Джей Бонансинга
Играта на убиеца (10)

10.

В „Тристан и Изолда“ от Вагнер има една сцена, където смелият воин Тристан укорява главната героиня, но Изолда отказва да отстъпи и умира. Чувствата й са толкова силни и границата между любов и омраза към този мъж — толкова болезнено тънка, че тя извиква: „Нека и двамата да умрем!“. И музиката се усилва — романтична и същевременно страховита — и Изолда пее страдалчески: „Да загинем и двамата!“.

Малко преди зазоряване, по едно пусто шосе, минаващо през огромните крайречни долини на западен Илинойс, една слабичка мексиканка караше очукания си „Нисан“ колкото можеше по-бързо, и гордо пееше с пълен глас заедно с горката Изолда, докато операта гърмеше от касетофона в колата. Дребната жена се отъждествяваше с героинята и съчувстваше на обречената й любов.

„Нека и двамата да умрем!“

Колата беше в пълен безпорядък. Навсякъде имаше опаковки от бонбони, скъсана кутийка от ободряващи хапчета и пътна карта, смачкана в скута й. На пода се търкаляха три празни картонени чаши, а четвъртата беше стисната между коленете й и пълна до половината със силно кафе. Нещата й бяха натъпкани в сакове, платнени чанти и кафяви книжни пликове на задната седалка. Имаше някои вещи от първа необходимост, както и купени съвсем наскоро неща.

Множество нови неща.

Парите не бяха проблем за мексиканката.

Под седалката й имаше чанта, пълна с банкноти. Три хиляди долара в брой и още пет бона в чекове. Това беше най-голямата сума, която бе виждала накуп, а ги разнасяше, сякаш бяха хартийки. Всъщност в определен смисъл това наистина бяха хартийки. За нея вече нямаше нищо реално. Всичко беше една ужасна игра. И дори всичките пари да излетяха през прозореца, нямаше да й пука. Единственото, което я интересуваше, беше да намери любимия си и да се сдобрят.

И също като Изолда, Мейзи не се страхуваше да умре, докато го търси.

 

 

Сънищата на Джо бяха като строшени кристални призми. Изтерзаните му мисли придобиваха очертания. Появяваха се звуци и образи от детството. Махалото се люлееше напред-назад. Димящи сребърни кандила с тамян. Погребението на баща му. Един усамотен хълм в Лаос. Черната пустота на небето и изстрелите. Деветмилиметрови взривове, които избухват в жълто и магнезиево бяло във висините. Мънички светлини, които се превръщат в свещи. Пламъчетата трептят, извиват се и осветяват покоен актьор от немите филми с якичка на католически свещеник и мъртвешки бледо лице, който се сношава с муле, а животното трепери ли трепери, после се преобразява и се превръща в заек с лицето на Джо. Пързаля се по метален парапет, а по петите му лаят кучета. Смях на хиена. Виещи вълци, които го преследват. Звуци на метал — дрънчене на ножове и секири.

Джо се стресна и се събуди. Седна в малкото походно легло и пружините шумно издрънчаха.

За минута не разбра къде се намира, но скоро потракването на прибори долу в кухнята, уханието на бекон и яйца и слабата утринна светлина, процеждаща се през таванското прозорче, му припомниха всичко и той избърса потта от врата си и въздъхна тежко. Семейство Куган. Малкото работническо семейство, което го бе подслонило. Джо се взря в тавана, сетне погледна часовника.

Беше почти седем.

Стана, разкърши умореното си тяло и започна да се облича. Трябваше да се маха оттук.

Семейство Куган се бяха събрали в трапезарията за закуска.

— Добро утро — поздрави Джо и седна до Мики.

— Батман!

Момчето се разтрепери от вълнение и му се ухили.

— Здравей, хлапе — рече Джо и му намигна.

— Остави мистър Джоузеф да си изпие кафето спокойно, Мики — скара му се Анет, напълни чашата пред Джо и му поднесе закуската.

