Дик Франсис
Фаворит (6)

Шеста глава

Сила беше заспала на дивана. Върху краката й бе наметнато одеяло, а на масичката до главата й имаше стъклена чаша, пълна до половината. Взех я и помирисах течността в нея. Алкохол. Обикновено пиеше кампари. Наливаше си джин само в тежки случаи.

Тя отвори очи.

— Алън! Толкова се радвам, че си се прибрал. Колко е часът?

— Девет и половина.

— Сигурно умираш от глад — тя избута одеялото от краката си, — защо не ме събуди? Вечерята чака от часове.

— Току-що пристигнах. Стой си спокойно — Джоан е в кухнята.

Отидохме да вечеряме. Седнах на обичайното си място. Столът на Бил, срещу Сила, стоеше празен и си помислих, че трябва да го преместя до стената.

По средата на вечерята Сила наруши проточилото се мълчание:

— Днес идваха двама полицаи да говорят с мен.

— Така ли? За какво — за съдебното разследване утре ли?

— Не. Разпитваха ме за Бил. — Тя бутна чинията си настрана. — И те като теб питаха дали напоследък е имал неприятности. А след това половин час ми задаваха едни и същи въпроси в различни варианти. Единият намекна, че ако съм била толкова привързана към съпруга си, както твърдя, би трябвало да знам дали е имал проблеми. Беше много неприятно.

Избягваше да ме погледне. Гледаше в чинията с полуизядената, изстиваща пържола. В държанието й се долавяше някакво необичайно смущение.

— Разбирам те напълно — досещах се каква е причината. — Навярно са те попитали в какви отношения си с мен и защо продължавам да живея в дома ти.

Тя ме погледна с изненада и явно облекчение.

— Да, така беше. Не знаех как да ти го кажа. За мен няма нищо по-нормално от твоето присъствие тук, но като че ли не успях да ги убедя.

— Утре ще се изнеса. Сила. Няма да позволя повече клюки по твой адрес. След като на полицаите им е минало през главата, че може да си изневерявала на Бил с мен, същото може да хрумне и на хората в селото. Това е много безотговорно от моя страна, за което ти се извинявам.

Всъщност според мен бе напълно нормално да продължа да живея в къщата на Бил след кончината му.

— Дума да не става, че ще си тръгваш заради мен, Алън — заяви Сила с категоричност, на каквато не бях очаквал, че е способна. — Нужен си ми. Ако не си тук да си говоря с теб, особено вечер, само ще седя и ще плача. Денят се изкарва по-лесно — децата, къщата… Ала нощем…

Внезапно изписалата се по лицето й покруса ми разкри колко свирепа и раздираща е болката от пряспата, четиридневна рана.

— Не ми пука, да си приказват каквото искат. — В очите й избликнаха сълзи. — Нужен си ми тук. Моля те от сърце, не си отивай.

— Добре. Не се тревожи. Ще остана колкото трябва. Но искам да ми обещаеш, че ще ми кажеш, когато вече си в състояние да ме пуснеш.

Тя избърса очите си и се опита да се усмихне.

— Когато започна да се тревожа за репутацията си ли? Обещавам.

Бях изминал близо сто и петдесет километра зад волана в добавка към двете състезания и се чувствах уморен. Прибрахме се рано по стаите. Сила ми обеща да си вземе приспивателните.

В два часа през нощта обаче тя отвори вратата на спалнята ми. Събудих се веднага. Тя светна лампата на нощното шкафче и приседна на леглото.

Приличаше на малко, беззащитно момиченце. Под леката светлосиня, дълга до коленете копринена нощница прозираха очертанията на стройното й тяло и стегнатите й гърди.

Подпрях се на лакът и прокарах пръсти през косата си.

— Не мога да спя.

— Взе ли си хапчетата? — попитах, въпреки че и сам можех да си отговоря. Погледът в очите й беше някак отнесен, а и с ясно съзнание никога не би влязла в стаята ми в подобни одежди.

— Да. Малко ме замаяха, но не можах да заспя. Изпих даже още едно. — Произнасяше думите завалено и бавно. — Ще си поприказваш ли с мен? Може да се унеса. Когато съм сама, само лежа в леглото и си мисля за Бил… Разкажи ми какво стана в Плъмптън… Каза, че си яздил някакъв чужд кон… Моля те, разказвай…

Седнах в леглото, наметнах юргана на гърба си и й разказах за Кейт и подаръка на чичо Джордж. През цялото време си мислех колко пъти съм стоял до леглата на Поли, Хенри и Уилям и съм ги приспивал с приказки. След известно време обаче забелязах, че тя стои с наведена глава и не ме слуша. Скоро по ръцете й бавно закапаха едри сълзи.

— Сигурно ме мислиш за глупава ревла, но просто не мога да се сдържам. — Тя се отпусна немощно и легна на възглавницата ми. Хвана ми ръката и затвори очи. Погледнах милото й, красиво лице, по което криволичеха ручейчета сълзи, стичаха се покрай ушите и попиваха в пухкавата черна коса, и я целунах по челото. Тежко ридание разтърси тялото й. Легнах до нея и пъхнах ръка под врата й. Тя се извърна, вкопчи се в мен и се разхлипа горестно в безутешната си скръб.

След известно време приспивателните най-после задействаха. Тялото й се отпусна с ръка, пъхната в горнището на пижамата ми. Дишаше тежко и шумно. Завивките бяха затиснати под нея, а февруарската нощ беше студена. Издърпах внимателно със свободната си ръка чаршафа и одеялата, покрих я с тях и наметнах юргана над раменете ни. После изгасих лампата и в тъмнината я държах грижовно в прегръдките си, докато дишането й се успокои и тя потъна в дълбок сън.

