Дик Франсис
Фаворит (13)

Четиринадесета глава

Джо Нантуич пръв откри снайпериста.

Осем дни след посещението на Лодж шофирах към състезанието в Съсекс, след като бях прекарал малко време в офиса си. Натъртванията бяха вече изчезнали; ребрата и ключицата ми бяха зараснали в идеален вид и дори упоритото, постоянно главоболие бе почнало полека-лека да ме отпуска. Свирках си по пътя към съблекалнята и показах на Клем чисто новата си каска, купена сутринта от „Бейтс“ на улица „Дърмин“ за малко повече от три лири.

Помещението за теглене беше празно и далечни охкания и ахкания показваха, че първата гонка е в разгара си. Клем привеждаше в ред съблекалнята след торнадото от жокеи, съблекли цивилните си дрехи, за да ги сменят с шарените състезателни екипи. Видя ме, излезе изпод рампата на парадния ринг и ме поздрави сърдечно. Стиснахме си ръцете.

— Радвам се да ви видя отново, сър — каза той, като взимаше каската. Написа с химикалка името ми на парче самозалепваща се лента и го постави на блестящата черупка. — Да се надяваме, че няма да ви се наложи скоро да купувате нова. — Натисна здраво с палец лепенката.

— Утре започвам отново, Клем — казах. — Можеш ли да ми донесеш такъми? Голямо седло. Нямам проблем с теглото, ще яздя Адмирал.

— Твърде сте отслабнали — каза Клем състрадателно. — И ще сложат доста олово, за да ви балансират, а Адмирал не е свикнал. Обикновено майор Дейвидсън не се нуждаеше и от грам допълнително. — Клем ме огледа оценяващо и кимна. — Загубили сте две-три кила несъмнено.

— Дано е за добро — казах весело, като се обърнах към вратата.

— О, само минутка, сър — обади се отново Клем. — Джо Нантуич ме помоли да ви кажа, ако дойдете, че имал да ви казва нещо.

— Така ли? — попитах.

— Питаше за вас в събота в Ливърпул, но му казах, че може би ще пристигнете тук, тъй като господин Грегъри ми спомена, че смятате да яздите Адмирал утре — каза Клем, като разсеяно поставяше седлото и го галеше с длан.

— Джо каза ли ти какво има да ми говори?

— Да, иска да ви покаже парче кафява опаковъчна хартия с нещо написано. Каза, че сигурно ще ви е интересно да я видите, макар че не разбирам защо — думата, която мярнах, беше нещо, свързано с пилета. Беше намерил хартийката в съблекалнята в Ливърпул, сгъна я внимателно, както бе седнал на пейката, и я мушна във вътрешния джоб на якето си. И се подхилваше. Предположих, че е обърнал една-две чаши, но така бяха повечето хора, защото беше след Нацшоналния тур. Каза още, че написаното там било пълна дивотия за него, но все пак би могло да бъде някакъв ключ към решаването на загадката, никога не се знаело. Попитах го ключ към каква загадка? Но той не ми отговори, а аз пък си имах много работа, за да се занимавам повече с него.

— Ще го видя и ще разбера за какво става дума — рекох. — Да се надявам, че още пази хартийката у себе си.

— Да, още. Преди малко потупа джоба си, когато ме попита дали сте тук, и чух, че хартийката изшумоля.

— Благодаря, Клем — казах.

Излязох навън. Гонката беше привършила, победителят — поведен към мястото за разседлаване, пред помещението за претегляне. От трибуните се разпръскваха стотици бъбрещи зрители. Стоях близо до помещението с кантара, чаках Джо и дочувах последните сплетни. От говорещия наблизо научих, че в Ливърпул състезанието било ужасно разочароващо, тъпо, пълен провал. За съжаление по това време бях много зает, защото се бях подложил на интензивен курс за възстановяване на раменните мускули с цел да си възвърна силата.

Сенди ме шляпна шумно по гърба, докато минаваше, отправяйки следната забележка:

— Страшно гот е човек да види старата ти мутра отново на хоризонта, макар че приличаш на неуспял актьор от филм на ужасите. Виждал ли си Джо? — продължи той. — Малкият негодник се ослушваше за теб.

— Така чух — отвърнах. — Чакам го да се появи.

Един-двама журналисти ми зададоха въпроси за състезателните ми планове и си взеха бележки за Адмирал за утрешните си издания. Сър Кресуел Стамп забеляза скромната ми личност с късо кимване на величествената си глава и с характерното повдигане на горната устна, което според него означаваше усмивка.

Удоволствието да бъда отново в любимото ми обкръжение донякъде се помрачи от вида на Дейн, който крачеше през тревата и оживено говореше нещо на нежно, спиращо дъха красиво момиче, вървящо редом с него. Лицето й бе обърнато с внимание към него и тя се смееше. Кейт.

