Уилям Уортън
Илюзии (8)

Ники

Едва се сдържам. Ще се опитам да преглътна бавно шейсет пъти. Това обикновено помага. Господи, комбинацията от вино и въртене в кръг с онези каубои повлия зле на стомаха ми.

Трябва някак да сляза по онази разклатена стълба. Не искам да будя Пег. Тя се нуждае от сън. Много пъти ми е казвала, че нощем не спи повече от два часа. Тревожи се за Джордж и Сет. За цялата история.

Преглъщането не помага. Става по-лошо. Устата ми се изпълва със слюнка.

Измъквам се внимателно от леглото, като се държа за стомаха и устата. Можех да повърна в онова преносимо биде, което мама е оставила горе за нас, но ще вдигна шум, пък и ще вони. Трябва някак да сляза долу.

Ще се държа с две ръце за стълбата. Каква ли каша ще стане, ако повърна от най-горното стъпало в дневната? Бен вероятно ще умре от шок и ужас.

Най-после стигам до последното стъпало. Знам, че няма да успея да се добера до тоалетната. Време е да направя най-голямото усилие.

Премествам бутилката с газта, която подпира външната врата, за да не се отвори от вятъра и излизам на заснежената веранда. Уморените ми крака са боси. Навеждам се и повръщам в замръзналото езеро. Чувам звука, но не виждам какво излиза от устата ми и къде пада. Бълвам три пъти и за минута изпитвам онова главозамайване, което усещам, преди да припадна. Вдигам глава и дишам дълбоко.

Протягам крак и затварям вратата. Мисля, че не събудих никого. Краката ми се вцепенени от студа, но се чувствам по-добре. Пъхам шепа сняг в устата си, за да измия тръпчивия вкус. Потребността да повърна поне ме събуди.

Още вали сняг и вятърът е леденостуден. Не знам защо мама и татко идват тук всяка Коледа. В Париж организират такива хубави празненства. Вероятно в родителите ми има някаква мазохистична жилка, но по-скоро са жертви на невероятните илюзии на татко. И мама — макар и по свой начин — е същата като него. Двамата наистина вярват в Коледа — радостта, огъня, украсата, Дядо Коледа и цялата безумна лъжа.

Знам, че преди да замина, трябва да разговарям с тях. Първо ще кажа на мама. Нямаме много време. Пег иска да бъде в Париж на двайсет и шести вечерта. Има среща с един стар приятел, французин. Вероятно иска да разбере как би се чувствала отново свободна. Не знам какво иска да прави Майк. Може би ще остане тук с Женевиев. Или тя ще дойде с нас.

В колата беше много тъжно да гледам лицето на Пег, докато Майк ни разказваше за неприятностите с родителите на Женевиев. Вкамени се и пребледня, но не каза нищо, само гледаше през прозореца. Все едно се взираше в кристална топка и виждаше бъдещето си.

Надявам се, че знае какво прави, но според мен Джордж не е толкова лош. Не, не е вярно. Лично аз искам някой наистина интересен тип за баща на децата си. Мъж, на когото да се възхищавам и уважавам. Не ми пука дали е осемдесетгодишен или грозен като смъртта. Щом ще рискувам живота си, ще приличам на плондер в продължение на девет месеца и после двайсет години ще отглеждам дете, трябва да съществува някакъв шанс потомството ми да е необикновено. В края на краищата, раждането е завършекът на една художествена творба. Би било глупаво да я създадеш, без да използваш по възможност най-добрите материали. Повечето мъже не струват — да имаш бебе от тях е все едно да изваяш „Пиета“ с детски пластелин. Предполагам, че точно заради това съм толкова хлътнала по Спайк. Обичам да си представям какво дете ще ми направи.

Всичко му е на мястото. Само дето не иска да бъде баща и да се жени. Ала Спайк е точно каквото искам — мъжествен, чудесен любовник, нежен, чувствителен и талантлив. По дяволите, наистина е много надарен.

Мисля, че свърших с повръщането. Открехвам внимателно вратата, затварям я след себе си и тихо намествам бутилката с газта на мястото й. Струва ми се, че всички спят. Сядам на люлеещия се стол до камината. Огънят весело гори. Поглеждам Бен, който е глух за света. Седя там, люлея се и се опитвам да проясня съзнанието си.

Запознах се със Спайк, когато неколцина от съучениците ми от „Ла Джола“ казаха, че познавали един „истински“ скулптор, който живеел в пустинята. Всички съзнавахме, че лекциите ни нямат нищо общо с изкуството. Само носехме разни материали, играехме си с пластелин и папие-маше и правехме нескопосани фигури. Проклетото ателие прилича на сметище. Всички влачат счупени перални и автомобили, които запояват, боядисват и лакират. Други лепяха парчета шперплат и ги оцветяваха в златисто или черно. Винаги съм мислила, че скулптурното изкуство означава да вземеш чук и длето и да изваяш някой къс дърво или камък. Но не и в „Ла Джола“. Това е детска градина, изпаднала в амок. Всеки се подмазва на преподавателите и не знае нищо за истинските методи на скулптурата. В това число и аз.

И така, качихме се в ландроувъра на Хари и потеглихме. Само той бе виждал онзи тип. Каза, че го срещнал случайно, докато изпробвал джипа си в сухото дере.

