Джуд Уотсън
Отвъд гробницата

Глава 1

Ако Ейми Кахил трябваше да състави списък с онова, което не й харесваше у единайсетгодишните братя, на първо място щеше да стои навикът им да изчезват.

Или може би, че изобщо ги има.

И нататък списъкът щеше да обхваща всички букви от азбуката…

Ейми стоеше насред пазара Хан ал-Халили в Кайро и се оглеждаше трескаво с надеждата да открие брат си Дан. След полета със самолета и часовата разлика не можеше да мисли ясно. Допреди миг Дан беше до нея. Ейми се беше обърнала за някакви си две секунди — да си купи молив с Нефертити, и когато погледна към брат си, него вече го нямаше.

Беше задушно, чуваха се музика и виковете на продавачите. Горе плющяха ярки знамена. По улиците се тълпяха туристи, които носеха раниците си отпред на гърдите, за да се предпазят от джебчиите, и през няколко минути спираха да снимат. Една жена с шал на главата заобиколи редица синьо-зелени столове, за да настигне двете си момчета. Някакъв мъж крепеше с една ръка върху главата си щайга, пълна с портокали. Покрай Ейми бавно мина туристка с бейзболна шапка и фланелка, на която с големи букви пишеше „Искам при мама“, и с фотоапарат пред лицето.

Ейми усещаше как жегата я плиска на талази по кожата. Дано не припаднеше. Цветовете се наслагваха един върху друг, лицата се размиваха, непознатите шумове блъскаха в ушите й. Ейми не обичаше тълпите, а Кайро май беше градът, който ги е измислил.

Тя се обърна с ръка върху чантичката на кръста си. Гувернантката им Нели Гомес беше малко по-нататък на улицата и се пазареше за някакви подправки. Ейми зърна за миг шантавата й коса, наполовина руса, наполовина черна.

Преди по-малко от час бяха пътували с таксито от летището към Кайро. По едно време шофьорът посочи нехайно през прозореца и каза:

— Оттук започва пазарът Хан, страхотно място.

Най-неочаквано Нели викна:

— Спрете!

Още преди да са разбрали какво става, се озоваха на пазара заедно с багажа и с клетката за домашни любимци. Саладин измяука разгневен, когато Нели обеща:

— Само десет минути, повече не ми трябват, после отиваме право в хотела… Жестоко! Кардамон на зърна!

За Нели всеки нов град не беше друго, освен поредната възможност за екзотична храна.

Накрая Ейми откри сред навалицата Дан. Той се беше долепил до витрина, отрупана със сувенири. Сестра му остана с впечатлението, че се е прехласнал по една острилка за моливи с фараона Тутанкамон, но нищо чудно брат й да гледаше и електрическото фенерче във формата на мумия.

Докато Ейми прекосяваше уличката, Дан ту се появяваше, ту пак изчезваше зад носещата се напосоки тълпа. Прежурящото слънце я заслепяваше. Тя се надяваше в бъдещето й да има климатик.

Туристката с фланелка „Искам при мама“ се приближи още малко до Дан. Тя свали тъмните очила с бели рамки на върха на носа си. Ейми усети как я пробожда лека тревога. Пред нея застана мъж със сламена шапка и за да вижда, тя се дръпна встрани.

Туристката сви показалеца си при първата става, сякаш той се беше схванал. Горещото слънце проблесна по нещо, показало се изпод нокътя й.

— Дан! — изпищя Ейми.

Гласът й беше заглушен от музиката и от виковете на продавачите: „Пет долара, пет долара!“. Ейми се шмугна покрай мъж, който крепеше в мрежа десетина футболни топки в неонов цвят.

Иглата стърчеше изпод пръста на туристката с вид на хищен нокът. Дан се надвеси още повече към витрината…

— Дан! — изписка сестра му.

Но само наум. От устата й се чу нещо като сподавен грак.

Ейми се хвърли напред. В последния момент изтласка встрани ръката на жената. Иглата се заби дълбоко в молива с Нефертити и остана там.

За миг Ейми не беше в състояние да прави друго, освен да гледа втренчено как слънцето проблясва върху метала. От върха бавно се търкулна капка смъртоносна течност, която тупна в прахта.

Ейми погледна в лицето Ирина Спаска. Бивша агентка на КГБ. Шпионка. Братовчедка.

Лявото око на Ирина затрепка от тик.

— Блин^[1]!

Тя изви ръка, но иглата си остана забита в молива. Продавачът побърза да дойде при тях.

— Красива госпожо, иглата се е забила. Погледнете, мога да ви предложа други моливи!

Ирина му се нахвърли като бясна:

— Притрябвали са ми моливите, продавачо на дрънкулки!

Ейми и Дан не губиха и миг. Дан се промуши като футболен халф през гъмжилото, а Ейми забърза след него.

Двамата тичаха колкото им крака държат по плетеницата от криви улички, докато белите им дробове не запариха. Накрая Ейми и брат й спряха, превиха се одве, за да нормализират дишането си. Когато вдигна глава, Ейми си даде сметка, че са се загубили. Глупаво, гадно, непоправимо.

— Нели ще ни търси — каза тя. Извади мобилния си телефон. — Няма сигнал. Трябва да се опитаме да се върнем.

— Дано не се натъкнем пак на другарката Ирина — подметна брат й. — Предпочитам да пропусна семейната сбирка.

Вече бяха свикнали да срещат свои роднини, които само се чудеха как да им навредят. Преди няколко седмици едва бяха преодолели смъртта на баба си. След като майка им и баща им починаха, Грейс беше най-важният човек в техния живот. Ейми и Дан не живееха при нея, но прекарваха почивните дни в огромната й къща край Бостън и тя все ги водеше на пътешествия през учебната година и през лятото. След като Грейс почина от рак, двамата съвсем се обезсърчиха.

Но това беше само първият от многото удари, които се стовариха върху тях.

Грейс беше поканила четирите клана в рода Кахил да чуят завещанието й. Тя се появи на видеозапис и им предложи да изберат. Или да вземат всеки по един милион долара, или да се включат в издирването на трийсет и деветте ключа към загадката и да станат най-могъщите хора по света. Ейми и Дан се изкушаваха да си вземат милиона, но всъщност не се колебаха изобщо. Знаеха, че Грейс би искала да приемат предизвикателството. Тя никога не приемаше лесния изход.

Те взеха решението лесно. Трудното беше да го изпълнят. В предишния си живот Ейми смяташе, че да играе за победа, е все едно Кортни Катовски да я удари с волейболна топка по главата. Сега вече знаеше какво всъщност е да участваш в надпревара. Роднини като Ирина бяха готови да стигнат до крайности. Ако се налагаше, тя щеше да ги дрогира, да ги отвлече и дори да ги убие.

Двамата с Дан тръгнаха. Ейми имаше чувството, че се въртят в кръг. Като в сън, където тичаш, тичаш, тичаш, а не стигаш никъде. Предния ден тя беше в Сеул, Корея. Преди това в Токио и Венеция. Във Виена и Залцбург в Австрия. В Париж. Във Филаделфия. Дори беше кацнала в Русия на частно летище.

Никога дотогава не беше имала толкова много тайни.

И през ум не й беше минавало, че може да е толкова уплашена.

И през ум не й беше минавало, че може да е толкова смела.

Само преди няколко дни в Сеул двамата с Дан за малко да бъдат погребани живи. Бяха оставени да умрат от хора, на които Ейми се беше доверила. От Натали и Иън Кабра… не й се мислеше за Иън. Не й се мислеше как той я е държал за ръката и й е повтарял, че заедно могат да създадат страхотен съюз. Съюзът беше издържал няколко часа, докато Иън не се беше възползвал от случая и не я беше оставил да умре.

Няма да мисля за Иън.

После разбраха, че единственият роднина, на когото, общо взето, вярваха, чичо им Алистър Ох, също ги е изиграл. Беше се престорил на мъртъв, а се оказа, че си е много жив.

Онова, което ги беше накарало да се понесат през международното въздушно пространство към Кайро, беше някакъв си намек, нищо повече. Но те бяха свикнали да се вслушват в намеците и да се възползват възможно най-много от тях. Рисунката на пирамида и една дума. Сакхет^[2]. Египетската богиня с лъвската глава. Преди да тръгнат от Корея, Ейми беше купила няколко книги и беше проучила богинята, но още не знаеше защо са пратени тук… и какво точно търсят.

Тя усети как потта се стича на струйки под фланелката й. Сигурно беше към трийсет и пет градуса. Косата й беше залепнала за тила. Ейми се сети за Иън, който при всякакви обстоятелства изглеждаше безупречно.

Няма да мисля за Иън.

Имаше чувството, че ще оглушее от врявата — екзотична, вихрена какофония от клаксони, викове на продавачи, звънящи мобилни телефони — а някой изкрещя така, че заглуши всички звуци:

— Размърдай се, смотаняк такъв!

О! Този глас не беше чак толкова екзотичен. Беше на Дан.

— Руска шпионка на два часа, приближава се — изсъска той.

Ирина още не ги беше видяла. Беше погълната от това да ги търси. Прокрадваше се по отсрещния тротоар, като се взираше във витрините.

Ейми дръпна брат си в едно кафене. По масите седяха мъже, които пиеха чай, говореха си тихо или четяха вестници. Туристите пък разглеждаха на чаша сок пътеводителите. Докато се промушваше, Ейми бутна с издутата си раница едър мъж, който седеше с чаша ментов чай. Чаят се разплиска по белия му костюм.

Всички се извърнаха към Ейми. Тракането от играта на табла спря. Тя усети, че се изчервява като домат. Мразеше да е център на внимание, особено ако беше направила нещо недодялано.

— И-и-извинявайте — изпелтечи Ейми.

Притеснеше ли се, започваше да заеква и това й беше много неприятно. Тя се опита да попие чая.

— Не се притеснявайте, млада госпожице, не е станало кой знае какво. — Мъжът й се усмихна добродушно и повика с ръка келнера. — Това е чай.

Тежките старинни огледала по стените отразяваха кафенето. Ейми видя собственото си червено лице, ръцете си, които размахваше, очите на посетителите… и вратата, която се отвори. Дори туристическите дрехи и слънчевите очила с бели пластмасови рамки не успяха да прикрият маршовата стъпка, с която Ирина влезе в кафенето и започна да оглежда всички така, сякаш търсеше недостатъци.

Точно след три секунди погледът й щеше да се спре върху Ейми и Дан.

Глава 2

Дебелият мъж се изправи и за миг ги прикри. Дан тутакси се възползва. Шмугна се зад плътната завеса и издърпа и Ейми.

Двамата се озоваха в малък коридор, водещ към странична врата. Изхвърчаха навън.

Видяха, че са на още по-тясна уличка, която се гънеше като змийче зад магазините. Знаеха, че след броени секунди и Ирина ще излезе на нея. Заобиколиха каруца, накамарена с щайги, и изненадаха мъж, който спеше на слънцето. Видяха задната врата на магазин и влязоха тичешком през нея в един склад. Беше тъмен и прашен и Дан се разкиха.

— Пръсни си с инхалатора — посъветва го Ейми.

— Той… е… в… ръчния багаж… на Нели — успя да изрече брат й.

Мразеше това чувство. Сякаш някой го стискаше за белите дробове. И той започваше да киха точно в най-неподходящия момент.

— Много удобно място да кихаш. Ела.

Ейми побърза да заведе Дан от прашния склад в магазина. Той беше светъл и просторен, по тавана бяха накачени обсипани с пайети костюми за танцьорки на кючек.

— Добре дошли! Търсите хубав костюм? Ще ви го дам изгодно!

— Този цвят не ми отива! Но благодаря — извика Дан и изхвърча навън.

Тръгнаха по друга криволичеща улица, сетне по трета. Накрая Ейми нареди да спрат.

— Заблудихме я.

— Засега. — Дан я сграбчи за лакътя. — Ейми, виж!

Само на няколко крачки видяха табела: САКХЕТ.

На витрината с нагъната като в театър червена завеса беше сложена самотна статуетка. От син камък, с лъвска глава, висока и горда.

Ейми и Дан се спогледаха. Без да казват и дума, нахълтаха в магазина.

Отидоха право при статуетката на Сакхет. Очевидно беше много стара. Повърхността беше изтъркана, едно от лъвските уши се беше откършило.

При тях побърза да дойде собственикът на магазина, слаб въодушевен мъж в черен панталон и бяла риза.

— Проявявате ли интерес? Красива е. Оригинал, а не копие. Навремето е принадлежала на Наполеон — обясни мъжът. — Имате набито око.

— Наполеон ли? Това не е ли италиански сладкиш? — попита Дан. — Лепкав и размекнат отвътре?

Ейми завъртя очи.

— Твоят мозък е размекнат. Наполеон е френски император. Не помниш ли, превзел е света? В бастиона на Лусиан в Париж видяхме негов портрет. Числи се към рода Кахил. Един от предците ни.

Кланът Лусиан в рода Кахил се отличаваше с изумителен стратегически нюх. Е, уменията му се бяха изродили и сега се свеждаха до дребните злодеяния на Иън и Натали Кабра и на откачената рускиня Ирина Спаска.

— Щом е избрал тази Сакхет, значи тя сигурно е важна — отбеляза Дан.

— Едва ли е толкова лесно — възрази сестра му.

— Може пък да е лесно, след като всичко останало беше толкова трудно — напомни Дан.

Собственикът на магазина повиши тон в опит отново да привлече вниманието им.

— Виждам, че сте очаровани. Да, Наполеон е притежавал много съкровища. Някои са заминали за Франция, други са останали тук. — Той сложи ръка върху статуята и я погали. — Майка ви и баща ви с вас ли са? Ще ви предложа най-изгодната цена. Държа най-хубавия магазин в Кайро.

— Не, благодаря — отвърна Дан. У дома събираше какво ли не. Знаеше, че ще се спазариш най-успешно, ако се преструваш, че не проявяваш интерес. — Хайде, Ейми, да поразгледаме още. Между другото, защо Наполеон е имал разни неща в Египет?

— През 1798 година той е нахлул в страната — обясни сестра му.

— О, младата госпожица познава историята. Ще се гордея много, ако статуетката отиде в блестящите й ръце — възкликна магазинерът и й подаде фигурката.

На нея й стана странно, че държи вещ, която е толкова стара. И която е докосвал Наполеон. От време на време се вълнуваше много заради факта, че собственото й ДНК я свързва като с верига с родословие, към което се числят такива забележителни личности. Наполеон!

— Само две хиляди — каза собственикът на магазина.

Ейми подскочи.

— Две хиляди долара ли?

— За вас хиляда и петстотин. Един човек от каирския музей проявява интерес към статуетката. Ще се върне в четири часа.

— Съмнявам се, Абдул.

Ейми се обърна. Беше забелязала високия рус непознат, който разглеждаше другия край на магазина. Не беше забелязала кога той се е приближил. Беше двайсет и няколко годишен, носеше фланелка и бежови шорти, беше обут със сандали. До кожата му със силен слънчев загар очите му изглеждаха яркозелени.

— Освен ако не търси дрънкулка, която да си сложи на ключодържателя — добави младежът с британски акцент. Той взе от ръцете на Ейми фигурката на Сакхет. — Според мен е… може би от 2007 година.

— Грешиш, Тео, наистина — усмихна се смутен собственикът. — Това е оригинал, уверявам те…

— Остави ги тези уверения, според мен се опитваш да качиш тези деца на експреса с фалшиви произведения на изкуството — рече мъжът на име Тео.

— Той твърди, че статуетката е принадлежала на Наполеон — намеси се Дан.

— Не е изключено — отвърна Тео. — Джо Наполеон държи страхотен италиански ресторант по-нататък по улицата.

— Казах ли ти аз, че Наполеон е италианец — подметна презрително Дан към сестра си.

— Всъщност е роден на Корсика — обясни Тео. — Деца, искате ли да разгледате целия магазин?

— Няма нужда — побърза да каже Абдул. — Виждам, че нямам каквото търсите. Вероятно ще го намерите в съседния магазин. Време е да затварям, затова…

Тео го подмина и отмести тежка завеса. Няколко работници се бяха сгърбили над дълга маса. Ейми застана на пръсти, защото собственикът на магазина се опита да ги закрие. Работниците обработваха с телени четки и шкурка няколко статуетки като тази на Сакхет. Търкаха ги, за да изглеждат стари.

Абдул сви рамене.

— Какво толкова, вадя си хляба.

— Няма лошо, стига да не лъжеш хората.

Точно тогава Дан сграбчи Ейми за ръката. Ирина правеше сянка на очите си с длан и надничаше през витрината.

Тео забеляза, че са разтревожени.

— Коя е тази жена? Майка ви ли?

— Една от туристическата ни група. Страшна досадница — обясни Ейми.

— Непрекъснато върви след нас — добави Дан. — Има ли друг изход?

— За мен трябва да знаете едно — отвърна Тео. — Винаги знам изход.

Месинговата камбанка над вратата издрънча точно когато те отместиха завесата и се измъкнаха.

Този път беше по-лесно. Единственото, което трябваше да правят, беше да вървят след Тео. Той забърза по лабиринта от тесни улички, явно ги познаваше. Накрая спряха да си починат при сводестия вход на пазара.

— Мисля, че сте в безопасност — каза Тео. — Да ви спра ли такси, за да се приберете в хотела?

— Изгубихме бавачката — обясни Дан. — Не е зле да я намерим. Хм, къде сме?

— Да започнем от това. Къде я оставихте?

Ейми сбърчи чело.

— Май при някакви подправки.

— Добре, така стесняваме малко участъка. Сещате ли се нещо друго?

Дан затвори очи.

— Жълта табела с кафеникави арабски букви. Три редици кошове с подправки, ядки в зелени кофи. Мустакат продавач с бенка на лявата буза. До него имаше щанд с плодове, слаб мъж с червена шапка, който крещеше: „Нарове!“.

Тео вдигна вежда към Ейми.

— Винаги ли е такъв?

— Постоянно.

Те отново тръгнаха след Тео през пазара, като внимаваха Ирина да не ги следи.

— Тук ли живеете? — попита го Ейми, докато криволичеха през навалицата.

— Отидох да следвам в Англия, но се върнах и оттогава живея тук.

— Със сигурност се ориентирате добре — отбеляза момичето.

— Бил съм екскурзовод — обясни Тео.

Усмихна й се и Ейми изведнъж осъзна, че той е доста хубав.

 

 

Вбесена, Нели стоеше пред сергията, където я бяха оставили. От колана й висеше мрежа, натъпкана до горе с разни пакети. В краката й бяха сакът на Дан и нейният сак, отгоре беше сложен найлоновият плик, който бяха взели от Алистър. Котаракът Саладин мяукаше тъжно от клетката за домашни любимци. Нели тръгна разгневена към тях.

— Къде бяхте? Реших, че са ви отвлекли. — Изведнъж тя видя Тео. Млъкна насред думата. Изгледа го от върха на русата коса до потъмнелите от слънцето пръсти на краката. — Е, здравей, Индиана Джоунс — измърка Нели точно като Саладин, когато е зърнал филе от луциан в купичката си за храна.

След като я бяха оставили, тя беше тръгнала да пазарува. Над черната й фланелка имаше прозрачно парче светлолилав плат, което Нели беше нагънала като туника. Очите й бяха очертани с черен молив, от китката до лакътя й подрънкваха мънистени гривни. Клепачите й бяха намазани със златисти сенки. Тя изглеждаше, като че се канеше да избяга в хип-хоп харем.

— Здрасти, Мери Попинс — ухили се Тео.

— Колко прозорливо! Всъщност съм съвършена във всяко отношение — отвърна Нели. Тя протегна ръка. — Казвам се Нели Гомес.

— Тео Котър.

Дан завъртя очи, защото Нели задържа ръката на Тео по-дълго, отколкото предполага едно здрависване. Дали тя наистина се изчерви? Дан не мислеше, че Нели е способна на такова нещо.

— Тео ни спаси и не купихме древно безценно произведение на изкуството, което е било изработено вчера — обясни Ейми.

Тео сви рамене.

— За съжаление се хванахте в един от най-неприятните капани за туристи наоколо. Ако искате, мога да ви покажа някои от магазините, където се продават по-истински неща — каза той, без да сваля очи от Нели.

— Ще бъде изумително — отговори тя, сякаш Тео току-що е предложил да й покаже тайните на вселената.

— По-добре да идем в хотела — предложи Ейми.

Тео изглеждаше много симпатичен, но защо да му се доверяват? Пък и нямаха време за губене. Преди да потеглят от Сеул, бяха намерили в стаята на Алистър карта за редовни клиенти. Дан я беше прибрал в джоба си и на летището те бяха запазили с нея стая в хотел на име „Екселсиор“. Всичко се разиграваше прекалено бързо.

Тео взе от Нели два от саковете, които тя носеше.

— Ти се интересуваш от Наполеон, нали? — попита той Ейми. — А знаеш ли, че когато е нахлул в Египет, той е довел със себе си учени, археолози и художници, които да проучат страната?

Е, каза го съвсем в стила на клана Лусиан, помисли си Дан.

— Къщата, където са живели учените, сега е превърната в музей. Познавам уредника.

Ох, рече си Дан. Още щом чуеше думата „музей“, сестра му започваше да се облизва. Все едно някой беше размахал пред лицето й шоколадов сладкиш с много карамел и ядки в него.

— Наблизо ли е? — оживи се Ейми.

Дали наистина да не отидат там, а не в хотела? Щом къщата си стоеше и досега, нищо чудно да намереха нещо, което да ги отведе при някой ключ към загадката.

— В Кайро нищо не е далеч — отговори Тео. — Къщата на Сенари. Намира се ей там, на „Харет Мондже“.

— Добре. Знаехме го — каза Дан.

— Елате, ще спра такси.

Тео се обърна и ги поведе през трескавото гъмжило по една улица в центъра. И да имаше платно по нея, Дан не го видя. Колите се промушваха през тесните пролуки, изскачаха пред камионите, даваха газ на червено и караха плътно след автобусите — всичко това под съпровода на симфония от клаксони и крясъци. Ейми, Дан и Нели се спогледаха. Нямаха и представа как да намерят в тая суматоха такси.

Тео слезе спокойно на улицата, вдигна ръка и пред него спря едно такси.

— Видяхте ли? — ахна смаяна Нели. — Наистина е Индиана Джоунс.

Глава 3

Щом спряха пред Къщата на Сенари, Тео метна на шофьора пачка банкноти и размени с него няколко думи на арабски.

— Бакшиш — обясни им. — Сега той ще ни чака.

Избърза напред заедно с Нели, а Дан се обърна към Ейми.

— Не че не съм страшно развълнуван, задето ще посетим поредния музей, но какво точно търсим?

— Не знам — призна сестра му.

— Връзката с Наполеон изглежда малко… хм… малко произволна.

— Знам. Нямаме за какво особено да се хванем. Но същото беше и във Филаделфия, Париж, Виена, Залцбург, Венеция, Токио и Сеул. И пак успяхме да намерим ключове към загадката. Знаем, че Наполеон е бил от клана Лусиан. Смятаме, че в Египет е скрит ключ към загадката. Ако Наполеон го е намерил, ако е открил нещо, може би е оставил тук следа, по която да тръгнат хората от клана Лусиан.

— Ще бъде много забавно да отмъкнем нещо под носа на другарката Ирина — заяви Дан.

Тео настоя да им купи билети. Влязоха през малка врата във вътрешен двор. Въпреки че нямаше сянка, ниските палми и окичените с червени цветчета храсти създаваха усещането за прохлада. В средата имаше фонтан.

— Къщата на Сенари е построена през 1794 година — обясни Тео. — Тя е образец на класическата ислямска гражданска архитектура, в средата е с вътрешен двор, наречен sahn. Според мен тук са някои от най-красивите mashrabeya в Кайро.

— Това са дървените решетки за прозорци с резба по тях — посочи Ейми.

— Учените на Наполеон са създали за Запада египтологията — продължи Тео. — След като трудовете им са издадени, в Европа на мода излиза всичко египетско.

— Каква прелест — отбеляза Нели.

— Умирам си от вълнение — подметна Дан.

Нели го настъпи по крака.

— Преди доста време е имало постоянна експозиция с личната колекция на Наполеон, но през 1926 година тя е махната — обясни Тео. — През деветдесетте години на миналия век сградата е била обновена. Сега вътре има прекрасни образци на тъкачеството и на грънчарството.

Дан хвана сестра си за края на фланелката, та тя да не тръгне след двамата, които продължиха нататък. Не я ли спреше, сестра му щеше да виси с часове в прашния стар музей и да попива напълно ненужна информация.

— Ей, приятелко, имаме работа — напомни й той. — Откъде започваме?

— Като начало дай да се поразходим и да разгледаме нещата, които на вид са оригинали — предложи Ейми.

— Добре, не е кой знае какъв план, но пак е план.

Те тръгнаха да разглеждат цялата сграда, но беше трудно да кажат кое го е имало още в първата къща и кое е добавено при ремонта и обновлението. Накрая намериха старо каменно стълбище, което извеждаше във вътрешния двор.

— Всички в клана Лусиан са си малки Наполеончовци — промърмори Дан. — Погледни ги Иън и Натали. Двама умници с пари. Ами другарката Ирина? Умница с тик. Наполеон? Умник с армия.

— Благодаря, професоре, за тази толкова проницателна лекция за Наполеоновите войни — подметна Ейми. — Виж дърворезбите! Тео се оказа прав. Решетките по прозорците са изумителни. Погледни какви плочки, страхотни са, нали! — възкликна момичето и прокара ръка по стената.

— Говориш като Иън Кабра. Помниш ли как се прехласваше по корнизите на прозорците у Алистър?

Ейми помръкна. Ау — Дан беше споменал името. Изречеше ли го, Ейми започваше да гледа така, сякаш й е умрял хамстерът. Виж ти, едно почти нормално четиринайсетгодишно момиче да си падне по тоя негодник. Дан си помисли — по-точно, заживя с надеждата, че Ейми ще се опомни — все пак беше негова сестра.

Най-неочаквано объркването върху лицето на Ейми отстъпи място на любопитството. Тя посочи една от плочките.

— Не ти ли се струва познато?

Дан приклекна.

— Гербът на Лусиан!

Беше скрит вътре в рисунката, но момчето го видя.

— Само той изглежда така.

— Това със сигурност е следа! — ахна развълнувана Ейми. — Дали зад плочката няма нещо?

Тя побутна герба, после и ъглите на плочката.

— Стои тук от близо два века — спря я Дан. — Май й трябва малко помощ. — Той извади от джоба си ножче. Пъхна острието в мазилката около плочката. — Ако успея да…

— Дан! Намираме се в музей!

— Не поддава.

— Ами ако някой ни види!

— Е, в такъв случай не е зле да идеш да пазиш — изсумтя брат й и вкара джобното ножче още по-навътре.

Усети, че плочката се разхлабва. Чу как стъпките на Ейми се отдалечават. Дай й на сестра му да спазва правилата! Това понякога наистина пречеше.

Той вкара острието още по-навътре и го завъртя. Успя да пъхне пръсти под един от ъглите. Дръпна внимателно. Плочката падна направо в ръката му. В стената зейна малка дупка. Дан бръкна вътре с надеждата, че вместо ключ към загадката няма да напипа някое гнусно пъплещо египетско насекомо.

Но пръстите му опряха в нещо гладко и кръгло. Той извади дълга кожена тръба.

— Какво правиш! — ревна някой и Дан за малко да изпусне тръбата.

Скри я зад гърба си точно когато един египтянин в сив костюм му кресна отново от долния край на стълбището. Беше едър и не изгаряше от нетърпение да се качи при Дан. Въпреки това явно беше човек от музея. Носеше и уоки-токи и със сигурност щеше да повика охраната, която щеше да бъде тук след броени секунди.

Справи се отлично с пазенето, сестричке.

Дан чу отзад по стълбището забързаните стъпки на Ейми.

— Хм, н-н-н… — започна да заеква тя.

Както винаги, мозъкът й се вледеняваше при вида на представител на властта.

Но Дан беше свикнал да се натъква на възрастни с почервенели лица — като се започне от госпожица Улси от забавачката и се стигне до класните ръководителки, учителките по рисуване (харесва ми боята по този плакат!), училищните директори и се стигне до бостънската пожарна. Лесно щеше да се справи и с този чичка.

Точно тогава Дан си спомни, че е в чужда държава. Със затвори. Дали в Египет пращаха зад решетките единайсетгодишни момчета?

Мъжът присви очи.

— Какво държиш?

— А, това ли — падна от стената.

В едната ръка Дан държеше плочката. А зад гърба си поклащаше тръбата.

— Тези плочки са поставени още при строежа на къщата! Чупливи са!

— И аз се притеснявам за това — отбеляза благоразумно Дан. Усети с облекчение, че Ейми е издърпала тръбата. — Падна. — Момчето подаде плочката. — Искате ли я?

— Как смееш, момче…

Дан подхвърли плочката във въздуха. Преди да хукне нагоре по стълбището след Ейми, успя да се възхити на изненадващата лекота, с която египтянинът скочи ужасен и хвана плочката.

— Видя ли го онзи? — възкликна той запъхтян. — Може да играе десен нападател в „Ред Сокс“.

— Не е зле да престанеш с тази мания… да крадеш — накара му се сестра му.

Чуха, че някой тича зад тях — мъжете от охраната се бяха включили в гонитбата. Ейми и Дан побързаха да завият надясно и се втурнаха по тесен коридор. Дан нахълта в малко помещение. Отвори решетката на прозореца и скочи върху перилата на балкона.

— Не е високо — каза той на сестра си. — Пък и вече би трябвало да си станала добра в скачането.

— Не искам да съм добра точно в скачането — отвърна Ейми и стиснала зъби, преметна крак през перилата. — Искам да съм добра, когато търся разни неща по библиотеките. — Тя прехвърли и другия си крак. — Във фигурното пързаляне. — Ейми приклекна със затворени очи. — В правенето на шоколадови сладкиши…

— Хайде! — изкрещя Дан и сестра му скочи.

Той я последва. Усети как костите на глезените му потреперват от удара в камъните на двора. Не беше очаквал да го заболи… чак толкова. Ейми падна и се претърколи. Погледна уплашено брат си. Той й кимна, за да й покаже, че всичко е наред.

Някой им изкрещя отгоре на арабски. На Дан не му трябваше преводач. Човекът определено не беше особено щастлив.

