Антон Шандор Ла Вей
Сатанинската библия (2)

ВЪВЕДЕНИЕ
Бъртън Х. Улф

Една зимна вечер през 1967 година прекосих Сан Франциско, за да чуя лекцията на Антон Шандор Ла Вей на открита среща на Съюза за Сексуална Свобода. Бях привлечен от вестникарските статии, които го описваха като „Черния Папа“ на някаква Сатанинска Църква, в която се извършвали кръщенета, венчавки и погребални церемонии в името на Дявола. Аз бях нещатен журналист в едно списание и предвкусвах материал за статия в лицето на Ла Вей и неговите съвременни езичници, тъй като Дяволът винаги е бил „подходящ материал“, както казват в редакцията.

Но не практикуването на черните изкуства само по себе си бе това, което имах предвид за материал, тъй като това не е нещо ново под слънцето. Имало е дяволопоклоннически секти и вуду-култове и преди християните. В Англия, през XVIII век, „Hell Fire Club“, свързан с американските колонии посредством Бенджамин Франклин, успя да спечели краткотрайна слава. В началото на XX век пресата огласи Алистър Кроули като „най-злия човек в света“. През 20-те и 30-те години на века имаше намеци и за някакъв „черен орден“ в Германия.

Към тази стара на вид история, Ла Вей и неговата организация от съвременни Фаустовци прибавиха две поразително нови глави. Първо, те най-богохулно се представиха за „Църква“, термин, който преди това се свеждаше до клоновете на Християнството, вместо за традиционния ковън на сатанизма и вещерството. Второ, те практикуваха черната си магия открито, вместо нелегално.

Вместо да нагласявам встъпително интервю с Ла Вей за обсъждане на еретичните му нововъведения — обичайната ми първа стъпка при проучване, реших да го наблюдавам и слушам като непознат, присъстващ в аудиторията. В някои вестници той бе описан като бивш цирков укротител на лъвове и карнавален фокусник, който сега се представя за наместник на Дявола върху земята и аз исках първо да видя дали е истински Сатанист, шегобиец или шарлатанин. Вече бях срещал хора от сцената на окултния бизнес — фактически, Джийн Диксън беше моя хазяйка и аз имах възможност да пиша за нея преди Рут Монтгомъри. Аз обаче считах всички окултисти за лъжци, лицемери или шарлатани и не бих загубил и пет минути от своето време, за да напиша нещо за различните им форми на „ала — бала“.

Всички окултисти, които бях срещал или за които бях чувал, бяха „бело-светли“: набедени ясновидци, пророци и вещици, опаковащи мнимите си мистични способности с духовно общуване на божия основа. Ла Вей, който им се присмиваше, ако не ги и заплюваше от презрение, се появяваше измежду редовете на вестникарските истории като черен магьосник, който базира работата си върху тъмната страна на природата и плътската страна на човечеството. Не изглеждаше да има нещо духовно около неговата „църква“.

Слушайки за първи път Ла Вей да говори, аз изведнъж осъзнах, че той няма нищо общо с окултния бизнес. Той не би могъл да се охарактеризира дори като метафизичен. Брутално прямите неща, които каза, бяха прагматични, относителни и преди всичко разумни. И разбира се — неортодоксални; громеше установения религиозен култ, потискането на плътската природа на човека, лицемерната претенция за благочестивост в хода на съществуване, което преследва материални цели и което се базира на принципа „човек за човека е вълк“. Думите му, също така, бяха изпълнени с язвителна сатира към човешката глупост. Но най-вече бяха логични. Ла Вей не предложи шарлатанска магия по време на своята лектория. Това бе философия на здравия разум, базирана върху реалностите на живота.

