Джей Бонансинга
Играта на убиеца (16)

16.

Редник Уейн Нийдам беше първият, който видя стоповете в далечината и веднага свъси вежди. Червените светлинки бяха само на около километър и половина и се мержелееха в мрака на междинната алея в средата на магистралата. И бързо се приближаваха.

Петдесет и пет годишният Нийдам вече бе съобщил по радиопредавателя на партньора си да следва курса. Но сега се приближаваше до нещо, което приличаше на неприятна катастрофа. Едно или повече превозни средства бяха навлезли в храсталаците в междинната алея и това никак не му харесваше. На посивелия Нийдам му оставаше една година до пенсиониране и той от все сърце искаше това пътуване да мине без произшествия. Нямаше представа що за горила превозват в бронирания микробус отзад, но знаеше, че е някаква важна клечка. Федералните съдия-изпълнители не идваха в Сейнт Луис за дребни престъпници. И никаква пътна злополука нямаше да отклони Нийдам от изпълнението на задачата.

Той грабна радиопредавателя.

— Хлебар 24, тук 21, край…

Отговорът беше придружен от пращене.

— Казвай, Уейн.

— Рич, на около осемстотин метра има някаква кола в междинната алея… Чу ли?

— Да, 21. Какво смяташ да правиш?

Нийдам се приближи още и стоповете се видяха ясно. Червените светлинки трепкаха като алени цветя в дъжда. На около петдесет метра зад тях се движеше някаква сянка. Приличаше на стара жена. Вероятно бяха семейство планинци. През живота си Нийдам бе виждал милиони такива окаяни души, тъпи бели боклуци, мръсни бедняци. Сигурно се бяха плъзнали в дъжда и бяха излетели от шосето.

— Не можем да спрем парада — каза по микрофона той. — Обади се на диспечера, Ричи…

— Разбрах. Ами микробуса, Уейн?

— Чакай малко…

Нийдам се приближаваше до местопроизшествието. Мъглата се виеше около патрулната му кола. Той включи прожектора и го насочи към междинната алея, за да види дали има убити и ранени.

Изведнъж отнякъде се появи жена.

Нийдам натисна спирачките.

Жена на пътя! Беше увита в мокър черен шал, махаше с ръце, лицето й беше изпито и уплашено, а нещастните й дечица лежаха в тревата зад нея. Нийдам извика, едва успя да удържи колата и спря напреки на първото платно.

На по-малко от десет крачки от жената. Тя се дръпна инстинктивно в канавката. Зад Нийдам изведнъж се чу рев на спирачки. Той вдигна глава точно навреме, за да види огромния тромав микробус, който изпълни огледалото за обратно виждане, удари се в задната му броня и го блъсна напред по мокрия асфалт.

После едновременно станаха няколко неща, които му дойдоха твърде много. Вляво от прозореца му — някакво движение. Жената се приближаваше, като накуцваше сковано. Размахваше непохватно големите си дебели ръце и се опитваше да каже нещо. В същия миг канонада раздра небето зад Нийдам. От радиопредавателя на пресекулки се разнесе гласът на другия войник:

— Уейн! Отговори… Идват… Можеш ли да…

Връзката се разпадна и Нийдам протегна ръка към колта си, но жената изведнъж излезе в светлината на фаровете му, лицето й се промени и гласът й се превърна в баритонно ръмжене. Говореше на италиански.

Хвърли шала си и се оказа, че е мъж — много дебел мъж, който извади някакъв черен предмет от пончото си. Нещо, което приличаше на картечен автомат „АК-47“.

И започна да стреля.

Дъждът сякаш промени посоката си, когато предното стъкло на Нийдам стана на прах.

Джо падна по очи. Опита се да вдигне лице и в един трескав миг му мина през ум, че железният под на затворническия микробус е учудващо чист.

— По дяволите!

Съдия-изпълнителят се беше проснал до преградната стена, гърчеше се от болка и проклинаше късмета си. Пушката му обаче бе съвсем близо до Джо, който успя да се изправи на колене. От устата му потече кръв, болка прониза ранения му крак, очите му трескаво претърсваха железния под.

Изведнъж съдия-изпълнителят се хвърли към пушката и задраска с нокти по пода.

Джо стовари крак върху ръката му. Онзи извика и се сгърчи. Джо съзря единствения си шанс — мозбергът се беше заклещил в оковите под него и тъмно сивкавият лъскав хром и твърдият махагон блестяха на оскъдната светлина. Той придърпа дулото с крак, после настъпи приклада.