— Какво правите там долу? — попита Нели, след като излезе от помещение, гледащо към вътрешния двор. — И виждали ли сте някъде дамска тоалетна?

Без да отговарят, Дан и Ейми се втурнаха към нея, прегърнаха я и я затеглиха към изхода. Мъжете от охраната излязоха на двора и се затичаха.

— О, не, не ми казвайте! Пак ли? — простена Нели.

— После ще крещиш. Сега бягай!

— Извинявайте. Вашата красива страна ни харесва много — извика тя.

Изхвърчаха през входната врата, а дворът отзад се огласи от крясъци. Таксито ги чакаше и тримата се шмугнаха в него.

— Накъде? — попита водачът, след като се събуди рязко.

— Карайте, карайте, карайте! — извика Нели.

— Карам, карам, карам — възкликна зарадван мъжът и стовари крак върху газта — те за малко да излетят през тавана. — Обичам американци!

Глава 4

Веднага щом таксито се вля в разбунената река на движението по една от главните улици и те се увериха, че никой не ги следва, Нели каза на шофьора името на хотела. После се отпусна тежко върху облегалката на таксито и въздъхна.

— Вие двамата сте ми големи длъжници. Току-що оставих сродната си душа да ме чака да изляза от дамската тоалетна.

— Чудо голямо — отвърна Дан. — Нали се запаси с кардапоп.

— С кардамон — поправи го тя.

— Ще ти се отплатим — обеща Ейми. — Пък и намерихме нещо.

Тя показа кожената тръба. Развърза старите протрити връзки и махна капачето. Обърна тръбата и я разклати леко. Всички ахнаха, когато отвътре върху дланта й изпадна малко парче пергаментов свитък.

Пергаментът беше сух и се ронеше по краищата. Беше толкова чуплив, че Ейми се страхуваше дори да диша срещу него.

— Според мен е старо писмо — заяви тя. — Или най-малкото част от писмо.

Ейми го разгъна бавно.

Дан простена:

— Пак ли на френски!

— Превод? — обърна се Ейми към Нели.

— „И за още по-голямата слава на потомците на Люк и на моя император ключът към загадката сега е на път към двореца на…“ — Нели замълча и смъкна малко тъмните очила, за да разчете думите. — „du La Paris“ ли? На Парижа? Написано е погрешно. Освен ако L не е инициал.

— Кой може да е L? — започна да умува Дан.

— Е, Франция е имала страшно много крале на име Луи — отвърна Нели. — Един от тях си е загубил главата, но е имал дворец на име Версай.

— При всички положения хората от клана Лусиан са пренесли ключ към загадката в някакъв дворец — намеси се и Ейми. — Но кой ли е B. D.? — Тя въздъхна. — Надявах се да е писмо на Наполеон.

— Това означава ли, че ключът към загадката е във Франция? — запита се Дан.

Ейми прибра внимателно пергамента в чантичката на колана си.

— Ако продължим да търсим, рано или късно ще разберем за какво става дума.

Бяха толкова погълнати от писмото, че не забелязаха кога таксито е завило от главната улица и е подкарало из по-спокоен квартал. От двете страни на булеварда имаше палми. Нацъфтелите бугенвилии приличаха на взривове от розово и мораво.

— Охо! — извика Нели и след като смъкна прозореца, подаде глава, за да помирише въздуха. — Надушвам богаташи.

Таксито зави по дълга, извита алея. Когато се показа хотелът, Ейми и Нели ахнаха, а Дан възкликна:

— Супер!

Хотелът беше голям, бял и дълъг. Пред верандата при входа се зеленееха морави. През двора отстрани към тюркоазния басейн вървяха мъж и жена в бели хавлиени халати. Един от спасителите се втурна да ги заведе на шезлонгите с навес отгоре. Между тях с плавна стъпка се движеха сервитьори, понесли табли с ледени напитки. Зад Нил се издигаха величествените пирамиди на Гиза, които през жълтия въздух приличаха на сън.

Нели подсвирна.

— Начин на живот, с който съм готова да свикна.

— Нима можем да си го позволим? — учуди се Ейми.

— Парите на Кабра са у нас — напомни Нели. — Сега са си само наши. Спечелили сме си ги.

— Определено — съгласи се Ейми, припомнила си как я е изиграл Иън.

Още в самото начало адвокатът на Грейс — господин Макинтайър, им беше казал: „Не се доверявайте на никого“. А Ейми беше забравила предупреждението. Беше се взряла в тъмните очи на Иън и се беше хванала на приказките му. Тъпо. Много тъпо, Ейми. В училище не се затрудняваше с уроците. Ала ставаше ли въпрос за чувствата в живота, си беше за двойка.

— Но на такова място парите ни могат да свършат бързо — напомни Нели. — Дали да не отидем другаде?

Таксито вече беше спряло. Добре облеченото пиколо изтича да отвори вратата. Друго се завтече да вземе багажа им. Още преди да са успели да възразят, тримата бяха извадени от таксито, а шофьорът потегли по алеята.

Пиколото нареди на количката опърпаните им раници и сакове, сякаш бяха скъпи куфари. Никой и не погледна фланелките и измачканите им дънки.

— Добре дошли в хотел „Екселсиор“ — каза първото пиколо. — Елате с мен, ако обичате.

Те закрачиха след момчето — Нели си приглади косата, Ейми напъха фланелката си в дънките, а Дан се опита да си вземе раницата от количката.

Администраторите на рецепцията също ги озариха с усмивки. Един от тях, слаб красив господин, им направи знак да отидат при него.

— Добре дошли в хотел „Екселсиор“. Разрешете да попитам на чие име е резервацията.

— Ух… — каза Нели.

— Ох… — въздъхна Дан.

— Ох ли?

— Ох — отсече той твърдо.

— Съжалявам, но резервацията не излиза на компютъра — обясни мъжът, след като погледна екрана. — Мога да ви препоръчам няколко други хотела… Извинете — каза той, защото телефонът иззвъня. Докато слушаше, изправи още повече гръб. Погледна ги, после им обърна рамо и заговори тихо в слушалката. — О, разбира се, уважаеми господине. Веднага ще го уредя. — Мъжът затвори и пак се извърна към екрана на монитора. — Ох. Ама разбира се. Резервацията за Ох. Както обикновено, сме запазили асуанския апартамент.

— Апартамент ли? — изпелтечи Ейми.

— При обичайното семейно намаление, естествено — добави администраторът. Той побутна регистъра към Нели. — Подпишете се, ако обичате.

Ейми надзърна да види цената. За нейна изненада тя не беше много по-висока от цената на онази дупка в Париж, където бяха отседнали. Нели се подписа и администраторът им подаде три карти, служещи за ключове.

Пресегна се да разклати камбанката.

— Пиколото ще ви отведе горе.

— Семейно намаление ли? — пошушна Ейми.

— Ами ние сме си семейство — изтъкна Дан. — На практика.

— Вашият шантав род Кахил наистина е плъзнал по цялото земно кълбо — рече Нели, докато се възхищаваше на огромните вази с нацъфтели клонки. — Затова на практика наистина имате роднини навсякъде. Помислете само в колко много петзвездни хотели можем да купонясваме, ако се доберем до още карти за редовни клиенти…

— Шшшт! — спря я Ейми, когато се качиха на асансьора.

Пиколото пъхна в един отвор картата, после натисна копчето за тринайсетия етаж.

След като вратите на асансьора се отвориха, той ги поведе по коридора. Имаше само една врата.

— Къде са другите стаи? — попита Нели.

— Апартаментът заема целия етаж — отвърна пиколото. — Мисля, че ще ви хареса. — Той пак пъхна картата в отвора. — Трябва да я използвате и в асансьора. Само вие имате достъп до етажа.

Той отвори вратата и тримата ахнаха. През прозорците от пода до тавана се откриваше гледка към Нил и пирамидите отвъд него. Стояха във всекидневна с кресло, две канапета, трапезария и бюро. Щом пиколото отвори вратата на спалнята, Дан направо заподскача зад него.

— Имаме си три бани! — провикна се той.

Нели бръкна в сака да извади бакшиш и усмихнато, момчето си тръгна, като затвори тихо вратата. Веднага щом то излезе, Ейми се свлече на фотьойла, Нели си изхлузи обувките, а Дан скочи върху едно от канапетата. Всички завикаха в дружен, все по-силен хор:

— Трам-тара-рам!

Нели пусна Саладин от клетката за домашни любимци.

— Добре дошъл в сладкия живот, Сали — каза тя и го целуна по гладката главица.

Саладин тръгна да се разхожда и да души, скочи на бюрото, мина като по опънато въже по облегалката на едно от канапетата, избра си най-голямата и най-пухкава възглавница, сви се на кравай отгоре и примига, сякаш им казваше: „Мога и да свикна с всичко това тук“.

Дан скочи от канапето и тръгна да оглежда, като се провикваше, за да съобщи на Ейми и Нели какво е открил:

— Бюрото е пълно с листове за писма! Има и пътеводител! Ей, в гардероба е оставен чадър! — Той влезе в спалнята и се скри в дрешника, откъдето се появи с хавлиен халат, толкова дълъг, че се влачеше след него по пода. Отвори чекмеджето на едно от нощните шкафчета. — Библия!

Затвори го и затърси под възглавниците. Нели и Ейми отидоха при него в спалнята.

— Какво търсиш? — попита го сестра му. — Гарвана, който ти оставя по-здрав зъб вместо падналото ти млечно зъбче ли?

— Шоколад. Нали по тези тежкарски хотели оставят под възглавницата шоколадчета?

Нели се изкиска.

— Не под, а върху възглавницата, след като ти оправят леглото за през нощта.

Дан се скри в банята.

— Само да видите колко много шампоани има. — Той подаде глава. — Знам, че момичетата си умиииират за шампоани.

Дан примига срещу тях. Ейми го замери с една възглавница. Той се наведе, за да я избегне, и пак изскочи във всекидневната.

— Предай се, сестричке. Току-що намерих минибара! — провикна се момчето.

Нели се протегна.

— Е, ще се топна във ваната, ще излея пет литра шампоан и няма да излизам, докато не донесат храната.

— Каква храна?

— Храната, която ще поръчате от румсървиса — отвърна Нели. — Не оставяй Дан да опустошава минибара, за нула време ще се разорим. — Тя се пресегна да извади от дрешника хавлиен халат и си сложи слушалките. — Не се чудете много над менюто, умирам от глад — каза прекалено високо, от което стана ясно, че е надула до дупка музиката по айпода.

Размърда пръсти като за довиждане и затвори вратата на банята. Ейми чу как Нели пуска докрай крановете.

Отиде във всекидневната. Дан дъвчеше вафла, както стоеше с лице към единствената затворена врата в апартамента. Вече беше проверил всички помещения.

— Дан, Нели предупреди да не опустошаваш минибара. Тези неща са безумно скъ… — Най-неочаквано Ейми забеляза, че Дан стои като препариран и гледа към другия край на стаята. Дори не дъвчеше. — Какво има, глупчо? Това е врата. В-Р-А-Т-А.

— Нали пиколото каза, че на всеки етаж има само по един апартамент? — попита брат й. — Е, тук сме като в палат, но апартаментът ни не е на целия етаж. Ние сме в източното крило на хотела. От тази страна имаше седем прозореца, а нашите са само три.

Ейми не си даде труда да попита откъде е сигурен. Този всезнайко брат й имаше не ум, а компютър в главата си.

Затова не каза нищо, когато той тръгна към вратата — изглеждаше много смешен с дългия халат. Приклекна пред нея. Тя беше с месингова брава с украса и със старовремска ключалка.

— Виж ключалката. Не ти ли се струва позната? — попита Дан сестра си.

— Не — отвърна тя и също приклекна, за да огледа внимателно дупката. След доста време оповести: — Символът на клана Екатерина. Онова нещо, дето прилича на крилат змей.

— Защо има ключалка, нали в хотела се отключва с карти? Ключът за нея сигурно изглежда доста странно — отбеляза Дан. Той се огледа. — Но къде ли е?

— Мислиш, че е тук? В стаята ли?

Изведнъж Дан скочи.

— Ей, Ейми, помниш ли всички скучни неща, които ми прочете в самолета? Колко са годишните валежи в Кайро?

— Два и половина сантиметра — отговори сестра му. — И тук вали главно от декември до март.

— Защо тогава в гардероба има чадър? — учуди се Дан и след като го отвори, се пресегна и извади чадъра. — Мислех, че дръжката е някакъв египетски модел — обясни той на Ейми и й я показа. — Но виж…

Дан развъртя ръкохватката. Тя остана в дланта му. Ейми се взря в резбата по нея. Беше същата, както по месинговата брава на вратата. А върхът й беше със същата форма, както ключалката.

Дан смъкна халата. Взе ръкохватката и я пъхна в ключалката. Тя влезе лесно. Момчето погледна Ейми. Тя кимна.

Дан натисна бравата и вратата се отвори.

Двамата влязоха бавно.

От двете страни на дългата широка галерия шестваха плексигласови витрини. Нататък имаше още галерии, свързани със сводове. Ейми и Дан зърнаха сложни машини и планове. По стените имаше закачени рисунки, снимки, карти, портрети и текстове в рамки. Щом двамата прекрачиха прага, по тавана блеснаха светлини. Предметите във витрините започнаха да се въртят. Най-неочаквано изникнаха триизмерни холограми, които също замърдаха.

В една от витрините се въртеше нещо, увито във фолио.

— Буритото за микровълнова на Алистър! — възкликна Дан. — Това явно е бастионът на клана Екатерина.

Чу се тихо, но окончателно щракване: вратата зад тях се беше люшнала и се беше затворила. Ейми се спусна към нея.

— Заключена е — каза тя. — Но поне ключът е у нас.

Дан погледна надолу към празните си ръце.

— Така ли?

Глава 5

— Не ми го натяквай — рече той. — Знам, аз съм виновен. Но тук има толкова много изненади, че забравих за ключа.

— И как ще излезем оттук?

— Все ще измислим нещо. Ела да поразгледаме.

— Не съм сигурна, че трябва да разглеждаме — възрази сестра му. — Ами ако на пода има капан?

— Вече щяхме да сме се хванали в него — отбеляза момчето.

Ейми продължи шепнешком:

— Защо тук няма никой? В другите бастиони беше пълно с хора.

— Защото сме извадили късмет. Хайде, идвай. Стига си хленчила.

Дан заподскача напред. Не устоя — пред него имаше толкова много гений и изобретателност. Примигващи холограми, светодиоди. В един от ъглите затрака машина, от която излезе телеграфна лента — точно като в стар филм. Върху една от стените имаше чертежи на различни изобретения. Дан се втурна по галерията, като викаше:

— Леле! Томас Едисон е бил от рода Кахил! Страхотно, нали? Електрическата крушка!

Ейми тръгна по-бавно между експонатите. Докато брат й обикаляше в кръг около модела за параход на Робърт Фултън, тя се взря в схема на подводница, изстрелваща снаряди.

Дан нададе вик.

— Предачният стан! Ели Уитни е бил от клана Екатерина. Гений!

Ейми видя отпред черна завеса. Тя сякаш изсмукваше цялата енергия в помещението.

— Ейми! Изобретили сме велосипеда!

Тя тръгна бавно към завесата. Щом се приближи, видя, че това не е завеса, а стена със сянка, създавана някак си от машина, която насочва светлината — или може би по-скоро липсата на светлина? Как изобщо беше възможно? — към един ъгъл в галерията.

— Шевната машина. Илайъс Хау, велик си!

Ейми тръгна колебливо през сянката. Пред нея имаше бял екран. Още щом тя се приближи, екранът се задейства.

Трябваше да мине близо цяла минута, докато момичето разбере какво става. В началото върху екрана проблясваха само планове и скици. След това се появиха цифри. Ейми чу как брат й крещи нещо за двигателя с вътрешно горене.

— Само така, Мария Кюри! Радиоактивност!

Върху екрана започнаха да се сменят черно-бели фотографии. Ейми закри устата си с длани. Дан беше точно пред сянката.

— Тези изобретения са толкова новаторски! Променили сме хода на историята!

— Не ние — прошепна Ейми.

Появи се втора поредица от изображения.

— Не ние, Дан! — извика внезапно сестра му.

Той мина през завесата от сянка.

— Какво е това? — попита, като се зае да проучва схемата, а после се взря в стара черно-бяла снимка.

Върху екрана замигаха и други снимки. Ейми дръпна рязко брат си в ярко осветената галерия.

— Ей! — започна да негодува Дан. — Какво правиш? Искам да видя!

— Не — отсече гневно Ейми. — Няма. Няма да гледаш как сме измислили начин да разпръскваме отровен газ, който може да погуби милиони.

Дан пребледня като платно.

— И сме измислили как да делим атома и да направим бомба, която е в състояние да изтреби цял огромен град!

От горещината лицето на Дан почервеня. Остана да се белее само малкият белег под окото му. Той изглеждаше така, когато наистина е разстроен. Не беше зле Ейми да се спре. Но тя не го направи. Не можеше.

— Химическа война, Дан. Харесва ли ти? — Тя не знаеше защо е толкова ядосана на брат си. — Хубаво ли е да прилагаш геноцид, а?

Ейми се дръпна назад с разтреперани ръце. За пръв път, откакто Дан беше съвсем мъничък, сестра му направи всичко възможно той да ревне. Което беше странно, защото ако на някого му се плачеше, то това беше тя. Идеше й да тропа с крака. Идеше й да крещи. Но очите й бяха сухи.

— Ами ако сме от клана Екатерина? — прошепна Ейми. — Ами ако цялото това зло е част от нас? И е заложено в ДНК-то ни?

Дан видя страха върху лицето й и изведнъж също се уплаши.

— Във всеки клан е имало лоши хора — каза той. — А има и много добри представители на клана Екатерина. Ами да, къде щяхме да бъдем сега без Едисон? Щяхме да тънем в мрак, ето къде щяхме да бъдем. Пък и не знаем от кой клан сме. Знаем само, че сме от рода Кахил. Ако трябваше да избирам клан, съдейки по лошите, нямаше да искам да съм част от никой от тях.

Ейми се свлече на пода и облегна глава на стената.

— Какво правим тук? — попита тя. — Колкото повече научаваме, толкова повече недоумявам. Защо Грейс е искала да знаем, че сме свързани с толкова много злини?

— Точно това ти обяснявах преди малко — отвърна Дан. — Ако твърдиш, че носим отговорност за това тук — кимна той към черната завеса, — значи твърдиш, че сме изобретили и предачния стан.

Ейми се усмихна уморено.

— Прав си. Но Грейс… тя винаги ни защитаваше. Обичаше ни, Дани. Или най-малкото… си мислех така.

Брат й беше толкова смаян, че дори не възропта, когато тя го нарече „Дани“. Не обичаше да го наричат така още откакто беше навършил шест години.

— Мислела си си ли? Какво искаш да кажеш?

— От мига, в който се включихме в надпреварата, се питаме защо Грейс не ни е помогнала — подхвана сестра му. — Не ни е оставила никакво съобщение. Не ни е оставила нищо. Само ни прати да се състезаваме с всички от рода Кахил.

— Сякаш не сме били по-различни за нея — допълни момчето.

Очакваше Ейми да се хвърли както винаги да защитава Грейс. Дразнеше се от това, но и разчиташе на него. Тя обаче само кимна.

— И така, дали изобщо сме я познавали? — попита сестра му. — Помисли само. В живота й го е имало това огромно нещо, а ние не сме и подозирали. Тя е държала много на това, че е от рода Кахил. Как може да сме я познавали, да сме я познавали истински, при положение че не сме и подозирали? — Ейми преглътна. — Заради това се чувствам ужасно…

— Тъпа ли? — попита Дан. — Ей, говори само от свое име.

Сестра му не се подразни.

— Господин Макинтайър ни каза да не се доверяваме на никого. Ами ако това включва и… Грейс?

Ейми затвори очи. Беше й неприятно да говори такива неща. Беше й неприятно да си ги мисли. Но сега вече не можеше да спре. Продължаваше да се доверява на хора, които не го заслужаваха, и колко тъпо беше? Иън се беше държал с нея като с последната глупачка, а тя със сигурност му беше помогнала. Ако искаше да спечели надпреварата, трябваше да помъдрее.

— Водеше ни по музеи и университетски библиотеки. Показваше ми как се прави истинско проучване. Та ако ми се наложи да ходя на такива места, да не се стряскам. Какво направи Грейс, след като посетихме аквариума, Дан?

— Накара ме да повторя имената на всички риби, които съм видял — отвърна брат й. — На английски и на латински. Мислех, че е игра.

— Тренирала е фотографската ти памет — допълни Ейми. — През цялото време ни е подготвяла. — Тя посочи галерията. — За това тук! И защо е искала да го знаем? За да стигнем дотук, вече сме лъгали, мамили сме и сме крали. Всъщност сме се превърнали в престъпници.

— Знам — съгласи се Дан. — Не е ли страхотно?

Гласът му трепереше и той не погледна Ейми в очите. Тя знаеше, че малкото й братче се опитва да я разсее. Дан се страхуваше от онова, което тя щеше да каже. Но Ейми нямаше друг избор, трябваше да го изрече.

— Какво още ще направим, докато всичко приключи? — попита тя. — Защо Грейс е искала да се излагаме на това? — Тя сниши глас. — И тя ли е била от лошите?

— Не говори така! — извика Дан.

Беше се нагледал на тази нова Ейми. Идеше му да я разтръска, докато не се върне предишната му сестра.

Почти не помнеше майка си и баща си. Грейс беше единственото, което Дан имаше като спомен за време, когато се е чувствал в безопасност. Нямаше да допусне Ейми да му го отнеме.

— Млъквай! — тросна й се ядно той.

Никога не й казваше да млъкне. Можеше да я нарича глупачка, нещастница и досадница, но никога не й беше казвал да млъкне. Не си позволяваха да си говорят по такъв начин помежду си. Беше правило, наложено от родителите им — Дан не помнеше те да са им го казвали, но Ейми си спомняше много добре.

Той обаче наистина искаше сестра му да млъкне. Идеше му да си запуши ушите с ръце, но така щеше да заприлича на бебе. От лицето й стана ясно как и тя е разбрала, че е прекалила.

Изведнъж обаче сестра му се превърна в окръжен прокурор.

— Защо Грейс не ни е помогнала? Защо? Помисли само. Извадихме голям късмет, че Нели дойде с нас. Нима Грейс е очаквала да обикаляме сами света? И ни е изложила на ужасна опасност? Ако ни е обичала, нямало ли е да поиска да ни защити? Ами клановете в рода? Грейс със сигурност е знаела към кой от тях се числим. Всички други знаят. Ирина. Ужасните Холт знаят, че са от клана Томас. Дори Натали и… — Ейми се задави. Онзи, чието име не бива да се назовава… — И брат й са от клана Лусиан. А ние сме си просто… ние.

— Стига — каза Дан.

Гласът му трепереше. Нямаше нищо против да се чудят защо Грейс не им е оставила някакво писмо. И той беше сърдит на баба си. Но се плашеше, когато Ейми твърдеше, че Грейс е била някакво чудовище, което ги е подготвяло за това…

Не можеше да е истина. Ако беше истина, нещо вътре в Дан щеше да се прекърши. Докато Грейс беше жива, понякога се беше чувствал пренебрегнат. Ейми приличаше повече на нея, интересуваше се от история и музеи. А сега тя сякаш изричаше на глас всички ужасни мисли, минавали през главата на брат й от деня, когато бяха погребали Грейс. От Ейми се очакваше друго. Очакваше се тя да защитава баба им. Ако тя вече не вярваше в Грейс, какво им беше останало… от всичко?

Дан се обърна, очите му пареха. Отдалечи се.

Ейми продължи да седи на пода. Докосна нефритената огърлица, същата, която беше принадлежала на Грейс и която тя не сваляше от врата си. Усети, че й е зле. Вътре в себе си почувства празнота, каквато преди нямаше. Празнота, зейнала от липсата на нещо, на което тя се беше осланяла — любовта на Грейс.

Тя си отиде, помисли си Ейми. Вече не е с мен.

Както се държеше за главата, чу, че стъпките на Дан кънтят и той върви по галерията, за да е по-далеч от нея. Звукът заглъхна. Настъпи дълго мълчание, накарало Ейми да вдигне глава. Дан беше стигнал чак в третата галерия. Там бе застанал неподвижно пред една витрина. Ейми забеляза напрежението в раменете му и веднага тя самата застана нащрек.

— Какво има? — извика тя.

Брат й не отговори.

Ейми се изправи и отиде при него. Дан стоеше пред три витрини, подредени една до друга. И в трите имаше еднакви статуетки на богинята с лъвската глава Сакхет. Трите фигурки бяха високи само двайсетина сантиметра и явно бяха от чисто злато. Само очите им бяха различни. На първата бяха от бляскави зелени камъни, на втората — от червени, а на третата — от сини. Всяка от статуетките се носеше и се въртеше в езерце от бяла светлина.

— Май търсим тях — прошепна Ейми. Беше забравила за кавгата им. Статуетките изглеждаха студено красиви, като скъпоценни камъни. — Онези от клана Екатерина вече са ги намерили.

Дан видя монитор на компютър, вграден в една от витрините. Той докосна с пръст чувствителната повърхност.

Изникна холограма. Представляваше скица на Сакхет. Завъртя се и се видя напречен разрез. Ейми и Дан прочетоха върху екрана на компютъра:

Първата Сакхет е намерена в пирамидата на царицата в Гиза от Наполеоновата експедиция. Смята се, че е оставена от Катрин. Пратена в Лувъра и после върната. Вътре е намерен скрит чертеж.

Върху екрана се появи чертеж.

Ейми и Дан отидоха при следващата витрина, където беше зеленооката Сакхет. Момчето докосна екрана.

Втората Сакхет е намерена през 1916 г. в гробницата на Хатшепсут в Тива от Хауард Картър от клана Екатерина. При първите изследвания не се установява нищо. Днес статуетката се проучва с новаторски техники, които не повреждат, включително с дигитална радиография и триизмерна компютърна томография. Резултати: фигурката е от чисто злато, в нея няма тайни отделения.

Те отидоха при следващата Сакхет. И този път Дан докосна екрана.

Закупена от Бае Ох, 1965 г.

Алистър Ох намира тайно отделение.

Ейми се върна при втората Сакхет, намерена от Хауард Картър. Знаеше, че той е прочут археолог. И по-късно, през 1922 г., е открил гробницата на Тутанкамон.

— Тук пише, че са проучвали с години двете карти — каза Дан. — Приличат си, но има и разлики. Никой още не е успял да ги разчете. Смята се, че са на гробници. Но не отговарят на никоя от откритите гробници.

— Не е ли странно, че в тази статуетка няма тайно отделение? — учуди се Ейми. — Може би Хауард Картър е намерил друга Сакхет. Нищо чудно някъде да има и четвърта.

Бяха толкова погълнати от статуетките, че не чуха почукването на бастун.

— Точно така, млада госпожице — обади се Бае Ох. — И аз съм на това мнение. И смятам, че четвъртата статуетка може би е у племенника ми.

Глава 6

Откъде ли е дошъл, запита се Дан. Не беше видял да се отваря врата. Старецът сякаш беше изникнал от дън земя. Тръпки да те побият!

— Имах удоволствието да узная, че сте направили резервация на мое име. Реших, че е племенникът ми. Жалко, че не го виждам. Изгарях от нетърпение да се срещнем. — Бае се усмихна, но всъщност сякаш оголи зъби пред зъболекар. — Не че не се радвам да видя и вас двамата.

Дан не му повярва и за миг. Спомни си заключената врата на изхода. Ако се наложеше да бягат, къде щяха да отидат? Дан забеляза, че сестра му поглежда бързо зад Бае. Също търсеше път за бягство.

Зловещата усмивка на Бае стана още по-широка, като че беше надушил страха им.

— Харесва ли ви бастионът на клана Екатерина? — попита той и замахна с украсения със скъпоценни камъни бастун. — Трябва да призная, че се гордея с него. Лично съм го проектирал.

— Не е само изложбена зала — отбеляза Дан.

Усмивката на мъжа помръкна.

— Дори хората от клана Екатерина могат да завиждат на гениалността. Не си дават сметка, че това тук няма нищо общо с моята слава — проектирал съм го за всички от клана. Въпреки това нима ще сгреша, ако изтъкна, че именно аз проявих далновидността да закупя този хотел? Именно аз си представих как да изглежда бастионът? В Кайро винаги е имало бастион на Екатерина, но той изобщо не можеше да се мери с този. Порутена къща, намерена за нас още през 1915 година от Хауард Картър, който по онова време е издирвал втората Сакхет. През Втората световна война му се е налагало да укрива на едно или на друго място експонатите, затова аз прозрях, че е благоразумно да се построи по-надежден бастион. Никой друг не разбра колко необходимо е това. Отне ми години. И тъй като техниката се развива, внасям подобрения. Тук все едно има музей, не мислите ли? Но е по-хубаво от музей. Така по подобаващ начин отдавам почит на мнозината гении, потомци на Катрин.

— Включително на вашия племенник — каза Ейми.

— Ба!

Тънките устни на Бае се извиха погнусено.

— Мислех, че се казвате Бае, а не Ба — подметна Дан. — Грешката е моя.

Мъжът впери в него тъмни очи. Дан усети как го пронизва ледена тръпка. Все едно гледаше отблизо очите на акула. Точно преди тя да разтвори паст и да те разкъса на две.

— Чувал съм, че си нещо като вундеркинд — рече му Бае. — Сигурен съм, че ще стигнеш далеч в живота. — Той отново насочи вниманието си към Ейми. — Алистър ме разочарова много. Има такъв блестящ ум, а да става за смях!

— З-защо тогава искате толкова много да го видите отново? — попита Ейми.

Може и да беше притисната в ъгъла и уплашена, но нямаше намерение да се оставя този злодей да ги разиграва.

— Аз съм му чичо. Обещал съм на скъпия си покоен брат да го наглеждам. Когато беше млад, Алистър даваше големи надежди! Именно той се досети как да отворим третата Сакхет. После му хрумна да става изобретател и какво изобрети? Безвкусна, несмилаема замръзнала мукава, маскирана като храна!

— Доколкото знам, тази мукава му е донесла един-два милиона — напомни Дан.

Бае се подпря на бастуна.

— Разберете едно. Парите не са мерило за постиженията. Поне за хората от клана Екатерина. Точно заради това превъзхождаме останалите. Какво ценим? Не властта като онези от клана Лусиан, не физическата сила като Томас. Нито дори ума като Джанъс. Не. Ценим нещо по-велико. Изобретателността. Вдъхновението. И умението да ги направляваме така, че да носят полза. — Той замахна с бастуна. — Виждате какво сме постигнали!