Когато ме забелязаха, ускориха крачка и се приближиха усмихнати — блестяща двойка, събуждаща искрена завист с грацията си и взаимните топли погледи.

Кейт, която бе свикнала с израненото ми лице по време на обяда няколко дни по-рано, ме поздрави с късо „Здрасти“, от което за съжаление отсъстваха всички любовни и съчувствени полутонове. Хвана ме за ръка и ме помоли да се разходя с тях покрай хиподрума, за да наблюдаваме с нея и с Дейн следващата гонка близо до водното препятствие.

Погледнах към Дейн. Усмивката му беше бледа и тъмните му очи ме наблюдаваха непроницаемо, без доброжелателност. Когато го видях заедно с Кейт, мускулите ми се свиха неволно и знаех точно какво чувства и той към мен.

Това, което отговорих в този момент на най-нисък градус на приятелството ни, беше толкова нежелано, както силно бе желанието да проследя Клод Тивъридж:

— Не бих могъл да дойда тъкмо сега. Първо трябва да открия Джо Нантуич. Какво ще кажете за по-късно… ако искате отново да се поразходите натам?

— Добре, Алън — каза ми тя. — Или може би да пием чай заедно?

Тръгна заедно с Дейн и каза:

— Доскоро.

Произнесе думите през рамо със закачлива усмивка, в която можех да прочета подигравка за ревността, която будеше в мен.

Наблюдавах ги как си тръгват и забравих да се оглеждам за Джо, но после тръгнах да го потърся в стаята за теглене и съблекалнята. Не беше и там.

Завърнах се на поста си пред вратата и над мен надвисна Пит. Поздрави ме като отдавна загубен приятел. Шапката беше килната назад на едрата му глава, широките рамене разгъваха реверите на палтото му и той ме зяпаше доброжелателно.

— Добре са те зашили, както виждам — рече. — Предполагам, че все още не можеш да си спомниш какво се случи?

— Не — казах аз с известно съжаление. — Понякога си мисля… но не мога да задържа спомените си…

— Може би така е по-добре — каза той утешително, като преметна очилата си за надбягване на рамо и се приготви да влезе в стаята с кантара.

— Пит — казах, — не си ли виждал някъде Джо? Мисля, че ме е търсил.

— Да — каза той, — и в Ливърпул те търсеше. Много му се искаше да ти покаже нещо, мисля, някакъв адрес, написан на парче кафява хартия.

— Видя ли го? — попитах.

— Да, всъщност го погледнах, но той ми досади и не му обърнах много внимание. Мисля, че мястото беше Чичестър.

— Знаеш ли къде е Джо сега? — рекох. — Чакам го от известно време, но въобще не се е мяркал.

— Да — тънките устни на Пит се свиха в знак на размисъл. — Преди десетина минути видях малкия негодник в бара.

— Вече! — възкликнах.

— Пиян, малък мръсник — каза той с равнодушен тон. — Не бих го качил на мой кон дори ако беше последният останал жокей на света.

— В кой бар? — продължих да разпитвам.

— Къде ли? Ами в оня зад залата за залагания. Той и другият мъж бяха заедно с чернокосия приятел, за когото язди… Тюдор, нали така му беше името?

Зяпнах срещу него.

— Но Тюдор приключи с Джо още в Челтнъм… и то доста категорично.

— Тюдор влезе в бара — повдигна рамене Пит — заедно с Джо и с другия мъж, който ги следваше на няколко крачки отзад. Може би е било само съвпадение.

— Все пак ти благодаря — казах.

Имаше само стотина метра зад ъгъла до бара, където беше отишъл Джо. Постройката представляваше дълга дървена барака, опираща във високата ограда, разделяща хиподрума от шосето. Тръгнах веднага, но когато влязох в помещението и се запровирах между дебело навлечените, пиещи бира клиенти, открих, че Джо вече не е там. Липсваше и Клифърд Тюдор.

Излязох отново навън. Наближаваше времето за втората гонка и дълги нетърпеливи опашки се редяха пред касите на близкия вход до бара, очите на хората шареха между билетите и ръчните им часовници, ръцете с надежда стискаха снопчета банкноти. Клиентите от бара излязоха навън, като забързано ме задминаваха. Мъже тичаха през тревата към трибуните с развети палта. В сградата за залагания силно дрънчаха звънци опашките се извиваха с надежда, че ще успеят да пробутат залозите си, преди гишетата да затворят.

Оглеждах се нерешително. В цялата тази суматоха нямаше и следа от Джо и затова реших да ида до ложата на жокеите на трибуната и да надзърна и там. Подадох отново глава в бара за последна проверка, но сега там беше празно с изключение на три дами в късна младост, облегнати на влажния от бирените халби бар.

Само заради това, че се движех бавно, можах да открия Джо.

Като следват извивката на шосето зад тях, залата за залагания и баровете не са в идеално права линия. Разстоянието между двете сгради беше малко — едва около половин метър; назад обаче то се увеличаваше и до оградата между двете постройки беше близо метър и половина.