Храната отново беше обилна и вкусна и Джо се зачуди дали Анет не е решила да спечели наградата, като му причини сърдечен удар с всичкия този холестерин. По време на закуската Лем ту бъбреше за политика, ту дъвчеше бекон или четеше спортната страница на вестника. Работните му дрехи сега бяха безукорно чисти и Джо отново се опита да си спомни къде е виждал тази униформа. Накрая, точно когато Джо довършваше втората порция понички, Мики помоли да го извинят.

— Т-трябва да приготвя б-батманския си колан, за да го покажа на мистър Джоузеф — обясни той и се шмугна някъде в къщата.

Джо се ухили и допи кафето си.

— Един човек, който живее в голям град, сигурно се чувства малко объркан в градче като Куинси.

Джо вдигна глава.

— Моля?

Лем беше свършил със закуската и вече пушеше цигара, като изтръскваше пепелта в чинията си. Анет кършеше нервно ръце и гледаше съпруга си.

— Вероятно всичко му се вижда малко… изостанало.

— Знам ли — каза Джо и си помисли, че след малко трябва да изчезва.

Белите стени, креслата и лакираната ламперия го задушаваха и той започна да се чувства като в капан. Трябваше да тръгне незабавно, да намери отнякъде оръжие и да напусне градчето колкото е възможно по-скоро.

— Опитвам се да кажа, че Анет и аз не сме като повечето дървеняци, които живеят тук — продължи Лем и угаси цигарата си.

Джо кимна.

— Искам да кажа, че ние имаме морални ценности. Различаваме се от тукашните хора, които следват църквата като стадо овце.

Джо отвори уста да каже нещо, когато внезапно движение пред прозореца привлече вниманието му.

На засенчената от огромни брястове морава пред къщата бяха започнали да трептят петна светлина, които се отразяваха в дърветата и оградите от бели колчета. Сякаш някой си играеше с грамадно огледало и правеше слънчеви „зайчета“. Джо видя ритмичното проблясване на червени и сини светлини, чу бръмченето на мотора и изведнъж пред къщата спря патрулната кола на шерифа. Джо протегна шия, за да види колко ченгета ще слязат от нея.

Изглежда, имаше само едно. Измъкваше се от шофьорското място. Вероятно беше местният шериф. Но на задната седалка се бяха сгушили две хлапета, които сочеха къщата на семейство Куган. Джо позна бледите им лица с широко отворени очи. Едното беше дългокосо и облечено във футболна фланелка — Били, който унижаваше Мики със сексуалната играчка. Другото хлапе беше по тениска без ръкави. Късо подстриганият Рик. Момчетата сигурно бяха отишли при шерифа, след като родителите цяла нощ им бяха опявали. Гласът изтръгна Джо от унеса.

— Ето защо по-добре да ти го кажа направо — рече Лем.

Джо се обърна към едрия мъж.

— Не искам да те прекъсвам, но току-що се сетих…

— Чакай малко. Дай ми само една секунда.

Лем протегна ръка под стола и започна да рови в някакви вестници, сякаш търсеше нещо.

— Искам да знаеш нещо, което ще те заинтересува.

Джо отново погледна през прозореца. Шерифът вървеше към къщата, разкопчавайки кобура. Джо се обърна към Лем.

— Виж какво, Лем, много ми е неприятно, че трябва да хапна и да тръгвам, но…

— Ето го.

Лем намери онова, което търсеше, и го измъкна от вестниците. Оръжието беше истински красавец — армейски револвер „Колт“, тип „единично действие“. Металът беше леко потъмнял, но оръжието беше в добро състояние. Лем го държеше гордо и небрежно насочен към Джо.

Джо се вторачи в дулото.

— Какво правиш, Лем?

Изведнъж се сети къде беше виждал униформата на Лем. Тъмносиньото омазнено работно облекло с името, избродирано на джоба. Дрехите на самолетен техник. Лем Куган работеше на летището. Сигурно бе видял цялата случка и сега се готвеше да стане герой.

— Правя нещо, което трябваше да свърша веднага, щом те видях — отговори Лем.

— Не го прави — каза Джо и се приготви да скочи встрани.