— Току-що видяхме няколко доста ужасяващи примера на плодовете, с които се е увенчала изобретателността на хората от клана Екатерина — каза Ейми и посочи към черната завеса, която всъщност беше сянка.

— Мислех те за по-умна, млада госпожице. Подобна забележка не ти прави чест.

— Защо? — възкликна предизвикателно момичето. — Нима трябва да изпадна във възторг от концентрационните лагери и ядрените бомби?

Бае тропна с бастуна.

— Реагираш емоционално! Представителите на клана Екатерина не са лоши. Не са и добри. Те изобретяват. Те отправят предизвикателство. Те водят напред. Някой бил загинал? Това са дребни грижи. Важно е откритието. Изобретението. Разбирате ли?

— Да, схващаме — отвърна Дан. — Тук служба „Справки“ — вие сте гадняр.

Бае Ох се приближи към тях, а те отстъпиха една крачка.

— Вие също сте от рода Кахил. Знаете, че онова, което ни прави необикновени, понякога ни прави и опасни. Доказват го предците ви. Вашата задача е да си извлечете поука от грешките им, а също от техните победи. Не е ли така?

Ейми не искаше да го слуша. Но най-после той говореше разумно.

Бае пристъпи още малко към тях и протегна радушно ръка. Те отново се отдръпнаха. Дан за нищо на света нямаше да допусне да се доближи до този грохнал злодей.

— Елате — подкани той с глас, който според него сигурно беше сърдечен и разчувстван. Всъщност обаче си беше направо стряскащ. — Всички сме роднини. Би трябвало да сме съюзници. Стигнали сте далеч в търсенето на трийсет и деветте ключа към загадката, но всички се нуждаем от помощ. Дали да не обменим информация? Аз ще ви кажа каквото знам за великата тайна на Сакхет. А вие ще ми кажете къде е моят племенник. Знам, че ви обича.

— Първо вие — подкани Дан.

Бае наклони глава.

— С удоволствие. Ще ви покажа, че ви се доверявам, и съм убеден, че вие ще сторите същото. — Той посочи с бастуна първата Сакхет. — Ето какво хората от клана Екатерина знаят със сигурност. Славната ни родоначалничка Катрин, кралица на изобретателността, е заминала от Европа за Египет. Представяте ли си каква смелост се е искало, та една жена да тръгне на път сама в началото на шестнайсети век? Знаем, че е пристигнала в Кайро и е купила три статуетки на Сакхет. Едната с рубинени очи, втората с очи от лапис лазули и третата с изумрудени очи. После се е предрешила като мъж и е напуснала Кайро. Знаем, че се е запознала с род иманяри, ограбващи гробници, и ги е наела за пътешествие по Нил. Скрила е всяка от трите статуетки на Сакхет, а всяка статуетка е криела тайна. — Бае погледна фигурата. — Красива е, нали? Не е случайно, че Катрин е избрала богиня. Смятала е, че като жена не е получила каквото й се полага. И наистина е било така. — Той въздъхна. — Не знаем как другите кланове са научили за ключа към загадката на Катрин, знаем обаче, че го издирват от векове. Онзи ужасен дребосък от клана Лусиан — Наполеон — е наредил на учените си да си отварят очите на четири, за да не пропуснат нито една статуетка на Сакхет. Според някои е нахлул в страната именно за да се сдобие с нея. Наполеон не се е славел с блестящ ум. — Бае изсумтя. — Включил е в експедицията още един човек от клана Лусиан, който всъщност е свършил работата. Бернардино Дровети. Тъкмо той е открил Сакхет. Статуетката е била в личната колекция на Наполеон. Хората от клана Екатерина многократно са се опитвали да я откраднат. Накрая Дровети е решил, че тя ще бъде в безопасност, ако я прехвърли в колекция, която е дарил на Лувъра.

Ейми не се престрашаваше да погледне Дан. Бернардино Дровети — дали това не беше „В. D.“, написал писмото, което те бяха намерили в Къщата на Сенари?

„Ключът към загадката сега е на път към двореца на L в Париж…“

— За щастие в клана Екатерина е имало археолог на работа в Лувъра. Той е обявил статуетката за фалшификат и е успял да я изнесе от музея. Донесе ни я тайно, за да я проучим. Ха! Направо под носа на Дровети! Намерихме първата плочка от пъзела.

Но може би е имало още една Сакхет, помисли си Ейми. И вие не сте знаели за нея. Дровети я е пратил в някакъв дворец.

Бае направи няколко крачки към втората Сакхет. Ейми и Дан се видяха принудени също да се преместят, за да не стоят близо до него.

— Издирването на статуетките на Сакхет е продължило. Това се е разчуло и мнозина от рода Кахил са дошли в Египет с надеждата да ги намерят. Великият пътешественик Ричард Франсис Бъртън, Уинстън Чърчил, Флиндърс Петри, Марк Твен… никой от тях не е от клана Екатерина. Ние предпочитаме да действаме зад кулисите.

— Марк Твен ли? — учуди се Дан.

— От клана Джанъс — изсумтя Бае. — Потомците на Джейн са такива позьори. Чак когато с издирването на статуетките се заема Хауард Картър, успяхме да намерим втората. Гробница след гробница, археологически разкопки след археологически разкопки. Надпреварвал се е с Флиндърс Петри.

— Другият велик археолог — каза Ейми. — Сигурно е от клана Лусиан — предположи тя.

Бае кимна.

— Както би могло да се очаква, печели кланът Екатерина. Картър намира статуетката. Ето тази тук, с изумрудените очи. Има само един проблем. Тя е от чисто злато. Не знаем как да проникнем вътре. Същата е като другите, но в нея няма тайно отделение. Знаем със сигурност. И какъв е отговорът? Дали има още една Сакхет? Възможно е. Лично аз още от младини я издирвам. Обиколил към магазините в Кайро, търсил съм из всички каталози на аукциони, посетил съм всеки черноборсаджия, търгуващ с произведения на изкуството. И така един прекрасен ден открих третата статуетка. — Бае я погледна благоговейно. — Синеока и пълна със съкровища. — Той се подпря сгърбен на бастуна, изведнъж им се стори стар и разгромен. — И досега не сме успели да разчетем кода. Проваляме се в решаващия момент. Правим компютърно моделиране, пишем програми, за да разбулим загадката. Има стотици гробници, които още не са открити. И решението може да е във всяка от тях. Не е изключено и да сме разтълкували погрешно намека на Катрин. Или тя е имала за всеки случай четвърта Сакхет. Невъзможно е да кажем. — Той пристъпи плахо към тях, в очите му се четеше молба. — Аз съм старейшина на клана Екатерина — рече пресипнало Бае. Сякаш не му достигаше въздух. — Мой наследник е Алистър. Ако у него има статуетка на Сакхет, всички в клана ще го приветстват и ще го почитат. И аз мога да се оттегля като щастлив човек. Но ние с него си имаме своите различия. Той е прекалено горд и не ми дава да му помагам. Аз обаче съм длъжен. За негово добро, за доброто на всички от клана Екатерина. Разбирате ли? — Лицето му се разнежи. Той отново пристъпи към тях. — Правя го заради племенника си. Кажете ми къде да го намеря.

Дан погледна Ейми. Нима тя наистина се беше хванала? Май се беше просълзила. Брат й я побутна по лакътя, за да я накара да се отдръпне. Изведнъж си даде сметка, че е в обсега на бастуна.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя — рече той. — Но Алистър е мъртъв.

Бае се взря с ледени очи в момчето. То не извърна поглед.

— Колко жалко — рече накрая старецът, — че излъга.

Немощта в миг изчезна. Бае се размърда изненадващо бързо. Вдигна бастуна и го насочи към далечния ъгъл на тавана. От един от шлифованите скъпоценни камъни се изстреля лазерен лъч. Чу се тих шепот.

От горе с трясък се спусна витрина с размерите на малка стая. Ейми и Дан осъзнаха твърде късно, че Бае ги е примамил да застанат точно на определено място. Двамата бяха хванати в капан между четири стени от нечуплива пластмаса без врата в тях.

— Ще стоите тук, докато решите да ми кажете истината — отсече Бае. — Нека потомците на Катрин се порадват на този експонат на глупостта!

Глава 7

Ирина Спаска беше бясна на себе си. Стига да можеше, щеше сама да се прати в Гулаг. Заслужаваше мразовито време, тънки одеяла, прогнила ряпа за вечеря. Как изобщо беше допуснала да я изиграят двама аматьори, две деца!

И ако изядеше още един фалафел, щеше да повърне. В тази шантава държава човек не можеше да намери никъде най-обикновен варен картоф.

Беше й дошло до гуша от тая екзотична храна! И от туристическите дрехи, които й служеха за прикритие. Тя смъкна отвратена фланелката с надпис „Искам при мама“. Отдолу беше с черна фланелка „Гап“. Малка тайна, в която беше посветена само тя: много си падаше по „Гап“ фланелки във всички цветове! Ирина седна на един стол в евтината си хотелска стая и загледа надолу към трескавото улично движение. Притисна пръст към окото си — тикът пак се беше появил. Тя трябваше да помисли.

Почти да спипа — и то два пъти — ония хлапета, но те й се бяха изплъзнали. Дали тя вече не излизаше от строя?

Искаше да се върне там, където се чувстваше в свои води. Докато работеше в КГБ, беше провеждала акции и в Кайро. Тук не й спореше. Хората бяха настроени много дружелюбно. Помолиш ги да те упътят и те те отвеждат закъдето си тръгнал. И беше ужасно горещо. Не след дълго руските степи щяха да се покрият със сняг, а тук сигурно беше трийсет и пет градуса. Ирина усили докрай вентилатора на тавана.

Трябваше да се занимава с още две хлапета, Иън и Натали Кабра. Уж щяха да работят заедно, а двамата всезнайковци все се опитваха да я изиграят. Сега бяха в Киргизстан и не вдигаха мобилните телефони. Накрая се наложи Ирина да се обажда на майка им и баща им. А не обичаше да разговаря с тях. Имаха си стари сметки за разчистване и тя им вярваше още по-малко, отколкото на децата им.

Ах, ония двамата. Бяха гениални, но глупави.

Точно като родителите си.

Родителите им… Ирина поклати глава в опит да се отърси от спомена.

Никога не мислеше за неща, които не можеше да промени. Неща от миналото. Но ето че тук, в Кайро, най-неочаквано си беше спомнила за Грейс Кахил.

Преди много години кланът Лусиан беше свикал среща на високо равнище, за да обсъдят проблема с Грейс Кахил. Знаеха, че тя е събрала много от ключовете към загадката. Явно имаше дарба за това. Дори представителите на клана Лусиан бяха принудени да го признаят. Грейс трябваше да бъде спряна.

Именно на Ирина й хрумна да се съюзят. Това, разбира се, си беше хитрост. Но можеше да се окаже и начин тя да се сближи с Грейс и да научи нещо. Ирина предложи да бъде посредник. Сиренето в капана за мишки.

Беше се срещнала с Грейс. Само те двете, насаме. Разговорът им беше кратък. Беше ясно, че Грейс и за миг не е повярвала на Ирина.

„Мислиш ме за глупачка, но не аз, а ти, Ирина, си глупачката — беше й казала Грейс. — Предлагаш съюз, но само като хитрост, не защото наистина го искаш. Проклятието на хората от клана Лусиан е, че си въобразяват, че могат да правят всичко сами.“

Ирина си беше тръгнала вбесена. Никой не я наричаше „глупачка“. Никой.

Преговорите за проблема с Грейс Кахил бяха възобновени. Бяха обсъдени планове, които бяха отхвърлени. Бяха отправени предложения и към други. Постигна се споразумение за крехки съюзи, с които да се преодолее общият проблем. За доброто на всички. С тази малка подробност, че… планът беше приет, но после всичко се обърка. Обърка се ужасно. Дъщерята и зетят на Грейс загинаха в онзи пожар.

Ирина нямаше да забрави никога деня на погребението. Знаеше, че няма какво да търси на него, но не се сдържа и отиде. Не за да злорадства, каквото и да си мислеше Грейс. Тя беше пребледняла като платно, лицето й беше застинало. Загубата на любимата й дъщеря, на толкова ценения й зет, трагедията на осиротелите й внуци — Грейс сякаш се беше състарила с години. Движеше се като грохнала старица, а в очите й се четеше безгранична скръб. Ръцете й трепереха, докато хвърляше рози върху ковчезите, спускани в гробовете.

На Ирина й се искаше да каже: „И аз съм познала такава скръб“.

Но тя не изрече нищо.

Искаше й се да каже: „Обикалях като призрак из московските улици. Изгубих душата си, изгубих сърцето си“. Искаше й се да каже: „Те си мислят, Грейс, че скръбта е шумна. Мислят си, че ще плачеш и ще виеш. Аз обаче знам, че скръбта е тиха като сняг. И аз съм изгубила детето си“.

Тя не каза тези неща. Спомените си бяха само нейни. Беше ги запечатала вътре в себе си. Единственото, което беше останало да й напомня за онова време, беше тикът на окото й, който се появяваше, ако тя се вълнуваше.

Онзи ден Ирина беше обвинявала Грейс, задето я е принудила да се върне към спомените си. Беше се държала грубо и хладно. Беше казала на Грейс:

— Съдбата няма задръжки. Случват се и такива неща.

„Случват се и такива неща“, ето какво беше казала на една майка, която току-що беше загубила детето си. Беше чула как кънтят собствените й думи и беше стъписана от коравосърдечието си. Идеше й да се върне назад. Да прояви съчувствие, да се държи като човек, в чиито жили тече кръв.

Но не го беше направила. Вместо това беше усетила как като студена вълна от Беринговия проток я плисва презрението на Грейс. После в миг презрението отстъпи място на подозренията.

Ирина не можеше да погледне Грейс в очите.

Затова, меко казано, беше изненадана, че е поканена на погребението й. Реши да отиде едва след като разбра, че са поканени и другите от рода Кахил. Всички в едно и също помещение. Всички отколешни омрази. И Грейс като кукловод.

Дали тя не беше заложила капан, който Ирина не виждаше? Кой беше сиренето? И кой — мишката?

Какъв е планът ти, Грейс? Ти винаги имаш план.

И внуците на Грейс — защо тя беше включила и тях? Те със сигурност не можеха да изпреварят останалите от рода Кахил в търсенето на ключовете към загадката. Като познания и обучение бяха изостанали с години. Беше твърде късно да наваксат. Дотук просто им вървеше. Само това и нищо друго. Две деца, на които нямаше кой да помогне и които бяха обречени на страх и загуба…

Страх.

Загуба.

Онова, което съм изживяла. Онова, което съм видяла…

Ирина усети, че окото й играе. Долепи длан до лицето си в опит да спре мърдащия нерв.

Миналото си е минало.

Но Ирина беше в Египет и накъдето и да се обърнеше, сякаш самият въздух й нашепваше, че миналото е съвсем живо…

Глава 8

Това просто трябваше да се случи. Години наред Дан беше мразил музеите, а сега се беше превърнал в експонат от постоянната експозиция. Той притисна длани до стените.

— Помощ! — прошепна.

— Как мислиш, колко още ще ни държи тук? — попита Ейми.

— Докато се прекършим — отвърна брат й.

— Как ще се прекършим? Не знаем нищо.

— Аз знам, че съм гладен — възрази Дан. — Ако Ох ми предложи пица, все ще измисля нещо.

— Нели ще започне да се чуди къде сме — рече сестра му.

— Никога няма да ни намери.

— Ще съобщи на рецепцията. Може би оттам ще се обадят в полицията…

— Толкова ли не разбираш? Хотелът е негов. Няма да направят нищо.

— Не може просто да ни зареже тук.

Гласът на Ейми потрепери и тя преглътна. Каза си, че е била и на по-страшни места. Но кой знае защо, от този плексигласов куб беше изпаднала в паника. Сякаш беше вещ, изложена на показ, а не жив човек. Опита се да диша.

— Колко ли въздух има в тази чудесия?

— Не знам — каза Дан. — Май… май е по-добре да не говорим.

Сега пък беше уплашила брат си. Той наистина можеше да се задуши. Ейми изправи рамене. Нямаше да го допусне. Беше се случвало да изгуби самообладание пред Дан, но сега щеше да се държи.

— Сигурна съм, че въздухът е достатъчно.

Докога ли, й хрумна, но тя отпъди мисълта. Паниката я поотпусна. Ейми щеше да се справи. Знаеше, че ако искаш да си смел, най-важното е да не мислиш за най-лошото, което може да се случи. Странно, ако се държиш смело, почти се чувстваш и смел.

Ейми просто трябваше да се постарае. Възможно най-много.

* * *

— Деца! — извика от банята Нели. — Дано храната ме чака!

Никакъв отговор.

— Ей, хора! — Тя завърза на възел колана на дебелия хавлиен хотелски халат. — Дребосъци!

Те мразеха да ги нарича така. Но от другата стая не се чу недоволен рев.

Нели отвори вратата. В стаята нямаше никого. На пода до един счупен чадър беше захвърлен хавлиен халат. Децата се бяха изнесли.

Е! Какво толкова! Бяха в петзвезден хотел и са решили да поразгледат. Нели се свлече на канапето и се отдаде на бавно и сладостно разглеждане на менюто на румсървиса.

След двайсет минути вече беше опитала доста от блюдата в дългия списък с какви ли не вкусни предястия, наречени meze. Но след като си дояде sabanikhiyat^[3], си даде сметка, че стомахът й е пълен не толкова със спанак, колкото с притеснение.

Тук имаше нещо гнило. Нели го осъзна чак сега. Много преди това трябваше да чуе тревожните камбанки. Беше станала немарлива. Както и да се оправдаваше — дали с глада или с часовата разлика след полета със самолета — си беше непростимо. Ще се наложи да даваш обяснения, Нели, ако не пуснеш мозъка си на пълни обороти.

Беше обучена да не проявява паниката си, затова не го направи. Скочи от канапето и огледа помещението. За пръв път се замисли защо халатът е на пода при вратата. В началото беше решила, че нали си е немарлив, Дан го е хвърлил там, после обаче го огледа още веднъж и от начина, по който халатът лежеше на пода, стигна до заключението, че някой го е хвърлил там, защото е бързал. Докато е стоял с лице към вратата за съседното помещение…

Нели се втурна напред. Проучи вратата сантиметър по сантиметър. След това погледна счупения чадър на пода. И изведнъж разбра всичко.

* * *

Видя ги, преди те да са я забелязали. Сърцето й трепна. Олекна й само като ги зърна. Но как щеше да ги извади оттам? Нели си пое въздух и се стегна. Не биваше да ги плаши.

Ейми чу шляпане на джапанки по пода и се обърна кръгом. Страхът в очите й беше изместен от облекчение.

— Нели!

Чуваше я ясно. Кубът явно не беше звуконепроницаем. Нели отхапа от питката.

— Какво е това място? — попита тя.

— Нели! Хм, нищо ли не забелязваш? — попита Дан. — Например, че сме затворени в куб?

Опитваше се да се държи нехайно, но Нели чу, че той едва си поема дъх. Беше пъхнала в джоба на хавлиения халат инхалатора, в случай че на Дан му трябва. Но беше за предпочитане да не опират до него.

Тя пак отхапа от питката. Докато дъвчеше, погледна спокойно на нещата. Появи се и Саладин, който се отърка о глезените й.

— Вие двамата сте най-страшният кошмар за една гувернантка. Сега вече мога да ви държа под око. И това е начин.

— Нели! — извикаха те в един глас.

— Той може да се върне всеки момент — допълни Дан.

— Кой?

— Бае Ох! Именно той ни затвори в това нещо.

— Старецът, за когото ми разказахте ли? Какво е направил, победил ви е на канадска борба ли?

— Нели!

Тя заобиколи куба. Почука с нокът по него.

— Някакви предложения?

— Погледни ей там, в левия ъгъл в дъното — каза Ейми. — Там е ключът.

— Бае насочи към него лазер — обясни брат й.

Нели се потупа по джобовете на хавлиения халат.

— Леле, май съм си забравила лазерната показалка заедно с пауър пойнт презентацията.

— Нели!

Тя застана точно под ъгъла и го огледа.

— Видях го — оповести гувернантката. Отчупи малко от питката, после се наведе и даде залчето на Саладин. — Обича хумус — обясни Нели. — Кой да предположи!

— Е, все пак е порода египетска мау — рече Дан. — Може би за него това е като кухнята на мама.

— Сега не е време да храниш котарака! — възкликна Ейми.

Саладин облиза котешките си устни и пак се отърка о крака на Нели — искаше още.

Тя отчупи още едно залче с хумус. Пак погледна ъгъла. Прицели се и подхвърли залъка с хумуса към тавана. Освен че правеше най-хубавите запечени сандвичи със сирене на планетата, Нели имаше и много други умения, например точен мерник. Саладин проследи погледа й.

— Хайде, котенце. Иди да го вземеш! — подкани Нели.

Саладин се метна на една витрина. Приготви се за скок. Политна към тавана и се приземи на металната рамка за лампите. Стъпи нехайно в края на една греда, скочи при ключа за вдигане на куба и започна да го ближе.

Кубът се поразтресе леко, после започна да се издига.

— Излизайте оттам! — ревна Нели. — Щом котаракът изяде хумуса, кубът пак ще ви похлупи. Лъчът ще се задейства отново.

Ейми избута Дан през отвора и се претърколи. Дръпна крак точно когато Саладин скочи лениво на пода и кубът се свлече с трясък долу.

— Котешките езици са страшна сила — отбеляза доволна Нели.

Ейми се изправи и си изтръска коленете.

— Как разбра, че сме тук?

— Отне ми известно време — обясни Нели. — После видях на пода хавлиения халат на нашето малко приятелче. Това си беше недвусмислена следа.

— Я чакай — ядоса се Дан. — Нашето малко приятелче ли?

— При обичайни обстоятелства щях да си помисля, че е странно някой да отваря врата с чадър. Но от доста време съм с вас двамата и си рекох — защо пък не?

— Бае може да се върне всеки момент — предупреди Дан. — Да се изнасяме оттук и да си намерим друг хотел.

— Този хотел е на Бае Ох, забрави ли? — напомни сестра му. — Как ще се измъкнем, без да ни забележат?

— С най-обикновена биология — отвърна Дан, като погледна хавлиения халат на Нели. — Със защитна окраска.

* * *

Бае Ох кимна любезно на мъжа в черно.

— Нямаше нужда да идвате — каза той. — Положението е под контрол.

— Открихте ли племенника си?

— В най-скоро време ще установя къде точно се намира — отвърна Бае.

Беше достатъчно да прекара една нощ в бастиона на клана Екатерина, за да получи сведенията. Внуците на Грейс Кахил бяха аматьори. Щяха да се прекършат.

— Има прекалено много фактори, които са извън контрол — възрази мъжът в черно.

Но Бае вече не го слушаше. Беше чул котешко мяукане. В хотел „Екселсиор“ беше забранено да отсядаш с домашни любимци.

Под прикритието на тъмните очила Бае можеше да се преструва, че слуша човека срещу него, и същевременно да се огледа през рамо. Към басейна се беше запътило семейство туристи в бели хавлиени халати. Бяха с шапки от магазина за сувенири, браво на тях. Миналата година Бае беше ходил да почива на Мауи с печалбата именно от магазина за сувенири. Тримата носеха големи платнени сакове. Туристите винаги мъкнеха прекалено много багаж.

До тях трополеше количка на румсървиса.

— Мяяяяяяу!

Никога дотогава Бае не беше чувал толкова странен котешки звук. Освен ако не бяха сложили при котката и торба с хамстери.

Най-малкият член на групата се наведе и заговори на платнения сак.

Чак сега Бае забеляза с какво са обути тримата. С черни маратонки.

Внуците на Кахил. Как ли са се измъкнали?

Дори когато беше развълнуван, Бае не обичаше да вдига шум. Забеляза, че мъжете от охраната на хотела завиват зад ъгъла. Бяха облечени като сервитьорите, в бели панталони и ризи, и човек не би се досетил никога какво всъщност правят. Освен ако не забележи издутите мускули под ризите и слушалките в ушите им.

Единственото, което Бае трябваше да направи, бе да вдигне пръст. Да им кимне. Мъжът в черно продължаваше да си говори. Не беше забелязал нищо. Бае нямаше интерес той да научава, че внуците на Кахил се опитват да се измъкнат от хотела.

Охранителите тръгнаха към групата бързо, но тихо. Всичко щеше да приключи успешно, ако младото момиче също не се озърташе. Забеляза тримата мъже още преди те да са се приближили достатъчно. Веднага каза нещо и тримата се обърнаха и побягнаха.

Не се чу нищо. Никой не се развика и не се разпищя. Мъжът в черно продължаваше да говори. Бае загледа как тримата тичат към задната страна на хотела. Спряха колкото да вземат от храстите голям сак.

После пак хукнаха, като крепяха багажа и разлютения котарак в чантата. Охранителите бяха само на метри от бегълците, когато те завиха зад ъгъла.

Бае едва се сдържа да не се прозине. Не беше нужно да гледа края на кратката гонитба. Неговата охрана беше най-добрата в Кайро. Тримата щяха да бъдат заловени и усмирени внимателно, така че гостите да не забележат. Щяха да бъдат отведени в кабинета му. Щяха да бъдат затворени там. Бае не бързаше. Нека се поизпотят.

— Уверявам ви, всичко е под контрол — повтори той на мъжа в черно.

* * *

Ейми, Дан и Нели се затичаха колкото им крака държат по обсипаната със ситни камъчета алея и завиха шеметно зад ъгъла. Нели крепеше Саладин и платнената си чанта. Раницата на Ейми подскачаше на гърба й, а една от маратонките на Дан се развърза. Той се престраши да се обърне — охранителите ги настигаха.

— Няма да успеем — простена той запъхтян.

Най-неочаквано от паркинга потегли кола. Тя спря рязко пред тях и им препречи пътя.

През прозореца се надвеси дребна жена с бяла коса, облечена в широка бродирана туника и панталон.

— Дали да не ви закарам?

Те се поколебаха.

— Ох, колко съм глупава. Я да карам наред. Сигурно не е зле да се представя. Аз съм Хилари Вейл и имам да ви предавам едно писмо. От Грейс. О, какви хубави халати.

Зад тях се чуха тежки забързани стъпки.

— Стой, не мърдай! — викна един от охранителите.

Хилари се пресегна и отвори задната врата.

— Май сега не е време да се колебаете, пиленца. Скачайте вътре.

Глава 9

С крак върху газта и с ръка върху клаксона Хилари Вейл подкара по задръстените с автомобили улици на Кайро. Ту увеличаваше, ту намаляваше скоростта и въртеше волана, за да се възползва от внезапно изникналите пред нея тесни пролуки, през които да се промуши.

— Разкарай ми се от пътя, мъпет такъв — подвикваше тя весело през прозореца на всеки, дръзнал да я изпревари.

Очите на Дан блестяха.

— Жестока е — прошепна той на Ейми.

Накрая жената свърна от главния път, профуча през красив квартал и подкара по алея, която криволичеше из градина с много палми и нацъфтели дървета. Спря рязко пред прелестна бяла къща.

Тримата слязоха, леко замаяни от бързото каране и от това, че се бяха измъкнали на косъм. След олелията и жегата по улиците в къщата беше прохладно и тихо. Хилари веднага ги заведе в малка всекидневна. Тя беше с килими и огромни канапета, покрити с басма. В ъгъла имаше пиано. По масите бяха наслагани порцеланови нощни лампи и вази с огромни букети.

Хилари отвори капаците на прозорците. След като нахлу слънчева светлина, Ейми видя, че възглавниците по канапетата са протрити и че една от масичките е сложена да прикрива дупка в килима. Леко занемарена, но уютна стая, само да се отпуснеш и да си четеш с часове. Тук Ейми не се чувстваше толкова срамежлива.

— А сега си свалете… халатите и се разполагайте удобно — покани ги Хилари, — сигурно сте забравили да ги платите, гълъбчета. Заради това ли ви гонеха онези страшилища? Клетите вие.

— Да, заради това — отвърна Дан. — Не предполагах, че тук взимат толкова навътре кражбата на някакви си халати.

Жената хвана леко Ейми за брадичката и извърна лицето й към светлината.

— Приличаш на Грейс — каза тя. — Много си сладка!

— Ей. Ела да видиш — рече Дан.

Ейми забеляза, че брат й гледа снимка — сребърна рамка върху пианото. Тя побърза да отиде при него. Фотографията беше черно-бяла и на нея имаше две млади жени пред сфинкса.

Ейми веднага позна Грейс. Къдравата й тъмна коса падаше до раменете. Грейс беше с бяла рокля и ниски обувки. Беше препрела тънка, потъмняла от слънцето ръка с ръката на дребното русо момиче до нея.

— Грейс беше най-добрата ми приятелка — каза Хилари Вейл. Тя вдигна полека снимката. — Познаваме се от пансиона в САЩ. Пратиха ме там след избухването на Втората световна война — родителите ми останаха в Кайро. През войната, когато комуникациите бяха много лоши, Грейс години наред ми беше най-близкият човек. Взе ме под крилото си, въпреки че бях по-малка и говорех със странен акцент. След войната я канех да прекарва тук почивката си. Тя обичаше Египет. — Най-неочаквано тъгата изчезна от очите на Хилари и старицата плесна с ръце. — Я да хапнем, деца, вие се разполагайте удобно, аз се връщам ей сега.

— Каква добра новина — отбеляза Нели. Тя остави клетката със Саладин и се свлече върху канапето на цветя. — Грейс споменавала ли ви е за нея?

— Не помня — отвърна Ейми. — Знаех, че е идвала в Египет, но не говореше много за това.

Всъщност и говореше, и не говореше. Всичко беше толкова мъгляво.

„Кайро е живописен град. Ходила ли си там, Грейс?“

„Естествено, любов моя. Много пъти. О, бррр, виж колко студен е дъждът тук. Дали да не идем да си направим шоколадов сладкиш, за да се поободрим?“

Все отклоняваше темата и премълчаваше. Чак сега Ейми си даде сметка колко често Грейс е започвала да говори за друго, ако тя я е питала за пътешествията й. В Ейми се прокрадна недоверие, което отново я извади от равновесие.