Надникнах в тясното пространство, но Джо не беше там. Видях го едва когато се проврях съвсем близо.

Отначало зърнах само мъж, лежащ на земята в ъгъла между високата ограда и външната стена на тотализатора, и реших, че може да му е прилошало или да е припаднал, или пък да е мъртвопиян. Приближих се, за да видя няма ли нужда от помощ.

Направих пет-шест крачки напред. Той лежеше в сянката, но нещо в положението на тялото и крайниците му — безжизнени като на парцалена кукла — ме стъписа.

Беше жив, но само отчасти. От носа и от крайчеца на устата му се стичаше яркочервена кръв и под бузата му се беше образувала локвичка върху мокрия студен чакъл. Кръглото му младо лице все още пазеше израза — колкото и невероятно да бе — на мрачно нетърпение, сякаш не бе разбрал, че сполетялото го е нещо повече от временно неудобство.

В тялото на Джо беше забит нож. Дебелата му черна дръжка стърчеше неуместно от жокейската му риза в жълто и бяло, а острието — хлътнало дълбоко под гръдната му кост. Около раната имаше малко петно кръв, съвсем лека следа от страшните увреждания, които бе причинило острието на ножа.

Очите му бяха отворени, но пусти и вече застиващи.

— Джо! — викнах припряно.

Очите му бавно се спряха върху мен и разбрах, че съсредоточи поглед и ме позна. На лицето му мръдна мускул и устните му се отвориха. Направи голямо усилие да заговори.

Съсирваща се кръв внезапно потече от ноздрите му и потъна в малкия бездънен басейн на отворената му уста. Издаде звук, приличен на насмешка, който едва се чу, и по незрялото му още лице пробегна израз на дълбоко учудване. После лицето му побеля, очите му се подбелиха и Джо умря. Няколко секунди след смъртта лицето му имаше красноречив израз — все едно че казваше: „Не е честно.“ Кожата на лицето в този критичен момент замръзна в чертите, които приживе бяха най-характерни за него.

Преборих се с желанието си да повърна при сладникавия мирис на кръвта, затворих очите му и се отпуснах на пети, като го гледах безпомощно.

Знаех, че е ненужно, но след минута-две разтворих палтото и опипах джобовете му за кафявото парче хартия, което е искал да ми покаже. Не беше там и смъртта му щеше да бъде безсмислена, ако беше все още в джоба му. Амбалажната хартия, помислих си, е била откъсната от опаковката на последното плащане на Джо за това, че е „задържал“ някой кон. Така трябваше да бъде. Нещо, което подсказваше кой е изпратил парите. Марка? Адрес? Имало е нещо общо с пилетата, каза ми Клем; а Пит ми каза, че ставало дума за Чичестър. Нито едно от тези твърдения нямаше никакъв смисъл за мен. Според Клем в това нямало нищо смислено и за Джо, но той просто искал да ми го покаже, защо така бе решил.

Винаги е бил малко бъбрив и това му донесе нещастие. Би могъл внимателно и дискретно да ми се обади по телефона и да ми каже за откритието си. Вместо това бе развявал хартийката из Ливърпул. Някой бе предприел драстични стъпки, за да му попречи да ми я покаже.

— Нещастен, глупав бърборко — казах тихо на неподвижното му тяло.

Станах отново на крака и се върнах към тесния вход на малкото пространство. Наоколо нямаше никой. По високоговорителите гърмеше гласът на коментатора, който обявяваше, че конете приближават втория открит ров, което означаваше, че гонката е вече към средата и трябваше да побързам.

Изтичах петдесетте метра до офиса на коменданта на състезанието и рязко отворих вратата. Безличен мъж с посивяла коса и очила ме погледна стреснато с писалка, замряла във въздуха, и притискащ с дланта на другата си ръка листа, върху който пишеше. Това беше секретарят на коменданта.

— Тук ли е господин Роло? — зададох ненужния въпрос, като се огледах в иначе празния офис.

— Той наблюдава гонката. С какво мога да ви помогна? — Сух глас, сухо държание. Не беше човекът, на когото би трябвало да се съобщи за едно убийство. Но трябваше да бъде сторено. Като потиснах напрежението и нервността в гласа си, му съобщих официално и спокойно, че Джо Нантуич лежи мъртъв в малкото пространство между тотализатора и бара с нож, забит в белите дробове. Предложих му да изпрати някого да постави брезент в отвора между двете сгради — нещо като завеса, защото, когато тълпата напуснеше гишетата и се запътеше към бара, сигурно някой щеше да го забележи. Освен това трябваше да се опази пространството около него, иначе биха могли да се унищожат съществени доказателства.

Очите зад очилата се окръглиха и ме загледаха невярващо.

