Джуд Уотсън
Отвъд гробницата (2)

Глава 2

Дебелият мъж се изправи и за миг ги прикри. Дан тутакси се възползва. Шмугна се зад плътната завеса и издърпа и Ейми.

Двамата се озоваха в малък коридор, водещ към странична врата. Изхвърчаха навън.

Видяха, че са на още по-тясна уличка, която се гънеше като змийче зад магазините. Знаеха, че след броени секунди и Ирина ще излезе на нея. Заобиколиха каруца, накамарена с щайги, и изненадаха мъж, който спеше на слънцето. Видяха задната врата на магазин и влязоха тичешком през нея в един склад. Беше тъмен и прашен и Дан се разкиха.

— Пръсни си с инхалатора — посъветва го Ейми.

— Той… е… в… ръчния багаж… на Нели — успя да изрече брат й.

Мразеше това чувство. Сякаш някой го стискаше за белите дробове. И той започваше да киха точно в най-неподходящия момент.

— Много удобно място да кихаш. Ела.

Ейми побърза да заведе Дан от прашния склад в магазина. Той беше светъл и просторен, по тавана бяха накачени обсипани с пайети костюми за танцьорки на кючек.

— Добре дошли! Търсите хубав костюм? Ще ви го дам изгодно!

— Този цвят не ми отива! Но благодаря — извика Дан и изхвърча навън.

Тръгнаха по друга криволичеща улица, сетне по трета. Накрая Ейми нареди да спрат.

— Заблудихме я.

— Засега. — Дан я сграбчи за лакътя. — Ейми, виж!

Само на няколко крачки видяха табела: САКХЕТ.

На витрината с нагъната като в театър червена завеса беше сложена самотна статуетка. От син камък, с лъвска глава, висока и горда.

Ейми и Дан се спогледаха. Без да казват и дума, нахълтаха в магазина.

Отидоха право при статуетката на Сакхет. Очевидно беше много стара. Повърхността беше изтъркана, едно от лъвските уши се беше откършило.

При тях побърза да дойде собственикът на магазина, слаб въодушевен мъж в черен панталон и бяла риза.

— Проявявате ли интерес? Красива е. Оригинал, а не копие. Навремето е принадлежала на Наполеон — обясни мъжът. — Имате набито око.

— Наполеон ли? Това не е ли италиански сладкиш? — попита Дан. — Лепкав и размекнат отвътре?

Ейми завъртя очи.

— Твоят мозък е размекнат. Наполеон е френски император. Не помниш ли, превзел е света? В бастиона на Лусиан в Париж видяхме негов портрет. Числи се към рода Кахил. Един от предците ни.

Кланът Лусиан в рода Кахил се отличаваше с изумителен стратегически нюх. Е, уменията му се бяха изродили и сега се свеждаха до дребните злодеяния на Иън и Натали Кабра и на откачената рускиня Ирина Спаска.

— Щом е избрал тази Сакхет, значи тя сигурно е важна — отбеляза Дан.

— Едва ли е толкова лесно — възрази сестра му.

— Може пък да е лесно, след като всичко останало беше толкова трудно — напомни Дан.

Собственикът на магазина повиши тон в опит отново да привлече вниманието им.

— Виждам, че сте очаровани. Да, Наполеон е притежавал много съкровища. Някои са заминали за Франция, други са останали тук. — Той сложи ръка върху статуята и я погали. — Майка ви и баща ви с вас ли са? Ще ви предложа най-изгодната цена. Държа най-хубавия магазин в Кайро.

— Не, благодаря — отвърна Дан. У дома събираше какво ли не. Знаеше, че ще се спазариш най-успешно, ако се преструваш, че не проявяваш интерес. — Хайде, Ейми, да поразгледаме още. Между другото, защо Наполеон е имал разни неща в Египет?

— През 1798 година той е нахлул в страната — обясни сестра му.

— О, младата госпожица познава историята. Ще се гордея много, ако статуетката отиде в блестящите й ръце — възкликна магазинерът и й подаде фигурката.

На нея й стана странно, че държи вещ, която е толкова стара. И която е докосвал Наполеон. От време на време се вълнуваше много заради факта, че собственото й ДНК я свързва като с верига с родословие, към което се числят такива забележителни личности. Наполеон!