По лавиците на библиотеката от пода до тавана бяха наслагани още снимки. Ейми взе една в сребърна рамка. Някой беше написал отгоре с бял молив: „Ние, Луксор, 1952 г.“. Грейс беше облечена в панталон, който изглеждаше прашен, и в светла риза с навити ръкави. Беше присвила очи срещу слънцето. Хилари Вейл беше в рокля на цветя и с широкопола шапка. Явно стояха пред някакъв храм. Грейс беше застанала шеговито в египетска поза, с извита китка и опъната длан.

Точно тогава в стаята влезе Хилари с голям поднос, който остави на кръглата полирана маса при прозореца. Нели побърза да отиде и да й помогне да сложи в средата големите чинии със сладкиши и нарязани плодове.

— Виждам, че разглеждаш старите снимки — каза Хилари. — Трудно е да повярваш, че съм била толкова млада, нали? Грейс идваше всяка година и ми гостуваше. Години наред.

— Всяка година ли? — учуди се Ейми.

— Е, може и да е пропуснала няколко. А в края на живота вече й беше трудно да пътува, разбира се. Разказа ми за рака, беше много откровена. Въпреки това се стъписах, когато научих. И през ум не ми е минавало, че нещо може да сломи Грейс.

Тя ги покани с ръка да седнат на столовете и всички се разположиха. Ейми прокара длани по полираното дърво на страничните облегалки. Нищо чудно на този стол да е седяла и Грейс. Само при тази мисъл на момичето му се прииска да се почувства по-близо до Грейс. Но това беше невъзможно.

Хилари им наля от красива сребърна кана нещо като мляко.

— Казва се sahlab — обясни тя. — Предлагат го по всички египетски кафенета. Дано ви хареса.

Колкото от любезност, Ейми отпи от чашата. Напитката беше мазна и сладка, тя никога не беше опитвала такова нещо, но не можеше да го преглътне. На гърлото й бяха заседнали сълзи, които, ако споменеше името на Грейс, щяха да се плиснат навън.

— Страшно вкусно е — каза Нели и отчупи от една курабийка, за да даде на Саладин. — Значи преди да умре, Грейс се е свързала с вас. Какво ви каза?

Ейми я погледна признателно. Нели беше доловила, че тя се срамува, и беше взела нещата в свои ръце. Ейми винаги можеше да разчита на нея. Дан не забеляза — беше погълнат от това да се тъпче с лимонов сладкиш.

Хилари се усмихна и се изправи.

— Да, нека си дойдем на думата. Грейс ми прати писмо и ме помоли да предам нещо.

Тя отиде при малък шкаф и го отвори. Извади няколко неща и след като отново седна, ги сложи върху коленете си. На Ейми й идеше да ги грабне и да избяга някъде, за да ги разгледа насаме, но тя си наложи да отпие още веднъж от чашата и да седи, без да се помръдва.

Хилари сложи на масата една книга.

— Първо, това е пътеводителят на Египет, който Грейс използваше дълги години. Помоли да ти го предам.

Тя го бутна през масата към Ейми. Книгата беше дебела, с измачкани корици на петна, страниците бяха разгръщани често.

— Остарял е, разбира се — добави усмихната Хилари. — Но тук нещата не се променят много.

Ейми отвори книгата. Видя в полетата бележки, нанесени с извития почерк на Грейс.

Тук хапнахме много вкусно, пътуването през 1972 г.

Е, това едва ли щеше да им помогне особено.

— Това е последната й картичка за Коледа — обясни Хилари. — Върху нея има редове и за вас.

Тя подаде картичката на Ейми. Дан придърпа стола, за да вижда и той.

Картичката беше от Бостънския музей за изящни изкуства. Грейс ги беше водила там много пъти. Беше репродукция на стара картина — мъдреците, пристигнали с дарове при яслата на Младенеца.

Ейми и Дан сведоха очи към картичката. Ръката на Грейс беше държала писалката и беше изписвала тези черти и извивки. За важните неща Грейс използваше само писалка. В края на г-то в думата „предполагаше“ беше останало петно. Двамата знаеха, че когато е писала картичката, Грейс вече е била болна, но въпреки това почеркът й беше силен и ясен.

Ейми се развълнува дори от правописната грешка в думата „просмуква“, сякаш баба й беше в съседната стая, пишеше коледни картички и току подвикваше: „Донесете ми малко яйчен коктейл, милички. Не знам къде съм си оставила коледното настроение!“.

Беше им оставила писмо. И те го държаха след толкова седмици, когато се бяха губили в догадки. Но какво беше това писмо? Беше лично — Грейс през цялото време ги беше наричала „съкровища“ — но и някак безлично. Тя звучеше толкова бодра в призива да разгледат Египет. Сякаш не бяха дошли за нищо друго, освен да разглеждат забележителности.

Ейми погледна брат си. Знаеше, че върху лицето му се чете същото, както и върху нейното: объркване и обида. Какво прощално писмо беше това?

Дан се пресегна да вземе плика.

— Пощенското клеймо е от Нантъкет — отбеляза той. — От миналата година.

Ейми и Дан се спогледаха. С този поглед напуснаха стаята, горещия чужд град и се пренесоха на място, което познаваха добре. В град Сконсет на остров Нантъкет при крайбрежието на Масачузетс Грейс имаше малка къщичка. Ейми и Дан помнеха синьото небе и пухкавите облаци, въздуха с дъх на сол. Помнеха как Грейс е пекла царевица и е правела лимонов сос. Помнеха как е викала: „Последното е боа“ и жилещия студен свеж океан.

— Помниш ли Старата Фенуик? — попита Дан.

Ейми се усмихна. Бетси Фенуик им беше съседка. Ейми вече не помнеше кой й е дал прякора. Тя беше потомка на „един от най-старите родове на Бийкън Хил“ в Бостън, нещо, което не пропускаше да спомене във всеки разговор. Не одобряваше, че Грейс е запуснала розите си и работи в градината по стар панталон и шапка на „Янкис“.

Госпожа Фенуик мразеше котките, но хранеше особена ненавист към Саладин, който неизвестно защо си беше харесал за лична тоалетна градината на Старата Фенуик. Грейс все повтаряше, че не проумява защо съседката вдига такава пара — в края на краищата тя й спестяваше пари за тор. Но госпожа Фенуик не разбираше от шега. Забрани Саладин да доближава градината й и настоя Грейс да му сложи на каишката звънче. Саладин мразеше звънчето. Смяташе, че е под достойнството му да го носи. Сякаш казваше: „Какво съм аз, котарак или звънец на врата?“.

Усмивката на Ейми помръкна. При спомена за Нантъкет тя се обърка още повече. Колко много време имаха там! И нямаха друга работа, освен да се наслаждават на лятото. Всички онези дълги следобеди, всички вечери, когато бяха гледали как слънцето се стопява в океана… Всички възможности Грейс да се обърне към тях и да каже: „Между другото, това ви е наследствено право. И задължение. Трябва да ви разкажа всичко“.

— Можете да завършите с основната информация — прочете Нели. — Какво означава това?

— Където и да ни заведеше, Грейс не ни разрешаваше първо да четем пътеводителя — обясни Дан. — Трябваше първо да видим всичко с очите си и чак тогава да прочетем какво е казал за него някой друг.

Хилари вдигна от коленете си някаква кутийка и каза:

— А сега за обещанието, което съм дала. Това се е пазило половин век в касета в обществен трезор в Кайро. Грейс ми даде единия ключ. Вторият беше у нея. Вчера ми го донесе нейният адвокат. Някой си господин Макинтайър, нали?

— Господин Макинтайър е тук, в Кайро? — учуди се Ейми.

— Мил мъж, но си пада малко сухар. Отидохме заедно в банката и отворихме касетата в трезора. Вътре нямаше друго, освен тази кутия. Господин Макинтайър ми каза, че скоро ще дойдете в Кайро и да съм отворела кутията пред вас. Виждате ли печата? От мен се очаква да ви покажа, че не е счупен. И така. Да видим какво има вътре.

Хилари счупи печата. Капачето изскърца, докато тя отваряше кутията. В парче памучен плат беше увит малък предмет.

— Може ли?

Ейми и Дан кимнаха. Хилари взе предпазливо предмета и махна парчето плат.

В тях се взряха изумрудени очи, древни и знаещи. Беше златната статуетка на Сакхет.

Глава 10

Хилари ахна.

— Майчице! Ако е истинска, струва цяло състояние. Ах, Грейс, ах, хитрушо такава!

Вие дори не подозирате колко е хитра, помисли си Ейми.

Единствената разлика беше, че тази статуетка беше на красив златен пиедестал. Ейми се взря в богинята. Беше повредена от времето, но беше женствена и силна.

— Жестока е — заяви Нели.

— И да е фалшификат, е много добър — отбеляза Хилари.

Тя се поколеба.

— Какво има? — попита Ейми.

— Ами при първото си посещение в Кайро още през 1949 година — тогава дойдохме заедно — Грейс ме помоли за една услуга. Както ми обясни, го правела за един приятел. Попита ме дали познавам фалшификатор специалист, човек, който да създаде съвършено копие. Наистина познавах такъв човек. Грейс беше чувала, че през войната баща ми — търговец на антики — е поръчвал да правят копия на най-ценните произведения на изкуството. За всеки случай, ако германците ги откраднат. Казах й името, после нямам представа какво се е случило. Така че статуетката… хм, би могла да е много добър фалшификат. Някой очевидно е добавил по-късно този безвкусен пиедестал.

— Очевидно — обади се изчервена Ейми.

Ама че работа — беше решила, че е красив. Явно имаше да учи още много за статуетките с музейно качество.

Тя се спогледа с брат си. Грейс беше поръчала да й направят фалшификат. Дали не беше откраднала оригиналната Сакхет — онази, която е намерил Хауард Картър — и не я беше заменила с копие? Бае Ох им беше казал, че през войната статуетките са били укрити и са им трябвали няколко години, докато си ги върнат и построят нов бастион на клана Екатерина. Дали в бъркотията Грейс не беше успяла да отмъкне една от тях? Дали това беше оригиналът, намерен от Хауард Картър? Нищо чудно, че и със съвременни техники на анализ не бяха открили в нея тайно отделение!

Тя отново погледна писмото, което Грейс им беше написала.

„Египет е пълен с прекрасни неща…“

От онова, което беше чела, Ейми си спомни, че когато е намерил гробницата на Тутанкамон, Хауард Картър пръв е влязъл вътре и на въпроса какво е видял, е отговорил: „Прекрасни неща“. Дали Грейс не повтаряше думите му, за да им подскаже, че навремето тази Сакхет е принадлежала именно на Картър?

Имаше само един начин да разберат. Ако в тази Сакхет имаше тайно отделение, значи тя беше истинската. Ейми усети как настръхва и потрепери. Беше напълно възможно Катрин Кахил да е държала тази фигурка. И да е сложила собственоръчно в нея нещо, което да ги насочи.

— Ако искате да проверите дали е истинска, по една случайност имам в дома си специалист — каза Хилари.

— И това съм аз — оповести Тео Котър, като влезе в стаята.

Ейми, Дан и Нели го погледнаха гузно. Знаеха, че точно когато е било най-напечено, са го зарязали в Къщата на Сенари.

— Вие го познавате? — изпелтечи Нели.

Хилари се усмихна.

— Малко.

Тео се наведе и я целуна.

— Здравей, бабо. — Той се извърна към Ейми, Дан и Нели. — Ето ги и виновниците. Знайте едно. Уредниците никак не обичат да хвърляте експонати из музея. Наложи се да давам обяснения. — Чак тогава Тео зърна Сакхет. Той подсвирна тихо. — Какво е това? Значи, след като сме се разделили, все пак сте намерили истински антиквар.

— Не, Тео — възрази Хилари. — Натъкнаха се на статуетката по друг начин. — Тя се обърна към тримата. — Сега трябва да ви призная нещо. Тео се прибра и ми каза кого е срещнал на пазара Хан. Каза ми имената ви.

— Ами хотелът? Как разбрахте къде сме отседнали? — попита Ейми.

Тео й показа бордна карта. С почерка на Нели върху нея беше написан телефонен номер. Точно преди да се качат на самолета, се бяха обадили в хотела, за да направят резервация.

— Можете да ме наричате Шерлок Холмс. Само не ме карайте и аз да нося такава шапка. — Той взе статуетката и прокара пръсти по нея и изрече приглушено: — Сакхет. Най-могъщата от всички богини. Богиня на божественото възмездие и наказание. Според преданието веднъж Ра я пратил срещу враговете си и тя за малко да изтреби до крак човечеството.

— Виж ти, имаме си богиня Рамбо — възкликна Дан.

Нели беше възхитена.

— Явно разбираш от тези неща.

— Тео е египтолог — оповести гордо Хилари. — Бил е уредник в Британския музей.

— Нали каза, че си бил екскурзовод — напомни Нели.

— През ваканцията, докато следвах в Кеймбридж — отговори младежът. — Ако искате да продадете Сакхет, мога да поразуча и…

— Не! — отсякоха в един глас Ейми и Дан.

— Тя има сантиментална стойност — побърза да добави Ейми.

Погледна брат си. Както обикновено, общуваха без думи. И двамата знаеха, че се нуждаят от помощ. Нямаха друг избор, освен да се доверят на най-добрата приятелка на Грейс. Тя ги беше довела не току-така тук.

— Смятаме, че Грейс ни е оставила писмо, което е вътре в статуетката — рече Ейми. — Издирваме… едни семейни вещи, предавали се в рода ни, и мислим, че някоя от тях може би е вътре.

— Но не е ли самата фигурка наследството, което търсите? — учуди се Хилари. — Щом Тео смята, че е истинска, тя е доста ценна.

— Всъщност е безценна — потвърди внукът й. — Но, разбира се, винаги има хора, готови да дадат цена за безценното. Обикновено защото разполагат с цели торби пари.

Ейми и Дан се подвоумиха отново.

— Искате да кажете, че издирвате нещо, което е още по-ценно ли? — попита Тео.

— Е, когато става въпрос за вещи, предавайки се по наследство в рода, ценността се определя от хората, които ги наследяват, нали? — намеси се и Нели. — В моя род от цяла вечност се предава от поколение на поколение една отвратителна ваза с формата на ананас.

Дан вдигна Сакхет. Ейми загледа брат си. Нещо беше проблеснало в очите му. Такъв велик египтолог като Хауард Картър не бе успял да разбули тайната на Сакхет, въпреки това обаче тя не се съмняваше в този безумен гений, единайсетгодишния си брат.

— Помниш ли как Старата Фенуик сложи ограда, само и само котаракът да не ходи в градината й? — попита той. — Само че той пак намери начин.

— Саладин се досети как да вдига резето — отвърна сестра му. — Скачаше върху оградата и с едната лапа се опираше в стълба, после…

— Натискаше с носле резето. И така успяваше някак си да го вдигне.

— Госпожа Фенуик не можеше да разбере как прониква в градината й.

— Натискаше и в същото време дърпаше. Както личи, действаха противоположни сили, но всъщност…

Дан натисна с пръст носа на статуетката и я дръпна за врата.

— Не! — извика ужасен Тео. — Недей…

Той пристъпи напред, сякаш можеше да спре Дан, но всички се смаяха, когато главата на фигурката внезапно се завъртя наполовина. Показа се мъничък отвор. Дан надзърна.

— Вътре май има нещо.

— Нека аз. Моля те.

Тео отиде бързо при бюрото в ъгъла на стаята. Извади малка чантичка и взе от нея дълги пинцети.

— Може ли?

Дан му подаде без особено желание статуетката. Тео я сложи на масата, после пъхна внимателно пинцетите вътре. Пръстите му се движеха предпазливо. Бавно и мъчително той извади от кухината във фигурката парче навита на руло хартия.

— Папирус? Откога е? — попита Хилари с треперещ от вълнение глас.

Тео събра вежди, докато слагаше папируса върху бюрото.

— Не е древен. Вероятно е от шестнайсети век. Не съм специалист по този период. Отзад има рисунка, отпред пише нещо.

— Трябва да видим какво пише. Как да го разгънем? — попита Ейми.

— Внимателно. — Тео хвана страниците за краищата и ги разгъна. — Това е налудничаво — промърмори той. — Трябва да го пратим в някой музей.

Но и Тео се надвеси над папируса — той също изгаряше от любопитство да го прочете.

— „К. К.“ — повтори съвсем тихо Дан на Ейми. — Катрин Кахил!

Изумително! Писмото беше от самата Катрин. А това означаваше, че за него знае единствена Грейс и сега… те. Ейми сграбчи Дан за ръката.

— „Ще ви помогнат двама, първият от страх“ — прочете Дан.

— Сакхет понякога е наричана Повелителка на страха — напомни Тео.

— Я да видим рисунката.

Дан се надвеси внимателно над ронливия папирус.

Приличаше на рисунките, които бяха видели в бастиона на клана Екатерина.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ейми Тео.

Той се взря съсредоточено.

— Според мен е карта на гробница, но трябва да поразуча на коя точно. Из цял Египет има стотици гробници и дори сега се откриват още и още.

— Я чакайте!

Дан взе от купчинката върху бюрото два листа. Възпроизведе набързо другите две рисунки, които бяха видели в бастиона на Екатерина — помнеше ги съвсем точно. Сложи двата листа до третия и ги разгледа.

— Приличат си — заключи Тео. — Има малки разлики, но…

— Точно разликите са важни — отбеляза Дан.

Той взе още един чист лист. Наведе се над него и започна да рисува, като от време на време поглеждаше към другите листове.

— Трябва да гледаш и трите, после да махнеш всичко, освен онова, което е еднакво и в трите. — Момчето побутна рисунката си към Тео. — А сега разпознаваш ли я?

Тео разглежда дълго картата. После отиде при библиотеката и свали книга със заглавието „Долината на цариците“. Отвори я на една страница.

— Ето. Така си и знаех. Това е карта на гробницата на царица Нефертари. — Той ги погледна. — Но защо?

Глава 11

— Мислех, че се казва Нефертити — намеси се Ейми.

Тео поклати глава.

— Това е друга царица. Нефертари, любима жена на Рамзес Втори. Управлявал е Египет в продължение на шейсет и шест години през времето на Деветнайсетата династия от новото царство, от 1279 до 1213 година преди новата ера.

Дан въздъхна. Имаше чувството, че където и да отидат, слуша лекции.

— Гробницата на Нефертари е открита чак през 1904 година от италианския археолог Ернесто Скапарели. Беше затворена дълго — близо трийсет години — защото стенописите могат да се повредят. Изсечена е от варовик и барелефите са разядени от водата, влагата и солта. После, в началото на деветдесетте години на миналия век, е реставрирана основно. Сега е смятана за най-красивата гробница в цял Египет.

— Не разбирам — включи се и Хилари. — Не можете да изнесете нищо от гробница. За какво ви е карта?

— Трудно е за обяснение — отвърна Ейми. — Там за нас може би е оставено съобщение.

— Ясно — каза жената, макар и да личеше, че изобщо не й е ясно. — Нещо като игра ли?

— Именно — потвърди Ейми. — Нещо като търсене на предмети, наслагани на различни места.

— Доста откачен род, а? — рече Дан.

— Е, сигурно ще се затрудните доста — добави Тео. — Рисунките могат да се повредят и достъпът до гробницата е ограничен. Не е никак лесно да попаднете вътре и да я разгледате. Бих могъл да се опитам да уредя нещо…

— Защо не вземете Тео за екскурзовод в Луксор? — предложи Хилари. — Моят лекар ми забранява да пътувам — прави от мухата слон, аз съм само на седемдесет и девет години — но Тео няма равен като екскурзовод. Многократно е развеждал из Луксор туристически групи. Познава долината на пръсти. Разрешете да ви помогнем, милички. В името на Грейс. След като се разболя неизлечимо, не можех да й помогна по никакъв начин. Разрешете ми да направя това. Още сега ще звънна да запазя места за самолета.

Дан кимна.

— Добре — съгласи се Ейми.

Хилари погледна Сакхет.

— Имам предложение, милички. Вече намерихте писмото, дали да не върнете фигурката в банката? Прекалено ценна е, опасно е да я разнасяте с багажа си. С удоволствие ще го направя.

Ейми се пресегна да вземе Сакхет. Уви я отново в парчето мек плат. Дръпна ципа на чантичката върху кръста си. Сакхет се вместваше чудесно.

— Все пак благодаря. Ще я нося със себе си.

Възрастната жена сигурно беше права, но Ейми не смяташе да се разделя и ден със статуетката, която Грейс е искала да притежават.

Беше оставила толкова малко. Нефритената огърлица и сега фигурката. Беше се пресегнала през времето и им беше изпратила нещо. Ейми не разбираше накъде и защо ги насочва Грейс, но нямаше намерение да се разделя със статуетката.

* * *

Слънцето тъкмо беше изгряло, когато Хилари почука тихо на вратите им. Закусиха набързо и възрастната жена ги закара на летището — и този път шофираше така, че косата им направо настръхна. Предложи да се грижи за Саладин, докато тях ги няма.

— Не се притеснявайте изобщо, гълъбчета — увери ги тя, когато Саладин й изсъска. — Обичам котки. Ще си прекараме чудесно.

На летището беше горещо и пълно с народ. Те се наредиха на опашка, за да си получат бордните карти. Полетът за Луксор беше след час и нещо. Ако излетяха навреме, щяха да пристигнат някъде около десет.

Ейми имаше чувството, че гъмжилото я е затиснало и тя едва си поема дъх. Толкова много хора, устремили се към гишетата за билети и изходите. Момичето стисна пътеводителя на Грейс. Предната вечер, преди да заспи, го беше разгледало. Беше ясно, че Грейс е използвала книгата по време на многото си пътувания до Египет. Ейми го разбра от различните мастила, с които тя беше писала. Отзад на корицата беше отбелязвала кога е идвала тук — като се започне от шейсетте и се стигне до деветдесетте години на двайсети век. Беше описвала най-често кафенетата, където й е харесало, беше посочила и имената на шофьорите, с които е пътувала. Много от тях бяха зачеркнати. Ейми недоумяваше защо Грейс просто не си е купила друг пътеводител. При всички положения никъде в полетата не пишеше: „Ето къде ще намерите ключа към загадката, оставен от Катрин!“.

Имаше едно мастило, което на цвят изглеждаше по-ново. Ейми беше проверила отзад на корицата, но за разлика от другите за него нямаше дата. Тя беше разлиствала книгата, докато буквите бяха започнали да се сливат, с надеждата да открие бележки, написани с това светлосиньо мастило. Беше заспала с пътеводителя до нея на възглавницата.

Тео ги поведе към изхода за заминаващи. Застанаха встрани и загледаха как пътниците слизат от самолета, пристигнал от Рим.

Изведнъж настана суматоха.

— Да бе, слушайте сега. Обикновено ме взимат направо от самолета, феновете проявяват склонност да обожават Уизард. Пръскат любов и понякога тя става прекалено истинска, разбирате ли?

Дан простена.

— О, не.

Ейми го дръпна зад една колона и замаха трескаво на Нели. Тео също отиде при тях — беше му любопитно.

Те надзърнаха иззад колоната. Джона Уизард стоеше заедно с баща си и с висока жена в униформа, явно служителка на летището.

— Проверете тълпата — нареди Джона Уизард.

— Това са пътниците, чакащи за следващия полет — обясни жената.

Чуха как златните ланци на Джона подрънкват, докато той се обръща към наземната стюардеса.

— Жестоко. Значи сме ги изпреварили. Но стъпя ли ей там, ще стане мазало.

— Да, да… насам… Извинете, господине.

— Ще се оплача на началника ви, че не сте озаптили тълпата — заяви господин Уизард. — И за моето блекбъри няма връзка.

— Познавате ли младия джентълмен? — попита тихо Тео.

— Не бих употребил точно думата „джентълмен“ — възрази Дан. — Той не е много наясно с доброто възпитание.

— А ти не го ли познаваш? — учуди се Ейми. — В САЩ той е прочута звезда.

Нели също се намеси, забелязала недоумението върху лицето на Тео.

— Не се ли сещаш — „Надявай скапаните гащи“, „Гадни кинти“, „Кефиш ме“?

— На английски ли говориш? — попита Тео.

— На уличен — вметна Дан. — С тази малка подробност, че улицата е Родео Драйв в Бевърли Хилс.

Тео вдигна ръце.

— Помощ, трябва ми преводач! — каза младежът.

— Той е надут дебелак — отсече Дан. — Друго не ти трябва да знаеш.

Ейми реши да пропусне факта, че Джона е от рода Кахил и им е братовчед. В началото тя беше страшно развълнувана, че известната хип-хоп звезда й е роднина. Джона беше от клана Джанъс в рода Кахил и беше приел предизвикателството с трийсет и деветте ключа към загадката. Е, на него, разбира се, му беше лесно да се откаже от единия милион. Сигурно харчеше на година толкова само за бакшиши.

Както беше с тъмните очила, Джона нахълта в чакалнята. Вдигна ръце, за да отпрати хората, дошли с една или друга молба. Такива хора обаче нямаше.

— Пратете носач да вземе багажа. Лимузината ми ще бъде отпред — нареди той на наземната стюардеса.

— Съжалявам, господине, но трябва да си приберете сам багажа от лентата.

Джона се изуми.

— Аз, лелче, никога не си прибирам багажа от лентата. Багажът идва при мен.

— Казвам се госпожица Сенади. Съжалявам, господине, но ако няма друго…

— Ама вие не знаете ли кой съм аз?

Стюардесата завъртя зад гърба му очи към другите стюардеси на гишето.

— Честно казано, не знам.

Джона се стъписа още повече. Махна си очилата.

— Тате! — проплака той.

— Не се притеснявай, Джона — започна да го утешава баща му. — Тук, в Египет, изглежда, не са наясно, че си световно име.

— Ама как така… Наистина ли никой не знае кой съм?

— Хайде, Джони, успокой се, сигурен съм, че…

— Не знаят ли, че съм бомба?

Една по-възрастна жена се обърна.

— Някой не каза ли „бомба“?

Госпожица Сенади заговори бързо по уоки-токито.

— Охрана. Охрана, сигнал за тревога.

— Ама че работа — възкликна Дан. — Нещо лошо ли каза?

— Я да се качваме на самолета — предложи Ейми. — Имам чувството, че Джона ще се позабави заради разпита.

— Ха, охрана! — вдигна ръце Джона. — Крайно време беше! Заобиколете ме, докато вървя към лимузината…

— Извинявайте, господине — рече мъжът от охраната. Той го хвана за лакътя. — Налага се да дойдете с нас.

— Не ме докосвай — сопна се Джона. — Стоката не може да се пипа.

Втори мъж от охраната го хвана за другия лакът и двамата го издърпаха да стане.

— Тате!

Ейми и Дан се изсмяха, когато охранителите подкараха нанякъде Джона и баща му.

— Това е най-смешното нещо, което съм виждал след оня път, когато по телевизията синоптикът пръдна насред прогнозата за времето — заяви развеселен Дан. — Дано го държат поне година в предварителния арест.

— Извинете. — До Дан стоеше учтив млад египтянин. — Изпраща ви го един приятел.

Той подаде на Дан бележка.

— От кого е?

— Плати ми трийсет долара бакшиш. Чао!

Младежът хукна, преди да са го попитали още нещо.

Дан разгъна бележката. Върху листчето имаше рисунка на дълъг инструмент.

— Какво е това? — учуди се той. — Мотика ли?

— Не, не е мотика — отвърна Тео, след като погледна рисунката. — Древен египетски инструмент, използва се при мумифицирането. С него са вадели мозъка от трупа. Вкарвали са го през ноздрата и са го разклащали, докато мозъкът се втечни и излезе през носа.

— Супер! — каза Дан.

— И аз съм на същото мнение. Но за разлика от другите органи не са съхранявали мозъка. Вадели са белите дробове, стомаха и червата и са ги слагали в отделни съдове, наречени канопи.

— Ау — рече Дан. — Възхитен съм. Браво на вас, древни предци.

— Кой ти е пратил рисунката, твой приятел ли? — попита Тео. — Доста забавно.

— Да — намеси се и Ейми. — По-скоро истерично.

Глава 12

Докато вървяха по кривите улици на Луксор, Дан започна да изпитва чувството, че Египет е пещ, а той е пуйка. Зарадва се, когато таксито се спусна по пресечката към един пристан и той видя зелените води на Нил. Не че стана по-прохладно, но си беше за предпочитане да гледаш това, а не пясък.

— Къде ще отседнем? — попита Ейми Тео, когато свалиха от таксито всичкия багаж.

Той плати на шофьора. След това посочи с брадичка малка красива бяла платноходка долу във водата.

— Ето там.

— Охо! — възкликна Дан. — Лодка? Жестоко!

— Точно така, и то през цялото време — въздъхна сестра му.

Не си умираше за лодки. Още повече, след като за малко да се удави, когато беше отхвърлена от една моторница в канал във Венеция.

— Тези лодки се казват dahabiyyas — обясни Тео. — Виждате ли по-малките платноходки навътре в реката? Те пък се наричат feluccas. Ако не се разходите с felucca по Нил, пътуването ви в Египет няма да е завършено. Приятелят ми каза, че можем да останем на лодката му два-три дни, докато той е в Кайро.

— Ей, хайде, след като идем да видим царица Неферпърдити, да се изкъпем в реката — предложи Дан.

— Царицата се казва Нефертари, освен това, каквото и да правите, в никакъв случай не се къпете в Нил — предупреди Тео. — Има паразити — червеи, от които, меко казано, ще ви стане много неприятно. Ларвите се забиват в кожата. Освен това има, разбира се, и по някой и друг крокодил.

— Добре, убеди ме — каза Дан.

— Елате да си занесем багажа на лодката.

Кабината беше уютна, без много неща в нея, и блестеше от чистота. При носа можеха да спят двама, седалките около масата за хранене също се разтягаха на легло — за още един човек. Отстрани на кабината имаше лавици с книги. Тео каза, че ще спи на палубата.

— За да ви пазя от крокодилите — намигна той. — И така, трябва да отида да уредя пропуските за гробницата. Сигурно ще се наложи да ги убеждавам. Ще си починете малко по-късно, когато стане наистина горещо, но имате време да поразгледате долината. Откъде искате да започнете?

Ейми разлисти пътеводителя на Грейс. Докато го беше разглеждала в самолета, беше видяла, че баба й е отбелязала със светлосиньо мастило една от историческите забележителности.

— Грейс е написала да не пропускаме храма на Хатшепсут.

