Уилям Уортън
Илюзии (4)

IV
Четири прелетни птици

Стигаме до мелницата. Майк е вече там и хвърля дърва в огъня. Усмихва се, но това е блажена будистка усмивка, в която няма нищо естествено. Държи се добре и ни уверява, че всичко е наред и няма за какво да се притесняваме. Актьорското му майсторство съперничи на моите дипломатически умения.

Маги изплюва камъчето.

— Майк, ще ни заведеш ли в твоята хижа? Татко казва, че имало дърва. Ще вземем обяда и ще си направим пикник.

Усмивката изчезва. Сега той трябва да помисли, да склони и да вземе решение. Не защото ние ще ходим там, а защото ще бъдем заедно. Чувствата му към хижата изключват нашето семейство и включват нещо лично. Може да стане неудобно. Майк стрелва поглед към мен, после към Лор. Сетне се вторачва в очите на Маги и вижда искреност и неподправено желание да сподели нещо негово.

— Добре, разбира се. Ще бъде чудесно. Но ви предупреждавам, че е влажно и плесенясало. През клоните на онази гора не влиза достатъчно слънце.

Постепенно осъзнавам колко ще бъде хубаво да прекараме там следобеда на Бъдни вечер. Понякога това е болезнен период на надежди и очаквания. Разходката ще ни освежи, а после ще се върнем да изпечем курабиите.

— Много сме ти благодарни, Майк. Лор, момичета, пригответе нещо за хапване. Бен, огледай се за кибрита и вземи няколко стари вестника да запалим огъня. Ще трябва да обуем гумени ботуши, защото поляната отвъд западната част на гората е кална и най-вероятно заледена. Нищо не се знае.

Впускам се в организирането на кампанията, ала никой не ми обръща внимание. От лятото не съм ходил в хижата на Майк.

 

 

Не след дълго всички сме готови. Излизаме. Майк и Маги вървят най-отпред, Лорета и Ники са по средата, а Бен и аз — най-отзад. Слънцето явно е било засенчено от облаци и вятърът се е усилил, но температурата се е повишила. Сега вече намирисва на сняг, ала все още е твърде студено.

— Може да получиш онова, което поиска за Коледа, Бен.

— Вече го имам, пък и без това знам, че ще го получа. Руската пушка. Снощи я сънувах. Стрелях по малки бели гълъби в нещо като стрелбище. Бяха на стотина метра, но уцелих всичките. Страхотен сън. Гълъбите не бяха истински, а метални и дрънчаха, когато ги улучех.

— Имам предвид снега. Мисля, че ще завали, ако температурата се повиши с около пет градуса. В края на краищата, за Коледа може да имаме сняг.

— Всяка година казваш това, татко. Непоправим оптимист си.

Поредното клише. Кълна се, че Бен играе някаква игра.

 

 

Пътят към хижата на Майк ни отвежда първо в съседния град Мили, който се намира на около километър от мелницата. После завиваме надясно и тръгваме по твърдия, замръзнал и набразден селски път. Локвите са сковани от лед. В продължение на още един километър пътеката е доста стръмна. После навлизаме в гората и се отправяме на юг. Маги и Майк ни чакат. Намерили са пръчки, на които се подпират. Бен също. Това е семеен обичай. Аз бях зает с размишления и забравих да го направя.

Там, където ни чакат, расте един от най-големите храсти бодлива зеленика в цялата долина. Огрян е от слънцето и винаги има червени плодове. Но сега клонките му са голи като на останалите храсти.

Коледа без зеленика с плодове. И друга година се е налагало да търсим такива клонки, но сега за пръв път не откриваме никъде. Не знам дали това е защото есента и зимата не бяха достатъчно студени и влажни.

Казвали са ми, че бодливата зеленика се дели на мъжка и женска. Тъмнозелените и по-бодливи храсти са мъжки, а светлозелените и по-небодливи — женски. Но и това не е съвсем вярно. Виждал съм тъмнозелена бодлива зеленика, отрупана с красиви тъмночервени плодове. Може би зелениката има пол, но се размножава по безполов път или е бисексуална. Хубава идея — бисексуална бодлива зеленика за весела Коледа. Би излязъл прекрасен коледен поздрав или съвременна песен.

Майк се вторачва в храста.

— Не мога да повярвам, татко. Няма никакви плодове. Този храст винаги е бил последната ни надежда.

— Това само доказва, че животът не е купа с плодове, Майк.

Никол и Маги викват в един глас.

— О, моля ви. Някой да му запуши устата. Не позволявай на татко да започне да хитрее, Майк. Ще добавя към всичко някакъв нестандартен каламбур и това само ще развали Коледа.

Майк се обръща и тръгва по пътеката. Тътря крака, за да настигна Никол и Маги. Лорета изостава, за да върви с Бен.

— Добре, обещавам да се контролирам. Каквото и да стане с кръвното ми налягане, ще преглътна гордостта си и няма да ви досаждам с остроумията си.

 

 

Най-хубавото от всичко е разходката. Земята е покрита с листа, обагрени в различни нюанси на кафяво — дъбови, букови, брезови и върбови, а в по-сенчестите места има сняг. Тъмнозеленото на бодливата зеленика и на боровете подсилва земните цветове. Както и мъхът по стволовете на дърветата и камъните. Тук пътеката е ясно очертана, замръзнала и кална. Трябва да вървим по края, за да не се подхлъзнем. Прехвърляме върха на хълма. Вдясно има рид, висок метър и двайсет, а вляво — стръмен склон, водещ към поляната до селото. Прекрасен е. Хълмовете на запад и на север са озарени от слънцето. Тревата още е зелена и почти по нищо не личи, че е Коледа.

Изоставам. Другите бързат напред. Дори Лор и Маги ме изпреварват. Не съм уморен. Само ме е обзела някаква отпадналост. Обичам да бъда в гората със семейството си. Поглеждам към тях и знам, че всички те са от нашата кръв и са произлезли от Лор и мен. Когато се оженихме, не мислех за това. Разбира се, искахме деца, но като ги гледам сега — пораснали и големи хора, всеки с идеите и начина си на живот — имам чувството, че това е чудо.

Надявам се, че ще си намерят добри партньори в живота. За мен най-лошото нещо е самотата. Въпреки трудностите, неуспехите, постоянното приспособяване, приемането на неизбежното, вечното безпокойство и тревоги, аз не знам какво би означавал животът ми, ако нямахме семейство.

А сега Маги се отделя и иска да живее сама. Мисля, че между Майк и Женевиев нещо ври и кипи — за добро или зло. На Никол е много трудно да се угоди. Вероятно й трябва някой като Майк — умен, но с улегнал подход към живота. Не, Никол ще се побърка. Ала подобен човек би бил най-подходящият съпруг за нея. Тя ще го уважава и същевременно няма да изпитва потребност да му съперничи.

Цялата представа за любовта е много сложна. Явно не става дума само за секс, макар че половото влечение би трябвало да е част от нея. Необходимо е общо съгласие относно начина на живот. Навярно доверието и толерантността са важни колкото уважението, възхищението и дори страстта. Но в любовта не бива да има манипулации, чувство за собственост, игри на надмощие и съперничество. Стремежът към власт може да унищожи любовта по-бързо от всичко. Прекаленото взиране в мислите и чувствата на другия и настояванията за специално внимание превръщат закрилящата сила на любовта в клетка. Това са някои от нещата, в които бях започнал да вярвам, но сега разбирам, че не е толкова просто. Животинското у нас не се оставя да бъде убедено лесно. Егото ни е твърде лабилно и крехко.