— Само две хиляди — каза собственикът на магазина.

Ейми подскочи.

— Две хиляди долара ли?

— За вас хиляда и петстотин. Един човек от каирския музей проявява интерес към статуетката. Ще се върне в четири часа.

— Съмнявам се, Абдул.

Ейми се обърна. Беше забелязала високия рус непознат, който разглеждаше другия край на магазина. Не беше забелязала кога той се е приближил. Беше двайсет и няколко годишен, носеше фланелка и бежови шорти, беше обут със сандали. До кожата му със силен слънчев загар очите му изглеждаха яркозелени.

— Освен ако не търси дрънкулка, която да си сложи на ключодържателя — добави младежът с британски акцент. Той взе от ръцете на Ейми фигурката на Сакхет. — Според мен е… може би от 2007 година.

— Грешиш, Тео, наистина — усмихна се смутен собственикът. — Това е оригинал, уверявам те…

— Остави ги тези уверения, според мен се опитваш да качиш тези деца на експреса с фалшиви произведения на изкуството — рече мъжът на име Тео.

— Той твърди, че статуетката е принадлежала на Наполеон — намеси се Дан.

— Не е изключено — отвърна Тео. — Джо Наполеон държи страхотен италиански ресторант по-нататък по улицата.

— Казах ли ти аз, че Наполеон е италианец — подметна презрително Дан към сестра си.

— Всъщност е роден на Корсика — обясни Тео. — Деца, искате ли да разгледате целия магазин?

— Няма нужда — побърза да каже Абдул. — Виждам, че нямам каквото търсите. Вероятно ще го намерите в съседния магазин. Време е да затварям, затова…

Тео го подмина и отмести тежка завеса. Няколко работници се бяха сгърбили над дълга маса. Ейми застана на пръсти, защото собственикът на магазина се опита да ги закрие. Работниците обработваха с телени четки и шкурка няколко статуетки като тази на Сакхет. Търкаха ги, за да изглеждат стари.

Абдул сви рамене.

— Какво толкова, вадя си хляба.

— Няма лошо, стига да не лъжеш хората.

Точно тогава Дан сграбчи Ейми за ръката. Ирина правеше сянка на очите си с длан и надничаше през витрината.

Тео забеляза, че са разтревожени.

— Коя е тази жена? Майка ви ли?

— Една от туристическата ни група. Страшна досадница — обясни Ейми.

— Непрекъснато върви след нас — добави Дан. — Има ли друг изход?

— За мен трябва да знаете едно — отвърна Тео. — Винаги знам изход.

Месинговата камбанка над вратата издрънча точно когато те отместиха завесата и се измъкнаха.

Този път беше по-лесно. Единственото, което трябваше да правят, беше да вървят след Тео. Той забърза по лабиринта от тесни улички, явно ги познаваше. Накрая спряха да си починат при сводестия вход на пазара.

— Мисля, че сте в безопасност — каза Тео. — Да ви спра ли такси, за да се приберете в хотела?

— Изгубихме бавачката — обясни Дан. — Не е зле да я намерим. Хм, къде сме?

— Да започнем от това. Къде я оставихте?

Ейми сбърчи чело.

— Май при някакви подправки.

— Добре, така стесняваме малко участъка. Сещате ли се нещо друго?

Дан затвори очи.

— Жълта табела с кафеникави арабски букви. Три редици кошове с подправки, ядки в зелени кофи. Мустакат продавач с бенка на лявата буза. До него имаше щанд с плодове, слаб мъж с червена шапка, който крещеше: „Нарове!“.

Тео вдигна вежда към Ейми.

— Винаги ли е такъв?

— Постоянно.

Те отново тръгнаха след Тео през пазара, като внимаваха Ирина да не ги следи.

— Тук ли живеете? — попита го Ейми, докато криволичеха през навалицата.

— Отидох да следвам в Англия, но се върнах и оттогава живея тук.

— Със сигурност се ориентирате добре — отбеляза момичето.

— Бил съм екскурзовод — обясни Тео.

