Дик Франсис
Фаворит (14)

Петнадесета глава

Всички шофьори слязоха от таксиметровите коли и се отправиха към черната „Уолсли“. С евтиния си вид и с ефектната си антена на покрива тя все още можеше да мине за полицейска кола, но подкрепленията, които бе повикала, разсеяха и последните съмнения за характера на „полицейските служители“.

Мъжете се събраха в тъмна тумба на пътя, а аз бях яхнал Адмирал в средата на полето и ги наблюдавах. Те не бързаха, но показваха арсенала си от велосипедни вериги, ножове и разнообразни метални боксове, с които се бяха били в Плъмптън, и като си мислех за съдбата на Джо, не се съмнявах какво щеше да стане, ако ме заловяха.

Бях в добро положение. Не можеха да карат колите си през полето, защото нямаше проход от шосето, нито пък можеха да ме стигнат пеша, и все още се надявах, че когато се появеше тълпата, можех да се измъкна от противника и да се върна на хиподрума.

Едновременно се случиха две неща, които промениха картината.

Първо, мъжете започнаха да гледат и да сочат към мястото, където бях застанал. Като погледнах надясно, видях, че една кола се спуска по склона, и разбрах, че там има някакъв път. Като се извърнах, за първи път забелязах, че на върха на хълма имаше голяма къща с отделни стопански постройки и градини.

Три от такситата излязоха от редицата и тръгнаха по пътя надясно от мен, като спираха на известни интервали едно от друго. Сега имах таксиметрови шофьори отдясно и пред себе си, а зад мен беше голямата къща, но все още не бях обграден напълно.

После друго такси „Марконикарс“ с остър завой спря пред черната кола. Един набит мъж се измъкна бързо от вратата от шофьорското място. Той мина през пътя до канавката, застана там и започна да ме сочи с протегната ръка. Все още се чудех защо, когато чух тихото изпищяване на куршум покрай крака си, не долових звук от изстрел.

Докато подкарвах Адмирал в галоп през полето, друг куршум изрови земята пред мен. Или разстоянието беше твърде голямо за точна стрелба със заглушител, или… започнах да се потя… стрелецът нарочно се целеше надолу, не в мен, а в Адмирал.

Мястото беше около 35–40 декара, недостатъчно голямо, за да мога да се скрия добре. Използвах подходящия момент, за да спра коня и да огледам неравната, порутена ограда в далечния край на полето. Тук-там бе закърпена с бодлива тел. През рамо видях стрелецът да тича по шосето успоредно с посоката, в която бях поел. Скоро щеше да може отново да се прицелва.

Върнах Адмирал малко назад и го засилих за скок. Той премина над ограждението, бодливата тел и всичко останало без никаква трудност. Озовахме се в друго поле, този път заето от стадо крави, но отново малко и доста отворено към шосето. Освен това открих, като яздех покрай горната му граница, че цялото е оградено с три реда бодлива тел. Всички пасища обаче си имат порта и аз се насочих към нея — намираше се в най-далечния ъгъл. Отворих я и преведох Адмирал в следващото поле, като я затворих зад себе си.

Тук оградите бяха само стълбове и метална жица, но именно бодливата тел ме накара да реша, че трябва за най-късо време максимално да се отдалеча от преследвачите си. Ако позволех на таксиджиите бавно да ме следват от поле до поле, можех да се озова в някой ъгъл, от който дори и с Адмирал нямаше да мога да се измъкна.

Доволен бях, че слънцето грееше, защото поне можех да разбера в коя посока се движа. След като вече бях поел на изток, беше важно да си определя някаква цел и затова реших да отведа Адмирал обратно в конюшнята му в стопанството на Пит.

Пресметнах, че би трябвало да измина около трийсетина километра, и се мъчех да си спомня какво представлява областта дотам. Имаше и други малки парцели фермерска земя, които някъде напред отстъпваха място на засажденията на Управлението по горите. Оттам имаше малко път през една гола местност, преди да стигна глухото, малко селце, където Пит тренираше конете. Имах бегла представа за пътищата, пресичащи района, и на всеки от тях бих могъл да бъда забелязан от преследвачите на „Марконикарс“.