Пушката скочи в ръцете му.

Джо дръпна плъзгача и сложи патрон в задната част на цевта.

— Чакай! — извика съдия-изпълнителят, изправи се на колене и вдигна ръце. — Имам семейство, за бога!

Джо насочи мозберга към него.

— Револверът и ключовете, шефе. Плъзни ги към мен.

Съдията погледна ръката си, сетне Джо.

— Няма да стигнеш доникъде.

— Дай револвера, шефе.

Стрелбата навън приличаше на война — откъслечни откоси на автомат, трясъци, подобни на чинели, трошене на стъкла и издайническата пукотевица на войнишки пистолети. Скоро се добавиха нови звуци — шумове, които идваха отблизо. Клаксон на кола, женски писък и още гласове — единият от които ругаеше на японски. Кръвта на Джо кипеше. Трябваше да се измъкне от тази метална гробница, преди да е станало късно.

— Пак помисли — каза съдията, все още коленичил с вдигнати ръце. Трепереше.

Джо се прицели в лицето му.

— Ако искаш мозъкът да остане в главата ти, веднага плъзни револвера и ключовете към мен.

— Целият отдел следи този микробус — каза съдията. Очите му се стрелкаха насам-натам и бяха изцъклени, сякаш замисляше някакъв героичен подвиг.

— По дяволите!

Джо тъкмо се готвеше да стовари приклада в лицето на съдията, когато чу звука.

Всичко стана бързо, твърде бързо, за да реагира, но в този миг на внезапна паника плъзгащият се звук прониза тъпанчетата му, накара топките му да се свият и го изопна, сякаш в гърба му бяха забили кол. Звукът беше примитивен, като камертон, който вибрираше в нервната му система, свръхактивизираше всеки негов инстинкт и вцепеняваше всяко косъмче по тялото му. Ако беше котарак, щеше да извие гръбнака си в дъга.

— По дяволите!

Скочи и погледна през решетката. Видя няколко неща едновременно — сянката на слаб японец, който стоеше до горящата военна кола, осветен в гръб от пламъците на фона на високите стълбове черен пушек, и държеше малко устройство с антена и превключвател. Звукът идваше от твърд пластмасов предмет, който се пързаляше по платното и минаваше през локвите. Малък черен диск, не по-голям от фризби, който се носеше към микробуса. Джо разбра, че вече е късно.

Завря глава между коленете си и затаи дъх.

Последва експлозията.

Светът се наклони на една страна, сякаш гигантски юмрук се стовари върху микробуса. В пода зейна огромна дупка, а взривната вълна вдигна микробуса във въздуха и го тръшна на земята като детска играчка. Главата на съдията се пръсна в стената.

На Джо му провървя — оковите го задържаха като предпазен колан.

Силата на взрива го повдигна, после го тръшна на пейката и той увисна за няколко лудешки мига, окачен над сгъстяващите се пламъци като муха в метална паяжина. Железните белезници се впиха в глезените и китките му. Видя сенки на хора, които тичаха към задната част на микробуса, и затърси пушката. Цялото му тяло пареше от болка. Не чуваше нищо, но виждаше как сенките се плъзгат към задните врати на микробуса, които вече представляваха зееща дупка с назъбени краища, и си помисли: „Елате и ме хванете, мръсни копелета… Готов съм“.

Погледна надолу и видя, че пушката се е заплела в оковите на краката му.

Посегна да я вземе, но ръката му гореше от болка и беше почти вцепенена. Сенките се приближаваха, стъпките им хрущяха по натрошените стъкла.

— Спипах копелето — каза един глас пред вратите и Джо чу непогрешимото изщракване на зареждано оръжие.

Позна и гласа — Крайтън Лъвдейл, Бомбардировача от Бронкс — и започна да завърта пушката с краката си, опитвайки се да я освободи от оковите и отново да я настъпи, за да успее да я хване. Напразно. Мозбергът беше безнадеждно заплетен във веригите.

Лъвдейл се появи на задната врата, бършейки дъжда от лицето си. Около него имаше ореол от огън и в пушека скачаха светли жълти искри. По дяволите, гадното копеле с полегатите очи си знаеше работата!

Крайтън вдигна глава, усмихна се и каза:

— Много коварно копеле си, Флъд.

— Такава ми е работата.

— Винаги си бил гордост за професията.

— Остарях — каза Джо и се сви от внезапна болка. — Вече не струвам нищо.