След като се убедих в искреността на Ла Вей, трябваше и аз да го убедя, че възнамерявам да направя сериозно проучване, вместо с написаното от мен да допринасям за купчината банални статии, третиращи Църквата на Сатаната като нов вид „фрийк-шоу“. Аз опресних знанията си относно Сатанизма, обсъждайки неговата история и обосновка с Ла Вей и присъствах на няколко среднощни ритуала в прочутата викторианска сграда, използвана някога като щаб на Църквата на Сатаната. От всичко това написах една сериозна статия, само за да се окаже, че не това искат издателите на „почтените“ списания. Тях ги интересуваха само статии от типа „фрийк-шоу“. Най-накрая „мъжкото“ списание с „разголени мацки“ „Knight“, бе това, което публикува пълната статия за Ла Вей, Църквата на Сатаната и синтеза на Ла Вей на древните легенди за Дявола и черномагьосническия фолклор в съвременната философия и практика на Сатанизма, който всички последователи и имитатори използват сега като свой модел, ръководство и дори като Библия.

Моята статия беше началото (а не края, както е ставало с други мои писания по различни теми) на едни трайни и близки отношения. От това произтече моята биография на Ла Вей, „The Devil’s Avenger“, публикувана от „Pyramid“ през 1974 година. След публикуването на книгата, аз станах редовен член и в последствие жрец на Църквата на Сатаната, титла, която сега гордо споделям с много знаменити личности. Среднощните философски дискусии, които започнах с Ла Вей през 1967 година, продължават и до ден днешен, десетилетие по-късно, понякога в компанията на някоя елегантна вещица или съпровождани от наша собствена музика — той на орган, а аз на барабани, в някое чудновато кабаре, населено от сюрреалистични хуманоиди — творения на Ла Вей.

Цялото минало на Ла Вей изглежда го е подготвяло за неговата роля. Той е внук на грузински, румънски и елзаски дядовци и баби, включително и баба циганка, която му е разказвала предания за вампири и вещици от родната й Трансилвания. Още на пет годишна възраст Ла Вей четял със страшни приказки и книги като „Франкенщайн“ на Мария Шели и „Дракула“ на Брам Стоукър. Макар и да бил по различен от другите деца, те го определяли за свой предводител в походите и маневрите, имитиращи бойни действия.

През 1942 година, когато Ла Вей бил на дванадесет години, силното му влечение по войници-играчки го накарало да се замисли за Втората Световна Война. Той се задълбал в ръководства по военно дело и установил, че арсенали за снаряжението на армии и флотилии биха могли да се закупят като бакалски стоки в супермаркет и да се използват за завладяването на цели нации. В главата му се оформила идеята, че обратно на това, което пише в Християнската библия казвала, земята не би трябвало да се населява от смирените, а от могъщите.

В гимназията Ла Вей бил едно неспазващо условностите дете-чудо. Като запазил най-сериозните си учебни занимания за извън училище, той задълбал в музика, метафизика и окултни тайни. На петнадесет години станал втори обоист на Балетния Симфоничен Оркестър на Сан Франциско. Отегчен от гимназиалните часове, Ла Вей напуснал училище още преди да завърши предпоследната си година, напуснал дома си и се присъединил към цирк „Клайд Бийти“ като чистач на клетки и носел вода и храна на лъвовете и тигрите. Звероукротителят Бийти забелязал, че Ла Вей се справял много добре с големите котки и го направил асистент-дресьор.

Пристрастен още от детството си към изкуствата и културата, Ла Вей не се задоволявал само с тръпката да дресира зверовете от джунглата и да работи с тях на манежа като заместник на Бийти. На десет годишна възраст, той се бил научил да свири на пиано по слух. Било удобен случай за него, когато веднъж цирковият органист се напил преди изпълнение и не можел да продължи — Ла Вей се съгласил доброволно да го замести, убеден, че може да се справи достатъчно добре с непознатата му органова клавиатура и да осигури необходимия музикален фон. Оказало се, че Ла Вей разбирал повече от музика и свирел по-добре от щатния органист, така че Бийти уволнил пияницата и настанил Ла Вей на инструмента. Той акомпанирал номерата на „Човека — Гюлле“, Хуго Захини и заредените с напрежение изпълнения на Валендас, наред с други знаменитости.