Стигаме там — малък каньон насред дивата пустош — и аз не мога да повярвам на очите си. Онзи си е построил жилище от кирпичени тухли и циментови блокчета. Но те не са обикновени. Скулптурът ги е направил саморъчно с помощта на форми, които изкопава в пясъка. Всъщност си е изградил ателие в пустинята, което само по себе си представлява скулптура.

До тази чудата постройка е паркиран стар пикап с открита платформа и без брони и преден капак. Виждам скулптура и едва не се изсмивам на глас. Той е само по срязани джинси — толкова къси, че хастарът на джобовете му се вижда — и големи тежки туристически обувки. Няма чорапи. Покрит е с бял прах. Помислих, че се е боядисал в бяло.

Само очите му светят. Носи кръгли очила, но сложени на главата. Косата му е толкова късо подстригана, че изглежда плешив. В едната си ръка държи чук с къса дръжка, а в другата — длето. Веднага разбрах, че е истински скулптор.

Вероятно съм се влюбила в него, още преди да сляза от ландроувъра. Не знам дали Спайк беше на двайсет, четирийсет или шейсет. Не ме интересуваше. Оказа се, че е двайсет и осем годишен. Стоеше там, докато ние петимата се изнизвахме от джипа.

Той познава Хари и това е хубаво, но аз имам чувството, че прекъсваме нещо. Спайк се държи любезно, само за да се махнем по-бързо. Наоколо няма друг. Той е съвсем сам в пустинята. Дава ни да пием вода от стари германските канчета, които е натрупал в ъгъла. Топло е. Спайк сяда при нас, но не оставя чука.

В средата на пода има огромен камък — речна скала, откъртена от коритото. Върху нея Спайк извайва спиралите на охлюв, които до известна степен следват релефа на камъка. Главата вече е грубо оформена. Прилича на гигантските вкаменелости, които съм виждала в палеонтологическите и антропологическите музеи. Спайк използва контурите на камъка, но влага и нещо от себе си. Посочвам скулптурата и казвам:

— Страхотна е. Някъде наблизо ли намери скалата?

Той ме поглежда и оставя канчето. Водата, която е пил, е измила мръсотията около устата му.

— Роско ли имаш предвид? Да, страхотен е, нали? Постоянно намирам дефекти в камъка и се страхувам да не се счупи, докато го дялам. С рогцата ще бъде много трудно. Мисля да ги направя извити, каквито са понякога на охлювите в природата. Де да имах няколко за модел. Но тук е твърде сухо. Увлякох се в този проект и не съм ходил на някое хладно и влажно място да търся охлюви.

Той говори и ме гледа. Погледът му не е проницателен, а само спокоен, но човек усеща огъня, който гори у него. Виждам, че очите му са сиви като камъка, който обработва.

Разглеждаме жилището му. Има най-различни чудати неща — фигури на сгушени животни и хора, но предимно по двойки и тройки. Някои са в естествен размер.

Не всички са издялани от камък. Има и отливки от цимент. Той ни показва как ги прави. Издълбава формата в пясъка, намокря я, за да получи очертанията, които иска, после слага найлон, за да запази влагата. Основата на скулптурата е в пясъка, а горната част е от цимент. Извайва я, когато изсъхне. Не съм чувала някой да работи по този начин. Едната от фигурите прилича на изровена от пясъците мумия или на вкаменено тяло от Помпей. Спайк ни показва и контурите на гигантска мечка.

— За нея ще са ми необходими най-малко шест чувала цимент. Обикновено използвам пет. Трудно се намират достатъчно големи камъни. Влача ги с пикапа. Изваял съм някои камъни на място, защото не можах да устоя. Ще боядисам мечката Шорти и ще я изправя до вратата. Би трябвало да изплаши всеки, който иска да ме ограби или нападне.

Той се смее. Не мога да си представя, че някой може да е толкова смел или достатъчно луд, за да се опита да го нападне. Пък и от жилището му няма какво да се открадне.

Спайк обяснява как замесва нещо като гипс от мазилка и лепило и покрива циментовите статуи, след като изсъхнат. Сетне ги боядисва. Скулптурите му са невероятни. Рисунките също са страхотни. Хари споменава нещо от сорта, че добър кон и под скъсан чул личи. Може би само откровеността на цимента била достатъчна.

Той го поглежда и се усмихва. Между другото, цялото му име е Спайк^[1] Тейт. Убедена съм, че малкото му име не е така, но му приляга. Така и не разбрах как се казва всъщност.

Той отново взима длетото. Става и се вторачва в охлюва.

— Не знам, Хари. Древните гърци и римляните са боядисвали повечето статуи. Боята просто е избледняла и сега ние мислим, че скулптурите са били само от камък. А и чувството, че рисуваш върху скулптури е страхотно. Няма подвеждащи светлосенки, нито илюзии за пространство. Много по-истинско е от обикновеното рисуване. Статуите сякаш оживяват.

Трябва да се съглася с това. Неговите творби не са нагласени като в музей на восъчните фигури, но изглеждат по-реалистични от традиционните. Някои от животните са в по-голям размер от естествения, а хората — по-дребни, но онези, върху които е рисувал, са изключителни.

Спайк се залавя с охлюва. Очевидно ни е отделил повече време, отколкото е възнамерявал. Не искам да тръгвам, но нямам желание и да му досаждам.