Никол спира и изважда фотоапарата си. Наближаваме хижата на Майк. Тя е пред нас, скрита сред дърветата.

— Господи! Бях забравила колко е хубава хижата на Майк. В Америка всички мечтаят за такова убежище, когато пушат марихуана. Като сън е.

Майк стои и гледа, а тя снима и се приближава към хижата, за да направи още една снимка. Това дава възможност на Маги и мен да ги настигнем. Обръщам се да видя къде са Лорета и Бен. Той е далеч назад и върви покрай потока. Бърка в студената вода, изважда камъче, оглежда го и после го пуска в бързия ручей. Бен харесва гладки яйцевидни камъчета. Има цяла колекция.

Провираме се под бодливата тел, за да влезем в гората на Майк. Мястото е около два акра и той го е превърнал в парк. Дърветата, които е изсякъл, са струпани по краищата на имението и са сухи, така че Майк има не само ограда, но и неизчерпаем запас от дърва за огрев.

На пет крачки от верандата има поточе, което не пресъхва през цялата година. Вратата е голяма, сякаш е правена за великани. Тя е единственото нещо, което се вижда от разстояние. Боядисана е в електриково синьо. Стените са облицовани с дъски в естествен цвят, а покривът е от сиви плочи, покрити с мъх.

Майк измъква ключа изпод плочата, където обикновено го държи. Мисля, че аз съм последният, който го остави там. Това беше в края на август. Той кляка и пъха ключа в катинара, който едва ли би спрял някой, но сигнализира, че собственикът не желае неканени гости.

Влизаме. На масата има лист хартия. Майк направи тази маса от дървения материал, който купи от дъскорезницата. Дъските са изписани с имената на местни хлапета, поздрави и дати. Той я поглежда и се усмихва. Досещам се, че е казал на някои от местните си приятели къде е ключът. Радвам се, че някой използва хижата — идеално скривалище за млади влюбени, които търсят тишина и спокойствие. Дори за възрастни влюбени — поне за малцината, които са останали.

Маги радостно разглежда хижата. Бавно върти глава, спирайки поглед на малкия кухненски ъгъл, окачените на стените съдове, бюфета и каменния нар до камината. Летвата с кукичките прилича на дървена паяжина. Трябва да запълним цепнатините със стъклена вата или дунапрен за изолация, когато навън е студено. Но хижата не е за зимата, а страхотно убежище за лятото.

На пода има черга. Майк я бе оставил навита на руло в ъгъла на стаята, но когато аз идвах тук през август, чергата беше започнала да мухлясва.

Маги поглежда към тавана, където Майк е направил няколко прозореца. Стъклата са от нашия стар фолксваген. С тази кола Маги и Джордж ходеха на училище. Беше се превърнала в техен дом.

— Тук е страхотно, Майк. Ако имах такава хижа, щях да живея в нея. Все едно къщата на Франки Фърбо.

Франки Фърбо е измислен герой — малко хитро лисиче мутант, много по-умно от хората. В продължение на двайсет години го използвах за основа на сутрешните си приказки за децата. Не бях мислил за това, но в хижата наистина витае атмосферата на Франки Фърбо. Намира се вдън гората и всичко е мъничко, обикновено и практично. Само че къщата на Франки е построена в клоните на едно дърво.

 

 

Залавям се с огъня. Лорета намира метла и започва да мете. През август Бен и аз изтупахме чергата и може би някои от гостите тук са направили същото, но сега върху нея има мек слой от листа и вейки. Бен изнася клонките и парчетата кора. Дава ми вестниците и кибрита, които е взел от мелницата. Трудно ще запаля огън в тази влажна камина.

Нареждам сухите вършини във формата на индианска колиба и пъхам отдолу вестник. Разпали ли се, ще добавя и по-дебели цепеници. Маги и Никол сядат до масата зад мен. И двете са притиснали ръце до гърдите си, за да се предпазят от студа. Резкият преход от калифорнийското слънце към тази влажна и мрачна гора може да бъде ужасен шок за организма. Надявам се, че огънят ще пламне от първия път. Знам, че отначало ще пуши, но после, когато димоотводът се затопли, димът ще се разсее. Поне винаги е ставало така.

Драсвам клечка кибрит. Непрекъснато подхранвам слабия пламък с късчета хартия. Лека-полека виещите се струйки огън започват да си проправят път през сухите вейки. Бен ми подава клонки. И двамата обичаме да палим огън и колкото е по-трудно, толкова повече се забавляваме. Идеалът ни е огън, запален само с една клечка кибрит. Но с този няма да е лесно. Има твърде много пушек, защото пепелта в огнището е влажна. Но ние не се отказваме. Стаята се изпълва с дим. Помагаме на пламъците, като веем с вестник. Изразходвам по-голямата част от сухите клони и вестниците, с които разполагаме.

Бен е клекнал и духа огъня като някакъв човешки мях. Момичетата кашлят. Лор е спряла да мете и стои до вратата, за да диша чистия въздух, който прониква през процепите. Не разпалим ли огъня, по-добре след няколко минути да се откажем от тази идея. Стаята е страшно задимена. Обръщам се.

— Момичета, защо не се поразходите с майка си до върха на хълма, докато ние тук се справим с камината? Ще стане само за няколко минути и може би след това ще имаме хубав буен огън.

Лор открехва вратата.

— Хайде, момичета, да вървим. Отвъд хребета има прекрасен поток. Ще ви покажа къде Майк търси злато.

Майк е излязъл да реже по-дебели дървета в случай, че успеем да запалим огън. Преди две години отсече няколко дървета в желанието си да позволи на светлината да стигне до хижата му. Сигурно вече са изсъхнали.

Но голямото „ако“ е тлеещият огън пред нас. Бен намира още листа и трева в ъгъла зад камината. Слагаме и тях. Пламъкът им излъчва допълнителната топлина, от която се нуждаем. Пушекът променя посоката си и тръгва към комина. Виещите се струйки син дим излизат от стаята. Добавяме няколко по-дебели клона. Сухи са и ако огънят продължава да гори достатъчно дълго, и те ще пламнат. Тогава имаме шанс. Майк влиза с гръб към нас. Носи пънове. Пуска ги на пода пред камината.

— Хей, вие двамата наистина имате напредък. Ако пламнат и големите пънове, ще се изпечем за нула време.

Огънят се разпалва. Слагаме в средата един от пъновете, които Майк донесе. Изпращам Бен да повика Лор и момичетата.

Майк изважда обяда. Взима няколко чинии от бюфета, който е направил, за да предпазва храната от плъхове и други гадини. Преди две години двамата с Женевиев живяха тук почти през цялото лято. Тя е истинска домакиня и го накара да направи някои подобрения, за които той не би се сетил.

Огънят лумва. Не съм убеден дали се дължи само на психологически причини, но ми се струва, че в стаята вече е по-топло. Махам шала и ръкавиците си. Навън се е появил резлив вятър. Може би вътре е по-топло, и защото сме на завет. Пушекът почти е изчезнал и аз изпитвам тиха радост, че съм тук, в гората, в хижата на Майк.

