Дик Франсис
Фаворит (11)

Дванадесета глава

Първо се върна слухът ми. Появи се внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ. В един момент никакви фрази не можеха да проникнат през хаоса от объркани сънища, които като че ли отдавна пълнеха главата ми, а в следващия миг бягах в неподвижна тъмнина и всеки звук отекваше остро в ушите ми.

— Още е в безсъзнание — каза една жена.

Исках да й кажа, че не е вярно, но не можех.

Звуците продължиха; шумолене, потропване, поскърцване, мърморене на далечни гласове, бълбукане на вода в стара водопроводна тръба; слушах всичко, но без особен интерес.

След малко осъзнах, че лежа по гръб. Когато почувствах крайниците си, разбрах, че са натежали като олово и боляха непрекъснато, а клепачите ми тежаха един тон.

Чудех се къде съм. После се запитах кой съм аз. Не можех да си спомня нищо. Това ми се стори много сложно и потънах в сън.

Следващия път, когато се събудих, тежестта от клепачите ми я нямаше. Отворих очи и видях, че лежа в полутъмна стая, чиито изкривени линии постепенно започнаха да си идват на мястото. В единия ъгъл имаше мивка, маса с покривка, люлеещ се стол с дървени облегалки, прозорец от дясната ми страна, врата — право отпред. Гола, функционална стая.

Вратата се отвори и влезе една сестра. Погледна ме приятно учудена и се усмихна. Имаше хубави зъби.

— А, здравейте — каза тя. — Значи най-после се върнахте. Как се чувствате?

— Добре — отвърнах, но това прозвуча като шепот и в моя случай съвсем не беше вярно.

— Удобно ли ви е леглото? — попита тя, като хвана китката ми, за да премери пулса.

— Не — казах, като оставих преструвките.

— Ще отида да кажа на доктор Мичъм, че сте се събудили, и мисля, че ще дойде да ви види. Ще се държите ли още няколко минути? — Тя написа нещо на картона, който беше на масичката, отново ми се усмихна весело и се измъкна от вратата.

Така, значи бях в болница. Но все още нямах представа какво се бе случило. Дали през мен е минал парен локомотив? Или стадо слонове?

Когато дойдеше, доктор Мичъм щеше да разреши само половината от загадката.

— Защо съм тук? — попитах с дрезгав шепот.

— Паднали сте от кон — отвърна.

— Кой съм аз?

При този въпрос той почука зъбите си с края на писалката си и ме загледа напрегнато няколко секунди. Беше млад мъж, с остри черти, с разрошена, вече оредяваща светла коса и светли, интелигентни, бледосини очи.

— Сам трябва да си припомните това. Скоро ще стане, сигурен съм. Не се безпокойте. Не се тревожете за нищо. Само се отпуснете и паметта ви ще се върне. Не веднага и не изцяло. Не очаквайте това, но малко по малко ще си спомните всичко, с изключение може би на самото падане.

— Какво по-точно не е наред с мен? — попитах.

— Сътресение на мозъка е засегнало паметта ви. Колкото до останалото от вас — той ме огледа от глава до пети, — имате счупена ключица, четири пукнати ребра и многобройни контузии.

— Нищо сериозно, благодаря на бога — изхриптях.

Отвори уста и зяпна, после се разсмя искрено.

— Не, нищо сериозно — каза той. — Вие, вашего брата, всички сте еднакви. Съвсем луди.

— Кои точно? — рекох.

— Няма значение, скоро ще се сетите — каза той. — Сега, ако можете, поспете още малко и когато се събудите, е възможно да разберете много повече неща.

Последвах съвета му, затворих очи и отново се унесох. Насън чух дрезгав глас, който идваше от центъра на една стъклена купа с червени и жълти минзухари, който ми шепнеше някакви заплахи, докато се опитвах да пищя и да избягам надалеч. После осъзнах, че моят собствен глас шепне, и минзухарите изчезнаха, заместени от гледката на тъмнозелени гори с яркочервени птици, стрелкащи се в сенките. Помислих си, че съм някъде много високо, загледан към земята, и се накланям все по-напред, докато не паднах, и този път произнесеното от мен имаше ясен смисъл.

— Паднах от едно дърво. — Знаех, че ми се беше случило в детството.