— Хайде да се прибираме. Да оставим този маниак с работата му.

Отправям се към ландроувъра. Другите тръгват след мен. Спайк се приближава до вратата на жилището си и ни гледа. Потегляме и той ни маха с ръката, в която държи длетото. Знам, че маха на мен.

 

 

През следващите седмици всичко, което правя, ми се струва маловажно. Сънувам Спайк Тейт. Сексуални съновидения. Не съм сънувала такива неща, откакто пораснах достатъчно, за да излизам и да вкуся малко от действителността. Две седмици се чувствам объркана, крача напред-назад и накрая събирам смелост.

Взимам назаем колата на Ейми Лу. Казвам й, че ще я върна на другата вечер. Измъквам се рано сутринта и обикалям района около колежа. Намирам десетина големи охлюва. Взимам хляб, шунка, сирене, бутилка вино и шише вода и ги слагам в една раница. Запомних пътя, когато ходихме с джипа и знам къде да се отклоня. Намирам мястото, паркирам колата, заключвам я и мятам раницата на гръб. Облякла съм джинси и фланелка. Нямам сутиен. Горещо е.

Започвам да се влача из пустинята. В осем часа сутринта. Говорех съвсем сериозно, като казах, че съм станала рано. Пък и не можах да спя. И докато будувах, хрумна ми да потърся охлюви. Знам, че в района на колежа ги има, защото съм виждала лъскавите им дири по пътеките.

Опитвам се да видя следи от гумите на ландроувъра, но има твърде много прахоляк. Намеря ли сухото дере, ще вървя по него и няма начин да не стигна дотам. Мъкна се в пясъка цели два часа и накрая съзирам жилището му. Господи, ако някой иска да се усамоти, трябва непременно да дойде тук. Още е април, а е ужасно горещо. Приближавам се колкото е възможно по-тихо. Той не работи върху охлюва. Виждам го, че бърка цимент и пълни формата на онази гигантска мечка, която ни показа. Заставам до него. Спайк вдига глава и ме вижда. Обляга се на лопатата и се оглежда.

— По дяволите, как дойде тук?

— Пеша.

— Вървяла си от „Ла Джола“?

— Не. Взех назаем колата на една приятелка и я оставих на магистралата, сетне продължих пеша.

— Можеше да се загубиш. Лесно е да се объркаш в пустинята, където всичко е еднообразно.

Той се вторачва в мен. Започвам да съжалявам, че съм дошла. Знам, че ако попита защо съм го направила, няма да мога да отговоря. Смъквам раницата от гърба си, бръквам вътре и изваждам охлювите.

— Ето, нося ти няколко модела.

Спайк оставя лопатата, приближава се до мен и взима буркана.

— Божичко, колко са красиви. Много мило от твоя страна. Благодаря.

После занася охлювите в жилището си. Тръгвам след него. Слага буркана между две канчета.

— Не знам дали ще изкарат дълго в тази жега и суша.

Пробила съм дупчици в капака, за да могат да дишат — ако охлювите изобщо дишат. Той го пръска с вода, която се процежда надолу.

— Господи, какво ли ядат? Тук няма много храна за охлюви.

Спайк отново придобива онзи угрижен вид. Пак имам чувството, че съм прекъснала нещо. Сетне започва да работи и след малко ме поглежда.

— Имаш ли нещо против, ако се върна към работата си? Смесил съм водата с пясъка и цимента и трябва ги объркам, преди да са се втърдили. Пък и искам да напълня онзи звяр, инак в средата ще се получи сух слой, който няма да се слепи с горния.

Той минава покрай мен. Сядам на купчината торби с цимент, покрити с найлон. Спайк хвърля в бъркачката още няколко лопати цимент, после започва да го меси с ръце. Господи, страхотно е да гледам движенията на мускулите му. Той е слаб и жилав и сигурно кожата му е тънка, защото всеки мускул се очертава ясно — на ръцете, на гърба, на краката, дори на врата. Смуглата му кожа прозира там, където се стича потта. Тялото му пак е покрито с бял прах. Едва ли има достатъчно вода, за да се къпе.

Изсипва сместа и започва да оформя фигурата. Стигнал е до надземната част и докато моделира, загребва пясък, за да заздрави цимента. Страхотна техника.

— Искаш ли да напълня бъркачката, докато ти работиш?

Той ме поглежда през рамо.

— Предупреждавам те, че е трудно. Но много ще ми помогнеш. Това ще ускори нещата.

Следващите три часа действам с лопатата. Почивам само, когато Спайк замесва и изсипва цимента. Онова, което прави, е почти невъзможно. Нямам представа как го е измислил. Разговаряме малко. Той е вглъбен в мечката. Излива десетата бъркачка, изправя се, разкършва тяло, приближава се до мечката и я оглежда отвсякъде. Протяга ръка и оформя цимента. Работи с голи ръце.

— Е, засега стига. Хайде да си починем. Не предполагах, че тази сутрин ще свърша толкова много работа. Благодаря ти още веднъж.

Поглежда ме и се усмихва. И без това се потя обилно, но сега цялата съм вир-вода. Фланелката ми е мокра. Виждам го, че ме оглежда. Зърната на гърдите ми сигурно стърчат като юнски малини.

