Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond the Grave, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джуд Уотсън. Отвъд гробницата
ИК „Егмонт България“, София, 2009
Редактор: Златина Сакалова
Коректор: Танка Симеонова
ISBN: 978-954-27-0344-0
История
- — Добавяне
Глава 3
Щом спряха пред Къщата на Сенари, Тео метна на шофьора пачка банкноти и размени с него няколко думи на арабски.
— Бакшиш — обясни им. — Сега той ще ни чака.
Избърза напред заедно с Нели, а Дан се обърна към Ейми.
— Не че не съм страшно развълнуван, задето ще посетим поредния музей, но какво точно търсим?
— Не знам — призна сестра му.
— Връзката с Наполеон изглежда малко… хм… малко произволна.
— Знам. Нямаме за какво особено да се хванем. Но същото беше и във Филаделфия, Париж, Виена, Залцбург, Венеция, Токио и Сеул. И пак успяхме да намерим ключове към загадката. Знаем, че Наполеон е бил от клана Лусиан. Смятаме, че в Египет е скрит ключ към загадката. Ако Наполеон го е намерил, ако е открил нещо, може би е оставил тук следа, по която да тръгнат хората от клана Лусиан.
— Ще бъде много забавно да отмъкнем нещо под носа на другарката Ирина — заяви Дан.
Тео настоя да им купи билети. Влязоха през малка врата във вътрешен двор. Въпреки че нямаше сянка, ниските палми и окичените с червени цветчета храсти създаваха усещането за прохлада. В средата имаше фонтан.
— Къщата на Сенари е построена през 1794 година — обясни Тео. — Тя е образец на класическата ислямска гражданска архитектура, в средата е с вътрешен двор, наречен sahn. Според мен тук са някои от най-красивите mashrabeya в Кайро.
— Това са дървените решетки за прозорци с резба по тях — посочи Ейми.
— Учените на Наполеон са създали за Запада египтологията — продължи Тео. — След като трудовете им са издадени, в Европа на мода излиза всичко египетско.
— Каква прелест — отбеляза Нели.
— Умирам си от вълнение — подметна Дан.
Нели го настъпи по крака.
— Преди доста време е имало постоянна експозиция с личната колекция на Наполеон, но през 1926 година тя е махната — обясни Тео. — През деветдесетте години на миналия век сградата е била обновена. Сега вътре има прекрасни образци на тъкачеството и на грънчарството.
Дан хвана сестра си за края на фланелката, та тя да не тръгне след двамата, които продължиха нататък. Не я ли спреше, сестра му щеше да виси с часове в прашния стар музей и да попива напълно ненужна информация.
— Ей, приятелко, имаме работа — напомни й той. — Откъде започваме?
— Като начало дай да се поразходим и да разгледаме нещата, които на вид са оригинали — предложи Ейми.
— Добре, не е кой знае какъв план, но пак е план.
Те тръгнаха да разглеждат цялата сграда, но беше трудно да кажат кое го е имало още в първата къща и кое е добавено при ремонта и обновлението. Накрая намериха старо каменно стълбище, което извеждаше във вътрешния двор.
— Всички в клана Лусиан са си малки Наполеончовци — промърмори Дан. — Погледни ги Иън и Натали. Двама умници с пари. Ами другарката Ирина? Умница с тик. Наполеон? Умник с армия.
— Благодаря, професоре, за тази толкова проницателна лекция за Наполеоновите войни — подметна Ейми. — Виж дърворезбите! Тео се оказа прав. Решетките по прозорците са изумителни. Погледни какви плочки, страхотни са, нали! — възкликна момичето и прокара ръка по стената.
— Говориш като Иън Кабра. Помниш ли как се прехласваше по корнизите на прозорците у Алистър?
Ейми помръкна. Ау — Дан беше споменал името. Изречеше ли го, Ейми започваше да гледа така, сякаш й е умрял хамстерът. Виж ти, едно почти нормално четиринайсетгодишно момиче да си падне по тоя негодник. Дан си помисли — по-точно, заживя с надеждата, че Ейми ще се опомни — все пак беше негова сестра.
Най-неочаквано объркването върху лицето на Ейми отстъпи място на любопитството. Тя посочи една от плочките.
— Не ти ли се струва познато?
Дан приклекна.
— Гербът на Лусиан!
Беше скрит вътре в рисунката, но момчето го видя.
— Само той изглежда така.
— Това със сигурност е следа! — ахна развълнувана Ейми. — Дали зад плочката няма нещо?
Тя побутна герба, после и ъглите на плочката.
— Стои тук от близо два века — спря я Дан. — Май й трябва малко помощ. — Той извади от джоба си ножче. Пъхна острието в мазилката около плочката. — Ако успея да…
— Дан! Намираме се в музей!
— Не поддава.