Усмихнах се, като си представих изражението на инспектор Лодж, ако можеше да ни види. Мина ми също през ум, че поведението ми в леглото едва ли щеше да е толкова пасивно, ако в прегръдките ми лежеше Кейт.

През нощта Сила се размърдваше няколко пъти неспокойно и измърморваше нещо несвързано, но щом я погалвах по косата, веднага се успокояваше. Призори притихна. Станах, увих я с юргана и я отнесох в стаята й. Знаех, че ако се събуди в леглото ми, изтрезняла от приспивателните, ще бъде подложена на излишен срам и съжаление.

Когато излязох от стаята, тя продължаваше да спи спокойно.

Няколко часа по-късно закусих набързо и я закарах в Мейдънхед, където щеше да се проведе съдебното разследване. Тя спа през по-голямата част от пътя. Не й споменах случилото се през нощта и дори не бях сигурен, че го помни.

Лодж очевидно ни чакаше. Дойде при нас още щом влязохме. Държеше в ръка сноп документи и изглеждаше солидно и делово. Когато го запознах със Сила, той я изгледа, сякаш впечатлен от бледата й хубост. Думите му обаче ме изненадаха.

— Бих искал да ви се извиня — поде той — за доста неприятните намеци, които са ви били отправени по повод на отношенията ви. — Лодж се обърна към мен. — Всички съмнения, че може би сте замесен по някакъв начин в злополуката с майор Дейвидсън, са разсеяни.

— Много мило — шеговито отвърнах аз, въпреки че вътрешно изпитах облекчение.

— Разбира се, ваша работа е какво ще кажете на съдията за жицата, но искам да ви предупредя да не храните прекалени надежди. Той не обича свободните съчинения, а вие не разполагате с каквито и да било доказателства. Не се разстройвайте, ако не сте съгласен със становището му — мисля, че почти със сигурност ще е „смърт в резултат на злополука“. Тъй като решението не е окончателно, при необходимост следствието може да бъде възобновено.

След това предупреждение приех спокойно развоя на събитията. Съдията — около петдесетгодишен мъж с буйни мустаци — ме слушаше внимателно, докато описвах злополуката с Бил, но прояви много по-малък интерес към теорията ми за жицата. Лодж даде показания, че ме е придружил до хиподрума, за да провери сведенията, получени от мен, но нищо не е открил там.

Жокеят, който яздеше зад мен, също беше призован. Той се състезаваше в категорията на аматьорите и живееше доста далеч оттук — в Йоркшър. Поглеждайки извинително към мен, в показанията си каза, че не е забелязал нищо подозрително край препятствието и по негово мнение става въпрос за обикновена злополука — малко неочаквана може би, но не и загадъчна. Всичко у него създаваше впечатление, че е трезв и здравомислещ човек.

Споменал ли е господин Йорк, запита съдията с изпълнен със съмнение глас, за предполагаемото наличие на метална жица пред когото и да било в деня на състезанието? Господин Йорк го беше направил.

Като взе предвид всички факти, предоставени му от полицията, медицинските лица, както и останалите доказателства, съдията постанови, че майор Дейвидсън е починал от травми, причинени от падането на коня му по време на състезание. Той каза, че не съществуват убедителни основания да се смята, че падането е нещо повече от нещастен случай.

Поради недоразумение относно началния час на заседанието местният вестник не беше успял да изпрати кореспондент и събитието бе отразено без подробности, само с кратко съобщение във вечерното и в сутрешното издание. Думата „жица“ изобщо не се споменаваше в него. На мен това ми беше напълно безразлично, но Сила изпита облекчение. Нямало да издържи, ако всички вземат да я отрупват с въпроси, било то приятели или още по-лошо — репортери.

В петък погребахме Бил на местното гробище. Присъстваха само роднини и близки приятели. Докато носех единия край на ковчега и се сбогувах мислено с Бил, почувствах, че няма да намеря покой, ако не отмъстя за смъртта му. Нямах представа как ще стане и, странно, не изпитвах усещането, че трябва да го направя час по-скоро. Ала един ден, обещах му аз, когато му дойде времето, ще се погрижа възмездието да сполети когото трябва.

Сестрата на Сила беше пристигнала за погребението и щеше да остане с нея още ден-два, затова, като пропуснах обяда, съобразявайки се с определеното ми тегло за състезанието на следващия ден, отидох в Лондон, където се заех с отдавна очакващите ме дела по застраховката и митническите такси на няколко пратки мед.

Служителите в кантората бяха много добри специалисти. Моята работа се състоеше в това да обсъдя с Хюс, заместника си, някои текущи въпроси, да взема някои решения, да одобря съставените вече от него планове и да подпиша купища документи и писма. Тези занимания рядко ми отнемаха повече от три дни в седмицата. В неделя имах задачата да пиша на баща си. Подозирах, че той прескача синовните встъпления и разказите за постиженията ми в конния спорт и острият му ум се съсредоточава направо върху седмичния отчет за сделките и прогнозите ми за бъдещото развитие.

Тези неделни отчети вече десет години се бяха превърнали в част от живота ми. Домашните могат да почакат, обикновено казваше той. Много по-важно за мен било да познавам всяка подробност от империята, която един ден ще наследя, и по тази причина ме караше непрекъснато да изучавам документите, които носеше от офиса вкъщи. Когато завърших гимназия, вече можех на секундата да преценя как ще ни се отразят колебанията в цените на суровините по световните пазари, въпреки че хабер си нямах в коя година е обезглавен Чарлз I.