Когато станал на осемнадесет години, Ла Вей напуснал цирка и се присъединил към един карнавал. Там станал асистент на един магьосник, изучил хипнозата и научил повече за окулта. Това било странно съчетание. От една страна той работел в атмосфера на най-сурово житейско поприще — на светска музика, мирис на диви животни и дървени стърготини, актови изпълнения, в които секунда невнимание означава нещастен случай или смърт, изпълнения, изискващи младост и сила и изхвърляне на тези, които остаряват, като миналогодишни дрехи, свят на физическа възбуда, който имал магическа привлекателност. От друга страна той работел с магията в тъмната страна на човешкия ум. Може би тази странна комбинация повлияла на начина, по който той започнал да гледа на човечеството докато свирел на орган за страничните атракции на карнавала.

„Събота през нощта“, спомняше си Ла Вей в един от нашите дълги разговори, „гледах как мъжете се задъхват от похот по полуголите момичета, танцуващи на карнавала, а неделя сутринта, когато свирех на тент-шоу евангелистите на другия край на карнавалния терен, виждах същите тежи мъже, седнали на пейките заедно със съпругите и децата си, молейки Бог да им прости и да ги пречисти от желанията на плътта. А следващата съботна нощ, те бяха отново на карнавала или на някое друго място за разпускане. Тогава разбрах, че Християнската Църква процъфтява върху лицемерие и че плътската природа на човека ще се проявява независимо от това, колко много е пречиствана и бичувана от някоя бело-светла религия“.

Макар и да не го съзнава тогава, Ла Вей бил на път да създаде една религия, която да послужи като антитеза на Християнството и неговата Юдейска бащиния. Това бе древна религия, по-стара от Християнството и Юдаизма. Тя, обаче, никога не е била формализирана и подредена като система на мисълта и ритуал. Това беше ролята на Ла Вей в цивилизацията на двадесетото столетие.

През 1951 година, след като самият Ла Вей става женен мъж на двадесет и една години, той напуска чудния свят на карнавала, за да се установи на кариера, по-подходяща за изграждане на домашно огнище. Записва се да учи за специалист по криминология в Сити — Колежа на Сан Франциско. Това го довежда до първата му конформистка работа — фотограф за Полицейското управление на Сан Франциско. Оказало се, че и тази работа, както и другите, допринася за неговото развиване на Сатанизма като начин на живот.

„Видях най-кървавата и най-отблъскващата страна на човешката природа“, разказваше Ла Вей по време на беседа относно миналото си. „Хора, застреляни от психопати; наръгани с нож от приятели; малки деца, смлени на кайма от неспиращи шофьори. Това бе отвратително и потискащо. Питах се: Къде е Бог? Започнах да презирам набожно-лицемерното отношение на хората спрямо насилието, казващи винаги: Такава е Божията воля“.

И така, след три години работа като криминален фотограф, той напуснал отвратен и се завърнал към свиренето на орган, този път в нощни клубове и театри, за да преживява, докато продължавал изучаването на любимия си предмет в живота — Черните изкуства. Веднъж седмично той води курсове по тайнствени теми: вселявания на духове, екстрасензорика, сънища, вампири, върколаци, гадаене, церемониална магия и т.н. Това привлякло много хора, които били или станали в последствие, прочути в науките и изкуствата и в света на бизнеса. Накрая от тази група се сформирал един „Магически кръг“.

Главната цел на Кръга била събиране за изпълняване на магически ритуали, които Ла Вей бил открил и изобретил. Той събрал цяла библиотека от произведения, които описвали Черната Меса и други скандални церемонии, провеждани в групи, такива като: Рицарите Тамплиери във Франция през XIV век, Клубът на Пъкления Огън и Златната Зора, съответно през XVIII и XIX век в Англия. Целта на някои от тези тайни ордени била да богохулстват и осмиват Християнската Църква, а самите те се обръщали към Дявола като към антропоморфно божество, което представлявало обратната страна на Бога. От гледна точка на Ла Вей, Дяволът не е точно това, а по-скоро тъмна, скрита сила в природата, която отговаря за земните неща, сила, за която нито науката, нито религията имат някакво обяснение. Сатаната на Ла Вей е „Духът на прогреса, вдъхновителят на всички велики движения, които допринасят за развитието на човечеството. Това е духът на бунта, който води към свобода, олицетворението на всички ереси, които освобождават“.

