Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (22)

22.

Завладяването на Илирик трябваше да отнеме три години, но първата — същата, в която Антоний трябваше да бъде старши консул — беше най-трудната, просто защото трябваше да се научат как да си свършат работата. Като всяко друго начинание на Октавиан, и това бе планирано толкова прилежно, колкото изобщо беше възможно за военна кампания. По време на осъществяването й губернатор на Отсамна Галия беше Гай Антистий Вет, който трябваше да се справи с непокорните племена от долината на Саласи до северозападната граница. Макар че Отсамна Галия се намираше на стотици мили от Илирик, Октавиан не искаше никаква част от нея да бъде оставена на милостта на варварите, а саласите продължаваха да създават проблеми.

Същинската кампания бе разделена на три отделни театъра — един на море и два на сушата.

Възвърналият си благоразположението на властта Менодор получи командването на Адриатическия флот. Неговата задача бе да прочисти островите срещу Истрия и Далмация и да се разправи с либурнийските пирати. Статилий Таурус пое командването на групата легиони, които поеха на изток от Аквилея през прохода при връх Окра към градчето Емона и нататък до притоците на река Савус. Тези земи се обитаваха от тауриските и техните съюзници, които непрекъснато тормозеха Аквилея и Тергесте. Агрипа трябваше да поеме на югозапад от Тергесте към земите на далматите и град Сения. След това Октавиан лично щеше да поеме командването, да обърне на изток, да прекоси планините и да се спусне към река Колапис. После трябваше да продължи към Сисция при сливането на Колапис и Савус. Това беше най-дивата и непозната част от региона.

Пропагандата започна доста преди началото на кампанията, защото покоряването на Илирик бе част от Октавиановия замисъл да покаже недвусмислено на Италия и Рим, че той и единствено той се грижи за безопасността и благосъстоянието им. След като Отсамна Галия бъдеше освободена от външни заплахи, цялата северна Италия щеше да бъде сигурна като останалата част от полуострова.

След като остави Меценат да управлява Рим под безразличния поглед на консулите, Октавиан отплава от Анкона за Тергесте, откъдето продължи по суша към легионите на Агрипа. Илирик го потресе. Макар да бе свикнал с гъстите гори, тези тук приличаха повече на безкрайната пустош на германските лесове, отколкото на всичко, което беше виждал в Италия или някое друго цивилизовано място. Влажни, сумрачни и невъобразимо гъсти, гигантските лесове продължаваха безкрайно, а неравната земя под короните на дърветата беше тъй лишена от светлина, че по нея растяха единствено папрати и гъби. Местните жители — япудите, ловуваха елени, мечки, вълци, зубри и диви котки — някои за храна, а други — за да предпазят жалките си села. Само на отделни сечища разравяха земята и отглеждаха просо и шпелта, от които приготвяха подобие на хляб. Жените гледаха малко птици, но храната бе еднообразна и не особено питателна. Стоките, които се продаваха в единствения емпориум Наупорт, бяха предимно мечи кожи и злато, добивано от реки като Коркора и Колапис.

Октавиан намери Агрипа в Авендо, който се бе предал само при вида на легионите и мощната обсадна техника.

Авендо беше последното мирно завоевание. Когато легионите започнаха да пресичат хребетите на Капела, горите се оказаха обрасли с толкова гъсти храсталаци, че се оказа невъзможно да преминат, без да изсекат път.

— Нищо чудно, че по-отдалечени от Италия страни са умиротворени, а Илирик си остава незавоюван — каза Октавиан на Агрипа. — Струва ми се, че дори божественият ми баща би пребледнял при вида на това ужасно място. — Той потрепери. — Ние също напредваме, изложени на известен риск от нападение. Храсталакът е толкова гъст, че е невъзможно да се разпознае дали някъде напред не ни чака засада.

— Така е — каза Агрипа и зачака какво ще предложи Цезар.

— Няма ли да е по-добре да пратим няколко кохорти горе по билата от двете ни страни? Биха могли да забележат евентуални неприятели на някое сечище.

— Добра тактика, Цезаре — със задоволство отбеляза Агрипа.

Октавиан се ухили.

— Не предполагаше, че ще се сетя, нали?

— Никога не съм те подценявал, Цезаре. Прекалено много изненади криеш.

Изпратените по билата кохорти осуетиха няколко засади. Терпон падна, следваше Метулум. Той беше най-голямото селище в района, с яко дървено укрепление на върха на една висока двеста стъпки скала. Портите бяха залостени, жителите му — войнствено настроени.

— Мислиш ли, че ще успееш да го превземеш? — обърна се Агрипа към Октавиан.

— Не знам. Сигурен съм обаче, че ти ще се справиш.

— Не, защото няма да съм тук. Таурус е изправен пред дилема — дали да продължава на изток, или да обърне на север към Панония.

— В интерес на Рим е и двете области да бъдат умиротворени, така че по-добре иди и му помогни да реши. Но ще ми липсваш!

 

 

Октавиан разучи подробно Метулум и реши, че най-добрият начин да превземе града е като издигне насип от дъното на долината до върха на дървената стена, издигаща се на двеста стъпки нагоре. Легионерите започнаха да копаят енергично и да трупат твърдата като скала почва. Жителите на града обаче, които преди години бяха заловили обсадни инструменти и техника от Авъл Габиний, използваха по предназначение чудесните си римски лопати и подкопаха насипа. Прояден от безброй тунели, той се срина. Октавиан го вдигна отново, но този път не плътно до скалите на Метулум. Сега могилата се издигаше свободно, подсилена от всички страни с яки подпори. До нея бе издигната втора. Военните инженери, обучени да използват всички налични материали, започнаха да изграждат дървено скеле между скалите на крепостта и насипите. Когато достигнеше нужната височина, то щеше да поддържа четири подвижни моста от насипите до стените. Всеки от мостовете щеше да е достатъчно широк, за да позволи преминаването на редица от осем войника, което щеше да осигури мощна атака от самото начало.

Агрипа се върна тъкмо за атаката и огледа замислено стореното.

— Аварикум в по-малки мащаби и по-паянтов — рече той.

Октавиан го погледна съкрушен.

— Не съм ли се справил? По друг начин ли трябваше да бъде? Марк, да не пропиляваме живота на войниците! Ако нещо не е наред, махни го, моля те! Ще намериш по-добро решение.

— Не, не, добре е — успокои го Агрипа. — Аварикум е бил град със стени murus Gallicus^[1] и дори на Божествения Юлий е бил нужен, цял месец, за да построи дървената платформа. Това ще бъде достатъчно за Метулум.

 

 

Много неща зависеха от илирийската кампания на Октавиан — и те далеч не се изчерпваха с политиката. Осем години бяха минали от Филипи и въпреки кампанията срещу Секст Помпей някои хора още му се присмиваха, че е глупак и не смее да се изправи срещу вражески войници. Астмата му най-сетне бе изчезнала и едва ли щеше да се появи във влажна и гориста местност като тази. Той бе убеден, че бракът му с Ливия Друзила го е излекувал — вярваше на египетския лекар Хапд’ефан’е, който се грижеше за божествения му баща и според когото най-доброто лекарство е щастливият домашен живот.

В Илирик трябваше да си изкове нова репутация — репутацията на храбър войник. Не на генерал, а на човек, сражавал се в първите редици с меч и щит, както неведнъж бе правил и божественият му баща. Налагаше се да намери подходяща възможност, но засега не успяваше. Постъпката му трябваше да бъде спонтанна и драматична, да се забележи от сражаващите се около него — нещо наистина изключително, достойно да бъде разказвано от легион на легион. Така най-сетне щеше да се освободи от петното за Филипи. И щеше да има белези, които да показва на всички.

Възможността му се отвори по време на атаката срещу Метулум, на сутринта след завръщането на Агрипа. В отчаяното си желание да се отърват от римляните, жителите на града бяха прокопали тунел под крепостта и в полунощ се появиха в основата на скелето. Срязаха основните носещи греди, но не докрай. Целта им бе конструкцията да рухне под тежестта на легионерите върху спускаемите мостове.

Три от четирите моста се счупиха и десетки войници изпопадаха в пропастта. По една щастлива случайност Октавиан се намираше недалеч от останалия мост. Когато войниците започнаха да се колебаят и заотстъпваха, той грабна един щит, изтегли меча си и изтича към предната редица.

— Хайде, момчета! — викна Октавиан. — Цезар е тук, ще се справите!

Появата му извърши чудо. Войниците нададоха възторжени викове, призоваха Марс Непобедимия и водени от Октавиан, се втурнаха по моста. Почти успяха. Непосредствено под стената мостът поддаде с ужасен трясък. Октавиан и войниците зад него полетяха надолу.