С тази неприятна мисъл в главата успях да открия малко по-напред страничен път. Спуснах се по него през една арка и затрополих надолу по склона, като търсех отвор в запустялата зеленина от другата страна на полето, когато една черна кола зави долу по шосето и се насочи право към мен. Без да дам на Адмирал и миг отдих, го пришпорих и го насочих към върха на склона.

Ограждението беше твърде високо и неочаквано за него, но той се напрегна максимално. Скочи мощно срещу преградата от омотана тел и букови клонаци, проби си път с шум и трясък и за малко не си нарани коленете в по-високия терен на следващото поле. То бе изорано и засято с кръмно цвекло, беше трудно за преминаване, но въпреки това го подкарах в лек галоп, като чух зад себе си изсвирването на рязко натиснати спирачки. Хвърлих един поглед и видях, че мъжът се е насочил към дупката, направена от Адмирал, но не се бе решил да ме преследва нагоре и открих с облекчение, че това не е човекът с пистолета.

Все пак разполагаше с радио. Месторазположението ми щеше да бъде известно на „Марконикарс“ след минута.

Оставих още едно поле между нас и таксито, преди да разгледам какви наранявания си бе причинил Адмирал. За мое облекчение имаше само няколко драскотини и малка порезна рана на коляното, откъдето се бе проточила струйка кръв. Щеше да спре сама.

Като го потупвах по врата и се учудвах на спокойния му характер въпреки критичните обстоятелства, аз се хванах за кожения колан, който го опасваше, и се метнах отново на гърба му. Покривалото се бе изместило надясно и се бе препънало, но нарочно не го оправих, защото така беше по-добре за краката ми, отколкото да го яздя съвсем на голо.

След три или четири парцела обработваема земя започна гъсталак и пред мен се простряха владенията на Управлението на горите.

Дърветата, повечето иглолистни, бяха засадени на големи блокове, разделени с груби ровове. Те служеха едновременно за пътеки на горските и за прегради в случай на пожар. Срещаха се на почти всеки километър разстояние и на определени интервали се пресичаха от подобни перпендикулярни изкопи.

Исках да поема на югоизток, но като използвах часовника си и слънцето, открих, че големите канавки са прокарани в посока север-юг и съответно изток-запад. Като прецених, че това ще ми коства допълнителни километри, подкарах Адмирал по един насочен на изток ров, после по следващия свих вдясно на юг, после отново наляво на изток и така — зигзагообразно като рак — започнах да прекосявам гористата местност.

Секторите на залесителните пояси бяха на различна възраст и на различен етап от растежа на дърветата и когато поех на юг, открих, че зоната, оставаща от лявата ми страна, е засята с дървета, високи само малко над половин метър. Това не ме разтревожи особено, докато не видях камионетка в червено и бяло да се носи бързо, очевидно през средата на гористата местност.

Дръпнах леко юздите на Адмирал и го спрях. Като се огледах внимателно, видях стълбовете на високата телена ограда, която бележеше границата между малките борчета и шосето оттатък. Ако обърнех на изток при следващия ров според схемата, би трябвало да изляза право на шосето.

Оттатъшната страна на пътя изглеждаше подобна на тази, в която сега се намирах: равни редици иглолистни дървета, засадени по внимателен план.

Знаех, че в даден момент ще се наложи да пресека шосето по някакъв начин. Ако се оттеглех обратно в тази част на гората, която бях вече пресякъл, за да не поемам повече рискове, трябваше да прекарам там цялата нощ. Освен това си помислих, подкарвайки Адмирал в лек галоп по водещия на юг ров и после на изток, че бих желал да имам по-сериозно прикритие.

Пред мен телените врати към пътя бяха отворени и преди да ги премина, спрях, за да го огледам внимателно и в двете му посоки. Отсреща насажденията не бяха изцяло заградени с висока телена ограда, както в района, който преминах. Там имаше само три бетонни стълба, между които бе опъната телената ограда.

