Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (8)

8.

Когато кавалкадата най-сетне стигна до Рим, Марк Антоний вече беше в много добро настроение. Тълпите на всяка стъпка по пътищата го посрещаха възторжено — всъщност толкова възторжено, че започваше да се чуди дали Октавиан не бе преувеличил непопулярността му. Подозрението се засили, когато всеки действащ сенатор излезе с пълните си регалии, за да поздрави не Октавиан, а именно него. Проблемът беше в това, че не можеше да е сигурен. Ясно се виждаше облекчението, което изпитват Италия и Рим при новината за предотвратената гражданска война. Може би договорът от Брундизиум бе накарал всичките му някогашни поддръжници отново да застанат изцяло на негова страна. Ако можеше да се промъкне инкогнито в Италия и Рим преди месец, сигурно щеше да чуе всякакви обиди и хули по свой адрес. А ето че сега се колебаеше между съмнението и въодушевлението, балансираше внимателно и ругаеше Октавиан само под нос и по навик.

Перспективата да се ожени за сестра му не го притесняваше, а всъщност допринасяше за доброто му настроение. Макар че по своя воля никога не би погледнал на нея като на съпруга, той винаги я бе харесвал, намираше я за физически привлекателна и дори мъничко завиждаше на приятеля си Марцел за късмета да я има в леглото си. От Октавиан бе научил, че е взела Антил и Юл след смъртта на Фулвия, което подкрепи впечатлението му, че като човек е толкова добра, колкото е лош брат й. Подобно нещо често се случваше във фамилиите — можеше да погледне дори себе си спрямо Гай и Луций. Всички бяха с физиката на Антоний, но я разваляха — Гай с тътрещата се походка, а Луций — с плешивата глава. Само той бе наследил ума на Юлиите. Макар да пръскаше най-безгрижно семето си, Антоний харесваше децата си, които познаваше, и току-що му хрумна една блестяща идея за Антония Младата, която съжаляваше по свой начин. Всъщност след пристигането му в Рим децата заеха мислите му още повече. В града го очакваше писмо от Клеопатра.

Мой скъпи Антоний, пиша това писмо през секстилските иди и времето е толкова хубаво, че ми се иска да беше тук и да му се наслаждаваш с мен и с Цезарион, който ти праща много поздрави и благопожелания. Той расте много бързо и срещата му с римските мъже (и най-вече с теб) му се отрази невероятно добре. В момента чете Полибий, след като захвърли писмата на Корнелия, майката на Гракхите — там няма нито войни, нито вълнуващи събития. Разбира се, научил е книгите на баща си наизуст.

Не знам къде точно ще те настигне писмото ми, но рано или късно ще те намери. Чувам, че си в Атина, а в следващия момент научавам, че се намираш в Ефес или дори в Рим. Няма значение. Пиша ти, за да ти благодаря, че дари Цезарион с братче и сестриче. Да, имам близнаци! Раждат ли се в рода ти? Защото в моя не се срещат. Разбира се, много съм щастлива. С един удар ти осигури продължаването на династията и съпруга за Цезарион. Нищо чудно, че водите на Нил се покачиха до Лактите на изобилието!

Колко добре ме познава само, помисли си Антоний. Дава си сметка, че не чета дълги писма и затова се изразява кратко. Виж ти, виж ти! Свършил съм си чудесно работата. Не едно, а цели две. Но за нея те са просто добавки за закрепване на положението на Цезарион. Любовта й към сина на Цезар не познава граници.

Бързо надраска отговора си.