— Това не е шега — казах с отчаян тон. — Гонката почти свършва. Тогава звъннете в полицията, а аз ще потърся някакво парче брезент. — Той все още не помръдваше. Можех да го разтърся, но нямах излишно време. — Побързайте! — настоях. Но когато затварях вратата, ръката му още не бе протегната към телефона.

Пунктът за спешна медицинска помощ беше в съседното помещение. Влязох вътре на бегом и видях две грижовни на вид сестри от болницата „Сейнт Джон“ да пият чай. Обърнах се към по-младата, душица на средна възраст с пищни форми.

— Оставете това и елате бързо с мен — казах, като се надявах, че няма да започне да спори. Вдигнах една носилка, която беше изправена до стената, докато тя бавно оставяше чашата си. — Вземете и одеяло — добавих. — Има ранен човек. Моля, побързайте.

Напомнянето на задължението й накара моята сестра да се раздвижи незабавно — тя ме последва по пътеката, като грабна едно одеяло, макар че се движеше два пъти по-бавно от мен.

Гласът на коментатора леко се повиши, когато обясняваше състезанието при последното препятствие, после потъна в мълчание, докато приветствените възгласи отзвучаваха и друг глас обявяваше победителя. Стигнах до теснината между двете сгради, когато обявяваха втория и третия в гонката.

Първите закоравели участници в наддаванията започнаха да се придвижват обратно към бара. Погледнах към Джо. Той си беше все там, непокътнат.

Изправих носилката и използвах дръжките, за да я закрепя между двете стени, подобно на преграда. Сестрата ме настигна, очевидно задъхана. Взех одеялото от нея и го метнах върху носилката, така че никой да не може да види какво има отзад в малкото празно пространство.

— Чуйте — казах, като се опитах да говоря бавно. — Между тези две сгради има човек. Умрял е, не е ранен. Убит е с нож. Отивам да се уверя, че полицията е на път, и искам да стоите тук и да пазите носилката в това положение. Не позволявайте на никого да минава зад нея, докато не се върна с един полицай. Разбрахте ли?

Тя не отговори нищо. Отмести малко носилката, за да може да надникне отзад. Гледа дълго, после изпъна внушителната си гръд и заяви с войнствен блясък в очите:

— Никой няма да пристъпи натам, ще се погрижа за това.

Затичах обратно към коменданта на състезанието. Този път господин Роло беше там и когато му съобщих какво се е случило, нещата се раздвижиха.

Винаги е трудно да намериш място, където да си сам по време на състезания. След като заведох полицая там, където лежеше Джо, и видях, че обичайната процедура започва, ми трябваше малко време, за да обмисля обстановката. Докато стоях приклекнал до тялото на Джо, ми хрумна някаква идея, но тя не можеше да се осъществи просто така, прибързано.

Хора се мотаеха навсякъде по ливадата пред конюшнята и около сградите на хиподрума и за да остана сам, закрачих през пистата и неокосената трева в центъра, докато трибуните останаха назад. Надявах се, че отдалечеността ще ми даде известно усещане за порядък както самотата.

Размишлявах за Бил и Сила и какво дължех на баща си, който се бе завърнал обратно в Родезия. Мислех си за тероризираните собственици на заведения в Брайтън и за окървавеното лице на Джо Нантуич.

Не можех да се преструвам, че убийството на Джо не бе променило коренно положението. Досега упорито преследвах невидимия господин Клод Тивъридж с убеждението, че е в състояние да организира побой над някого, но не и убийство. Сега границата бе прехвърлена. Следващото убийство щеше да бъде по-лесно, а другото — още по-лесно от второто. Твърдоглавите, притежаващи догове бунтари срещу рекета, сега бяха в по-голяма опасност отпреди и вероятно и аз имах вина за това.

Джо бе показвал кафявото късче хартия на няколко души и нито един, включително и той самият не бяха разбрали веднага значението и смисъла на написаното. Беше убит, преди да успее да ми го покаже. Може би написаните там думи щяха да разкрият пред мен тайната си. Може би само на мен.

Гледах как засилващият се вятър къдри на малки вълни тревата и дочувах далечните гласове на букмейкърите, които високо крещяха залозите за следващата гонка.

Въпросът, който чакаше отговор, беше прост. Щях ли да продължа преследването или не? Не бях герой. Не ми се искаше да умирам. И несъмнено идеята, хрумнала ми пред тялото на Джо, беше безопасна колкото пръчка динамит близо до буен огън.

Конете за третата гонка излязоха и се наредиха на стартовата линия. Наблюдавах ги разсеяно. Гонката свърши: конете се върнаха на ливадата пред конюшните. Аз все още стоях в центъра на хиподрума, опрян на ръба на мисловната си ограда.

Накрая се върнах към ливадата пред конюшните. Жокеите вече бяха в парадния кръг за четвъртото надбягване и докато отивах към помещението за претегляне, един от служителите на хиподрума ме сграбчи за ръка, като ми каза, че полицаите ме търсят навсякъде. Искали да дам показания, каза той и съм щял да ги намеря в офиса на коменданта.