Бързо трябваше да пресека шосето, защото в момента бях скрит колкото пъстър фазан сред снежно поле. От преминаващите коли към мен се обръщаха любопитни глави. Слава богу, не забелязах нищо, прилично на такси на „Марконикарс“, и като почаках за пролука в движението, цъкнах с език и подкарах Адмирал към металната ограда насреща. Копитата му звучно зачаткаха по асфалта, изтупкаха гръмко на банкета и той се вдигна във въздуха като птица. Точно пред нас нямаше ров, а само млади борчета и когато Адмирал се приземи, аз го подкарах в лек тръс, преди да се ориентирам накъде да потегля между дърветата.

Когато стигнах до поредния изкоп, отново проверих с помощта на часовника и слънцето посоката, за да се уверя, че се движа по направление изток-запад, и подкарах с добро темпо. Почвата под нас беше идеална, суха, поръсена с листа и борови иглички, и Адмирал, въпреки че беше участвал в петкилометрова гонка и беше изминал още десетина по неравен и непознат терен, въобще не показваше признак на изтощение.

Направихме още два завоя и слънцето започна да потъва в облаци, като помрачи блестящия пролетен следобед; мен не ме тревожеше обаче леко посърващата красота, а фактът, че нямаше да мога да използвам повече часовника си като компас, докато слънцето не се покажеше отново. Трябваше да внимавам да не се изгубя.

Точно пред мен вдясно се появи обрасъл с трева хълм с малък заоблен връх. Околните борове го обграждаха като скала в морето Отново бях излязъл от района на големите дървета и яздех в сектори с млади насаждения, малко по-високи от главата ми, и можех да видя хълма съвсем ясно. Един мъж, тъмно очертан силует, стоеше на върха и размахваше ръце.

Не го свързах със себе си, защото си въобразявах, че съм се измъкнал от преследвачите си, и заради това всичко, което се случи впоследствие, беше пълна изненада и наистина неочаквана беда.

От една канавка вдясно, която не бях стигнал още и не можех да видя какво имаше там, се подаде блестяща черна форма, пресече пътя ми и спря, като блокира цялата ширина на горския път. Това беше въпросната „Уолсли“.

Младите борчета от двете ми страни бяха твърде тъпички и ниски, за да се промуша през тях. Огледах се през рамо. Едно грозновато черно такси „Марконикарс“ беше запушило просеката зад мен.

Бях толкова близо до първата кола, че можех да забележа лицето на един от мъжете, който, захилен злобно, ме гледаше от стъклото на задната врата.

Реших, че дори да счупя врата си или този на Адмирал в опита си да се измъкна, пак беше по-добре, отколкото да се озова послушно в черната кола.

Имаше съвсем кратък промеждутък между появата на черната „Уолсли“ и удара на петите ми, които пришпориха силно Адмирал.

Нямах основания да предположа, че ще го направи. Един кон се осмелява донякъде и това е всичко. Зад себе си вече бе имал достатъчно тежък ден. Можеше да бъде и най-добрият състезателен кон в Англия, но… Мислите пробягаха през съзнанието ми за секунда и отлетяха. Концентрирах се напълно, като подкарвах Адмирал към скок.

За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.

Почти паднах, когато той се приземи. Конят приклекна и аз се плъзнах от покривалото към рамото му, като се държах като удавник за кожения колан с една ръка и за буйната му грива — с другата. Юздите виснаха надолу, като опасно се вееха край препускащите му нозе, и се уплаших да не се омотае в тях и да се спъне. Все още единият ми крак беше на задницата му и сантиметър по сантиметър се върнах обратно на гърба му. Едно пробождане в рамото ми напомни, че зарасналата ключица не можеше да издържа повече такива упражнения, но въпреки това се наведох напред покрай врата му и го прегърнах с всичка сила. Добрах се до юздите, вдигнах ги и накрая успях да накарам Адмирал да укроти бесния си бяг.

Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но тя беше далеч зад мен, така че не бях сигурен дали се движи или не. Нямах излишно време да спирам и да се оглеждам.

Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.

Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.

Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.

Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.

В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.

Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.

Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.

Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.

Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето — случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.

Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета, храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.

На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.

В този момент две таксита „Марконикарс“ се появиха зад завоя. Забих отново лице в земята и застинах абсолютно неподвижно; минаха покрай главата ми бавно и макар да не ги гледах, предполагах, че зорко се вглеждат в гората. От все сърце се надявах, че съм оставил достатъчно далеч Адмирал, за да не се вижда, и че нямаше да вдигне шум.

Таксиджиите минаха на отсрещната страна на шосето и спряха извън пътя на около двайсет и пет метра разстояние. Шофьорите излязоха и шумно затвориха вратите. Рискувах и погледнах към тях — бяха запалили цигари, облегнати небрежно върху колите, и си бъбреха. Чувах шума от гласовете им, но не разбирах какво си казват.

Не бяха видели нито мен, нито Адмирал. Все още. Но изглеждаше, че не бързат да си тръгват. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Час и половина, откакто бях напуснал хиподрума. Нещо по-важно — оставаше само един час дневна светлина. Когато мръкнеше, нямаше да мога да се придвижвам повече с Адмирал и трябваше да прекарам цяла нощ в гората, защото не можех да прескоча ограда, ако той не можеше да я види. Чу се внезапно пращене в едно от такситата. Шофьорът мушна ръката си през прозореца и извади микрофон, свързан с кабел. Говореше от разстояние, така че този път успях да го чуя.

— Аха, точно, покрихме шосето. Не, не е минавал още… — Дочу се някакво бръмчене по радиото на таксито и шофьорът отвърна: — Да бе, сигурен съм, ще ви съобщя на секундата, когато го забележим. — Върна обратно микрофона в таксито.

В мен бавно започна да се ражда идея как да използвам преследването, което бях предизвикал.

Но всяко нещо по реда си, помислих си; бавно започнах да пълзя заднишком между дърветата, като се държах ниско към земята и навеждах надолу лице. Бях оставил Адмирал доста навътре в гората и сега бях сигурен, че таксиметровите шофьори не са го забелязали. Не беше много удобно да се придвижвам по корем, но знаех, че ако стана, таксиджиите щяха да ме забележат между голите стволове на дърветата. Когато най-после се изправих на крака, костюмът ми беше целият в кафеникава мърсотия, набоден с борови иглички. Изтръсках полепналите боклуци, доколкото можах, стигнах до Адмирал и му развързах юздите.

На дневна светлина все още можех да зърна между стволовете на дърветата двете проблясващи таксита на шосето и фигурите на двамата шофьори, но бях сигурен, че те не могат да ме видят. Тръгнах на запад, успоредно на шосето, на известно разстояние от него. Според мен бях изминал около петстотин метра, когато видях още една кола на „Марконикарс“, паркирана встрани от пътя. Върнах се назад и насъбрах наръч сухи клонки. Някъде в средата между спрелите таксита, откъдето не се виждаха, заведох Адмирал до телената ограда, за да може да я погледне. Въпреки че беше съвсем проста, беше трудно да се забележи в сянката, хвърляна от дърветата. Поставих малко сухи клонки, опрени на долния ред на телта, за да се вижда по-ясно; после скочих на гърба на коня, отдалечих го малко от оградата и зачаках да мине някоя тежка машина. В тихия въздух чаткането на подкови по асфалта щеше да се чуе ясно и не исках таксиджиите да разберат, че пресичам шосето. Колкото по-дълго смятаха, че съм в боровата горичка, толкова по-добре. Само че не знаех колко дълго такситата щяха да останат паркирани и дланите на ръцете ми се навлажниха от напрежение.