Не мога да умра! — повтаряше непрекъснато част от ума му, все още без да е изгубил самообладание. Докато падаше от конструкцията, успя да се хване за края на една разбита подпора и се задържа достатъчно дълго, за да види друга под себе си и така от подпора на подпора успя да се спусне двеста стъпки надолу. Ръката му сякаш бе извадена от ставата си, по дланите и подлакътниците му се бяха забили трески, дясното му коляно посрещна един страховит удар, но в крайна сметка той успя да стигне покритата с мъх земя под гредите.

Обезумели войници се отскубнаха от купчината и закрещяха на ужасените си другари, че Цезар е ранен, но жив. Докато го измъкваха, като се мъчеха да не засегнат десния му крак, пристигна Агрипа. Беше побелял като платно.

Октавиан погледна кръга лица над себе си, изгарящ от болка, но твърдо решен да не се показва като мамино детенце.

— Какво означава това? Какво търсиш тук, Агрипа? Постройте нови мостове и вземете тази нещастна дребна крепост!

Агрипа се ухили. Много добре познаваше кошмарите му.

— Типично за него! — изрева той с все сили. — Цезар е лошо ранен, но имаме заповед да превземем Метулум! Хайде, момчета, да започнем отново!

За Октавиан битката беше приключила. Сложиха го на носилка и го откараха в палатката на хирурга, която се оказа толкова препълнена с ранени, че мнозина бяха оставени да лежат около нея. Някои бяха ужасяващо тихи, други стенеха, виеха и крещяха. Когато носачите понечиха да разбутат ранените и да вкарат незабавно Октавиан вътре, той ги спря.

— Не! Оставете ме тук! Ще изчакам, докато лекарите решат, че е време да погледнат раната ми.

Всякакви увещания бяха безсмислени.

Някой стегна здраво коляното му, за да спре кървенето. Докато лежеше и чакаше реда си, войниците се опитваха да го докоснат за късмет, а които имаха повече сили допълзяваха да хванат ръката му.

Когато редът му дойде, той не беше прехвърлен на някого от помощниците. Главният хирург Публий Корнелий лично се погрижи за коляното му, докато един от подчинените му започна да измъква треските от ръцете и дланите му.

Махнаха превръзката и Корнелий изсумтя.

— Лоша рана, Цезаре — каза той, като я опипваше внимателно. — Счупил си капачката, която се е пръснала и на места е разкъсала кожата. За щастие нямаш скъсана голяма вена, но бавното кървене е обилно. Ще трябва да извадя парчетата, но ще боли доста.

— Вади ги, Корнелий — отвърна Октавиан и се ухили. Много добре си даваше сметка, че всички в огромната палатка ги гледат и слушат. — Ако започна да викам, седни отгоре ми.

Нямаше представа откъде намери сили и мъжество да издържи следващия един час. Докато Корнелий работеше по коляното му, Октавиан говореше с другите ранени и се шегуваше със собствените си несгоди. Всъщност, ако не беше агонията, цялото изживяване щеше да бъде завладяващо и вълнуващо. „Колко пълководци са влизали в палатката на хирурга, за да видят с очите си какво може да направи войната? — запита се той. — Това, което видях днес, е още една причина след като стана безспорен Първенец на Рим да направя всичко по силите ми, за да не допусна война заради самата война или само заради триумф в края на кариерата на някой губернатор. Моите легиони ще бъдат разположени в гарнизони, а няма да нападат. Ще се сражават само когато няма друга алтернатива. Тези мъже са невъобразимо храбри и не заслужават да страдат без причина. Планът ми за превземане на Метулум беше лош. Изобщо не си помислих, че врагът ще се окаже достатъчно умен, за да действа по такъв начин. А това прави мен глупак. Но глупак с късмет. Бях зле ранен заради собствената си глупост и войниците няма да ми държат сметка за нея.“

— Ще се наложи да приключиш тук и да се върнеш в Рим — каза Агрипа след капитулацията на Метулум.

Мостовете бяха построени отново върху по-яки подпори. Сложиха стражи, които да не допуснат миньорите от града да повторят номера си. Самият факт, че Цезар бе лошо ранен, вдъхна още по-голяма решимост у хората да превземат крепостта. А тя изгоря напълно, след като неколцина от жителите й изпаднаха в паника. Нямаше плячка, нито пленници, които да бъдат продадени в робство.

— Боя се, че си прав — успя да отговори Октавиан. Болките му бяха много по-силни, отколкото непосредствено след раняването. Вкопчи се в одеялата и стисна очи. — Ще се наложи да продължиш без мен, Агрипа. — Изсмя се кисело. — Една пречка по-малко по пътя към успеха, знам! Ще се справиш по-добре от мен.

— Моля те, Цезаре, не се самообвинявай. — Агрипа се намръщи. — Корнелий ми каза, че коляното ти изглежда възпалено и ме помоли да те убедя да пийнеш малко сироп от мак, за да облекчи болката.

— Когато напусна това място — може би, но в момента не мога. Сиропът от мак не е достъпен за обикновените легионери, а някои от тях страдат далеч повече. — Октавиан се намръщи и се размърда на походното си легло. — Ако искам да сложа край на срама от Филипи, трябва да се държа на положение.

— Стига да оцелееш, Цезаре.

— О, ще оцелея, бъди сигурен!

 

 

След пет нундина прикованият към носилката Октавиан стигна Тергесте, а след още три се озова в Рим. Заради инфекцията той пресече Апенините в делириум, но помощник-хирургът, който пътуваше с него, разряза образувалия се абсцес и когато стигна дома си, Октавиан се чувстваше значително по-добре.

Ливия Друзила го обсипа с целувки и сълзи и заяви, че ще спи другаде, докато мъжът й не се окаже вън от опасност.

— Не — твърдо рече той. — Не! Поддържаше ме единствено мисълта, че ще лежа до теб в леглото ни.

Поласкана и същевременно разтревожена, тя отстъпи, при условие че раненото коляно бъде изолирано с тръстиков капак.

— Цецилий Антифан ще знае как да го излекува — рече тя.

— Плюя на Цецилий Антифан! — изръмжа Октавиан и я погледна свирепо. — Ако съм научил нещо от тази кампания, скъпа моя, то е, че военните ни хирурзи са безкрайно по-способни от който и да било Гръцки лекар в Рим. Публий Корнелий ми осигури услугите на Гай Лициний и именно той ще продължи лечението, ясно ли е?

— Да, Цезаре.

Дали заради уменията на Гай Лициний, или защото на двадесет и девет беше доста по-здрав, отколкото на двадесет, Октавиан се възстанови бързо, след като се озова в леглото си до Ливия Друзила. Когато излезе за първи път на Форума, трябваше да се подпира с патерици, но два нундина по-късно вече беше захвърлил едната.

Хората го поздравяваха. Никой, дори и най-заклетите поддръжници на Антоний, не спомена вече Филипи. Коляното (чудно място за гадна рана, както се оказа) вече не се нуждаеше от превръзки и можеше да бъде показвано на всички желаещи да охкат и ахкат. Дори белезите по ръцете му бяха впечатляващи — някои от треските бяха грамадни. Героизмът му бе изложен пред очите на всички.

Още не се беше възстановил напълно, когато дойде новина за беда при Сисция, достигната и превзета от Агрипа. Той беше оставил Фуфий Геминий начело на гарнизона и бе продължил нататък, когато япудите нападнаха. Октавиан и Агрипа се притекоха веднага на помощ, но се оказа, че Фуфий Геминий се е справил без тяхна помощ.

Така на Нова година церемониите можеха да се изпълнят, както беше замислено. Октавиан щеше да бъде старши консул, а Агрипа, макар да бе заемал тази длъжност, стана курулен едил^[2].