— Да влезем вътре. Ще пийнем вода и ще се разхладим.

Протягам ръце и взимам раницата. Напекла се е. Трябваше да я оставя вътре. Виното ще бъде топло като пикня. Тръгвам след Спайк.

Той разчиства място на пода с метла, направена от съчки. Изтупва две възглавници, от които се разнася прах, сетне ги слага на пода. Напълва две големи чаши с вода. Не виждам да има нещо за ядене. Няма хладилник. Започвам да разопаковам обяда. Изваждам виното. Той кляка и се вторачва в мен.

— Брей, отдавна не съм виждал такава храна.

— Имаш ли тирбушон?

— Не, но мога да изкарам тапата от бутилката.

Спайк донася чука и един гвоздей. Не искам да мисля какво ще направи с моята петнайсетдоларова бутилка „Шабли“. Той забива гвоздея в корковата тапа. После някак успява да я издърпа и се чува едно приятно „пук“. Сложила съм сандвичите. Спайк излива водата от чашата върху себе си, а аз изпивам моята. Той налива виното.

Протягам чаша, но Спайк вече поднася своята към устата си. В същия миг улавя погледа ми и прави леко движение към чашата ми.

— Ala votre^[2] — казвам аз.

Той затваря очи. Приятно е да го гледам как се наслаждава на виното. Сякаш минават цели пет минути, преди да отвори очи. Поглежда ме и се усмихва.

— Това е първата ми глътка вино от три години насам. Заслужавало си е да чакам.

Сетне се вторачва в чашата си.

— Когато бях на двайсет и пет, бях започнал да пия много. Мисля, че бях на път на стана алкохолик. Сега не мога да си го позволя и се чувствам по-добре, но това вино е нещо друго. В онези дни се наливах заради въздействието, но после се научих да ценя вкуса.

Залавяме се със сандвичите. Той отхапва, затваря очи и дълго дъвче. Когато преглъща, мога да се закълна, че виждам как храната минава в гърлото му, защото отмята глава назад. Преди да поеме следващата хапка или глътка, се погрижва устата му да е празна. Обядът — макар и само няколко сандвича — продължава почти час и половина. Опитвам се да ям по-бавно, за да се изравня с него, но не мога да дъвча толкова дълго — трябва да преглътна, инак вкусът на храната става отвратителен.

Свършваме с обяда и преди да се е измъкнал, аз правя предложението си. Питам дали ще ме вземе за ученичка. Отначало ми се струва, че не ме е чул, защото отпива от виното.

— Името ти е Ники, нали? Мисля, че Хари те нарече така.

Учудена съм, че помни.

— Ники, нямаш представа в какво ще се забъркаш. Първо, аз не съм учител. Мразя учителите и преподаването. И няма жена, която да издържи на начина ми на живот. Не искам всеки вторник и четвъртък да се влачиш из пустинята. Ненавиждам установения ред. Нямам тоалетна, нито течаща вода. Онова окъсано парче дунапрен е моето легло. Невинаги спя в него. Имам много работа и тук просто няма място за нищо друго.

Поглежда ме. Главата му е вирната като на птица. Отвръщам на погледа му. Спайк отново придобива онзи вид, който ме кара да мисля, че съм прекъснала нещо.

— Защо не опитаме? Не е необходимо да ме обучаваш и да ми даваш уроци. Само ми позволи да те гледам как работиш и да ти помагам. По-издръжлива съм, отколкото изглеждам. Не се страхувам.

— А би трябвало. Откъде знаеш, че не съм като Чарлс Мансън и не примамвам хубави млади момичета да идват тук, в пустинята и да живеят с мен? Хълмовете наоколо може да са пълни с жени, изнасилени и убити от мен. Помисли ли за това?

Няма какво да кажа. Вглеждам се в бледосивите, жарки и сякаш стоманени очи и за пръв път разбирам жертвите на Мансън.

— Ники, аз ходя в града веднъж седмично. Отивам до най-близкото населено място и си купувам соя, ориз, брашно, сорго, десетина торби цимент, олио и дузина яйца. С това се храня. Без цимента, разбира се. Нямам много пари и не продавам скулптурите си. Дори не се опитвам да го правя. С удоволствие бих се възползвал от парите, но цялата работа ще ми отнеме твърде много време… Печеля малкото пари, от които се нуждая, като от време на време работя в града. Там всички ме познават. Трудолюбив съм. Обикновено за два-три дни изкарвам достатъчно, за да преживея един месец.

Той става и се протяга. Изпили сме виното. И аз се надигам.

— И така, гониш ме оттук.

— Не съм казал такова нещо. Само се опитвам да ти обясня какво е положението. Ако ми плащаш достатъчно, за да не се налага да ходя в града и да се занимавам с разни тъпотии, това ще бъде страхотно за мен. Само не ми пречи. Ако можеш само да поддържаш нещата тук, без да смущаваш работата ми, и това ще бъде страхотно.

Усмихва се.

— Научиш ли се да живееш в ателието на един скулптор, без да го смущаваш, значи си научила много. Не съм Чарлс Мансън, а само един обикновен любител на секса сред природата, но те предупреждавам, че ако се мотаеш край мен с онези хубави щръкнали гърди, непременно ще си го изпросиш. Ако това не ти харесва, по-добре се върни в „Ла Джола“ и остани там.