 

 

Тъкмо започвам да се безпокоя дали Бен не се е изгубил, докато търси жените, когато виждам, че идват. Бен се препъва, носейки дървено ведро, вероятно пълно с изключително чистата и бистра вода от плиткия поток. Никол и Маги държат борови клонки, а Лорета — стрък бодлива зеленика. Отивам да отворя вратата. Те изтупват краката си на верандата. Никол влиза първа.

— Решихме да украсим хижата на Майк. Големият ми малък брат имаше нож и отрязахме борови клонки, а мама намери зеленика с плодове. Може би, в края на краищата, ще празнуваме Коледа както подобава.

Маги едва се провира през вратата. Натоварила се е с мокри борови клони, които се навират в очите й. Лицето й е зачервено от студа. Хубава е. Не мога да не си помисля колко тежко ще понесе загубата й Джордж. Чудя се какво ли бих направил, ако Лор бе поискала да се разведем, след като бяхме живяли заедно седем години и Маги беше на шест, а Майк — на три. Вероятно нещо тъпо и отчаяно. Трудно е дори да се мисли за такива неща, макар че децата са пораснали.

Маги се приближава до огъня и се обръща с гръб към него.

— Татко, гората е много красива. Навсякъде има мъх и дърветата изглеждат вълшебни, без да са страшни. Досущ немска приказка.

Тя оставя боровите клонки до стената, която гледа към поляната. Лор влиза с неотразимата си походка — бавно и сякаш се плъзга — и се усмихва. Върти глава и поглъща всичко, все едно е осъден на смърт престъпник, който отива към електрическия стол и за последен път гледа света, за да види колко е хубав.

— Виждаш ли каква зеленика намерихме, Уил, скъпи? Огромен тъмнозелен и бодлив храст с една-единствена клонка с плодове. Това сигурно означава нещо. Коледен подарък за нас.

Тя вдига клончето над главата си.

— Отидохме до потока на Майк, после минахме покрай извора. Бен ни пресрещна, точно когато вървяхме край гората на мадам Калве. Даде ни нож и ни помогна да отрежем борови клонки, за да украсим дневната. Прекрасно е, нали?

Бен влиза и застава зад Лор. Ведрото е пълно почти догоре. Явно преди това го е измил добре. За един родител е страхотно да гледа как децата му постепенно се учат да правят всичко, както трябва.

— Къде искаш да го сложа, татко?

— В кухненския ъгъл, Бен. Изворът беше ли пълен с листа?

— Да, но аз го изчистих. Водата беше чиста като въздуха. А глинените съдове, които направихме миналото лято и закачихме на онова дърво до извора, са още там. Дъждът и снегът не са ги разтопили. Трябва да занеса в Париж малко от онази глина, за да я покажа на учителката по грънчарски занаяти. Мисис Райт вечно търси нови видове глина.

— Твърде е студено, за да ровиш в глината, Бен. Може да вземем малко, когато дойдем за Великден.

— О, татко, сигурно ще забравиш. Ти никога не изпълняваш обещанията си.

— Само ми напомни, Бен, и ще го направим. Обещавам. Честен кръст. Остарявам и започвам да забравям.

Никол също топли гърба си на огъня. Маги се е сгушила до нея. Изглеждат премръзнали. Маги поглежда Бен.

— Това не е само от възрастта, Бен. Той никога не помни какво обещава. Обещанията не означават нищо за него. Но въпреки това, е добър татко. Само дето главата му вечно се върти из облаците на космологията, времето, смисъла, реалността и други подобни. Знам, че ако му напомниш, ще ти помогне да занесеш малко глина в училище.

Тя има право. Не би го казала, ако не беше вярно. Честността и навременната намеса винаги са означавали много за нея. Сигурно й е било трудно да израсне с човек като мен, който не знае дали нещо наистина съществува и не си спомня нищо.

Това вече не ме безпокои много. Извинил съм се. Лор свикна да живее така, но за Маги и Ники е трудно. Много ме бива в обещанията. Ако пътят към ада наистина е постлан с добри намерения, аз съм си направил императорска магистрала, водеща право в пъкъла. Възможно ли е човек да се промени?

Горката Лор. Отначало все ми напомняше какво съм обещал и казал. Често променях мнението си. Обичах да цитирам известни фрази от автори, чиито имена не помнех, но това не помагаше. Мисля, че вече се е отказала. Много рядко ми прави забележки. Може би вече се е примирила с факта, че съм побъркан и не разчита на мен. Дори аз не разчитам на себе си.

Надявам се, че Лор поне знаеше в какво се забърква. Вероятно е мислила, че ще ме промени. Може би още смята така, но аз съм на друго мнение. Междувременно Майк и Лор са подредили красиво масата. Намерили са някаква стара покривка, която не е твърде плесенясала и са разпънали, за да прикрива грубо издяланите дъски. Има чаши и чинии. Измили са ги с водата, която Бен донесе от извора. От сака с обяда излиза три четвърти франзела, сирене „Камембер“, домати, кренвирши, масло и туршия. Бен дялка пръчки, за да препече кренвиршите. Никол вече е набола два и ги слага над огъня.

Маги и аз започваме да украсяваме хижата с борови клонки и бодлива зеленика без плодове. Стаята се е проветрила и затоплила. Дори Маги съблича якето и маха вълнената шапка от главата си.

 

 

Навън вятърът духа ожесточено. От време на време поривите са толкова силни, че от дърветата се чупят клони. Бен стои до прозореца и гледа към извора.

— Започва да вали, татко! Сняг! Ти каза, че ще стане така и ето — ще имаме сняг за Коледа.

Никол застава до него.

— Престани, Бен. И ти си луд като татко. Това не са снежинки, а листа и вейки, носени от вятъра.

— Не. Погледни, Ники. Вгледай се внимателно и ще видиш.

— Господи! Той има право. Наистина вали.

Никол и Маги започват да танцуват в кръг, като се навеждат и полюшват. Бен доближава нос до стъклото на прозореца и се вторачва навън, преструвайки се, че не ги вижда. Никол маха шала си и го хвърля на пода.

— Хайде, татко, мамо. Танцувайте с нас. Това е танцът на снега. Ще танцуваме, докато натрупа толкова много, че няма да виждаме дърветата.

Никол е оставила кренвиршите на каменната плоча до камината. Бен разбутва двете танцуващи момичета и отново наглася кренвиршите над огъня. Сграбчвам Лор през кръста. Тя слага ръце на раменете ми и двамата започваме да се въртим в кръг. Стаята не е много голяма и затова се блъскаме. Въртим се все по-бързо, а снегът се завихря и засилва. Лор запява „Радост за света“. За пръв път танцувам на коледна песен. Може би за пръв път някой го прави.

Сетне Майк подхваща „Украсете залите“ и ние започваме да танцуваме още по-бързо. Всички сме се хванали за ръце и се въртим. Майк и Никол ни водят. Тя слага ръцете ни на раменете, за да има повече място и да се обединим. Кара ни да полюшваме крака и да ги кръстосваме, сменяйки посоката. Движенията приличат на гръцки народен танц. Майк се опитва да доведе Бен при нас, но Бен само поклаща глава, без да се обърне. Сега пече следващите два кренвирша. Мисля, че има проблем с външното изразяване на чувствата си, но когато порасне, ще се оправи. Поне така се надявам. Проблемът е сериозен. Самият аз цял живот съм се борил с него. Аз съм като автомобил със запушени клапани. Но в момента се забавляваме твърде добре, за да се тревожа за такива неща.