Насочих се натам, стигнах до вратата на малката канцелария и я отворих.

Господин Роло, слаб и дребен, се бе изправил до прозореца, тревожно смръщил вежди. Посивелият очилат секретар все така седеше на бюрото си с леко отворена уста, като че ли още не бе успял да преглътне нещата, които току-що се бяха случили.

Полицейският инспектор, който се представи като Уейкфийлд, се бе настанил на масата на господин Роло в компанията на трима униформени полицаи, единият от които се бе въоръжил с писалка и тефтерче. Лекарят на състезанията седеше на стол до стената, а до него стоеше изправен мъж, когото не познавах.

Очевидно Уейкфийлд не беше доволен от мен заради това, което окачестви като безотговорност — изчезването ми за около половин час. Висок и едър, той господстваше в помещението. Късата му, стърчаща нагоре коса, присвитите очи, силните месести пръсти — всичко излъчваше властност. Полицай, който трябваше да всява у злодеите страх от Бога. Обвинителният му поглед подсказваше, че в момента е по-склонен да ме причисли към тяхната категория.

— Ако вече сте готов напълно, господин Йорк — започна той саркастично, — ще снемем показанията ви.

Огледах се в малката претъпкана стая и рекох:

— Предпочитам да дам показанията си лично на вас, насаме.

Инспекторът заръмжа, избухна гневно и започна да се кара; в крайна сметка всички напуснаха с изключение на Уейкфийлд, моя милост и полицая-тефтерче, за когото направих компромис. Разказах на инспектора точно какво се бе случило. Цялата истина и само истината.

После се върнах в стаята с кантара и на всички, които ме заобиколиха, за да питат за подробности, заявих, че съм намерил Джо жив. Да, съгласих се с готовност, говорихме с него, преди да умре. Какво е казал ли? Е, само две-три думи и ако никой не възразява, не бих искал да ги обсъждам сега. Добавих, че все още не съм ги съобщил и на полицията, но ще го направя, разбира се, ако се окажат важни. И направих озадачена физиономия, като че ли държах ключ в ръка и въпросът бе да намеря подходящата ключалка, за да го пъхна в нея.

Заведох Кейт на чай. Пит ни зърна и дойде, за да седне заедно с нас. На тях им разказах същата история, като малко се срамувах, но не исках да рискувам да разпространят истината, че Джо е починал, без да изрече и една сричка. Малко преди шестата гонка напуснах хиподрума. Последното, което видях, когато погледнах назад към вратата, бяха Уейкфийлд и Клифърд Тюдор, застанали пред входа на офиса на коменданта, които се ръкуваха. Тюдор, който бе срещнал Джо малко преди смъртта му, несъмнено „помагаше на разследването на полицията“. Очевидно по задоволителен начин.

Отидох до паркинга, запалих моя „Лотос“ и поех на запад по правите второкласни пътища на Саут Даунс. Натиснах педала и малката кола полетя със сто и осемдесет километра в час. Нито един от „Марконикарс“, помислих си със задоволство, не би могъл да съперничи на това малко чудо. Но за да бъда сигурен, че никой не ме преследва, спрях на една издигната част от пътя и огледах шосето зад мен с бинокъла за конни състезания. Пътят бе пуст. Никой нямаше по петите ми.

На около петдесет километра от хиподрума спрях в най-обикновен крайпътен мотел и ангажирах стая за през нощта. Настоях за закрит гараж. Беше твърде далеч от Брайтън за нормалния обсег на „Марконикарс“, но трябваше да съм много предпазлив. Исках да остана невидим. Едно е да подадеш врат навън; съвсем друго е да легнеш да спиш под брадва.

След тъпата вечеря отидох в стаята си и написах писмо до баща ми. Неприятно писмо. Разказах му за смъртта на Джо и че се опитвам да накарам господин Тивъридж да се покаже от дупката си. Помолих го колкото се може по-мило да ми прости. Всъщност написах, че преследвам най-обикновен крокодил.

Привърших писмото, запечатах го и си легнах рано, като дълго останах буден.

На връщане към конните състезания на другата сутрин спрях в една поща и изпратих писмото по въздушен път. Освен това развалих известно количество пари на дребни монети, които поставих в хартиена кесийка. Измъкнах от пътната си чанта резервния чифт чорапи и набутах тежките монети в единия от тях, като добре го завързах. Претеглих на дланта си импровизирания метален топуз. Достатъчно тежък, помислих си, за да мога да поваля някого. Мушнах го в джоба на панталона си и продължих към хиподрума.

Попитах един дежурен полицай, който се разхождаше на ливадата пред конюшните, къде бих могъл да намеря инспектор Уейкфийлд, ако се наложи. Полицаят ми отговори, че инспекторът щял да бъде в участъка и не смятал да идва на хиподрума този следобед, защото бил тук сутринта. Благодарих му, отидох в стаята за претегляне и попитах на висок глас няколко души да ми кажат дали са виждали Уейкфийлд, за да поговорим за това, което Джо ми е казал, преди да умре.