— Всички остаряваме.

Стрелбата зад Лъвдейл намаля и по чакъла се чуха стъпки. Идваха още стрелци.

— Да, спипахте ме — въздъхна Джо.

— Ще бъде изключително голяма чест да съм този, който ще ти пусне куршума — рече Крайтън и се прицели в лицето му.

— Благодаря за комплимента.

Джо премигна очи и се приготви да умре. Тялото му тръпнеше от ярост и съжаление.

— Добре сте се организирали, за да ме пречукате — добави той.

Лъвдейл се ухили и се приготви да стреля.

— Мисля да създам профсъюз.

— Страхотна идея. Наблегни на облагите и на стоматологичната помощ.

— Точно за това мислех.

Златният зъб на Лъвдейл блестеше на светлината на огъня. Сенките на Сабитини и Сакамото се приближаваха в дъжда зад него.

Зареждаха оръжията си и се готвеха да се включат във веселбата.

В същия миг Джо погледна надолу и му провървя за втори път в тази нощ.

Всичко стана за миг. Джо видя, че веригата на оковите му е заклещена в спусъка. Не знаеше кога е станало това — дали по време на експлозията, или после, когато се опитваше да хване пушката. Нямаше значение. Важното в момента беше, че веригата на глезените му е увита около спусъка на мозберга. И беше достатъчно стегната, за да може да я дръпне с левия крак. Той погледна Лъвдейл и пак попита:

— Имаш ли нещо против, ако ти задам още един въпрос?

— Казвай.

Крайтън сви рамене, без да го изпуска от прицел. Вече би стрелял, но мигът беше твърде чудесен и опияняващ, за да бърза.

— Всички ли стрелци в Ню Йорк са толкова тъпи — попита Джо, напрягайки крак, — или само ти?

И ритна.

От дулото изригна горещ магнезиев бял пламък.

Взривът разпръсна на парчета касата на вратата, опръска Лъвдейл с горещи отломки и го отхвърли назад в дъжда. Пистолетът падна от ръката му и куршумът се стрелна високо в небето. Другите убийци се втрещиха и клекнаха зад преобърнатата в канавката кола. Настъпи суматоха. Джо знаеше, че това е единственият му шанс да избяга, и направи всичко възможно, за да се наведе и да вземе мозберга. Хвана дулото и изкрещя от горещината, която опари пръстите му. Завъртя пушката и се прицели в оковите си. Извърна лице, зареди оръжието и затвори очи.

После натисна спусъка.

Взривът проби пода и горещите метални отломки опариха глезените и прасците му.

Той извика от болка, сетне отвори очи и погледна веригата. Оковите бяха строшени. Измъкна краката си от скобата, освободи се от белезниците и тежко тупна на надупчения под. По тялото му полазиха ледени тръпки. Чу, че навън някой крещи на японски, и се втурна към сгърченото тяло на съдия-изпълнителя, за да вземе ключовете. Виеше му се свят, докато сваляше оковите. Вече беше свободен! И тъкмо хвана револвера на съдията, когато нещо внезапно проблесна над него — някакво неясно сребристо петно.

Джо се наведе.

Звездата се заби в отсрещната стена на микробуса. Джо вдигна глава и видя запазената марка на Сакамото — предназначена за черепа му — закована в метала. Вероятно беше потопена в цианид или диметил сулфат и нещо в главата на Джо прещрака.

— Тези типове наистина започват да ми лазят по нервите — изръмжа той вбесено, грабна револвера „Смит и Уесън“, завъртя барабана, после взе пушката помпа и се обърна към зейналата в микробуса дупка. Чуваше гласа на Том Андрюс: „Четирима играчи, Трепач, в играта останаха само четирима участници. Видиш ли им сметката, свободен си“. Какво си мислеха тия? Той беше Трепача. Сега щяха да видят те.

Изскочи навън, като сееше адски огън и проклятия.

 

 

Отърва се за малко. Но само за малко. Сега тичаше през някаква соева нива с последни сили, захвърлил безполезните вече оръжия, а кадилакът беше по петите му. Някакъв дебелак се подаваше от прозореца, готов да го взриви на парчета. Петдесет метра. Трийсет. Двайсет… Стой! Зад кадилака ставаше нещо. Нещо се появи от мрака на стотина метра зад него. Отначало неясно, после бързо се оформиха две големи жълти светлини.

Друга кола?