Той минава покрай мен и се отправя към вратата, за да започне работа върху мечката си. Заставам пред него и разкъсвам потната си фланелка. Воня, но не повече от него.

— Мисля, че ще се оправя.

 

 

И той започва да ме оправя. Ето, така започна всичко. Няма да повярвате, но в разгара на най-страхотното чукане, което ми се е случвало, Спайк става, взима едно от онези германски канчета и гол-голеничък отива да поръси с вода мечката.

 

 

Върнах колата на Ейми Лу, взех си багажа, отидох в административния отдел и им казах, че напускам. Трябваше да се срещна с педагог-консултант, за да обясня защо. Съчиних някакви лъжи, че семейството ми във Франция се нуждае от мен.

Изтеглих от банката всичките си пари — изпратените от мама и татко и спечелените миналото лято, когато работих като сервитьорка. Общо две хиляди долара. Поисках ги в банкноти от двайсет. После помолих Ейми Лу да ме закара до онова място на магистралата, откъдето поех пеша. Носех много лични вещи, но ги скрих в един храст на около петдесет метра от шосето. Можех да се върна да ги взема по някое време или Спайк да ме закара. Метнах каквото можах на гърба си и тръгнах. Ейми беше убедена, че съм откачила. Предполагам, че наистина беше така.

Положението беше лошо — точно както той го описа. Денем беше горещо, а нощем — студено. Макар че добре изтупах онзи мръсен дунапрен, вонята на пот остана. Готвех в една тенджерка над огъня в дъното на ателието. Опитах всички комбинации от ориз, соя и сорго, които можах да измисля. Спайк нямаше дори сол, пипер и кафе.

Той пикае където му падне. Понякога дори не прекъсва работата си, а просто го изважда и поръсва камъка. Казва, че урината придавала индивидуалност на скулптурата. Така е, но вони ужасно. Според Спайк, когато си живял твърде дълго в пустинята, фактът, че тялото ти все още отделя течности, е истинско чудо, нещо, на което трябва да се радваш.

Аз отивах някъде встрани, когато ходех по нужда. Но постепенно свикнах да не ми пука, особено нощем, под онова невероятно небе.

Спайк върши своя дял от домакинската работа — цепи дърва и пали огъня. Пере и дрехите. Прави го, като ги слага в една циментова вдлъбнатина, която е изкопал в дъното на жилището си и ги тъпче с крака. Големият проблем е водата. Той твърди, че по този начин изразходва най-малко вода. Сетне простира прането върху храстите. Дрехите съхнат на слънцето и ухаят на чисто.

Всъщност няма много неща за пране. Спайк има три чифта от онези страхотни срязани джинси „Ливайс“, които е купил от Армията на спасението. Не носи бельо. Аз имам бельо, джинси и няколко фланелки. Денем става толкова горещо, че се събличам до кръста. Разхлаждам се и дори зърната на гърдите ми започват да почерняват от слънцето. Търкаме чиниите, тенджерите и тиганите с пясък.

Не се любим често. Спайк се държи като обсебен. Често заспива в три-четири сутринта, сред отломките, които е дялал в продължение на десет-дванайсет часа. Понякога го довличам до леглото, но друг път той е като труп и не мога да го помръдна.

Не разбирам какво се опитва да направи, защото не говори много.

Показва ми как да си служа с дървения чук и как да остря длетото. Донася няколко големи камъка, тежащи по петдесетина килограма и ме кара да ги обработвам. Когато за пръв път отиваме в града, аз си купувам ръкавици, защото ръцете ми са изранени. Ала не виждам раните да заздравяват. След всичките тези години Спайк има ужасно груби ръце — сякаш е водил юмручен бой на живот и смърт.

Установих, че боравенето с камъка донякъде прилича на юмручна схватка — поне както аз си я представям. След известно време човек загубва всякакво чувство за време и болка. Единственото ти желание е да се пребориш с проклетия камък и да го превърнеш в онова, което искаш. Въпрос на надмощие.

Стоя при Спайк пет месеца. Разбирам, че никога няма да стана добър скулптор. Тъпотиите, които ни преподаваха в „Ла Джола“, бяха ужасни, но за съжаление, аз мога да правя само това.

Спайк проявява деликатност по въпроса, но аз знам, че нямам талант. Е, бележа напредък, но някак не мога да работя в три измерения. А Спайк сякаш се е слял с камъка.

 

 

С помощта на теглича на пикапа успяваме да измъкнем мечката от дупката, влачим я и я изправяме до вратата. Цяла седмица Спайк изглажда краищата. После я измазва с гипс и започва да рисува. Това продължава още две седмици. Накрая скулптурата сякаш оживява — не само мечка, а въплъщение на цялата мощ и слава на природата. Така прави Спайк — надминава обикновените неща и ги прави необикновени.

Започвам да изпитвам силно желание да имам бебе от него. От три години взимам хапчета против забременяване и искам да ги спра. Да бъда истинска жена. Всички приказки, които съм чувала и клетвата ми да бъда самостоятелна и да живея сама, изглежда се стопяват тук, в пустинята. Заприличала съм на индианка и най-лошото е, че това ми харесва.

