Стоя на перона и постепенно ме обзема отчаяние, замислям се дали да телефонирам в Париж. В съзнанието ми се редуват какви ли не ужасяващи картини; сетне внезапно забелязвам съпругата ми и сина ми — те са последните пътници, които слизат от влака.

Не биваше да се притеснявам. Доколкото познавам Лорета, тя не е от хората, които ще си пробиват път по задръстения коридор на вагона, за да бъде сред първите, които ще слязат на перона. Ще седи невъзмутимо на мястото си, докато останалите пътници се блъскат и пъхтят под товара на тежкия си багаж; сетне без да бърза и някак царствено, сякаш пътува в собствен вагон и разписанието изобщо не я засяга, тя слиза от влака, като не пропуска да се усмихне приветливо на кондуктора. В това отношение двамата с Бен си приличат, но аз не съм като тях. Спадам към онези пътници, които с лакти си пробиват път, за да се озоват по-бързо на перона. Спокойствието им ме подлудява; предпочитам да не мисля за реакцията им на моето поведение.

И така, забелязвам ги как като в унес се движат зад тълпата забързани пътници; носят малко багаж. Откриват ме на перона и ми се струва, че удоволствието да бъдем заедно е взаимно. Чувствам, че коледните празници вече са започнали. Поглеждам изпод око Лор, за да проверя как реагира на срещата ни, ала тя сияйно се усмихва, сякаш иска да каже „нали светът е прекрасен“, тъй че не успявам да разгадая чувствата й. Майк често се усмихва по този начин, но неговата „маска“ е аматьорска и детинска в сравнение с тази на Лор.

Първо отиваме с колата до голям магазин, намиращ се на два километра извън града и наречен „Карефур“, което на френски означава „кръстовище“. Магазинът прилича доста на американски супермаркет — пред него има огромен паркинг, в търговската зала звучат коледни песни, за клиентите са осигурени колички за пазаруване. Оттук ще се снабдим с необходимите хранителни продукти и може би ще изберем подаръци за нашите съседи.

Най-важната ни задача е покупката на пуйката. Птицата трябва да е по-голяма, за да задоволи апетита на шестима души и при това да остане достатъчно месо за приготвянето на супа и на топли сандвичи.

Купих предварително от Париж по-дълготрайните продукти и те вече са складирани в мелницата; към тях спадат деликатеси като пушена сьомга, шоколади и няколко вида сухи сладки: вафлени пури, курабийки с шоколад и други, приготвени от овесено брашно и стафиди. Взел съм още по една бутилка „Коантро“, „Поар Уилям“, коняк и шампанско. Това са покупки, които правя само за големите празници. Похарчих още осемстотин франка за стоки, без които едно домакинство не може: ябълки, брашно, ориз, няколко вида сирена, захар, масло, консерви, кромид лук и няколко кутийки кибрит.

Тримата с Лор и Бен бутаме нашата количка по пътеките между полиците със стоки; спорим относно дадена покупка или постигаме взаимно съгласие, избираме това или онова, докато напълваме количката. Купуваме още мандарини и портокали, лешници за Коледните сладки. И още чувалче с небелени фъстъци, цикория, марули и домати; една глава целина заедно с листата за пълнежа на пуйката. Подозирам, че ще напълним не само нея, но и стомасите ни до преяждане.

Купувам и десетлитрово бидонче лак и нова четка за рисуване. Като се сетя за лака, сякаш мислите ми заблестяват.

Тайно пъхвам в количката комбиниран миксер за Лорета. Бен също ще получи мечтания Коледен подарък — двайсет и два калиброва пушка с телескопичен мерник, произведена в Русия. Нашето кротко, срамежливо момче, което скоро ще навърши петнайсет, има необяснима слабост към пушките. Посредством списанието „Оръжия и боеприпаси“ той е единствената ни връзка със свят, напълно непознат за нас. Лор се пита дали пушката е най-подходящият подарък за празник, който е символ на мира. Ала Коледа е празник и на любовта. За мен любовта означава да уважаваш мнението на другите, особено когато предпочитанията им се различават от твоите. Господи, на мен най-малко подхожда да изнасям лекции за любовта!

