Джей Бонансинга
Играта на убиеца (18)

18.

Прегърнал Мейзи, Джо дремеше, когато отдолу се разнесоха приглушени звуци.

Тътрене на крака и металическо тракане. Той вдигна глава и примига срещу бледосинята светлина на зората.

Звуците идваха от другия край на покрива, отдолу. Вероятно от задния прозорец на стая 300. Сякаш някой плющеше по стените с камшик, а после смачкваше тенекиени консерви. Джо започна да си представя какви ли не неканени гости. Обърна се и погледна към улицата. Там все още нямаше никого. Само нисанът блестеше в просветляващата зора. Мейзи се размърда и се събуди.

— Какво става?

— Не знам.

Джо отметна одеялото и стана.

— Някой може би се е промъкнал през задния вход.

— Какъв е този шум?

— Нямам представа. Но е от нашата стая.

Мейзи седна. Внезапната паника я плисна в лицето като студена вода.

— Чакай малко, Джо. Какво правиш? Ще слезем заедно.

— Не, стой тук и наблюдавай улицата. Аз ще сляза да проверя какво става там.

— Чакай, Джо…

Мейзи се вкопчи в крачола на панталона му.

— Спокойно, сладурче — каза той и стисна ръката й. — Няма да се правя на герой. Само ще погледна и веднага се връщам.

И взе „Питон 357“.

Слезе по задните стълби до третия етаж, мина по перваза и надникна през прозореца.

Чистачката се беше навела над ръждясала кофа с вода. Огромният й задник опъваше дъното на мръсната престилка. Звукът от пляскането на парцала върху плочките беше като сблъсък на плът с плът. Джо затаи дъх и вдигна пистолета. Не беше сигурен каква е тази жена. Зачака. Чистачката продължи да мие плочките, лицето й беше скрито в сенките. Носеше сива рокля под престилката и големи ортопедични обувки с дебели подметки. Обърна се към тоалетната и Джо най-после видя лицето й.

Възрастна закръглена жена с оредели прошарени коси и тъжни кафяви очи.

Джо въздъхна облекчено и затъкна револвера в колана си. Погледа още няколко минути как чистачката търка тоалетната чиния. Горката старица! Да идва тук всяка сутрин и да чисти клозетите. Но от друга страна… от друга страна тя привличаше внимание към факта, че стаята е празна. А Джо специално бе сложил табелката „Не ни безпокойте“ на дръжката на вратата, за да избегне именно такива неща.

Жената изведнъж спря и Джо помисли, че ще падне. Тя пусна парцала, обърна се и седна на тоалетната. Хвана се за кръста и направи гримаса. Явно изпитваше силна болка. После измърмори нещо, като че ли на румънски.

— Durere… in ficat…^[1]

Джо продължаваше да я гледа. Неизвестно защо, тази жена привличаше вниманието му. Може би защото беше толкова далеч от изпълнения с насилие сценарий, в който участваше той, или просто защото му напомни за майка му. Чистачката извади смачкана носна кърпа и избърса челото си. Отпуснатата плът около очите й блестеше от сълзи. Сетне прибра кърпата и измъкна някаква снимка с накъсани краища. Вгледа се с копнеж във фотографията и Джо предположи, че това е снимка на някой отдавна починал близък роднина, може би син, който я беше разочаровал дълбоко…

Той протегна ръка и тихо почука на касата на прозореца.

Възрастната жена подскочи и изпусна снимката в кофата с водата.

— Va rog… Се se intampla?^[2]

Джо влезе и каза:

— Извинете, не исках да ви изплаша.

— Аз… Илиана Попеску!

Тя се разтрепери, отвори широко очи и заотстъпва.

— Много съжалявам, но още не сме освободили стаята.

— Imi pare rau!^[3]

— Елате по-късно, ако обичате.

Жената застана на прага на банята като стара крава насред пътя, втрещена в револвера. Устните й се движеха безмълвно.

— По-късно — повтори Джо и се зачуди как, по дяволите, да каже „Елате по-късно“ на румънски.

 

 

Мейзи видя силуета на полицейската кола, която се появи от мрака в края на главната улица и се насочи със запалени фарове към хотела, и се подмокри.

Не можа да се сдържи. Всъщност, това й се случи два пъти през последните седмици. Веднъж, когато се спъна в едно куче, легнало в уличката пред входа й, и втори път просто докато си спеше. Внезапно отпускане и после — издайническа топлина по вътрешната страна на бедрата. Гинекологът й обясни, че това е нормален страничен ефект на матката, която се увеличава по време на бременността и причините могат да бъдат няколко. В този момент обаче Мейзи знаеше, че внезапната струя е предизвикана от по-елементарен източник.

Чиста паника.