Завършваме с пълната версия на „Добрият крал Венцеслас“ и накрая така се уморяваме, че падаме на пода. Задъхани сме и се смеем. Никол става първа.

— Трябва да ви кажа, че най-после се стоплих. Хайде, Бен, размърдай се. Дай ми една от пръчките си и да продължим с печенето. Умирам от глад.

 

 

Редуваме се да ядем и да готвим. Разрязваме франзелата и правим сандвичи с кренвирши, домати, туршия и сирене. Бен донася още едно ведро с вода за пиене. Водата е толкова чиста, студена и бистра, че има вкус на трева — като хубаво рейнско вино. За пръв път усещам някакъв вкус в тази вода. Но се чувствам много добре и ароматът, примесен с мириса на препечените и опушени кренвирши, узрялото сирене и дижонската горчица, е идеален.

Здрачава се. Вятърът не духа толкова силно, но снегът пада на големи меки снежинки. Поляната е побеляла. Тази година изглежда ще имаме истинска Бъдни вечер.

Обикновено вали през някои от дните на двуседмичната ваканция, но не и на самата Коледа. Щастлив съм, че този е един от редките случаи. Започвам да чувствам, че нещата ще се оправят. Дори останалото да е пълен провал и тази Коледа да е последната за нас, поне танците в хижата на Майк бяха чудесни. Няма начин да планираме нещата.

 

 

Накрая прибираме остатъците от обяда и угасяме огъня, а Лор взима клонката зеленика с плодове. Излизаме и Майк заключва вратата. Не ми се иска да напускам хижата — идеално място за Коледа. Пък и усамотено. Възможно ли е една къща да се чувства самотна и изоставена?

Обратният маршрут минава по една пътека, по която се върви много по-лесно, отколкото през гората и поляните. Оттук дойдохме, когато купихме мястото. Майк използва същата пътека, докато пренасяше строителните материали с нашето старо рено. Пътеката е неравна, скалиста и пресечена от множество ручейчета. Трябва да си майстор-шофьор, за да караш по нея. Правил съм го с мотоциклет, но никога с кола.

Снегът пада равномерно и бавно, сякаш небето се къса на парчета, които се сипят върху нас. Чувството е чудесно. Учуден съм, че вали сняг, защото е много студено — четири-пет градуса под нулата. Никол и Маги се опитват да правят снежни топки, но снегът е твърде ронлив и не става нищо. Намирам си страхотна пръчка. В единия край са издялани орнаменти. Може да е овчарска сопа, която някой е оставил или загубил на пътеката. И така, всички имаме пръчки. В главата ми още звучи „Добрият крал Венцеслас“.

„Пажът и монархът тръгнали напред

заедно вървели

в бурята и студа…“

Пажът казва:

„Сърцето ми не издържа,

не знам как ще продължа…“

А кралят отговаря:

„Следвай стъпките ми, верен паж,

Стъпвай смело в тях

и ще видиш, че зимната ярост

няма да смрази кръвта ти.“

Вървя най-отзад и стъпвам в следите на другите.

Пред нас се появява прекрасна гледка. Долу е град Мили, а вляво — плодни дървета. Започвам да търся изсъхнали плодове, за да направя компот, но птиците са ги изкълвали или са изгнили. Съсухрените сладки круши и кисели ябълки са като шарени кръгчета дунапрен в снега.

Бен изостава, за да върви с мен. По мълчанието му се досещам, че е доволен, задето се разхожда сред природата, точно когато вали сняг. Знам, че се чувства неловко и притиснат от присъствието на цялото семейство, но никой от нас не може да получи онова, което иска.

 

 

Пристигаме в мелницата. Огънят е почти загаснал. Невзрачната слънчева светлина е изчезнала в заснеженото облачно небе. Тъмно е. Запалвам лампата над масата. Лорета включва осветлението над мивката в кухненския ъгъл. Бен и Майк се опитват да разпалят жарта, като обръщат полуизгорелите дървета и слагат тлеещите им краища в средата на огнището. Има купчина стари вестници „Хералд Трибюн“ и Бен започва да ги къса на парченца, за да разпали огъня. Виждам, че двамата ще се оправят лесно.

Отварям хладилника и докосвам тестото за курабиите. Готово е за нарязване. Обикновено моята задача е да нарежа курабиите, а Лор ги слага във фурната и брои минутите за изпичането им. Аз отговарям и за намазването с масло и за посипването с брашно на всяка партида. Тази година Бен ще нареди готовите топли курабии в тенекиени кутии, като внимава да не ги счупи. Миналата година той вадеше курабиите от фурната и им слагаше конфитюр. Това дава известна представа колко ненужен се чувства сега.

Масата над воденичния камък е покрита с тънък слой брашно, фурната е гореща, защото Лорета я запали, веднага щом се върнахме. Проверявам термометъра — пак е деветнайсет градуса. Лор иска да инсталираме парно отопление, но аз все отлагам. Извинението ми е, че тук се нуждаем от топлина само две седмици в годината. Но истинската причина е, че ми доставя огромно удоволствие да се боря със студа, да режа дърва, да сменям бутилките с газ, да паля огън и да гледам термометъра. Това ми внушава илюзията, че отговарям за нещо и се сражавам с природните стихии. Никол, която маже курабиите с конфитюр, ме поглежда.

— Хайде, татко. Престани да се мотаеш.

Усмихва се. Никол има една от най-приятните усмивки, които съм виждал. Но още не мога да разбера дали ми се усмихва или ми се присмива. Прави го от седемгодишна. Може би усмивката е една и съща.

— Само проверявам колко е топло тук. Разликата в температурите вън и вътре е почти двайсет и пет градуса.

Всички спираме едновременно и поглеждаме през прозореца. Каква красота! Снегът пада бавно и равномерно. Все едно си обкръжен отвсякъде — чувство, което изпитваш, когато в болницата ти инжектират морфин. Не само премахва болката, а те обвива като защитен слой.

Маги оглежда стаята.

— Истинска Коледа. Знам, че това не е реално и трудно за възприемане от останалата част от света, но е страхотно да забравиш за малко проблемите и да се преструваш, че всичко е наред. Между другото, кога ще опитаме курабиите?

Лор поглежда във фурната, протяга ръка и издърпва тавата.

— Тези ми се виждат готови. Какво ще кажете?

Слага ги на масата. Из цялата стая се разнася ухание на печени орехи и разтопен конфитюр от ягоди. Майк си взима пръв.

— Аз ще бъда опитното свинче. Какво бих могъл да загубя?

Той отлепя курабията с шпатула, духа, за да охлади горещия конфитюр, пъха я в устата си и хруска. Никол, Маги, Бен и Лор също си взимат. Аз избирам една не толкова препечена, защото обичам меки курабии. Гризвам малко от крайчеца.

Първата коледна курабия винаги е нещо специално. Тя е много по-вкусна от останалите, които изяждам. След нея всичко се превръща в повторение, тъпчене и угаждане. Спомням си детството, когато бях много по-малък от Бен и майка ми печеше такива курабии в мъничката кухня на нашата недовършена къща в предградията на Чикаго. Разрешаваше ми да изям само една курабия преди Коледа.

Времето е странно. Една-единствена курабия може безследно да заличи около половин век. По-голямата част от живота ми се изпарява от прекрасното ухание на тази курабия.