Бен проявява огромен интерес към въпроси, свързани с траекторията и точния мерник на оръжията, както и към оптиката. За него пушката представлява хитроумно измислено средство за изстрелване на предмет, който с голяма скорост изминава определено разстояние и попада в целта. Слабостта му към огнестрелните оръжия напомня страстта му към макетите на самолети и на делтапланери. Той изпитва страх, дори ужас от ловуването, както и от пътуването със самолет. Навярно никога няма да стане ловец, делтапланерист или военен.

Купуваме още две кукли и колички за тях, пумпал с монтирано в него влакче, което обикаля и свири, когато пумпалът се върти, плюс чувал с царевица за храна на патиците в езерото. За мадам Лемоан избираме саксия, в която са засадени различни растения. На сина й Филип, който е трийсет и седемгодишен ерген, ще подарим комплект шишенца, във всяко от които има различен плод, потопен в ракия, и едно от онези кученца, чиято глава се поклаща, когато го поставиш до задното стъкло на автомобила.

Близо до магазина продават коледни елхи. Дръвчетата са малки (нито едно не надвишава два метра), но са евтини, струват само осемнайсет франка. Когато излизаме от супермаркета, тъкмо разтоварват камион с нови елхи. Избираме най-кичестата и най-високата. Привързваме я върху колата, а Бен шокирано възкликва:

— Хей, татко, това не е елха, а някакво клонче.

Бързам да го успокоя, че съм открил няколко великолепни дръвчета в гората, близо до хижата на Майк. Филип ми каза, че този участък е собственост на мосю Буден и че вероятно ще успея да се споразумея с него да ни отсече една елха. В замяна ще получи разрешение да пасе магарето си Пом Пом на нашата ливада, когато отсъстваме. Да платим на някого да ни отсече елха посред бял ден няма нищо общо с усещането, което изпитваме при нощните набези за коледно дръвче, ала все пак този вариант е за предпочитане пред жалкото подобие на елха, привързано към покрива на колата ни.

Когато се озоваваме в центъра на Невер, часът е два следобед и уличното движение е убийствено. Случайно забелязваме автомобил, шофиран от някаква жена, с две деца на задната седалка, който освобождава място за паркиране на еднопосочната уличка зад пощата. Само че ние не можем да влезем от тази страна. Кавалерски пропускам дамата, сетне бързо подкарвам на заден ход по тясната уличка, като се старая да не ударя някоя от колите, паркирани почти една до друга. Едва ли на света има по-бездарен човек от мен, що се отнася до управляването на автомобил на заден ход. Мисля си, че за това се изисква специален талант като на жонгльорите и на въжеиграчите и че не го притежавам. Някои хора са способни да паркират на заден ход за секунди, като използват само огледалото за обратно виждане. А пък аз трябва да се извърна почти напълно и да гледам назад, при това не всеки път се справям със сложната задача.

Лорета е коленичила на седалката; бърше задното стъкло и се опитва да ме насочва със спокоен глас, за да не ме паникьоса. Бен се е сгушил на седалката до мен, сякаш всеки миг очаква върху него да полетят счупени стъкла. Карам възможно най-бързо, макар да изпитвам непоносима болка в гръбнака, защото всеки момент мястото може да бъде заето от автомобил, който е влязъл в уличката според изискванията на пътния знак. Успявам да изпреваря някакво пежо; шофьорът кисело се усмихва, изчаква, докато след четвъртия опит успявам да паркирам, сетне пежото се стрелва покрай нас. Оставаме в колата още няколко секунди, докато възстановя душевното си равновесие.

Пазаруването в Невер неизменно ми доставя удоволствие. Улиците са украсени за празника, но украсата не е крещяща и безвкусна. Липсват високоговорители, от които гърмят коледни песни. Улиците в центъра на града са затворени за превозни средства. Магазините са старомодни, в повечето от тях са запазени дървените скърцащи подове. Асансьорите представляват метални клетки, които се полюшват по време на движение и подскачат при спиране. Взимат пътници само нагоре; на слизане клиентите трябва да използват стълбите.