В известен смисъл това бе годината на най-голямата слава за Агрипа, защото той се зае с мащабно подобряване на водоснабдяването и канализацията в Рим. Реконструкцията на Аква Марция завърши. Заработи акведуктът Аква Юлия и осигури вода на Квиринал и Виминал, които досега разчитаха на кладенци и извори. Вярно, чудесни подобрения, но те бледнееха пред онова, което Агрипа направи с огромните канали на града. Три подземни потока бяха в основата на тази система засводени тунели. Имаше три изходни канала — един непосредствено под Тригариума на Тибър, където водата бе чиста и годна за плуване, един при пристанището, а най-грамадният извеждаше Клоака Максима непосредствено до Дървения мост. Отворът (където навремето се намирало устието на река Спинон) беше достатъчно голям, за да може да се влезе с лодка в канала. Цял Рим се възхищаваше на изумителния нов едил, който обиколи каналите с лодката си, картографира системата и си отбеляза къде стените се нуждаят от поправка. Агрипа обеща, че ще сложи край на преливането на каналите, когато нивото на Тибър се покачва. Освен това нямал намерение да изостави канализацията след края на мандата си. До края на живота си щял да дебне като черно куче отговарящите за каналите и водопроводите компании, които твърде дълго бяха тероризирали Рим. След като сплаши компаниите, Агрипа прогони от града всички вълшебници, пророци, гадатели и самозвани лечители. Издуха прахта от стандартните мерки и теглилки и задължи всички търговци да се съобразяват с тях, след което се зае със строителните предприемачи. Известно време се опитваше да издигне жилищните инсули на височина до сто стъпки, но скоро откри, че това не е дори по неговите сили. Можеше обаче да се погрижи (и го направи) тръбите на водопроводите от акведукта до сградата да бъдат с подходящата ширина — стига толкова вода в изобилие за скъпите апартаменти на Палатин и Карини!

— Не мога да проумея как Агрипа успява да се справя с всичко това и същевременно да продължава кампанията в Илирик! — каза Ливия Друзила на съпруга си. — Досега винаги съм си мислила, че ти си най-неуморният служител на Рим, но колкото и да те обичам, Цезаре, трябва да призная, че Агрипа върши повече работа.

Октавиан я прегърна и я целуна по челото.

— Не се обиждам, мила моя. Защото знам каква е причината. Ако Агрипа имаше мила съпруга като теб, нямаше да работи толкова усилено. А сега намира всякакви извинения, за да прекарва по-малко време с Атика.

— Прав си — тъжно отвърна тя. — Какво можем да сторим?

— Нищо.

— Разводът е единственият изход.

— Той сам трябва да си реши.

 

 

После светът на Ливия Друзила се преобърна по начин, непредвиден нито от нея, нито от Октавиан. Тиберий Клавдий Нерон, едва петдесетгодишен, умря така неочаквано, че икономът намери трупа в кабинета му, все още наведен над бюрото. Октавиан лично отвори завещанието. Всичко се наследяваше от най-големия му син Тиберий, но в документа не се посочваше какво да се прави с момчетата. Тиберий беше осемгодишен, брат му Друз, роден след брака на майка му с Октавиан, току-що бе навършил пет.

— Мисля, че трябва да ги вземем, скъпа — каза Октавиан на шокираната Ливия Друзила.

— Цезаре, не! — ахна тя. — Възпитани са да те мразят! А доколкото разбирам, не харесват и мен — защото никога не ги виждам! Не, моля те, не ми причинявай това! Не го причинявай и на себе си!

Той никога не бе имал каквито и да било илюзии относно Ливия Друзила — въпреки възраженията й майчинското чувство не беше сред достойнствата й. Толкова рядко споменаваше децата си, че те сякаш не съществуваха, а когато някой я питаше колко често ги посещава, веднага изтъкваше забраната на Нерон — не била желана. Понякога Октавиан се питаше дали полага някакви усилия да забременее от него, но липсата на деца не беше повод за мъка. И какъв късметлия беше! Боговете му бяха дали синовете на Ливия Друзила. Ако малката Юлия не родеше синове, пак щеше да има наследници на името му.

— Ще бъде сторено — рече той с нетърпящ възражения тон. — Горките момчета си нямат никого, с изключение на разни далечни братовчеди. Нито Клавдий Нероните, нито Ливий Друзите могат да се похвалят с особен късмет. Ти си майка на тези деца. Хората ще очакват от нас да ги вземем.

— Не искам, Цезаре.

— Знам. Въпреки това вече е решено. Пратих да ги доведат и очаквам да пристигнат всеки момент. Бургундин им подготвя подходящи покои — дневна, две спални, кабинет за учене и отделна градина. Мисля, че апартаментът е бил на младия Хортензий. Утре лично ще им взема педагог, докато Бургундин се върне в дома на Нерон да прибере вещите им. Сигурен съм, че ще искат да си запазят някои играчки, а също така книги и дрехи. Няма обаче да оставя сегашния им наставник, колкото и да са привързани към него. Смятам да сложа край на неприязънта им към нас, а това може да се постигне по-лесно, ако са под грижите на някой непознат.

— Защо не ги настаним при Скрибония и малката Юлия?

— Защото там е женска къща, а те не са свикнали с жени. Нерон не е държал жени в дома си, дори и перачки — рече Октавиан. Понечи да я целуне, но тя дръпна главата си. — Моля те, скъпа, стига глупости. Приеми участта си елегантно, както подобава на съпругата на Цезар.

Мислите й се мъчеха да настигнат неговите. Колко необичайно е, че така страстно искаше синовете й! Защото наистина ги искаше, това беше повече от ясно. Затова, изпълнена с любов към него (и с пълното съзнание, че бъдещето й зависи от него), тя сви рамене, усмихна се и сама го целуна.

— Надявам се, че не е необходимо да съм непрекъснато с тях — рече тя.

— Само колкото подобава на една добра майка. Когато не съм в Рим, очаквам ти да ме заместваш при тях.

 

 

Момчетата пристигнаха вцепенени и със сухи очи — около тях нямаше червени петна, които да издават, че са плакали. Не помнеха майка си и не бяха виждали втория си баща дори на Форума. Нерон ги беше държал под строг надзор в къщата.

Тиберий имаше черна коса и очи, тъмна кожа и доста правилни черти. Беше висок за възрастта си, но ужасно слаб. „Сякаш не се е упражнявал достатъчно“, помисли си Октавиан. Друз бе очарователен и Октавиан моментално се привърза към него заради приликата на момчето с майка му, макар че неговите очи бяха по-сини. Непокорни черни къдри, пълни устни, високи скули. Подобно на Тиберий, той също беше висок и хилав. Нима Нерон никога не бе позволявал на децата си да тичат и да натрупат малко мускули?

— Съжалявам за смъртта на татко ви — рече Октавиан, без да се усмихва, като се мъчеше да изглежда искрен.

— А аз — не — отвърна Тиберий.

— Нито пък аз — обади се Друз.

— Ето я и майка ви, момчета — каза смутеният Октавиан.

Те се поклониха, без да я изпускат от очи.

За Тиберий Октавиан и Ливия изглеждаха дружелюбни и спокойни. Нямаха нищо общо с онова, което очакваше след всички години, в които бе слушал злобните приказки на баща си. Ако Нерон беше мил и бе имал подход, чувствата му може би щяха да намерят отклик у по-голямото момче. Вместо това те му се струваха абсолютно нереални. Наранен от жестоките побои, скривайки сълзи и чувството, че го наказват несправедливо, Тиберий от все сърце си беше мечтал да се освободи от ужасния си баща, който пиеше твърде много вино и беше забравил, че той самият някога е бил момче. И ето че освобождението настъпи, макар през краткото време след откриването на тялото Тиберий да очакваше, че от трън ще попадне на глог. Но Октавиан му се стори особено приятен, може би заради необикновената му красота и огромните, спокойни сиви очи.

— Ще имате свои собствени стаи — говореше усмихнат Октавиан — и страхотна градина, в която да си играете. Разбира се, трябва и да учите, но искам да имате много време за тичане и игра. Когато пораснете, ще ви вземам със себе си, ако пътувам. Важно е да познавате света. Харесва ли ви това?

— Да — отвърна Тиберий.

— Лицето ти е като изсечено — рече Ливия Друзила и го придърпа към себе си. — Никога ли не се усмихваш, Тиберий?

— Не — отвърна той. Намираше миризмата и заоблеността й за изключително успокояващи. Притисна глава в гърдите й и затвори очи, за да я усети по-добре, да се насити на вълшебния й аромат.

Време беше за Друз, който зяпаше Октавиан, сякаш гледаше някаква бляскава златна статуя. Октавиан приклекна до него, погали бузата му, въздъхна и примигна, за да разсее сълзите си.

— Скъпият малък Друз — рече той, отпусна се на колене и прегърна детето. — Бъди щастлив с нас!

— Мой ред е, Цезаре — обади се Ливия Друзила, без обаче да пуска Тиберий. — Ела, Друз, дай да те прегърна.

Но Друз се вкопчи в Октавиан и отказа да помръдне.