Скъпа Клеопатра, каква чудесна новина! Не един, а двама малки Антонии, които да следват големия брат Цезарион точно както моите братя следваха мен. Много скоро ще се оженя за Октавия, сестрата на Октавиан. Приятна жена, че и голяма красавица. Срещала ли си я в Рим? Бракът решава засега трудностите ми с Октавиан и ще донесе мир на страната, която не би подкрепила нова гражданска война. Октавиан също не би я подкрепил, ако може да се вярва на казаното от Меценат. Това би трябвало да означава, че мога да смачкам Октавиан, само че войниците са част от всеобщия заговор за недопускане на гражданска война. Моите легионери отказват да се бият с неговите и обратно. Без войниците си генералът е импотентен като евнух в харем. Като стана въпрос за потентност, няма да е зле някой път отново да се търкулнем в папируса. Дотегне ли ми, очаквай да пристигна в Александрия за едно несравнимо преживяване.

Така. Това би трябвало да свърши работа. Антоний сипа разтопен червен восък в края на листа и притисна в него пръстена си — Херкулес Непобедимия и надпис IMP.M.ANT.TRI около него. Беше поръчал печата след онази среща на островчето в Отсамна Галия. В действителност обаче копнееше за възможност да замени M.ANT. с DIV.ANT. от Divus Antonius, но това беше малко вероятно, докато Октавиан беше жив.

Естествено, трябваше да иде до domus Hortensia за ергенското си парти. Самодоволството на Октавиан така го раздразни, че не се сдържа да не го жегне.

— Какво е мнението ти за Салвидиен? — попита той домакина си.

Октавиан го погледна като зашеметен при споменаването на името. За мен си е най-обикновено лайно, помисли си Антоний.

— Най-добрият от добрите! — възкликна Октавиан. — Справя се изключително добре в Оттатъшна Галия. Ще получиш петте си легиона веднага щом му се отвори възможност да ги освободи. Беловаките ни създават доста неприятности.

— Нямам предвид това. Ама че си глупак, Октавиане! — презрително рече Антоний. — Най-добрият от добрите се канеше да мине на моя страна в нашата несъстояла се война. И това е едва ли не откакто пристигна в Оттатъшна Галия.

На лицето на Октавиан не се изписа нищо — нито изненада, нито ужас, дори когато сияеше от добронамереност към Салвидиен, очите му не участваха в ролята. Всъщност участвали ли бяха изобщо някога? Антоний не можеше да си спомни подобен момент. Очите му никога не издаваха какво си мисли в действителност. А просто… наблюдаваха. Наблюдаваха държането на всеки един, в това число и на самия него, сякаш те и умът зад тях се намират на двайсетина крачки от тялото. Как е възможно две тъй сияещи очи да бъдат толкова непроницаеми?

Октавиан заговори спокойно, едва ли не стеснително:

— Смяташ ли, че поведението му може да се определи като измяна?

— Зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Да преминеш от страната на един високопоставен римлянин на страната на друг със същото положение може да бъде… ъъъ… предателско, но не е измяна. Ако обаче въпросното поведение цели разпалване на гражданска война между двамата, то несъмнено е измяна — отвърна ликуващият вътрешно Антоний.

— Имаш ли веществени доказателства, че Салвидиен трябва да бъде съден за maiestas?

— Колкото искаш.

— Ако те помоля, би ли ги предоставил в съда?

— Разбира се — с шеговита изненада отвърна Антоний. — Това е мой дълг към колега триумвир. Осъдят ли го, оставаш с един много добър генерал по-малко — какъв късмет за мен, а? Естествено, имам предвид, ако имаше гражданска война. Защото аз лично не бих го приел в редиците си, Октавиане, да не говорим да го направя свой легат. Нали ти самият казваше, че предателите могат да се използват, но никога не бива да се харесват или да им се вярва? Или това бяха думи на божественото ти татенце?

— Няма значение кой го е казал. Салвидиен трябва да замине.

— От другата страна на Стикс или в доживотно изгнание?

— От другата страна на Стикс, предполагам. Но не на комициите — прекалено публично ще бъде. В Сената, при затворени врати.

— Добро решение! — рече Антоний и реши да завърти ножа в раната. — Но това означава доста трудности за теб. Ще трябва да пратиш Агрипа в Оттатъшна Галия, тъй като сега тя е твоя. Ако беше моя, щях да избирам между неколцина — да кажем, Полион или някой друг. А сега ще мога да пратя Полион да освободи Цензорин в Македония, а Вентидий — да задържи Лабиен и Пакор, докато не се заема лично с партите.