Последната нощ на април 1966 година — Валпургиевата нощ, най-важният празник във фолклора на магията и вещерството, Ла Вей ритуално си избръсва главата, съгласно магическата традиция и провъзгласява основаването на Църквата на Сатаната. За отличителен белег като неин служител, Ла Вей си сложил свещеническа якичка. С тази якичка той изглеждал почти като благочестивец, но неговата а-ла Чингиз Хан бръсната глава, Мефистофелската му брадичка и присвитите му очи му придавали необходимия демоничен вид за жреческия му сан в Църквата на Дявола върху Земята.

„Първо на първо“, обясняваше самият Ла Вей, „наричайки това Църква, ми позволи да приложа магическата формула за едната част нарушение и деветте части благоприличие, която е необходима за успеха. Но главната цел бе да събера група от индивиди със сходни умове, заради предимството на съчетаните им енергии при призоваване на тъмната сила в природата, която се нарича Сатана“.

Както Ла Вей изтъкваше, всички останали църкви са базирани върху почитането на духа и отричането на плътта и интелекта. Той виждаше нуждата от Църква, която да възстанови човешкия ум и желанията на плътта като обекти на почит. Рационалното користолюбие би трябвало да се поощрява, а здравословното его да се защитава.

Той започваше да осъзнава, че старата концепция за Черната Меса като сатира срещу Християнското богослужение, бе станала старомодна или както той се изрази „На умряло куче нож да вадиш“. Ла Вей въведе в Църквата на Сатаната някои освежителни психодрами, вместо самоунизително християнско богослужение, екзорцирайки репресиите и задръжките, подхранвани от бело-светлите религии.

Имаше революция в самата Християнска Църква срещу ортодоксалните обреди и традиции. Бе станало популярно да се обявява, че „Бог е мъртъв“. Затова алтернативните ритуали, разработени от Ла Вей, от една страна все още запазваха някои от декорациите на древните церемонии, но от друга страна бяха променени от негативна пародия в позитивни форми на празненства и пречиствания: Сатанински венчавки, освещаващи радостите на плътта; погребения, лишени от набожно-лицемерни баналности; ритуали за страст, помагащи на индивидите да осъществят сексуалните си желания; ритуали за унищожение, даващи възможност на членовете на Сатанинската Църква да тържествуват над враговете си.

При специални случаи, такива като кръщенета, венчавки и погребения в името на Дявола, отразяването им от пресата, макар и не търсено, бе феноменално. През 1967 година вестниците, които бяха изпратили репортери да пишат за Църквата на Сатаната се бяха разпространили от Сан Франциско през Тихия океан до Токио и през Атлантика до Париж. Една снимка на гола жена, наполовина наметната с леопардова кожа, служеща за олтар на Сатаната в скроена от Ла Вей венчална церемония, се предаваше от главните телеграфни агенции на всички всекидневници и навсякъде — появи се и на първата страница на такива крепости на медията като Лос Анджелиския „Таймс“. В резултат на тази публичност леговищата (grottos — съответствията на Ла Вей за ковъни — вещерските сборища), клоновете на Църквата на Сатаната, се разпространиха по целия свят, като доказаха едно от главните послания на Ла Вей: „Дяволът е жив и се радва на голяма известност, сред адски много хора“.

Разбира се, Ла Вей изтъкваше на всеки, който би го чул, че Дяволът за него и последователите му не е шаблонният тип с червено трико, рога, опашка и вила, а по-скоро тъмните сили в природата, които човек едва сега започва да долавя. Как самият Ла Вей съчетаваше това обяснение със собствената си външност, загърнат в черен плащ с качулка с рога? Той отговаряше: „Хората се нуждаят от ритуал, със символи като тези, които виждате в бейзболните игри, или църковните служби, или войните, като средство за изразходване на емоциите, от които не могат да се освободят или дори да разберат по свой собствен начин“. Въпреки всичко това, самият Ла Вей скоро се измори от тези игри.