На вечеря изумените и безкрайно облекчени новоизлюпени родители откриха някои от причините момчетата да не са изпълнени с ненавистта на Нерон. Изповедите им бяха невинни и в същото време ужасяващи. Детството им беше белязано от студена, безлична, понякога непоносима липса на внимание. Наставникът им бил най-евтиният, който можел да се намери, поради което децата не можеха да четат и пишат добре. Макар да не ги биел, той ги принуждавал да признават простъпките си пред баща им, който изпитвал огромно удоволствие да размахва пръчката. Колкото по-пиян бил, толкова по-жесток побой ги очаквал. Нямали абсолютно никакви играчки и това разплака Октавиан. Самият той някога беше затрупан с играчки от любвеобилната си майка и винаги бе имал най-доброто.

Безстрастен и невъзмутим, наричан от мнозина студен като лед, Октавиан имаше и далеч по-мека страна, която се проявяваше в отношението му към децата. Не минаваше ден, в който да не намери няколко минути да види малката Юлия — завладяваща омайница, която вече беше на шест години. И макар да не желаеше на всяка цена да има синове (подобно желание не беше типично за римляните), той копнееше за детска компания и в това приличаше на сестра си. Детската й често се посещаваше от чичо Цезар, който беше смешен, весел и винаги измисляше някоя нова игра. Сега, докато наблюдаваше доведените си синове, той отново си помисли, че е късметлия. Тиберий явно щеше да бъде любимец на Ливия Друзила, която сякаш напълно изгуби неприязънта си към него. А мъничкият Друз! И двамата си имаме по един, помисли си Октавиан, изпълнен от щастие до пръсване.

Дори вечерята беше някакво чудо за момчетата. Те лапаха лакомо и показваха несъзнателно, че Нерон е ограничавал и количеството, и качеството на храната им. Ливия Друзила ги предупреждаваше да внимават да не преядат, а Октавиан ги насърчаваше да опитат това или онова. Очите им се затвориха преди да поднесат десертите. Октавиан и Бургундин отнесоха Друз и Тиберий в спалните им и ги завиха грижливо с дебели юргани — зимата упорито отказваше да си отиде.

— Е, как се чувстваш сега, съпруго? — попита Октавиан, докато двамата се приготвяха да си легнат.

Тя стисна ръката му.

— Много по-добре — о, много по-добре! Срам ме е, че не съм се опитвала по-настоятелно да ги виждам, но изобщо не предполагах, че омразата на Нерон към нас няма да се предаде на синовете му. Колко отвратително се е отнасял с тях! Цезаре, та те са патриции! Той е имал идеална възможност да ги превърне в наши непримирими врагове, а какво е правил? Така ги е биел, че са намразили него. Не се е интересувал за благосъстоянието им — оставял ги да гладуват, не им обръщал внимание. Много се радвам, че е мъртъв и че ще можем да се погрижим както подобава за момчетата.

— Утре ще трябва да отида на погребението му.

Тя постави ръката му върху едната си гърда.

— О, скъпи, съвсем забравих! Тиберий и Друз също трябва да присъстват, нали?

— Боя се, че да. Ще произнеса реч от трибуната.

— Чудя се дали Октавия има черни детски тоги?

Октавиан се засмя.

— Несъмнено. Както и да е, пратих Бургундин да провери. Ако няма, ще купим от Портикус Маргаритария.

Тя се сгуши в него и го целуна по бузата.

— Сигурно имаш късмета на Юлий, Цезаре! Кой би предположил, че момчетата са готови да ни приемат? Днес спечелихме на наша страна двама много важни съюзници.

 

 

В деня след погребението Октавиан заведе момчетата да ги запознае с братовчедите им. Октавия, която също бе присъствала на погребението, гореше от нетърпение да ги приеме с добре дошли в семейството.

Почти шестнадесетгодишен и на прага на официалното пълнолетие, Гай Скрибоний Курион скоро щеше да напусне детската и да стане contubernalis. Червенокосият луничав младеж искаше да бъде кадет при Марк Антоний, но Антоний му беше отказал и затова щеше да иде при Агрипа. Антил, по-големият от синовете на Антоний от Фулвия, беше на единадесет и вече умираше за военна кариера. Юл беше осемгодишен. И двете момчета бяха хубави — Антил бе наследил червеникавата коса и очи на баща си, а Юл приличаше повече на майка си. Само в дома на Октавия можеха да получат такова добро възпитание — и двамата бяха буйни, смели и войнолюбиви. Нежната, но и твърда ръка на Октавия се грижеше те да продължават да бъдат „членове на човешкия род“, както се изразяваше тя със смях.

Собствената й дъщеря Марцела бе тринадесетгодишна, вече имаше месечен цикъл и обещаваше да стане голяма красавица. Тъмна като баща си, тя имаше свой собствен нрав — склонна към флиртуване, високомерна и властна. Марцел бе единадесетгодишен, също тъмен и прекрасен. Двамата с Антил не можеха да се понасят и постоянно враждуваха. Октавия по никакъв начин не можеше да ги накара да се сближат, така че щом чичо Цезар се появеше наоколо, обикновено го викаха да раздава правосъдие. Лично за себе си Октавиан смяташе Марцел за далеч по-приятен от двамата, защото бе по-спокоен и имаше по-остър ум от Антил. Селина, момичето на Октавия от Марцел Млади, беше осемгодишна хубавица със златиста коса и сини очи. Много приличаше на малката Юлия, която беше чест гост в детската, тъй като Октавия и Скрибония бяха добри приятелки. Петгодишната Антония имаше коса с цвета на пясък и зеленикави очи — за жалост не беше много хубава, тъй като имаше носа и брадичката на Антоний. Беше горда и надменна и смяташе, че годежът й със сина на Ахенобарб, Луций, е под достойнството й. Често се оплакваше, че би трябвало да й изберат по-добър годеник. Най-малката от всички — Тонила — имаше кестенява коса и кехлибарени очи, но за щастие чертите на лицето й бяха по-скоро Юлиеви, отколкото Антониеви. По характер се очертаваше да бъде решителна, интелигентна и буйна.

Юл и Селина бяха на възрастта на Тиберий, а Антония и Друз скоро щяха да навършат шест.

Независимо от интригите и кавгите помежду им в отсъствието на Октавия, като цяло децата бяха възпитани и весели. Скоро стана ясно, че Друз харесва тригодишната Тонила много повече, отколкото мрънкащата Антония, и се зае да я вземе под крилото си и да я покори. Нещата бяха по-трудни за Тиберий, който се оказа доста срамежливо дете, неуверен в себе си и доста необщителен. Селина, най-добрата от Марцелите, незабавно се сприятели с него и сякаш усещаше несигурността му, докато Юл демонстрираше нескрито презрение, след като откри, че Тиберий няма никаква представа от езда, дуел с дървен меч и историята на римските войни.

— Ще ви хареса ли да гостувате на леля Октавия? — попита Октавиан, докато водеше момчетата обратно към дома през Форума, където хората го спираха на всеки две крачки, за да го поздравят, да помолят за някаква услуга или с надеждата да чуят някоя и друга политическа клюка. Момчетата бяха замаяни не само от това първо излизане из града, но и от свитата на Октавиан — дванадесет ликтори и германската гвардия. Въпреки злобните речи и брътвежи, изречени през годините от баща им срещу него, само от тази разходка ставаше ясно, че Октавиан — Цезар, както трябваше да се научат да го наричат — е далеч по-важен човек от Нерон.

Новият им педагог беше свободен, племенник на Бургундин на име Гай Юлий Цимбрик. Като всички потомци на любимеца на Божествения Юлий Бургунд той беше невероятно висок и мускулест, светъл, кръглолик мъж с чип нос и бледосини очи. Сега вървеше с тях и им показваше разни неща, които смяташе, че ще привлекат вниманието на децата. Имаше много неща, които харесваха у него, и нищо, от което да се страхуват. Той щеше не само да преподава уроците им, но и да ги упражнява в градината, а след време да им показва и военни упражнения, така че когато станат на дванадесет, да не отидат съвсем неподготвени на ученията на Марсово поле.

— Ще ви хареса ли да гостувате на леля Октавия? — за втори път попита Октавиан.

— Да, Цезаре — отвърна Тиберий.

— О, да! — извика Друз.

— А мислите ли, че Цимбрик ще ви допадне?

— Да — в хор отвърнаха те.

— Не обръщай внимание на срамежливостта си, Тиберий. Щом свикнеш с новия си начин на живот, тя ще изчезне. — Октавиан се ухили заговорнически на доведения си син. — Юл е кавгаджия, но щом понатрупаш малко мускули, ще можеш да го биеш.

Много окуражаваща мисъл. Тиберий погледна към Октавиан и пусна първата си усмивка.

— А у теб, млади момко — обърна се Октавиан към Друз, — не намирам и помен от срамежливост. С пълно право предпочиташ Тонила пред Антония, но се надявам по-нататък да се сприятелиш и с Марцел, макар че е малко по-голям от теб.