Работим до късно следобед и пълним тава подир тава. Бен нарежда готовите курабии в тенекиени кутии. Тестото в хладилника свършва. Поглеждам часовника си. Седем. Замислям се за бурните вълнения, които ще настъпят довечера.

 

 

Майк отива с мотоциклета до къщата на Женевиев. Мисля, че тук му е приятно, но се чувства неудобно. Вечният конфликт между отговорност и удоволствие.

 

 

Вечерята е лека. Знаем, че ще се натъпчем на селската вечеринка по случай Бъдни вечер. Никол и Маги искат да се измъкнат, но това би било ужасна обида за селото. Празниците означават много за местните хора. Животът в долината е труден, затова всички ходят на увеселенията.

Мадам Лемоан има още един син, който работи в голям склад за риба в Оксер, на около стотина километра оттук. В осемнайсет часа на Бъдни вечер шефът обикновено казва на служителите, че могат да вземат непродадените стриди и миди, защото ще се развалят, докато минат празниците.

Филип, синът на мадам Лемоан, се връща тук на Бъдни вечер, а Клод, синът на мадам Калве, очаква с нетърпение обаждането от Оксер, че мидите и стридите са осигурени. После двамата изфучават от селото с класическата морванска скорост и безразсъдство, за да ги вземат за вечеринката. Доколкото знам, това трескаво събитие се повтаря от десетина години. На връщане единият шофира, а другият почиства и отваря стридите и мидите. И това е само ордьовърът.

Няма да кажа на момичетата, че основното ястие е печено прасе. Преди няколко дни помагах, докато го колеха. Но едва ли се налага да мълча, защото те вероятно вече знаят.

Чувствам се добре, като знам, че съм спечелил правото да ям от прасето — ако изобщо съществува такова право, но момичетата са на друго мнение и по-добре да запазя това в тайна.

Угощението ще завърши с бъдник, специално опечен за нашата вечеринка в хлебарницата в Лини. Това е най-скъпото вложение. Ще пием виното, което Клод и Филип купиха и бутилираха преди четири години. На Бъдни вечер винаги пием четиригодишно вино. За по-сериозните пиячи ще има от традиционното местно вино и, както обикновено, бутилка „купешко“ уиски.

Тук никой не пие уиски. Вкусът му е като на блатна вода в сравнение със силата и дъха на местното вино. Може би всяка година бутилката с уиски е една и съща. Купиха я за мен, когато преди дванайсет години дойдохме тук за пръв път, защото във филмите и по телевизията всички американци пият само уиски. Селяните са толкова мили, че почти непрекъснато се чувстваш виновен. Rendre service, което грубо преведено означава „да ти направя услуга“, изглежда е любимата местна дейност.

 

 

След вечерята започваме да украсяваме елхата. Никол е донесла гирлянди — нещо, което във Франция е почти невъзможно да намериш. Но тези са различни от тежките и лъскави металически гирлянди, които си спомням от детството. Направени са от някакъв много лек материал и се развяват при всяко раздвижване на въздуха. Никол изважда няколко гирлянда от жълтата си чанта и слиза, като ги носи под мишница. Приближава се до огледалото и ги слага на главата си, така че да висят над лицето й. Отмята ги встрани и лицето й се показва през лъскавото сребро.

— Боже, приличам на мащехата на Снежанка.

Маги застава до нея. В дясната си ръка стиска носна кърпичка. Маги пише с лявата ръка и неизвестно защо, още от малка винаги държи в юмрука си хартиена носна кърпа. Тя се превива от смях.

— Не, Ники, по-скоро приличаш на Ледената кралица. Липсва ти само шейната, теглена от вълци и джудже, което да те вози. Много си красива.

Никол слага сребристите гирлянди върху главата на Маги.

— Не. Ти повече приличаш на кралица, Пег. Кралиците са по-високи от метър и шейсет.

Лор вдига глава.

— Елизабет Първа, може би най-значимата кралица в историята, е била дребна жена, Ники. Може и ти да си кралица, но да не го знаеш.

— Оставям това на теб, мамо. Ти ще ме направиш кралица. Благодаря все пак.

Тя се приближава и окачва сребристите гирлянди на главата на Лор, после се отдръпва.

— Ето, това наричам истинска кралица.

 

 

Придърпвам два стола до елхата.

— Кой иска да окачи топките на върха? Всички ли сме съгласни, че там трябва да бъдат най-малките?

Само се опитвам да задействам нещата. Лор се приближава до мен. Държи няколко топки.

— Ти слагай от едната страна, Уил, а Бен — от другата. Аз ще ви ги подавам. Завързала съм им конци.

Бен и аз се качваме на столовете. Макар че е най-високият, той изпитва смъртен страх от височини. Ето защо, може би Бен не е най-добрият избор. Качва се предпазливо и бавно протяга ръце нагоре.

Лор му подава украшенията. Навеждам върха на елхата, така че Бен да сложи звездата. Това изисква известна сръчност, защото отворът е мъничък. Бен внимателно маха металното капаче с ножа си и надява звездата на клонката. Сетне бавно я пуска.

Никол и Маги слагат щипките за свещите и средно големите топки. Имаме хубави украшения за елха. Събирани са в продължение на години. Тъй като тази Коледа за пръв път украсяваме малка елха, би трябвало да са предостатъчно. Ники окачва една яркосиня топка и се отдръпва.

— Мисля да надзиравам тази работа. Някой трябва да гледа дали цветовете са разпределени правилно и дали има незапълнени клонки.

Тя отива до хладилника, изважда бутилката „Шабли“ и налива половин чаша. Лорета става и двете с Маги започват да подават украшения. Маги поглежда крадешком първо едната, после другата, но Лор се е съсредоточила върху елхата и се усмихва по характерния за нея начин — чудесна глуповата усмивка, предназначена за всички. Усмивка, която би могла да спусне във вода хиляда кораба, но само леко е сръгала един идиот без секстант, компас и карта и четири деца, които не знаят къде е най-близката суша. Лор наистина е твърде добра за нас.

Понякога се отчайва, но не го показва. А може би не се отчайва, нито очаква някаква гарантирана реалност. Винаги се опитвам да прочета мислите на другите хора, но накрая се забърквам в своите. Извръщам глава.

— Никол, кажи ми къде да сложа тази топка? Тя е последната от малките и оттук не мога да преценя къде ще стои най-добре.

Бен слиза от стола, сякаш е изкачил сам Айфеловата кула в буря. Никол сочи с пръст.

— Ей-там, малко по-надолу от звездата. Трябва да сложиш и гирляндите, докато си още на стола.

Тя ми подава лъскавите леки гирлянди. Взимам ги, поглеждам Лорета и се усмихвам.

— Не се безпокой, скъпа, обещавам, че няма да ги хвърля. Ще ги сложа нежно и внимателно, с добре премерена грациозност и един по един на най-празните места.

Тя се усмихва широко и намига.

— Сложи ги, както искаш, Уил. Знам, че ще го направиш както трябва. Не си толкова вятърничав, на колкото се правиш.

— О, не, мамо. Не пускай на свобода лудия хвърляч. Виждала съм го как хвърля гирляндите във въздуха и не уцелва елхата. Донесла съм ги чак от Сан Диего.

— Обещавам, Никол. Ще поставя внимателно всяко гирляндче, сякаш е злато. Няма да ги хвърлям.

