Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (7)

Глава 7

Ирина Спаска беше бясна на себе си. Стига да можеше, щеше сама да се прати в Гулаг. Заслужаваше мразовито време, тънки одеяла, прогнила ряпа за вечеря. Как изобщо беше допуснала да я изиграят двама аматьори, две деца!

И ако изядеше още един фалафел, щеше да повърне. В тази шантава държава човек не можеше да намери никъде най-обикновен варен картоф.

Беше й дошло до гуша от тая екзотична храна! И от туристическите дрехи, които й служеха за прикритие. Тя смъкна отвратена фланелката с надпис „Искам при мама“. Отдолу беше с черна фланелка „Гап“. Малка тайна, в която беше посветена само тя: много си падаше по „Гап“ фланелки във всички цветове! Ирина седна на един стол в евтината си хотелска стая и загледа надолу към трескавото улично движение. Притисна пръст към окото си — тикът пак се беше появил. Тя трябваше да помисли.

Почти да спипа — и то два пъти — ония хлапета, но те й се бяха изплъзнали. Дали тя вече не излизаше от строя?

Искаше да се върне там, където се чувстваше в свои води. Докато работеше в КГБ, беше провеждала акции и в Кайро. Тук не й спореше. Хората бяха настроени много дружелюбно. Помолиш ги да те упътят и те те отвеждат закъдето си тръгнал. И беше ужасно горещо. Не след дълго руските степи щяха да се покрият със сняг, а тук сигурно беше трийсет и пет градуса. Ирина усили докрай вентилатора на тавана.

Трябваше да се занимава с още две хлапета, Иън и Натали Кабра. Уж щяха да работят заедно, а двамата всезнайковци все се опитваха да я изиграят. Сега бяха в Киргизстан и не вдигаха мобилните телефони. Накрая се наложи Ирина да се обажда на майка им и баща им. А не обичаше да разговаря с тях. Имаха си стари сметки за разчистване и тя им вярваше още по-малко, отколкото на децата им.

Ах, ония двамата. Бяха гениални, но глупави.

Точно като родителите си.

Родителите им… Ирина поклати глава в опит да се отърси от спомена.

Никога не мислеше за неща, които не можеше да промени. Неща от миналото. Но ето че тук, в Кайро, най-неочаквано си беше спомнила за Грейс Кахил.

Преди много години кланът Лусиан беше свикал среща на високо равнище, за да обсъдят проблема с Грейс Кахил. Знаеха, че тя е събрала много от ключовете към загадката. Явно имаше дарба за това. Дори представителите на клана Лусиан бяха принудени да го признаят. Грейс трябваше да бъде спряна.

Именно на Ирина й хрумна да се съюзят. Това, разбира се, си беше хитрост. Но можеше да се окаже и начин тя да се сближи с Грейс и да научи нещо. Ирина предложи да бъде посредник. Сиренето в капана за мишки.

Беше се срещнала с Грейс. Само те двете, насаме. Разговорът им беше кратък. Беше ясно, че Грейс и за миг не е повярвала на Ирина.

„Мислиш ме за глупачка, но не аз, а ти, Ирина, си глупачката — беше й казала Грейс. — Предлагаш съюз, но само като хитрост, не защото наистина го искаш. Проклятието на хората от клана Лусиан е, че си въобразяват, че могат да правят всичко сами.“

Ирина си беше тръгнала вбесена. Никой не я наричаше „глупачка“. Никой.

Преговорите за проблема с Грейс Кахил бяха възобновени. Бяха обсъдени планове, които бяха отхвърлени. Бяха отправени предложения и към други. Постигна се споразумение за крехки съюзи, с които да се преодолее общият проблем. За доброто на всички. С тази малка подробност, че… планът беше приет, но после всичко се обърка. Обърка се ужасно. Дъщерята и зетят на Грейс загинаха в онзи пожар.

Ирина нямаше да забрави никога деня на погребението. Знаеше, че няма какво да търси на него, но не се сдържа и отиде. Не за да злорадства, каквото и да си мислеше Грейс. Тя беше пребледняла като платно, лицето й беше застинало. Загубата на любимата й дъщеря, на толкова ценения й зет, трагедията на осиротелите й внуци — Грейс сякаш се беше състарила с години. Движеше се като грохнала старица, а в очите й се четеше безгранична скръб. Ръцете й трепереха, докато хвърляше рози върху ковчезите, спускани в гробовете.

На Ирина й се искаше да каже: „И аз съм познала такава скръб“.

Но тя не изрече нищо.

Искаше й се да каже: „Обикалях като призрак из московските улици. Изгубих душата си, изгубих сърцето си“. Искаше й се да каже: „Те си мислят, Грейс, че скръбта е шумна. Мислят си, че ще плачеш и ще виеш. Аз обаче знам, че скръбта е тиха като сняг. И аз съм изгубила детето си“.

Тя не каза тези неща. Спомените си бяха само нейни. Беше ги запечатала вътре в себе си. Единственото, което беше останало да й напомня за онова време, беше тикът на окото й, който се появяваше, ако тя се вълнуваше.

Онзи ден Ирина беше обвинявала Грейс, задето я е принудила да се върне към спомените си. Беше се държала грубо и хладно. Беше казала на Грейс:

— Съдбата няма задръжки. Случват се и такива неща.

„Случват се и такива неща“, ето какво беше казала на една майка, която току-що беше загубила детето си. Беше чула как кънтят собствените й думи и беше стъписана от коравосърдечието си. Идеше й да се върне назад. Да прояви съчувствие, да се държи като човек, в чиито жили тече кръв.

Но не го беше направила. Вместо това беше усетила как като студена вълна от Беринговия проток я плисва презрението на Грейс. После в миг презрението отстъпи място на подозренията.

Ирина не можеше да погледне Грейс в очите.

Затова, меко казано, беше изненадана, че е поканена на погребението й. Реши да отиде едва след като разбра, че са поканени и другите от рода Кахил. Всички в едно и също помещение. Всички отколешни омрази. И Грейс като кукловод.

Дали тя не беше заложила капан, който Ирина не виждаше? Кой беше сиренето? И кой — мишката?

Какъв е планът ти, Грейс? Ти винаги имаш план.

И внуците на Грейс — защо тя беше включила и тях? Те със сигурност не можеха да изпреварят останалите от рода Кахил в търсенето на ключовете към загадката. Като познания и обучение бяха изостанали с години. Беше твърде късно да наваксат. Дотук просто им вървеше. Само това и нищо друго. Две деца, на които нямаше кой да помогне и които бяха обречени на страх и загуба…

Страх.

Загуба.

Онова, което съм изживяла. Онова, което съм видяла…

Ирина усети, че окото й играе. Долепи длан до лицето си в опит да спре мърдащия нерв.

Миналото си е минало.

Но Ирина беше в Египет и накъдето и да се обърнеше, сякаш самият въздух й нашепваше, че миналото е съвсем живо…