Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (2)

2.

Когато Антоний напусна столицата на Витиния, всички дребни владетели, с изключение на Ирод и петимата членове на Синедриона тръгнаха с него. Те все така декларираха верността си към новите управници на Рим, все така твърдяха, че Брут и Касий са ги измамили, излъгали, принудили — ай, ай, ай, насилили! Тъй като не притежаваше особен афинитет към източните вопли и ревове, Антоний не направи онова, което бяха сторили Помпей Велики, Цезар и останалите — да покани най-важните от молителите да вечерят с него и да пътуват в свитата му. Не, през целия път от Никомедия до Анкира — единственото подобие на град в Галатия, Марк Антоний се преструваше, че царствените особи, тътрещи се след лагера му, не съществуват.

Тук, сред тревистите равнини на страната с най-добри пасища след Галия, той бе принуден да отседне в двореца на Дейотар и да се мъчи да се държи приятелски. Четирите дни на такива усилия му дойдоха в повече, но през това време Антоний информира домакина, че ще задържи царството си — поне за момента. Неговият втори любим син, Дейотар Филаделф, бе дарен с дивата планинска Пафлагония (никому непотребна), а най-любимият му син Кастор не получи нищо. Изводът, който старият цар трябваше да си направи от това, вече бе непосилен за гаснещите му умствени способности. За всички римляни около Антоний това означаваше, че в крайна сметка в Галатия ще има драстични промени, които няма да бъдат от полза за никого от Дейотаридите. За информация относно царството Антоний се обръщаше към секретаря на стария цар — знатен галатянин на име Аминт, който бе млад, добре образован, експедитивен и с бистър ум.

— Най-сетне се отървахме от част от хрантутниците! — със задоволство отбеляза Антоний, след като римската колона потегли за Кападокия. — Онзи излиятелен идиот Кастор дори си бе довел приятел, който да реже ноктите на краката му. Да не повярваш, че от воин като Дейотар може да се пръкне такъв завършен педераст.

Говореше на Делий. Той вече яздеше дореста кобила със спокоен, равен ход и бе отстъпил киселото конче на Икар, на когото доскоро бе писано да върви пеш.

— Фарнак и свитата му също ги няма — рече Делий.

— Ха! Изобщо не трябваше и да идва — извиха се презрително устните на Антоний. — Баща му беше по-голям мъж, а дядо му — още по-голям.

— Великият Митридат ли имаш предвид?

— Че да не би да има някой друг? Той беше мъж, който едва не победи Рим. Страховита работа.

— Но Помпей Велики го надви с лекота.

— Дрън-дрън! Лукул го победи. Помпей Велики само обра плодовете. Имаше навик да прави така. А накрая стана жертва на собственото си тщеславие. Започна да вярва на собствения си образ за пред тълпата. Да се перчи пред всички, римляни и чужденци, и да си мисли, че може да победи Цезар!

— Ти би могъл да победиш Цезар без проблеми, Антоний — каза Делий без капка угодничество в гласа си.

— Аз ли? Само ако всички богове се сражаваха на моя страна! Цезар беше единствен по рода си и няма нищо позорно да се признае това. Той командва повече от петдесет сражения и не изгуби нито едно. Бих победил Помпей Велики, ако беше още жив… или Лукул, че дори и Гай Марий. Но Цезар? Александър Велики би си счупил врата с него.

В гласа му — лек тенор, доста изненадващ за такъв едър мъж — не се долавяше негодувание. Нито пък чувство за вина, помисли си Делий. Антоний приемаше нещата по типичния за римляните начин — понеже не бе вдигнал и пръст срещу Цезар, можеше да спи спокойно нощем. Заговорничеството и машинациите не бяха престъпление дори когато благодарение на тях се извършваше такова.

Пеейки енергично походните си песни, двата легиона и многобройната кавалерия на Антоний навлязоха в издълбания от клисури район на голямата червена река Халис. Нейната красота надхвърляше въображението на римляните с наситено червените скали и изтерзаните отвесни стени и скални корнизи. От двете страни на широкия поток, който все още течеше мудно, имаше достатъчно равна земя — снеговете по високите върхове все още не се бяха разтопили. Именно това бе причината Антоний да пътува по суша към Сирия. През зимата морето бе прекалено опасно за плаване, а и той предпочиташе да остане с хората си, докато не се увери, че го харесват повече, отколкото предишния си командир Касий. Бе мразовито, но хапеше само когато задухаше вятър, а в дъното на клисурите обикновено беше спокойно. Въпреки цвета си водата бе годна за пиене и за хора, и за коне. Централна Анатолия не беше гъсто заселен район.