Предчувствието за опасност, която сам си бях докарал, имаше осезаем ефект върху нервите ми. Ускореният, накъсан пулс, който усещах винаги преди започване на гонките, бе още по-силен и можех да чуя как сърцето ми тупа. Всеки звук ми се струваше по-силен, всяка случайна реплика — многозначителна, светлината на свой ред ми изглеждаше по-ярка. По-скоро бях възбуден, отколкото уплашен.

Внимавах, когато се обръщах, за да избегна нападение отзад. По-вероятно бе някой да се опита да ме нападне на безлюдно място, както бяха сторили с Джо, защото на повечето от състезанията на хиподрума имаше прекалено много зрители.

Изглежда, най-много трябваше да се опасявам от нож в ребрата. Той се бе оказал ефикасен при случая с Джо и имаше своите предимства — бе безшумен и точен. Нещо повече — оръжието оставаше в тялото, така че нямаше допълнителни грижи как да се отървеш от него. Черната дръжка, стърчаща от Джо, имаше познатата, леко извита форма на френските кухненски ножове от стомана, продавани във всеки магазин за домакински уреди. Твърде обикновени, за да представляват някаква сериозна следа; а бе и много лесно да се набавят пак, за да промушат следващата жертва.

Възнамерявах да бъда в готовност, ако някой се опита да го стори. Пръстите стискаха тежката топка с монетите в джоба ми, това ми действаше успокояващо

Надявах се да мога да доставя нападателя (изпаднал в безсъзнание след удара на четвърт лира на монети зад ухото) на инспектор Уейкфийлд, за да бъде обвинен в опит за убийство. Силно се надявах, че булдожката личност на Уейкфийлд при това положение щеше да раздруса информаторите от подземния свят и с малко късмет можеше да се открие ключът към разгадаването на мистериозната личност на Тивъридж. Беше пресилено да се мисли, че самият Тивъридж щеше да се появи на сцената. Съскащият му шепот по телефона ме караше да мисля, че лично той мрази насилието и нарежда други да му вършат черната работа, извън префинения му поглед.

Преоблякох се и зачаках за редовното претегляне, като бъбрех с други жокеи и продължавах с обичайните си занимания.

Нищо не се случи.

Никой не ме помоли да ида в някой затънтен край, за да обсъждаме лични въпроси. Никой не показа особен интерес към това, което Джо се предполагаше, че ми е казал, преди да умре. Естествено убийството му беше в центъра на разговорите, но постепенно с напредването на деня темата се изместваше и живите коне ставаха по-интересни за обитателите на стаята с кантара, отколкото мъртвият жокей.

Адмирал трябваше да участва в петата гонка. Когато вече завършваше четвъртата, нервите ми се бяха поуспокоили и напрегнатата готовност се бе изпарила. Очаквах действия преди това. Бях на показ вече повече от три часа — човек с важна информация, чиято уста трябваше да бъде затворена завинаги, но никой не предприемаше действия срещу мен.

Мина ми през ума, и то не за първи път, че причината и следствието в организацията на Тивъридж не са взаимносвързани. Смъртта на Джо беше цели два дни след като беше показвал кафявата хартийка в Ливърпул. Телефонното предупреждение към мен дойде два дни след като разпространих в Челтнъм новината, че метална жица е убила Бил. Работата с конското фургонче очевидно бе уредена за един ден. Жицата в Бристол беше опъната два дни след екскурзията ми в офиса на „Марконикарс“.

Започнах да подозирам, че цялата организация се задвижва след редовното сутрешно телефонно обаждане на Тивъридж, а Фидлър от своя страна нямаше възможност да предава спешни съобщения на своя „президент“ или да получава допълнителни инструкции от него. Вероятно Тивъридж бе преценил, че известното забавяне в неговата информационна мрежа е по-малко опасно, отколкото да остави адрес или телефонен номер, чрез които би могъл да бъде лесно разкрит.

Помислих си потиснат, че внимателно подготвените лъжи не са стигнали ушите, за които бяха предназначени, и ме обхвана чувството, че да се превръщам в стръв за ловец, който не знаеше, че трябва да ме преследва, беше твърде идиотско.

Опитвах се да се освободя от лошото настроение и отидох в парадния кръг, за да се видя с Пит, преди да яхна Адмирал. Конят на Бил, сега моя собственост, изглеждаше прекрасен както винаги. С интелигентната си глава, с широките си гърди, със стройните си крака и фина кост под коляното той беше идеалният пример как трябва да изглежда състезателен кон от висока класа.

— Макар че не е участвал в състезания след проклетия ден в Мейдънхед, той е във върхова форма — обади се Пит, който му се възхищаваше до мен. — Не можеш да не спечелиш гонката, затова тръгни спокойно в началото и не бързай за известно време, докато свикнеш с него. Ще откриеш, че има много резервни сили. Никога няма да се наложи да използваш възможностите му докрай. Има страшен ритъм на галопиране.