Ливия Друзила посрещна момчетата с целувка и ги прати в учебния кабинет с Цимбрик.

— Цезаре, имам чудна идея! — възкликна тя веднага след като останаха сами.

— Каква? — предпазливо попита той.

— Награда за Марк Агрипа! Всъщност две награди.

— Агрипа не е по наградите, мила моя.

— Да, да, знам! Въпреки това трябва да получи награди — ще го държат привързан към теб и занапред.

— Той винаги ще си бъде привързан, тъй като чувството му произлиза от онова, което представлява.

— Да, да, да! Но не би ли било чудесно, ако се ожени за Марцела?

— Тя е само на тринайсет, Ливия Друзила.

— На тринайсет, но все едно е на трийсет. След още четири години ще бъде на седемнайсет — тъкмо за омъжване. Все по-малко от прочутите фамилии спазват стария обичай да пазят момичетата, докато станат на осемнайсет.

— Определено ще си помисля.

— А също и дъщерята на Агрипа, Випсания. Знам, че след смъртта на стария Атик богатството му ще наследи Атика, но чувам, че ако се случи тя да умре, имуществото му ще отиде у Агрипа — пламенно рече Ливия Друзила. — Това прави детето много добра партия за женитба, а тъй като наследството на Тиберий е мизерно, няма да е зле да го оженим за Випсания.

— Той е на осем, а тя още няма три.

— Ох, Цезаре, стига си се правил на глупак! Много добре знам на колко са, но ще пораснат по-бързо, отколкото ще кажеш „Аламелех“!

— Аламелех ли? — попита с полуусмивка той.

— Река във Филистия.

— Знам, но не знаех, че ти знаеш.

— Ох, я иди да скочиш в Тибър!

 

 

Докато домашният живот започваше да носи все повече и повече радост на Октавиан, обществените и политическите му дела не раждаха кой знае какви плодове. Въпреки пусканите клевети и злословия агентите на Октавиан така и не успяваха да убедят седемстотинте сенатори, че Марк Антоний не е достоен да го следват. Те истински вярваха, че в скоро време той ще се върне в Рим. Всъщност трябваше да го направи най-малкото, за да отпразнува триумфа си за победите в Армения. В писмата си от Александрия той се хвалеше с огромната плячка, от високата шест лакти статуя от масивно злато до сандъците със златни партски монети и буквално стотиците таланти лазулит и планински кристал. Той щеше да доведе Девети легион със себе си и вече бе поискал от Октавиан да намери земя на войниците.

Ако влиянието на Антоний се ограничаваше единствено в рамките на Сената, то би могло да бъде пренебрегнато, но цялата първа и втора класи — хиляди хора, заети с един или друг вид дейност — смятаха Антоний за блестящ, за честен и за военен гений. И за да станат нещата още по-лоши, в хазната започваха да постъпват все повече и повече данъци, публиканите събираха данъци от селяните, плутократи от всякакъв бранш обикаляха провинция Азия и Витиния като пчели около цветя, а ето че към всичко това се добавяше и огромната плячка. Статуята на Анахита от масивно злато щеше да бъде дарена от Антоний на храма на Юпитер, но повечето от останалите произведения на изкуството и бижутата щяха да бъдат продадени. Военачалникът, неговите легати и легионите му щяха да получат законния си дял, а останалото щеше да постъпи в хазната. Макар от години Антоний да не се задържаше в Рим за повече от няколко дни — а последното му посещение бе преди четири години — неговата популярност си оставаше все така силна сред хората, които бяха от значение. А дали тези хора ги беше грижа за Илирик? Не, ни най-малко. Там нямаше изгледи за изгодни търговски дейности и малко от живеещите в Рим и вилите в Кампания и Етрурия се интересуваха, че Аквилея е била срината до основи, а Медиолан — разграбен.

Октавиан беше успял единствено в опита си да направи името на Клеопатра известно в цяла Италия. Всички я смятаха за някакво чудовище, но проблемът беше, че не виждаха как всъщност контролира Антоний. Ако враждебността между Октавиан и Антоний не беше тъй всеизвестна, Октавиан може би щеше да наблегне върху това, но всички симпатизанти на Антоний просто махваха с ръка на приказките му като част от неговата пропаганда.

Тогава в Рим пристигна Гай Корнелий Гал. Макар да беше добър приятел на Октавиан, този обеднял поет с войнолюбива жилка бе изпросил прошка от него и бе заминал да стане легат на Антоний тъкмо навреме, за да изпусне отстъплението от Фрааспа. Докато Антоний пиеше, той беше скитал из Сирия и оползотвори времето си, като създаде прекрасни лирични оди в стила на Пиндар, а от време на време пишеше на Октавиан. Скърбейки от факта, че кесията му не беше натежала, той остана в Сирия, докато Антоний не се отърси от запоя си и не пое към Армения. Омразата му към Клеопатра беше люта и упорита. Никой не се зарадва повече от него, когато тя се върна в Египет и остави Антоний да се оправя без нея.

Тридесет и четири годишен, когато поиска да се срещне с някогашния си приятел Октавиан, Гай бе изключително красив по един доста жесток начин, който се държеше по-скоро на чертите на лицето му, отколкото на характера. Любовните му елегии Amores вече го бяха направили прочут и той беше близък приятел с Вергилий, с когото имаха и общ произход — и двамата бяха от Отсамна Галия. Затова Гал не спадаше към патрицианската фамилия на Корнелиите.

— Надявам се, че можеш да ми заемеш малко пари, Цезаре — каза той, докато поемаше чашата вино от ръката на Октавиан. Жална усмивка сбърчи ъгълчетата на великолепните му сиви очи. — Всъщност не си ги изпросвам — продължи той. — Просто похарчих всичко, което имах, за бърз превоз от Александрия до Рим. Знам, че заради зимните ветрове новините за случващото се в Египет бавно достигат Рим.

— Александрия ли? — намръщи се Октавиан. — Какво си търсил там?

— Опитвах се да изкопча от Антоний и онази чудовищна свиня Клеопатра полагащия ми се дял от арменската плячка. — Той сви рамене. — Не успях. И никой друг не ще успее.

— Последното, което чух — каза Октавиан, докато се настаняваше на стола си, — беше за обиколката на Антоний в Южна Сирия, тоест онази част, която все още не е предадена на Клеопатра.

— Слепец — намръщено рече Гал. — Обзалагам се, никой в Рим все още не знае, че Антоний откара цялата арменска плячка в Александрия. Там той отпразнува триумфално шествие за делегацията граждани — и за царицата им, покачена високо на златен подиум на пресечката на Царския и Канопиевия булевард. — Той си пое дъх и отпи голяма глътка. — След триумфа Антоний дари всичко на Серапис — собствения си дял, дяловете на легатите си, на легионите и на хазната. И Клеопатра отказа да плати на армията, макар че той успя да я убеди, че войниците трябва да получат заплатите си, при това бързо. Хора като мен се оказаха прекалено нищожни, за да ни поканят дори на публичните спектакли.

— Богове! — слабо възкликна потресеният до мозъка на костите си Октавиан. — Нима е имал наглостта да дари нещо, което не е негово?

— И още как. Сигурен съм, че в крайна сметка цялата армия ще си получи парите, но хазната няма да види нищичко. Останах в Александрия след триумфа, но когато Антоний извърши така наречените от Делий „Дарения“, толкова зажаднях да се върна в Рим, че просто не се сдържах и заминах, все така некомпенсиран.

— Дарения ли?

— О, чудесна церемония в новия гимназион! В качеството си на представител на Рим Антоний публично обяви Птолемей Цезар за цар на царете и владетел на света! Клеопатра беше наречена царица на царете, а трите й деца от Антоний получиха по-голямата част от Африка, партското царство, Анатолия, Тракия, Гърция, Македония и всички острови в източната част на Нашето море. Изумително, нали?

Долната челюст на Октавиан увисна.

— Невероятно!

— Може би, но въпреки това е истина. Това е факт, Цезаре, факт!

— Антоний предложи ли някакво обяснение на легатите?

— Да, доста любопитно обяснение. Нямам представа какво знае Делий — той се радва на специално положение. Останалите от нас — всички младши легати — бяхме осведомени, че се бил заклел да даде трофеите на Клеопатра и че било въпрос на чест да удържи на думата си.

— А честта на Рим?

— За нея не се чу нищо.