— Нищо не ти пречи още сега лично да се заемеш с тях! — не му остана длъжен Октавиан. — Какво, да не би да те е страх да се отдалечиш от мен, от Италия и от Секст Помпей, точно в този ред?

— Имам всички основания да се намирам в близост и до тримата!

— Нямаш абсолютно никакви основания! — рязко отвърна Октавиан. — Няма да воювам с теб при никакви обстоятелства, но ще се разправя със Секст Помпей при първия удобен момент.

— Споразумението ни забранява това.

— Как ли пък не! Секст Помпей бе обявен за държавен враг и е записан като hostis — закон, в чието приемане участваше и ти, да не си забравил случайно? Той не е губернатор нито на Сицилия, нито на каквото и да било, а е най-обикновен пират. Като curator annonae на Рим аз съм длъжен да го преследвам. Той пречи на доставките на зърно.

Стъписан от настъпателността на Октавиан, Антоний реши да прекрати разговора, ако това изобщо можеше да се нарече разговор.

— Е, успех — подигравателно рече той и закрачи към Павел Лепид, за да провери слуха, че братът на триумвира наистина щял да се жени за дъщерята на Скрибония Корнелия. „Ако е вярно, сигурно се мисли за изкусен политик — помисли си Антоний. — Само че това няма да му осигури нищо, освен огромната й зестра. Октавиан ще се разведе със Скрибония веднага щом победи Секст, което означава, че трябва да се погрижа този ден никога да не настъпи. Даде ли се на Октавиан голяма победа, цяла Италия ще започне да го боготвори. Дали дребният червей си дава сметка, че една от причините да оставам толкова близко до Италия е за да поддържам името Марк Антоний живо в умовете на италийците? Разбира се, че го осъзнава.“

Октавиан се приближи до Агрипа.

— Отново сме в беда — унило рече той. — Антоний току-що ми каза, че нашият скъп Салвидиен от месеци поддържал контакт с него и смятал да мине на негова страна. — Очите му станаха тъмносиви. — Признавам, дойде ми като удар. Не предполагах, че Салвидиен е чак толкова голям глупак.

— За него това е напълно логичен ход, Цезаре. Той е червенокос тип от Пиценум — кога си срещал някой такъв, на когото може да се вярва? Направо умират да са едри риби в голямото море.

— Това означава, че ще трябва да изпратя теб да управляваш Оттатъшна Галия.

Агрипа го погледна потресен.

— Цезаре, не!

— Какво друго ми остава? Означава също, че в близко бъдеще няма да мога да се заема със Секст Помпей. Късметът е за Антоний, както винаги.

— Пътьом мога да обиколя корабостроителниците между Коза и Генуа, но след това ще трябва да продължа по Емилиевия път към Плаценция — няма да имам време непрекъснато да се придържам към крайбрежието. Цезаре, ще минат цели две години, преди да мога да се върна, ако свърша добре работата!

— Трябва да я свършиш добре. Не искам никакви нови въстания на дългокосите и си мисля, че Божественият Юлий е сгрешил, че е оставил друидите на мира. По всичко изглежда, че именно те са в основата на броженията.

— Така е. — Лицето на Агрипа се проясни. — Имам идея как да държим белгите в подчинение.

— Как? — полюбопитства Октавиан.

— Ще заселим германците убии по галския бряг на Рейн. Всяко племе от нервните до треверите ще бъде заето да ги прогонва и няма да има време да се бунтува. — Погледът му се зарея замечтано. — Как ми се иска да повторя действията на Божествения Юлий и да премина в Германия!

Октавиан избухна в смях.