Дочух възклицание близо до мен. Отворих очи. До краката на леглото стоеше доктор Мичъм.

— Какво дърво? — попита той.

— В гората — отвърнах. — Ударих си главата и когато се събудих, баща ми беше коленичил край мен.

Тогава от дясната ми страна се чу ново възклицание. Обърнах глава, за да погледна натам.

Беше там, загорял от слънцето, стегнат, елегантен. На четирийсет и шест години приличаше все още на младеж.

— Здравей — казах.

— Познавате ли кой е това? — попита доктор Мичъм.

— Баща ми.

— А как се казвате?

— Алън Йорк — казах внезапно и паметта ми нахлу мощно. Можех да си спомня всяка подробност от сутринта, когато отидох на състезанията в Бристол. Спомних си миналото, но какво бе станало, всъщност все още ми беше неясно.

— Как пристигна? — попитах баща си.

— Със самолет. Госпожа Дейвидсън ми звънна да ми каже, че си паднал и си в болницата. Реших, че е по-добре да хвърля едно око.

— Колко дълго…? — започнах бавно.

— Колко време сте били в безсъзнание ли? — каза доктор Мичъм. — Сега е четвъртък сутринта. Два дни и половина. Немного дълго, като се има предвид страшният удар. Запазих счупената ви каска, за да я видите. — Отвори едно шкафче и извади жокейската каска, която несъмнено бе спасила живота ми. Беше разцепена почти на две.

— Ще ми трябва нова — казах.

— Съвсем луд. Всички сте напълно луди — каза доктор Мичъм.

Сега разбрах какво имаше предвид. Ухилих се, но това се оказа трудна работа, защото открих, че половината ми лице е бинтовано, а освен това е болезнено и схванато. Започнах да вдигам лявата си ръка, за да проверя нараняванията, но се отказах заради внезапната болка, която движението предизвика в рамото ми. Въпреки стегнатата превръзка, която държеше раменете ми изпънати назад, чух и усетих как счупените крайчета на ключицата се търкат едно в друго.

Като че ли бяха чакали сигнал, всички различни болки в натъртеното ми тяло оживяха — туптящи, отровно люти. Поех дълбоко дъх и счупените ребра остро въстанаха срещу това. Наистина лош момент.

Затворих очи.

— Всичко наред ли е? — запита тревожно баща ми.

— Да, не се безпокойте — отвърна доктор Мичъм, — предполагам, че счупените места в него са се обадили. Ще му дам нещо болкоуспокояващо след минута.

— Ще стана утре — казах. — И преди това съм ожулван и съм чупил ключица. Не трае дълго. — Но за себе си добавих, че докато продължава, е много неприятно.

— Определено няма да се надигнете утре — каза доктор Мичъм. — Ще останете на легло седмица, за да премине мозъчното сътресение.

— Не мога да лежа цяла седмица — протестирах. — После ще отслабна като бълха, а трябва да яздя Адмирал в Ливърпул.

— На коя дата? — със съмнение попита доктор Мичъм.

— Двайсет и четвърти март — отвърнах.

Последва за малко тишина, докато пресмятаха.

— Това са седем дни до следващия четвъртък — обади се баща ми.

— Може веднага да си го избие от главата — строго каза доктор Мичъм.

— Обещай ми — обади се и баща ми.

Отворих очи и го погледнах и когато видях тревогата на лицето му, за първи път в живота си разбрах колко много означавам за него. Бях единственото му дете и десет години след като почина майка ми, той се грижеше лично за мен, като не прехвърляше работата на серия слугини и гувернантки, колежи и възпитатели, както биха направили повечето от богатите мъже, а прекарваше времето си, като играеше с мен, учеше ме, преподаваше ми, за да се увери, че още от юноша ще науча как да живея щастливо и дейно под бремето на огромно богатство. Лично ме бе научил как да се справям с всякакъв вид опасности и осъзнах, че настояването ми да участвам в гонките в Ливърпул в това лошо състояние означаваше риск, който нямах право да поема.

— Обещавам — казах. — Няма да яздя в Ливърпул този месец. Но ще продължа с конните състезания.

— Добре. Уговорихме се. — Той се отпусна, усмихна се и се изправи. — Ще намина пак следобед.