Имаше и временни неудачи. Първо, някои съседи на Ла Вей започнаха да се оплакват заради възрастния лъв, който той държеше като домашно животно и накрая голямата котка бе подарена на местния зоопарк. След това една от неговите най-предани вещици, Джейн Менсфийлд, умря от проклятието, което той бе стоварил върху нейния ухажор, адвоката Сам Броуди, поради редица причини, които съм обяснил в „The Devil’s Avenger“ — Ла Вей настойчиво я беше предупреждавал за Броуди и се почувства депресиран от смъртта й. Това бе втората трагична смърт на холивудска секс-звезда през шейсетте, с която той бе тясно свързан. Другата бе Мерилин Монро, любовница на Ла Вей за кратък, но критичен период през 1948 година, когато той напуска карнавала и започва да свири на орган за стриптийзьорки в района на Лос Анжелис.

Освен всичко това, Ла Вей се беше изморил да организира забавления и пречиствания за членовете на своята Църква. Той бе влязъл в контакт с последните живи останки от окултните братства на предвоенна Европа и усърдно усвояваше техните философии и тайни ритуали, останали от пред-Хитлеровата ера. Нуждаеше се от време за изследване, писане и разработване на нови принципи. Той отдавна експериментираше с принципите на геометричните пространствени концепции и намираше приложението им в това, което определяше като „Законът на Трапецоида“ (Ла Вей се надсмива на настоящите маниаци, които „се мъчат с погрешния вид пирамиди“). Той ставаше все по-широко търсен като говорител, гост на радио и телевизионни предавания и продукции или многократно, като технически съветник на телевизионни постановчици и кинорежисьори, работещи по сатанински разкази на ужаса. Понякога той бе също и актьор, както социологът Клинтън Р. Сандърс подчертава: „… никой окултист не е имал такова директно въздействие върху стереотипното кинематографично представяне на сатанизма като Антон Шандор Ла Вей. Ритуалът и езотеричната символика са съществени елементи в Църквата на Ла Вей и филмите, в които той има пръст, съдържат подробни представяния на сатанински ритуали и са изпълнени с традиционна окултна символика. Наблягането върху ритуала в Църквата на Сатаната е предназначено да фокусира емоционалните сили във всеки индивид. По същия начин пищната ритуалност, която е съществена за филмите на Ла Вей, може основателно да се счита за механизъм, който включва и фокусира емоционалното преживяване на кино-публиката“.

Накрая Ла Вей решава да посвети ритуали и други организирани дейности на леговищата на Църквата на Сатаната по света и се отдава на писане, лектории, преподаване — и също така на семейството си: на жена си Даяна, красивата блондинка, която служи като Върховна Жрица на Църквата, на дъщеря си Карла, с гарваново черните коси, понастоящем в ранните си двадесет, специалист по криминология като баща си някога, прекарваща голяма част от времето си като изнася лекции върху Сатанизма в много университети в страната, и накрая на Зийна, запомнена от хората, които са виждали прочутата й снимка като мъничко детенце по време на кръщенето си в Сатанинската Църква, а сега великолепна тийнейджърка, привличаща нарастваща глутница от вълци — човешка мъжка разновидност.

От този относително спокоен период на Ла Вей произлизат неговите широко известни пионерски книги: на първо място, Сатанинската Библия, на която това е дванадесетото издание (а това е второто ми, подобрено въведение, след написването на оригиналното въведение за първото издание). Второ, „The Satanic Rituals“, която включва повечето от тъмния, сложен материал, който Ла Вей изрови от увеличаващите се негови извори. И трето, „The Compleat Witch“, която е бестселър в Италия, но за съжаление бе допусната от американския й издател да излезе от печат с нереализиран потенциал.

