Том Кланси
Бойни действия (61)

61.

Вторник, 12:38

Вашингтон, окръг Колумбия

Боб Хърбърт седеше на инвалидната си количка и четеше секретен документ, състоящ се от една-единствена страница. Беше адресиран до министъра на правосъдието на Съединените щати и отпечатан върху лист с клеймото на Белия дом.

Зад бюрото си президентът четеше копие на същия документ. Пръснати из Овалния кабинет, прави или седнали, се намираха съветникът по въпросите на националната сигурност Бъркоу, председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Ванзант, юридическият съветник на Белия дом Роланд Рици и Марта Макол. Всеки от тях четеше копие на документа. Хърбърт, Рици, Бъркоу и Ванзант отлично познаваха съдържанието му. Бяха прекарали последния час и половина в написването му, след като юридическият съветник им съобщи, че президентът ще обсъди въпроса за подписването на документ, помилващ генерал Майк Роджърс.

Президентът се прокашля. След като прехвърли документа веднъж, започна отначало и го прочете на глас. Винаги правеше така, за да чуе как би звучал като реч — в случай, че му се наложи публично да защитава онова, което е направил.

— С настоящето давам пълно, свободно и абсолютно помилване на генерал Майкъл Роджърс от армията на САЩ. Това помилване се отнася за признати от него действия, които е или може да е извършил, докато вярно е служил на страната си в съвместна разузнавателна операция с Република Турция. Със своята смелост и ръководни качества, проявени по време на дългата му и безукорна военна служба, генерал Роджърс има безценен принос за правителството и народа на Съединените щати. Нито държавата, нито нейните институции биха имали полза от задълбаването в постъпки, които според всички сведения са били героични, себеотрицателни и адекватни.

Президентът кимна и разсеяно започна да почуква по листа. После погледна наляво. Якият, оплешивяващ Роланд Рици стоеше до бюрото.

— Харесва ми, Роло.

— Благодаря, господин президент.

— Нещо повече — усмихна се той, — искрено го вярвам. Не ми се случва често да казвам такова нещо за документите, които подписвам.

Марта и Ванзант се ухилиха.

— Убитият — продължи президентът — е бил сирийски гражданин, застрелян в Ливан.

— Точно така, сър.

— В случай че решат да ни окажат натиск, какво е юридическото положение на Дамаск и Бейрут по въпроса?

— Теоретично — отвърна Рици — могат да поискат екстрадирането на генерал Роджърс. Дори да го направят, ние няма да се съгласим.

— Сирия е давала убежище на повече престъпници, отколкото която и да е друга държава на света — каза Бъркоу. — На мен например ужасно ми се иска да го направят, просто за да можем да им откажем.

— Могат ли да ни създадат проблеми с пресата? — попита президентът.

— Ще им се наложи да го докажат, сър — отвърна Рици. — А също и да настояват за екстрадирането на генерал Роджърс.

— А къде е доказателството? Къде е трупът на убития кюрдски лидер?

— В пещерата, която им служеше за щаб — отвърна Боб Хърбърт. — Преди да напусне района, „Страйкър“ я е вдигнал във въздуха с бойната глава от «Томахоук».

— Нашият пресцентър излезе с версията, че е бил убит по време на експлозия в щаба му — каза Марта. — Никой няма да я оспори и това ще задоволи кюрдските му последователи.

— Много добре — рече президентът. Взе черна писалка от мастилницата на бюрото. После се поколеба. — Сигурни ли сме, че генерал Роджърс ще следва нашата версия? Имам ли основание да се притеснявам, че може да напише някоя книга или да даде изявление пред пресата?

— Гарантирам за генерал Роджърс — отвърна Ванзант. — Той е сигурен човек.

— Ще държа вас отговорен — каза президентът и сложи подписа си.

Рици взе документа и писалката от бюрото. Президентът се изправи и групата се насочи към вратата. Междувременно юридическият съветник се приближи до Хърбърт и му подаде писалката. Шефът на разузнаването силно и триумфално я стисна, преди да я пъхне в джоба на ризата си.

— Напомни на генерал Роджърс, че каквото и да прави от сега насетне, ще оказва влияние не само върху него, но и върху живота и кариерата на хората, които са вярвали в него — рече Рици.

— Не е нужно да му се казва — отвърна той.

— Преживял е сериозно изпитание в Ливан — продължи съветникът. — Погрижи се да си вземе почивка.

Към двамата се приближи Марта.

— Ще се погрижим, разбира се. Роланд, благодаря ти за всичко, което направи.

Марта и Хърбърт излязоха навън. Той весело махна с ръка на заместник-председателя на Съвета на началник-щабовете Клоу, който беше дошъл да ги изпрати.

Докато групата мълчаливо се отдалечаваше по застлания с килим коридор, Хърбърт изпита увереност в думите на генерал Ванзант. Майк Роджърс никога нямаше да направи каквото и да е, за да компрометира или постави в затруднено положение онези, които днес се бяха борили за него. Но Рици също имаше право: Роджърс бе преживял много. Не само изтезанията. Когато на следващия ден генералът се върнеше със „Страйкър“, най-много щеше да го мъчи фактът, че РОЦ е бил заловен по време на неговото командване. Основателно или не, щеше да се самообвинява за това и за физическите страдания, и душевните рани на екипа на РОЦ и полковник Седен. Щеше да му се наложи да живее с мисълта, че заради неговия пропуск микробусът едва не е бил унищожен от огън на своите. Според психиатърката Лиз Гордън, която срещна, докато излизаше от Оперативния център, това щеше да е неговият най-тежък кръст.

— И няма сигурно лечение на това чувство за вина — каза му тя. — При някои хора може да се преодолее. Можете да ги убедите, че не са били в състояние да го предотвратят. Или поне можете да ги накарате да изпитат гордост от онова, което са постигнали. При Майк всичко е черно-бяло. Или е прецакал нещата, или не е. Или терористът е заслужавал да умре, или не е. Прибавете и загубата на достойнство, която той и хората му са преживели — а техните страдания са били и негови, можете да сте сигурен — и получавате една потенциално изключително труднолечима психоза.

Хърбърт отлично разбираше всичко. Когато през 1983 година в посолството в Бейрут бяха хвърлили бомба, той беше първият човек на ЦРУ там. Сред десетките загинали бе и жена му. Не минаваше и ден, без да го измъчва чувство за вина и да си задава въпроса „Ами ако?“. Но не можеше да се поддаде на тези си чувства. Трябваше да използва онова, което беше научил, за да се опитва да предотвратява бъдещи Бейрути.

Хърбърт и Марта излязоха от Белия дом. Отпред ги очакваше специалният микробус, с който той пътуваше из Вашингтон. Докато се качваше с количката си по рампата, имаше само една надежда. Че с малко време, малко дистанциране и с много приятелство ще успеят да помогнат на Роджърс да преживее болката. Както бе казал на Лиз: „От собствен опит разбрах, че животът не само е училище, но и с всяка следваща година класовете стават все по-трудни и скъпи“.

Лиз се беше съгласила.

— И все пак, Боб — прибави тя, — така по-лесно ще изкараш матурата.

Това бе вярно, помисли си Хърбърт, докато шофьорът на Марта маневрираше от тесния паркинг към булевард «Пенсилвания». И през следващите няколко дни, седмици или колкото и време да му струваше, той щеше да убеди Майк Роджърс в правотата му.