— Агрипа, ако искаш да дадеш урок на свебите, не се съмнявам, че ще го сториш. От друга страна, убиите са ни нужни, така че защо не им дадем по-добра земя? Те са най-добрите конници, с които някога е разполагал Рим. Мога само да кажа, скъпи мой приятелю, че съм много радостен, че избра мен. Бих понесъл загубата на стотици Салвидиеновци, но не и на единствения и неповторим Марк Агрипа.

Агрипа грейна и протегна импулсивно ръка към ръката на Октавиан. Знаеше, че му е верен до смърт, но обожаваше, когато Цезар оценяваше този факт с дума или дело.

— По-важният въпрос е с кого ще ме заместиш, докато аз съм в Оттатъшна Галия.

— Статилий Таурус, разбира се. Вероятно и Сабин. Калвин, естествено. Корнелий Гал е умен и надежден, стига да не му се налага да се бори с някоя поема. Карин в Испания.

— Осланяй се предимно на Калвин — отвърна Агрипа.

 

 

Подобно на Скрибония, Октавия не сметна за подобаващо да носи алено и шафран на сватбата. С характерния си добър вкус избра блед тюркоаз — цвят, за който знаеше, че й отива — и към изящната рокля добави великолепната огърлица и обеците, подарени й от Антоний, когато бе дошъл да я види в дома на покойния Марцел Млади ден преди церемонията.

— Ах, Антоний, прекрасни са! — ахна тя, докато разглеждаше възторжено бижутата. Изработената от масивно злато огърлица представляваше тясна ивица, богато инкрустирана с безупречни тюркоази. — Нито едно петънце не помрачава красотата на камъните!

— Помислих си за тях, когато си спомних цвета на очите ти — отвърна Антоний, поласкан от искрената й радост. — Клеопатра ми ги даде като подарък за Фулвия.

Тя нито извърна поглед, нито очите й помръкнаха поне мъничко.

— Наистина са прекрасни — повтори и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Ще ги сложа утре.

— Предполагам, че не са били по вкуса на Клеопатра — продължи необмислено Антоний. — Тя получава купища подаръци. Може да се каже, че ми е дала ненужни дрънкулки. Не получих нищо от парите й — завърши горчиво той. — Тя е… ох, извинявай.

Октавия отвърна с усмивката, с която посрещаше поредната пакост на малкия Марцел.

— Можеш да говориш както ти харесва, Антоний. Не съм някоя невинна девица.

— Наистина ли нямаш нищо против да се ожениш за мен? — попита той, тъй като смяташе, че е редно да го направи.

— От години те обичам с цялото си сърце — отвърна тя, без да се опитва да крие чувствата си. Някакъв инстинкт й казваше, че му харесва да бъде обичан, че това го предразполага и той да отвръща с любов — а тя отчаяно се нуждаеше от нея.

— Никога не бих се сетил! — отвърна слисаният Антоний.

— Разбира се, че не би се сетил. Вях съпруга на Марцел, вярна на клетвите си. Любовта ми към теб беше нещо друго, нещо съвсем отделно и много лично.

Той усети познатото свиване в корема, телесната реакция, която го предупреждаваше, че започва да се влюбва. Фортуна беше на негова страна дори и в това. Утре Октавия щеше да бъде негова. Нямаше да е нужно да се безпокои, че може да хвърли око на друг мъж — не бе поглеждала към него през седемте години, в които бе съпруга на Марцел Млади. Не че изобщо някога се бе тревожил за жените си, и трите му бяха верни. Но четвъртата бе най-добрата от всички. Изящна, стройна и елегантна, от рода на Юлиите, истинска републиканска принцеса. Само мъртвец би останал равнодушен.

Наведе се и я целуна по устата с внезапен прилив на страст. Леко замаяна, тя отвърна, но се спря навреме и се отдръпна.

— Утре — рече Октавия. — А сега ела да видиш синовете си.

Детската не беше много голяма и на пръв поглед сякаш бе препълнена с малки деца. Набитото му войнишко око наброи шест хлапета на пода и едно, което риташе в люлката си. Прекрасно светлокосо момиченце на около две годинки изрита свирепо мургаво и красиво петгодишно момче по глезена. То естествено отвърна, като я бутна с отворена длан. Момичето тупна на дупето си и ревна с пълно гърло.