— Чудесно. И двете забележителности са на брега на реката откъм Тива. — Тео погледна Нели. — Искаш ли да видиш кабинета на един истински археолог?

— Наистина ли? С удоволствие.

Дан погледна Ейми и завъртя очи. Не бяха и подозирали, че устатата им гувернантка може да бъде и… момиче. В самолета на Дан чак му се беше повдигнало, докато беше гледал как Нели и Тео си предлагат един на друг фъстъци от пликчета. Предпочиташе Нели отново да започне да боготвори айпода си.

— Хайде да се поразходим по улицата край реката, тъкмо ще ви кача на такси — предложи Тео на Ейми и Дан. — Точно след един час с Нели ще ви чакаме при храма на Хатшепсут. После отиваме в гробницата.

* * *

— Не мога да повярвам в твърдението на Тео, че още не е горещо — заяви Ейми. — Нима е възможно да стане по-горещо?

Сигурно щеше да продължи да мърмори още, ако пред нея в трептящия от маранята пустинен въздух не се беше открила невероятна гледка. Храмът на Хатшепсут беше разположен в подножието на извисили се зъбери. Беше на три равнища, отпред с колони, които образуваха нещо като шпалир. Към храма водеха няколко площадки и стълбища.

— Не е ли изумително! — възкликна тя.

— Кое? — попита Дан. — Пясъкът? Или пясъкът?

— Намираме се на земя, по която преди хилядолетия са стъпвали хора. Прочетох в пътеводителя…

Дан вдигна кръстосани пръсти.

— Стига с тия лекции.

— … че храмът е построен по време на Осемнайсетата династия от архитекта на царицата Сененмут. По-късно е повреден от Рамзес…

— Сигурно не е бил голям поклонник на…

— И в него дори е имало коптски манастир. И досега в някои помещения се провеждат археологически разкопки. Според мен трябва да отидем направо при барелефите, където е изобразено пътуването на царицата до земите на Пунт. Виж какво е написала Грейс.

— Къде се намира Пунт? — попита Дан. — През девет земи в десета ли?

— Никой не знае със сигурност. Смята се, че това е днешна Сомалия. Хатшепсут е предвождала експедиция до там.

Излязоха при широката площадка с ниски стъпала по средата. Жегата сякаш отскачаше от светлия камък и ги блъскаше в телата. Заради бледожълтия пясък и бежовите зъбери всичко наоколо беше обгърнато от трепкаща мараня. Ейми беше доволна, че Тео е настоял да си сложат слънчеви очила и бейзболни шапки. Блясъкът наистина беше ослепителен. Докато се качваха, Ейми се чувстваше все по-очарована и зашеметена от горещината, синьото небе, скалите и великолепието на статуите и колоните.

— Ето я — каза тя и посочи статуята на Хатшепсут.

— Леле, има брада — възкликна Дан. — Царицата всъщност е мъж.

— Самата тя се е наричала „цар“ — обясни сестра му. — Затова понякога са я рисували с брада.

— Няма значение — отвърна Дан. — Все пак не е зле да се обръсне.

— Ела, мисля, че барелефите са на второто равнище.

Ейми поспря, за да погледне в пътеводителя. Дан се опита да надзърне над рамото й.

— Според мен трябва да тръгнем надясно — заяви убедено Ейми.

— Не, наляво.

— Надясно. После наляво, след това пак надясно…

— После се обръщаме, ритаме с крак и подскачаме. Като агитките по бейзболните мачове. — Дан се опита да грабне книгата. — Дай да видя.

— Не, моя си е.

— Още не съм я разглеждал.

Ейми изтръгна пътеводителя от ръцете на брат си.

— Само това оставаше да го изгубиш.

— Добре де, ще го изгубя — започна да мърмори намръщен Дан.

Ейми забърза нататък. Не искаше да губи от поглед книгата. В нея бяха бележките на Грейс и макар и да не можеше да долови скрития им смисъл, Ейми не искаше Дан да полее страниците с газирана вода или да забрави пътеводителя в някое кафене.

Брат й тръгна нацупен след нея. Ейми се взираше в дебелите стени и от време на време поглеждаше в книгата, за да намери мястото. Най-неочаквано спря и посочи.

— Ей там е мястото, където е направена снимката с Грейс!

Момичето застана в същата поза, както баба й.

— Не разбирам — призна си Дан. — Преди базилион години една царица отива в Пунт. Какво общо има това с нас? Ей, виж, виж!

Той посочи ниска широка фигура. Ейми погледна в пътеводителя.

— Това е царицата на Пунт. Подарила е на Хатшепсут смирнови дървета.

— Все ми е тая какво е подарила, но не е зле да не се тъпче толкова с фалафели.

— Защо Грейс ни е насочила насам? — запита се на глас Ейми. — Какво се опитва да ни каже? Всичко е толкова объркващо!

— Но поне се опитва — отбеляза брат й. — Най-после ни даде нещо, за което да се хванем. Насочи ни към Саладин, за да се досетим как да отворим статуетката. Само ние с теб знаем за това.

— Сигурно си прав. — Ейми погледна към долината, после към опашката туристи, поели към широката площадка. Забеляза, че двама от тях едва кретат отзад. — Виж! — извика тя. — Джона и баща му.

— О, не — изпъшка Дан. — Надявах се да ги задържат в ареста поне за цяла вечност.

Изведнъж от силната светлина се почувстваха изложени като на длан. Дан и Ейми забелязаха, че мъничките фигури на Джона и на баща му най-неочаквано са спрели. Джона седна направо на площадката, сякаш беше толкова сгорещен и уморен, че не можеше да направи и крачка повече. Баща му се надвеси, явно се опитваше да го убеди да стане.

— Къде са Тео и Нели? — учуди се Дан. — Вече би трябвало да са тук.

Ейми потрепери от притеснение.

— Хайде да ги потърсим.

Те се отправиха към следващата тераса. Щом стигнаха в горния край на площадката, видяха, че Тео и Нели стоят при една колона.

— Търсим ви къде ли не — каза Нели, макар на Ейми да й се стори, че двамата с Тео просто са стояли там и са се държали за ръце.

— Имам една лоша и една добра новина — оповести Тео. — Лошата е, че гробницата на Нефертари е затворена за посетители.

— Ужас! — възкликна Дан.

— Добрата новина е, че Тео е изумителен — каза Нели и го погледна с блеснали очи. — Да го бяхте видели в действие. Отиде право при най-големия шеф, важна клечка, известен археолог, и почна да му разправя как пишел книга, а онзи толкова се възхити, че ни издаде пропуск и ни позволи да влезем в гробницата. Истински гений!

— Преувеличаваш. Не съм направил кой знае какво — възрази Тео.

— Недей да скромничиш — рече Нели.

— Заслугата не е моя. Дадоха ни пропуск, защото си много очарователна.

— Ей, вие двамата! Дружеството за взаимна възхита! — намеси се Дан. — Ами гробницата?

— А, да — отвърна Тео. — Я да вървим, докато шефът не е решил друго.

— Има ли изход, нещо като заден вход? — попита Ейми. — Искам да видя… хм, неща, до които туристите нямат достъп.

— Винаги знам изход, забрави ли? — попита Тео. — Но помнете едно: когато става дума за гробници, изходът е само един.

* * *

— И така, трябва да спазваме няколко правила — започна Тео. — Гробницата може да се повреди, затова никакви фотоапарати, никакви светкавици, никакви електрически фенерчета. Щом отворя вратата, вътре ще проникне светлина. Ще бъде достатъчна, за да виждате, но няма да е много силна. Стенописите трябва задължително да се пазят. Внимавайте по стъпалата и не докосвайте стените. И излизаме веднага щом кажа, че е време да си тръгваме. Разполагаме с десет минути. Разбрахме ли се?

Всички кимнаха. Тео отвори тежката метална врата. Хлътна в гробницата и те заслизаха след него по тесните стъпала. Долу беше по-прохладно и миришеше на прах. Ейми чу, че Дан кашля. Дано от спарения въздух не получи астматичен пристъп.

Тео каза приглушено:

— Гробницата е намерена празна. Преди много време иманярите са отнесли всичко. Но тази гробница съдържа по-големи съкровища.

Те влязоха в първото помещение. Ейми ахна. Срещу нея внезапно изникнаха цветове, живи и красиви. Червени, златисти, зелени, сини.

— Това е Нефертари. Името й означава „най-красивата“.

Жената върху изображението беше в прозрачна бяла рокля с широка златна яка и с обици във формата на цветове.

— Красива е — отбеляза Нели. — И аз искам такива накити.

— Погледнете нагоре — прошепна Тео.

Таванът над главите им беше тъмносин. По него с няколко бързи мазки бяха нарисувани златни звезди, които сякаш образуваха гирлянди. Ейми се почувства зашеметена.

— Гробницата е направена така, че докато се спуска надолу, Нефертари да се сбогува с живота — обясни Тео. Той ги поведе по тясно стълбище. — Приветстват я различни богове, които й помагат по време на пътуването. В последното помещение се намира погребалната камера. — Минаха покрай още стенописи, ярки и красиви. — Това тук е Озирис — посочи Тео. — Бог на подземния свят, съпруг на Изида. В която и гробница да се спуснем, се озоваваме в света на Озирис. — Влязоха в погребалната камера. — Тук Изида отвежда Нефертари в подземния свят — продължи Тео. — Вижте колко нежно я държи за ръка. И допира до устните й анх, символа на вечния живот.

Ейми беше забравила за ключа към загадката. Беше й трудно да се съсредоточи сред толкова много багри и тайнство. Тя беше в центъра на древен свят и единственото, което беше в състояние да прави, бе да се върти и върти и да събира впечатления от възможно най-много образи.

— Десетте ни минути изтекоха — съобщи Тео.

— Как така! Току-що влязохме! — изуми се Ейми.

— Тук, долу, времето спира, нали? Но трябва да вървим. Намерихте ли каквото търсехте?

— Не, ала беше изумително — отвърна момичето.

Как да избере само един йероглиф или рисунка? Всичко беше дребно, беше създадено хилядолетия, преди да се роди Катрин Кахил. Тя сигурно беше видяла тази гробница, беше вървяла из нея и точно като тях, се беше смаяла от красотата й. Как изобщо беше възможно да е оставила тук нещо с надеждата то да бъде намерено? Едва ли беше оставила някакъв предмет — водачите й са били иманяри и Катрин е била наясно, че тук никой предмет не е в безопасност.

Докато се качваха обратно при въздуха и слънчевата светлина, Ейми се обърна да погледне за последно. Какво си оставила, Катрин, запита се тя.

* * *

Когато се върнаха на платноходката, видяха, че на мачтата е закачена бяла хартия, която се вее.

— Какво е това? — стресна се Ейми.

— Може би меню на заведение, което изпълнява поръчки по домовете — отвърна Дан. — Мумиите ядат ли пица?

Скочиха на борда и се приближиха. Нели се сепна. Листът хартия беше закрепен за мачтата със страховит остър нож. Острието проблесна на слънцето.

Приближиха се още малко, за да прочетат какво пише върху листа.

Смъртта ще дойде на бързи криле при онзи, който смути спокойствието на заспалите.

— Тръпки да те побият — потрепери Нели.

Тео извади ножа и намачка на топка хартията.

— Явно местните се опитват да ни уплашат, за да се позабавляват.

Ейми не беше на същото мнение.

— Но какво означава това? — попита тя.

— Проклятието на фараона — обясни Тео. — Смешно суеверие, нищо повече. Който проникне в гробница, ще бъде застигнат от ужасна преждевременна смърт. Такива неща има само по филмите на ужасите. Доста детинско.

Детинско ли? Дан погледна Ейми. Джона, изрече той само с устни.

Нели скочи да пренесе обяда, който бяха купили, докато се прибираха.

— Хайде да не говорим преди ядене за проклятия на мумии. Наистина се отразява зле на храносмилането.

Дан и Ейми седнаха на столове така, че да не чуват Тео и Нели, които по време на обяда си говореха нещо.

— Значи Джона знае къде сме — каза Дан.

Ейми гребна малко баба гануш с парче от питката, наречена aish merahrah.

— Прав си. Сигурно е той. Съвсем в неговия стил.

— Предпочита да ни следи, вместо сам да измисли нещо — допълни Дан. — Но какво е това?

Ейми погледна с присвити очи чинията.

— Май патладжан.

— Не, питах те какво пропускаме. Големи тъпанари сме. Все има причина Катрин Кахил да ни заведе в гробницата.

Той беше запомнил глупавото стихче на Катрин. Повтори си го бавно наум.

После изправи гръб.

— Ей. Нали помниш — „под дребните звезди, стъпало по стъпало“. Решихме, че е имала предвид небето. Ами ако е пишела за…

— Златните звезди по тавана на гробницата! — извика Ейми.

— Стъпало по стъпало — продължи брат й. — Огледахме всички стени, но май пропуснахме стъпалата. Трябва да се върнем в гробницата!

Глава 13

Ирина се държеше здраво за перилата. Нямаше намерение да рискува да падне по стръмното стълбище! Беше видяла как Ейми и Дан Кахил излизат от гробницата и знаеше, че тук сигурно има нещо. Разби с малък експлозив ключалката и влезе вътре. Добре че не я видяха. Египтяните пазеха ревностно безценните си исторически забележителности.

Ирина влезе в малко преддверие. Накъдето и да се обърнеше, имаше нарисувани египтяни — всичките еднакви — някои с птичи глави, други с корони, трети с жезли, извити като змии. Тя надзърна в помещението отстрани. Пак същото.

Но виж, цветовете…

Ирина отново насочи вниманието си към онова, което беше дошла да върши. Още стъпала. Тя заслиза предпазливо, доволна, че си е обула маратонките „Найки“. Американците умееха да правят спортни обувки. Нямаше как да отрече. Мислеше си за маратонки, защото се чувстваше леко замаяна. Правеше го, когато беше уморена или отчаяна, всеки път, щом имаше опасност чувствата да надделеят. Съсредоточаваше се върху делничните подробности.

Но защо ли се чувстваше съкрушена?

Вляво един черен чакал подаваше нещо на египетска царица. Сигурно беше Нефертари. Ирина не разбираше от египетско изкуство, но някак си се досети: посрещат красивата царица в подземния свят. Тя щеше да се раздели с живота си. Със слънчевата светлина, с реката, двореца, мъжа и детето си. Щяха да й вземат всичко.

Ирина влезе в погребалната камера. Царицата е била положена тук, между стълбовете.

И тия плоски изображения с черна коса и помръкнали очи, всичките еднакви, като в комикс. Никога дотогава Ирина не се беше замисляла…

Колко са красиви!

Рисунките… тя си представи как художниците топят четки в бурканчета със златиста, зелена и синя боя. Те са рисували не само смъртта на царицата. Рисували са всеки живот. Всяка смърт. Всяка радост, всяка загуба.

Изумена, Ирина се завъртя бавно, за да се наслади на стенописите.

Усети по лицето си нещо странно, нещо толкова непознато, че в началото не разбра какво е. Долови някакво течение, прохладен повей в спарения въздух. Сълза.

Какво ставаше?

Какво ми причиняваш, Грейс?

Защото най-неочаквано Ирина беше усетила нея, беше усетила Грейс, присъствието й точно тук. Нейната енергичност, ума й, припряността й… нейната доброта.

Ти беше добра с мен, рече й наум Ирина. Когато ми каза, че съм глупачка, тонът ти не беше рязък. В очите ти се четеше доброта.

На кого не мога да простя? На теб… или на самата себе си?

Ирина погледна напред към стената. Даде си сметка, че в това помещение се разказва за прераждането, а не за смъртта. Именно за прераждането.

Беше ли възможно? След като си живял толкова дълго, след като си правил един или друг избор и той те е отвел някъде, където е тясно и тъмно… беше ли възможно… да се промениш?

Глава 14

Запомни, каза си Дан. Когато се намираш в древна гробница, не мисли за мумии с изсмукан мозък.

Мракът наоколо ги притискаше. Току-що бяха бутнали вратата на гробницата и тя се беше отворила. Тео явно беше забравил да заключи. Без ведрото му присъствие в гробницата сякаш беше по-тъмно. И по-страшно.

— К-к-как мислиш, дали да слезем долу? — прошепна Ейми.

— Нали сме дошли за това — отвърна брат й.

Не се и помръдна.

— Нелепо е — заяви Ейми и изправи рамене. — Идвай.

Притвори вратата, като остави малка пролука. После заслиза, следвана плътно от Дан. Спуснаха се в преддверието и погледнаха към тавана. Звездите приличаха на поле с жълти цветя на бляскаво син фон.

Двамата се извърнаха назад към стъпалата.

— Хайде да огледаме вертикалните елементи между стъпалата — предложи Ейми. — Камъкът, който е сложен отвесно. Ако Катрин е оставила някакъв знак, той е именно там, а не върху самото стъпало. Знаела е, че и да напише нещо върху стъпалото, през вековете то ще се заличи от многото стъпки.

Огледаха всички отвесни камъни, но не видяха друго, освен че те са много стари и износени.

— Следващото стълбище — каза Ейми. — И не е зле да побързаме.

Заслизаха предпазливо по стъпалата, все по-надолу в гробницата.

— Чакай! — прошепна Ейми.

Не знаеше защо шепне, но й се струваше, че не е редно да крещи на такова място.

Наведе се и се взря с присвити очи в мъждивата светлина. Забрави, че е притеснена — толкова се стъписа от онова, което беше открила.

— Ела насам, Дан! Мисля, че е йероглиф. Изсечен е върху камъка.

— И тук — каза Дан.

Продължиха да слизат — натъкваха се на нови и нови йероглифи.

Изведнъж чуха стържене като от метал, опрял в друг метал. После желязната врата на гробницата се затръшна с трясък. Веднага стана тъмно като в рог.

— Ейми! — прошепна Дан.

— Тук съм, до теб.

Ейми разбра само по гласа му, че той е на сантиметри от нея. Беше толкова тъмно, че тя не виждаше и ръката си. Опита се да се отърси от паниката.

Мракът ги притискаше като жива твар.

Дан усети, че остава без дъх. Ейми го сграбчи за ръката. Обикновено той я издърпваше с гневен възглас, но сега му беше приятно да усеща пръстите на сестра си, нищо че те май бяха потни.

— Някой затвори вратата — пошушна сестра му.

— Добре че ми каза, всезнайка такава — отвърна също през шепот момчето.

Най-неочаквано чу някакъв шум. Дали беше стъпка? Нещо като тътрузене на крак по прашна земя. Или като опаковки, които се въргалят отзад.

— Чу ли? — прошепна Ейми.

— Не — излъга Дан.

Смъртта ще дойде на бързи криле при онзи, който смути спокойствието на заспалите.

Дан знаеше, че вдишва прах. Усети, че се дави. Чу как дъхът му свисти.

— Дан. — Ейми го стисна за рамото. — Има достатъчно въздух. Инхалаторът у теб ли е?

От ведрия глас на сестра си той си възвърна самообладанието. Недоумяваше как е възможно тя да е толкова спокойна, но това му помогна. Помнеше как бе изпаднала в паника, когато за малко не ги погребаха живи. От ден на ден всезнайката ставаше все по-смела. Той бръкна в джоба на късите си панталони и извади инхалатора.

Сега вече беше по-добре.

Шумът се чу отново, ужасяващ със стаената си заплаха. Дан дори не си направи труда да казва, че не го е чул. Представи си мумия с черни дупки вместо очи и влачещи се след нея парчета памучен плат. Мозъкът й вече беше изсмукан и тя беше мъртва… и се пресягаше…

Я по-спокойно, каза той на пулса си. Ако това беше видеоигра, щеше да си помислиш, че е супер!

Пак тътрузене, този път още по-близо.

Да де, но не е игра!

Каквото и да беше това — дали човек или някакво нещо — то ги преследваше.

— Трябва да се скрием — прошепна Ейми. — В погребалната камера.

Дан за нищо на света не искаше да се връща в погребалната камера. Кръвта му се смразяваше при самата мисъл. Но той последва Ейми към помещението, където преди хилядолетия беше лежала мумията.

* * *

Дори в мрака, който я обгръщаше, Ирина се ориентираше чудесно. Чу, че Дан и Ейми се прокрадват към нея. Имаше зрение като на котка. Ако се налагаше, можеше да намери изхода и в подземна пещера, която е дълга няколко километра. Всъщност вече го беше правила веднъж през деветдесетте години, когато й възложиха онази малка гадна работа в Маракеш.

Гробницата беше с акустика, от която всеки звук се усилваше. Дан и Ейми идваха право към Ирина.

Това беше нейният шанс. Най-после двамата щяха да й паднат в ръцете. Въпросът беше какво точно да направи тя. Децата трябваше да бъдат забавени, трябваше да бъдат спрени. Уплашени дотолкова, че да се върнат в тъпия си Бостън, където им беше мястото.

Ирина винаги можеше да прибегне и до отровните си нокти. Или по-добре да използва малко експлозив? Колкото да издълбае плитка дупка? Стига да успееше да се промъкне покрай тях — а тя щеше да успее — можеше да заложи устройството при входа и после — бум! Децата щяха да стоят доста дълго в погребалната камера. Достатъчно дълго, за да проумеят, че издирването на трийсет и деветте ключа е игра за възрастни, а не за хлапаци.

Ирина се промъкна тихо. Ейми направи плахо една крачка и влезе в погребалната камера. Децата се държаха за ръце. Уф, какви сладки хленчещи страхливци!

Гробницата й действаше зле. Хрумваха й някакви налудничави мисли. Блин! Май й хлопаше дъската, както навремето казваше баба й. Хрумваха й някакви дивотии, че греши и може да се върне в правия път.

За нея имаше само един път и той беше над всички.

Децата бяха наблизо. Ирина надушваше страха им. Приближи се с усмивка. Още един-два милиметра… Кракът й се удари в нещо.

— Чу ли? — изписка Ейми.

Ирина беше толкова близо, че можеше да се пресегне и да я докосне. Беше достатъчно да протегне пръст… и да я одраска.

Окото й заигра. Ирина се наведе и докосна онова, което беше изритала с върха на маратонката. Усети между пръстите си малка книжка. Прибра я в джоба си.

— Тук с нас има някой — прошепна Дан.

Да, аз съм тук, малки ми другарю. Ирина видя как тилът на Дан лъщи. Момчето беше толкова уязвимо. И толкова наблизо.

Но тя реши да не избързва. Предпочиташе децата да са в съзнание, когато експлозивът гръмне. Какъв смисъл имаше да ги стряска, ако бяха в безсъзнание? Човек усещаше ужаса най-добре, когато беше в пълно съзнание.

Волю-неволю Ирина се промуши като призрак покрай децата. Тръгна нагоре към вратата. Сега страничното помещение се падаше отляво. В другия си джоб тя беше сложила експлозива.

Спря. Настрои часовниковия механизъм. Стисна в ръката си експлозива, готова да го заложи.

Спомни си стенописите. Царицата. Другата богиня, която я водеше за ръка. Зелените, златистите, сините тонове. Тази гробница беше оцеляла три хилядолетия. Нека почива в мир.

Моля? Как изобщо й беше хрумнало такова нещо?

Ирина беше от рода Кахил. От клана Лусиан. Превъзхождаше ги по ум и хитрост. Би трябвало да е готова да направи всичко, за да постигне целта си…

Но не и да унищожи онова, което през хилядолетията не бяха успели да погубят пясъкът, водата и иманярите.

Ирина изключи часовниковия механизъм.

Точно тогава чу стъпки. Тук имаше още някой.

Ирина не се страхуваше от нищо в тоя живот. Освен… може би от палячовци.

Тя се насочи към шума.

Глава 15

Вратата изтрака и се отвори. Включи се осветлението.

— Дан! Ейми! Деца!

— Нели е! — извика Ейми. — Тук сме!

Нели се втурна по второто стълбище към погребалната камера. Хвърли се към Ейми и Дан и ги притисна като бясна в обятията си.

— Кога най-после ще престанете? — попита строго. — Ще ми скъсате нервите! Стоите тук сигурно от цяла вечност!

Изведнъж към тях се втурна и Тео.

— Ейми! Дан! Нели! — Той я сграбчи за лактите. — Добре ли сте?

— Аз съм добре — отвърна тя.

— Ние с Ейми също сме добре, благодаря — добави Дан.

— Търсих ви къде ли не! — каза трескаво Тео на Нели. — Сигурни ли сте, че сте добре?

— Повече от добре — рече Дан. — Само дето бяхме затворени в гробница. Какво толкова!

— Какво искаш да кажеш, Тео? — попита Нели. — Събудих се и видях, че Ейми и Дан ги няма. Знаех, че вероятно са тръгнали насам. Обикновено просто решавам от какво ще се уплаша най-много и те го правят.

Тео избърса потта по челото си.

— Получих есемес, че си в беда. Търсих те навсякъде.

— Видя ли някого, когато влезе в гробницата? — попита Ейми Нели.

Тя поклати глава.

— Щом чух вика ти, се втурнах надолу по стълбите.

— Ние пък чухме някого — обясни Дан. — Нещо като тътрузене на крака.

Тео се опита да не се усмихва.

— Мумия ли?

— Не ни се е сторило — подразни се момчето. — Който и да е бил, може би се е скрил в някое от страничните помещения и след като Нели е слязла в погребалната камера, се е изнесъл.

— О, не! Пътеводителят на Грейс! — възкликна Ейми. — Вероятно съм го изпуснала.

Претърсиха педя по педя цялата гробница, но не го намериха.

— Сигурна ли си, че е бил у теб? — попита Тео.

— Естествено, че е сигурна — отвърна Дан. — Не го изпускаше от поглед. Видяхте ли сега? — Той огледа гробницата. — Тук е бил и някой друг.

— И е взел книгата на Грейс — отсъди сестра му.

* * *

След вечеря Ейми и Дан седяха в кабината на лодката и мълчаха. Тео беше предложил да отскочат за десерта до Луксор — знаел страхотен ресторант на покрива на един хотел, откъдето се откривала гледка към реката и храма Луксор. Но на тях не им беше до десерти и великолепни туристически гледки.

Нещастието беше обвило като облак Ейми. Дан знаеше какво й е. Книгата я нямаше. И той се беше чувствал така, когато беше изгубил снимката на майка си и на баща си в тунела на парижкото метро. Сякаш беше загубил частица от тях.

А сега бяха загубили частица от Грейс. И то изключително важна.

Постоянно губеха по нещо от предишния си живот. И той сякаш се разпадаше. Докато накрая имаш усещането, че си в свят без земно притегляне и няма за какво да се хванеш. Тази вечер Дан се чувстваше почти зашеметен от движението на платноходката.

Беше време да действат, а не да умуват. И да умуваха, нямаше да стигнат доникъде, каквото и да мислеше сестра му.

Дан побутна към нея лист хартия.

— Виж.

Беше записал йероглифите, които бяха намерили върху стъпалата в гробницата на Нефертари.

Ейми не си даде труда да го пита дали е сигурен, че ги е запомнил правилно. Скочи и отиде при отрупаните с книги лавици на библиотеката. Извади тежка книга.

— Видях я преди. Речник на йероглифите.

Двамата разлистиха речника. Отне им доста време, докато открият тълкуването на йероглифите. Дан си го записа:

— Река, канара, остров, обелиск — повтори той, като ги сочеше един по един. — Тези тук са лесни. Но не намираме последния.

— Е, сега сме в Луксор — рече Ейми. — Тук има река. Има канари. Острови по реката. Но Катрин едва ли е изброявала произволни неща.

— Ако именно тя е написала знаците — уточни брат й. — Не можем да сме сигурни. През шестнайсети век Катрин не е знаела да разчита йероглифи. Те са преведени цели два века по-късно, след намирането на Розетския камък.

— Но тези йероглифи тук са доста лесни — възрази Ейми. — Представляват пиктограми — по рисунката личи какво означават. Катрин вероятно се е досетила. Ние също щяхме да се досетим и без речник. С изключение на последния.

— Нещо не се връзва — каза Дан. — Може би все пак има и четвърта Сакхет. Помниш ли писмото на онзи Дровети, което намерихме. В него той пише, че ключът към загадката е пренесен в двореца на L.

— Сигурно на Луи Четиринайсети — уточни сестра му. — Версай се намира в покрайнините на Париж.

— Може би изобщо не трябва да сме тук — рече Дан. — Някой от клана Лусиан е пренесъл най-важната следа в Париж. Май сме в задънена улица.

Ейми премести поглед към люка.

— Дан! Забеляза ли, че светлините на града са… доста далеч?

Брат й се изправи.

— Въжето се е разхлабило. Носим се към средата на реката!

— Браво на вас, приятелчета! — На най-горното стъпало за палубата изникна главата на Джона Уизард. — Добра следа! В Париж се чувствам като у дома си. В Париж ме обичат!

Ейми и Дан се втурнаха към стълбата. Джона се отдръпна и ги пусна да се качат на палубата. Бяха насред реката. Светлините на Луксор изглеждаха много далеч.

Зад щурвала стоеше господин Уизард. Джона се свлече със смях на един от столовете и засочи Ейми и Дан.

— Само да можехте да се видите — възкликна той. — Лицата ви са истерични. Е, какво да кажа? Жалко, че когато ви предложих, не се съгласихте да се сработим. Ей, тате, запази ни два билета първа класа за Париж. Огледалната зала във Версай ми харесва много. Мога да си се гледам на воля!

— Няма сигнал — отвърна господин Уизард, докато се опитваше да включи с палци блекбърито.

— Знаете ли какво? — Джона преметна крака през страничната облегалка на стола и заклати едната маратонка. — Изглеждате ми много скапани. Защо не си направите една почивка? На някой красив тропически остров например?

Господин Уизард завъртя платноходката. Отиде при малкия мостик отстрани.

— О, я стига — отвърна Дан. — Ти шегуваш ли се? По мостика ли искате да ходим?

Джона прихна.

— Ами да, сладурчета. Винаги съм си мечтал да стана пират.

— Сега ви предлагам да тръгвате — намеси се и господин Уизард. — Ние трябва да хващаме самолет.

Мостикът опря в пясъка на островчето. Беше необитаемо. Ейми и Дан не виждаха нищо друго, освен гъста гора и шубрак. Ейми беше доволна, че Сакхет е в чантичката отстрани на кръста й.

— Ще ви го върнем тъпкано! — закани се Дан на Джона.

— Е, чудо голямо.

— И изобщо не ни е страх от тъпите ви закани.