В петък вечер с нетърпение очаквах вечерята с Кейт. Без дебелото палто и ботушите, които носеше в Плъмптън, тя беше още по-изумително красива. Беше облечена в лъскава червена рокля, проста и съблазнителна, а черната й коса се стелеше по рамената й. Излъчваше някаква вътрешна светлина, произтичаща от кипящата й жизненост. Прекарахме много весела и приятна, поне за мен, вечер. Хапнахме, потанцувахме и си поприказвахме.

Докато се поклащахме бавно на дансинга под звуците на романтичен блус, Кейт внесе единствената сериозна нотка в нашата вечер:

— Видях в сутрешния вестник бележката за съдебното разследване по повод смъртта на твоя приятел — каза тя.

Докоснах с устни косата й. Миришеше много хубаво.

— Смърт при злополука — измърморих отнесено, — но не смятам така.

Кейт възкликна леко и ме погледна.

— Ще ти разкажа цялата история, когато узная всичко — поясних, наслаждавайки се на извивката на шията й. Странно, помислих си, как е възможно да изпитваш едновременно две силни чувства. Удоволствието да се отдадеш на магията на танца с Кейт и пробождащото съчувствие към Сила, която се опитваше да се примири със самотата на стотина километра оттук, сред ветровитите хълмове на Котсуолдс.

— Разкажи ми сега — заинтригувано каза Кейт. — Ако не е злополука, какво е станало?

Поколебах се. Не исках действителността да се вмъкне и да измести магията на вечерта.

— Хайде, хайде — усмихнато ме подтикна тя, — не можеш да спреш дотук. Умирам от любопитство.

И така й разказах за жицата. Тя беше толкова изненадана, че спря да танцува и двамата останахме неподвижни на дансинга сред другите двойки, които се разминаваха и бутаха в нас.

— Боже господи — възкликна тя, — колко е… зловещо.

Накара ме да й обясня защо съдът е стигнал до това заключение и след като й обясних, че поради изчезването на жицата не са останали никакви доказателства, тя каза:

— Не мога да понеса мисълта, че някой ще се измъкне безнаказано след подобно отвратително деяние.

— Аз също, но ти обещавам, че доколкото зависи от мен, няма да позволя да стане.

— Точно така — сериозно произнесе тя. После отново влезе в ритъма на музиката, сложих ръце на тялото й и продължихме танца си. Повече не стана дума за Бил.

В онази вечер през по-голямата част от времето ми се струваше, че краката ми не докосват земята, а в колената си усещах някаква странна слабост. Кейт като че ли не го забелязваше, беше дружелюбна, в добро настроение, преливаща от оживление, без да изпада нито за миг в сантиментални чувства.

Когато й отворих вратата, за да седне в колата, изпратена от чичо Джордж да я прибере у дома, в Съсекс, бях открил колко болезнено е да си влюбен. Бях превъзбуден като изопната струна. И същевременно ме гризеше усещането, че тя навярно не изпитва подобни чувства към мен.

Вече знаех със сигурност, че искам да се оженя за Кейт. Мисълта, че тя може би не ме иска, ме изпълваше с горчивина.

На следващия ден се състезавах в Кемптън парк. В стаята с теглилките попаднах на Дейн. Разменихме общи приказки за това-онова, за времето, новите планове на Пит за нас и конете ни. Обичайните приказки между жокеи. После Дейн каза:

— Излизал си вчера с Кейт, нали?

— Да.

— И къде ходихте?

— В Речния клуб. А ти къде я води?

— Тя не ти ли каза? — попита Дейн.

— Каза да питам теб.

— В Речния клуб.

— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.

— Наравно сме — пошегува се и Дейн.

— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.

— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?

— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.

— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.

— Точно това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.

Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.

— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.

— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.

— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.

— Така е.

— Подобни неща те карат да се позамислиш, преди да предложиш на някое момиче да прекара живота си в непрестанна тревога — каза угрижено Дейн.

— На Кейт ли? — попитах аз.

Той се извърна рязко и се засмя.

— Май да. Възражения ли имаш?

— Да — опитвах се гласът ми да звучи шеговито, — имам много сериозни възражения.

Неговата кола бе по-близо от моята. Той сложи състезателните си очила и жокейската си шапка на седалката. Куфарът му беше в багажника.

— Хайде, сбогом, приятелю — каза Дейн. — Ще те уведомявам редовно.

Изчаках да тръгне и му помахах. Рядко съм завиждал на някого, но в този момент изпитвах неудържима завист към него.

Качих се в лотоса и обърнах ниската му синя предница към къщи.

Видях фургона по пътя през Мейдънхедския пущинак. Беше паркиран на отбивката от моята страна с вдигнат капак, а около него бяха разхвърляни инструменти. Предницата му сочеше към мене, сякаш се е повредил на път за Мейдънхед. Някакъв мъж разхождаше напред-назад един кон около колата.

Шофьорът стоеше пред вдигнатия капак и се почесваше и като ме видя, ми махна да спра. Отбих до него. Той заобиколи колата, за да застане до прозореца ми. Беше на средна възраст, без особени отличителни черти, с черно яке.

— Разбирате ли от двигатели, господине? — попита ме той.

— По-малко от вас предполагам — отговорих усмихнат. Ръцете му бяха изцапани с масло. Ако шофьорът на фургона не може да си открие повредата сам, едва ли на някой друг щеше да му е по-лесно. — Мога обаче, стига да искате, да ви откарам в Мейдънхед. Там сигурно ще намерите някой, който може да ви помогне.