Но едрият мъж само се усмихна и му подаде револвера.

— Вземи го — рече Лем. — Това е всичко, което имам, но ти го давам. Ще ти трябва повече, отколкото на нас.

Джо се втрещи.

— Не знам в каква каша си се забъркал — продължи Лем, сетне погледна през прозореца и съзря шерифа, — но вчера те видях как спаси хората от самолета, да не говорим за сина ми. Това ми е достатъчно.

Джо взе револвера и стана.

Лем го погледна.

— Вратата за мазето е в кухнята, до хладилника. Нямам нищо против, ако искаш да се скриеш там, докато шерифът е тук.

Лем избърса устни със салфетката, намигна на Анет и добави:

— Мисля, че ще се оправим със стария шериф Финстър.

Джо отвори уста да каже нещо, после кимна и забърза към кухнята.

След миг на външната врата се позвъни.

Лем погледна Анет и видя, че е ужасена.

— Успокой се, мила — каза той и стана. — Всичко ще свърши за секунда.

Лем прекоси трапезарията и спря пред вратата. Чу, че навън нещо потраква. Може би двигателят на патрулната кола се охлаждаше или шерифът потрепваше с ботуша си по каменната веранда. Или нещо друго. Лем пое дълбоко въздух, потисна нервността си и стисна валчестата дръжка.

После отвори вратата.

 

 

В края на разклатените дървени стълби Джо се озова в друг свят. Мазето представляваше дълъг и тесен циментов коридор, който се простираше по цялата дължина на основите. Парният котел беше чудовищна газова горелка и сякаш бе изникнал от средата на пода. Гигантска медуза с преплетени стари тръби, издигащи се към носещите греди на тавана, откъдето проблясваха неонови светлини. В единия ъгъл имаше пералня от 50-те. Дървените лавици на стените бяха отрупани с кутии втвърдена боя, забравени инструменти и изхвърлени кашони, съдържащи бог знае какво. Миришеше на мухъл, сапун за пране и на стогодишно разложение.

Изведнъж таванът изскърца. Това означаваше, че шерифът е влязъл в хола.

Джо се скри зад стълбите.

Под тях имаше стар хлътнал стол, целият оплетен в паяжини. Джо седна, пое дъх и се опита да избистри мислите си. Засега това беше най-доброто скривалище — беше незабележим и можеше да види всеки, който би слязъл по стълбите, много преди другият да го е видял. Отново пое дъх и се заслуша в стъпките над главата си. Шерифът явно се разхождаше в хола. Чуха се приглушени гласове. Вероятно семейство Куган се преструваше, че не знае нищо, а шерифът ставаше все по-любопитен и търсеше информация за загадъчния мъж, който бе нахлул в градчето.

„Не се вълнувай, по дяволите — мълчаливо се упрекваше той. — След малко шерифът ще си тръгне и всичко ще бъде като по мед и масло.“

Надуши остра миризма на метал и погледна през рамо, за да види откъде идва. До каменната стена зад него имаше стара, проядена от червеи дървена библиотека, скрита от света и пълна с избелели картонени кашони и игри.

Сетне видя и другите кутии на най-горната лавица и го обзе горчива и същевременно приятна тъга по миналото.

Лем Куган сигурно си бе падал по влакчетата и ги пазеше за Мики, защото в мазето имаше десетки. Както и най-различни модели колички, камиончета и дори старо локомотивче. И миризмата — онзи парлив мирис на боя и смазка, който върна мислите на Джо години назад, когато баща му се разболя.

Джо и баща му бяха много запалени по влакчетата. Това беше през 50-те, когато намеренията на страната бяха чисти, а влакчетата — американско производство. Франк Флъд бе построил цяла железопътна система на старата билярдна маса в мазето на дървената къща на Ларчмънт стрийт. Имаше всичко — хълмове, тунели, фабрики и работнически селища. Бащата и синът прекарваха дълги часове в мазето. Човъркаха влакчетата и обсъждаха всичко — от Пърл Харбър до подправките на леля Лилиан. Тогава Джо разбра колко много обича да бъде с баща си.