— Какви закани? — попита Джона. — Хайде, слизай, Питър Пан. Но първо ще мине нашата Камбанка — каза той на Ейми.

Дан тръгна след нея по мостика.

Господин Уизард го вдигна, когато двамата слязоха на острова.

— И да си прекарате страхотно! — провикна се Джона. — Хващам се на бас, че рано или късно все ще дойде някой. И още нещо. — Гласът му се понесе над водата. — Пазете се от крокодилите!

Глава 16

Ейми реши никога вече да не гледа „Анимал Планет“. Щом ти се случи да я видиш на живо, тя бързо губи очарованието си.

Ейми се отдръпна от брега на реката. Дърветата и гъсталакът отзад изглеждаха непроходими. Без слънцето реката сякаш беше станала по-тъмна и мазна.

— От всички зверове по земята крокодилите са с най-здрава захапка — обясни Дан. — Един тон на квадратен сантиметър. Около дванайсет пъти по-здрава от захапката на голямата бяла акула. Придвижват се бързо дори на сушата. Но ако искаш да избягаш от тях, трябва да тичаш право напред, а не на зигзаг. Колкото ти крака държат.

— Дан! Престани! — скара му се Ейми.

— Ловуват през нощта. Причакват жертвата си от засада.

— Само нажежаваш обстановката.

— Завличат те под водата и се въртят и въртят с теб, докато се удавиш, после те излапват. Ако извадиш късмет. Трябва да ги стиснеш за челюстта и да я държиш здраво…

— Върви по дяволите, Дан.

— Вече съм го направил.

Настъпи кратко мълчание. Светлините на Луксор примигваха от другата страна на тъмната река. Отзад, на западния бряг древните царе и царици спяха сред варовиковите зъбери, пълни с все още неоткрити мумии с духове, които хълмовете люлееха. Ейми не беше виждала никога толкова много звезди по небето. Щеше да бъде красиво, ако тя не се притесняваше, че някой крокодил ще я докопа със зъбите си.

— Опитвам се да бъда полезен — обясни Дан.

— Ако привлечем вниманието на някоя лодка, може и да ни забележат — рече сестра му. Виждаше по реката светлинките в края на лодките, или felucca, както ги беше нарекъл Тео. — Как е „ехо“ на арабски?

— Според мен „ехо“ е част от език, разбираем за всички — отвърна брат й. — Както и „ох“. Или — настъпваш ме по крака.

— И това ли го разбират всички?

— Не, ти ме настъпваш по крака. Ох.

Ейми се премести.

— Ехо! — извика тя пискливо.

Гласът й беше погълнат от мрака. Тя се опита да си спомни дали крокодилите ловуват по звука. Реши да не пита Дан.

— Ехооо! — провикна се отново. Светлинките по малките лодки, които следваха курса си, се люшкаха лениво напред-назад. — Е, Нели и Тео ще дойдат да ни търсят — каза тя.

— И как ще дойдат? — попита брат й. — Джона открадна платноходката.

— Ще наемат лодка и…

— Шшшт! — спря я Дан.

— Само защото вече съм ти казала да мълчиш…

— Шшшт! Ослушай се.

Ейми не чу нищо. После обаче долови тих плисък. Застина.

— Виждаш ли нещо? — пошушна тя.

— Стори ми се, че виждам… две очи — отвърна също през шепот брат й. — Ей там… при ония тръстики. Крокодилите се спотайват под водата и после нападат…

Ейми се взря. Не видя нищо при тръстиките. Затова пък зърна огромен дънер, който се носеше недалеч от брега. После забеляза, че дънерът е с две очи и с муцуна. Крокодилът се обърна и се заплъзга към брега.

— К-к-к…

— Какво?

— К-к-крок…

Крокодилът изпълзя тежко на острова и Ейми забрави как да се движи. Той приличаше на ходещ динозавър. На нещо първобитно, кръвожадно и настървено за плът. В мозъка на Ейми нямаше друго, освен ужас. Крокодилът раззина паст. Тя загледа като омагьосана нещо, което приличаше на стотици остри наточени зъби.

От всички зверове по земята крокодилите са с най-здрава захапка…

— Бягай! — изсъска Дан.

Той я дръпна за ръката. Ейми се завъртя кръгом, препъна се, после се изправи и хукна по брега към средата на острова. В обувките й влизаше пясък. Тя все едно тичаше в кошмар.

Погледна назад. Крокодилът ги гонеше!

— Не тичай на зигзаг! — извика Дан.

Но Ейми не тичаше на зигзаг. Препъваше се. Краката й трепереха така, че не можеше да бяга.

Нахълтаха в гъсталака и тръгнаха по тясна пътека, която криволичеше между дърветата. Фланелката на Ейми се закачи на един клон, но тя я дръпна и продължи да тича, като прескачаше коренищата и се навеждаше, за да се провре под клоните.

През запъхтяното си дишане те чуха съвсем истинско тупване — крокодилът също беше излязъл на пътеката. Огромната му опашка свистеше и се удряше в зелените листа.

Под дърветата беше много тъмно и Дан и Ейми имаха чувството, че тичат под черна качулка. Сърцето на Ейми щеше да се пръсне в гръдния й кош. Тя вече усещаше топлия дъх на звяра. Всеки момент той щеше да я сграбчи изотзад, да я завърти във въздуха, а после да я разкъса на две със зъби.

Изведнъж пътеката свърши — беше ги избълвала отново на брега. От луната пясъкът изглеждаше сребърен. Сякаш някой беше включил осветление.

— А сега накъде? — попита Ейми, като въртеше трескаво глава.

Видяха как по-нататък при палмата край водата се отдалечава сянка. Пред тях изникна мъж, облечен в бяла galabia, каквато носят мнозина мъже в Египет.

— Помощ! — изпищя Ейми.

— Ейми… — Дан замълча насред изречението. — Той носи нож.

Лунната светлина проблесна по острието, което мъжът държеше до хълбока си.

Ейми се обърна. Видя на пътеката отзад зелените очи на крокодила, който се приближаваше. Все по-бързо.

— Нищо! — рече тя. — Идвай.

Двамата с брат й се завтекоха по брега към мъжа с ножа. Все пак той беше много повече за предпочитане пред зъбите на крокодила.

Когато се приближиха, той прибра ножа в калъфа. Сега вече крокодилът тичаше по брега. Най-неочаквано мъжът отстъпи назад, после се устреми към малка лодка, която Ейми и Дан не бяха забелязали.

— Не, чакайте! Моля ви! — извика момичето.

Мъжът скочи леко в лодката и загреба. Ейми се разхлипа на глас. Сърцето й се сви от ужас. Беше угаснала и последната им надежда. Нямаха къде да избягат.

Но мъжът гребеше към тях, а не навътре в реката. Крещеше нещо на арабски.

Те се втурнаха към него бързо, както никога през живота си. Нагазиха във водата с чувството, че краката им са от олово. Още малко, и крокодилът щеше да стигне реката. Влезеше ли във водата, с тях беше свършено. Ейми го знаеше прекрасно. От ужасеното лице на брат си видя, че и той го знае.

Мъжът се пресегна. С едната ръка сграбчи края на фланелката на Дан, а с другата — фланелката на сестра му. Тя се почувства като риба, когато египтянинът ги вдигна във въздуха и ги метна в лодката.

Те легнаха на дъното й — едва си поемаха дъх. Платното се опъна от лекия ветрец. Всички чуха едно „пльос“: крокодилът беше влязъл във водата. Мъжът не проговори. Когато се пресегна към руля, устата му приличаше на мрачна черта.

Той подкара лодката, която се плъзна по водата право към средата на реката. Попаднаха в течение, което ги завъртя. Всички затаиха дъх — чакаха да забележат някакво движение при лодката.

Изведнъж мъжът се усмихна. Кимна им.

— Окей, окей — каза той.

Ейми трепереше като листо. Тя погледна Дан. Бяха се разминали на косъм.

Момичето се оттласна от палубата, за да седне. Ръката му опря нещо влажно и лепкаво. Ейми я вдигна, за да види какво е.

Кръв.

Бяха насред Нил заедно с непознат с много голям нож и с кръв по палубата на лодката.

— Ние… идваме с м-мир — изпелтечи Ейми.

Мъжът се наведе по-близо до нея. Очите му бяха тъмни и изцъклени. Той се пресегна със силна ръка и посочи Дан. Ейми се метна върху брат си, за да го защити.

— Не! — изписка тя.

— Да! — изкрещя мъжът. — Ред Сок.

— Червен… какво?

Египтянинът засочи фланелката на Дан.

— Бостън. Световен шампионат през 2004-та! — рече мъжът. — „Фенуей Парк“! — Той си посочи гърдите. — Втората среща!

Дан изправи гръб — беше схванал какво му говори непознатият.

— Били сте там? Жестоко!

— Кърт Шилинг!

— Мани Рамирес^[4]! — грейна Дан и се извърна към сестра си. — Бейзбол. Ето ти още един език, на който се разбират всички.

— Ами ножът? — изсъска тя.

Дан прихна. Ето че накрая беше станало и това. Брат й беше превъртял.

— Толкова ли не надушваш? — възкликна момчето. — Той е рибар. Погледни!

Да. Сега вече Ейми надуши миризмата. Точно до нея имаше кофа с риба. Мъжът я беше чистил, когато го бяха видели.

— Луксор? — попита египтянинът.

Сега вече Ейми забеляза дружелюбието в усмивката му. Тя кимна.

Реката беше тъмна, мастиленосиня. Ейми вече дишаше по-спокойно и сърцето й не биеше толкова бързо. Тя отметна назад глава. Съгледа сред многобройните звезди Голямата мечка. Почувства се прекрасно. Оттук виждаше лунната светлина по пясъка на брега на реката откъм Тива. Приличаше на застлано със сняг поле, разпростряло се чак до зъберите. Докато плаваха с лодката, виждаха примигващите светлини на храма Луксор.

— Изумително — каза момичето.

— Изумително — повтори рибарят.

Както личеше, „изумително“ също влизаше в езика, който разбират всички.

* * *

Рибарят ги остави на пристана недалеч от храма Луксор. Ухили се до уши, махна им приятелски и извика:

— Бай, бостъни! До скоро!

После продължи нататък с лодката.

— „Ние идваме с мир“ ли? — изимитира я Дан. — За какъв го помисли, за египтянин или за марсианец?

Ейми не се сдържа и се изкиска.

— Откъде да знам, че е фен на „Сокс“.

— Сега накъде? — попита брат й.

— Тео и Нели сигурно вече са се върнали — отговори сестра му. — Може би чакат на пристанището. Ще се наложи да обясняваме защо платноходката я няма.

Но когато отидоха на пристанището, платноходката си беше там. Нели и Тео седяха на палубата и пиеха чай.

— На разходка ли бяхте? — попита Нели.

Дан погледна Ейми. Ейми погледна Дан. Дали да споменават за Джона Уизард, за това как той е отмъкнал платноходката, за крокодила и големия нож? За рибаря, фен на „Ред Сокс“?

— Да — каза Дан. — Бяхме на разходка.

Оставиха Тео и Нели на палубата — да си пият чая и да гледат нощното небе — и слязоха долу.

— Добре че Джона е върнал платноходката — каза Ейми.

— Добре че е поел към Париж — рече брат й. — Въпросът е дали и ние не трябва да се отправим натам?

— И аз се питах същото. Докато бяхме в Париж, прочетох за историята на Лувъра. Някога бил дворец. Затова, когато е написал „palais de L“, Дровети вероятно е имал предвид двореца в Лувъра. Нали помниш, Бае ни каза, че Дровети е пратил статуетката на Сакхет в Лувъра, а кланът Екатерина е успял да я върне. Обзалагам се, че няма четвърта Сакхет. В края на краищата, обединени, трите карти водят към гробницата на Нефертари. Сега просто трябва да разберем чрез йероглифите къде да отидем от тук нататък.

Дан се свъси.

— Катрин не си помага особено. Нито пък Грейс.

— Е, Катрин споменава в стихотворението Асуан. Гиза, Асуан, Тива и Кайро, не помниш ли? Тръгнахме от Кайро. Наполеон е намерил първата статуетка на Сакхет в пирамида в Гиза. Втората е открита от Хауард Картър в гробницата на Хатшепсут в Тива. От градовете остава само Асуан. Обзалагам се, че последният ключ към загадката е именно там.

— Но не сме сигурни — възрази Дан. — Бае е намерил третата Сакхет в Кайро, но това е станало векове след като Катрин я е оставила някъде. Нищо чудно статуетката да е била открадната, продадена и препродадена. И да се е озовала в Асуан.

— Може би — съгласи се без особено желание Ейми. — Помниш ли какво ни каза Бае за Катрин — че се е чувствала подценена, защото е жена. Не ти ли прави впечатление, че тя ни направлява все чрез фараонките, цариците и богините на Древен Египет? Сакхет, Хатшепсут, Нефертари. Дори ключът към загадката от Гиза е намерен в пирамидата на царица.

— Покрай това се сетих нещо. — Дан погледна отново йероглифите. — Когато Тео ни развеждаше, помниш ли онази рисунка, на която Изида държи за ръка Нефертари? Йероглифът над Изида беше същият като този тук.

[img:otvyd_grobnitsata_simvol.jpg]

— Обзалагам се, че той означава „Изида“.

— Поредната богиня! — Ейми разлисти книгата. — Според древните египтяни, когато научила, че съпругът й Озирис е мъртъв, Изида се разплакала и от сълзите й Нил прелял — така земята станала плодородна и годна за обработване. — Тя вдигна светнали очи. — „Направил е зелено със сълзи, пролети преди толкоз време.“

— Ами „където е открито на нейното сърце сърцето“? — попита брат й.

Ейми зачете с разтуптяно сърце.

— Озирис е бил разчленен от Сет. Изида е открила сърцето му на остров Филе. Точно там се намира храмът в нейна прослава.

Дан започна да сочи с пръст йероглифите един по един.

— Остров. Изида. Обелиск.

[img:otvyd_grobnitsata_simvoli_1.jpg]

— Къде се намира Филе? — попита Дан.

— В Асуан! — възкликна Ейми. — Всичко си идва на мястото. — Тя затвори рязко книгата. — Лошото е, че не помня дали Грейс е написала нещо за Асуан — допълни тя. — Жалко, че загубихме пътеводителя й.

— Че сме го загубили ли? — повтори брат й.

— Добре де, че съм го загубила — поправи се Ейми и се изчерви от яд. — Ако искаш да обвиниш мен, нямам нищо против.

— Е, ако ми беше позволила да погледна книгата, може би щяхме да имаме представа какво да правим от тук нататък — продължи да й натяква Дан.

— Не е честно — рече Ейми. — За разлика от мен ти не обичаш да правиш проучвания.

— Но мога да чета — отвърна горчиво Дан. — И за разлика от теб мога и да помня. Почти не ми разреши да я погледна.

— Все повтаряш, че ти е скучно да правиш проучвания — възрази сестра му. — Откъде да знам, че за пръв път през живота си имаш желание да четеш пътеводител?

— Това не беше какъв да е пътеводител. Това беше пътеводителят на Грейс — подвикна Дан. — Искаш да задържиш за себе си всичко, което е оставила Грейс. Взе огърлицата, а сега и статуетката на Сакхет… и нея също не я изпускаш. Искаш да запазиш за себе си дори спомена за Грейс.

— Не е вярно — заяде се Ейми. — И не е честно.

— Е, тя не е баба само на теб, така да знаеш — каза момчето. Беше почервеняло. — Искаш я само за себе си!

— Не ставай смешен! — изкрещя Ейми. Усети, че лицето й пламти. — Никога не съм чувала по-голяма тъпотия.

— Пак ти решаваш дали Грейс е била добра или лоша. И дали ни е обичала или не ни е обичала. Ако смяташ да ми твърдиш, че баба изобщо не ме е обичала, че е била някакъв зъл ум, ще се наложи да го докажеш с факти — заяви й ядно Дан. — Толкова те е страх да не сгрешиш отново, че си се променила на сто и осемдесет градуса. Това, че Иън Кабра е гадняр, не означава, че и всички останали са такива!

Ейми ахна. Никога не беше виждала Дан да се държи така. Не че не я беше наричал как ли не и не се беше карал с нея, но не по този начин. Никога не я беше наранявал преднамерено. Сега едва ли не тържествуваше, сякаш я е уязвил по най-болното място.

Точно както тя се беше почувствала, когато в бастиона на Екатерина го беше разплакала.

Какво ги прихващаше? Дали така им влияеше издирването на ключовете към загадката? Сега за тях предателствата и тайните бяха нещо обичайно. И това ги покваряваше. Настройваше ги един срещу друг.

И двамата се държаха като хора, които Ейми не познаваше. Като хора, които не харесваше.

Тя си даде сметка, че се държат съвсем в стила на рода Кахил.

Глава 17

Беше само девет часа сутринта, а температурата в Асуан вече беше над трийсет градуса. На летището Ейми усети как потта се стича по гърба й, тя вдигна с усилие раницата и я метна на рамо. При всяка крачка раницата отскачаше и се удряше в чантичката на кръста й. Но Ейми не смяташе да се оплаква. Оплачеше ли се, Дан щеше да я стрелне с отвратен поглед и да я нарече слабачка, а Ейми не се нагърбваше с отговорността за онова, което щеше да направи след това.

Всъщност брат й едва ли щеше да я нарече някак. Двамата не си говореха.

„Тряс-тряс“, блъскаше се раницата в чантичката на кръста й. Ейми вървеше с усилие след другите. Най-отпред крачеше Нели, която се беше насочила към стоянката на такситата. Тео се беше обадил на Хилари — да им помогне, и тя им беше препоръчала хотел „Олд Катаракт“ в Асуан, „където, гълъбчета, Грейс отсядаше винаги… Саладин, миличък, махни си, ако обичаш, ноктите от ръката ми, благодаря ти“.

След Ейми вървеше Дан, който се стараеше разстоянието между тях да е възможно най-голямо. Тео крачеше пред Ейми и търсеше в джоба на ризата тъмните си очила. Бяха заобиколени от тълпи туристи, които си чакаха багажа, и един от екскурзоводите се провикна:

— Насам, хора!

След това друга голяма група туристи се насочи към няколко наредени един зад друг автобуса.

Тео си изпусна тъмните очила и се наведе да ги вдигне. Ейми спря рязко и почувства как някой се удря отзад в нея. Усети, че чантичката на кръста й жули, и се пресегна да я понамести. За нейна изненада напипа ръка.

— Ей!

Някой подръпваше чантичката. Навалицата притискаше Ейми. Тя не можеше да се обърне, не можеше да продължи и напред. Изпадна в паника.

— Помощ! — извика тя, но не я чу никой.

Тео не се обърна. Махаше с ръка на Нели. Ейми изпита чувството, че се е озовала в стая, пълна с гърчещи се змии. Не можеше да си поеме въздух. Беше ужасно горещо, движещите се наоколо хора я бяха хванали като в капан с телата си. Ейми не можеше да се отскубне.

— П-п-омощ! — изписка тя с немощен гласец.

Видя, че Дан се обръща. Очите му срещнаха нейните, в които се четеше паника. Брат й тутакси разбра, че тя е в беда. Запроправя си път назад към нея.

— Дан! — Ейми се опита да тръгне към него и за малко да падне. — Дан, помогни ми! Чантичката на кръста ми!

Най-неочаквано той се пресегна през гъмжилото и я сграбчи за китката. Задърпа я възможно най-силно, като избута от пътя им някаква жена. Ейми усети, че натискът върху чантичката отслабва.

Тя се обърна рязко и огледа тълпата. Вместо гърчещи се змии видя потни туристи, бързащи към автобусите. С крайчеца на окото забеляза, че някой се отдалечава, но после видя, че е възрастна двойка, дебел мъж със сламена шапка и съпругата му, която гледаше надолу и търсеше нещо в издутата си платнена чанта. За миг проблесна сребърният й пръстен във формата на змия.

— Ей, вие, двамата, побързайте! — извика Тео, който стоеше при таксито с отворена врата.

Ейми се свлече до Дан на задната седалка.

— Охо, някой се е опитал да среже това отзад — възкликна Дан.

Ейми разкопча с треперещи пръсти чантичката на кръста си. Видя следите от нож, опитал се да разреже плата. Побиха я ледени тръпки.

— За малко да ме оберат.

— Ако има много хора, трябва да си пазите вещите — посъветва Тео. — Добре че си реагирала толкова бързо, Ейми.

— Всъщност ме спаси Дан — призна тя.

— Е, и аз веднъж да направя нещо като хората — рече брат й.

Тео погледна през прозореца.

— Искате ли да оставим багажа в хотела и още сега да хванем кораба за Аглика?

— Я чакай — отвърна Дан. — Островът не се ли казваше Филе? Поне според пътеводителя храмът се намира на него.

— Филе се казва мястото, а островът се нарича Аглика — обясни Тео. — От шейсетте години на миналия век остров Филе е потопен изцяло под водата.

— Моля? — изуми се Ейми.

Ключът към загадката е под водата?

— Тогава е бил построен язовирът. Но и преди това след вдигането на първата язовирна стена през 1902 година островът понякога е бил заливан. Хората са го виждали през водата.

— А какво е станало със сградите по него? — попита Ейми.

— Те са спасени и са преместени на Аглика — отговори Тео. — Островът е направен така, че да изглежда точно като Филе. Все едно гледате истинските постройки. Сменен е само островът. Ще видите храма на Изида, какъвто той е бил на Филе.

— Значи остров Филе още си съществува, но е под водите на Нил, така ли? — попита Дан.

Тео кимна.

— Намира се на дъното на язовира. Но сега на него няма нищо за разглеждане.

Тео и Нели започнаха да си говорят, а Ейми зашепна на Дан. Беше й спасил живота, затова й беше трудно да му се сърди.

— Не всичко е загубено — пошушна тя. — В стихотворението се казва, че по пладне розовият стълб хвърля сянка. Щом сградите са разположени точно както преди, значи същата сянка пада на същото място, върху „ръката дълга, за защита разпростряна“ — каквото и да представлява тя. Ако имаме късмет, ключът към загадката, оставен от Катрин, още си е там.

— Или ще се наложи да отскочим до някой магазин за шнорхели — вметна брат й.

Таксито спря пред „Олд Катаракт“, хубав хотел точно на Нил. Тео предложи да отнесе багажа и да „раздаде малко бакшиш“. Когато той тръгна обратно към таксито, едно пиколо изтича при него и му подаде някакво листче. Тео го прочете и се намръщи, после го пъхна в джоба на ризата си.

— Какво беше това? — попита Ейми, след като той се качи на предната седалка.

— А, нищо. Поздравителна картичка от администрацията.

Дан се пресегна през седалката и издърпа листчето от джоба му. Прочете го набързо.

— Хубави поздравления, няма що.

Показа го на Ейми и Нели. Най-отгоре имаше египетска рисунка на Озирис, бога на подземния свят. Под него пишеше:

Наглостта ти ще те отведе при твоята гибел!

— Не исках да виждате поредната тъпа бележка — обясни Тео.

Дан я смачка.

— Все едно.

Всъщност обаче не му беше все едно. Той си беше мислил, че тия бележки ги праща Джона. А Джона уж беше заминал за Париж.

— Ето го и пристанището — рече Тео. — Хайде да побързаме, след малко тръгва един от фериботите.

Те се затичаха и се качиха в последния момент. Фериботът потегли. Тук, в Асуан, Нил изглеждаше още по-красив. Цветът беше по-близо до изумрудения, по реката беше пълно с бели платна. Наблизо бяха спрели големи кораби за круизи с туристи, които се бяха надвесили над перилата и държаха фотоапарати или сочеха. Из тръстиките бавно пристъпваха две чапли и според Ейми те приличаха много на птиците, които тя беше видяла в гробницата на Нефертари. Древност и настояще се сливаха в един от онези изумителни мигове, които, както момичето вече знаеше, бяха присъщи на Египет.

— Ще хвърлим котва в южния край на острова, но храмът е наблизо — каза им Тео. — Знаете ли преданието за Изида?

— Била е жена на онзи приятел, Озирис, и той взел, че умрял — отвърна Дан. — Тя не можела да го прежали и изплакала цяла река сълзи.

— Браво на теб! Точно това пишат и йероглифите — рече Тео.

Фериботът хвърли котва и те тръгнаха след Тео към храма на Изида. Беше огромен, висок и величествен, с барелефи, изсечени върху камъка. Тръгнаха през колонадата с редицата колони. Дан се огледа.

— Къде е обелискът? Тук няма ли обелиск?

— Имало е — отговори Тео. — Всъщност са били два, вдигнати са от Птолемей Осми, били са изсечени от розов гранит. Били са повредени, единият е паднал, и през деветнайсети век са били махнати — по-точно били са откраднати или купени, зависи от гледната точка — от един англичанин. Сега са в градината му в Дорсет, Англия.

Ейми се умърлуши. Обелиските — розовите стълбове — вече ги нямаше. Сега нямаше какво да хвърля сянка. Как щяха да намерят ключа към загадката?

Тео продължи с обясненията.

— Веднъж в годината Нил заливал стария остров — каза той. — Вдигнали са стени, които да пазят храмовете. Това е една от причините храмът да се е съхранил толкова добре.

— Но тук няма стени — намеси се Ейми.

— Не е било нужно да ги пренасят. — Тео сви рамене. — Благодарение на язовира Нил вече не приижда.

Той продължи нататък заедно с Нели. Ейми се свлече на едно от стъпалата.

— И какво ще правим сега? — попита тя. — Обелиска го няма.

Дан седна до нея.

— Стените също ги няма — как мислиш, дали те не са „ръката дълга, за защита разпростряна“?

— Защо Грейс ни е пратила тук, щом островът е останал на дъното на язовира? — учуди се сестра му. — Би трябвало да го е знаела. А това място тук е огромно. Не знам откъде да започнем.

— Сигурно е оставила друга следа — отвърна момчето. — Просто още не сме я открили.

Настъпи кратко мълчание. Ледът беше разчупен, но въпреки прежурящото слънце между двамата още витаеше хлад.

— Дан, не бива да се превръщаме в лоши Кахил — каза тихо Ейми. — Нямаме си никой друг. Не мога да го направя без теб.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се брат й. — Не можеш да се справиш без мен.

Ейми се засмя. Тя вероятно ставаше по-смела и безчувствена, но същото важеше и за Дан. Може би промените не бяха толкова лоши. Ако те двамата успееха да останат сплотени, може би щяха да разберат и как да бъдат достойни представители на рода Кахил.

Глава 18

Онази нощ Ейми не можа да заспи. В главата й се блъскаха какви ли не образи. Храмове и гробници, крокодили и лъвове. Тъмните очи и лъчезарната усмивка на Иън Кабра. Паниката, плиснала я на летището, когато тълпите я бяха заобиколили. Дългото напрегнато лице на брат й, начинът, по който той се е промушвал през тълпата, за да стигне при нея. Възрастното семейство, жената, която гледа надолу към платнената си чанта. Светлината, проблеснала върху сребърния й пръстен.

По едно време Ейми започна да се унася и тъкмо преди да заспи, видя лицето на засмяната Грейс, която й казва: „Доверявай се на хората, но си дръж парите в чорапа“.

* * *

Ейми се събуди посред нощ. Не че беше чула шум. По-скоро го помнеше. Тя си наложи да се отърси от сладкия сън.

Ръката й увисна отстрани на леглото — Ейми имаше навика да я слага върху чантичката на пода. Напипа щръкналия остър ъгъл на поставката на Сакхет. Понечи отново да се отпусне върху топлата възглавница.

„Но си дръж парите в чорапа.“

Ейми пак се пресегна надолу и размърда пръсти около основата, за да докосне Сакхет. Но пръстите й напипаха само въздух. Статуетката, прикрепена към поставката, я нямаше. С разтуптяно сърце Ейми се разсъни напълно. Стана от леглото и затърси пипнешком по пода. Нищо. Под леглото. Пак нищо.

Прозорецът беше отворен. Дали го беше отворила тя? Ейми изтича и погледна през него. Пълната луна се беше извисила и озаряваше като прожекторите по стадионите моравата долу. Ейми веднага забеляза Тео, който бързаше със сак в ръка по извитата пътека. Видя как на паркинга отзад примигват фаровете на автомобил.

Тя не умува дълго. Отвори докрай прозореца и се измъкна от стаята. Стъпи с боси крака върху прохладната пръст. Шмугна се през храстите, излезе на тревата и хукна.

Твърде късно си даде сметка, че няма да мине без помощ. Тео се беше насочил към колата. Дали Ейми щеше да успее да го повали? Трябваше да го удари зад коленете…

Чу зад себе си кънтящи стъпки. Нели също се беше завтекла към Тео, лицето й беше ядосано и решително. Под боксерките и фланелката с „Пърл Джем“, с които спеше, се белееха краката й. Тя подкоси Тео толкова силно, че ако играеше в Националната футболна лига, щяха да я лишат от състезателни права. Той зави от болка и се свлече.

Ейми ги подмина като хала и се втурна към колата. За нейна изненада зад волана седеше Хилари, която беше зяпнала изненадано и комично при вида на внука си и на Нели върху гърдите му.

— Какво става, гълъбчета?

Беше пребледняла, но се постара да говори весело. Ейми се пресегна и изключи двигателя, после прибра ключовете.

— Хайде да разберем — предложи тя.

Учуди се от собственото си хладнокръвие. Ако се ядосаш достатъчно, не е нужно да се стремиш да си смел.

— Мъъър.

Ейми чу тихия звук и се ободри.

— Саладин!

Посегна към задната седалка и взе клетката с котарака. После стисна здраво Хилари за лакътя и я поведе към Тео и Нели. Лицето на Тео се беше изкривило от болка.

— Наистина ли трябваше да ме удряш толкова силно? — ревна той.

Нели се наведе и изсъска в лицето му:

— Наглостта ти току-що те отведе при твоята гибел, нещастник такъв!

* * *

Тео седеше на пода в хотелската стая, докато Ейми вадеше от сака му статуетката на Сакхет. Хилари седеше като препарирана на стола.

— Сигурна съм, че ще се разберем — подхвана тя. — Ако Тео е сгрешил някъде, мога да оправя нещата.

— Лично аз нямаше да съм толкова сигурна — подметна Ейми.

— Може ли поне да ми дадете малко лед за глезена? — попита жално Тео.

— Ама разбира се — отвърна Нели.

Отиде при кофичката с лед, вдигна я и изсипа съдържанието й върху главата му.