Една нощ, след като сме се любили, казвам на Спайк, че искам да имам бебе. Той лежи по гръб, а главата ми е на гърдите му. Спайк не помръдва. Това се случва често и ти не си сигурен дали те е чул, защото се бави с отговора си. Накрая прокарва пръсти през косите ми.

— Щом искаш, Ник, аз нямам нищо против. Твоя работа. Моята е да правя скулптури. Но не мога да бъда баща на детето. Пък и точно сега не искам. Няма място. Онези камъни и скали са децата ми. Ще имам чувството, че ги изоставям. Разбираш ли?

Разбирам и знам, че той говори сериозно. В живота му едва има място за мен. Дори аз го притеснявам. Лежа будна цяла нощ и с мъка сдържам сълзите си.

На сутринта му казвам, че заминавам. Той работи върху един огромен, почти вертикален каменен блок. Два дни го влачихме от сухото дере. Спайк никога не ми казва какво ще прави. Чака да се досетя. Казва, че самата скулптура трябва да говори.

Той спира, стиснал в ръце чука и длетото — така, както го видях за пръв път. По тялото му се стича пот.

— Щом така искаш, Ники, добре. Можеш да стоиш тук, колкото желаеш. Както решиш. Ще ми липсваш.

Мисля, че последното изречение беше единствената лъжа, която ми е казвал.

 

 

Натоварихме моите вещи на пикапа и той ме закара чак до „Ла Джола“. Не разговаряхме много. Нямаше какво да си кажем. Остави ме пред входа на университета. Знаех, че Ейми Лу ще ме приеме. До началото на следващия семестър имаше само няколко дни. Спайк зави и потегли, като ми махна за довиждане. Гледах го и усещах колко много искам да имам нещо от него. Каквото и да е. И тогава реших, че ще намеря начин да забременея.

Записах се в последната минута и лекциите започнаха. Всичко ми се струваше още по-скучно и тъпо от преди. Копнеех да се върна при Спайк, но някак успявах да се преборя с желанието си. Получих писмото, в което татко ме канеше да се съберем за Коледа и започнах да кроя планове и да разучавам някои неща. Обадих се по телефона и се учудих, когато татко отговори. Попитах го дали ще има нещо против, ако доведа един приятел.

— Стига и ти да дойдеш, Ники. Ще кажа на майка ти. Сигурен съм, че няма да възрази.

Установявам, че със студентската си карта ще мога да взема два билета за отиване и връщане с парите за самолет, които татко ще ми изпрати.

Родителите ми нямат представа, че пет месеца съм живяла в пустинята със Спайк. Не си пишем често. Ейми Лу бе събрала пощата ми и когато се върнах, видях писмото от татко. Беше го писал преди месец.

Първо отидох в Армията на спасението и намерих сравнително запазено парче дунапрен, дебело десет сантиметра. Само за десет долара. Беше съвсем малко използван. После купих бутилка вино и я увих в дунапрена. Завързах го с въже, за да мога да го нося на гръб. Ейми Лу се съгласи да ме закара до онова място на магистралата, но беше крайно възмутена от мен. Бях й разказала всичко, но тя имаше друго отношение към мъжете и не ме разбра.

Много е горещо. Стигам дотам, но не виждам Спайк. На пръв поглед в жилището му цари истински хаос. Но аз вече знам, че всяко нещо си има място. Спайк е нечистоплътен, но подреден. Храната и инструментите му са грижливо наредени. Само дето не разтребва и почиства по традиционния начин.

Пикапът го няма, затова предполагам, че е някъде в сухото дере и търси камъни. А може би е в града. Решавам да чакам.

Залавям се за работа. Навивам стария дунапрен и го завързвам с въжето, което съм донесла. Правя нещо като стол. Единственият тук. Разстилам новия дунапрен на мястото на предишния. Господи, изпитвам удоволствие, само като го гледам. Дано Спайк не си помисли, че се опитвам да контролирам живота му. Това беше единият от въпросите, по които спорехме. Исках ли да преместя нещо, трябваше предварително да му казвам. Спайк твърди, че можел да работи в това ателие със завързани очи, защото знаел къде се намира всичко и когато нещо се променяло, не се чувствал същият. Рискувам.

Слагам виното в сянката на канчетата за вода. И там е топло, но няма по-хладно място. Вече се потя като прасе.

Опитвам се да запаля огън, за да сготвя нещо за ядене, когато чувам бръмченето на пикапа. Толкова съм нервна, че не мога да стоя на едно място. Иска ми се да изляза и да го посрещна, но насила сядам на новия „стол“.

Спайк дръпва ръчната спирачка, тряска вратата и обувките му започват да скърцат по каменните отломки. Насочва се към канчетата с вода и ме съзира. Вторачва се в мен, без да каже нищо. Аз ставам.

Сетне се приближава и ме прегръща. Вкопчвам се в него като в живота — неговия и моя. Почти съм забравила как мирише. Ако някой успее да бутилира този мирис и да го продава на мъжете, жените ще пощуреят.

Спайк слага ръце на раменете ми и се дръпва назад. Още не ме е целунал.

— Каква огромна изненада. Изглеждаш страхотно, Ник. Тъкмо си мислех за теб. Дълбаех дупка в един голям камък и толкова се възбудих, че си спомних колко хубаво си живеехме двамата.