Евсебия Мазака се намираше в основата на огромния вулкан Аргей, побелял от сняг и безмълвен от незапомнени времена. Мрачно, малко и бедно градче, всички го ограбваха открай време, защото царете му бяха слаби и твърде стиснати, за да поддържат войска.

Именно тук Антоний започна да осъзнава колко трудно ще бъде да изстиска още злато и съкровища от Изтока. Брут и Касий бяха разграбили всичко, което Митридат Велики бе пропуснал. Това здравата го вкисна и го накара да прегледа заедно с Попликола, братята Децидий Сакса и Делий жреческото царство Ма при Комана, недалеч от Евсебия Мазака. Нека оглупелият цар на Кападокия и умопомрачително некадърният му син да треперят в опразнения си дворец! Може би в Комана щеше да намери куп злато под някоя невинно изглеждаща каменна настилка — жреци, предали царете си на смърт, щом станало въпрос да запазят имането си.

Ма бе инкарнация на Кубаба Кибела, Великата майка Земя, управлявала всички богове и богини, когато човечеството тепърва се учело да разказва историята си край лагерните огньове. През неизброимите години тя бе изгубила силата си навсякъде, с изключение на двете Комани — едната в Кападокия, а другата на север в Понт и в Песин, недалеч от мястото, където Александър разсякъл Гордиевия възел с меча си. И двете се управляваха като независими владения, царете им бяха и първожреци, и двете бяха оградени от планини като понтийски череши в купа.

Отказвайки с презрение охраната, Антоний с четиримата си приятели и множество прислужници влезе в примамливото селце Кападокийска Комана и с одобрение огледа хубавите домове, градините, обещаващи изобилие на цветя през пролетта, и величествения храм на Ма. Той се издигаше върху невисок хълм, беше заобиколен от брезова горичка, а от двете страни на павираната улица, водеща право към земния дом на Ма, растяха тополи. От едната страна се намираше дворецът. Подобно на храма, дорийските му колони бяха боядисани в синьо с алени основи и капители, стените зад тях бяха в много по-тъмни нюанси на синьото, а дървените плочки, покриващи покрива — с позлатени ръбове.

Пред двореца ги очакваше някакъв младеж, който тъкмо излизаше от юношеската възраст. Беше облечен в зелени одежди, а бръснатата му глава бе покрита от кръгла златна шапка.

— Марк Антоний — представи се Антоний, след като слезе от сивия си жребец на петна и метна поводите на един от тримата слуги, които бе взел със себе си.

— Добре дошъл, повелителю Антоний — с нисък поклон отвърна младежът.

— Достатъчно е да ме наричаш просто Антоний. В Рим нямаме повелители. Как ти е името, момко?

— Архелай Сисен. Аз съм царят — жрец на Ма.

— Не си ли малко млад за цар?

— По-добре прекалено млад, отколкото прекалено стар, Марк Антоний. Заповядай в дома ми.

Посещението започна с изкусна словесна фехтовка, в която по-младият и от Октавиан Архелай Сисен се оказа достоен противник на Антоний и той искрено се възхити на майсторството му. Сигурно с радост би се съгласил да толерира и Октавиан, ако той не беше наследник на Цезар.

Но макар сградите и пейзажът да бяха твърде приятни за римското сърце, един час според водния часовник бе достатъчен да открият, че каквото и богатство да бе притежавала Ма от Комана, от него вече не бе останала и следа. Намираха се само на петдесет мили от столицата на Кападокия и приятелите на Антоний бяха готови да потеглят по изгрев-слънце на следващия ден, за да се върнат при легионите и да продължат похода.

— Ще бъде ли обида за вас, ако майка ми също присъства на вечерята? — почтително попита царят — жрец. — Заедно с по-малките ми братя?

— Колкото повече бъдем, толкова ще е по-весело — отвърна Антоний. Добрите обноски преди всичко. Вече бе намерил отговорите на някои важни въпроси, но нямаше да е зле да види що за семейство бе създало този интелигентен, самостоятелен и безстрашен момък.

Архелай Сисен и братята му представляваха прекрасно трио, остроумни, изтънчени познавачи на гръцката литература и философия и дори с известни познания по математика.