Отгоре отново се чу скърцане и приглушени гласове и Джо се отърси от спомените като от комари по лицето. Протегна ръка към колана си и напипа успокоителната твърдост на колта. После взе една от кутиите с боя. Металната капачка беше залепнала и мирисът се бе изпарил с течение на времето, но докосването до нея доведе спомени за дългите дъждовни съботни следобеди, когато Джо подготвяше миниатюрните двигатели за Парада за голямата награда. Сърцето му се сви от неочаквана тъга и копнеж. Сега самият той бе организирал Парада за голямата награда.

Таванът отново изскърца.

Джо погледна нагоре. Стъпките прекосиха трапезарията и се насочиха към кухнята и сърцето му заби по-ускорено. Остави боята и се вторачи в малката дупка под стълбите. Едната страна на стълбището граничеше със солидна каменна стена, напукана и влажна. Близо до пода имаше малка врата от ковано желязо, която някога вероятно бе използвана за разтоварване на въглища. Джо се поколеба дали да не се опита да се измъкне през нея, но после отхвърли идеята като смешна. Сякаш можеше да провре дебелия си корем през тази къртичина!

Скърцането се разнесе от кухнята, точно над главата му.

Пръстите му започнаха да треперят. Той се спотаи в сенките и се опита да запази спокойствие, но стъпките се приближиха до вратата на мазето.

Превръщаше се в един от клиентите си. Сега той беше жертвата. Той беше плъхът в дупката и това го разкъса отвътре, защото си спомни Клиент Номер Единайсет. Една от най-гадните му задачи, защото Клиент Номер Единайсет също се криеше в мазето и хленчеше. Възрастният съдия от Чарлстън Хейуд Дос беше взет на прицел заради многобройните си афери с взвода на смъртта на Ку-клукс-клан. Джо бе насъбрал силна омраза към дъртия гадняр и ентусиазирано бе поел задачата за по-малко от обичайния си хонорар. Но когато късно през нощта хвана натясно старата лисица с посребрели коси, съдията успя да побегне по един коридор и да слезе в мазето на съдебната палата. Джо го спипа в килера за метли, след като чу хленченето, приглушените молитви, унизителното скимтене и молбите. Ала най-лошото беше, когато отвори вратата и видя блестящото мокро петно на пода. Съдията се беше напикал като уплашено момиченце и локвичката на дъските обърка Джо. Накара го да спре. Беше толкова жалка. Толкова човешка. Съвсем не подхождаше на един нацист. А сега Джо се бе свил в собствената си локва от пот и ужас — досущ като съдията и повечето си клиенти — и може би това беше, защото Господ имаше наистина извратено чувство за хумор…

Вратата на мазето се отвори.

Джо извади колта и приклекна в сенките до влажната стена. Затаи дъх, зачака и се прицели в пространството между стъпалата. Ако му провървеше, шерифът щеше да слезе няколко стъпала, да огледа бегло помещението и после да си тръгне. И всичко щеше да бъде наред. Джо нямаше причина да се бърка в работите на това затънтено градче, пък и ако се стигнеше до избор между убийство на невинен представител на закона и затвор, щеше да избере второто.

Най-горното стъпало изскърца.

Джо видя как дъската леко се огъна под тежестта на човека. В мрака падна малка прашинка. Джо вдигна револвера. Виждаше как сянката на шерифа пълзи по стълбите. Второто стъпало изскърца и Джо видя върха на ботуша му. В същия миг нещо дълбоко заровено в паметта му започна да звъни като беззвучна аларма. Формата и стилът на ботуша. Космите на ръцете му щръкнаха и по гърба му полазиха тръпки.

Ботуши от кожа на алигатор?

Третото стъпало изскърца и останалата част от тялото на човека се показа на оскъдната примигваща светлина. Джо видя прекалено тесния панталон. Униформата беше разкопчана и разкриваше златен ланец, татуировки на мускулестите ръце и брадясало лице — всичко в противоречие с правилника — и на последно място, но не по важност — ловджийския нож, който проблясваше в дясната ръка на негодника. Джо преглътна внезапно обзелия го ужас, който прободе гърлото му като натрошено стъкло.