 

 

Всички играчки са окачени на елхата. Бен е седнал да чете и от време на време поглежда през рамо, за да види как вървят нещата или да направи някое предложение. Лор слага свещите. Маги наглася и последния гирлянд. Отстъпвам назад, после се приближавам до нашето легло и се просвам. Всичко изглежда хубаво и всички се държат разумно. Във въздуха се носи някакво напрежение, но няма препирни и никой не се опитва да прави сцени. Бих искал наистина да мога да се отпусна.

Поглеждам през прозореца. Пълен мрак. Изправям се на колене и надничам през западния прозорец. Единствената бледа улична лампа е запалена, а снегът пада равномерно и настоятелно като на коледна картичка. Пътят е затрупан, а храстите — приведени под тежестта на бялото си бреме.

 

 

Ставам и хвърлям в камината още едно дърво. Елхата е близо до огъня, но мисля, че няма реална опасност да пламне. Дръвчето е сурово и от дълбокото огнище не може да излети нито една искра. Но някой пожарникар в Чикаго сигурно е сложил няколко вида пожаросигнални системи. После вероятно ще настъпи истински холокост — мислиш ли твърде много за нещо, то непременно става. Убеден съм в това.

Лор започва да пее — отначало сякаш е смутена, но сетне всички подхващат „Тиха нощ“. Пеем тихо и внимаваме да не се впускаме в солови изпълнения. Дори Бен се включва. Завършваме с „Спи в божествен покой…“ и настъпва тишина.

Мислите ми са странни. С течение на годините подсъзнателно съм подредил коледните песни в специална и неизменна последователност. Ето защо, стигнем ли до тази част на „Тиха нощ“, аз автоматично превключвам на „Елате, всички вие правоверни“.

Когато децата бяха малки, нямаше борба за надмощие и всичко беше наред. Всички се радваха, че някой подхваща следващата песен, но сега съм предпазлив. Не желая да изпълнявам трудната роля на баща. Особено сега. Чакам. Цари тишина. После Маги, която сигурно си е била втълпила същото, запява „Елате, всички вие правоверни“ и отново всички се включват. Така е с всяка песен. Пеем и работим. Лор прибира опаковките от коледната украса и кутиите. Никол мете под елхата. Маги седи и пише писмо. Надявам се, че е до съпруга й. Бен разравя огъня. Лор донася адвентистките календари и ги осветява. Адвентизмът не означава много за нас, но запалените свещи в тъмната стая са нещо друго.

Чувам, че Майк слиза по хълма с мотоциклета. Знам, че не би искал да пропусне коледните песни. Той е най-сантименталното ни дете. А може би Маги. Трудно е да се каже. Всичко, по което можем да гадаем, е колко казват или показват, а това обикновено е много малко.

„Какво ти доставя удоволствие“ е мисъл, която ме преследва през последните дни. Какво очаквам цял живот? Каква награда? Каква реализация? За какво е всичко това? Изпитвал съм мигове на силна радост, както в миналото, така и сега. Но те винаги се промъкват крадешком, неканени и без предизвестие. Това засилва подозрението ми, че няма нищо друго, освен илюзии и фантазии, предназначени да стимулират разсъдъка.

Но едно от удоволствията, които с нетърпение очаквах, когато бях трийсет-четирийсет годишен, беше да наблюдавам как децата ми растат и стават самостоятелни и непряко да участвам в борбата им за по-добър живот — какъвто и да е той. Но това така и не стана. Още една надежда, изпарила се във въздуха. Би било хубаво, ако съхраня тези илюзии, но трябва да внимавам да не чакам твърде дълго и накрая да остана с тръпчивия вкус на разочарованието. Това може да се случи много лесно.

Децата ни вече са независими и в живота им сега няма място за Лор и мен, освен може би като част от тяхната илюзорна система. В най-добрия случай ние сме нещо като трамплин за скачане във вода или боксова круша. Но така и би трябвало да бъде.

Границата между желаното и действителното е безвъзвратно размита.

 

 

Майк се качва по стълбите. Целият е покрит със сняг. Сигурно е било много трудно да кара мотоциклета по онзи хълм. Носът му е зачервен, а очите блестят. Все едно в къщата е влязъл един млад Дядо Коледа, който носи радост и загадъчност от Северния полюс. Той изтърсва снега от дрехите, косата и брадата си и сяда между Лор и Маги.

Сетне запява следващата песен — точно онази, която е на ред. „Радост за света“. Пеем прочувствено. Майк още е развълнуван от снега и пътуването по хълмовете. Отмерва такта и ни ръководи. Животът не може да бъде по-хубав. Де да можех да капсулирам всичко това и да си пускам по малко, когато искам.

Поглеждам часовника си. Осем и трийсет. „Среднощната“ литургия в Лини е в девет. Няма начин да оправдая желанието си да отида на тази литургия. Не съм набожен и не ходя на църква. Ако се придържаме строго към дефиницията, аз дори не съм християнин, нито привърженик на някоя религиозна догма, но в мен има нещо религиозно — вероятно езическият ми интерес към мистичното. Литургията е като гвоздеите на разпятието — нещо реално, с което се прикрепя някаква мечта, желание или безплътен идеал.

Всяка Коледа посещавам местната литургия. Правех го още когато я отслужваха в полунощ. За мен тя е част от Коледа. Харесва ми как хората се събират посред нощ. Идват дори такива като мен, които обикновено не ходят на църква. Събираме се под купола на църквата, където се ожениха Маги и Джордж и присъствах на погребенията на някои от селяните, включително на мосю Калве и на мадам Журдан. За мен това е все едно да се сбогуваш с изминалата година и времето и да поздравиш новата — каквато и да бъде. Поредната стъпка към моето изчезване.

Рекордът ми за всички времена е счупен, когато четири коли спират с предложение да ме закарат до върха на хълма. Сигурно вече знаят, че обичам тази разходка по това време на годината, но сега вали сняг и им се струва невероятно.

Пътят не е хлъзгав, но се радвам, че съм обул гумени ботуши с дебели подметки. Ако бях с обикновени обувки, щях да сипя сняг наляво и надясно. Студено е и духа вятър, но не силен.

Поемам по последния завой, минавам покрай кръста встрани от пътя и виждам мъглявите светлини на Лини. Площадът се изпълва с коли. Там има и паметник на загиналите във войните: най-много в Първата световна, неколцина във Втората и само един в Алжир. Паметникът представлява статуя на пехотинец. Той стои в мрака, ръждясал, покрит със сняг и вторачил незрящ поглед в заснежената река. Статуята вероятно е „по-реална“, защото много повече хора я виждат, помнят и честват, отколкото онези, заради които е изваяна — всички отдавна изгнили в земята в различни краища на света. Този войник трябва да стои в родината си и да пази това място, църквата, приятелите си и потомците им.

 

 

Изтупвам крака, за да ги отърся от снега и се настанявам до страничната врата, която се намира на половината разстояние от олтара. Това е обичайното ми място. Сядам там, защото винаги мога да се измъкна, ако литургията стане скучна.

Проповедникът е голям загубеняк. Предполагам, че епископът изпраща тук само такива. В района има множество болни и възрастни хора, а той никога не ги посещава и утешава. Непрекъснато обикаля с автомобила си „Симка“ и ходи на гости на всички „знаменитости“ в радиус от петдесет километра. В крайчеца на устата му вечно е втъкната тъмножълта цигара „Галоаз“ и той говори, без да я маха оттам. Пали я често, сякаш е лула, но явно не може да я поддържа запалена, защото е просмукана със слюнка. Облича се в тъмносиво, вместо в черно, дебел е и смърди. Собствениците на големи къщи и имения в района вероятно се страхуват от посещенията му.