През следващия един час Октавиан изслуша целия разказ на Гал с подробните детайли на човек, който гледаше на света с очите на поет. Съдържанието на гарафата намаляваше, но на Октавиан не му се зловидеха нито виното, нито парите, които щеше да плати на Гал за информацията, която получаваше преди всеки друг в Рим. Същинско приказно съкровище! Тази година зимата подрани и бе много дълга. Нищо чудно, че беше минало толкова много време. Триумфът и Даренията бяха станали през декември, а вече беше април. Гал обаче предупреди, че Делий най-вероятно е писал на Попликола най-малко преди два месеца и го е запознал с тези новини. Писмото било пратено с кораб, който успял да се добере до Италия.

Накрая оставаше една последна странна подробност, която трябваше да бъде изяснена. Октавиан се наведе към бюрото и подпря брадичка на длан.

— Значи Птолемей Цезар е бил обявен за по-висш от майка си?

— Наричат го Цезарион. Да, точно така.

— Но защо?

— Защото онази жена го обича до подлуда! В сравнение с него синовете й от Антоний нямат никакво значение. Всичко е за Цезарион.

— Той син на божествения ми баща ли е?

— Несъмнено — категорично отвърна Гал. — Двойник на Божествения Юлий във всяко отношение. Не съм достатъчно стар, за да познавам Божествения Юлий като младеж, но Цезарион изглежда точно така, както бих си представил Божествения Юлий на неговата възраст.

— А тя е?

— Тринайсет години. Ще навърши четиринайсет през юни.

Октавиан се отпусна.

— Значи е още дете.

— О, всичко друго, само не и това! Навлязъл е в пубертета, Цезаре — има плътен глас и се държи като възрастен. Чувал съм, че умът му е колкото дълбок, толкова и преждевременно развит. Ако се вярва на Делий, двамата с майка си имат крайно противоположни мнения за някои неща.

— А! — Октавиан стана, протегна ръка и се ръкува сърдечно с Гал. — Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен за усърдието, така че ще оставя нещо по-осезаемо да говори вместо мен. Следващият нундин иди в банката на Опий и ще намериш там един хубав подарък. Има и още нещо — в момента съм пазител на собствеността на доведения ми син и мога да ти предложа дома на Нерон за следващите десет години срещу символичен наем.

— А служба в Илирик? — с надежда попита поетът воин.

— Определено. Няма изгледи за голяма плячка, но пък ще има сражения.

Вратата се затвори и Гай Корнелий Гал пое към дома на Вергилий, като сякаш се носеше няколко стъпки над калдъръма. Октавиан стоеше насред кабинета си и подреждаше купищата новополучена информация, за да може да я прецени, както подобава. Фактът, че Антоний е бил в състояние да направи подобна глупост го поразяваше и винаги щеше да си остане най-необяснимият аспект на цялата история. Подозираше, че никога няма да разбере причината за всичко това. Клетва? Та това беше просто безсмислено! Тъй като изобщо не вярваше на собствената си пропаганда, Октавиан почти не знаеше как да постъпи. Почти. Може пък онази харпия да е упоила Антоний, макар че до този момент Октавиан се отнасяше скептично към мнението, че с разни отвари е възможно да се преодолеят най-основните принципи в живота на човек. А какво по-основно може да има за един римлянин от самия Рим? Антоний беше изсипал плячката на Рим в скута на Клеопатра, сякаш без дори да се замисли дали ще успее да я убеди да даде на армията дължимия дял. Дали беше паднал пред нея на колене, за да я склони да плати на някакви си прости войници? Антоний, Антоний! Как можа? Какво ще каже сестра ми! Такава обида!

Имаше обаче нещо по-важно от всичко друго, взето заедно — Птолемей Цезар. Цезарион. Действията на Клеопатра изглеждаха по-смислени, когато се вземеше предвид, че е луда по най-големия си син. Истински шок бе новината, че момчето е двойник на баща си дори в преждевременното развитие и интелекта. Щеше да стане на четиринайсет след два месеца, а до дързостта и прозорливостта на Цезар му оставаха само пет години. Никой не знаеше по-добре от Октавиан на какво е способна кръвта на Юлиите, в края на краищата, той самият беше посегнал към властта на осемнайсет години. И беше успял! Това момче имаше страшно много предимства — вече бе свикнало да управлява, имаше достатъчно силна воля, за да се изправи срещу майка си, несъмнено говореше латински безупречно като нея и съответно спокойно би могло да залъже Рим, че е истински римлянин.

Когато Октавиан отвори вратата на кабинета си и тръгна да търси Ливия Друзила, приоритетите вече бяха подредени. Съобразителна както винаги, тя веднага стигна до същността на въпроса.

— Каквото и да става, не можеш да позволиш Италия или Рим да видят това момче! — извика тя и закърши ръце. — Това ще означава край.

— Така е, но как бих могъл да го предотвратя?

— С всички възможни средства. Първо и най-вече, като задържиш Антоний на изток, докато напълно не установиш превъзходството си в Рим. Защото дойде ли, той ще доведе Цезарион със себе си. Това е логичният му ход. Ако майката е толкова посветена на момчето, тя няма да има нищо против да остане в Египет. Нейният син е царят на царете. Всички сенатори и конници на Антоний ще изпопадат, когато видят кръвния син на божествения Юлий! Това, че е мелез и дори няма римско гражданство, няма да ги спре — и двамата го знаем много добре. Затова трябва да задържиш Антоний на изток на всяка цена!

— Е, триумфът в Александрия и Даренията са отправната точка. Имам късмет, че разполагам с безупречен свидетел в лицето на Корнелий Гал.

Тя го погледна тревожно.

— Но дали ще потвърди думите ти? Преди две години те изостави заради Антоний.

— Това беше от амбиции и немотия. Върнал се е вбесен, а аз му платих много добре. Може да се грижи за дома на Нерон — още един източник на доходи. Мисля, че знае къде е изгодата му.

— Разбира се, ще свикаш и Сената.

— Разбира се.

— И ще поръчаш на Меценат и агентите си да разкажат на цяла Италия какво е направил Антоний?

— Това се подразбира. Клюките ще направят Клеопатра на нищо.

— Ами момчето? Има ли някакъв начин да го дискредитираме?

— Опий пътува до Александрия. Клеопатра отказва да го приеме, но това не е всеизвестно. Ще го накарам да напише памфлет за Цезарион с твърдението, че изобщо не прилича на божествения ми баща.

— И че всъщност е дете на някакъв египетски роб.

Той се разсмя.

— Май ще накарам теб да напишеш памфлета.

— Бих могла, ако бях ходила в Александрия. — Тя хвана Октавиан за лакътя и разтърси ръката му. — Цезаре, никога не сме били в по-голяма опасност!

— Не безпокой прекрасната си главица, прескъпа моя. Аз съм синът на Божествения Юлий! Друг няма да има.

 

 

Новината за триумфа и Даренията разтърси Рим. Отначало малцина можеха да й повярват, но постепенно и други като Корнелий Гал започнаха да се връщат лично. Появиха се и много закъснели заради тежката зима писма. Триста от сенаторите на Антоний напуснаха групата си и станаха неутрални, в Сената се сипеха хули и обвинения. Деловите представители на конническото съсловие също дезертираха със стотици. Но това не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно.

Ако беше направил Антоний мишена за кампанията си, Октавиан може би щеше да спечели по-голяма победа, но той бе хитър. Насочваше хапливите си нападки към царица Клеопатра, защото бе видял ясно пътя си — ако се стигнеше до война (а тя вече изглеждаше неизбежна), тя нямаше да е с Марк Антоний. Щеше да бъде конфликт с чуждестранен враг — Египет. Често си беше мечтал някой като Клеопатра да смаже Антоний, без да изглежда, че именно той е истинската цел. Сега, приемайки плячката на Рим и принуждавайки Антоний да обяви нея и децата й за владетели на света, Клеопатра се показа като враг на Рим.

— Но това не е достатъчно — отчаяно каза той на Агрипа.

— Мисля, че е само първото камъче на лавината, която ще прекатури целия Изток — успокои го Агрипа. — Търпение, Цезаре. Ще постигнеш своето.

 

 

Гней Домиций Ахенобарб и Гай Сосий пристигнаха в Рим през юни. Следващата година двамата щяха да бъдат консули — тук явно пръст имаше Антоний, тъй като те бяха негови поддръжници. Макар всички да знаеха, че изборите са нагласени, и двамата разходиха добре избелените си тоги, като обикаляха и агитираха избирателите.

Първата работа на Ахенобарб беше да прочете едно писмо от Марк Антоний пред сенаторите, докато вратите на Сената бяха широко отворени. Беше много важно колкото се може повече от мотаещите се на Форума да чуят какво има да каже триумвирът.