Всичко това обаче бе забравено в мига, в който в помещението влезе Глафира. Подобно на всички посветили се на Великата Майка момичета, тя бе встъпила в служба на тринадесетгодишна възраст, но не за да разстеле постелката си в храма и да предложи девствеността си на първия хвърлил й око мъж, както всяка година правеха девойките на нейната възраст. Глафира беше от царско потекло и можеше да избира партньора си. Очите й бяха грейнали при вида на един гостуващ римски сенатор, който зачена Архелай Сисен, без изобщо да подозира какво е направил. Тя беше едва на четиринадесет, когато роди момчето. Следващият й син бе от царя на Олба, потомък на стрелеца Тевкър, сражавал се заедно с брат си Аякс в Троянската война. А бащата на третия беше красив никой, превозващ стадо говеда с един керван от Мидия. След това Глафира запаса колана си и посвети цялата си енергия на отглеждането на момчетата. Сега беше на тридесет и четири и изглеждаше с десет години по-млада.

Макар Попликола да се чудеше какво я е накарало да присъства на вечеря, почетният гост на която е прочут любовчия, Глафира си даваше много добре сметка какво прави. Похотта не влизаше в плановете й, посветилата се на Великата майка отдавна бе отхвърлила похотта като нещо долно. Не, тя искаше за синовете си нещо повече от едно миниатюрно жреческо царство! Беше решила да сложи ръка на колкото се може по-голяма част от Анатолия и ако Марк Антоний бе такъв, какъвто го представяха слуховете, сега бе нейният шанс.

Антоний шумно пое дъх — каква красавица само! Висока и гъвкава, с дълги крака, умопомрачителни гърди и лице, на което би завидяла и Елена — чувствени червени устни, кожа, нежна като листче на роза, сияйни сини очи под дълги тъмни вежди и абсолютно права коса като от лен, спускаща се по гърба й като лист ковано злато. Не носеше никакви накити, може би защото не притежаваше нито един. Синята й гръцка дреха беше от проста вълна.

Попликола и Делий бяха изхвърлени от кушетката тъй бързо, че едва успяха да се задържат на крака. Огромната длан вече потупваше мястото, където те се бяха излягали преди миг.

— Ела при мен, прелестно създание! Как ти е името?

— Глафира — каза тя, изу филцовите си чехли и изчака слугата да обуе краката й в топли чорапи. После се опъна върху кушетката, но достатъчно далеч от Антоний, за да не му позволи да я прегърне — а по всичко личеше, че той копнееше тъкмо за това. Явно слуховете бяха верни, като го описваха като неособено изискан любовник — поне доколкото можеше да се съди по поздрава му. „Прелестно създание, как пък не! Той приема жените като приятно удобство, но аз, твърдо реши Глафира, трябва да се постарая и да стана по-приятно удобство от коня му, от секретаря, дори от нощното му гърне. А ако зачена от него, ще принеса жертва на Богинята да е момиче. Момичето на Антоний ще може да се омъжи за царя на партите — какъв съюз само! Какво щастие, че сме научени да смучем с вагините си по-добре, отколкото блудницата с устата си! Ще го превърна в свой роб“.

И така Антоний остана в Комана до края на зимата и когато в началото на март най-сетне потегли към Киликия и Тарс, той взе Глафира със себе си. Неговите десет хиляди пехотинци нямаха нищо против неочаквания отпуск. Кападокия бе пълна с жени, чиито мъже бяха изклани по бойните полета или отведени в робство. И тъй като легионерите можеха да обработват земята толкова добре, колкото и да воюват, почивката им хареса. Навремето Цезар ги бе наел по поречието на река Пад в Отсамна Галия^[1] и Кападокия не се различаваше много от родината им, освен с по-високия си релеф. Оставиха след себе си добре обработена и засята земя, няколко хиляди заченати полуримлянчета и още толкова благодарни жени.

Спуснаха се по един добре поддържан римски път между два високи планински рида и се потопиха в огромни ароматни гори от бор, лиственица и ела. В ушите им непрекъснато звучеше грохот на вода, а при прохода Киликийски порти пътят стана толкова стръмен, че на всеки пет крачки бяха направени стъпала. Слизането беше същинска наслада, ако обаче се бяха катерили нагоре, уханният въздух несъмнено щеше да бъде изпълнен с цветисти латински сквернословия. Снегът вече се топеше бързо и притоците на Киднус вряха и кипяха като огромен котел, но след като преминаха Киликийските порти, пътят стана по-лек, а нощите — по-топли. Вече бързо се спускаха към брега на Нашето море.