— Много сте любезен, господине — учтиво отвърна на предложението ми той. — Много ви благодаря. Но… ъъ… имам малък проблем. — Мъжът погледна в колата и забеляза бинокъла на седалката до мен. Лицето му светна. — Случайно да разбирате от коне, господине?

— Малко. Да.

— Ами ето каква е работата. Карам тия два коня към лондонското пристанище. Ще ги изнасят зад граница. С този, значи, всичко е наред. — Той ми посочи коня, който развеждаха пред фургона. — Ама другия нещо не го бива. Избива го пот комай от един час и си хапе корема. Все се мъчи да легне. Вижда ми се болен. Конярчето е вътре с него, ама виждам, че и то се е разтревожило.

— Може да има колики — предположих. — Ако това е причината, би трябвало да изкарате и него и да го развеждате. Само така ще му олекне. Изключително е важно да им се осигурява движение, когато имат пристъп на колики.

Шофьорът ме погледна притеснено.

— Знам, че ви искам голяма услуга — умолително подхвана той, — ама ще дойдете ли да му хвърлите едно око? На мене ми дай коли, от коне разбирам само колкото да залагам на тях. А пък конярчетата не ми се виждат много кадърни. Не искам шефът да ми трие сол на главата, че не съм си свършил работата.

— Добре. Ще дойда. Но не съм ветеринарен лекар, нали разбирате.

Той се усмихна облекчено.

— Благодаря ви, господине. Поне ще ми кажете дали трябва незабавно да потърся лекар, или може да почака.

Паркирах колата зад фургона. Вратата се отвори и една ръка, предполагам на коняря, се протегна, за да ми помогне да се кача. Хвана ме за китката.

И ме сграбчи здраво.

Вътре ме чакаха трима мъже. И естествено нямаше нито болен, нито здрав кон. След леко объркване се озовах притиснат с гръб до перилото за връзване на коне. За десетина секунди очите ми привикнаха с полумрака. Вътрешността на фургона бе разделена с платна на три отсека за конете, а в дъното му беше оставено място за съпровождащите ги коняри.

Двамата от мъжете ми хванаха ръцете. Бяха застанали от двете ми страни малко зад мен и болезнено ми огъваха китките. Дунапренът, с който беше облечено перилото — във всички фургони се прави така, за да не се наранят конете, — ме драскаше по врата.

Шофьорът се качи и затвори вратата. В поведението му, въпреки че си остана все така почтително, се долавяха тържествуващи нотки. Заслужаваше си. Добре ме беше вкарал в капана.

— Много моля да ни извините, господине — възпитано каза той. Беше направо зловещо.

— Ако се надявате да ми вземете парите — предупредих ги аз, — трябва да ви разочаровам. Залагам по малко, а и днес не ми провървя особено. Боя се, че сте си отворили работа за някакви мизерни осем лири.

— Не ни трябват парите ви — каза той, — макар че след като сам ни ги предлагате, ще се възползваме.

Без да сваля любезната усмивка от лицето си, шофьорът бръкна и ми взе портфейла.

Ритнах го с все сила по кокалчетата, но движенията ми бяха ограничени от позата, в която се намирах. Само като усетиха, че се помръдвам, двамата веднага извиха ръцете ми още по-назад.

— На ваше място бих се въздържал от подобни действия — каза любезният шофьор, разтривайки кокалчето на крака си. Той отвори портфейла ми, извади парите, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на коженото си яке. Прегледа останалите неща в портфейла, после пристъпи и го върна обратно в джоба ми. Усмихваше се леко.

Стоях неподвижно.

— Така е по-добре — каза той одобрително.

— Каква е тази работа? — попитах. Мерна ми се в главата, че възнамеряват да искат откуп за мен от някакъв далечен баща милионер. Заедно със съобщението „Пратете ни десет хиляди лири стерлинги или ще си получите обратно сина на малки парченца“. Това би означавало, че знаят добре кой съм всъщност и не са спрели просто случаен пътник в красиво изглеждаща кола само за да го оберат.

— Вие не знаете ли? — каза шофьорът.

— Нямам представа.

— Бях помолен да ви предам едно съобщение, господин Йорк.

Значи все пак знаеше кой съм. И не го бе разбрал преди минута от портфейла ми, в който имаше само банкноти, марки и чекова книжка. Едно или две неща с името ми имаше в страничното джобче на портфейла, но той не погледна там.

— Какво ви кара да мислите, че името ми е Йорк? — попитах на свой ред, като се опитвах да потисна пристъпа на гневна изненада. Не ми беше от полза.

— Господин Алън Йорк трябваше да шофира по това шосе на път от Кемптън парк към Котсуолдс в около пет и петнайсет следобед в събота, 27 февруари, в тъмносин „Лотос елит“ с номер „КАВ 890“. Трябва да ви благодаря, че ми позволихте толкова лесно да ви заловя. Може да пътувате месец по това шосе и да не видите друга кола като вашата. Щеше да ми отворите доста работа, ако карахте например форд или остин.

Тонът му все още беше светски.

— Продължете с вашето съобщение. Слушам ви — казах аз.

— Действията звучат по-силно от думите — каза с равен глас шофьорът.

Той се приближи и разкопча сакото ми, като ме гледаше с широко отворените си очи, сякаш ме предизвикваше да го сритам. Не мръднах. Отвърза връзката ми, разкопча ризата. Гледахме се в очите. Надявах се, че и моите са така безизразни като неговите. Отпуснах ръцете си и почувствах, че и двамата мъже разхлабват малко хватката си.

