Том Кланси
Бойни действия (56)

56.

Вторник, 15:55

Долината Бекаа, Ливан

Майк Роджърс стоеше в дълбоката два и половина метра яма. Беше протегнал ръце нагоре, проврял пръстите си през дупките на решетката. Това бе единственият начин, по който изгарянията по ръцете му не се докосваха до изгарянията по тялото му. И без това солените струйки пот му причиняваха болка, която го караше да трепери.

Полковник Седен лежеше в ямата до него. Турският офицер беше в съзнание, но стенеше от болка. Преди да я отведат заедно с Кофи и редник Пъпшоу, редник Девон го хранеше с ориз и му даваше да пие вода. Освен рядкото простенване на Седен и нервното примляскване на дъвката на пазача им, около килиите бе тихо.

На Роджърс му се искаше да знае защо бяха взели другите. Подозираше, че са ги отвели при РОЦ. Онова копеле Фил Катцен трябва да беше включило уредите и бе съобщило на кюрдите всичко, което знае за действието им. После бяха извели Мери Роуз, за да я принудят да проговори. Когато я изведоха, му се стори, че чува изстрел. Надяваше се да не са убили нещастната жена за назидание на другите, преди да изведат и тях. Надяваше се също, че кюрдският командир ще остане жив, за да може лично да го убие.

Роджърс натискаше решетката с длани, за да я изпробва. Желязото не помръдваше. Той провря пръст през мрежата около отвора на ямата и го зарови в пръстта под решетката. Мрежата не му позволяваше да измъкне пръста си по-нататък и генералът се отказа.

Тогава пред пещерата избухнаха взривове. Той застана неподвижно и се заслуша. Стори му се, че разпознава характерния пукот на НЧТГБ на „Страйкър“ — не чак толкова голямата Берта, техният прякор за малкото оръдие — но не беше сигурен. Експлозията бе последвана от викове откъм входа на пещерата и откъм спалния участък.

Докато слушаше суматохата, Роджърс свали ръце от решетката и се изправи.

— Полковник Седен — каза, изоставил каквито и да е преструвки за действителната им самоличност. — Чувате ли ме, полковник?

Турчинът не отговори. Но пазачът им също не каза нищо. Фактът, че не му беше заповядал да млъкне, показваше, че се е случило нещо неочаквано. Генералът напрегнато се заслуша. Не чуваше мляскането на дъвката. Пазачът изобщо не бе наблизо.

— Полковник Седен! — извика Майк.

— Чувам ви — слабо отвърна той.

— Полковник, можете ли да ми кажете какво става там навън?

— Някой… викаше, че имало газова атака — каза турчинът. — Кюрдите… се опитваха да се доберат до противогазите си.

„Значи е газ“ помисли си. Първата фаза на атаката на полковник Огъст срещу неподвижна позиция включваше употреба на неофосгенов газ за обезвреждане на врага. Сега нещата щяха да се развият изключително бързо.

Насърчен, ободрен и изпълнен с желание да вземе участие в битката, той отново напъна решетката. Не можеше да я повдигне, защото бе завинтена по средата. Помъчи се да я натисне от едната и после от другата страна, но беше прекалено високо. Не можеше да събере необходимата сила. Опита се да я издърпа надолу, като увисне на нея, но безуспешно.

Вдигнал поглед нагоре, внезапно разбра как може да я изкърти. С цената на ужасни болки събу обувките и чорапите си и прекара чорапите през решетката: единият — отляво, другият — отдясно. Провря краищата надолу и ги завърза за пръстите. После се хвана за единия край на решетката, набра се на мускули и пъхна крака в стремената, които беше направил от чорапите.

Роджърс се гърчеше от болки. Изгорялата му кожа се опъваше и кървеше. Но нямаше да се откаже. Нямаше да позволи „Страйкър“ да го завари затворен в клетка като животно в очакване да умре. Дълбоко си пое дъх, за да увеличи тежестта на тялото си. После тласна с ръце надолу и в същото време ритна нагоре с крака. Усети, че решетката помръдва. Отново повтори движението. Средата на решетката силно проскърца и единият й край леко потъна надолу, а другият се повдигна. Генералът се пусна на земята.

Сега се чуваха изстрели. Бяха кратки откоси — прикриващ огън. „Страйкър“ бе пристигнал.