Тримата се разделяме, след като се уговаряме да се срещнем на паркинга в три часа. Ще тръгнем по-рано с надеждата да се приберем преди падането на мрака. По това време на годината и особено когато е облачно, в пет вече е тъмно като през нощта. В един магазин намирам много хубав сглобяем макет на самолет „Сопуит Кемъл“, с каквито са летели пилотите през Първата световна война. Купувам и уред за печене на вафли като подарък за цялото семейство, както и електронна игра за Бен. Ще оставим уреда в мелницата, където разполагаме с повече време за приготвяне на закуската. Откривам фотоапарат „Полароид“, с който Лор не ще има проблеми, макар да й липсват технически познания, купувам и две ролки филм. Не пропускам да взема свещници и свещи за елхата.

Уговорил съм с един приятел-художник, който живее в Париж — да нарисува портрети на момичетата. Знам, че го бива, те са на възраст, когато чертите им едва ли ще се променят, а пък парите ще бъдат добре дошли за приятеля ми; накратко — с един куршум три заека.

Откакто момичетата пораснаха, все не успявам да им поднеса подарък, който да им хареса. Купуването на дрехи се оказа пълен провал; Маги все още потръпва при спомена за оранжевия дъждобран, който й подарих за петнайсетия рожден ден, а Никол изобщо не благоволи да обуе високите до коляно ботуши, с които се опитвах да я зарадвам на Коледа, когато беше четиринайсетгодишна. Очевидно те се сблъскват със същия проблем при избора на подарък за мен. Мразя да ми купуват каквито и да било, всъщност не ми хрумва за нещо, което бих искал да притежавам; поне не за нещо, което те могат да си позволят. Никой не може да купи времето, любовта и разбирателството. Те са прекалено крехки, трудни за транспортиране.

Срещаме се до колата. Дори Бен е направил покупки и в таратайката почти не остава място както преди три дни, когато я бях натоварил с багажа от Париж. Лорета се настанява на задната седалка, а ние струпваме пакетите в скута й и около нея; дългите крака на Бен не му позволяват да седи отзад, а Лор се страхува да пътува на „мястото на самоубиеца“.

Наближава четири, когато напускаме магистралата и поемаме на второкласното шосе; смрачава се и макар дърветата и полята все още да са покрити със сняг, тясното шосе е почистено. Включвам на дълги светлини не защото е прекалено тъмно, а поради липсата на клаксон, който би трябвало да натискам на всеки завой. Тукашните шофьори не могат да свикнат с мисълта, че не са сами на шосето и имат навика да карат по средата на пътя. По тези места е много по-вероятно да загинеш при челен удар, отколкото да умреш, намушкан от някой глиган.

Преодоляваме без инциденти заледеното шосе, лъкатушещо надолу по хълма и спираме пред нашия дом. Мелницата е уникална с това, че е изградена в самия бент; пътят, по който пристигнахме, се намира на около пет метра под равнището на дигата. Хамбарът, превърнат в гараж и избата са откъм шосето. Онази част от мелницата, която сме приспособили за жилищна площ, и където се трудих цели три дни, опитвайки се да създам илюзията за домашен уют, е откъм горната част на бента. Входната врата се намира само на три метра от езерцето и на едно ниво с него.

Залавяме се с разтоварването на багажа. Бен ми помага да свалим елхичката от покрива на колата. После ще прибера автомобила в гаража; искам да бъда в мелницата, когато новодошлите видят как съм подновил всичко, забележат завесите, подредените шкафове, чистотата, зелениката, боровите клонки и украсата.

Лорета и Бен грабват част от провизиите и заобикалят сградата, за да влязат през вратата откъм бента. Аз пък минавам през избата, тичешком изкачвам каменните стъпала, отмествам капака на пода и се озовавам в стаята. Запалвам осветлението, драсвам клечка кибрит и я поднасям към предварително подредените дърва в камината и включвам новия газов радиатор при влизането на жена ми и на сина ми. Отварям входната врата и безмълвно им правя път.