Не виждам каква е ползата от една проповед, но ако можех поне да разбирам какво говори, това би ми помогнало. Мисля, че е заради цигарата или защото говори на силен морвански диалект. Ала се оказа, че никой от местните хора не го разбира.

Филип твърди, че не знае такъв диалект, а той е чувал множество наречия, докато е бил в Алжир като пехотинец по време на онзи налудничав френски период.

Проповедникът изважда цигарата от устата си, само когато застава на олтара и се опитва да общува с хората, но дори тогава речта му е неразбираемо мърморене. Младите му помощници, децата на мосю Пинсон, непрекъснато се смущават и грешат и мосю кюрето прахосва половината време, предназначено за литургията, да ги насочва. Евангелието и проповедта са неразгадаеми. Що се отнася до религиозното стимулиране, по-добре е човек да гледа празна стена.

Но аз съм тук и както обикновено размишлявам по време на морванската коледна литургия. Първо правя кратко визуално пътешествие по четиринайсетте картини, изобразяващи мъките на Исус. Мисля за родителите си и какво е да си мъртъв. Опитвам се да почувствам какво означава да си жив и да се носиш на онова вълшебно килимче, наречено време.

Мадам Полико, съпругата на кмета, е подредила коледната украса с яслата и младенеца, която се намира точно пред мен. Вдигам глава, за да видя дали някое от действащите лица или животните не е на мястото си и дали има нови, но всичко е както преди. Това ми вдъхва увереност. Затварям очи и се опитвам да се пренеса две хиляди години назад и да се прехвърля от влажния и студен Морван в онази суха пустиня. Не се получава.

Коленичил съм, така че мога да мина за религиозен фанатик. Смесицата от миризмите в църквата е едно от нещата, заради които съм тук. Дрехите на енориашите ухаят на камфор. Ароматът на стария тамян се примесва с пресния, а стените миришат на вар и същевременно на влага и плесен. Господи, ако тук не мога да се измъкна от привидната простота, че съществувам, тогава къде другаде? А може би наистина съм реален.

Ставам, коленича или сядам в зависимост от хода на литургията. Гледам какво правят хората пред мен. Тук, както и в Америка, няма последователност в литургията. Огромната мрежа на Ватикана явно е претърпяла провал.

Пея френските коледни песни, най-вече „Роди се Божи син“. След обичайното несигурно начало, всички започваме да пеем с удоволствие. Гласовете ни и телесната топлина временно надделяват над тишината и уханието на гробове. После се нареждам на опашката за причастие, взимам в ръка нафората — светотатство за моята младост — и я слагам в устата си да се разтопи. Вкусът й е нещо, което не се променя. Когато бях малък, мислех, че в нафората има вино. Тогава още не бях проумял практичните аспекти на светото причастие. Едва на десет години разбрах, че само свещеникът може да приема пълно причастие — хляб и вино. Но си въобразявах, че има вино.

Трескаво си пожелавам разни неща. Това може да се нарече молитва. Моля се да изкараме Коледа, без някой да остава наскърбен. Очакванията могат да бъдат непосилни, а движенията на любовта — непохватни, когато чувствата са силни. Надявам се, че постъпвам правилно. Отправям горещи пожелания за Лор и мен. Не знам дали ще излезе нещо, но се опитвам. Свързват ни толкова много неща, че би било глупаво да загубим всичко, смачкано върху непримиримите скали на справедливостта и гордостта.

Разходката надолу по хълма е чудесна. Не е толкова тъмно както в нощта, когато брах бодлива зеленика или снощи, докато отсичах елхата. Снегът отразява и увеличава всичко, което пада от онова оловносиво, тежко и пълно с вода небе. Покрай мен минават седем коли и аз махам на всяка, давайки им знак, че предпочитам да вървя пеша. Нищо чудно, че смятат американците за откачени — в моя случай не са попаднали на съвсем произволна мостра.

Прибирам се вкъщи. Всички са се издокарали за морванската Бъдни вечер. Това означава да облечеш най-чистите си дрехи, да измиеш лицето си и да се срешеш. Както и очаквах, Бен е предпочел да остане в мелницата. И може би така е по-добре, защото през цялото време ще чете и ще вдига ръка в знак, че не харесва онова, което поднасят. За дете, израснало предимно във Франция, той има много ограничен вкус. Маги очевидно не проявява интерес към увеселението. Никол е превъзбудена. Лицето й е зачервено, а движенията — отривисти, но мисля, че това изразява нещо повече от очакване.

Иска ми се да се спра по-обстойно на едно странно явление, характерно за Морван, макар да смятам, че е само местна особеност.

Тук има необикновено голям брой приемливи, но несклонни да сключат брак ергени. Възрастта им варира от двайсет и три — на колкото е Никол — до четирийсет години. Само в нашето село това са Филип — на трийсет и седем, Жак — на двайсет и осем и Клемент. В Миле и в Уи Билар има по двама, а в Уи дьо Бра — още един. Всички те живеят на около километър един от друг.

Помежду им съществува приятелство. Поддържат се и ходят предимно на лов. Присъстват на всички сватби и танцуват цяла нощ. Има ли празник, в съответния град се издигат естради и ергените обикалят района в радиус от петдесет километра. Мисля, че танцуват и пият, но преди всичко се присмиват един на друг.

Тази вечер ще дойдат всичките.

Не ми е приятно да нахлувам в тяхната клика. Не мисля, че някой от тях е отявлен хомосексуалист. По-скоро са нещо като отбор по боулинг, група за покер или спортен клуб.

Тази година този мъжки кръг претърпя две загуби, но те не се дължаха на женитба, а на смърт. Първият беше един от братята Карон. Двамата имат ферма на хребета на южния хълм. Майка им почина преди пет години и оттогава живееха сами. Работеха заедно на нивите. Големият беше по-сдържан. Носеше очила и беше як, набит, трудолюбив и хубав. Все се усмихваше. Малкият беше достатъчно пълен, за да се нарече дебел. Всъщност, би могъл да бъде, ако не работеше толкова много. Беше грозноват и обичаше да говори. Взаимоотношенията им бяха като между Джордж и Лени от „За мишките и хората“.

Бяха известни със силата и готовността си да помогнат. Големият се казваше Пол, а малкият — Рири. Не знаем откъде идва това име.

На Великден Рири, който беше на трийсет и пет, откри, че страда от неизлечим рак с разсейки из цялото тяло. Почина след три месеца. Казаха ми, че накрая бил станал кожа и кости.

Сега Пол работи сам. Кима ни, когато минава с трактора си, но това е всичко. Живее сам в голямата и усамотена ферма на хребета. Мадам Лемоан и мадам Калве се притесняват за него — с какво се храни и дали почиства дома си.

Тази вечер той трябва да дойде на празненството. За пръв път след смъртта на брат си ще се появи на обществено събиране.

Както вече казах, малкият син на мосю Будине също загина наскоро. Беше убит при мотоциклетна катастрофа. От две години участваше в нашите увеселения. Все се шегуваше. Беше умно и мило момче. Странно е, че тази година младите няма да бъдат сред нас. В групата за Бъдни вечер има повече от пет жени над седемдесет години, плюс мадам Калве, Лор и аз, които сме на петдесет. Тази реалност е само въпрос на консенсус и не е по-различна от другите тъй наречени реалности.

