Уилям Дийл
Хамелеон (6)

1.3

Когато Марца пристигна, офисът беше все още празен. Бе малко след седем, а персоналът обикновено не идваше преди да стане осем. Направи кафе и провери какво е времето. След това отиде в своя офис и облече състезателния си екип: памучно бельо с дълги ръкави и крачоли; черен огнеустойчив гащеризон с наклонена червена ивица на единия от ръкавите; числото 333 в яркочервени букви на гърба и търговската марка на Акила над сърцето с единствена дума под нея: „Uno“; бели чорапи и кецове „Адидас“. Ръкавиците от свинска кожа напъха в джоба при коляното си. Когато се приготви, излезе от офиса, мина през хола, отвори вътрешната врата за гаража и влезе вътре.

Миризмата действаше на Марца като афродизиак. Не толкова миризмата на бензина, спирта и маслото, а по-скоро онова, което стоеше зад тази смес. И той остана неподвижен в тъмнината минута-две, връщайки се в мислите си в миналото. В живота му бе имало много велики дни и той се наслаждаваше на факта, че днешният определено щеше да стане още един от тях. След известно време включи осветлението.

Колата се намираше в центъра на гаража. Беше излъскана до огледален блясък, без нито едно петънце, просто изумителна — нисък седан, който представляваше шедьовър на автомобилната стилистика, чудо на аеродинамиката. Предният капак бе издължен, купето изтеглено назад, за да се избегне онова, което Ди Фиере наричаше aspetto di carro funebre — приликата с катафалка, линиите плавно тръгваха от предните калници към оформената в стил „Ферари“ задна част. Ди Фиере не се бе опитал да внася подобрения тук. „Човек не подобрява перфектното, той просто го приема“, казваше той.

Бордното табло беше запълнено буквално от врата до врата с електроника. Това вече беше задължение на Ди Фиере — да натиска различните бутони, които щяха да прехвърлят в дублиращия компютър на наблюдателната кула информацията, представляваща моментна снимка на поведението на колата, която щеше да бъде разпечатвана на принтера в момента на получаването й.

Машината пред него блестеше като скъпоценен камък дори под флуоресцентното осветление и равномерното мастиленочерно покритие се нарушаваше само от двете тънки светлочервени ивици от двете й страни — цветовете на Марца, а тази кола един ден щеше да стане негова, защото той бе човекът, който в крайна сметка щеше да каже някога: „Готова е“ и те щяха да излязат на пазара, за да разберат колко добри бяха всъщност.

Марца бавно обиколи колата, плъзгайки длан по покрива, после я потупа с любов и прошепна „Va bene, signora, siamo soli… lei, io e il Professore. Facciamogli vedere qualche cosa!“ — Окей, мадам, само ти, аз и Професора ще бъдем навън, така че нека им покажем нещо!

След това излезе в студеното, ясно утро навън. Вятърът едва полъхваше и това се хареса на Марца. След около час изобщо нямаше да има вятър. Условията бяха идеални. Той потри ръце и се захвана за онова, което се бе превърнало в ритуал. Тръгна пешком по пистата, точно както бе вървял по пистите на Льо Ман, Рейнтрий и Монца преди всяко състезание, гледайки за пукнатини в бетонното покритие — места, където би могъл да поднесе; събираше камъчета и клонки и ги изхвърляше през вътрешната стена. Тази десеткилометрова разходка обикновено му отнемаше около един час. Марца не обичаше изненадите.

Синьора Форти, временната хазяйка на Фалмаут, го събуди в седем часа с кафе и кифла — най-малкото, което можеше да направи за парите, които той плащаше.

— Grazie. Scusi, non sono vestito — благодари той, извинявайки се, че не е облечен и задържа вратата открехната, колкото да поеме подноса.

Обу панталоните си, облече тениска, извади телескопа и карабината от гардероба, за да ги постави на маркировката, която бе направил със скоч на перваза пред прозореца на капандурата. После остави до телескопа топче листчета за бележки и джобен калкулатор. Вече беше изчислил и програмирал разстоянието между двете маркиращи линии на задната половина на пистата, преди тя да навлезе в завоя към далечната страна. Въведената в калкулатора програма му позволяваше да натисне два бутона в моментите, когато колата щеше да минава през маркиращите линии, а на индикацията щеше да излезе точната скорост в тази отсечка. Ако скоростта надминеше 90 мили в час, тогава трябваше да стреля. Той отпи от кафето, без вълнение разви фиксиращия винт на триножника и погледна през лазерния прицел.

След малко се прехвърли на телескопа, нагласи го на максимално увеличение и видя познатия черен гащеризон с червената ивица на ръкава. Можеше даже да прочете думата под търговската марка на Акила: „Uno“.

И лицето — това мургаво, напрегнато лице с твърда челюст и разбъркана черна коса — лицето на Марца!

Според последната информация, с която разполагаше, Марца щеше да бъде в Монте Карло заедно със съпругата си до след Нова година. Първите няколко изпитателни пробега щяха да бъдат направени от резервните пилоти. Ръката на Фалмаут леко се разтрепери, когато си помисли, че възнамерява да убие тъкмо Марца — идола на всяка жена, героя на всяко мечтаещо момче, човека от фантазиите на всеки италианец. Марца беше национален герой… не, той беше интернационален герой. Някой ден по градските площади щяха да стоят неговите статуи. Където и да отидеше, събираха се тълпи, за да го зърнат, да го докоснат и да скандират: „Марца, Уно… Марца, Уно…“.

Това не бе част от сделката. Не, това определено не можеше да бъде част от поставената му задача.

Какво повтаряше постоянно Джек Хокинс в „Мостът над река Куай“? „Винаги се случва неочакваното.“

Господи, каква литературна парабола! След двайсет години в този занаят трябваше да заподозре, че нещата се развиваха до момента прекалено гладко. Както и да е, колата бе програмирана за унищожение, и майната му, но това поне беше добре. Но ако експлозивите С-4 откажеха да проработят, ако се наложеше да стреля, тогава нещата стояха съвсем различно. Изстрелът и без това се очертаваше като труден, а с Марца зад волана…

Той запали цигара и продължи да гледа краля на автомобилизма, който бързо вървеше по дългата писта. И когато Марца приключи и се върна в завода, Фалмаут демонтира пушката. Толкова! Ако бомбите не свършеха работата, Марца щеше да запази живота си.

Дявол да го вземе, та Марца бе един и от неговите герои! И той нямаше просто така да го застреля с пушка. В действителност, след двайсет години в занаята, Фалмаут се надяваше, че този път, само този път, той ще се провали.