Размахът на Ла Вей от организирана Църковна дейност до писането на книги за разпространение по цял свят, разбира се, доста разшири членството на Църквата на Сатаната. Нарастващата популярност на Сатанизма бе придружена по естествен път от създаващи паника истории от религиозни групировки, оплакващи се, че сега Сатанинската Библия се продавала по-добре от Християнската Библия по университетските дворове и че е главна причина за отвръщането на младите хора от Бога. И несъмнено папа Павел имаше предвид Ла Вей, когато преди две години се обърна към света, че Дяволът „е жив“ и че „една личност“, една жива огнедишаща личност разпространява злото по земята. Ла Вей, отстоявайки, че зло (evil) е „живея“ (live), произнесено наобратно, и че човек би трябвало да се отдава и наслаждава на живота, отвръща на Папата и на създаващите паника религиозни групи по този начин:

„Хора, организации и нации правят милиони долари от нас. Какво биха правили без нас? Без Църквата на Сатаната те не биха имали срещу кого да беснеят и кого да обвиняват за гадните неща, които стават по света. Ако те наистина се усещаха, те не би трябвало да раздуват нещата за нас до пръсване. Вместо на това, нещото на което действително трябва да повярвате е, че шарлатаните са те, и че те наистина са доволни от това, че сме наоколо, за да могат да ни използват. Ние сме изключително ценна стока. Ние сме помагали на бизнеса, повдигали сме икономиката, и някои от милионите долари, които сме произвели, са се вливали на свой ред в Християнската Църква. Доказвали сме многократно Деветото Сатанинско Изявление, което гласи, че църквата и безчет индивиди не могат да съществуват без Дявола.“

Затова, Християнската Църква трябва да си плати. Събитията, които Ла Вей предсказа в първото издание на Сатанинската Библия се сбъднаха. Потиснатите хора са строшили оковите си. Сексът експлодира, колективното либидо се е отприщило във филмите и в литературата, по улиците и по домовете. Хората танцуват без горнище и долнище. Монахините са захвърлили традиционните си одеяния, показват краката си и танцуват „Missa Solemnis Rock“, която Ла Вей си мислеше, че създава на шега. Има едно непрестанно търсене на забавление, на хубави храни и вина, приключения, отдаване на тук-и-сега. Човечеството повече не желае да чака някакъв задгробен живот, който обещава да възнагради чистите и непорочните — в превод: аскетичните, еднообразните — духовните. Усеща се едно ново езическо, хедонистично настроение и от него е възникнало широко многообразие от ярко изявени индивиди: лекари, инженери, учители, писатели, борсови посредници, имуществени предприемачи, актьори и актриси, хора от масмедиите (цитираме няколко категории Сатанисти), които са заинтересовани в придаването на тържественост и прослава на тази всепроникваща религия или начин на живот.

Не е лесно да се възприеме такава религия в общество, управлявано толкова дълго от Пуританска етика. В тази религия няма фалшив алтруизъм или задължителна обичай-ближния-си постановка. Сатанизмът е безсрамно себична, брутална философия. Тя се основава на вярата, че човешките същества са присъщо себични и буйни създания, че животът е Дарвинова битка за оцеляване на най-годните, че само силните оцеляват, и че земята ще бъде управлявана от тези, които се борят за да победят в непрестанната надпревара, която съществува във всички джунгли — включително и тези на урбанизираното общество. Може да се отвратите от това брутално становище, ако искате — то се основава, както е било от векове, върху реалните условия, които съществуват в света, а не върху мистичните земи от мед и мляко, описани в Християнската Библия.

В Сатанинската Библия Антон Ла Вей е обяснил философията на Сатанизма по-задълбочено от всеки от своите предшественици в Царството на Мрака, описвайки подробно новаторските ритуали и декорации, които той бе изобретил, за да създаде Църква за реалисти. От първото издание стана ясно, че много хора искат да прочетат тази книга, за да се научат как да създадат Сатанински групировки и да ритуализират черна магия. Сатанинската Библия и „The Satanic Rituals“, са единствените книги, които демонстрират по един автентичен и истински свързан с традициите начин, как може да се направи всичко това. Имало е много имитатори, които никога не са посочвали извора си, и то с основание, защото при сравнение с пионерското творчество на Ла Вей, тяхната плагиатщина, дребнавост и повърхностност повече не могат да намерят пазар.

Доказателството е ясно за всеки, който желае да види архива: Антон Ла Вей извади Сатаната от килера и Църквата на Сатаната е първоизворът на съвременния Сатанизъм. Тази книга обобщава посланието и не само го предава, но и продължава да бъде еднакво предизвикателство и вдъхновение, толкова своевременно днес, колкото и тогава, когато бе написана.