Сви се на одеялото, грабна маратонките си и ги нахлузи. После взе десетмилиметровия пистолет заедно с три пълнителя и пъхна единия в оръжието, а другите два — в джоба си. Сърцето й туптеше лудешки, докато пълзеше към ръба на покрива. Погледна надолу.

Полицейската кола спря зад нисана. Ранната утринна светлина бе започнала да озарява върхарите на близките кипариси, да обагря всичко в бледозеленикаво и да придава на улицата мъгляв, нереален вид. Шерифът слезе. Лицето му беше мрачно под периферията на широкополата шапка. Направи знак на собственика на хотела и клекна до надупчената от куршуми задна броня на нисана. Очевидно беше изумен от предположението, че в окръга му има бегълци. Всъщност дори втрещен, защото не забеляза другото превозно средство, което се появи от отсрещния край на улицата.

Мейзи усети как паниката изгаря стомаха й, а при вида на втората полицейска кола настръхна. Нещо не беше наред. Втората патрулна кола се приближи бавно, с угасени фарове. Защо, по дяволите, не светеха? И кой беше човекът, който се подаваше през прозореца? Беше облечен в лъскаво черно спортно сако и поло и черните му коси бяха пригладени назад. Какво ставаше? Мейзи видя как мъжът бръкна в сакото си и грациозно се изви настрани като балетист, изпълняващ прекрасен арабеск. После запрати нещо малко и лъскаво по шерифа.

Внезапният сребрист блясък порази шерифа във врата.

Тялото му отхвръкна назад и се завъртя към колата. Той стисна гърлото си и падна върху предния капак. Кръвта бликна изпод пръстите му — звездата се беше забила в сънната артерия. Гъстият лъскав артериален поток потече по ламарината. Мейзи преглътна желанието си да изпищи.

Втората патрулна кола се приближи бързо и спря пред странноприемницата. Вратите се отвориха и се появиха познати лица — мъжът в черно, дебелакът и високият чернокож. Мейзи вдигна пистолета и се прицели в главата на най-близкия убиец, чернокожия, затаи дъх и с туптящо сърце си помисли: „Ето, тук ще престъпиш границата, момиче, направи го сега. Не се колебай, направи го заради Джо, заради бебето. Сега!“.

И стреля три пъти.

Куршумите минаха високо и вдигнаха облаци прахоляк в чакъла зад тримата.

Улицата се оживи. Убийците се скриха зад колата и започнаха да вият като хиени. Звуците от зареждането на автоматичните им оръжия, придружавани от псувни, отекнаха в утринния въздух. Сърцето на Мейзи блъскаше в гърдите. Тя се сви зад ръба на покрива. Изпитваше едно-единствено чувство…

Ярост.

Изправи се и отново вдигна пистолета.

Онова, което се случи после, продължи само няколко секунди, но на Мейзи й се стори цяла вечност, сякаш времето се бе препънало и спряло. Чернокожото конте се надигна, изкрещя нещо неразбираемо по неин адрес и се прицели в покрива. Мейзи натисна спусъка, стреля четири пъти и отговорът не закъсня — телеграмата от пистолета на Лъвдейл надупчи кованото желязо около нея и обсипа косите и лицето й с ръждиви отломки. Мейзи се сниши зад парапета. Зад нея се чуха тежки стъпки. Джо.

— Не се надигай, сладурче! Добре ли си?

— Мисля, че уцелих един от онези лайнари — каза Мейзи и си пое дъх. — Много съм добре.

 

 

Крайтън Лъвдейл погледна към небето и сивите утринни облаци. Ако имаше избор, би предпочел да е на крака, да стреля по този шибан покрив и да пречука мексиканската курва и дъртия й любовник, но по време на последната престрелка бе улучен от някакъв странен рикошет, който го повали по гръб на чакъла.

— Ставай, чернилко! — чу се баритонът на Сабитини.

В главата на Лъвдейл звучеше музиката на Шафт — цимбалите и китарите — и той успя да си припомни.

Мексиканската кучка бе стреляла — куршумите минаха на стотина километри от целта — но последният рикошира в задницата на патрулната кола и се заби в челюстта му. Все едно го бе фраснал Джордж Форман. В мига, в който падна на земята, той разбра какво се е случило — куршумът беше заседнал в зъбите му.

— Стегни се, брикет.

Гласът на Бернардо се чуваше сякаш от милиард светлинни години и се смесваше с пукотевицата. Крайтън се изправи на колене и погледна към чакъла зад патрулната кола. Другарите му стреляха по двете фигури на покрива.

— Мой е — изфъфли Лъвдейл. — Схващаш ли?

— Залегни, Крайтън — рече Хиро Сакамото и сложи нов пълнител с девет патрона във валтера. — Иначе ти си негов.