Мина мотоциклет и си наложих още да чакам; после се зададе голям камион, натоварен с празни бутилки от мляко, и с дрънчене мина от дясната ми страна. Не можеше да бъде по-добре. Когато избръмча край мене, пришпорих Адмирал напред. Той не закачи сухите клонки, които бях разположил на оградата, прехвърча до тревистата ивица, на три скока премина асфалта и за секунди бяхме в безопасност сред зеленината на отсрещната страна. С дрънчене млекарският камион се загуби от погледа ми. Зад първия голям храсталак скочих от коня и надникнах към пътя.

Бях минал точно на секундата. Една от колите на „Марконикарс“ се движеше бавно в облака дим, оставен от млекарския камион, и главата на шофьора беше обърната към гората, която току-що бях напуснал.

Ако един шофьор мислеше, че съм все още сред боровете, така мислеха всички. Отведох Адмирал по-далеч от шосето, където вече спокойно можех да го яхна, после скочих на гърба му и го подкарах в бавен тръс. Тук почвата беше значително по-неравна, с ями и хълмчета, с къпинаци и коренища и кафяви останки от миналогодишни листа, така че оставих коня да избира пътя си, докато размишлявах какво трябваше да сторя по-нататък. След малко той мина на бавен ход и аз го оставих така, защото ако крайниците му бяха толкова натежали като моите, по-скоро трябваше да пълзи.

Доколкото разбирах, движехме се на запад, обратно по посоката, от която бях дошъл. Ако има едно нещо сигурно в Англия, то е, че след като се движите по права линия — в каквато и да е посока, — не след дълго ще се натъкнете на път и бях минал по-малко от два километра, когато стигнах до следващия. Без да се приближавам плътно, поех покрай него на север.

Сега аз преследвах плячка. Едно такси, откъснато от стадото.

Адмирал напредваше тихо през дебел килим от сухи листа, когато внезапно долових познатото ми вече бръмчене на радиостанцията на „Марконикарс“ и отговарящия глас на шофьора. Спрях след две крачки, слязох от коня и завързах Адмирал на близкото младо дърво. После се закатерих нагоре между клонаците.

Някъде напред мярнах бял пътен знак, а до него беше спряло такси, от което се виждаше само покривът и горната половина на стъклата. Останалото беше скрито от погледа ми от храсталаци, дървета и други ниски растения, които образуваха зелена стена пред мен. Встрани вдясно се издигаше старата ми приятелка — боровата гора, тънеща вече в тъмнозелени окраски.

Слязох от дървото и проверих в джоба си дали малкият топуз от монети беше още там. Открих също две бучки захар, които дадох на Адмирал. Той разтвори шумно ноздри и близна ръката ми. Потупах го нежно по врата и благослових Сила, че ми го е дала.

При толкова добро укритие бе сравнително лесно да приближа кръстовището, без да бъда забелязан, но когато от един гъсталак вече можах добре да огледам колата, оказа се, че шофьорът не е вътре. Той беше младолик мъж, с жълтеникаво лице, в светлосин костюм и стоеше гологлав на средата на кръстовището с разкрачени крака, като подрънкваше някакви монети в джоба си. Огледа се във всички посоки, не видя нищо и се прозя.

Радиото изпращя отново, но шофьорът не го забеляза. Имах намерението да се прокрадна до колата му и да го поваля в безсъзнание, преди да успее да подаде знак за тревога; сега обаче изчаквах, като го проклинах, а той си седеше там и си чоплеше носа.

Изведнъж забързано пое към мен.

За миг си помислих, че ме е видял, но не беше така. Той заобиколи един голям къпинак близо пред мен, обърна се с гръб към скривалището ми и започна да се облекчава. Не изглеждаше много честно да се напада човек в такъв момент и осъзнавах, че се усмихвам, докато излизах от шубрака, но това не беше възможност за изпускане. Направих три бързи крачки, завъртях завързаната в чорапа топка монети и здраво я стоварих върху тила му. Свлече се без звук на земята.