— Ще направя, както ми казваш — съгласих се аз.

Пит ме побутна с коляно.

— Залозите за Адмирал отново скачат — каза ми, — ако се изложиш на тази гонка, тълпата ще те убие. И аз също — ухили се той.

— Ще се опитам да оцелея — ухилих му се весело в отговор.

Адмирал се оказа чудесен за езда, така както изглеждаше и преди да го яхна. Изправяше се точно пред препятствието, скачаше в най-подходящия момент и не се нуждаеше от помощта ми. Имаше ниския, плуващ ритмичен галоп на истински бърз бегач и след първото препятствие нататък усещах гонката като възбуждащо удоволствие. Придържах се към съвета на Пит и минах една обиколка, без да го пришпорвам много, но след като стигнах последната бариера заедно с други два коня, сритах Адмирал в хълбоците и дръпнах юздите му. Той скочи точно в последния момент и се приземи от другата страна, като още във въздуха спечели две дължини и изпревари другите два коня, като че ли бяха падащи листа. Стигнахме без труд до финала — категорични победители под топлите приветствия на трибуните.

В заграждението, където разседлаваха конете призьори, скочих от седлото и разкопчах подпръга. Адмирал се държеше като че ли е бил на учебен галоп, и ребрата му леко се повдигаха, когато дишаше. Потупах блестящия му кестеняв гръб, като открих, че не се беше изпотил много, и попитах Пит:

— Какво, по дяволите, би станало, ако наистина се напъне?

— Ще грабне Националния приз, не по-малко — отвърна Пит, като се обърна на пети и махна шапката от главата си, за да приеме поздравленията на заобикалящите го.

Аз се усмихнах, нарамих седлото и тръгнах към стаята с кантара да се претегля, а после да се преоблека. Познатата радост от победата се разпространяваше по крайниците ми, топла като гореща баня. Бях в състояние да се премятам презглава в съблекалнята, ако не си давах сметка, че конят получаваше високата награда, а не жокеят.

Пит викна зад гърба ми да побързам и да изпием заедно по чаша за победата, така че се преоблякох бързо и излязох, за да се присъединя към него. Той ме повлече към бара до сградата на тотализатора и спряхме до тясното пространство, където Джо бе загинал. Сега на отвора беше поставена висока до рамото ограда, която да възпира търсачите на сензации. Ръждивокафявото петно на чакъла беше всичко, останало от Джо.

— Ужасна работа — каза Пит, като влизаше в бара. — Къде е бил, казваш, преди да загине?

— Ще ти кажа някога — отвърнах небрежно. — Сега повече ме интересува кога отново ще се състезавам с Адмирал. — И докато пиехме по чаша, говорехме само за конете си.

Когато се върнахме в стаята с кантара, открихме двама мъже, които ни чакаха до вратата, облечени в шлифери, пристегнати с колани. Носеха меки шапки и тежки обувки и имаха особеното, заплашително излъчване, характерно за много от униформените полицаи.

Един от тях бръкна в палтото си, извади сгъната призовка и я размаха към мен.

— Господин Йорк?

— Да?

— Инспектор Уейкфийлд ви изпраща поздрави и ви моли да дойдете до полицейския участък, за да му съдействате при разследването, моля. Думичката „моля“ беше някак си пришита към цялата фраза.

— Много добре — отвърнах и помолих Пит да предаде на Клем да се погрижи за такъмите ми.

— Разбира се — кимна той.

Тръгнах с двамата мъже през портала на хиподрума към паркинга.

— Ще взема колата си и ще ви последвам до управлението — казах.

— На шосето ни чака полицейска кола, сър — каза по-едрият от двамата. — Инспектор Уейкфийлд ни каза да ви доведем с нея и ако нямате нищо против, бих искал да направя така, както ми е наредил.

Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.

— Добре — съгласих се веднага.

Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.

От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.

Тъкмо казвах на човека отдясно — по-дребния от двамата, — че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.

За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.

Без да бързам, се обърнах, очите ми безизразно минаха покрай мъжа отдясно към Адмирал, който сега постепенно се отдалечаваше. Както обикновено след състезание, беше наметнат с чул, за да избегне бързото изстудяване, но все още беше с юздата си. Виктор щеше да я смени с юлар, когато го заведеше в конския фургон.

Големият недостатък на Виктор беше тромавостта му. Надарен с инстинктивно чувство за конете и вродено умение да се грижи за тях, той никога не се беше издигнал над най-елементарното равнище след четирийсет години живот в конюшните и никога нямаше да стане нещо повече. Трябваше да се справя с положението, без да разчитам, че ще ми бъде в помощ.

— Виктор! — викнах и когато се обърна, му махнах да доведе Адмирал към нас.