— Шафт е върхът — рече Лъвдейл.

Кътникът му тръпнеше от сковаваща агония, студът пълзеше надолу по врата му. Той стана и се олюля. Звуците около него се превръщаха в разноцветни картини. Стрелбата за миг утихна и тишината падна като красива завеса от розови венчелистчета. Лъвдейл се усмихна пиянски. Пистолетът се изплъзна от ръката му и изтрака на уличната настилка. Сабитини беше на два метра от него. Клечеше зад предната броня на патрулната кола и зареждаше карабината си.

— Тъпият негър се е побъркал — отбеляза сицилианецът.

— Мълчи — рече Сакамото, вдигна ръка и вирна глава към покрива.

Очите на Сабитини се отвориха широко.

— Чу ли нещо?

— Аз съм Шафт, копеле — каза Лъвдейл.

Запрепъва се към шишкото и се зачуди защо на никого не му пука, че той е Джон Шафт и че куршумът е заседнал в зъба му.

— Излизат отзад — каза Сакамото, скочи, провери пистолета си и хукна към прохода между двете сгради.

— Ще ги пречукаме като зайци — изръмжа Сабитини и го последва, стиснал карабината с месестите си ръце.

Лъвдейл видя как партньорите му изчезнаха в прохода между хотела и магазина за алкохол. Понечи да ги последва, но краката му се огъваха, а главата му беше пълна със звуци. Започна да се преобразява в Джон Шафт, най-гадното копеле на света, и медният вкус на кръвта се просмука в гърлото му като хубаво вино, докато се препъваше по улицата. Тишината се превръщаше в наркотик и отражението му в мръсния хотелски прозорец беше като на уличен побойник — мазно и застрашително…

Вратата на странноприемницата се отвори.

— Здрасти — ухили се един дребен мъж с прошарена брада. Държеше ловджийска пушка с рязана цев.

— Аз съм Шафт, копеле — каза Лъвдейл и краката му се разтрепериха, а зрението му се замъгли. Кръвта се стичаше по корема и слабините му. — Шафт.

— Ясно де — каза Олдис Хакмор и изстреля един куршум в гърдите му.

 

 

Джо и Мейзи тичаха сред изобилие от багри — между островърхи дъбове с покрити с тъмнозелен мъх стволове и през коридори, отрупани с яркожълти азалии, пролетни лилии и пурпурни магнолии.

Първият куршум се заби в кората на дървото точно зад тях.

— Лягай! — извика Джо и бутна Мейзи зад едно рухнало дърво.

Изгърмяха още няколко изстрела, после настъпи тишина.

Джо пое въздух, хвана Мейзи за лакътя и я повлече към реката.

 

 

— Едно, две… три!

Командирът на отряда за борба с тероризма и двама от полевите агенти на ФБР избиха вратата на стая 300 и нахлуха вътре.

— Чисто е! — викна единият агент.

— Чисто е! — разнесе се гласът на втория от предния балкон.

— Не мърдай! — чу се откъм банята.

Командирът тръгна натам. Беше атлетичен мъж към четирийсетте с коси с цвят на ръждив метал. Казваше се Съливан Бърн, Съли за приятелите. Беше облечен в стандартните черни дрехи за полева работа, черни ботуши и черна барета.

Чистачката се криеше под мивката като уплашено куче. Дебелият й задник стърчеше и тялото й трепереше конвулсивно. На престилката й тъмнееше петно — беше се подмокрила от страх. Беше запушила ушите си с ръце и Съли я съжали — страшно е да дойдеш на работа и изведнъж да нахълтат въоръжени мъже.

— Успокойте се, госпожо — каза той и направи знак на хората си да се отдръпнат.

Илиана Попеску вдигна глава. Дебелото й лице беше бледо, в тъжните й кафяви очи блестяха сълзи. Тя преглътна уплашено и попита със силен акцент:

— Може ли да си вървя?

 

 

От двете страни на пътеката растяха бурени — бодливи, с оголени корени и вклещени в скалите. Покрай реката дърветата оредяваха и клоните им бяха покрити с испански мъх, който приличаше на паяжина. Влажният въздух миришеше на гнило.

— Почти стигнахме — измърмори Джо и помогна на Мейзи да слезе по склона.

Раницата беше на гърба му, пълнителите — в задните джобове, а трите пистолета — затъкнати в колана. Нямаше представа на какво разстояние са убийците. Сабитини беше бърз за дебел човек, но туловището му сигурно го забавяше из тези гъсти крайречни гори. Азиатецът обаче сигурно беше по петите им. Джо не чуваше нищо, освен пулсирането в ушите си и вездесъщото бръмчене на насекомите.

— Виж, Джо!

Мейзи сочеше вдясно, към върбите.