Тарс, който се намираше на брега на Киднус на около двайсет мили във вътрешността, им дойде като удар. Подобно на Атина, Ефес, Пергам и Антиохия, градът беше познат на повечето римски благородници, пък било и от съвсем кратки посещения. Невероятно богат, същински скъпоценен камък. Но в минало време. Касий бе наложил такъв налог на града, че след като бяха претопили всеки златен и сребърен предмет, жителите бяха принудени постепенно да продават в робство самите себе си, като започнаха от най-бедните и продължиха неотклонно нагоре. Когато Касий най-сетне се бе уморил да чака и бе отплавал с петстотинте таланта злато, които бе успял да събере Тарс, от някогашните половин милион свободни граждани бяха останали само няколко хиляди. Но не за да се наслаждават на богатството си — то бе изчезнало безвъзвратно.

— Богове, как само мразя Касий! — извика безкрайно разочарованият Антоний. — Щом е сторил това на Тарс, какво ли е станало със Сирия?

— Горе главата, Антоний — отвърна Делий. — Не всичко е изгубено.

Той вече бе постигнал целта си и се бе утвърдил като основен източник на информация за военачалника. Нека Попликола се радва на позицията си на най-близък приятел! Той, Квинт Делий, напълно се задоволяваше да бъде човекът, чието мнение се цени най-много, и точно в този мрачен момент разполагаше с полезен съвет.

— Тарс е важно средище и търговски център на цяла Киликия, но при появата на Касий Киликия Педия останала колкото се може по-настрана от града. Тя е богата и плодородна, а досега нито един римски губернатор не е успял да я обложи с данъци. Областта се управлява от разбойници и арабски ренегати, които отмъкват далеч повече, отколкото е награбил Касий. Защо не пратиш войските си там и не видиш какво ще намерят? Ти самият можеш да останеш тук. Постави Барбаций за командир.

Съветът беше добър и Антоний го знаеше. За предпочитане бе теглото по изхранването на войниците да се поеме от киликийците, отколкото от бедния Тарс, особено щом там има разбойнически крепости за разграбване.

— Разумен съвет, който смятам да послушам — отвърна Антоний. — Но това далеч не е достатъчно. Сега разбирам защо Цезар бе така твърдо решен да покори партите — от тази страна на Месопотамия няма истински богатства. Ох, проклет да е Октавиан! Опразни военната каса на Цезар, червеят му с червей! Докато бях във Витиния, във всички писма от Италия се твърдеше, че умирал в Брундизиум и че нямало да изкара и десет мили по Апиевия път. А какво казват сега тук? Че кашлял и се давил по целия път до Рим, а там се заел да се подмазва на представителите на легионите. Реквизирал обществената земя навсякъде, където поддържали Брут и Касий, когато не върти задника си пред сбирщината маймуни като Агрипа пред педераст!

„По-добре да го отклоня от темата за Октавиан, че ще забрави трезвеността и ще започне да вика за неразредено вино“, помисли си Делий. Лукавата кучка Глафира не помагаше особено — бе прекалено заета да урежда синовете си. Затова Делий цъкна съчувствено с език и умело върна Антоний обратно към въпроса как да се намерят пари в разорения Изток.

— Има една алтернатива на партите, Антоний.

— Антиохия? Или пък Тир и Сидон? Касий е докопал най-напред тъкмо тях.

— Да, но не е успял да стигне до Египет. — Делий остави думата „Египет“ да се отрони от устните му като капка сироп. — Египет може да купи и продаде Рим. Всеки, който е чувал някога Марк Крас, знае това. Касий тъкмо се канел да нахлуе в страната, когато Брут го повикал към Сарди. Вярно, за жалост, взе четирите легиона на Алиен в Сирия. Царица Клеопатра не може да бъде обвинявана заради това, но пък и не помогна нито на теб, нито на Октавиан. Мисля, че бездействието й може да се оцени на десет хиляди таланта глоба.

— Как ли пък не! — изсумтя Антоний. — Това са напразни мечти, Делий.

— Определено не са! Египет е приказно богат.

Антоний слушаше с половин ухо, докато преглеждаше писмото от войнствената си съпруга Фулвия. Жена му се оплакваше от коварството на Октавиан и описваше несигурното му положение с безцеремонни и цветисти изрази. Сега, беше надраскала тя със собствения си почерк, бил моментът да се насъскат Италия и Рим срещу него! Луций бил на същото мнение и дори започвал да събира войска. Дрън-дрън, помисли си Антоний, който познаваше брат си прекалено добре, за да повярва, че е способен дори да смята със сметало. Луций начело на бунт? Не, той просто събира хора за големия си брат Марк. Вярно, беше избран за консул тази година, но негов колега бе Вация, който щеше да движи нещата на практика. Жени! Защо Фулвия просто не се посвети на възпитанието на децата си? Отрочето й Клодий вече беше пораснало и поело по своя път, но все още оставаше синът й от Курион, както и собствените му две момчета.