Шофьорът отстъпи крачка и погледна към четвъртия човек, който се бе опрял мълчаливо до стената на конския фургон.

— Целият е твой, Сони. Предай съобщението — каза той.

Сони беше млад, с дълги бакенбарди. Но аз не гледах лицето му. По-скоро наблюдавах ръцете му.

Имаше нож. Дръжката лежеше в дланта му и пръстите бяха леко свити, но не стискаха силно. Начин, по който професионалист държи ножа си.

В държанието на Сони нямаше нищо от подигравателните обноски на шофьора. Стоеше здраво стъпил срещу мен и насочи острието на ножа си към гръдната ми кост. Бодна ме леко, толкова фин беше допирът му.

О, проклетия, помислих си. Баща ми нямаше да бъде очарован, ако получеше съобщението за отвличане, подсилено от мои молби за спасение. Нямаше да мога да го преживея. Бях сигурен, че тази малка мелодрама целеше да ме докара до съответното паническо състояние на духа. Облегнах се назад, като че ли исках да се отдалеча от ножа. Устата на Сони се разтегна в усмивчица.

Като използвах перилото за своеобразен трамплин, се извих напред и с колкото сили имах, сритах Сони в слабините. После си измъкнах ръцете от отслабената хватка на мъжете.

Спуснах се към вратата и я отворих. В малкото пространство на конското фургонче нямах големи шансове, но си мислех, че ако мога да стигна до гъсталака, бих могъл да се справя с тях. Бях научил един-два мръсни номера за ръкопашен бой от братовчед ми, който живееше в Кения и беше взимал уроци от Мау-Мау.

Но не успях да се справя.

Опитах се да разтворя с един замах вратата, но тя се съпротивляваше и се отваряше бавно. Шофьорът ме хвана за глезена. Отблъснах ръката му, но жизненоважната секунда бе минала и двамата мъже, които ме бяха изпуснали, ме сграбчиха за дрехите. През полуотворената врата мярнах мъжа, който разхождаше нагоре-надолу коня. Той гледаше въпросително към конския фургон. Бях забравил за него.

Блъсках бясно с крака, юмруци и лакти, но бяха твърде много за мен. Свърших там, където бях започнал, опрян до облицованото с дунапрен перило с двете ръце, извити силно назад. Този път двамата мъже не бяха толкова внимателни. Блъснаха ме силно назад и увиснаха от двете ми страни. Прободе ме остра болка в раменете, после заслиза надолу към корема ми. Стиснах зъби.

Сони, превил се на две, полуседеше, полуклечеше в ъгъла и гледаше със задоволство.

— Това причинява болка на копелето, Пийки — каза той. — Направи го отново.

Пийки и приятелят му отново го сториха.

Сони се засмя. Не беше добър смях.

Ако ме извиваха още малко, сигурно щяха да ми скъсат някое сухожилие или да ми разместят рамото. Едва ли можех да направя много нещо по този въпрос.

Шофьорът отново притвори вратата на конското фургонче и вдигна ножа от земята, където бе паднал. Не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди това. Юмрукът ми го бе пернал по носа и от него струеше кръв. Но самообладанието му не бе пострадало.

— Стига, стига, Пийки — каза той. — Шефът каза да не го удряме силно. Той подчерта думите си. Не искаш шефът да разбере, че не си му се подчинил, нали? — В гласа му имаше заплаха.

Напрежението в раменете ми намаля. Усмивката на Сони се превърна в мрачно озъбване. Оказа се, че трябва да съм благодарен на шефа им, макар и не кой знае за какво.

— Господин Йорк — каза шофьорът, като се доближи отново, бършейки носа със синя носна кърпичка, — всичко това беше напълно ненужно. Само искахме да ви предадем едно съобщение.

— Не искам да слушам нищо с нож, опрян в мен — казах аз.

— Да, сър — въздъхна шофьорът, — виждам, че това беше грешка. Исках само да разберете, че предупреждението е много сериозно. Ако не се съобразите с това, ще изпаднете в истинска беда. Повтарям ви, в истинска беда.

— Какво е предупреждението? — попитах, подлъган от спокойния му тон.

— Трябва да спрете да задавате въпроси за майор Дейвидсън — каза той.

— Какво? — опулих се срещу него. Беше толкова неочаквано. — Не съм разпитвал за майор Дейвидсън — казах със слаб глас.

— Не знам нищо за това, сър — шофьорът се дръпна встрани, — но това е съобщението и би било хубаво, ако го имате предвид. Казвам ви го за ваше добро. Шефът не обича да му се бъркат в работите.

— Кой ти е шефът? — попитах.

— Знаете, че е по-добре да не задавате такива въпроси. Сони, иди и кажи на Бърт, че сме свършили тука. Ще товарим коня.

Сони се надигна с ръмжене и тръгна към вратата, като все още притискаше слабините си.

— Стойте мирно, господин Йорк, и няма да ви причиним вреда — каза шофьорът с все същата учтивост. Дръпна се крачка и погледна носната си кърпичка, за да разбере, че носът му все още кърви. Последвах съвета му и останах спокойно. Той отвори вратата и скочи долу. Минаха няколко минути, в които Сони и аз разменяхме погледи, но никой не продумваше.

После се чу шум от откачането на болтове и куки. Задната стена на фургона бе смъкната до земята и образува рампа за изкачване на животното. Петият човек, Бърт, поведе коня по рампата и го върза наблизо. Шофьорът вдигна задния капак отново и го затегна.