— Ами ако някой ни види!
— Е, в такъв случай не е зле да идеш да пазиш — изсумтя брат й и вкара джобното ножче още по-навътре.
Усети, че плочката се разхлабва. Чу как стъпките на Ейми се отдалечават. Дай й на сестра му да спазва правилата! Това понякога наистина пречеше.
Той вкара острието още по-навътре и го завъртя. Успя да пъхне пръсти под един от ъглите. Дръпна внимателно. Плочката падна направо в ръката му. В стената зейна малка дупка. Дан бръкна вътре с надеждата, че вместо ключ към загадката няма да напипа някое гнусно пъплещо египетско насекомо.
Но пръстите му опряха в нещо гладко и кръгло. Той извади дълга кожена тръба.
— Какво правиш! — ревна някой и Дан за малко да изпусне тръбата.
Скри я зад гърба си точно когато един египтянин в сив костюм му кресна отново от долния край на стълбището. Беше едър и не изгаряше от нетърпение да се качи при Дан. Въпреки това явно беше човек от музея. Носеше и уоки-токи и със сигурност щеше да повика охраната, която щеше да бъде тук след броени секунди.
Справи се отлично с пазенето, сестричке.
Дан чу отзад по стълбището забързаните стъпки на Ейми.
— Хм, н-н-н… — започна да заеква тя.
Както винаги, мозъкът й се вледеняваше при вида на представител на властта.
Но Дан беше свикнал да се натъква на възрастни с почервенели лица — като се започне от госпожица Улси от забавачката и се стигне до класните ръководителки, учителките по рисуване (харесва ми боята по този плакат!), училищните директори и се стигне до бостънската пожарна. Лесно щеше да се справи и с този чичка.
Точно тогава Дан си спомни, че е в чужда държава. Със затвори. Дали в Египет пращаха зад решетките единайсетгодишни момчета?
Мъжът присви очи.
— Какво държиш?
— А, това ли — падна от стената.
В едната ръка Дан държеше плочката. А зад гърба си поклащаше тръбата.
— Тези плочки са поставени още при строежа на къщата! Чупливи са!
— И аз се притеснявам за това — отбеляза благоразумно Дан. Усети с облекчение, че Ейми е издърпала тръбата. — Падна. — Момчето подаде плочката. — Искате ли я?
— Как смееш, момче…
Дан подхвърли плочката във въздуха. Преди да хукне нагоре по стълбището след Ейми, успя да се възхити на изненадващата лекота, с която египтянинът скочи ужасен и хвана плочката.
— Видя ли го онзи? — възкликна той запъхтян. — Може да играе десен нападател в „Ред Сокс“.
— Не е зле да престанеш с тази мания… да крадеш — накара му се сестра му.
Чуха, че някой тича зад тях — мъжете от охраната се бяха включили в гонитбата. Ейми и Дан побързаха да завият надясно и се втурнаха по тесен коридор. Дан нахълта в малко помещение. Отвори решетката на прозореца и скочи върху перилата на балкона.
— Не е високо — каза той на сестра си. — Пък и вече би трябвало да си станала добра в скачането.
— Не искам да съм добра точно в скачането — отвърна Ейми и стиснала зъби, преметна крак през перилата. — Искам да съм добра, когато търся разни неща по библиотеките. — Тя прехвърли и другия си крак. — Във фигурното пързаляне. — Ейми приклекна със затворени очи. — В правенето на шоколадови сладкиши…
— Хайде! — изкрещя Дан и сестра му скочи.
Той я последва. Усети как костите на глезените му потреперват от удара в камъните на двора. Не беше очаквал да го заболи… чак толкова. Ейми падна и се претърколи. Погледна уплашено брат си. Той й кимна, за да й покаже, че всичко е наред.
Някой им изкрещя отгоре на арабски. На Дан не му трябваше преводач. Човекът определено не беше особено щастлив.
— Какво правите там долу? — попита Нели, след като излезе от помещение, гледащо към вътрешния двор. — И виждали ли сте някъде дамска тоалетна?
Без да отговарят, Дан и Ейми се втурнаха към нея, прегърнаха я и я затеглиха към изхода. Мъжете от охраната излязоха на двора и се затичаха.
— О, не, не ми казвайте! Пак ли? — простена Нели.
— После ще крещиш. Сега бягай!
— Извинявайте. Вашата красива страна ни харесва много — извика тя.
Изхвърчаха през входната врата, а дворът отзад се огласи от крясъци. Таксито ги чакаше и тримата се шмугнаха в него.
— Накъде? — попита водачът, след като се събуди рязко.
— Карайте, карайте, карайте! — извика Нели.
— Карам, карам, карам — възкликна зарадван мъжът и стовари крак върху газта — те за малко да излетят през тавана. — Обичам американци!