— Мамо, мамо!

— Щом причиняваш болка, Марция, трябва да очакваш да ти отвърнат със същото — рече Октавия без капка съчувствие. — А сега спри да ревеш или ще те натупам, задето си започнала нещо, което не можеш да завършиш.

Останалите четири деца — три горе-долу на годините на момчето и едно малко по-малко от русата кавгаджийка — бяха видели Антоний и стояха със зяпнали уста, също като Марция побойницата и нейната жертва Марцел, както го представи Октавия. Петгодишният Антил помнеше смътно баща си, но не бе съвсем сигурен кой точно е гигантът, докато Октавия не му обясни. Тогава той просто впери поглед в него, прекалено уплашен да протегне ръце за прегръдка. Двегодишният Юл пък ревна, когато гигантът тръгна към него. Октавия се разсмя, вдигна го и го даде на Антоний, който не след дълго успя да го накара да се усмихне. В същия миг Антил протегна ръце за прегръдка и също бе вдигнат във въздуха.

— Чудесни дребосъци, нали? — попита тя. — Ще станат големи като теб, когато пораснат. Хем нямам търпение да видя как ще изглеждат в кираси и птериги^[1], хем се ужасявам от това, защото тогава няма да се грижа за тях.

Антоний отговори нещо, но умът му бе другаде. Марция не му даваше мира. Марция? Марция? Чия е тя и защо наричаше Октавия мама? Всъщност Антил и Юл също я наричаха така. Детето в люлката, русо като Марция, беше най-малката й дъщеря Селина. Но чия е Марция? Приличаше на Юлия, иначе щеше да реши, че е далечна братовчедка, спасена от някаква ужасна участ от обсебената на тема деца жена. А тя несъмнено беше обсебена.

— Моля те, Антоний, ще ми дадеш ли Курион? — умолително го погледна Октавия. — Не смеех да го взема без твое позволение, но той определено се нуждае от сигурност и надзор. Вече е почти на единадесет и е съвсем подивял.

Антоний примигна.

— Взимай хлапето, Октавия, но защо ти е да се нагърбваш с още едно?

— Защото е нещастен, а никое момче на неговата възраст не бива да е нещастно. Липсва му майка му, не обръща внимание на учителя си — между другото, много глупав и неподходящ човек — и най-често можеш да го видиш да досажда на Форума. След още една-две години ще започне да краде кесии.

Антоний се ухили.

— Е, неговият баща и мой приятел правеше куп пакости навремето! Курион Цензора, неговият баща, беше стиснат ограничен тиранин, който обичаше да го заключва. Аз му помагах да се измъкне и заедно всявахме хаос. Може пък този Курион да се нуждае тъкмо от теб.

— О, благодаря ти! — Октавия затвори вратата на детската сред хор от протести. Явно прекарваше по-дълго време с децата и сега те обвиняваха гиганта, че и Антил и Юл покрай него.

— А коя всъщност е Марция? — попита той.

— Моя полусестра. Майка ми е родила първата си дъщеря — мен — на осемнайсет, а Марция — на четиридесет и четири.

— Искаш да кажеш, че е на Атия от Филип Младши?

— Да, разбира се. Дойде при мен, защото мама не можеше да се грижи подобаващо за нея. Ставите й са подути и ужасно я болят.

— Но Октавиан никога не е споменавал за съществуването й! Знам, че се държи сякаш майка му е мъртва, но пък да има полусестра! Богове, та това е нелепо!

— Всъщност, две полусестри. Не забравяй, че баща ни има момиче от първата си жена. Сега тя наближава петдесетте.

— Да, но…! — Антоний продължи да клати глава като боксьор, на когото ударите са дошли в повече.