Използвах краткото време, през което дневната светлина проникна вътре, за да извърна леко глава и да зърна как изглеждаше Пийки. Видях това, което очаквах, но то само засили учудването ми.

Шофьорът скочи в кабината, затвори вратата и запали двигателя.

Бърт каза:

— Заведете го до вратата.

Конският фургон потегли бавно. Бърт отвори вратата. Пийки и другият пуснаха ръцете ми и Бърт ме блъсна напред. Стоварих се на шосето, докато засилващият се фургон напусна отбивката и пое по пустия път. Добре, че имах опит при падане от коне и инстинктивно се превъртях през рамо.

Седнах на земята и гледах след отдалечаващата се кола. Регистрационният й номер беше почти скрит под дебел слой мърсотия и кал, но все пак видях част от буквите. АРХ.

Колата ми все още беше в отбивката. Надигнах се, изтупах праха от костюма си и тръгнах към нея. Смятах да последвам конския фургон и да видя къде отива. Но предвидливият шофьор, с когото разговарях, се бе погрижил и за това. Колата ми не искаше да запали. Като отворих капака на мотора, за да видя какво е повредено, открих, че три от четирите запалителни свещи са махнати. Бяха наредени грижливо върху акумулатора. Отне ми десетина минути да ги сложа отново, защото ръцете ми трепереха.

Вече нямаше смисъл да се опитвам да последвам фургона или да питам някого за посоката, в която бе поел. Влязох обратно в колата и закопчах яката на ризата си. Връзката ми я нямаше.

Отворих транспортния справочник и потърсих буквите АРХ. Макар че не беше кой знае каква следа, разбрах, че конският фургон беше регистриран в Западен Съсекс. Ако регистрационният номер беше истински, може би щеше да е възможно да открия собственика му. Близо четвърт час стоях и размишлявах. После запалих колата и тръгнах обратно към Мейдънхед.

Градчето беше облято в светлини, макар че почти всички магазини вече бяха затворени. Вратата на полицейския участък бе отворена широко. Влязох и попитах за инспектор Лодж.

— Все още не е дошъл — каза полицаят и ме огледа изпитателно, после хвърли поглед към стенния часовник. Беше шест и десет. — Ще бъде тук всеки момент. Ако желаете, може да го почакате.

— Още не е дошъл ли? Искате да кажете, че сега почва работа?

— Да, господине. Той е нощна смяна. Тук в събота имаме доста работа — ухили се той. — Дансинги, бирарии и катастрофи.

Усмихнах му се и аз и седнах на една пейка да почакам. След пет минути Лодж влезе забързан, сваляйки палтото си.

— Добър вечер, Смол. Нещо ново? — поздрави той полицая, седнал пред бюрото за разпити.

— Джентълменът иска да разговаря с вас — каза Смол, като кимна към мен. — Чака ви от няколко минути.

Лодж се обърна. Станах на крака.

— Добър вечер — казах.

— Добър вечер, господин Йорк. — Лодж ме погледна изпитателно, но не беше изненадан да ме види. Очите му се спряха върху яката на ризата ми и веждите му леко се повдигнаха.

— Какво бих могъл да направя за вас? — задоволи се да каже той.

— Много ли сте зает? — попитах на свой ред. — Ако имате време, бих искал да ви разкажа… как загубих връзката си. — В средата на изречението осъзнах, че обяснението ми звучи идиотски. Така си беше. Смол ме погледна с любопитство, като ме сметна за луд, който идва в полицейския участък, за да разкаже на инспектора как си е загубил вратовръзката.

Но Лодж като наблюдателен човек каза само:

— Заповядайте в кабинета ми, господин Йорк.

Той тръгна напред. Окачи шапката и палтото си на закачалката и запали газовата камина. Но пламъкът й не можеше да направи мястото приятно — всъщност си оставаше тясна, гола стаичка с шкафове за документи.

Лодж седна зад малкото си бюро, а аз, както преди, срещу него. Той ми предложи цигара и учтиво ми я запали. Докато димът се спускаше успокояващо в дробовете ми, се чудех откъде да започна.

— Стигнахте ли до нещо ново по случая на майор Дейвидсън през последните два дни? — попитах аз.

— Страхувам се, че не. Случаят вече не е с приоритет за нас. Вчера обсъждахме въпроса и се консултирахме със старшия комендант на гонките, сър Кресуел Стамп. С оглед на съдебното решение след разследването вашата версия бе сметната изцяло за плод на развихреното ви младежко въображение. Никой освен вас не е виждал подобна метална жица. Следите върху диреците на препятствието биха могли да са от жица, но нямаме представа кога са направени. Разбрах, че е твърде разпространена практика за служителите, работещи по хиподрума, да издигат жица над преградата за скачане, така че хора от публиката да не се опитват да прескачат препятствието и да повреждат брезовите трупи.

Той спря за миг, после продължи:

— Сър Кресуел каза, че мнението на няколко от членовете на Националния ловен комитет, с които е имал възможност да говори по телефона, е, че просто сте сгрешили. Те смятат, че ако сте видели някаква метална жица, тя сигурно е принадлежала на хората от поддръжката.

— Разпитвали ли са ги? — попитах аз.

— Отговорникът по поддръжката — отвърна с въздишка Лодж — твърди, че не е оставял никаква метална жица, но един от персонала му е достатъчно възрастен и разсеян и не е сигурно дали не го е направил той.

Спогледахме се в мрачно мълчание.

— А вие лично какво мислите? — попитах накрая.