— Къде си отседнал? Къде се намираме сега? — попитах.

— Това е болницата в Бристол, а аз се настаних при госпожа Дейвидсън — каза той.

— На състезанията в Бристол ли се наредих така? — попитах. — С Пелиндръм?

Баща ми кимна.

— Как е той? Ударен ли е зле. Какво падане сме направили.

— Не, той не е пострадал — отвърна ми. — Отново е в конюшните на Грегъри. Никой не е видял как или защо е паднал, защото е валяло много силно. Грегъри каза, че си имал предчувствие, че ще паднеш, и ме помоли да ти кажа, че е направил това, което си искал.

— Не си спомням нищо и не знам какво съм искал да стори той — въздъхнах. — Много досадно.

Доктор Мичъм и баща ми се отдалечиха и ме оставиха да се блъскам над тъмните петна в паметта ми. За няколко секунди изпитах измамното чувство, че си припомням съществен факт, но отново опрях дотам, че животът ми под знака на това мозъчно сътресение е завършил на конните състезания в Бристол и е започнал отново в местната болница.

Останалата част от деня мина бавно и мъчително, защото всяко грешно движение, което правех, предизвикваше хор от протести във всеки смазан мускул или увреден нерв. И по-рано бях ритан от коне, но не на толкова много места наведнъж и знаех, макар и да не можех да видя, че кожата ми е покрита с широки яркочервени петна, които ставаха по-големи, а след това почерняваха и накрая пожълтяваха, когато кръвта по ударените места се разпръснеше. Лицето ми, знаех си, щеше да претърпи същото дъговидно превъплъщение и несъмнено се бях сдобил с два прекрасни черни кръга около очите.

Хапчетата, които доктор Мичъм изпрати по сестрата с хубавите зъби, намалиха с малко усещанията, така че останах със затворени очи и си представях, че се нося над морето, окъпан от слънцето, и счупените ми костици и тупащата глава почиват на нежна вълна. Запълних гледката с чайки, бели облаци и деца, пляскащи в плитката вода край брега, и това ми вършеше добра работа всеки път, когато се опитвах да мръдна.

Късно вечерта главоболието ми стана още по-лошо и ту потъвах, ту излизах от тежките кошмарни съновидения, в които си представях, че крайниците ми са закачени с големи тежести, а аз целият изпотен се мъчех да размърдам пети и пръсти в пристъп на агонизиращ страх, че липсват. Но незабавно, след като можех да ги почувствам отново, постилките ми пращаха облекчение, което ме хвърляше отново в същите кошмари. Цикълът от кратки събуждания и дълги болезнени сънища продължаваше безкрайно, докато загубих представа кое е истинско и кое не.

Нощта, минала по този начин, бе толкова тежка и мъчителна, че при сутрешната визитация помолих доктор Мичъм да ми покаже, че ръцете и краката ми все още са прикрепени към мен. Без да каже дума, той махна завивките, хвана здраво краката ми и ги вдигна на няколко сантиметра, така че да мога да ги видя. Вдигнах ръцете си и ги разгледах, после спуснах пръстите си над корема: почувствах се пълен идиот, защото се плашех за нищо.

— Не се притеснявайте — рече доктор Мичъм. — Не може да очаквате мозъкът ви да работи идеално, след като толкова дълго сте били в безсъзнание. Заявявам ви, че нямате наранявания, за които да не знаете. Няма вътрешни увреждания, нито липсващи крайници. След три седмици ще бъдете като нов.

Зорките му, бледосини очи вдъхваха доверие.

— Само че — добави той — ще имате белег на лицето си. Направихме ви шев на лявата челюст.

Тъй като не бях първи красавец и преди, новината не ме разтревожи много. Благодарих му за грижите и той отново ме зави с чаршафа и одеялото. Острото му лице внезапно се освети от закачлива усмивка и той рече:

— Вчера ми казахте, че ви няма нищо и ще станете от леглото днес, ако си спомням точно.

— Що не се гръмнете — озъбих се аз със слаб глас. — Ще стана утре.

 

 

В крайна сметка чак в четвъртък можах да стана на крака и се прибрах вкъщи при Сила в неделя сутринта, чувствайки се по-скапан, отколкото бях склонен да призная, но все пак в приятно разположение на духа. Баща ми все още беше тук и дойде да ме посрещне. Смяташе да отлети следващата седмица.