Луизианеца!

Джо познаваше Солти Хънт от многобройните удари в южните щати — от Калифорнийския залив до Маями. Хънт беше специалист с ловджийския нож и прословут с хладнокръвната си ефективност и противния навик да изпраща съобщения по пощата. Съобщения от рода на отрязани ръце, пениси и дори глави. Някои го наричаха Хирурга, но повечето го знаеха само като Луизианеца. Джо винаги се беше учудвал на подвизите му. Хънт бе очистил повече мафиотски босове от сифилиса и през последните няколко години се въвличаше все повече в международни операции. Джо знаеше, че не е разумно да влиза в ръкопашен бой с Луизианеца и че единственият начин да му попречи да нарани семейство Куган ако вече не го беше направил — е да действа бързо и решително.

Четвъртото стъпало изскърца и Джо насочи колта. Прицели се в светлото петно между стъпалата, в гърба на Солти, пое безшумно въздух, замря и натисна спусъка.

Револверът изщрака.

Беше празен.

Джо се вцепени. Очите му се отвориха широко. Още стискаше безпомощно револвера. Осени го прозрението, че Лем вероятно е оставил първото гнездо празно, за да предотврати злополука с Мики. А пък на него дори не му мина през ума да провери дали оръжието е заредено. И това вероятно беше фаталният знак за лош късмет, защото Луизианеца чу изщракването и прикова поглед в мрака между краката си.

— Ето го малкия ми стар Трепач!

Гневът му беше сърдечен и почти игрив.

— Да ти го начукам, Солти — отговори Джо и се опита да се хвърли към вратичката от ковано желязо.

— Имам подарък за теб, Трепач!

Ножът изсвистя към Джо като сребрист камшик.

Остра болка прониза крака му, ударът го изкара от равновесие и той тежко се сгромоляса на пода. Колтът излетя от потните му пръсти, издрънча на пода и се завря под лавиците. Но бе разкъсал задната част на бедрото му и бе паднал на пода. Къде?

Солти Хънт слизаше по стълбите, без да бърза. Шибан садист!

Ловджийският нож лежеше в ъгъла и хвърляше отблясъци.

— Най-после се срещнахме, мон ами — каза Солти от най-долното стъпало.

Селяшкото му лице се видя по-ясно на мъглявото неоново осветление. Въгленочерни възпалени очички, оградени бръчки. Крив нос, сплескан от многобройните фрактури и счупвания на хрущяла. Сплъстена черна брада чак до гърдите. Грозно копеле.

— По дяволите, боли — изсъска Джо през стиснати зъби.

Изправи се и закуца към ножа. Раната на крака му беше дълбока и вероятно изискваше множество шевове.

— Не беше много честно от твоя страна, Луизианецо — продължи Джо, взе ножа и го вдигна към светлината.

Острието беше окървавено.

— Ще танцуваме ли, Трепач?

— Налага се — отговори Джо, обърна се към Солти и вдигна ножа така, че да може да го хвърли.

Знаеше, че Хънт е предпазлив и ще се пази от вероятното му точно попадение.

— Да, наистина, харесва ми начина, но който съсипа кариерата си — каза Луизианеца, като бавно се промъкваше към Джо и изваждаше друг нож — с дръжка от слонова кост и дълго две педи острие от неръждаема стомана, което можеше да разпори алигатор. Ето, такъв нож излизаше от панталона на Солти и блестеше на оскъдната светлина.

— Трябва ли да бъда поласкан?

— Не съм дошъл да те лаская — ухили се Хънт и се разкикоти.

Джо се хвърли върху него, но Луизианеца беше по-бърз.

Ножът на Джо сякаш се плъзна покрай неясно петно от плът и той политна към отсрещната каменна стена и събори на пода тенекиените кутии. После се обърна рязко и се опита да нанесе още един удар. Но беше твърде късно. Неясното петно замахна зад него и Джо почувства студена щипеща болка в китката, а ножът падна от ръката му и се плъзна по цимента. Зави му се свят и стаята се завъртя пред очите му.