— Смятам, че наистина сте видели телта — каза Лодж — и че майор Дейвидсън е повален от нея. Има един факт, който лично смятам за достатъчно съществен, за да оправдае моето становище. Това е, че служителят, нарекъл се Томас Кук, не си е прибрал възнаграждението за деня. От опит знам, че трябва да има много сериозна причина един работник да зареже дневната си надница. — Той се усмихна саркастично.

— Бих могъл да ви запозная и с друг факт, показващ, че майор Дейвидсън не е паднал случайно — казах аз, — но отново ще трябва да вярвате само на думите ми. Нямам доказателства.

— Продължавайте.

— Някой иска на всяка цена да ме накара да не задавам повече въпроси във връзка с инцидента. — Разказах му за събитията във и около конския фургон и добавих: — Какво ще кажете за новото ми развихрено младежко въображение?

— Кога се случи всичко това? — попита Лодж.

— Преди около час.

— А какво правихте оттогава до момента, когато пристигнахте тук?

— Размишлявах — отвърнах и загасих цигарата си.

— Аха — възкликна Лодж. — Добре, а мислили ли сте за това, че вашата история звучи неправдоподобно на места? Началникът ми няма да я хареса, когато му докладвам.

— Тогава недейте — казах и се усмихнах, — но лично аз предполагам, че най-невероятното в тази история е, че бяха използвани пет мъже, кон и специален конски фургон, за да ми се отправи предупреждение, което би могло просто да се изпрати по пощата.

— Това очевидно говори за странна организация — отвърна Лодж с леко ироничен глас.

— Те са най-малко десетина — казах аз. — Един или двама са може би в болницата.

Лодж очевидно се стегна.

— Какво искате да кажете? Откъде знаете?

— Петимата мъже, които ме спряха днес, са таксиметрови шофьори. Или от Лондон, или от Брайтън, не съм съвсем сигурен. Видях ги на състезанията в Плъмптън преди три дни — биеха се със съперническа банда.

— Какво? — учуди се Лодж.

Замисли се, после каза:

— Да, видях информация в пресата. Разпознахте ли някого със сигурност?

— Да — казах аз. — Сони извади ножа си и в Плъмптън, но беше повален от един едър мъж и нямаше голяма възможност да го използва. Но видях лицето му много ясно. Пийки също не може да бъде сбъркан — има черен перчем, израснал от средата на челото му. Останалите трима сигурно също бяха от групата в Плъмптън. Тогава трябваше да изчакам един приятел, за да го закарам до тях, и имах достатъчно време да наблюдавам таксиджиите, след като свърши битката. Бърт, мъжът с коня, е с насинено око в момента, а човекът, който държеше дясната ми ръка и чието име не зная, имаше залепен лейкопласт на челото. Но защо всички са на свобода? Последния път, когато ги видях, бяха задържани за нарушаване на обществения ред.

— Може би очакват процес или пък са си платили глобата и са ги пуснали. Не знам, трябва да видя докладите — каза Лодж. — Сега според вас защо е трябвало да използват толкова много хора, за да ви изпратят предупреждение?

— Доста ласкаещо е да изпратят петима, ако се замислите — ухилих се аз. — Може би бизнесът на такситата е замрял и нямат какво друго да правят. Или пък, както каза шофьорът, искаха предупреждението да се запомни добре.

— Това от своя страна — вметна Лодж — ме води към друг неправдоподобен момент. Защо, след като срещу вас е би насочен нож, сте се хвърлили напред? Защо сте си търсили белята?

— Не бих бил толкова дързък, ако острието беше насочено малко по-нагоре; но то беше точно срещу гръдната ми кост. Ще ви потрябва чук, за да прекарате нож през това място. Предположих, че по-скоро ще избия ножа от ръката на Сони, отколкото да го вкарам сам в тялото си. Така и стана.

— Не се ли порязахте малко при тази атака?

— Немного.

— Да видим — рече Лодж и заобиколи бюрото си.

Отворих отново ризата си. Между второто и третото копче имаше малка драскотина по кожата над гръдната ми кост, дълга два-три сантиметра. По раничката беше засъхнала малко кръв и надолу имаше ръждива следа, където се бяха изтърколили няколко капчици. На няколко места ризата ми бе изцапана с червено. Нищо. Не чувствах нищо.

Лодж седна отново. Закопчах ризата си.

— Така — каза той, като вдигаше писалката си и хапеше края й. — А какви въпроси сте задавали относно майор Дейвидсън и на кого?

— Това е най-учудващото в цялата тази работа — отвърнах. — Не съм питал почти никого за нищо. И със сигурност не съм получавал никакви полезни отговори.

— Но явно някъде сте докоснали оголен нерв — рече Лодж. Той извади от едно чекмедже лист хартия. — Кажете ми имената на всички, с които сте обсъждали въпроса за металната жица.

— С вас — казах пъргаво аз — и с госпожа Дейвидсън. И с всеки при разследването, който ме е чул да говоря за находката си.

— Забелязах обаче, че разследването не бе отразено във вестниците съвсем точно. Не бе споменато нищо за металния проводник — допълни той. — И ако някой е наблюдавал разследването, едва ли е останал с впечатлението, че сте настървен да разкриете загадката. Приехте съдебното решение твърде спокойно и едва днес дадохте знак, че не сте съгласен с него.

— Благодаря ви, че предварително ме предупредихте какво бих могъл да очаквам — казах.

Списъкът на Лодж изглеждаше кратичък и съвсем незадоволителен на големия бял лист хартия.

— Някой друг? — запита той.

— Ами… и с една приятелка… госпожица Елъри-Пен. Снощи й казах.

— Приятелка ли? — повтори той и си записа името й.