На петнайсетина крачки по-надолу, отвъд полянката, се виждаха доковете. Огромни бетонни платформи и очукани пилони разделяха блатистата делта от търговските пристани, покрай които бяха наредени стари шлепове. Няколко влекача пореха водата и се приготвяха да отплават. Отвъд пристаните каналът правеше остър завой и се изливаше в Мисисипи. Водите му бяха черни като петрол.

— Хайде!

Джо хвана Мейзи за ръката и й помогна да слезе по пътеката.

Излязоха на поляната и се скриха зад кривия ствол на близката върба.

— Искам да стоиш тук — каза Джо и извади пълнителите от джоба си.

— Защо? Къде отиваш?

Той кимна към доковете.

— Там има един шлеп, който се готви да потегли. Насочен е на юг. Вероятно ще отиде до Ню Орлиънс и после ще навлезе в открито море.

— Ще се измъкнем оттук.

— Ще се кача на него, ще подмамя онези копелета на борда и ще ги довърша.

— Идвам с теб — заяви Мейзи. Очите й блестяха. — Хайде, Джо, няма да се разделяме. Добри сме, по дяволите. Ще ги довършим заедно.

Той се обърна към нея и я стисна за раменете.

— Ти си твърде важна за мен, за да се излагаш на риск.

— Джо…

— Недей да спориш! — Той я разтърси, сетне затвори очи и пое дълбоко дъх. Погледна я. — Сладурче, нямам време за спорене. Има един пристан южно от Виксбург. Ходих там преди години.

— Джо, недей…

— Слушай какво ти говоря. Ще свърша работата и ще се срещнем. И адвокатът ми ще бъде там. Онзи, с когото сключих сделката. Кажи, че ще дойдеш.

— Джо…

— Кажи го!

Мейзи преглътна протеста си.

— Ще дойда.

— Добре. Разбрахме се.

Джо й даде раницата, пълнителите и два пистолета.

— Вземи ги, може да ти потрябват. Оставих си десетмилиметровия и три пачки. Това ще ми бъде достатъчно. Има още само трима стрелци. Нали така? Ти очисти единия, така че сега са трима.

Мейзи го погледна.

— Трима ли?

— Да, такава е сделката. Общо четирима стрелци — отговори Джо и погледна към обраслото с растителност тресавище около доковете, които се намираха на стотина метра.

Небето беше застрашително и облаците ставаха тъмни като никотин. Влекачът бълваше пушек и се готвеше да отплава.

— Такава е сделката — измърмори Джо — и аз ще изпълня моята част. Трябва да вървя, сладурче. Крий се.

Той я целуна и се обърна да тръгне, но усети, че Мейзи се е вкопчила в ръкава му.

— Чакай, Джо. По дяволите, има някаква грешка.

— Какво искаш да кажеш?

— Един се губи.

— Какво? — изуми се Джо и се вторачи в блестящите й очи.

— Ти каза общо четирима. Чернокожият, дебелият и азиатецът. Кой е четвъртият?

Джо се замисли.

Неочакваното изпращяване на съчка в сенките зад тях прозвуча като гърмеж на бомба. Джо блъсна Мейзи към прикритието на дърветата и изсъска:

— Скрий се и после ме чакай там!

Обърна се и хукна по калната поляна. Влекачът потегляше, огромният му мазен нос трепереше, моторите пенеха водата зад него. Джо се втурна към шлепа. Подмамваше убийците да излязат от гората, привличаше огъня. Очакваше всеки момент да изтрещи изстрел.

Скочи на борда, а в главата му се въртеше една-единствена мисъл.

„Кой, по дяволите, е четвъртият убиец?“

 

 

Професионалиста седеше в спрелия „Сааб“ и държеше малко черно пластмасово устройство с размерите на пакет цигари. Беше му дадено от Камарата и беше осигурено с помощта на връзките на бивши оперативни разузнавачи. В средата на устройството имаше мъничък екран от течен кристал, разделен на светещи сектори. На екрана, като миниатюрен радар, мигаше малка червена точка, която проследяваше движенията на мишената с изненадваща точност.

Предавателят беше имплантиран по хирургичен път в белега на лявата гръд на Джо — свръхмодерен микрочип, поставен в антиалергична титанова обвивка. Истинско чудо на съвременната техника. Внушително дори за Професионалиста.

Вгледа се в мигащата точка.

Мишената беше прекосила водната линия и се движеше на юг. Вероятно беше на борда на някой търговски кораб и се опитваше да се измъкне от страната през проливите. Но Професионалиста нямаше да позволи това. Той щеше да се намеси много преди да стане нещо такова.

Професионалиста включи на скорост, отдалечи се от наблюдателния си пост и пое по тесния път към тресавищата.