Джо спря, обърна се и се вторачи във фаровете на кадилака. По гърба му полазиха ледени тръпки. Гледаше в стъклените очи на смъртта и дори не му пукаше. После се усмихна студено и вдигна ръка, за да направи нещо, което бе искал да стори още в мига, когато започна тази ужасна игра.

Показа на копелетата среден пръст.

Сблъсъкът последва почти мигновено.

 

 

Предпазната въздушна възглавница подскочи от удара и се залепи за лицето на Мейзи.

Звукът беше оглушителен — пронизителен металически трясък. Въздушната възглавница сякаш засмука лицето на Мейзи в таблото, сетне я блъсна назад като парцалена кукла, а нисанът се стрелна неуправляем из соевата нива, плъзна се и спря след петдесет крачки.

Мейзи успя да надникне над въздушната възглавница и се зачуди на бързата си реакция. Колко лесно бе взела решението да излезе от магистралата и да проследи убийците в соевата нива. И колко естествено беше да се блъсне в колата им. Е, знаеше какво да прави, когато пред нея се изправеше съдбата.

Вратата на кадилака от страната на шофьора се смачка като тенекиена кутия, а главата на чернокожия зад волана клюмна. Дебелакът се отърсваше от вцепенението като стъписана мечка.

— Джо! — изкрещя Мейзи.

От мъглата се появи сянка.

— Джо!

Мейзи подкара към него, спря рязко и едва успя да отвори вратата, когато започна стрелбата. Първият откос мина през задното стъкло. Звуците бяха като от изгарящи крушки. Куршумите разкъсваха метала и тапицерията. Мейзи се наведе. Джо се вмъкна в колата.

— Тръгвай!

Мейзи настъпи газта и пак изкрещя:

— Ранен ли си?

— Не… Поне така ми се струва…

Джо дишаше тежко и се опитваше да затвори вратата. Накрая успя и падна на седалката.

— Излез от тая шибана нива.

Мейзи шофираше приведена, надничаше над смачканата въздушна възглавница и трескаво търсеше път. От едната им страна преминаваха дървета, от другата бе нивата. Колата се тресеше така, сякаш щеше да се разпадне.

— Давай, сладурче! — изкрещя Джо, който надничаше от задната седалка, а жълтите отблясъци озаряваха лицето му. — Лошите са по петите ни!

Мейзи натисна педала за газта до пода. Нисанът изрева и след няколко секунди стигнаха някаква пролука. Мейзи завъртя рязко волана надясно и колата отново поднесе. Задните гуми изхвърлиха листа и пушек, по предното стъкло се посипа чакъл, по метала затракаха камъчета. Мейзи изправи волана, колата прелетя канавката, стъпи на твърдия неравен асфалт и полетя напред.

Мейзи гледаше в напуканото огледало за обратно виждане и претърсваше с очи мокрия пуст асфалт зад тях. Кадилака го нямаше. Обърна се и видя, че Джо е плувнал в пот и явно изпитва болка. Крачолът на оранжевите му затворнически дрехи беше потъмнял от кръв.

— Под седалката има чанта за първа помощ, Джо.

— Нищо ми няма. Кажи ти как си.

— Добре съм — усмихна се тя. — Всички сме добре.

— Не мога да повярвам, че… че излагаш на опасност живота си.

— Обожавам ирландците.

Мейзи сви рамене и за всеки случай угаси фаровете.

— Сигурна ли си, че си добре? — отново попита Джо.

— Напълно — отговори тя и го погледна.

Джо, изглежда, събираше сетни сили и очите му се бяха изцъклили от болка. Явно се бореше с някакво вътрешно вълнение, с вълна от противоречиви чувства и като всички бъдещи бащи беше прекалено загрижен.

 

 

Когато стигнаха до шосето, Мейзи вече дишаше нормално и сърцето й се беше успокоило. Успя да напъха отчасти въздушната възглавница под таблото и сега стискаше здраво волана, дишаше дълбоко и не откъсваше очи от пътя пред себе си. Джо превързваше раните си.

Най-после Мейзи наруши тишината.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джо?

— Кажи.

— Прегърни ме за секунда.

Джо се наведе, обви ръце около нея и зарови лице във врата й. Мейзи усети паниката му и металния вкус на кръвта му. Раменете му леко трепереха, вероятно от болка. Той докосна с устни ключицата й и в тялото й сякаш потече нектар.

После се облегна назад и пак я попита дали е добре.

— Да, Джо, за не знам кой път, добре съм.