— Да — отвърнах.

— Някой друг?

— Не.

— Защо не? — попита той, като отмести листа хартия.

— Защото прецених, че вие и сър Кресуел се нуждаете от чист терен. Мислех, че ако продължа с разпитванията, мога да предизвикам грешни заключения. Да карам хората да застават нащрек и да дават вече обмислени отговори — нещо такова ми се въртеше в главата. Но от това, което казвате, след като сте прекратили разследванията си, може би все пак излиза, че съм избързал — завърших с известна горчивина.

Лодж ме погледна внимателно.

— Вашето негодувание е оценено като младежко и твърде разгорещено — каза той.

— Двайсет и четири години не са съвсем младежка възраст. Доколкото си спомням, веднъж Англия е имала премиер-министър на същата възраст. И той не се е справил толкова зле.

— Това е неуважително и вие го знаете добре — каза той.

Усмихна се широко.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Да се прибера — отвърнах и погледнах часовника си.

— Не, имам предвид случая с майор Дейвидсън.

— Да задам толкова въпроса, колкото ми хрумнат — допълних бързо.

— Въпреки предупреждението?

— Именно заради това — казах. — Самият факт, че петима мъже са изпратени да ме сплашат, означава, че има сериозна причина да разкрия кой се крие зад всичко това. Както знаете, Бил Дейвидсън ми беше добър приятел. Не мога да оставя безнаказан този, който е причинил смъртта му. — Помислих за момент. Първо ще открия кой е собственикът на такситата, шофирани от Пийки и компания.

— Добре, неофициално ви пожелавам късмет — каза Лодж, — но се пазете.

— Разбира се — станах от стола си.

Лодж ме изпрати до външната врата на полицейския участък и ние си стиснахме ръцете.

— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — рече той.

— Добре, ще ви се обадя.

Вдигна ръка в приятелски жест и се прибра. Отново поех прекъснатото си пътуване към Костуолдс. Ужасно ме боляха изкълчените рамене, но като се съсредоточех върху злополуката с Бил, успявах да ги забравя.

Хрумна ми, че както злополучното падане, така и историята с конския фургон даваха известен ключ към ума, който ги бе замислил и осъществил. Логично бе да се предположи, че е една и съща личност. И двете случки бяха пипнати грижливо, подчинени на простичък, но ефикасен план и думата „хитроумно“ се промъкна в ума ми. Започнах да ровя из паметта си, като гонех отзвука й. Най-после стигнах и до Джо Нантуич и заплашителното писмо, което бе получил преди десет дни, но реших, че проблемите на Джо нямат нищо общо с тези на Бил.

Както клопката срещу Бил, така и предупреждението срещу мен бяха по-насилствени като действие, отколкото като план. Отчасти Бил бе загинал поради лош късмет и с мен нямаше да се държат толкова грубо, ако не се бях опитал да избягам. Стигнах до извода, че търся някого с ограничено въображение, човек, готов да стигне до определена точка на грубост и насилие, чиито малки заговори — поради сложната им природа — стигаха до по-гръмотевичен край, отколкото бяха замисляни.

Утешително беше да стигна и до извода, че моят противник не беше мъж със свръхчовешка интелигентност. Можеше да прави грешки. В това отношение най-голямата му беше да ми изпрати съвсем ненужно предупреждение, чийто краен резултат бе да ме накара да заработя още по-активно по въпроса.

Два дни не предприех нищо. Нямаше нищо лошо в това да създам впечатлението, че предупреждението ме е впечатлило дълбоко.

Играех покер с децата и губех от Хенри, защото половината от ума ми беше заета с работите около смъртта на баща му.

— Не мислиш за това, което правиш, Алън — каза ми веднъж Хенри с подигравателно скръбен глас, като ми отмъкна десет чипа с два чифта.

— Сигурно е влюбен — добави Поли и ми отправи преценяващ женски поглед. Така беше.

— Ами — каза Хенри, докато разбъркваше картите.

— Какво е това влюбен? — попита Уилям, който си играеше на „бълхи“^[1] с пържените си картофи за голямо неудоволствие на Хенри.

— Сладникава работа — каза Хенри. — Целувки и други такива лигавщини.

— Тогава мама е влюбена в мен — каза Уилям. Той бе гальовно дете.

— Не говори глупости — каза Поли надуто от височината на единайсетте си години. — Влюбен означава сватба, булка, конфети и такива неща.

— Добре, Алан — каза Хенри с подигравателен глас, — по-бързо приключвай с влюбването, защото няма да ти остане нито един чип.

Уилям вдигна ръка. Очите му останаха широко отворени. Това означаваше, че има най-малко два аса. Това всъщност бяха единствените карти, които познаваше. Видях Хенри как го поглежда бързо, после отново се взира в ръката си. Изчисти три карти и взе три нови. Когато дойде редът му, пасува. Обърнах ги — две дами и две десетки. Хенри беше реалист. Знаеше кога да отстъпва. А Уилям се наведе с вълнение напред и спечели само три чипа с трите аса и чифт петици.

Не за първи път се учудвах на шегите на наследствеността. Бил беше дружелюбен, искрен мъж, с много сериозен морал. Сила бе страстна и любяща. Нито един от тях не беше особено интелектуално надарен; въпреки това бяха оставили в наследство на най-големия си син извънредна, проницателна интелигентност.

И можех ли да предположа, докато сечех картите на Поли и помагах на Уилям да изправи накланящата се кула от картофен чипс, че Хенри вече държи в острия си осемгодишен мозък ключа към смъртта на баща си.

Самият той не знаеше това.