Георги Коновски
Идеалният свят (15)

14.

Страшно…

Като че великанче вземаше в ръка зарчета, тръскаше ги, мяташе ги на воля върху каменен под…

Трусът ме завари в заседателната зала. Седях, впил поглед в една от колоните. Не ми се мислеше нищо, в ушите ми звъняха думите на Грей: „Ако утре всичко е спокойно, вечерта се прибирам да спя в кревата си“…

Грей и ме дразнеше, и ми беше нужен…

Ако тръгнеше той…

И в този момент някой ме повдигна от креслото и стръска с все сила. А сила имаше — много…

Имах усещането, че мозъкът ми танцува от главата до краката, стана ми лошо… Но нямаше време да се изплаша…

Просто нямаше време…

А и мислите от това тръскане не се събираха — подскачаха, биеха се в съзнанието, кънтящо удряха в черепа ми…

После настъпи тишина…

И пак — трус…

По-късно установих, че няма повреди в Дома. Нямаше счупени мебели и прибори, липсваха всякакви следи по стените и подовете, даже разпилени вещи имаше съвсем малко…

Не зная — реално ли беше усещането, или съзнанието ми изведнъж изключи… За да не се взриви…

Един след друг, вълна след вълна, минаха четири труса през нас…

Писъци, крясъци, истерии, вой… Настъпиха след последния, четвъртия трус…

Минаха часове, докато успеем да върнем в нормално състояние жените и децата. Всъщност — и мистър Бийвър, който по никакъв начин не можеше да бъде убеден, че страшното е свършило. Свил се във ваната, завит с хавлия, треперещ, стискащ жестоко ръбовете на пластмасовия съд…

Жалка и, едновременно с това, сърцераздирателна картина…

За спане не можеше да се говори. Акционерите се заеха с успокояване на близките си. Служителите — бледи, треперещи, стресирани — се появиха по работните си места.

Направи ми впечатление, че почти половината бяха спокойни — като че бързо се върнали в предишното си състояние или изобщо не изпадали в ступор. Това си заслужаваше да се отбележи…

След първия трус притичах в зона В-1 — фактически първата под купола на Дома. Там беше разположен външният команден пункт. Наблюдателна зала, център за обезпечение на комуникациите, разпределителен блок, външно разузнаване…

Там бяха монтирани екраните, отразяващи ставащото извън Дома. Имахме разположени камери къде ли не — над 50. От които в момента действаха само седем. Останалите или бяха унищожени, или нямаше какво да излъчват — черни, празни гледки…

Дежурен тая вечер беше Майер с помощник Кристофър. И двамата млади, и двамата доктори на науките, и двамата спокойни и стегнати…

— Виждахме всичко в радиус от пет мили. Откъм изток тъкмо идваше автобус по редовната линия. И в този момент блесна. Изгубихме зрение за доста време — мисля, около минута — докладваше Майер — После се приспособихме. На екрана, където наблюдавахме автобуса, нямаше нищо. На големия просто блесна огнено кълбо и той почерня. Останалите седем… Ами вижте сам, сър…

Да, ясно беше…

Кой е започнал, кой е успял да изстреля ракети, какво е поразил…

Историците — ако останат подобни — ще има да спорят. За мен беше ясно — светът е унищожен. И трябва да се гради нов свят…

Ние оцелявахме. Може и други да има някъде — в пещери, в специални скривалища. Обаче, те нямаха възможностите за строеж на новото…

А аз вече ги използвах…

— Наблюдавайте — казах на двамата — И водете отчет на видяното. Каква е ситуацията около главния вход?

— Сър, там е просто… Камерата над него е здрава, вижте сам…

Погледнах в екрана. Мрак, груби фигури… Взрях се. Не бяха фигури. Нищо живо. Това струпване беше камара донесени от гиганта дървета, скали, автомобили… И един локомотив? А жп линия минаваше на двайсетина мили северно?

И нещо замъгляващо гледката… Пепел… Парцали пепел — огромни, по няколко квадратни фута площ единия… Не ми се мислеше от какво са…

Отидох пак в зона А. Нещата се бяха поуспокоили. Никой не си лягаше, децата седяха мълчаливи, жените похлипваха, Бийвър беше се поосвестил и сега гълташе шот след шот с уиски…

— Да се съберем в залата? — предложих на Хамилтън.

— Да, трябва да обсъдим станалото — кимна ми той и тръгна да събира акционерите…

Какво да обсъждаме? Знаехме само че войната е избухнала. Все пак…

Знаехме, че светът навън не е същия…

Знаехме, че ние сме тук…

А натам?

Дали битката свърши? Дали всички, имащи допир с бутоните на смъртта са се взаимно ликвидирали или все още някой ни дебнеше?

И в този момент Дома пак се залюля…