Един месест юмрук се стовари в лицето му и го запрати към каменната стена.

Джо се преви на две и се строполи на пода и след миг почувства студеното острие на ловджийския нож, опряно в гърлото му.

— Свършено е с теб, Трепач — прошепна Луизианеца.

— Имам един въпрос — каза Джо. Опитваше се да хитрува, да измисли нещо, с което да разсее Хънт и да забави разрязването на хрущяла, трахеята, сънната артерия и вратния прешлен. Каквото и да е — само да задържи още няколко мига вниманието на Солти.

— Какъв?

— Как ме намери?

— Много лесно…

Луизианеца млъкна изведнъж и тялото му отхвръкна назад, сякаш му бяха пуснали електрически ток. Сянката зад него се бе появила като дяволче на пружинна едновременно с най-странния звук, който Джо бе чувал. Сякаш някой удари мокра църковна камбана с дървен чук. Главата на Луизианеца се килна под странен ъгъл. После Джо видя фигурата зад Хънт и всичко му се изясни.

В сенките зад Луизианеца стоеше Лем Куган и държеше голяма желязна лопата.

— Цапардосай го още веднъж за всеки случай — каза Джо и Лем отново замахна.

Лопатата се стовари с всичка сила върху черепа на Луизианеца. Лем сякаш се опитваше да го забие в земята, защото го удряше отново и отново. Дрънченето беше най-приятният звук, който Джо бе чувал през живота си, и накрая Солти потрепери за миг и после замря на пода.

Ножът падна от ръката му.

Лем захвърли лопатата и коленичи до Джо. Трепереше, вероятно изплашен до смърт. Джо не го обвиняваше.

Седна на каменния под и погледна изпадналия в безсъзнание Хънт.

— Надявам се, че Солти Хънт не е местният ви шериф.

Лем започна да преглежда раните му.

— Отначало помислихме, че може да е нов заместник-шериф, но не можехме да се отървем от него и да го накараме да си тръгне. После, когато слезе долу, чухме по радиото… Божичко, какъв гаден разрез! Трябва да сложим нещо като турникет. Чакай малко.

Лем отиде до старата пералня, извади няколко чисти парцала от един кашон, после се върна при Джо и започна да превързва бедрото му.

— Засега ще ти сложа това, пък като се качим горе…

— Какво чу по радиото, Лем?

Едрият мъж го погледна с ужасени очи.

— Чух го по радиопредавателя в патрулната кола. Шерифът Финстър бил намерен убит и заключен в една килия с двама от заместниците си — всичките хладнокръвно убити. Момчетата били там — ония, дето закачаха Мики. Предполагам, че те са съобщили какво е станало. — Лем довърши превръзката с треперещи ръце. — Този Солти Хънт… сигурно ги е отвлякъл… и те са го довели тук.

— Помогни ми да стана — каза Джо, стисна рамото на Лем и се изправи. — А сега слушай внимателно. Трябва да се измъкна от този ад тук, преди нещо да се е случило с теб и семейството ти.

— В какво си се забъркал, Джо?

— Слушай! — настоя Джо, хвана го за раменете и го разтърси. — Щом всичко това е било съобщено по радиопредавателя, всеки момент ще се появят и други негодници. Ако искаш да опазиш семейството си, прави точно каквото ти казвам. Разбираш ли?

Лем кимна.

— Искам да се качиш горе, да се обадиш на най-близкия клон на ФБР и да…

Нещо тресна над главите им.

Някакво изтракване на метал — сякаш силен вятър тръшна вратата — последвано от писък. Анет Куган изпищя и звукът отекна в мазето като взрив.

— Боже мой, Анет… — възкликна Лем.

И преди Джо да успее да намери сили да накара краката си да тръгнат, едрият мъж вече бе преполовил стълбите.

Джо се приближи до отсрещната стена, облегна се и извади колта изпод лавиците.

Този път се увери, че е зареден.