Писмото беше необичайно дълго за подателя си и това наведе Октавиан (и други, които невинаги изпитваха симпатии към него) на мисълта, че авторът е ползвал нечия помощ. Естествено, писмото трябваше да се прочете цялото, което означаваше, че много от сенаторите щяха да задремят. Тъй като самият той доста бе дрямал навремето, Ахенобарб много добре си даваше сметка за тази тенденция и знаеше как да се справи с нея. Самият той неведнъж беше прочел писмото и си бе отбелязал местата, където слушателите трябваше да бъдат съвсем будни. Затова говореше монотонно там, където съдържанието бе несъществено или — голям недостатък на писмото — пълно с тавтологии, а започваше всяка важна част с вик, който стряскаше присъстващите, караше ги да се размърдат по местата си, и продължаваше все така гръмогласно до края й. След това отново започваше да дудне и слушателите имаха възможност за нова приятна дрямка. И Антониевите, и Октавиановите симпатизанти бяха толкова благодарни на тази техника, че Ахенобарб спечели куп приятели.

Октавиан седеше в курулното си кресло в предната част на магистратския подиум и полагаше героични усилия да остане буден, макар че когато целият Сенат дремеше, той спокойно можеше да последва примера му. Обикновено сградата бе доста задушна, освен ако през отворите високо в стените не подухваше вятър, но днес всичко беше замряло — бе самото начало на лятото. Все пак му беше сравнително лесно да остане буден.

Имаше да мисли за маса неща, а тихото похъркване наоколо не му пречеше. Лично за него най-интересно беше началото на писмото, което определено щеше да стане прочуто.

— „Изтокът — пишеше Антоний (или Клеопатра?) — е коренно чужд на римския mos maiorum и затова не може да бъде разбран от римляните. Нашата цивилизация е най-развитата в света, ние свободно избираме магистратите, които ни управляват, и сме се погрижили никой служител да не започне да се смята за незаменим, като ограничаваме времетраенето на службата му на една година. Само в моменти на огромна опасност разчитаме на по-дълго, по-диктаторско управление, както в момента, когато имаме трима — извинете, почитаеми сенатори, двама — триумвири, които да контролират делата на консулите, преторите, едилите и квесторите, ако не и народните трибуни.

Живеем според правилата на закона, който действа формално и безпристрастно…“

От всички страни се чу кикот. Ахенобарб изчака шумът да утихне и продължи, сякаш не бе имало прекъсване.

— „… и е просветен в наказанията си. Ние не затваряме за престъпления. По-незначителните от тях се наказват с глоба, а по-тежките, чак до измяната включително — с конфискуване на имуществото и изгнание на определено разстояние от Рим“.

Ахенобарб добросъвестно описа наказателната система, видовете граждани, разделянето на римското управление на изпълнителна и законодателна власт и мястото на жените в римското общество.

— „Почитаеми сенатори, по-горе очертах mos maiorum, а заедно с него и начина, по който римлянинът възприема света — продължи той. — Опитайте се да си представите как един римски губернатор с проконсулски правомощия поема задълженията си в някоя източна провинция като Киликия, Сирия или Понт. Той предполага, че жителите на провинцията мислят като римляни, и когато раздава правосъдие или обнародва укази, той също мисли като римлянин.“

— „Но — изрева Ахенобарб, — Изтокът не е римски! Той не мисли по римски начин! Например единствено в Рим бедните се изхранват за сметка на държавата. На изток те се разглеждат като досадно неудобство и се оставят да умрат от глад, ако не могат да си позволят да си купят хляб. Мъжете и жените биват затваряни в ужасни тъмници, понякога за престъпления, които според един римлянин би трябвало да се наказват с дребна глоба. Властимащите постъпват както им се хареса, тъй като законите са рядкост, а когато ги има, често биват прилагани по различен начин в зависимост от имущественото или обществено положение на обвинение…“

— В Рим е същото! — извика Месала Корвин. — Марк Лайнус от Субура ще плати един талант глоба, защото се обличал като жена и задоволявал клиенти край храма на Венера, докато Луций Корнелий Патриций ще се измъкне — и то по няколко начина!

В залата избухна смях. Ахенобарб чакаше, без да може да скрие собствената си усмивка.

— „Екзекуциите са нещо обичайно. Жените нямат нито граждански права, нито пари. Те не могат да наследяват, а спечеленото от тях се води на името на мъжа. Могат да бъдат изоставени, но не могат сами да се развеждат. Официалните длъжности могат да се заемат с избори, но често се определят с жребий, а още по-често — според произхода. Данъците са коренно различни от римските и всяка страна си има своя собствена система на облагане“.

Клепачите на Октавиан се спуснаха. Явно Антоний (или Клеопатра) се канеше да се впусне в разни дребни подробности. Амплитудата на хъркане се усили, Ахенобарб започна да говори монотонно.

— „Рим не може да управлява пряко Изтока! — изрева Ахенобарб. — Управлението трябва да се осъществява посредством царе клиенти! Кое е по-добре, почитаеми сенатори? Римски губернатор, налагащ римския закон на хора, които не го разбират, водещ войни, от които местните жители нямат полза, и уреждащ собственото си благосъстояние, или цар клиент, който налага разбираеми за поданиците му закони и който изобщо няма право да води войни? Рим иска от Изтока данъци — чисто и просто. Неведнъж ясно е било доказвано, че царят клиент осигурява повече данъци от един римски губернатор. Царете клиенти знаят как да изстискат хората си и не предизвикват въстания“.

Отново тихо и монотонно четене. Октавиан се прозя, разтърка очи и реши да се заеме с малко умствена гимнастика на тема очерняне на царица Клеопатра. Беше напълно погълнат от заниманието си, когато Ахенобарб изрева за пореден път:

— „Опитите за разполагане на римски войски в Изтока са идиотски! Те стават местни, почитаеми сенатори! Вижте само какво стана с четирите легиона на Габиниан, оставени да охраняват Александрия от името на Птолемей Авлет! Когато покойният Марк Калпурний Бибул ги отзова да служат в Сирия, те отказаха да се подчинят. Двамата му големи синове, защитавани само от ликтори, настояли. И легионерите ги убили — убили децата на старши римски губернатор! Царица Клеопатра постъпи достойно, като екзекутира подстрекателите и изпрати четирите легиона в Сирия…“

— Давай нататък! — презрително се обади Меценат. — Четири легиона имат общо двеста и четиридесет центуриона. Както Марк Антоний вече посочи, центурионите са офицерите на легионите. Казват, че Божественият Юлий плачел за убит центурион, но не и при смъртта на легат. А какво е направила Клеопатра? Как какво — десетте най-некомпетентни глави се търкулнали, но останалите двеста и трийсет центуриона така и не стигнали в Сирия! Задържала ги в Египет, за да обучават армията й!

— Лъжа! — извика Попликола. — Вземи си думите назад, парфюмиран сутеньор такъв!

— Тишина — уморено се обади Октавиан.

Залата притихна.

— „Римските територии са достатъчно романизирани или елинизирани, за да приемат прякото римско управление и римски войски. Става въпрос за Македония с Гърция и крайбрежна Тракия, Витиния и провинция Азия. И това е всичко. Всичко! Киликия никога не е действала като провинция, нито пък Сирия от времето на образуването й от Помпей Велики. Не сме се опитвали да превърнем в провинции области като Кападокия и Галатия — и не би трябвало да опитваме! Когато Понт се управляваше като част от Витиния, въпросното управление беше чиста подигравка. Колко пъти през целия си мандат губернаторът на Витиния е посещавал Понт? Веднъж или два в най-добрия случай!“

Започва се, помисли си Октавиан и се поизправи. Сега ще чуем обясненията на Антоний за действията му.

— „Няма да се извинявам за назначенията си — каза Ахенобарб от името на Антоний, — защото те са правилни. Прехвърлих някои изцяло римски владения на царе клиенти и укрепих властта на онези, които винаги са управлявали. Преди да напусна длъжността триумвир, аз ще завърша делото си, като дам цяла Анатолия без провинция Азия и Витиния на царе клиенти. Същото се отнася и за Сирийска Азия. Тези земи ще се управляват от способни и почтени хора, които са изключително верни на сюзерена си Рим“.

Ахенобарб си пое дълбоко дъх и продължи:

— „Египет — каза той и думата отекна в абсолютната тишина — е по-голямо достояние на Рим от всяко друго източно царство. С това искам да кажа, че той е наш близък роднина, твърде свързан със съдбата на Рим, за да представлява каквато и да било опасност. Египет няма постоянна армия и не желае да завоюва нови земи. Териториите, които му дадох от името на Рим, се управляват по-добре от Египет, тъй като са му принадлежали в течение на векове. Докато цар Птолемей Цезар и царица Клеопатра са заети да установят стабилно управление по тези места, Рим няма да получава данъци, те обаче ще започнат да постъпват в бъдеще“.