Мушнах ръце под мишниците му и го завлякох навътре, където беше Адмирал. Като действах колкото се може по-бързо, съдрах кафявия кант от ръба на конското покривало и го пробвах на здравина. Изглеждаше достатъчно здрав. Извадих джобното ножче от панталона си, разрязах лентата на четири части и завързах глезените и коленете на шофьора с две от тях. После го замъкнах по-близо до дървото и вързах отзад китките му. С четвъртото парче за по-сигурно го привързах към ствола на дървото.

Опипах джобовете му. Единственото му оръжие беше метален бокс с шипове, който прехвърлих в собственото си яке. Започна да се пробужда. Погледът му тъпо зашари между мен и Адмирал и после устата му зяпна, когато разбра кой съм.

Не беше голям мъж на ръст, а сега разбрах — и на смелост. Видът на коня, извисяващ се над него, очевидно го безпокоеше повече, отколкото това, че бе овързан или имаше цицина на главата.

— Ще ме смачка — измуча той, като уплашено сви назад устните си, разкривайки пожълтели от никотина евтини изкуствени зъби.

— Много внимава, когато стъпва — отвърнах.

— Махни го настрани, махни го веднага! — викна той. Адмирал започна неспокойно да помръдва заради шума.

— Пази тишина и нищо няма да ти направи — казах остро на шофьора, но той не ми обърна внимание и отново завика. Безцеремонно натъпках носната си кърпа в устата му, докато очите му се изцъклиха.

— Сега млъквай! — казах. — Ако не мърдаш, няма да те нарани. Ако шаваш, ще го уплашиш и може да те настъпи. Разбираш ли?

Той кимна. Махнах носната си кърпа от устата му и той започна да се заканва, но сравнително тихо.

Успокоих Адмирал и удължих въжето, с което бе завързан, така че да може да пощипва трева. Започна кротко да си пасе.

— Как се казваш? — попитах таксиметровия шофьор.

Той плю и не каза нищо.

Повторих въпроса си и той рече:

— Какво общо, по дяволите, има това с теб?

Държах много да зная името му и освен това бързах.

Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите на Адмирал и го обърнах така, че шофьорът можеше отблизо да гледа мощната му задница. Новопоявилата се съпротива на моя пленник изчезна моментално. Отвори уста да викне отново.

— Не го прави — казах, — помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?

— Джон Смит.

— Опитай отново — рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.

Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.

— Блейк — измърмори той.

— Малкото ти име?

— Кории. Това е нещо като прякор — очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.

Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.

Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:

— Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? — Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.

— Няма да те забравя — рекох, — няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.

Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.

Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.

Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.

— Сид се обажда — чух мъжки глас, — няма и следа от него. Минах около три километра по пътя нагоре по цялото протежение на гората, където се намира. Кълна се, че не е пресичал тук. Движението е доста плътно, за да премине бързо. Сигурен съм, че ще го забележа, ако се опита. Гласът на Сид излизаше от високоговорителя слаб и тънък, като по телефона, и той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за загубено куче.

Запалих колата, докато той говореше, преместих лоста на скоростите и се спуснах по шосето в южна посока. Току-що дневната светлина беше почнала да отслабва — половин час здрачаване, после десет минути сумрак. Натиснах с крак газта.

За известно време разговорите по радиото замряха. После някой се обади:

— Трябва да бъде намерен преди мръкване.

Макар че полу се надявах, полу го очаквах, съскащият, лишен от тембър шепот ме накара да се размърдам в седалката си. Сграбчих силно кормилото и мускулите около очите ми се свиха. Гласът беше толкова близко, като че ли опасността отново надвисваше право над мен, и за да се уверя в противното, погледнах наоколо пустата област и назад в огледалото към празния път зад мен.

— Правим всичко, което можем, сър — каза почтително тих глас. — Обикалям вече час нагоре-надолу това проклето шосе. Четири километра нагоре, четири — надолу. Всички паркирани коли в моя сектор са на позиция.

— Колко от вас имат пистолети? — попита шепотът.

— Общо четирима, сър. Бихме могли да осигурим и повече, за да бъдем по-сигурни с него.