Той поглежда натам, където обикновено е проснат дунапренът му.

— Божичко. Виж ти. Това място се превръща в луксозен палат.

Сетне съзира стария дунапрен.

— По дяволите. Имаме дори стол. Страхотно.

Спайк подсмърча и подозрително оглежда хранителните си запаси.

— И дори си разтребила тая бърлога на греха. Да бъда проклет!

Взимам бутилката и му я подавам.

— Виното изглежда много добре, Ник. Но в момента онова легло ми се струва по-хубаво. Какво ще кажеш?

Отново се отпускам в прегръдките му и той ме вдига на ръце. Разсъбличаме се толкова трескаво, че кракът ми се схваща, докато се опитвам да събуя обувката си, без да я развързвам. Ала не усещам нищо друго, освен Спайк. Той е обезумял — напълно отговаря на представата ми за мъж, който живее сам в пустинята и дълго не е виждал жена. Направо ме плаши. Може би наистина е като Чарлс Мансън и първият път ми се е разминало по чудо.

Най-после се успокояваме. Изтощени сме. Протягам ръка и взимам виното. Този път съм донесла тирбушон. Измъквам тапата, а Спайк ме наблюдава. Редуваме се да пием от шишето — бавно и наслаждавайки се на вкуса. Спираме да пием всеки път, когато Спайк се възстанови. Още не сме разговаряли. Чакам подходящия момент, когато той сам повдига въпроса.

— И така, връщаш ли се при мен, Ник? Както вече казах, когато заминаваше, винаги си добре дошла.

— Не е толкова лесно, Спайк.

Устата му е пълна с вино. Преглъща бавно.

— Няма лесни неща.

— Спайк, остави ме да бъда сериозна само няколко минути и това ще бъде всичко.

Той пак отпива и кима, вторачил поглед в нагънатия метален таван на къщата си.

— Искам да имам дете от теб. Знам, че в живота ти няма място за мен, нито за бебето. Разбирам и уважавам това.

Спирам да говоря и чакам. Той още държи виното в устата си и съзерцава металния таван.

— Ще гледам бебето сама. Ще отида да родя във Франция, при родителите си. После ще се върна в Калифорния и ще оставя държавата да се грижи за мен като самотна майка. Проучих всичко и ще живея с онова, което ми дадат. Знаеш, че мога да се оправям с малко пари.

Той преглъща и ме поглежда.

— Ти си ненормална, Ник. Не мога да участвам в такова нещо. Знаеш, че все някак ще съумееш да ме обвържеш. Познаваш ме добре. Аз дори не позволявам да докоснат камъните, които извайвам. Мога да се посветя на бащинството и да загубя контрола над живота си. Съзнаваш това, нали?

Провалям се. Опитвам се да започна отначало, но с мъка сдържам сълзите си.

— Добре, да забравим този въпрос. И без това първо искам да разговарям с родителите си. Те заслужават поне това. Но има и още нещо. Татко ми изпрати пари да отида при тях за Коледа. Ще стигнат и за двама ни. Семейството ми прекарва празниците в една долина с повече камъни, отколкото някога можеш да изваеш. Бих искала да се запознаеш с мама и татко. Може да отидем до Париж, където ще видиш скулптурите на Майо, Роден и Худин. Какво ще кажеш?

Убедена съм, че той пак ще отпие от виното, затова взимам бутилката от ръката му и вместо него, пия аз. Лягам по гръб и чакам. Както обикновено, Спайк мълчи и се бави с отговора. Решавам да чакам до утре — щом той иска така. Ала Спайк проговаря.

— Ще започна отзад-напред, Ник. Не искам да видя онези скулптури и стари градове. Аз нямам нищо общо с тях. И без това не мисля, че съм голям скулптор — само дялкам камъни и бъркам цимент. Произведенията ми нямат нищо общо с онези в музеите. Сигурен съм, че родителите ти са приятни хора, но не желая да се запознавам с тях. Трудно общувам. Затова обичам камъните — не се движат и са последователни. Пък и не мога да зарежа всичко това. Някой смахнат може да дойде тук с чук или с динамит и да унищожи всичко, което обичам. Постоянно ще се притеснявам.

Знаех, че ще реагира така. Преглъщам виното, което държах в устата си, докато той говореше.

— Добре. Не искаш да бъдеш баща, нито да дойдеш във Франция. Разбирам те. Наистина. Мисля, че си се вкопчил в себе си, в лудия у теб и в онези камъни. Освен това смятам, че може би си най-големият скулптор на нашето време. Никога няма да си простя, ако по някакъв начин разруша чудесния творчески свят, който си създал за себе си.

Вярвам на думите си. Но премълчавам факта, че Спайк ще бъде баща, независимо дали го знае или не. Това не може да нарани чувствата му.

Той ме поглежда. Претъркалям се върху него и изливам последната капка вино в устата му.

— Ще бъде както искаш, приятелю. А сега, хайде да се чукаме. Нямаш нищо против чукането, нали? То не пречи на работата ти. Само ми позволи от време на време да идвам тук и да лягам на този хубав мек дунапрен, а?

Той ме хваща за косите, доближава лицето ми до себе си и допира устни до моите. Иска да изпия виното, което се излива от устата му. И двамата се опитваме да преглътнем, но се задавяме. Смеем се и що се отнася до Спайк, въпросът е приключен.