Около отвора на ямата имаше метален обръч, за който беше закована мрежата. Той бе малко по-тесен от решетката и й пречеше да се завърти. Но обръчът беше направен от месинг, по-тънък и мек от желязото. Решетката вече се бе изкривила. Ако в една точка се приложеше сила, обръчът щеше да се огъне и да позволи на решетката да хлътне навътре.

Роджърс застана под мястото, където решетката беше поддала надолу, и провря пръсти през процепа между ръба й и обръча. После увисна с цялата си тежест надолу. Потта изгаряше раните му и той използва болката, за да даде воля на яростта си. Сви колене към гърдите си и рязко ги оттласна. Изчака малко и повтори движението. Този път притисналият се до обръча ръб на решетката силно изскърца и той усети, че обръчът поддава. Продължи да дърпа надолу, докато решетката бавно се плъзгаше. След няколко секунди вече можеше да се провре през отвора. Огънят от раните продължаваше да подхранва решителността му. Макар че сега решетката се бе завъртяла почти вертикално, Роджърс не спираше да я дърпа. Протегна едната си ръка и се хвана за пръчката по средата — пръчката, която до този момент го беше задържала вътре, но сега му даваше възможност да се измъкне. Веднага щом пръстите му се сключиха върху нея, генералът протегна и другата си ръка. Увисна там за момент, сякаш се готвеше да се повдигне на мускули. Ръцете му бяха уморени и силно трепереха. Пръстите му се бяха схванали. Но ако се пуснеше, знаеше, че няма да успее да подскочи достатъчно високо, за да достигне повторно пръчката.

Извика от болка и ярост и се повдигна, така че да опре корем върху пръчката. Отдъхна си за миг, после прехвърли и крака си. Легнал отгоре й, той я прегърна с ръце и крака и започна да пълзи към ръба на ямата. Когато стигна дотам, генералът спря.

И изкрещя. Изкрещя от страданията, които беше изтърпял, и продължи да крещи с триумфален нечовешки рев. Преди викът му да заглъхне, изкърти пръчката от подпорите на бившия си затвор.

— Ще се върна за вас, полковник — каза Роджърс, когато закрачи по пустия коридор.

Някъде на север пухтеше двигател. Когато стигна до отклонението към централния тунел, далеч надясно избухна сигнална ракета. Той се обърна. Не на юг, към ракетата и към входа на пещерата. Знаеше какво става там. Вместо това зави наляво.

Тръгна по коридора, притиснал гръб до стената. Криеше се в сенките и вървеше с присвити колене. Това му позволяваше да прехвърля тежестта от движещия се в момента крак и му даваше възможност да стъпва колкото може по-тихо с босите си ходила.

Петнайсетина метра нататък видя празни стойки за оръжие и двама кюрдски войници. Единият разговаряше по стара късовълнова радиостанция. По възбуденото му лице Роджърс предположи, че или информира някого за положението тук, или вика подкрепления. В кобура му висеше пистолет. Другият кюрд стоеше на пост с автомат „Калашников“ и пушеше свита на ръка цигара. На известно разстояние зад него се виждаха два преносими генератора. Димът от тях се отвеждаше с маркучи, които минаваха по пода и изчезваха нататък в пещерата.

Роджърс беше на не повече от десетина метра от тях. Продължи да се придвижва странично покрай стената и стисна по-силно желязната пръчка. Болките от изгарянията го държаха в постоянно напрежение. Спря. Единствената електрическа крушка на тавана осветяваше широк кръг около кюрдите. Ако се приближеше още, щяха да го видят.

Замисли се как да постъпи. После диагонално протегна дясната си ръка така, че върхът на пръчката почти докосваше земята. Щеше да има само една възможност.

Силно замахна и пусна пръчката. Тя полетя напред и удари въоръжения войник по десния пищял. Мъжът рязко се преви към крака си. Миг след като бе хвърлил пръчката, Роджърс хукна към мъжете. Стигна точно в момента, в който кюрдът се превиваше, и хвана автомата му, преди другият да успее да се изправи и да го вдигне към рамото си. Генералът заби приклада в слабините му и мъжът се преви надве. После го удари отзад по главата с юмрук.

Кюрдът пусна автомата и се свлече на земята. Роджърс заби приклада в тила му и насочи цевта към радиста.

Войникът вдигна ръце. Той го обезоръжи и му даде знак да се изправи. Мъжът се подчини. Роджърс спря да вземе цигарата от падналия кюрд и сам я захапа. После взе желязната пръчка и поведе радиста към дъното на тунела, откъдето се процеждаше слаба слънчева светлина и генераторите продължаваха шумно да пухтят.