Усмихна й се и Ейми изведнъж осъзна, че той е доста хубав.

 

 

Вбесена, Нели стоеше пред сергията, където я бяха оставили. От колана й висеше мрежа, натъпкана до горе с разни пакети. В краката й бяха сакът на Дан и нейният сак, отгоре беше сложен найлоновият плик, който бяха взели от Алистър. Котаракът Саладин мяукаше тъжно от клетката за домашни любимци. Нели тръгна разгневена към тях.

— Къде бяхте? Реших, че са ви отвлекли. — Изведнъж тя видя Тео. Млъкна насред думата. Изгледа го от върха на русата коса до потъмнелите от слънцето пръсти на краката. — Е, здравей, Индиана Джоунс — измърка Нели точно като Саладин, когато е зърнал филе от луциан в купичката си за храна.

След като я бяха оставили, тя беше тръгнала да пазарува. Над черната й фланелка имаше прозрачно парче светлолилав плат, което Нели беше нагънала като туника. Очите й бяха очертани с черен молив, от китката до лакътя й подрънкваха мънистени гривни. Клепачите й бяха намазани със златисти сенки. Тя изглеждаше, като че се канеше да избяга в хип-хоп харем.

— Здрасти, Мери Попинс — ухили се Тео.

— Колко прозорливо! Всъщност съм съвършена във всяко отношение — отвърна Нели. Тя протегна ръка. — Казвам се Нели Гомес.

— Тео Котър.

Дан завъртя очи, защото Нели задържа ръката на Тео по-дълго, отколкото предполага едно здрависване. Дали тя наистина се изчерви? Дан не мислеше, че Нели е способна на такова нещо.

— Тео ни спаси и не купихме древно безценно произведение на изкуството, което е било изработено вчера — обясни Ейми.

Тео сви рамене.

— За съжаление се хванахте в един от най-неприятните капани за туристи наоколо. Ако искате, мога да ви покажа някои от магазините, където се продават по-истински неща — каза той, без да сваля очи от Нели.

— Ще бъде изумително — отговори тя, сякаш Тео току-що е предложил да й покаже тайните на вселената.

— По-добре да идем в хотела — предложи Ейми.

Тео изглеждаше много симпатичен, но защо да му се доверяват? Пък и нямаха време за губене. Преди да потеглят от Сеул, бяха намерили в стаята на Алистър карта за редовни клиенти. Дан я беше прибрал в джоба си и на летището те бяха запазили с нея стая в хотел на име „Екселсиор“. Всичко се разиграваше прекалено бързо.

Тео взе от Нели два от саковете, които тя носеше.

— Ти се интересуваш от Наполеон, нали? — попита той Ейми. — А знаеш ли, че когато е нахлул в Египет, той е довел със себе си учени, археолози и художници, които да проучат страната?

Е, каза го съвсем в стила на клана Лусиан, помисли си Дан.

— Къщата, където са живели учените, сега е превърната в музей. Познавам уредника.

Ох, рече си Дан. Още щом чуеше думата „музей“, сестра му започваше да се облизва. Все едно някой беше размахал пред лицето й шоколадов сладкиш с много карамел и ядки в него.

— Наблизо ли е? — оживи се Ейми.

Дали наистина да не отидат там, а не в хотела? Щом къщата си стоеше и досега, нищо чудно да намереха нещо, което да ги отведе при някой ключ към загадката.

— В Кайро нищо не е далеч — отговори Тео. — Къщата на Сенари. Намира се ей там, на „Харет Мондже“.

— Добре. Знаехме го — каза Дан.

— Елате, ще спра такси.

Тео се обърна и ги поведе през трескавото гъмжило по една улица в центъра. И да имаше платно по нея, Дан не го видя. Колите се промушваха през тесните пролуки, изскачаха пред камионите, даваха газ на червено и караха плътно след автобусите — всичко това под съпровода на симфония от клаксони и крясъци. Ейми, Дан и Нели се спогледаха. Нямаха и представа как да намерят в тая суматоха такси.

Тео слезе спокойно на улицата, вдигна ръка и пред него спря едно такси.

— Видяхте ли? — ахна смаяна Нели. — Наистина е Индиана Джоунс.