 

 

Надявам се, че Никол и Маги ще участват в празника. Когато бяха малки, не искаха да идват, а после — да си тръгват. Дъщерята на мадам Калве, Кати, която е колкото Маги, изпълнява главната женска роля.

Лор определено не е такъв тип. Участва в разговора, яденето, смеха и празненството, но краят, когато започва замерянето с храна и лудешките местни танци, не е за нея. Това не и моята представа за развлечение. Мисля, че дълбоко в душата си съм градски сноб.

Местният танц се нарича буру. В звученето на музиката има нещо староирландско, шотландско или може би баварско. Традиционните инструменти са акордеон, цигулка и нещо като гайда. Танцът се състои предимно от тропане.

Има лесни за усвояване движения, но аз все ги забравям и всяка година трябва да ме учат наново — вече за дванайсети път. После има въртене, полюшване и смяна на посоката при по-мистичните елементи на музиката.

Онези, които не танцуват, пляскат с ръце и тропат с крака, а всички крещят и свиркат. Забавно ми е в продължение на един-два танца, докато го науча, но сетне еднообразната музика ме отегчава. Макар да сменят грамофонните плочи, струва ми се, че мелодията е една и съща.

 

 

Вървим покрай езерото и си светим с фенерче. Къщата на мадам Калве е осветена. Надявам се, че никой няма да повдигне въпроса за моето падане във водата.

Трябва да е било след третата или четвъртата Бъдни вечер, когато на връщане цамбурнах в езерото. Дълбочината на онова място беше само около метър, но това беше най-смешното, което се случи. Лорета беше убедена, че съм пиян и аз наистина бях пил. Вината са едни от най-хубавите през годината, но аз бях по-скоро уморен, а краката ми — вцепенени от тропането.

 

 

Почукваме на вратата и влизаме след груповия вик „Entrez“. Местата ни са запазени. Следва истинска вихрушка от целувки и благопожелания. Целувам повече сбръчкани лица отколкото много мъже правят през годината, с изключение вероятно на геронтофилите. Ръкуването с всички тези съсухрени и подпухнали пръсти е още едно изпитание. Но се научих да се справям и с него — задържа ли ръката си или я отдръпна рязко, пръстите ми ще бъдат смачкани.

Настанявам се между мадам Лемоан и мадам Калве. Причината да седя там е, че и двете не обичат стриди и ги трупат в моята чиния.

Не броя, но вероятно изяждам около петдесет, като по този начин удвоявам годишната си консумация. Много са вкусни. Любимият ми вид. После се залавям с двойна порция кървавица и с една от карантията. Няма да успея да стигна до основното ястие — бъдника.

Пийвам още вино и се опитвам да се отпусна и да не бързам. Искам тази нощ да се наспя добре, за да се чувствам страхотно на Коледа.

Свинското е чудесно. Отрязали са филето около рибиците и са го препекли. Сготвили са го с бира и лук и са го поднесли с варени картофи. Хубаво е, че пак се правя на прасе. Мисля, че в случая сравнението е дословно. Но си сипвам втори път.

Следва бъдникът и пенливото вино. Шампанското е твърде скъпо и селяните са донесли бяло вино от региона покрай Лоара. Вдигаме наздравица. Виждам, че Маги и Лор се готвят да се измъкнат крадешком, а Филип и Патрик се замерват с топчета хляб. Не след дълго ще започне истинска вакханалия.

След бъдника Жак Калве изважда пет бутилки местно вино и ги трясва на масата. Има достатъчно пиене, за да напълним три-четири приюта за алкохолици. Филип включва грамофона — малък, преносим и поставен на масата, до типичната морванска миниатюрна елха — и слага една от изтърканите плочи с местна танцова музика. Време е за тропането.

Учудващо е, че вече никой не се срамува и притеснява. Сигурно виното е помогнало. Патрик и Жак преместват масата и аз грабвам ръката на мадам Лемоан. Нареждаме се за танца. Макар на осемдесет и с прекаран инфаркт, тя е една от най-добрите танцьорки в селото. Мадам Калве танцува с Маги. Никол хваща Пол. Музиката засвирва и ние започваме да тропаме, да се въртим и да се полюшваме, блъскайки се в масата и големия стенен часовник. Води ни Кати, дъщерята на мадам Калве. Тя танцува с Патрик, а Филип с Лорета. Още никой не се е напил, но настроението е приповдигнато. Лор се усмихва. Лицето й е като на актриса от японския театър Но.

Изиграваме три танца. Сега е моментът да се пие от местното вино. Отново си казваме „Наздраве“ и мъжете изпиват тази отрова. Аз сърбам на малки глътки и внимателно. Ники и Маги кашлят и от очите им бликат сълзи. Трябваше да ги предупредя. Лор държи чашата си и се усмихва, но не пие, после незабелязано я оставя на масата. Поглежда Маги и двете започват да се промъкват към вратата. Ники им прави знак, че ще остане. Пол я държи за ръката с огромната си лапа. Лицето му е зачервено. Усмихва се искрено, Филип слага отново първата плоча и всички ставаме. Чашите пак се пълнят с вино. Трудно е да се каже дали ще паднеш от пиене или от умора. Някои изчезват за малко, после се връщат. Тази година не хвърляме толкова много храна както друг път. Не знам дали това е признак на благоденствие или на задаваща се лоша реколта. Все едно да предсказваш какво ще бъде времето, като гледаш дали кравите стоят или лежат. Май имаше някаква връзка, но не мога да си спомня каква.

 

 

Изтощен съм, преди да удари един. Ники остава. Лицето й е зачервено и изглежда е обявила някакво състезание по танци на Кати. Мъжете танцуват така, че са се изпотили като прасето, което заклаха. Момичетата непрекъснато измислят нови стъпки и движения. Рокът изглежда си пробива път в традиционните морвански танци. Всички са изпаднали в екстаз и сигурно ще си счупят я вратовете, я краката.

Минавам покрай езерото, без да падна във водата. Продължава да вали. Всичко е засипано с около двайсет сантиметров сняг. Обхващам с поглед побелялото езеро. Обзалагам се, че ако вляза в него, няма да потъна. Мога да изпълня коледен номер — ходене по вода, но не съм готов да рискувам.

 

 

В мелницата е топло. Слагам две цепеници в огъня, сетне поглеждам големия пън, който отделих за през нощта. Намествам го между двете дървета. Той няма да гори цяла нощ, но ще излъчва топлина и вероятно ще поддържа жарта, докато стана да отида по малка нужда. Със сигурност ще го сторя, защото пих много вино.

Събличам се и лягам до Лор. Тя винаги измънква нещо, когато разбира, че си лягам, но всъщност спи дълбоко. Лежа в тъмнината и се чувствам обкръжен и покрит от снега. Надявам се, че Ники ще се върне скоро. Не бива да заспивам. Ще я чакам, но едва ли ще успея. Унасям се, когато осъзнавам, че не сме закачили чорапи над камината. Години наред провесваме шест различни по размер и цвят чорапа и ги напълваме с подаръци. Пишех дълги коледни писма със заоблен почерк и снежинки вместо точки. Тъжно е, че някои неща свършват. Трябва да се подготвя.