— Благодаря — каза той.

— За нищо — отвърна мило Нели. — Змия.

— Какво ще ги правим? — попита Дан.

Беше грабнал лампата от масата и я държеше, в случай че Тео опита да се измъкне. Щеше тутакси да му я стовари върху главата, стига той да му дадеше повод.

Но Тео не смяташе да го прави. Беше умърлушен и мокър.

— Ще ги предадем на полицията, естествено — заяви Нели.

— Забучи го на вилица, и готово — одобри Дан.

— Какви ги говорите? — ужаси се Хилари. — Какво говорят, Тео?

— Само не викайте полиция — примоли се той. — Кражбата на статуетката е криминално престъпление. Нали не искате да отида зад решетките? Ще гния там хиляда години!

— Е, след това някой археолог ще те изучава — рече Дан.

— Нищо не разбирате — допълни Тео. — Явно дори не искахте статуетката. Тя просто си влизаше в издирването на някакви тъпи предмети. Не си давахте сметка какво държите в ръцете си.

— Тео! — извика Хилари. — Когато ме помоли да дойда да те взема оттук, и през ум не ми минаваше, че…

Тя затули устата си с длани.

— Я стига — възкликна Нели и тръгна към телефона.

— Вижте, съжалявам, наистина — продължи Тео. — Но в края на краищата знаете какво изкарват египтолозите. Скъсваш се да учиш години наред, спускаш се в гробници, изучаваш папируси и какво получаваш в замяна? Предлагат ти да станеш заместник уредник в някой музей със заплата, с каквато не можеш да си платиш и наема.

Хилари зарови лице в дланите си.

— О, Тео. Обещавам, че ако ми разрешите да го отведа… Ще ви се отплатя пребогато.

Ейми се взря в ръката й.

— Хубав пръстен, Хилари.

— Благодаря ти, миличка.

— Кога пристигнахте в Асуан?

— Току-що, гълъбчета. Тео ме помоли да го взема, нямах и понятие защо.

— Нямахте и понятие — повтори Ейми. — Странно, защото днес сутринта ви видях на летището. Стояхте до някакъв старец, уж сте с него. Именно вие се опитахте да срежете каишката на чантичката ми. — Тя се обърна към Тео. — А ти уж си изпусна очилата, така че тя да успее.

Хилари се засмя някак задавено.

— Какво развихрено въображение!

— О, бабо, остави — каза уморено Тео. — Нима наистина смяташ, че заблуждаваш някого?

— Щях да ги заблудя, ако ми беше помогнал — изсъска тя.

Ейми видя изкривеното й от злоба лице и пак се ядоса. Отново я бяха предали, отново я смятаха за глупачка.

— Как можахте? — попита тя. — Как можахте да предадете Грейс? Била е най-добрата ви приятелка!

— Именно! — извика Хилари. — Не си знаеше парите, а аз обеднявах все повече. Не ми е завещала нищо. Защо да не си взема някоя от вещите й?

— Алчна старица — поклати глава Нели. — Лоша карма.

За пореден път, помисли си ядно Ейми. Довереше ли се на някого, все се оказваше, че изобщо не е трябвало да го прави. Сега не знаеше на кого да се сърди повече, дали на Хилари, или на самата себе си.

Тео въздъхна.

— Вижте какво, съжалявам, че взех статуетката — каза той на Ейми и Дан. — Но ако някой ви предложи цял милион, вие какво ще направите?

Нели вдигна слушалката на телефона.

— Чакай малко — спря я Дан. — Кой ти предложи милион?

— Една откачена рускиня.

Нели остави слушалката.

— И къде се срещна с откачената рускиня? — попита Ейми.

Тео се засрами.

— В гробницата на Нефертари. Сблъсках се с нея в преддверието.

— Значи ти си издавал звуците като от мумия? — изуми се Дан.

— Мислех… че ако се уплашите… ще ми дадете Сакхет да я пазя — призна си той.

— Пак ти си изпращал предупрежденията, нали? — присви Нели очи така, че те заприличаха на резки. — Признай си.

Тео кимна. Наведе глава.

— Извинявайте.

— Извинявайте ли? Заключваш децата ми в гробница и сега ми се извиняваш? — разкрещя се Нели. — Ще ти дам аз на теб едно „извинявайте“.

Тя започна да набира номера.

— Чакай малко, Нели — прекъсна я Ейми. — Мисля, че можем да сключим сделка. — Тя се извърна към Тео и Хилари. — Няма да ви предадем на полицията. Но ако ни направите една услуга.

Глава 19

Русият археолог, или по-скоро крадец, изглеждаше притеснен. Сигурно защото мамеше две деца, на които не им беше останало нищо от баба им, освен някаква налудничава надпревара, която те неминуемо щяха да загубят, и безценната статуетка. А сега благодарение на него те щяха да загубят и статуетката.

Е, не им върви, помисли си Ирина.

Пътеводителят се оказа задънена улица. Никакви указания, само бележки по полетата, тъпотии от рода на „Не пропускайте това!“, „Тук готвят вкусно“. А колкото до ключове към загадката, които Ирина да открие в Асуан — голяма кръгла нула. Каква загуба на време. Ирина вече беше изхвърлила пътеводителя. От мислите на Грейс, колкото и делнични да бяха те, окото й започваше да играе.

Тя обиколи още веднъж кафенето, в което Тео Котър седеше със сака в краката и барабанеше с пръсти по покритата с плочки масичка. Знаеше, че не я следят. Беше минала три пъти покрай кафенето, за да е сигурна.

Ирина седна на стола до Тео.

— Носите ли Сакхет?

— Носите ли парите?

Ирина наклони глава.

— Както се разбрахме. Ще ги преведа по сметка в швейцарска банка, след като се уверя, че статуетката не е фалшификат.

Нямаше намерение да превежда никакви пари. Статуетката не й трябваше, трябваше й онова, което беше вътре в нея. Хората от клана Лусиан го издирваха от векове. Ирина не знаеше защо, но щом го вземеше, щеше да разбере.

— Първо ще я огледам в дамската тоалетна.

Тя взе малкия сак, после тръгна между масите към тоалетните. Заключи вратата.

Обърна статуетката в ръцете си. Знаеше, че това наистина е Сакхет с лъвската глава. Златна, както беше съобщил и великият представител на клана Лусиан Наполеон. Ирина предположи, че очите са от изумруди — не разбираше нищо от скъпоценни камъни. Всичко си изглеждаше наред. Тя почука леко по фигурката — търсеше как да я отвори. Видя по гривата на лъва пукнатина колкото косъм. Пъхна в него тънко ножче (колко работа й беше свършило то през годините!) и главата с лекота се завъртя по посока, обратна на часовниковата. Вътре имаше малка кухина. Ирина обърна още веднъж статуетката и я тръсна. Изпадна навито на руло парче пергамент.

Звучеше като пълна безсмислица. Но следите, водещи при ключовете към загадката, винаги звучаха несвързано, докато не намериш мястото, накъдето те насочваха. Рабат беше град в Мароко. Всичко безспорно щеше да се изясни, щом Ирина отидеше там. Тя затвори внимателно тайното отделение. Пъхна листа в джоба си и върна статуетката в сака.

Промуши се между масите и остави сака в краката на Котър.

— Изненадана съм, че се опитвате да ме измамите — рече Ирина. — Бива ли такова нещо! Статуетката е фалшива.

— Но аз ви уверявам, че е истинска.

— Ха! Вие за вчерашна ли ме мислите? Няма да видите никакви пари.

Ирина стана и излезе забързано.

Запита се дали има директни полети до Мароко. Следващата й спирка беше древният град Рабат.

Докато скачаше в таксито, се поздрави. Беше се преборила с краткия миг на размекнатост в гробницата на Нефертари. Не можеше да допусне още веднъж да прояви малодушие.

След като намереше трийсет и деветте ключа към загадката, вероятно щеше да си позволи да е щедра. Или може би не точно щедра — защо да се изхвърля. Може би не толкова… строга. Дотогава нямаше да допусне да я отклоняват от пътя. И никога вече нямаше да влиза в гробници. Прекалено много призраци. Прекалено много спомени…

Тикът на окото й отново се появи.

— Летище „Асуан“. И по-бързо!

Глава 20

— Хвана се — каза Дан. — Това е добре, нали?

— Да — потвърди Ейми.

Ирина беше заминала за Мароко, а те бяха видели как Тео и Хилари се качват на самолета за Кайро.

— Защо сте увесили нос? — попита Нели. — Би трябвало да празнувате. Осъществихте дързък план: купихте стар папирус, а Тео прекопира много добре почерка на Катрин. Намерихме страхотно копие на статуетката и пробихме дупка. Благодарение на колективния ни блестящ ум току-що пратихте най-заклетия си враг за зелен хайвер. Пък и не вие, а аз трябва да плача. Сърцето ми е разбито. — Нели размаха лъжицата, после си гребна още от киселото мляко с мед. — О, вкусно е.

— Сърцето ти беше разбито за около пет минути — напомни Ейми.

Нели сви рамене.

— А ти какво си мислиш, че ще спра да се храня ли? — Тя я посочи с лъжицата. — Никога не съжалявай, че си се доверила на някого. Това доказва, че имаш сърце. Но ако той се окаже подъл лъжец… Нямам намерение да си губя времето и да плача. Защото съм страхотна.

Ейми знаеше какво й казва Нели — че е крайно време да забрави Иън. Дали тя наистина можеше да вземе малко от самочувствието й? Никога не се беше чувствала страхотна. Понякога, ако й провървеше, най-много да почувства, че не е чак толкова лоша.

— Планът беше блестящ — каза Дан. — Знаела си, че Ирина няма да се изръси един милион долара.

— Тя не разполага с един милион долара — отвърна Ейми. — При всички положения щеше да изиграе Тео. Единственото, което й трябваше, беше следата. И тя се домогваше до нея толкова много, че не забеляза как я е получила прекалено лесно.

— Това им е слабото място на ония Лусиан — отсъди Дан. — Въобразяват си, че нямат равни.

Нели изгреба каквото беше останало от киселото мляко и се протегна.

— Аз се изнасям на басейна. А за вас имам едно предложение — защо днес не се опитате да пропуснете приключенията?

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Дан, след като тя излезе от стаята. — Мисля си, че Грейс ни е подготвяла за това пътуване. Помниш ли как веднъж ни заведе за края на седмицата в Ню Йорк. Отидохме в музея за изкуство Метрополитън и прекарахме доста часове в крилото, посветено на Египет. Помниш ли храма Дендур?

— Точно така! — възкликна Ейми. — Грейс ни разказа всичко за Асуанския язовир и как под него е трябвало да останат много паметници, които се е наложило да бъдат спасявани, например храмът Дендур. Но помня само това. Дори онзи ден тя да ни е насочила към нещо, съм забравила.

— Купи ни топли претцели — допълни брат й. — Поне това помня.

Един от стотиците спомени за баба им, погребани в сърцето и съзнанието на Ейми, оживя. Как на стълбите на музея са яли претцели. Беше есен — Ейми помнеше яркооранжевите дървета в Сентръл Парк. Грейс вече се беше подложила на първата химиотерапия. Всички смятаха, че е победила рака и ще бъде добре, ще живее вечно.

Е, поне така си мислеха Ейми и Дан. Защото Грейс го искаше. Искаше да живеят възможно най-дълго с това убеждение.

„Какви прекрасни неща видяхме днес — им беше казала. — Но понякога хората прекарват прекалено много време в миналото. Нищо от онова, което видях днес, не може да се сравнява с този претцел.“ Тя го беше размахала във въздуха и беше отхапала от него.

Нямаше предвид само претцела. Сега вече Ейми го знаеше. В онзи миг Грейс имаше предвид всичко. Настоящето. Тях тримата, насядали в съвършения есенен ден по стъпалата на музея, за да си изядат претцелите с горчица, които бяха купили от един уличен продавач.

Този спомен не принадлежеше само на Ейми. Той беше и на Дан. Брат й помнеше такива неща. Случайни мигове, които изглеждаха незначителни, а всъщност имаха огромен смисъл. Случваше се Ейми да ги пропусне, понеже се притесняваше за някакви глупости, например дали ще хване автобуса. Или че новата й пола е изцапана с горчица.

Тя извади от чантичката на кръста си статуетката на Сакхет и я сложи на масата.

— Какво да правим с нея? — попита Ейми. — Не мисля, че е безопасно да я нося из Асуан. Какво предлагаш?

Всъщност му казваше: „Грейс принадлежи и на двамата“.

Дан срещна погледа й. Беше разбрал.

— Дали да не я оставим в сейфа на хотела? — попита той. — После ще идем при Нели на басейна и ще направим нещо, което според теб ще бъде наистина крайно.

— Какво?

Дан се усмихна дяволито.

— Ще се забавляваме.

* * *

— А, госпожица Кахил. — Управителят стана от бюрото, за да я посрещне. Побърза да се ръкува с нея. — Зарадвах се, когато се обадихте. Познавах много добре баба ви.

— Така ли?

— Дълги години Грейс Кахил ни беше любима гостенка. За пръв път дойде в края на четирийсетте, после в продължение на над двайсет години отсядаше почти всяка година при нас. Имаме архив на хотела, в който тя присъства осезаемо.

— Не знаех.

— О, да. Пазим прекрасна снимка на баба ви — рисува край Нил. Искате ли да я видите? — Той бръкна в бюрото. — Издирих я, след като ми позвънихте.

Ейми погледна черно-бялата фотография. Грейс беше по-млада и по-слаба, беше облечена в бели панталони и риза. На главата беше с шал. Седеше пред статив в градина, точно срещу реката. До нея същата сцена рисуваше по-възрастен пълен мъж със сламена шапка.

— Това не е ли…

— Да, сър Уинстън Чърчил, също любим гост. Министър-председател на Великобритания по време на Втората световна война, велик държавник. Но и художник — знаехте ли? Все повтаряше на Грейс, че трябвало да взима уроци от него. Според мен снимката е правена някъде през петдесетте години.

— Благодаря ви, че ми я показахте. Дали може да оставя нещо в сейфа? — попита Ейми, както държеше кутията със Сакхет.

— Разбира се. — Мъжът се обърна и отвори сейфа, където сложи статуетката. — А сега трябва да ви се извиня. — Той извади нещо от сейфа. — Грейс Кахил ни се обади преди една година и попита дали можем да намерим една нейна картина, която е оставила като подарък. Искаше да я откупи. Висеше години наред в кабинета на предишния управител. После, при един ремонт, я преместили. След като Грейс ни позвъни, я търсихме, но не успяхме да я открием. Едва вчера, когато отидох да търся тази снимка, открих и картината. Искам да ви я подаря и да се извиня от името на хотела.

Мъжът й подаде малък пакет. Ейми го притисна до гърдите си.

— Благодаря ви.

* * *

— Виждаш ли? — Ейми показа картината на Дан. — Помниш ли какво Грейс пише в картичката? „Не забравяйте изкуството!“ Ето!

Беше акварел на Нил и Ейми разпозна и стила на Грейс, и гледката. Грейс беше нарисувала палмите със заострени листа, зелената вода, тънките крака на кюкавците по бреговете.

Дан въздъхна.

— Имам чувството, че така и няма да поплувам.

Ейми сложи картината върху леглото. Огъна пирончетата, с които хартията беше прихваната за рамката. Дан загледа как сестра му сваля внимателно подложката и после вади акварела от рамката.

— Тук нещо не е както трябва.

Дан присви очи срещу картината. Взе я и я вдигна срещу светлината.

— Виж, виж! Грейс е рисувала върху гърба на друга картина.

Ейми се надвеси, за да разгледа драснатия долу подпис.

— Грейс е рисувала върху гърба на картината на Уинстън Чърчил. — Тя се усмихна. — Сигурно така му е отмъстила, задето й е натяквал, че трябва да взима от него уроци по рисуване.

— Ейми, тя си е отмъщавала на някого от рода Кахил — възрази Дан. — Виж картината на Чърчил. Забелязваш ли, че слънчевата светлина е насочена към едно място? Към остров Филе. Виждаш ли храма на Изида? Това е истинският остров, преди да остане под водата.

— Прав си! Чърчил явно я е нарисувал, за да даде насока към ключа към загадката. От кой клан ли е бил?

— Не знам, но ако трябва да гадая, се обзалагам, че е бил от Лусиан — отговори брат й. — Смятал е, че направлява съдбата.

— Грейс сигурно е нарисувала отзад акварела, за да скрие неговата картина — предположи Ейми. Тя отново вдигна платното. — Я чакай. Виждаш ли вълните? На какво ти приличат?

Момичето посочи вълните, които отгоре бяха оранжеви от залязващото слънце. Дан се взира дълго в тях.

— Стрелки — каза той. — Това са стрелки.

— Ако вдигнеш картината, ще видиш, че Чърчил е нарисувал Филе. Стрелките сочат тази стена.

— Обграждащата ръка! — извика Дан.

— Това е карта — допълни Ейми. — На нея е посочено къде е ключът към загадката, оставен от Катрин.

— Страхотно — каза умърлушен Дан. — Ключът е под водата. Може би все пак ще поплувам. Заедно с крокодилите. И онези паразити, които се впиват в плътта.

Сестра му забарабани с пръсти по бюрото.

— Все има някакво решение — отсече тя.

Точно тогава забеляза, че чекмеджето на бюрото е леко и отворено. Извърна настрани глава и видя вътре малък метален предмет.

Стаята се подслушваше!

Глава 21

Вратата на стаята се затръшна. Нели хвърли ключа върху тоалетката.

— Басейнът действа по-успокояващо от чая. Чувствам се страшно освежена. Нека взема душ и ще обсъдим къде ще вечеряме. Остава ни една вечер в Асуан и имам някои идеи.

Тя влезе в банята. Дан и Ейми нахълтаха след нея вътре и затвориха вратата.

— Ей, хора! Знам, че се сближихме и така нататък. Но според мен вече малко прекалявате, ясно ли е? — заяви Нели.

Ейми се пресегна и пусна душа докрай.

— В хотелската стая има бръмбари — каза тя така, че шуртенето на плискащата вода да я заглуши.

— Бръмбари в този хотел? Не може да бъде. Спокойно, ще имам грижата.

— Не такива бръмбари — намеси се Дан. — Подслушвателни. Някой ни следи.

— Излез и ни прикривай, докато проверим кой ни подслушва — рече Ейми. — Който и да е, е някъде наблизо.

— От теб се иска само да продължиш да говориш. Мислихме дълго и решихме, че притежаваш нужните умения — заяви Дан.

— Много смешно, няма що, Дано. Но си е самата истина. Ако трябва да се говори непрекъснато, нямам равна — съгласи се Нели.

Тя спря душа и тримата се върнаха във всекидневната.

— Басейнът е страхотен — заяви Нели така, сякаш изобщо не я бяха прекъсвали. — Запознах се със семейство шотландци и се започна едно „ох“ и „ах“, казах им колко прекрасна е пушената сьомга на живописната им страна…

Ейми отвори внимателно прозореца, без да издава и звук. Двамата с Дан се прекачиха и излязоха.

— А те ми разправят: „Така си е, моето момиче, хубава риба правим!“ — продължи Нели с ужасен шотландски акцент. — А аз им заявявам: „Знаете ли, момчета и момичета, какво си нямате в Шотландия? Бейгъли, ето какво! Към рибата“. „Бре — ахнаха те, ама наистина ли, моето момиче, каква оригинална идея…“

Ейми и Дан се отдалечиха под съпровода на провлачения шотландски акцент на Нели.

Тръгнаха по извитата пътека, под палмите, покрай градината и се върнаха при входа на хотела.

— Залагам на фоайето — каза Дан. — Устройството е с безжичен предавател, налага се да огледаме ушите на всички.

— И как ще го направим?

— Ще кажем, че сме на конференция, посветена на клечките за уши?

Влязоха бавно вътре. Във фоайето гъмжеше от гости, скрили се от обедната жега. Дан и Ейми спряха при една колона и огледаха гъмжилото. В началото им беше трудно да се ориентират към кого да насочат вниманието си. Туристите стояха прави, седяха и си говореха, четяха пътеводители и списания, подаваха си вестници, поемаха си дъх преди следващата обиколка из храмовете.

Дан посочи с брадичка един мъж, който седеше с гръб към тях. Беше едър, с твърда сламена шапка и държеше пред лицето си вестник. Дебелият му врат беше изгорял до яркочервено от слънцето.

— От пет минути не е обърнал страницата. И има нещо в ухото. Ела.

— Но аз не го разпознавам.

— Обзалагам се, че е Айзенхауър Холт, който се е предрешил.

Ейми тръгна след брат си. Той отиде при мъжа и дръпна вестника.

— Разкрит си!

— Какво правите, господине? — избухна непознатият с британски акцент.

Дан побърза да му върне вестника.

— Ох, разкрит сте, че имате най-хубавата шапка в хотела — каза той. — Жестока е.

Ейми го задърпа да се отдалечи.

— Когато се нахвърли на човека, всички във фоайето те погледнаха — прошепна му тя. — Освен ей онзи там.

В ъгъла седеше мъж с вестник пред лицето си. Беше облечен в костюм с цвят на ванилов сладолед. Над обувките в същия цвят Дан зърна яркорозови чорапи.

— Той е — заяви момчето. — Познаваме само един негодник, който може да следи някого с високотехнологични средства и да се издокара по този начин.

Шегата му беше тъпа, но Дан я каза колкото да прикрие, че се е вбесил при вида на чичо си. От рода Кахил единствен Алистър Ох се беше сприятелил с тях. Поне те си мислеха така. Е, да, няколко пъти си бяха погаждали номера, но накрая се бяха сработили. Алистър ги беше спасявал неведнъж и два пъти. Но накрая се беше държал като всички останали в рода Кахил: беше мислил само за себе си и бе готов да предаде всеки, застанал на пътя му.

Дан се приближи, сграбчи в шепа вестника и го махна от лицето на Алистър.

— Изненада!

Алистър Ох ги погледна гузно.

— Привет, малките.

— Привет, подлецо — отвърна Дан.

— Вероятно се налага да дам обяснение…

— Вероятно се налага да ти дам един по главата — рече момчето.

Ейми направи няколко крачки и вдигна вътрешния телефон на хотела. Набра номера на хотелската им стая. Щом Нели вдигна, й каза:

— Вече можеш да спреш.

— О, каква добра новина — възкликна тя. — Бях на път да припадна с тоя шотландски акцент.

Ейми затвори и отново се извърна към Алистър. Дан беше кръстосал ръце и гледаше право в лицето чичо си.

— Давам си сметка, че положението не изглежда добре — рече Алистър.

— Чу ли? — възкликна Дан. — Мъртвецът проговори.

— Изумително — съгласи се Ейми. — Но ти сигурно искаше да кажеш мъртвецът, който лъже и мами.

— Имах си основания да го направя! — заоправдава се Алистър. — Сигурността ми зависи от това да съм мъртъв. Само това щеше да ми помогне. Разбирате ли, съюзът ни ще бъде по-здрав от всякога.

— Ние не сме в съюз — възрази Дан. — Защото ни излъга.

— Малка наложителна измама. Помисли само. Сега мога да действам под прикритие. Ще имате един съюзник, който наистина ще си мълчи. Иън и Натали Кабра ме смятат за мъртъв. Не след дълго всички в рода Кахил ще научат новината.

— Чичо ти те смята за жив.

— Хм. — Алистър се прокашля тихо. — Сигурно си има причини. Но няма да каже на другите. Все пак сме от клана Екатерина, каквото и да изпитваме един към друг.

— И така, защо подслушваш стаята ни? — попита Дан.

— Знаех, че в Кайро сте разговаряли с чичо ми. Исках да проверя дали не сте се съюзили с него. Не му се доверявайте.

— А на кого да се доверим, на теб ли? — тросна се презрително Ейми.

— Подслушваш ни и ако по една случайност си чул нещо за ключ към загадката, благодарение на което да ни изпревариш, това е само добре дошло за теб, нали? — попита язвително и брат й.

— Не, не да ви изпреваря — възрази Алистър. — А да ви помогна. Можем да го направим заедно.

— И сега очакваш да ти повярваме? — учуди се Ейми. — Доверихме ти се, Алистър. А ти ни заряза.

Той въздъхна. Сведе очи и огледа розовите си глезени.

— Жалко, че сте загубили доверие в мен — заяви мъжът. Вдигна топъл кафяв поглед и срещна очите им. Изглеждаше искрен. — Но не съжалявам за постъпките си. Имах си основателни причини. В полза на съюза ни.

— Постоянно я повтаряш тази дума — каза Дан. — Толкова ли не схващаш? Не вярваме на подлеци!

— Разберете едно — продължи Алистър. — Това е само началото на издирването на трийсет и деветте ключа към загадката. Ще има предателства, истински и мними. Ще има обрати. Ще има победи, които ще се окажат прах. Онова, което трябва да направите, е съвсем просто. Както и да изглеждат нещата, трябва да продължите. Как да го направите ли? Като следвате сърцата си. Ако наистина сте убедени, че не съм на ваша страна, вървете. Но ако смятате, че заедно можем да намерим този ключ към загадката, останете.

Какво да правим, запита се Дан. И досега не можеше да прости на Алистър. Двамата с Ейми още бяха разтърсени от предателството на Тео и Хилари. Ейми май беше права — не биваше да се доверяват на никого. Особено пък на Алистър.

С тази малка подробност, че се бяха озовали в задънена улица и вероятно щяха да опрат до него.

— Имам начин да намеря ключа към загадката — заяви Алистър.

Дан поклати глава.

— И дума да не става.

Мъжът се усмихна.

— Аз съм от клана Екатерина. В известен смисъл.

* * *

Алистър проправяше с пръчка пътека през тръстиките. В долния край крачолите на кремавия му панталон, шит по поръчка при много добър шивач в Хонконг, бяха наквасени с кал. Понякога, преследваш ли достойна цел, се налага да правиш жертви.

Алистър беше повикал такси, което да ги откара на юг от града, после, в едно нубийско село, го беше освободил. За да разгони селянчетата, които им искаха пари, им раздаде пакетчета бонбони и химикалки. Сега вече тримата бяха сами, на кална пътека за реката, по която растеше все по-гъста тръстика.

Алистър може би не биваше да слага подслушвателното устройство. Той съжали, че просто не е почукал на вратата и не е поговорил с Ейми и Дан. Но нямаше как да е сигурен, че те не са се сдушили с Бае. Искаше да се увери, че не са го предали.

Точно това им беше най-лошото на хората от рода Кахил: никой не знаеше на кого да вярва. И то, разбира се, с основание. Алистър беше предавал и беше предаван толкова много пъти, че вече не можеше да ги преброи.

Искаше да се освободи от тази черта на Кахил. Беше опитал с Дан и Ейми. Но когато видя, че има възможност да се измъкне и да се престори на мъртъв… ги заряза.

Понякога, преследваш ли достойна цел, се налага да правиш жертви.

Ето какво си каза Алистър.

Но имаше разлика между панталон и деца.

Тъжното беше, че той виждаше в тях себе си. Детството му беше пожертвано заради издирването на ключовете към загадката. Чичо му се беше постарал. Беше прибягнал до изобретателността на Алистър и се беше възползвал от нея. Беше го излъгал. Беше вършил невъобразими неща в преследването на цел, която все му се изплъзваше. А сега чичо му беше към края на живота си и съвсем беше освирепял.

Алистър също беше освирепял. Искаше да победи на всяка цена. Само така трийсет и деветте ключа към загадката нямаше да попаднат в ръцете на Бае Ох. Нищо че и той беше от клана Екатерина.

Какво щеше да стане с Дан и Ейми? В какво щеше да ги превърне надпреварата? Какво им беше завещала Грейс? Тя трябваше да ги закриля повече, помисли си Алистър, обзет от скръб. Дали ключовете към загадката не бяха покварили и нея?

Дали на него му се беше паднало да ги защитава?

В такъв случай всички бяха в беда. Алистър щеше да направи всичко по силите си, но той не беше герой.

Виждаше от лицето на Дан, че момчето още не му вярва. Усети как нещо необичайно докосва сърцето му. Обич. Чувство, от което Алистър се беше отказал преди много години, за да се съсредоточи върху търсенето на ключовете към загадката.

Изскочиха от гъсталака и се озоваха на реката. Алистър хвърли пръчката и отмести с ръце тръстиките.

— Вижте — каза той разнежен. — Подводницата на клана Екатерина.

Дан и Ейми надзърнаха през тръстиките. Видяха малък плавателен съд във вид на мехур с крачета, които завършваха с нещо като огромни патешки перки. Мехурът беше изработен от зеленикава пластмаса. В края имаше малка перка.

— Ти шегуваш ли се? — попита Дан. — Това в някой универсален магазин ли си го купил?

— Сам го изобретих — похвали се Алистър и потупа подводницата.

Ейми се притесни.

— Има ли авариен люк?

— Не ни трябва авариен люк. Съоръжението няма никакви недостатъци. Картата у вас ли е?

Ейми кимна и посочи чантичката на кръста си.

— Няма друг начин — обясни Алистър. — Филе е там и ни чака. — Той посочи зелената вода. — А и скоро ще се мръкне.

— Дан? — попита Ейми.

Брат й погледна към водата. Алистър забеляза, че момчето преценява какви са шансовете му, после явно реши да рискува. Щеше да го направи.

Това качество какво беше, добро или опасно?

Въпреки това Алистър се поободри, когато Дан кимна.

— Да идем и да намерим ключа към загадката.

Глава 22

Подводницата се потопи и те се озоваха насред водата. Заплъзгаха се по-надълбоко, направлявани от пеленгатори, последна дума на техниката (както ги увери Алистър). Бяха се сместили отпред в тясното пространство, взираха се през зелената пластмаса и очакваха островът да се появи. Когато плавателният съд слезе още по-надълбоко, водата стана по-мътна, тъмна и солена.

— Дано го намерим скоро — каза Алистър. — Не ми се иска да ни свърши кислородът.

— Да ни свърши кислородът ли? — стъписа се Дан. — Нали каза, че подводницата нямала недостатъци.

— Самата подводница няма. Но не непременно и циркулацията на въздуха. Нямах време да я направя съвършена.

Той дръпна лостовете, така че плавателният съд да продължи по курса си.

— Благодаря, че ни уведоми.

— Дан, не се вълнувай. Това поглъща много кислород.

— Ще се постараем да не дишаме — промърмори Ейми.

— Не очаквах тук да има такива течения — притесни се чичо им.