Сила и Поли цъкаха с език и правеха съчувствени забележки, докато излизах от ягуара с четвърт от обичайната си бързина и пристъпвах внимателно към входните стълби. Но младият Хенри, който погледна с бърз, разбиращ поглед черно-жълтото ми лице и дългия, току-що зараснал белег през бузата ми, ме поздрави с думите:

— И как е ужасното чудовище от далечния космос?

В седем часа вечерта, когато децата вече се бяха качили горе в леглата си, звънна Кейт. Сила и баща ми внезапно решиха да донесат малко вино от зимника и ме оставиха сам във всекидневната да си говоря с нея.

— Как са счупените места? — попита.

— Сглобени добре — отвърнах. — Благодаря ти за писмото и за цветята.

— Цветята бяха идея на чичо Джордж — призна тя. — Аз му казах, че прилича малко на погребение, като ти изпращаме цветя, а той реши, че това е доста смешно, и дори се разхили. На мен в действителност никак не ми беше до смях, когато разбрах от госпожа Дейвидсън, че наистина си бил близо до погребението си.

— Доникъде не съм бил близо — отрекох. — Сила преувеличава нещата. И въпреки че идеята е била на чичо Джордж, благодаря ти много за цветята.

— Мисля, че трябваше да изпратя лилии^[1], а не лалета — подразни ме Кейт.

— Можеш да изпратиш лилии следващия път — казах, като се наслаждавах на бавния й съблазнителен глас.

— Боже милостиви, ще има ли следващ път?

— Така се очертава — казах оптимистично.

— Добре тогава — рече Кейт, — ще направя предварителна заявка на „Интерфлора“ за лилии.

— Обичам те, Кейт — казах.

— Трябва да призная — каза тя с щастлив глас, — че е хубаво да чуваш хората да ти говорят така.

— Хората ли? Кой друг ти е казал? И кога? — попитах, като се страхувах от най-лошото.

— Ами… — последва след къса пауза. — Всъщност Дейн.

— Ох.

— Не бъди ревнив — чух гласа й. — И Дейн е лош като теб. Навъсва се като буреносен облак, като чуе името ти. И двамата сте като децата.

— Да, мадам — признах си аз. — Кога ще се видим отново?

Определихме си дата за обяд в Лондон и преди да сложи слушалката, отново успях да й кажа, че я обичам. Бях на път също да оставя слушалката, когато чух най-неочакван звук по телефона.

Изсмиване. Леко приглушено, но изсмиване.

Знаех, че тя е прекъснала, но рекох в замлъкналата слушалка:

— Задръж така, Кейт, аз… хм… искам да ти прочета нещо… от вестника. Само минута, докато го намеря. Оставих слушалката на масата, преминах тихо през всекидневната и се качих нагоре до спалнята на Сила.

Немирниците бяха тук, събрани във виновна групичка около другия телефонен апарат. Хенри — със слушалка, притисната до ушите; Поли — с глава, долепена до неговата; Уилям — загледан любопитно към тях с отворена уста. Всички бяха с пижами и нощни халати.

— И какво мислите, че правите всъщност? — попитах със строг израз.

— Олеле — каза Хенри и изпусна слушалката в леглото, като че ли внезапно се беше нагорещила.

— Алън! — каза Поли, като се изчерви до кръв.

— Колко дълго подслушвахте? — попитах.

— Всъщност от самото начало — отвърна Поли със засрамено личице.

— Хенри винаги слуша — каза Уилям, горд с брат си.

— Млъкни — сопна му се Хенри.

— Вие, малки негодници!

Уилям изглеждаше засегнат.

— Но Хенри слуша винаги — повтори той. — Подслушва всеки. Просто проверява и това е добре, нали? Хенри винаги проверява, нали Хенри?

— Млъкни, Уилям — каза брат му почервенял и ядосан.

— Значи Хенри проверява, така ли? — казах, като се смръщих срещу него. Хенри сведе поглед, заловен на място, без въобще да се е разкаял.

Приближих до тях, но нарушаването на неприкосновените ми лични тайни внезапно излетя от главата ми. Спрях и помислих.