 

 

Вдигам глава. Огънят е почти угаснал. Слагам едно дърво и пламъците лумват. Домъквам от купчината още две цепеници и ги хвърлям в камината. Духам и жаравата се разпалва. Бих искала да знам повече за изкуството как се пали огън. Винаги татко се е занимавал с това. Майк и Бен са наясно с въпроса. В семейство ни или има силен елемент на полово разделение, или наистина има разлика между момчетата и момичетата, мъжете и жените? Когато живеех в пустинята, Спайк палеше огъня. Така че това не се отнася само до нашата фамилия.

Влизам в хамбара и домъквам голямата жълта чанта. Божичко, колко е тежка. Слава Богу, чувствам се много по-добре, но краката ми още са вцепенени от снега и отчасти от морванските танци.

Прекарах страхотно. Беше ми приятно да виждам, че мъжете ме харесват. Лигите им започваха да текат, когато ме докоснеха или погледнеха в очите. Изглежда не забелязваха, че съм се закръглила. Всъщност това дори им допадаше — големи цици като на крава.

Когато след съжителството си със Спайк се върнах в цивилизацията, започнах да се тъпча като прасе. Може би се опитвах да забременея от храната. Но вероятно само наваксвах за онези помии от соя и сорго. Не знам, но за четири месеца напълнях с дванайсет-тринайсет килограма.

Знам, че мога да хвана някой от онези селяни, който да мине през целия установен ред и да се ожени за мен, но това е тъпо — все едно да си купиш кон, когато съществуват автомобили. А аз бях разглезена с дизелов двигател. Тук ще доя крави и ще паса овце на студа до края на живота си. И това не искам.

Там е въпросът. Пег и аз сме израснали в този странен междинен свят. Аз държа да направя нещо значително с живота си — да го превърна в истински. Мислех да се занимавам със скулптура, но сега знам, че контролираната лудост, която се изисква, за да бъдеш творец, не е присъща на нашето семейство. Може би само татко е такъв, и то без да е творец. Ала неговото изкуство е невидимо. Той се променя за секунди и обърква себе си и всички останали кое е реално и кое не. Господи, сигурно сме нещо средно между мама и татко!

Тя е праволинейна и здраво стъпила на земята, макар татко да казва, че земя не съществува. Организирана е и знае какво иска и как да го постигне. Татко е програмиран провал и псевдо философ. Би било страхотно да изваеш истински философски камък. Спайк би желал да опита такова нещо. Това е в стила му.

И все пак, макар да е странно, татко е чувствителен, интелигентен и отговорен. Жалко. Вечно върши нещо и се опитва да помага на мама в къщната работа. Домошар е, но същевременно ходи и на работа. Много ни е разглезил. Няма мъже като него. Всъщност, не е такъв. Всичко е част от някаква безумна игра, в която само той знае правилата и непрекъснато ги променя.

Подобно на Спайк, мъжете, с които продължавам да се срещам, са или чувствителни, интелигентни, интересни и жизнени, или обикновени, що-годе поносими жребци, които ту ме възбуждат, ту не, а единственото им желание е да имат постоянна работа, деца и успешна кариера.

Средно положение няма. Мисля, че точно това се случи с Пег — омъжи се за човек, който ставаше за момента. Но сега тя иска повече вълнения и мъж с буйно въображение. Трябва да я запозная със Спайк. О, не! Прекара ли и един ден в пустинята, тя ще се моли да се върне при Джордж. Опитвам се да й обясня, че идеалната комбинация вече не съществува. Нещо е станало.

И така, възможностите са следните — или раждаш бебе от интересен мъж, когото наистина уважаваш, или се обвързваш с някой смотаняк, който ще бъде постоянно с теб, дори когато вече не го искаш. Страхотен избор, няма що.

 

 

Най-после приключвам с нещата, които трябваше да направя. Надявам се всеки да ги хареса, когато ги получи.

Качвам се по стълбата и тихо се мушвам в леглото. Вече не ми е топло. Лягам по гръб и главата ми не се върти. Мисля, че най-сетне съм готова да се отпусна и да заспя, когато съвсем неочаквано започвам да плача като бебе. Хленча в навечерието на Коледа — точно когато очаквах, че ще бъда най-щастлива.

Избърсвам сълзите, но те продължават да се стичат по лицето ми. Сподавям риданията. Не искам да будя Пег. Нямам желание да разговарям с никого, да обяснявам и да изслушвам другите. В този живот има някаква загадка.

Досега не вярвах в това, но сега искам тази загадъчност да съществува. Да се уповавам на нея, без да разполагам с доказателства. Ей-така, без нищо. Може би защото сега знам някои неща. Ако ще ставаш човек на изкуството, трябва да умееш да вярваш в нещо. В каквото и да е. А аз съм забравила какво е вяра. Умишлено съм си я избила от главата. Докъде ли може да стигне човешката глупост?

Светът ми се струва противен. Ако имах близък човек до себе си, всичко щеше да бъде по-различно. Може би единственият смисъл в живота е да се забавляваш. Весела Коледа!

Трябва да поспя, защото утре тук ще бъде истинска лудница.

Вероятно плача от радост. Само че нямам такова чувство. А може би е така, но не го съзнавам. На татко това би му харесало.