаше я, сякаш се прицелваше с пистолет. Но този път тя устоя на погледа му и когато свърши, веднага се прехвърли на ситуацията в момента.

— Не мога да повярвам, че в този миг може да убиват някого, а ние седим тук напълно безпомощни.

О’Хара стана, отправи се към леглото, хвана я за ръцете и я изправи на крака. После я прегърна леко. Прегръдката беше по-скоро приятелска и трябваше да я убеди, че няма от какво да се страхува. Почувства се трогната от този простичък жест, а и топлината на тялото му бе така успокояваща.

— Всичко стана прекалено гадно, твърде бързо — каза той.

— Беше прав — призна тя, — когато каза, че онези от мафията се занимават с детинщини.

Той я погали с пръст по бузата и го прекара по контура на лицето й.

— М-м-може би си прав, че не съм създадена за всичко това. — Божичко, аз заеквам, помисли си тя.

— Направихме, каквото можахме. Животът е много по-прост, когато се научиш да възприемаш неотвратимото — и той я погали.

— Мислех, че съм страшно умна; бях по следите му през цялото време, а като завих на ъгъла и го…

— Нека не се измъчваме с разсъждения по този въпрос. Аз направих лош ход. Този човек е професионалист. Доказа го с делата си. Забрави за него. — Той леко я погали по шията с връхчетата на пръстите си.

Тя се приближи още малко към него. Той прехвърли ласките си върху бузите й, а след малко спусна пръстите си върху долната й устна.

Да не си мисли, че ако продължи още минута-две и ще рухна в леглото, мина през главата й.

— Затвори очи, Лизи — каза той.

Тя усети топлите му устни и почувства езика му едва доловимо върху устните си.

Да, той наистина разчита точно на това, помисли тя.

Леко отвори устни и докосна с крайчеца на езика си неговия.

Прав е, помисли тя.

Бурята навън се развихряше. Светкавици разкъсваха облаците и пробождаха земята. Светът блясваше за миг, поемаше енергията им в себе си и после се възцаряваше абсолютен мрак.

Хиндж се приближи предпазливо още по-близо до прозореца.

Тя се отдръпна за миг и запалката й светна. В стаята имаше пет свещи и тя ги запали всичките. Пламъчетата им потрепваха от студения вятър, нахлуващ през прозореца.

— Побъркана съм на тема свещи — прошепна тя.

— А колко твърда изглеждаше — отговори той и леко я притегли отново към себе си.

В главата й безразборно се въртяха мисли. Беше възбудена от предстоящата нощ. Осъзна, че не може да устои на О’Хара — пиратът, появил се незнайно откъде, за да я отвлече от пазара на роби и да я качи на кораба си. Това беше любимата й фантазия още откакто се бе почувствала жена — фантазия, от която не бе съумяла да се отърси толкова години. Но ето че накрая се бе срещнала със своя пират.

А тя беше момичето от фантазията си: крепко, прекрасно… и опитно.

Хиндж се приближи още малко. Дъждът и вятърът се усилиха, градината около вилата започваше да се превръща в кална локва, светкавиците сякаш се сипеха върху земята и в призрачната им светлина той забеляза мъжа да разкопчава блузката на момичето. Това сякаш продължи безкрайно. След това блузката се разтвори, но мъжът се намираше между Хиндж и нея. Той пристъпи до съседния прозорец и видя силуета му на светлината от светкавиците. В момента той докосваше пълните й гърди с палец, после свали блузката й, пусна я на леглото и започна да целува шията й, раменете, края на гърдите.

Хиндж извади пурата от джоба на ризата си, захапа я със зъби и измъкна ножа от калъфа под ръкава си. Трябваше да поеме риска от неочакваното включване на осветлението в комплекса или от следващата светкавица зад гърба си, която щеше да го разкрие пред погледа им. Но те най-вероятно щяха да бъдат твърде заети един с друг, за да видят каквото и да е било. Този тип трябваше да му благодари. Какъв начин да си отидеш! Щеше да промуши най-напред мъжа и да убие момичето със стреличка.

Телата на О’Хара и Илайза се бяха слели, осветявани епизодично от светкавиците. Известно време те се занимаваха с колани и копчета, накрая се вплетоха с търсещи ръце и вкусващи устни, а после той я отпусна върху леглото.

Дръвчетата в горичката шумоляха. Дъждът шибаше Хиндж през лицето. Той смътно ги различаваше върху леглото, вече голи, легнали странично с лице един към друг.

Илайза усети, че О’Хара се притиска към нея, устните му сякаш бяха по цялото й тяло; в един миг върху зърната на гърдите й, а в следващия — върху корема й. Езикът му сякаш я изследваше и тя прехвърли ръце на гърба му, галейки кожата, трасирайки дълбоката бразда по гръбнака му, опипвайки стегнатите мускули на хълбоците. Тя също леко се притисна и той реагира мигновено. Това беше само началото. Усещаше това зад врата си, под ушите си, долавяше то да се надига в стомаха й. Забрави къде се намира, забрави с кого е, забрави всичко и се концентрира върху усещането, което започваше да изпълва тялото й — онази удивителна електрическа реакция на всяко докосване и всяка целувка.

Хиндж започна да завива зад вилата. Протегна ръка към вратата.

Нито видя, нито усети примката, която се спусна над главата му и осъзна какво става едва в мига, когато жицата се впи в шията му.