— Ама че успокоение — обади се Месала Корвин.

А сега е ред на заключителната част — помисли си Октавиан. — Добре поне, че ще бъде кратка. Ахенобарб чете добре, но писмото никога не може да замести речта. Особено на един наистина добър оратор като Антоний.

— „Онова, което Рим наистина иска от Изтока — избоботи Ахенобарб, — е търговия и данъци! Моите назначения осигуряват и едното, и другото“.

Той седна сред овации и аплодисменти, но онези, които напуснаха Антоний след александрийския триумф и Даренията, останаха мълчаливи. Антоний окончателно ги изгуби с края на писмото — от него за всеки истински римлянин ставаше ясно, че Клеопатра владее Антоний. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да се познае кой ще получи остатъците от Анатолия и Сирийска Азия. Разбира се, близкият роднина — Египет.

Октавиан стана, преметна гънките на тогата през лявото си рамо и отиде до мястото, където един слънчев лъч проникваше през мъничък отвор на покрива. Косата му блесна ярко и щом светлината се изместеше, Октавиан също се придвижваше. Никой, освен Агрипа не знаеше, че именно той бе поръчал дупката в покрива.

— Какъв изумителен документ — каза той, след като поздравите утихнаха. — Марк Антоний, прочутият авторитет по Изтока! Направо се изкушавам да го нарека местен. По природа може да се окаже и така, като се има предвид колко обича да се излежава по кушетките и да лапа гроздови зърна — хем течно, хем твърдо — как обича едва облечени танцуващи момичета и колко е пристрастен към всичко египетско. Но пък може и да греша, защото аз не съм никакъв авторитет по отношение на Изтока. Ммм… момент да видя… Колко години минаха от битката при Филипи, след която Антоний замина на Изток? Девет или някъде там… Оттогава е направил три кратки посещения на Италия, две от които включваха пътуване до Рим. Само веднъж остана малко по-дълго в града. Това бе преди четири години, след Тарент — няма начин да не си спомняте, почитаеми сенатори! А след това по обратния път към Изтока изостави сестра ми, неговата съпруга, на Коркира. Тя беше в напреднала бременност, но благодарение на добрия Гай Фонтей се прибра у дома.

Добре, тези девет години определено са направили Марк Антоний експерт по Изтока. В продължение на четири години той държи римската си съпруга у дома, докато другата му жена, Царицата на зверовете, е тъй неотлъчно до него, че вече не може да съществува без нея. Тя е на почетно място в обкръжението на Антоний, защото най-малкото е демонстрирала силата и решимостта си. Уви, не мога да кажа същото за останалите царе клиенти. Те са тъжна картинка. Аминт жрецът, Таркондимот разбойникът, Ирод дивакът, Антониевият зет Питодор — мазният грък, Клеон разбойникът, Полемон блюдолизецът, Архелай Сисен, синът на любовницата му… да продължавам ли?

— По-добре млъкни, Октавиане! — извика Попликола.

— Цезар! Аз съм Цезар. Да, наистина тъжна картинка. Вярно е, че започнаха да постъпват данъци от провинция Азия, Витиния и Римска Сирия, но къде са доходите от окаяните царе клиенти на Антоний? Особено от онова ослепително бижу, Царицата на зверовете? Човек би си помислил, че парите й отиват за отвари за упояване на Антоний, защото не мога да си представя, че ако е с разума си, той щеше да предаде римската плячка на Египет. Нито пък да дари целия свят на сина на Царицата на зверовете от някакъв си роб.

Никой не го прекъсна. Октавиан млъкна, премести се така, че отново да се намира под лъча, и търпеливо зачака коментарите, но те така и не последваха. Добре тогава, идваше ред на легионите и неговото решение на проблема със „ставането местен“ — като се прехвърлят непрекъснато от провинция в провинция.

— Нямам намерение да превръщам деня в изпитание, уважаеми сенатори, затова ще завърша със забележката, че ако легионите на Марк Антоний — неговите легиони! — са станали местни, защо настоява да им осигуря земя в Италия? Мисля си, че те биха се чувствали по-добре, ако Антоний им намери земя в Сирия. Или в Египет, където явно смята да се установи за постоянно.

За първи път от влизането му в Сената преди десет години Октавиан бе аплодиран от сърце. Дори някои от четиристотинте привърженици на Антоний ръкопляскаха, а собствените му последователи и неутралните бяха станали на крака. И никой, дори Ахенобарб, не посмя да го освирка или да възрази. Беше бръкнал прекалено дълбоко в раната, за да си позволят подобна реакция.

Той излезе от Сената с Гай Фонтей, който на майските календи бе станал консул по съвместителство. Самият Октавиан бе напуснал поста си на втория ден от януари, като с това повтори стореното от Антоний предишната година. Щеше да има и други консули по съвместителство, но Фонтей щеше да изпълнява длъжността до края на годината, с което му оказаха чест. Консулската длъжност се беше превърнала в дар от триумвирата.

Фонтей сякаш прочете мислите на Октавиан и въздъхна.

— Жалко, че напоследък всяка година има по толкова много консули. Представяш ли си Цицерон да се откаже от поста си, за да отстъпи място на някой друг?

— Или пък Божественият Юлий — ухили се Октавиан. — Съгласен съм, въпреки че и аз самият се отказах. Но с по-честата смяна на консули лошите погледи към дълго съществуващия триумвират стават по-малко.

— Поне ти не можеш да бъдеш обвинен в жажда за власт.

— Докато съм триумвир, аз имам власт.

— Какво ще правиш, когато триумвиратът приключи?

— А това ще стане в края на тази година. Ще сторя нещо, което Антоний едва ли ще направи — ще престана да използвам титлата и ще седна на предната банка. Достойнството и авторитетът ми са толкова неопровержими, че няма да страдам от липсата на титла. — Той погледна хитро Фонтей. — Накъде си?

— Към Карини, да видя Октавия — спокойно отвърна той.

— Тогава ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

— За мен ще е удоволствие, Цезаре.

Минаването през Форума бе забавено заради обичайните тълпи около Октавиан, но той направи знак на двадесет и четиримата ликтори и двамата с Фонтей се озоваха помежду им, а германските телохранители застанаха отпред и отзад. Така можеха да продължат с по-жива крачка.

Когато минаваха покрай резиденцията на върховния жрец на Велия, Гай Фонтей заговори отново:

— Цезаре, мислиш ли, че Антоний ще се върне някога в Рим?

— Мислиш си за Октавия — отвърна Октавиан, който много добре усещаше чувствата на Фонтей към сестра му.

— Така е, но не само за нея. Не виждаш ли, че Антоний все по-бързо губи почва под краката си? Познавам сенатори, които буквално се разболяха, когато научиха за александрийския триумф и Даренията.

— Просто не е старият Антоний, това е.

— Наистина ли вярваш във всичко, което говориш за Клеопатра? Че го е обсебила?

— Честно казано, това започна като политическа машинация, но сякаш се получи така, че желанието стана реалност. Поведението му трудно може да се обясни по друг начин, освен с влиянието на Клеопатра, а в същото време изобщо не мога да си представя защо тя успява да му влияе така. Знаеш, че съм прагматичен човек, затова не бих повярвал на версиите за разни опиати и тъй нататък. — Октавиан се усмихна. — Но пък и не съм авторитет по Изтока, така че нищо чудно подобни неща да съществуват.

— Всичко започна при последното му пътуване, ако не и по-рано — рече Фонтей. — През онази бурна нощ на Коркира той изля сърцето си пред мен — за самотата, за липсата на посока, за убеждението си, че е изгубил късмета си. Мисля си, че още тогава Клеопатра го е измъчвала, но в никакъв случай по някакъв опасен начин. — Фонтей изсумтя презрително. — Хитроумно създание е тази египетска царица! Никак не ми хареса. Но пък и тя не си пада по мен. Римляните я наричат харпия, но за мен е по-скоро сирена — гласът й е невероятен. Омайва те, може да те накара да повярваш във всичко, което ти каже.

— Интересно — замислено каза Октавиан. — Знаеш ли, че двамата са изсекли монети със своите образи от двете страни?

— Заедно?

— Да, заедно.

— Значи е съвсем загубен.

— И аз мисля така. Но как да убедим тези твърдоглави сенатори? Трябва ми доказателство, Фонтее, доказателство!