— Стига, Антоний, знаеш го брат ми! Колкото и да го обичам, все пак виждам недостатъците му. Прекалено чувствителен е на тема положение, за да иска да има полусестра, по-млада с двайсет години от него — колко неприлично! Освен това смята, че Рим няма да го приеме сериозно, ако младостта му се подчертае на всеослушание от съвсем невръстна сестра. Още повече, че Марция бе зачената толкова скоро след смъртта на горкия ни втори баща. Рим отдавна е простил прегрешението на мама, но Цезар никога няма да го направи. Освен това Марция се озова при мен преди да проходи и хората изгубиха бройката. — Тя се засмя. — Онези, които влязат в детската, я приемат за моя дъщеря, защото прилича на мен.

— Наистина ли чак толкова обичаш децата?

— Обичам е твърде слаба дума, с която прекалено често се злоупотребява. Бих дала живота си за едно дете, честна дума.

— Без да те е грижа чие е то.

— Точно така. Винаги съм смятала, че децата са възможността на хората да извършат нещо героично в живота си — да се опитат да разберат, че всичките им грешки са поправени, вместо да се повтарят.

 

 

На следващата сутрин слугите на покойния Марцел Млади отведоха децата до мраморния дворец на Помпей Велики в Карини. Обречените да останат и да се грижат за дома на Марцел Млади плачеха, защото се разделяха с господарката си. Къщата вече принадлежеше на малкия Марцел, но щяха да минат години, преди той да заживее в нея. Антоний, който бе изпълнител на завещанието, реши да не я дава под наем, но секретарят му Луцилий беше много стриктен надзирател и иконом. Нямаше начин да допусне мястото да западне.

По здрач Антоний пренесе новата си съпруга през прага на двореца, както бе видял Помпей да пренася Юлия през същия праг към шестте години блаженство, завършили със смъртта й при раждане. Дано не споделя същата участ, помисли си Октавия, леко зашеметена от лекотата, с която съпругът й я вдигна, след което я остави, за да получи огъня и водата и да прекара ръцете й през тях, с което тя ставаше господарка на домакинството. А то се състоеше сякаш от най-малко сто слуги, които гледаха, въздишаха, тихо говореха и ръкопляскаха. Господарката Октавия се славеше като най-милата и разбрана жена, живяла някога тук. По-възрастните от тях и особено икономът Егон си мечтаеха, че дворецът ще разцъфти отново като по времето на Юлия. За тях Фулвия бе твърде взискателна и същевременно не проявяваше интерес към домакинските въпроси.

Октавия не пропусна да забележи, че брат й изглеждаше колкото поласкан, толкова и самодоволен, макар да не разбираше защо точно. Наистина, той се надяваше по този начин да запълни пропастта между себе си и Антоний, но какво би могъл да спечели, ако бракът се провали, както несъмнено смятаха всички присъстващи? А още по-плашещо беше предчувствието на Октавия, че Цезар разчита на този провал. Е, зарече се тя, това няма да стане по моя вина!

Първата й нощ с Антоний бе неописуемо удоволствие, далеч по-голямо от всичките й нощи с Марцел Млади, взети заедно. Новият й съпруг харесваше жените — това личеше по начина, по който я докосваше и сам той мъркаше от удоволствие, че е близо до нея. По някакъв начин успя да я освободи от всичките й задръжки, посрещаше ласките и въздишките й с изумителна радост, оставяше я да го изследва, както никога досега не беше изследван. За Октавия той бе съвършеният любовник, чувствен и същевременно страстен, а не загрижен единствено за собственото си удоволствие, както беше очаквала. Думите и действията на любовта се сливаха в огнено блаженство, тъй прекрасно, че от очите й потекоха сълзи. Когато най-сетне се унесе в замаян и възторжен сън, тя бе готова да умре за него със същата готовност, с която би дала живота си и за дете.

А на сутринта разбра, че Антоний е разчувстван не по-малко от нея. Когато тя се опита да стане от леглото и да се заеме със задълженията си, всичко започна отново, този път още по-прекрасно, защото вече се познаваха малко по-добре, и по-дълбоко, защото тя вече осъзнаваше от какво се нуждае, а той беше готов да й го даде с радост.