Естествено, Антоний вече знаеше, че трябва да отложи експедицията срещу партите най-малко за още една година. Кампанията бе невъзможна не само поради недостига на средства, но и от необходимостта да държи под око Октавиан. Най-добрите му генерали — Полион, Гален и верният стар Вентидий, трябваше да останат на запад с основната част от войските му, само за да следят младока. Той пък му беше писал с молба да използва влиянието си и да отзове Секст Помпей, който кръстосваше морските пътища и крадеше житото на Рим като обикновен пират. Толерирането му не било част от споразумението им, недоволстваше Октавиан. Нима Марк Антоний бе забравил как двамата бяха седнали след Филипи и бяха разпределили задълженията между триумвирите?

„Спомням си, естествено — мрачно си помисли Антоний. — Именно след победата ми при Филипи видях сякаш в кристално кълбо, че Западът не може да ми предложи достатъчно слава, за да засенча Цезар. Затова трябва да смажа партите“.

Свитъкът от Фулвия падна на писалището и се нави.

— Сериозно ли смяташ, че Египет може да осигури толкова пари? — попита Антоний и погледна съветника си.

— Разбира се! — охотно отвърна Делий. — Само си помисли, Антоний! Злато от Нубия, океански перли от Тапробан^[2], скъпоценни камъни от Арабския залив^[3], слонова кост от Африканския рог, подправки от Индия и Етиопия, монопол върху папируса в цял свят и повече зърно, отколкото могат да изядат жителите му. Приходите на Египет са шест хиляди златни таланта годишно, а личните доходи на владетеля — още толкова!

— Явно добре си се подготвил — отбеляза Антоний и се ухили.

— И то с повече готовност, отколкото когато бях ученик.

Антоний стана и отиде до прозореца, от който се откриваше изглед над агората към пристанището, където корабните мачти пронизваха безоблачното небе. Не че забелязваше нещо, беше потънал в спомени за дребното мършаво създание, което Цезар бе настанил в една мраморна вила от погрешната страна на Татко Тибър. Как само беснееше Клеопатра, че са я оставили извън града! Естествено, не пред Цезар, той не би търпял женски избухвания. Зад гърба му обаче картината бе съвсем друга. Всичките му приятели се редуваха да й обясняват, че като помазана царица има религиозна забрана да влиза в Рим. Това обаче далеч не сложи край на оплакванията й! Беше хилава като пръчка и нямаше никакви причини да се предполага, че се е позакръглила при завръщането си у дома след смъртта на Цезар. Как само се бе зарадвал Цицерон на вестта, че корабът й е потънал! И как посърна, когато се разбра, че слухът е неверен! „Както се оказа, това бе най-малката му грижа — никога не трябваше да си позволява да говори в Сената срещу мен! Все едно сам си бе подписал смъртната присъда. След екзекуцията му Фулвия бе пробила с писец езика му, преди да изложа главата му на трибуната. Фулвия! Ето това е жена! Никога не съм се интересувал от Клеопатра, нито веднъж не си направих труда да посетя прочутите й вечерни пиршества — на тях се събираха прекалено много умници и всякакви учени, поети и историци. И всички онези богове с животински глави в стаята й за молитва! Вярно, никога не съм разбирал напълно Цезар, но страстта му по Клеопатра е най-голямата загадка от всички“.

— Добре тогава, Квинт Делий — рече на глас Антоний. — Ще заповядам на египетската царица да се яви пред мен в Тарс и да отговори на обвинението, че е помагала на Касий. Ти лично ще й го кажеш.

„Колко хубаво!“ — мислеше си Делий, докато на следващия ден поемаше към Антиохия, откъдето щеше да продължи покрай брега на юг към Пелузиум. Беше поискал да му се осигури нужната тържественост и Антоний бе отстъпил и му беше дал една малка армия придружители и два конни ескадрона като лична охрана. Жалко, но място за носилки нямаше! Пътуването щеше да се проточи прекалено дълго за нетърпеливия Антоний, който му бе дал един месец да стигне до намиращата се на хиляда мили от Тарс Александрия. Това означаваше, че Делий трябва да бърза. В края на краищата, нямаше представа колко време ще му е необходимо, за да убеди царицата да се подчини на призива на Антоний и да се яви пред трибунала му в Тарс.