Георги Коновски
Идеалният свят (39)

38.

Настъпи тишина…

После Крейг каза бавно:

— Все още не съм решил…

— Ти… А другите какво мислят?

— Май не си започнал да схващаш. Аз — това сме ние. Ние — това съм аз. Той е аз, той е аз — посочи двата клонинга…

— Тоест — вие сте неунищожими?

Крейг се усмихна:

— Започваш да разбираш. Безсмъртни сме. Записи от съзнанието ми се пазят на две места. В нашия отсек има лаборатория, има и резервни тела. Засега сме само петима, но можем да станем повече. И — нещо много важно — ти си сам…

— Ами ако и аз съм си създал клонинги?

Дъглас отново се усмихна:

— Бо-Ян, ти си прекалено самоуверен, прекалено влюбен в себе си, та да приемеш дори свой клонинг. Даже се чудя как си се решил да имаш резервен модел. Нима твоята смърт и възкресението не те убедиха в ползата от клонирането?

— Признавам, не вярвам в предаността на клонингите… — кимнах аз и се загледах в седящия до вратата Крейг…

— Което не ти попречи да си клонираш любовницата… — подметна той…

— Е, това е друго нещо…

Някой почука. Седящият до вратата Крейг отвори и падна мъртъв. Този пред мен изненадано завъртя глава и се строполи на пода. Третият не успя да мръдне — двама стражи го притиснаха към стола му…

Станах…

— Дъглас, току-що намаля с двама. Всъщност, с трима — и този ти пред вратата е мъртъв. Прав си, че бяхте петима. В момента издирваме последния ти…

Крейг мълчеше…

— Наистина, признавам, че всичко си обмислил, добър план си изградил, но… Забравил си моето присъствие. Кой те убеди, че не зная за отклонение 8? Нима не ти се стори странно, че аз се опитвам да обхвана всичко сам, да съм навред, а все избягвам коридор Е?

— Сега, като го казваш…

— Именно! Хайде, като си рекъл да си признаваме — аз усетих, че си подозрителен оная вечер. И си помислих: ами ако Дъглас не дойде, а представи свой клонинг? От вас — гениите, никога не знаеш какво може да се очаква. Е, рискувах — преформатирах те. Както казваш — клонинг. После внимателно наблюдавах. Открих някои много, много интересни неща. Например, ти излизаше от лабораторията в 10, 23 часа, а влизаш в ресторанта в 10, 21 часа… Две минути! Но — достатъчни като повод за размисъл… Сетне започнах да сравнявам видеозаписите от вътрешните камери. Дъглас, много работа си свършил — признавам. Обаче… В някои моменти те виждах на три места по едно и също време. Разбрах какво става. И задействах Шелдс…

Крейг подскочи, та се наложи пазачът да го притисне с дулото към стола…

— Да, показах му някои записи. И той заревнува. Знаеш вие, гейовете, колко сте ревниви. Дори към себе си. А в случая ти не беше сам — имаше други Дъгласовци. Не само замяна на Майкъл, а и по-добри от него — та кой по-добре от теб те познава…

— Майкъл… Какво е направил?

— Просто още един Крейг. С друго съзнание — напълно подчинено на мен. И, впрочем, влюбен в Шелдс…

Дъглас сведе глава…

— Искаш да кажеш, че ще ме убиеш и ще ме заместиш с клонинга?

— Казвам го. Не само на теб. Зная, че в момента и другият Крейг слуша. Така е — няма занимание. Стои в отклонение 8 и ви очаква…

Крейг трепна…

— Няма смисъл, Дъглас… Отвън са охранителите, а резервният ви изход е запушен. Или ще се предаде, или ще умре, когато спрем въздухопровода…

Натам… Не е приятно. Крейг ми беше симпатичен — поне преди да разбера как ме е предал…

Някой префърцунен ще каже — но нали аз му поставих капан, исках да го направя човек с преформатирано съзнание, нали се е опитвал да се запази…

Да, да… Така е — от негова гледна точка. Обаче, историята се пише от победителите. И загубилият е винаги виновен…

Дори в това, че се е смятал достоен за победата…