— Я, каква добра новина — възкликна Дан.

Внезапно едно от теченията подхвана подводницата и я завъртя настрани.

— Ужас — рече Алистър и се помъчи да удържи управлението. — Преди да направят язовира, тук е имало бързеи и водопади и предполагам… ги има и сега под повърхността.

— Право напред! — извика Дан. — Виждам го.

Изведнъж островът изникна в мътната вода, из която се мяркаха водорасли и останки от древни стени. Алистър приближи подводницата и те се опитаха да открият съответствия между рисунката на Грейс и онова, което се беше показало пред тях. Алистър включи фар, който освети района наоколо.

— Ето! — изкрещя той. — Видяхте ли възвишението? И стената! Там се е издигал храмът на Изида! Откривате ли някакви особености от картата на Грейс?

Ейми пъхна електрическото фенерче под хартията, за да вижда и рисунката на Чърчил, и стрелките на Грейс.

— Виждате ли, тук стената е под ъгъл. И има три големи камъка. Единият е с пукнатина по средата.

— Можеш ли да приближиш още? — попита Дан Алистър.

Подводницата се разклати и се понесе към стената.

— Трудно е… да следвам… курса — отвърна Алистър, докато се бореше с щурвала.

Не щеш ли, подводницата се устреми напред, подхваната от бързо течение, и се блъсна с все сила в стената. Ейми ахна разтревожена.

— Няма страшно, още не се пълним с вода — увери я Алистър, като провери навигационните светлини. Едната замига в жълто. — Поне така ми се струва.

— Върху камъка е изсечено нещо — извика Дан. — Приближи!

Както подскачаха в бурното течение, те се взряха през мътилката. Подводницата се стрелна напред като търкаляща се топка и събори Ейми, която падна върху страничната стена. Лицето й се долепи до мехура, точно при дребния зид.

Тя различи само две букви.

К. К.

— Катрин Кахил! — извика Ейми.

— Според мен след това има цифри — каза Дан. — Приближи се още!

— Видях ги! — изкрещя сестра му.

Алистър приближи с маневра плавателния съд. Понесени от течението, отпред мърдаха водорасли и тримата трябваше да изчакат, докато водата се поизбистри. Светлината озари стената.

1/2г М

— Половин грам! — каза Дан.

— А М и М-то? — попита Ейми.

— Да, предпочитам бонбоните „Скитълс“ — отвърна брат й, докато се взираше в стената.

След голямата буква М върху камъка имаше остра резка.

— Както личи, голямото М покрива друга буква — отсъди Ейми. — Там явно е пишело някаква дума. Не се чете!

— Сигурно е заличена, докато са местели храма — предположи брат й.

Лицето на Алистър лъщеше от пот.

— Не — пророни той тихо. — М е от Мадригал. Те са го направили.

Сякаш тласкана от невидима ръка, подводницата най-неочаквано се разклати. Ейми и Дан се вкопчиха отстрани за седалките, а Алистър се опита да овладее плавателния съд. Изведнъж върху таблото замига червена светлина.

— Пълним се с вода — съобщи Алистър. — Явно някъде има теч. Ако подводницата стане много тежка…

— Какво ще се случи? — ахна трескаво Ейми.

— Няма да успеем да се изкачим на повърхността.

Алистър дръпна ръчките.

— Водата, изглежда, е проникнала в електрозахранването. Рулят не поддава.

Течението подхвана подводницата, сякаш е тресчица, и я блъсна в стената.

— Направи нещо! — извика Дан.

— Опитвам се.

От ужас Ейми се залепи за седалката. В последния момент течението завъртя подводницата и я изтласка встрани.

— И какво ще правим сега? — попита Ейми, като се постара да не проличи, че е уплашена до смърт.

Бяха хванати в капан на дъното на язовира и никой не знаеше къде са… Злотворната сила на Мадригалите сякаш ги беше застигнала и ги беше тласнала към сигурна гибел.

Алистър погледна уредите. Лицето му пребледня.

— Потъваме.

Ейми се вкопчи отстрани за седалката. Подводницата падна бавно на дъното. Удари се в пясъка и климна на една страна. Настъпи тишина. Дали всичко щеше да завърши така, с тази ужасна тишина?

— С колко въздух разполагаме? — попита Ейми.

Алистър погледна уредите.

— Трудно е да се определи.

— Кажи. — Тя се взря съсредоточено в него.

Чичо им преглътна.

— За петнайсет минути. Може би.

И тримата мълчаха дълго. После Дан тръсна глава.

— Не — отсече той. — И дума да не става. Няма да се предам. Ще се измъкнем оттук.

Алистър натисна няколко копчета.

— Съжалявам… изобщо няма електрическо захранване. Не можем да направим нищо.

— Погледнете нагоре — подкани Дан. — Виждате ли къде става дълбоко? Човек може да различи течението. Ужасно бързо е. Ако успеем да го хванем…

Ейми видя отпред нагъната вода, проблясващо зелена, като канал, прорязал мътилката.

— Видях го — отвърна тя. — Но как да стигнем до там?

— С ходене — отговори Дан и се извърна към сестра си. — Помниш ли? Спечелих надбягването в онзи лунапарк…

— Надбягването с огромните прозрачни сфери! — възкликна Ейми. — Хайде да опитаме.

Алистър загледа объркан как двамата се хвърлят с цялата си тежест върху предната страна на плавателния съд във вид на мехур. Той започна да се търкаля бавно напред. Двамата направиха още една крачка и преместиха с още два-три сантиметра подводницата.

— Схванах! — каза Алистър.

Той скочи на крака и се присъедини към тях.

Като се хлъзгаха и падаха един върху друг, те търкаляха мъчително, сантиметър по сантиметър, мехура по дъното и се приближаваха все повече към течението.

— Само… още… няколко… крачки — каза Дан, а по лицето му се стичаше пот.

Напрегнаха всички сили. Подводницата отскочи на мястото, където дъното се спускаше надолу, хвана течението и се изстреля нагоре.

Потокът ги грабна и ги понесе шеметно.

— Ехе! — изписка Дан, докато се носеха устремно напред.

Държаха се, защото плавателният съд подскачаше и се въртеше, изцяло във властта на бързея. Ейми си удари главата в тавана. Алистър се беше вкопчил в седалката.

— Изважда ни на плиткото! — извика Дан.

Видяха как дъното на язовира се издига, за да ги посрещне. С внезапно „фиууу“ отскочиха от земята и излязоха на повърхността. Около маратонките им се плискаше вода, но чудесията още си плаваше.

Алистър се пресегна и отвори люка горе.

— Имам две гребла — съобщи той засрамен.

— Страхотно — одобри Дан, докато се клатушкаха в реката. — Хора в зелен мехур, които гребат по Нил. Изобщо няма да привлечем вниманието.

* * *

Дан си помисли, че късметът е като шарените бонбони, каквито раздават в пластмасови тикви на Хелоуин. Е, в началото пируваш с „Милки Уейс“, но докато се усетиш, вече стържеш по дъното на тиквата и единственото, което е останало там, е някое малко драже с полепнал по него мъх.

После отхапваш от него и то ти чупи зъба.

Сенките пред хотел „Олд Катаракт“ вече се бяха издължили, когато Ейми и Дан се сбогуваха с Алистър. От лицата им личеше, че са претърпели поражение. Бяха се разминали на косъм със смъртта, а пак не бяха открили ключа към загадката. Той беше изгубен завинаги, беше откраднат от Мадригалите.

— Извинявайте, че едва не ви удавих — каза Алистър. — Ако беше жива, Грейс щеше да се вбеси. Направо чувам гласа й: „Алистър, има пресметнат риск, но има и прекалена самоувереност“.

— Къде отиваш сега? — попита Дан.

— Първо ще се прибера у дома, в библиотеката си — отвърна мъжът. — Когато се озовеш в задънена улица, понякога можеш да намериш отговора, ако седнеш да проучиш нещата.

Ейми беше на същото мнение. Но в този случай не знаеше какво да проучва. Беше се провалила. Знаеше само, че е прекалено уморена, за да направи и крачка.

— Довечера заминавам за Кайро, оттам ще хвана самолета за Сеул — продължи Алистър. — Ще ви дам новия номер на мобилния си телефон. Запомнете го, ако обичате — не го записвайте.

Той им подаде листче. Дан го погледна, после го скъса.

— Сигурен ли си, че го запомни?

Дан го изгледа така, сякаш го питаше: „Ти сериозно ли говориш?“.

Алистър се засмя.

— От мен да го знаете, ние двамата имате уникални дарби. В началото си мислех, че нямате никакви шансове да победите. Колко съм грешал. Ако търсите къде да отседнете в Кайро, можете спокойно да използвате картата ми за хотел „Екселсиор“. Казаха ми, че чичо ми се е върнал в Сеул. Там ще бъдете в безопасност една-две нощи.

— Ами другите от клана Екатерина? — попита Ейми.

— О, не се притеснявайте — там не ходи никой. На всички им е втръснало да слушат как Бае им обяснява какъв гений е проявил да направи бастиона и колко глупави са те, щом не го разбират. Може да се каже, че има нещо като бойкот. Пък и всички предпочитат Бермудския триъгълник — на това му се вика бастион!

Дан се смая. Много му се искаше да узнае повечко за този Бермудски триъгълник, но от вида на Ейми разбра, че тя вече обмисля следващата стъпка. Както винаги, пропускаха най-интересното.

— Няма да е зле — каза сестра му. — Имаме нужда от място, където да обмислим следващия си ход.

— Съобщиха ми, че семейство Холт се подвизавало някъде в околностите на Санкт Петербург — рече Алистър. — И това е вариант, но вероятността Холт да правят нещо смислено е твърде малка.

— Благодаря, че ни каза — отвърна Дан. — Мисля да пропуснем.

— Сигурно е разумно — съгласи се Алистър. Той въздъхна. — Шансът да открием ключ към загадката, който е останал недокоснат от някой от първите представители на рода Кахил… хм, това беше мечта, нали? Сега знаем, че има половин грам от… нещо си, който чака да го намерим. — Той им изкозирува. — Ще се видим там.

Ейми и Дан се върнаха бавно в хотелската стая, бяха много потиснати и не им се говореше.

— И аз не знам какво още да направим — избухна накрая Ейми. — За малко да умрем там долу! Как Грейс е могла да ни отведе там?

— Не е знаела, че Мадригалите ще отрежат камъка — напомни Дан.

— Дори и да е така — отвърна сестра му. — Как изобщо е решила, че ще успеем да се спуснем под дълбоката вода?

Дан я сграбчи за ръката.

— Я чакай. Може би не е искала да ходим там. Помниш ли, каза ми, че се е опитала да си върне картината. Ами ако не е искала да я намираме? И това е стара следа? Грейс я е нарисувала, преди да направят втората язовирна стена.

— Може би си прав — съгласи се Ейми, докато отключваше. — Сигурно по тази причина не помня в пътеводителя да е имало бележки за Асуан. Защото такива бележки е нямало. Грейс ни е написала да вървим по стъпките й, но ключа към загадката с Изида си го измислихме ние. После Хилари ни каза да дойдем тук. Вероятно защото е имала план да открадне статуетката на Сакхет.

Дан погледна картичката на Грейс и я прочете отново.

— Пропускаме нещо.

Сестра му надзърна през рамото му. След това посочи едно от изреченията.

— Погледни, Дан.

— Думата „наполовина“ е подчертана. И буквата „г“ в „предполагаше“ е по-тъмна от останалите.

— Половин грам — простена Дан. — Било е там през цялото време. Изобщо не се е налагало да идваме тук. Но пак сме изправени пред най-важния въпрос. Половин грам какво?

— Да се пръснеш яд! Една крачка зад Грейс сме.

— Както обикновено — намръщи се брат й. — Щом изобщо не е трябвало да идваме в Асуан, предлагам да се върнем в Кайро.

— Да си приготвяме багажа — съгласи се Ейми.

Двамата започнаха да хвърлят разни неща в саковете и раниците. Дан вдигна боядисаната в златисто поставка на статуетката на Сакхет.

— Хвърляме ли я, или я запазваме?

— Хвърляме я — каза момичето. — Няма никаква стойност.

Дан я метна в кошчето за отпадъци. Тя се преобърна и падна.

— Ей, Ейми. Ела насам.

Тя въздъхна и отиде.

— Боклук в кошче за боклук. Какво толкова.

— Погледни етикета. „Съкровища от Египет“. Купена е в магазин в Кайро. Ето ги името и адреса. Намира се в Цитаделата, каквото и да е това.

— Е, и? Грейс я е купила оттам.

— Защо изобщо е купувала основа за статуетката на Сакхет? Според Хилари, за да я скрие. Но нали точно заради това цели трийсет години статуетката е била в касета в обществен трезор?

— Ето какво ни е съобщила Грейс! — възкликна Ейми. — Написала ни е: завършете с основата. Дали е имала предвид тази основа?

— Това е единствената следа, по която можем да тръгнем — рече брат й. — Трябва да вървим по стъпките на Грейс — и да се върнем в Кайро.

Глава 23

— „В началото Цитаделата се е използвала за отбрана — зачете на глас Ейми от новия пътеводител. — Сега в нея има много свети места. От Цитаделата се разкриват някои от най-красивите гледки в града.“

— В нея има и колкото щеш улици без никакви табели — допълни Дан, като се огледа. — Как ще го намерим този магазин?

— Явно много трудно — отговори Ейми, взряна в картата.

Двайсет минути вървяха по кривите улици и пресечки в Цитаделата. Накрая се озоваха на уличка без име. Повечето табели бяха на арабски. Къщите бяха без номера.

— Да оставим това как ще го открием ние, как все пак го е намерила Грейс? — учуди се Дан.

Ейми спря пред тясна врата, която на пръв поглед не се различаваше от всички останали. Витрината беше тъмна. Беше затворено.

— Ето го.

— Сигурна ли си?

— Да. Погледни.

Фотографската памет на Дан се включи веднага.

— Точно както върху картичката на Грейс. Съкровища, Египет и добре дошли едно под друго.

Ейми го стисна за ръката.

— Грейс ни е насочила насам, Дан. Това е магазинът!

Тя отвори вратата и иззвъня камбанка. Магазинът беше дълъг и тесен, с рафтове, отрупани с керамични и метални изделия. Подът беше покрит с килими. Чак в дъното Ейми видя мъж, който седеше зад щанда и четеше книга. За миг той вдигна очи към нея.

— Можете да разгледате.

Сетне пак се зачете.

Това си беше странно. Ейми не помнеше да е ходила някъде в Египет, където да не са я убеждавали да купи нещо, не са я притискали, не са й предлагали по-изгодни цени и чаша чай.

— Извинете — попита Дан, след като отиде при мъжа. — Вие ли сте продали това?

Той сложи основата към статуетката върху щанда.

Мъжът я взе. Беше красив млад египтянин в снежнобяла риза и с раиран шал около врата, въпреки че беше горещо. Той погледна набързо основата.

— Трудно ми е да кажа — рече мъжът. — Прилича на поставка, върху каквито излагаме сувенири. Мога да ви покажа същите.

— Не търсим друга — намеси се Ейми. — Интересува ни дали помните тази.

— Съжалявам. — Мъжът я погледна за пръв път и явно долови отчаянието й. — Не разбирам какво ме питате.

— Помните ли да сте се запознавали с жена на име Грейс Кахил?

Египтянинът поклати глава.

— Не познавам никого с такова име.

Ейми и Дан се спогледаха. Сега или никога. Грейс ги беше насочила насам не току-така. Дан извади от раницата си статуетката на Сакхет. Ейми му я беше дала да я носи.

— Това виждали ли сте го някога?

Дан забеляза по очите на мъжа, че той е познал статуетката, но въпреки това поклати глава.

— Не съм.

— Ние сме внуци на Грейс Кахил — обясни момчето. — Смятаме, че ни е пратила тук.

Египтянинът ги гледа дълго. Погледът му беше изпитателен и някак си честен. После той се наведе напред.

— Красива огърлица, госпожице.

— Благодаря.

— Преди трийсет години закопчалката й се счупи. Може ли? — Младежът се пресегна и я докосна леко с пръсти. — Баща ми я поправи. Радвам се да видя, че още е цяла.

— Значи все пак познавате Грейс Кахил.

— Извинете за колебанията. Човек трябва да внимава. Казвам се Сами Камел. Можете да ме наричате Сами.

— Аз съм Ейми, а това е Дан.

— Значи най-после дойдохте. — Египтянинът стана от стола при щанда и отиде при вратата. Сложи табелата „Затворено“. — Елате с мен, ако обичате.

Поклони се леко, после дръпна една завеса и изчезна зад нея. Ейми и Дан го последваха в малка уютна стаичка. Младежът ги покани да седнат, после им наля в тънки порцеланови чаши ментов чай.

— Баба ви се познаваше с моя баща — обясни египтянинът. — И с бащата на баща ми. Бащата на баща ми беше прочут… как ли да се изразя… прочут мошеник.

Ейми и Дан се сепнаха и се позасмяха.

— Но беше добър човек — продължи с усмивка Сами. — Фалшификатор на антики. В края на четирийсетте години е направил на баба ви една услуга, но не иска да каже каква. Когато през 1952 година е поел магазина, баща ми го е убедил да се откаже от… хм, от нечистите сделки. Продаваме хубави работи, някои са с отлично качество, други са евтини, но клиентите ни винаги знаят за какво си дават парите. При всяко свое посещение в Египет баба ви идваше и в магазина. Беше голяма приятелка на дядо ми и на баща ми.

Ейми отпи от чая.

— Казахте, че най-после сме дошли.

— Баба ви е казала на баща ми, че ще дойдете. От доста време той пази нещо нейно. Тя го донесе при последното си идване в Кайро. И сега аз ви го връщам.

Той се завъртя на стола и се пресегна към библиотеката отзад. Дръпна една ръчка, скрита зад дърворезбата, и книгите се отместиха. Извади старинна дървена дъска за игра и я сложи на масичката.

— Оставила ни е дъска за шашки ли? — попита Дан.

Сами се усмихна.

— Не за шашки. За сенет. Древноегипетска игра. В гробниците са намерени доста дъски, но правилата не са се запазили. Тази дъска тук не е чак толкова стара, затова пък е красива. Украсена е със седеф и дърворезба. Според нас навремето към нея е имало ценни фигури, вероятно златни, защото е имало ключе за чекмеджето, където са ги държали.

— Чекмедже ли?

Ейми посегна, но египтянинът вдигна ръка.

— Чакайте. Баба ви поръча на баща ми да измисли друга ключалка за чекмеджето. Виждате ли буквите? Баща ми използва онова, което китайците наричат азбучна ключалка. Отваря се само с парола. От вас се иска да наредите буквите.

— Но ние не знаем паролата — притесни се Дан. — Ако опитаме нещо друго…

— Имате право само на един опит — поясни Сами. — Така ще бъдем сигурни, че наистина сте онези, за които се представяте. Ако не се досетите каква е паролата, чекмеджето няма изобщо да се отвори. Можете да счупите дъската, но има два проблема. Първият е, че така ще унищожите онова, което е вътре. И вторият е, че аз няма да ви позволя да го направите. Такова е моето условие.

Той им се усмихна, ала Ейми и Дан видяха зад усмивката решителност.

Те се спогледаха стъписани. Нямаха представа какво да опитат.

— Според баща ми Грейс е била сигурна, че ще се досетите.

— Казала ли е… нещо, което да ни насочи? — попита Ейми.

— Съжалявам. Казала е само, че със сигурност ще се досетите.

Той се отдръпна леко, за да не ги притеснява.

Ейми притисна пръсти до челото си.

— Хм, не знам — прошепна тя. — Може да е много неща.

— Какво използват хората за пароли? — попита Дан. — Бащиното си име? Родното си място? Или любимия цвят на Грейс — зеления. Или любимия й сладолед…

— С вкус на шамфъстък.

— Любимата храна…

— Суши. Любимото място…

— През август Сконсет, по Коледа — Париж, през есента — Ню Йорк, Бостън по всяко време — започна да изброява брат й.

И двамата знаеха наизуст какво е обичала Грейс. Най-неочаквано Ейми си помисли, че за тях това не са просто думи. Това са спомени.

Точно тогава тя осъзна нещо. През цялото време спомените бяха запълвали един по един празното пространство, оставено от Грейс. Как са седели върху стъпалата на музея, как са размахвали топлите претцели. Как са правели шоколадов сладкиш. Как са се смеели в захлас в библиотеката, докато са слушали край бумтящия огън сладкодумния разказ на Грейс. Как са скачали в студения океан. Как са тичали под дъжда по улица в Бостън.

— Грешала съм — каза Ейми, като се наклони към брат си. — Ужасно съм грешала. Не се доверявах на спомените си. Грейс все пак ни е подготвяла за това, но не от някакво покварено властолюбие. Подготвяла ни е от любов. Знаела е какво ни чака. Знаела е и че не можем да го избегнем. Има си причина да е държала да участваме в тази надпревара за ключовете към загадката. Ние все още не я знаем. Но трябва да се доверим на Грейс. Наистина да й се доверим. Да престанем да правим догадки. Трябва да я оставим да се върне при нас.

— Трудно е да не й се сърдя, липсва ми ужасно — отвърна Дан.

— Можем да се сърдим, че си е отишла. Да сме бесни. Но не и на самата Грейс.

Най-неочаквано момчето се усмихна. Нещо вътре в тях си дойде на място и запълни празнотата като липсваща плочка от пъзел. Ейми усети със задоволство как то казва „щрак“.

Дан кимна.

— И така. Да се захващаме за работа. Грейс е знаела, че ще опитаме всичко, за което се сетим. Явно е имала предвид нещо, което е съвсем сигурно, а не някакви предположения.

Той започна да снове напред-назад из стаята — опитваше се да мисли. Над бюрото беше окачен голям портрет с очи, които сякаш го следяха. Беше на старец с дълга бяла брада и пронизващи тъмни очи.

— Това някой ваш приятел ли е? — попита Дан Сами.

— Всъщност не. Това е Салах ад-Дин. Прочут мюсюлмански пълководец, който през 1176 година е построил Цитаделата. Вие го наричате…

Ейми и Дан изрекоха думата заедно, на един дъх.

— Саладин.

— Точно така.

Ейми приближи дъската. Погледна Дан. Той кимна. Момичето подреди една по една буквите върху ключалката.

Те ахнаха, когато капачето щракна и се отвори.

— Видяхте ли? — усмихна се Сами. — Познавате баба си по-добре, отколкото си мислите.

— Да — промълви Ейми и погледна Дан. — Познаваме я.

Сами кимна.

— Ще ви оставя да разгледате онова, което тя ви е оставила.

Те изчакаха египтянинът да дръпне завесата. Ейми отвори чекмеджето. Извади отвътре малка рисунка върху ленена покривка.

— Прилича на ботаническа илюстрация — каза тя.

— Има нещо, написано с молив — съобщи брат й.

mat 2.11

— Прилича на цената на покривката — реши Ейми.

— Остава само да открием от какво растение е листото и ще имаме ключа към загадката.

— Не би трябвало да е много трудно — увери го сестра му.

Глава 24

— Ти си виновна — заяви Дан на Ейми вече в хотел „Екселсиор“. — Толкова ли не си разбрала досега, че никога, ама никога не бива да казваш, че ще бъде лесно?

Ейми се хвана за главата.

— Знам.

— Опитай кервел — предложи Нели.

Тя се наведе да даде на Саладин още малко хумус. Бяха поръчали от румсървиса храна само за него, за да му се отблагодарят, че е такава страхотна парола.

Дан се беше надвесил над лаптопа. Беше намерил в интернет речник с ботанически илюстрации, но за разлика от очакванията им не се оказа толкова лесно да открият растението само по листото от него. Не им помагаше и това, че Нели постоянно им казваше имената на подправки, все едно ги слагаше в тенджера със задушено.

— Колко думи има в речника? — попита го Ейми.

— Ужас, не знам. Хиляди.

— И колко си проверил, откакто сме се върнали?

Дан погледна списъка, който си правеше.

— Трийсет и седем. Не! Трийсет и осем. Забравих кервела.

Ейми простена.

— Тук сме от двайсет минути. Така можем да откараме до сутринта.

— Че и утре — съгласи се Нели. — Опитай тамаринд!

Дан щракна с мишката.

— Не — каза той разочарован.

Ейми скочи на крака. Започна да кръжи зад брат си.

— Хрумна ми нещо — съобщи тя. — Намираме се в Египет. Би трябвало да търсим египетски растения. Катрин няма да насочи всичките си потомци насам само заради някакъв си кервел, нали?

— Опитай акация — предложи пак Нели.

— Или хумус, баба гануш, мента, палма. — Дан се завъртя на стола при бюрото и размаха ръце. — Мозъкът ми прегря.

— Тук това си е напълно възможно — съгласи се Нели. — Само за няколко дни видяхме какво ли не. Храмове и гробници, древни градове. Изумителни залези, красиви произведения на изкуството…

— Да, но пропускаш най-интересното — прекъсна я Дан. — Крокодили, проклятия на фараони, куки за вадене на мозъци, органи в канопи… как човек да не изпадне в див възторг?

— На мен ми хареса да разглеждам старите снимки на Грейс — сподели Ейми. — Помниш ли оная, смешната, където тя е пред храма на Хатшепсут? Понякога забравям колко забавна беше.

— Претцели и горчица — рече Дан. — Помниш ли? Грейс все повтаряше: „Внимавайте! Всичко е важно!“.

Ейми си помисли, че и той като Грейс цени дребните неща. Тя се сети за деня, когато за пръв път бяха влезли в този апартамент. Дан беше тичал от стая в стая и щастлив, беше изброявал предметите, сякаш ги виждаше за пръв път. Възглавници! Библия! Хавлиени халати! Шампоан!

— Все повтарят, че съм приличала на Грейс — каза тя. — Но ако някой прилича на нея, то това си ти.

Брат й сви рамене и пак се извърна към лаптопа. Ейми забеляза, че върховете на ушите му са пламнали до червено, сигурен знак, че от думите й му е станало приятно. Тя можеше да възкликне: „Ти беше прав. Исках спомена за Грейс само за себе си“. Но знаеше, че и така е казала достатъчно.

— Всичко е важно — промърмори Ейми.

Погледна какво е нарисувано върху картичката на Грейс: мъдреците, които са дошли да донесат дарове на Младенеца — той изглеждаше доста по-шишкав и царствен от всички новородени, които Ейми беше виждала някога.

Най-неочаквано думите и образите в главата й се сляха и се смесиха.

Мъдреци. Хатшепсут. Пунт.

Дори по времето на Новото царство царицата е трябвало да ходи на коледен пазар.

Ейми отвори като в транс чекмеджето на нощното шкафче. Извади Библията, която Дан беше намерил. Разлисти бързо страниците, докато откри Евангелието от Матей, Глава втора, стих единайсети.

— Дан! — извика тя с леко разтреперан глас. — Провери смирна. С-м-и-р-н-а — каза думата буква по буква и отиде да застане зад него.

Нели също побърза да дойде при тях.

Дан написа думата в търсачката. Страницата се появи върху екрана.

— Същото е! — извика Дан. — А сега обясни как се досети.

— „Не забравяйте изкуството.“ Смятахме, че става дума за рисунката на Грейс, но вече разбрахме, че тя не я е оставила като ключ към загадката. Забравихме да помислим какво всъщност е имала предвид. — Ейми вдигна картичката. — Говорела е за самата картичка.

— Пак не разбирам.

— Всичко е свързано с Хатшепсут.

— С Хатшепсут ли? — озадачи се Нели. — Но тя е живяла хилядолетия преди Рождество.

— Хатшепсут е отишла в земите на Пунт и се е върнала с дръвчета смирна. Грейс се е снимала точно пред този барелеф. И е написала в пътеводителя шегата за царицата, която е отишла на коледен пазар. Насочвала ни е към това. — Ейми вдигна картичката. — Мъдреците. Те са занесли…

— Дарове на Младенеца — довърши Нели.

Ейми разлисти Библията.

— Евангелие от Матей, Глава втора, стих единайсети. С Мат. 2:11 се отбелязва този стих, това не е цената на покривката с рисунката. Слушайте сега. — Ейми прочете на глас стиха: — „И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна.“

Дан кимна.

— И Грейс е допуснала грешка в думата „просмуква“. А никога не правеше грешки в правописа — би трябвало да го знаем. Години наред сме играли с нея „Скрабъл“. Смирната е смола. Половин грам смирна. Ето какъв е ключът към загадката.

Очите на Ейми блеснаха.

— И Грейс е била с нас през цялото време. Не ни е изоставила, Дан. Ще ни помага, когато изпаднем в нужда. Съвсем в неин стил. Не когато го очакваме. А когато го очакваме най-малко. Грейс не си е отишла. Още е с нас.

Дан й обърна гръб. Но Ейми знаеше, че го е направил, защото се е просълзил. И нейните очи бяха пълни със сълзи. Тя изпита чувството, че Грейс е сложила ръка върху рамото й и го стиска. Казва й: „Браво на теб, Ейми“.

Грейс се беше завърнала при тях. Те нямаше да я загубят никога вече.

Изведнъж чуха шум в съседното помещение. Глух звук, сякаш нещо е паднало.

— Чу се откъм бастиона — прошепна Дан.

— Дали да не погледнем? — попита Ейми.

— Може би е Алистър — предположи Нели.

Тримата се промъкнаха до вратата за бастиона. Долепиха уши до нея.

— Не чувам нищо — прошепна Ейми.

— Според мен трябва да проверим — каза Дан.

Той извади от гардероба чадъра, развъртя ръкохватката и пъхна дръжката в ключалката. Вратата се отвори леко.

Дан надзърна през процепа.

— Какво видя? — попита през шепот Ейми.

— Прекрасни неща — отвърна брат й. — По пода.

Той отвори докрай вратата. Бастионът беше опустошен. Витрините бяха изпочупени, картините бяха нахвърляни, експонатите бяха разпилени. Тримата влязоха предпазливо, като внимаваха да не стъпват по натрошеното стъкло.

Статуетките на Сакхет ги нямаше, пиедесталите бяха празни.

— Кой ли го е направил? — прошепна Ейми.

Нели се наведе, за да вдигне нещо от пода. Парче черен плат, който вероятно се беше закачил на щръкналия ръб на една счупена витрина и се беше откъснал.

Ейми се взря в рисунъка на плата. Видя повтарящата се буква М.

Вцепени се от страх.

— Мадригалите — прошепна тя.