За момент настъпи тишина. После съскащият глас рече:

— Имам един, но нямате време, за да дойдете да го вземете. Трябва да се оправяте с това, което ви е подръка.

— Да, сър.

— Внимавайте, всички шофьори. Търсете коня. Стреляйте по коня. Мъжът не трябва да бъде открит с куршуми в тялото. Разбрахте ли?

Няколко гласа хорово потвърдиха.

— Флетчър, повтори нарежданията.

— Веднага щом го видим — започна възпитано шофьорът, — независимо дали между дърветата или на открито, стреляме по коня. Викаме колегите, преследваме и залавяме човека. После го… хм… задържаме, ако е необходимо, вкарваме го в една от колите и чакаме указанията ви.

На половината от тази рецитали на плана за залавянето ми разпознах гласа. Издаде го учтивият начин на говорене. Бях го чул на шосето край Мейдънхед, като ме подлъгваше с измамна любезност в отворения капан; това беше шофьорът на конското фургонче. Флетчър. Запомних името.

Внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ, в главата ми просветна и си спомних препятствието в Бристол. Спомних си падащия дъжд върху лицето ми и сивотата, обгръщаща всичко наоколо. Ясно си спомних шофьора на конския фургон, който режеше металната жица от препятствието, като я навиваше и я окачваше на рамото си.

Имаше и нещо друго също… но преди да мога да се добера до него, стигнах до знак „стоп“ пред главен път. Завих наляво от пустото шосе в гъстия поток на движението и започнах да гледам за знак, от който да разбера колко далеч съм от Брайтън. След километър забелязах един. Двайсет километра. Да кажем, около двайсет минути от мястото, където се намирах.

Замислих се отново за препятствието в Бристол, но паметта ми отново бе засенчена и сега дори не бях сигурен дали има някаква празнота. Пръстите ми несъзнателно пробягаха по белега на бузата ми и го попипаха внимателно, но това беше жест, който се бях уловил веднъж-дваж, че правя, без да му отдавам значение. Освен това предстоящите минути изискваха цялото ми внимание.

По пътя към Брайтън слушах репликите на съскащия шепот. Тонът се повишаваше, гласът ставаше все по-напрегнат и по-агресивен. Отначало го сметнах за любопитно — да наблюдаваш преследване на човек, чиято цел си самият ти, — но след няколко минути привикнах и започнах да му обръщам по-малко внимание, което за малко не ме доведе до катастрофална грешка.

— Имате ли да ми докладвате нещо, двайсет и три? — попита съскащият глас. Отговор по радиото не последва. Почти не обръщах внимание на въпроса. Гласът повтори по-остро: — Двайсет и три, Блейк, имаш ли нещо за докладване?

Върнах се рязко към действителността. Грабнах микрофона, щракнах ключа и казах:

— Не — със скучаещ носов глас.

— Следващия път отговаряй по-бързо — каза строго гласът. Очевидно проверяваше дали всички таксита са на местата си, защото продължи да разпитва други трима шофьори дали имат нещо да докладват. Благодарих на Бога, докато изключвах микрофона, че трябваше да имитирам гласа на Блейк само за секунда, защото всеки опит за разговор би ме разкрил. Оттук нататък се вслушвах по-внимателно в размяната на реплики по радиостанцията.

Шептящият глас започна да придобива някои характерни особености, докато се избистри в маниер на изразяване, който ме притесни и раздразни отначало, защото не можех да си спомня къде съм го чувал и от кого.

После разбрах. Накрая разбрах със сигурност.

Може да започнеш с план, за който мислиш, че ще стигне границите на собствените ти възможности; а после си принуден да правиш повече, много повече. Веднъж си намерил пролуката, след това тя става все по-широка. Напрягаш мускули, кръвта ти завира… напрягаш сили до сетен предел. Това не е като в пиесите на Бил Шекспир, където понякога нещата стават ясни с две думи.

Навлязох в предградията на Брайтън замислен дълбоко.