— Искам да се уверя само, че краката на коня са в ред обясних на двамата мъже. Те кимнаха и ме изчакаха, по-едрият пристъпваше от крак на крак.

Не смеех да погледна още веднъж — за трети път, — но във всеки случай знаех, че не съм сбъркал.

Мъжът от дясната ми страна носеше връзката, която бях загубил в конското фургонче край Мейдънхед.

Тя беше направена от парче коприна, изтъкана специално, и ми бе подарък за двайсет и първия рожден ден от един производител на текстил, който искаше да върти бизнес с баща ми. Имах още две връзки като тази и един шал: ситната мрежа от червени и златни параходчета, комбинирана с буквата „И“ на масленозелен фон, беше уникална шарка, щампована върху коприната.

Бързо се запитах възможно ли е един млад служител от полицията да придобие по честен път връзката ми. Фермерът Лоусън не я бе намерил и никой от хората му — също. Беше твърде голямо съвпадение точно тази връзка да се появи на врата на човек, който ме караше да вляза в една кола и да се повозя заедно с него.

Това беше атаката, която очаквах, и за малко щях да попадна право в клопката. Да се измъкна сега, когато капанът беше готов да щракне, не беше съвсем лесна работа. „Полицейската“ кола беше спряла точно пред портата, на десетина метра пред нас, а шофьорът й стоеше до торпедото и гледаше в нашата посока. Заплашителният вид на двамата здравеняци придружители сега изглеждаше далеч по-зловещ в сравнение с начина, по който полицаите се държаха с негодниците. Единият от тях може би бе убил Джо.

Ако покажех и най-малкия знак на съмнение, сигурен бях, че тримата щяха да ме набутат бързо в колата и да потеглят сред облак прах, като оставят Виктор да докладва не съвсем уверено какво е видял. И с това всичко щеше да се свърши. Очевидно щеше да бъде от онези пътувания, от които пътникът просто не се завръща.

Явно планът ми да подаря на Уейкфийлд един опит за убийство съвсем не беше добър. С един бандит бих се справил. Но не и с трима, а да не забравяме и четвъртия, който седеше в колата.

Когато Виктор се приближи на петнайсетина крачки към мен, незабелязано спуснах ремъка на моя бинокъл от рамото си и го стиснах в ръка. Внезапно с всичка сила завъртях бинокъла като коса около краката на по-едрия мъж и той загуби равновесие. Преметнах по-дребния с елементарен трик от джудото и затичах към Адмирал.

Достатъчни им бяха само пет секунди, за да се оправят от неочакваното нападение. Когато се спуснаха след мен със сковани лица, аз се метнах върху Адмирал, грабнах юздите, които свободно висяха край врата му и го обърнах рязко, за да го измъкна от хватката на Виктор.

От колата към мен тичаше третият мъж. Сритах Адмирал и той с два скока пое в лек галоп, като отхвърли тичащия напред шофьор и го блъсна в ъгъла на оградката, оформяща границите на паркинга. Той се удари силно в него и се строполи на тревистия ръб на шосето, на няколко метра от черната кола. Четвъртият отваряше вратата и се измъкваше навън. Огледах се назад бързо.

Виктор стоеше като вкопан, със зинала уста. Тримата тичаха към портата с големи крачки. Почти я бяха стигнали. Все пак се надявах, че не носят пистолети, защото бях достатъчно голяма и близка цел, когато видях да проблясва нещо лъскаво в ръката на мъжа, който носеше моята вратовръзка. Не беше момента да спра и да видя дали блясъкът идваше от готварски нож с черна дръжка; но за малко щях да разбера по най-мъчителния възможен начин, защото онзи замахна с ръка и го хвърли към мен. Приведох се ниско до врата на коня и той не уцели. Чух как ножът издрънча на пътя.

Пришпорих Адмирал право през шосето, без да обръщам внимание на свирещите спирачки на един камион и скочих в полето отсреща. Теренът леко се издигаше и когато стигнах до средата на склона и се обърнах, за да разбера какво се случва, пътят и паркингът се проснаха пред мен като карта.

Мъжете не правеха опит да ме гонят. Бяха преместили черната кола встрани от портала и сега бавно спираха в края на паркинга. Изглежда, че и четиримата бяха в колата.

Виктор още стоеше всред паркинга, като се почесваше по главата, гледайки към мен. Можех да си представя изумлението му. Чудех се колко време ще мине, преди да иде при Пит и да му съобщи какво е станало.

Когато последната гонка свършеше, паркингът щеше да загъмжи от хора и колите щяха да заизлизат от празната сега врата. Помислих си, че тогава щях да имам възможност да се върна в хиподрума, без да ме нападнат.

В този момент друга кола спря зад черния „Уолсли“, после още една и няколко други, докато редица от осем или повече машини се оформи покрай пътя. Имаше нещо ужасно познато в новодошлите.

Бяха от „Марконикарс“.