— Хенри, колко дълго подслушваш хората по телефона? — попитах меко.

Той ме погледна войнствено. Накрая каза:

— От известно време.

— От дни? Седмици? Месеци?

— Години — каза Поли, която отново се съвзе и изглеждаше ядосана.

— Подслушвали ли сте разговори на баща си? — попитах.

— Да, често — каза Хенри.

Млъкнах, като изучавах този буен, интелигентен малчуган. Беше само осемгодишен, но ако знаеше отговорите на въпросите, които се готвех да му задам, би разбрал значението им и това знание щеше да го преследва цял живот. Все пак продължих.

— Дали случайно си чул да говори с човек с подобен глас? — попитах. После преправих гласа си на хрипкав и шептящ и изрекох: — С майор Дейвидсън ли говоря?

— Да — отвърна Хенри без колебание.

— Кога беше това? — попитах, като се мъчех да не показвам обзелото ме вълнение. Бях сигурен, че е подслушал разговора, за който Бил е споменал пред Пит, макар и да не го бе взел на сериозно.

— Когато за последен път подслушах разговор на татко — каза делово Хенри.

— Спомняш ли си какво каза гласът? — попитах, като се стараех да говоря спокойно и мило.

— О, да, това беше шега. Два дни преди татко да се пребие — каза спокойно Хенри. — Тъкмо когато си лягахме, като сега. Телефонът звънна и аз веднага се примъкнах тук и започнах да дебна. Мъжът със смешния глас казваше; „Ще яздите ли Адмирал в събота, майор Дейвидсън?“ А татко отговори, че ще го язди.

Хенри се спря. Чаках го да си припомни. Той присви очи в знак на съсредоточаване и продължи:

— Тогава мъжът със смешния глас каза: „Вие няма да спечелите с Адмирал, майор Дейвидсън.“ Татко само се разсмя, а мъжът допълни: „Ще ви платя петстотин лири стерлинги, ако ми обещаете да не спечелите.“ Тогава татко рече „Вървете по дяволите“ и аз без малко да се изсмея, защото той винаги ми е казвал да не говоря така. После шептящият мъж рече, че той не желаел татко да победи и че Адмирал щял да падне, ако татко не се съгласи да не печели. Тогава баща ми рече; „Вие трябва да сте луд.“ После той затвори телефона и аз побързах да се върна в леглото си, за да не ме спипа, че подслушвам на телефона.

— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.

— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.

— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.

После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.

— Това май не е било шега, така ли? — отривисто попита.

— Не, не е било — отвърнах.

— Но този мъж не е накарал Адмирал да падне, нали? Той не би могъл… Би ли могъл? Наистина ли? — каза отчаяно Хенри, като очакваше да го подкрепя. Очите му се отвориха широко — започваше да разбира, че е слушал мъжа, причинил смъртта на баща му. Въпреки че един ден трябваше да узнае за стоманената жица, аз не мислех, че в момента би трябвало да му обяснявам това.

— Не знам. Не вярвам да е възможно — излъгах го спокойно, но очите на Хенри гледаха някак през мен, като че ли се взираха в някакъв вътрешен, внезапно появил се ужас.

— За какво става дума? — попита Поли. — Не разбирам защо Хенри е толкова разтревожен. Само заради това, дето някой казал на татко, че не би искал да спечели гонката? Това не е причина Хенри да се ошашави.

— Винаги ли си спомня толкова ясно какво говорят хората — попитах Поли. — Все пак е минал месец, откак баща ви се помина.

— Смятам, че Хенри е забравил редица неща, които са си казали татко и онзи човек — рече Поли разсъдливо. — Но все пак не си измисля.

Знаех, че това е истина. Той беше честно момче.

— Не виждам как би могъл да го направи — каза той вдървено.

В крайна сметка се радвах, че Хенри се занимава с откритието си от практична, а не от емоционална гледна точка. Може би все пак не му бях причинил голяма вреда, след като го бях накарал да разбере какво е чул и пренебрегнал.

— Хайде, лягай в леглото и не се тревожи за това, Хенри — казах, като му подадох ръка. Той я пое и я задържа, докато го водех към леглото му — нещо съвсем нехарактерно за него.