Уилям Уортън
Илюзии (9)

Бен

Още е тъмно. Заспал съм. Отварям очи и виждам, че Ники слага дърва в огъня. Надявам се, че ги нарежда правилно, защото не си спомням да се е занимавала с паленето на огъня. Справя се добре и аз отново затварям очи, за да проверя дали мога да изпадна в полусънно състояние. С премрежен поглед наблюдавам как пламъците стават все по-буйни.

По дяволите, тази Коледа е само една преструвка! На камината няма окачени чорапи, нито изненади за сутринта. Вярно, че под елхата са наредени подаръци, но аз знам какви са, а самият Дядо Коледа не е донесъл нищо. Няма ли трепет и загадъчност, Коледата не е истинска.

Бях толкова уплашен и развълнуван — нямах навика да заспивам на Бъдни вечер. Предполагам, че наистина съм заспал, защото друг път мама и татко винаги успяват да наредят подаръците под елхата, без да разберем. Мислех, че ще стоя буден цяла нощ.

По дяволите, никак не искам да пораствам! Нямам нищо против да ставам по-едър и силен, пенисът ми да се уголемява, да се окосмявам и да ми никне брада. Това е забавно — все едно гледам как поповите лъжички се превръщат в жаби. Но да си възрастен изглежда съвсем не е забавно.

Ники, Маги и Майк не приличат на щастливи хора. Само си доказват един на друг колко са велики. И вечно гледат дали някой забелязва колко са пораснали.

Нищо не е естествено. Тази Коледа дори татко се държи като възрастен. Няма време да играе с мен. Само тича насам-натам, оправя това-онова, разнася разни неща и се преструва, че нищо не се е случило.

Беше ми приятно, когато приготвяхме курабиите, но лично аз не свърших нищо съществено. Ники, Маги и Майк направиха почти всичко. Не, тази Коледа е само една преструвка, а още колко Коледи ми остават да прекарам тук?

Честно казано, никой в училище вече не знае да играе. Мислят ме за луд, когато донеса някое от самолетчетата си и го пусна да лети над футболното игрище. Сигурен съм, че съучениците ми искат да играят с мен, но се страхуват някой да не помисли, че се държат като деца. Дори Серж. По-рано винаги го убеждавах да поиграем на „Бойни кораби“ или на нещо друго, но сега и той се бои да играе с мен, защото другите ще му се подиграват.

Единственото, за което всички мислят, е да се правят на големи — пушат цигари, дъвчат тютюн като бейзболисти от висшата лига, говорят колко бира са изпили в събота и неделя, колко им е лошо, как са откраднали алкохол от родителите си или взимат наркотици.

Момчетата говорят за момичета — как ги опипвали в храстите и коя им позволила да направят оная работа. Предполагам, че и момичетата говорят за момчета — кой има най-големи мускули или най-дълъг пенис. Знам ли?

Другото, за което говорят, са онези безумни хватки от карате или джудо. Вървят и се блъскат, но и това не е игра — само се преструват на големи, и то на смахнати. Никой не се смее. Правят го, само когато се подиграват на някого.

Пък и момичетата не мислят за нищо друго, освен как изглеждат и с кого имат среща да ходят на танци или на кино. Много бих искал да познавам някое сериозно момиче, с което да мога да разговарям. Половината удоволствие от четенето е да споделяш с някого какво си прочел. Единственият човек, с когото разговарям за книги, е татко, но и той вече не чете. Романите на мама не ме интересуват. Във всичките се разказва за някое хубаво бедно момиче, което се омъжва за богат земевладелец или за проповедник.

Татко не иска да прочете повечето книги, които аз харесвам — за войната или нещо подобно. Най-много да прегледа някоя научна фантастика, и то, ако е от автор, когото той смята за добър — Хайнлайн, Кларк или Азимов. Много скоро изобщо няма да има с кого да разговарям.

Хората изглежда забравят как да се забавляват, когато навършат тринайсет години. Започват да си съперничат или просто се перчат. Дори Майк. Понякога двамата играехме, но сега той е непрекъснато с Женевиев. Станал е сериозен като останалите. Рядко се смее, за разлика от преди. Доставяше ми удоволствие само да го слушам как се смее.

Не си спомням Пег или Ники някога да са се смяли. Правят го така, сякаш са актриси в някаква пиеса и репликата им изисква да се смеят — насила и продължително. Чудя се дали наистина е толкова ужасно, колкото ми се струва.

Искам да живея в тази къща. Ще стоя тук и ще ги оставя да се грижат за мен, докато порасна достатъчно и завърша висше образование или нещо такова, за да печеля пари. После, когато татко и мама остареят, аз ще се грижа за тях. Сделката ми се вижда справедлива. Не искам да бъда баща. Няма да издържа. Дори проклетият дребен Сет ме влудява. Малките деца са шумни и не разбират, че понякога човек иска да остане сам, за да размишлява или да чете.

Ще порасна, ще бъда висок около метър и деветдесет и никой няма да ме блъска. Ще си пусна хубава черна брада и ще продължа да нося очила. Обичам очилата си, зад тях се чувствам в безопасност. С тях и с брадата всъщност ще бъда невидим. Може би ще приличам на президента Линкълн, само дето няма да стана президент на нищо друго, освен на себе си.

Но ако искам да бъда напълно сериозен, бих бил щастлив да прекарам живота си тук, в мелницата — сред купчините сухи вършини за огъня, обикновената храна и книгите. Това отговаря на представата ми за идеален живот. Дълго ще се разхождам и ще ловувам на хълма. Ще правя самолетчета и ще ги пускам в небето, а един ден може да си купя истински свръхлек хидроплан и да кръжа над езерото.

Не искам да ходя никъде, но би било хубаво да гледам отвисоко, сякаш съм ястреб и да виждам цялата долина. Но от друга страна, за да го направя, може и да се качвам пеша на хълма.

Е, Бъдни вечер е, но аз нямам чувството, че е празник. Може би следващата Коледа ще е по-весела. Не искам и да си помислям, че отсега-нататък всички Коледи ще бъдат такива. Не, няма да го допуснем. Ще ги направим хубави както предишните.