 

 

„Ах, великолепно! — помисли си Октавиан, когато видя младоженците два дни по-късно на една вечеря у Гней Домиций Калвин. — Прав бях, те са толкова противоположни, че направо са се омагьосали един друг. Сега просто трябва да изчакам да се отегчи от нея. А това ще стане. Ще стане! Трябва да принеса жертва на Квирин, за да я изостави заради някоя чужденка, а не римлянка, и на Юпитер, Най-добрия и Всемогъщия, Рим да спечели от неизбежния разрив. Виж го само как излъчва любов, как е пропит от нея! Самата сантименталност, сякаш е петнайсетгодишно момиче. Как само презирам хората, поддаващи се на тази тривиална и отвратителна болест! Подобно нещо никога няма да се случи с мен, в това поне съм сигурен. Умът ми управлява емоциите, аз съм неуязвим за подобни сладникави изпълнения. Как може Октавия да се влюби в него? Ще го задържи в плен най-много за две години, не по-дълго. Нейната доброта и природната й чистота са нещо ново за него, но той не е нито добър, нито чист, интересът му към нея ще отслабне, а накрая ще се изгуби в типичната Антониева страст към разврата.

Ще направя всичко възможно да разглася колкото се може по-надалеч за този брак, ще пусна агентите си да приказват непрекъснато за него във всеки град, градче и село в Италия и Отсамна Галия. Досега защитаваха моята кауза, като изброяваха пороците на Секст Помпей и напомняха за безразличието на Марк Антоний към нещастията на собствената му родина. Тази зима обаче ще запеят нова песен — не толкова за самия брак, колкото за госпожа Октавия, сестрата на Цезар и олицетворение на идеала за римска матрона. Ще издигна толкова нейни статуи, колкото мога да си позволя, и ще продължавам да добавям нови и нови, докато полуостровът не застене под тежестта им. Много добре си го представям! Октавия, непорочна и добродетелна като озлочестената Лукреция, Октавия, заслужаваща повече уважение от весталка, Октавия, укротителката на безотговорния простак Марк Антоний, Октавия, която сама спаси страната си от злините на гражданската война. Да, Октавия Целомъдрената трябва да получи всички овации! И когато агентите ми си свършат работата, Октавия Целомъдрената ще бъде толкова близко до богиня, колкото е Корнелия, майката на Гракхите! И когато Антоний я изостави, всеки римлянин и италиец ще го заплюе като скот, като безсърдечно чудовище, управлявано единствено от похотта.

Само да можех да виждам бъдещето! Само да знаех коя е жената, заради която Антоний ще напусне Октавия Целомъдрената! Ще принеса жертва на всяко римско божество да бъде някоя, която всеки римлянин и италиец да може да мрази. Ако мога, ще прехвърля вината за поведението на Антоний върху нея. Ще я представя порочна като Кирка, суетна като Елена Троянска, злонамерена като Медея, жестока като Клитемнестра, смъртно опасна като Медуза. И дори да не е като тях, ще я направя въплъщение на всички заедно. Ще впрегна агентите си в нова кампания, ще създам от тази незнайна жена демон по същия начин, по който ще направя от сестра си богиня.

Има и други начини да се справиш с някого, освен войната — такова прахосване на живот и средства! Колко струва само една война! Все пари, които би трябвало да отидат за още по-голямата слава на Рим.

Пази се от мен, Антоний! Но няма да го направиш, защото ме смяташ за безполезен женчо. Вярно, не съм Божественият Юлий, но въпреки това съм достоен наследник на името му. Покрий очи, Антоний, бъди сляп. Ще се добера до теб дори ако трябва да заплатя с щастието на любимата си сестра. Ако майката на Гракхите не бе имала изпълнен с болка и мъка живот, римските жени нямаше и до днес да полагат цветя на гроба й. Същото ще важи и за Октавия Целомъдрената“.