Реакцията му беше мигновена и инстинктивна. Той отскочи назад в посоката на нападателя. Напрегна мускулите на шията си, после протегна ръка зад гърба си, опитвайки да хване противника. Нищо.

Бяха му сложили Каишката.

Жицата отново го дръпна и той не се възпротиви на посоката, а падна назад през каменната пътека в мокрия пясък, претъркулвайки се в мига, в който тялото му докосна земята, като се изви така, че да се окаже на колене, но с лице към убиеца. Видя само тъмна, неясна фигура, която стискаше двете дръжки в краищата на гаротата.

Каишката беше много стар номер. Жицата минаваше през прост механизъм, който позволяваше затягането да става с обикновено опъване на дръжките. Убиецът заставаше три-четири крачки зад жертвата и единствената му грижа беше да не й позволява да възстанови равновесието си, докато се задуши.

Жицата се беше забила дълбоко. Хиндж усещаше притискането й в дихателната си тръба. Той рязко замахна с ножа, опитвайки се да среже проводника. Но с бързо движение убиецът мина пак зад него и силно го дръпна.

Хиндж направи нещо средно между претъркулване и кълбо назад и се озова на крака. Скочи към неясната фигура и замахна с ножа, усещайки острието да разкъсва плътта на предмишницата. Пурата беше все още между зъбите му, но той не можеше да се прицели добре в гърлото на високия мъж.

Нападателят отскочи назад и отново рязко дръпна жицата.

Хиндж усети, че силите му започват да го напускат. С впиването на проводника дишането му започваше да става на пресекулки. Той пак се претърколи на мокрия пясък, сграбчи каишката и дръпна нападателя към себе си. Високият мъж залитна напред и падна на колене близо до водата.

В същия миг плажът за миг се освети от блясъка на светкавица. Хиндж видя мокрото лице на своя убиец и очите му изхвръкнаха.

Спетро!

Той опря крайчеца на езика си в отвора на пурата и силно издуха стреличката право в лицето на Фалмаут. Но вятърът и изненадващото придвижване на Фалмаут към него провалиха замисъла. Стреличката удари Фалмаут в рамото на сакото. Той я събори с движение на ръката си, блъсна се в Хиндж и в следващия момент двамата отново паднаха на пясъка.

В краката им се разби вълна.

Хиндж беше изплашен. Той започна да ръмжи като куче, изви се панически настрани от водата, помагайки си като забиваше ръката с ножа в пясъка, а с другата се опита да разхлаби смъртоносната примка. Фалмаут го улови за глезените и го издърпа сред вълните. Под блясъка на светкавиците той успя да види ужаса в очите на Хиндж. И можа да дочуе писъка, който едва се изтръгна от пристегнатото гърло.

Страх го е от водата, помисли Фалмаут. Хиндж се страхува от водата.

Тексасецът започна енергично да се извива под вълните на прилива. Задавен, опитващ се да си поеме въздух, той се обърна слепешката към Фалмаут и разсече тъмнината с ножа.

Фалмаут се превъртя към дълбокото. Хиндж не можеше да издържи още дълго. Жицата вършеше своята работа. Ако съумееше да го задържи под повърхността, всичко щеше да приключи по-бързо. Неочаквано Фалмаут усети как някакво менгеме се затваря около шията му. Пръстите на Хиндж се забиха в плътта му. Ръката му беше като от стомана. И после Фалмаут усети острието на ножа да го пронизва между ребрата. Болката беше пареща.

Свърши ме, помисли за миг Фалмаут, шията на скапания каубой е прерязана сигурно на две, а той все още се бори. Дори и във водата Хиндж беше далече от мисълта да се примири.

Фалмаут рязко се извъртя и захвърли Хиндж още по-навътре в морето, задържайки го под вълните с каишката. Бръкна с другата ръка и напипа дръжката на ножа, която стърчеше от него, дръпна я и я хвърли във вълните. След това сграбчи ръката на Хиндж и се опита да разтвори пръстите, но това беше все едно да се отворят челюстите на капан за опосуми. Усещаше, че дробовете му горят и в същия миг двамата с Хиндж паднаха сред вълните. Миг по-късно той изскочи на повърхността и трескаво задиша. Изтегли с гаротата Хиндж изпод водата и се загледа в грозната маска на смъртта върху лицето му.

Хвана палеца на Хиндж, пречупи го и един по един разтвори пръстите му от хватката върху гърлото си след което, помагайки си с ръце, намери пътя през скалите към брега. Просна се по гръб под силния дъжд и започна да масажира дуката в ребрата си, а след това и гърлото. Секунди по-късно тялото на Хиндж изплува на повърхността с лице във водата и Фалмаут се загледа в него, докато се опитваше да си възвърне дишането.

 

 

Вътре във вилата, заслушан в бушуващата буря, О’Хара остави мислите си да скачат напред-назад, също като светкавиците — между минало и настояще, между Ямайка и Япония. След това отново осъзна близостта на Илайза, долови звука, зараждащ се в гърдите й, почувства влагата, усети ръката й, която го търсеше и го намираше, а след това позволи на трепета й да го обхване, да проникне в него и отвори сетивата си за нейния аромат, за движенията й, за шепота, докосванията и целувките. Дочу лекия й вик, наслади се на мълчанието й. Изпита опияняващия екстаз да прониква в нея.

И за миг Япония престана да съществува.