Бен моментално се насочва към любимите си огнестрелни оръжия, които съм окачил край камината.

Лорета изпада във възторг, което ме кара да си мисля, че усилията ми не са били напразни; моментално забелязва завесите и чистите прозорци и заявява, че „блестят дори в мрака“. Прехласва се по украсата, коментира, че всичко е подредено и чисто. Късметлия съм, че съм взел жена, която обича домашното гнездо. Ала при все това имам неприятното чувство, че тя играе някаква роля, че се преструва, опитвайки се да ми достави удоволствие. Дано да успея да я задържа по някакъв начин. Изтръпвам при мисълта, че ще трябва да живея без нея.

Огънят в камината моментално пламва, не се носят кълба дим. Лор забелязва дори и това, че съм изгребал проклетата пепел от камината.

С Бен изваждаме останалите покупки от колата, а Лорета ги прибира и подрежда. Отново подкарвам колата през участъка, покрит със сняг и с размекната кал, и успявам да я вкарам в гаража без да се блъсна в някой от мотоциклетите или пък в разхвърляните мотоциклетни резервоари, карбуратори, резервни гуми, ръждясали инструменти. Сетне се справям с резето, съединяващо двете крила на огромната порта, промъквам се пред вратичката и този път като по чудо не нагазвам в калта. Докато минавам през избата, събирам цял наръч подпалки, с които утре сутринта ще подкладя огъня.

Чувствам се прекрасно, след като отново съм заобиколен от най-близките ми хора. Каменните стени, масивните греди, проблясващото езеро и буйният водопад изобщо не могат да изместят или да компенсират усещането, че обичаш и че си обичан. Сигурен съм, че тази нощ ще се различава от трите предишни. Когато съм сам, спя непробудно и не сънувам. Щом Лор е в леглото до мен, задължително сънувам и от време на време се събуждам. Зная, че спя и не се чувствам самотен.

След вечеря запалваме червените свещи, поставени в сребърен свещник, който случайно открих и излъсках. Изглеждат прекрасно върху масата, застлана с червената покривка — остатък от цял топ плат. С Лор пеем коледни мелодии; Бен слуша. Забих елхичката, която купихме в Невер, в дупката на резервния воденичен камък. Той се намира вляво от входната врата. Някога там имаше два камъка, поставени един върху друг, ала вградих горния в основата на камината.

Използвах три автомобилни крика и няколко здрави греди, за да го изтъркалям до стената, като междувременно замалко не получих инфаркт. Камината е огромна, изградена е от грубо издялани камъни и се издава напред в стаята като датска пещ; отворът й прилича на отвор на пещера.

В помещението се носи уханието на Коледното дръвче и на боровите клонки, както и на дима от свещите и от горящите дърва в камината. Остават само два дни до празника, а аз все още не съм решил как да постъпя. Трябва да кажа на Лор, не е честно да продължавам да живея по този начин.

По-късно, когато сме сгушени в леглото и се вслушваме в рева на водопада, в пращенето на огъня и в равномерното дишане на Бен, който спи на походно легло, поставено пред камината, Лор въздиша както прави преди да потъне в сън и промърморва:

— Навярно момичетата ще пристигнат утре; би трябвало вече да са в Париж.

Казвам си, че след по-малко от час Бен ще навърши петнайсет. Не след дълго с Лор ще прекарваме коледните празници сами, стига да не се разделим. В този миг за пръв път осъзнавам, че съм живял със съпругата си два пъти по-дълго от с когото и да било, тъй като родителите ми са мъртви и съм единственото им дете. Тя е единствената ми връзка с „реалния“ свят.

Ден след Коледа се навършват трийсет години от сватбата ни.

На сутринта докато закусваме, мадам Лемоан наднича през прозорчето на входната врата, сетне почуква. Заобиколила е целия бент и е слязла по тесните и хлъзгави каменни стъпала. Помолих я да запише номера, ако някой телефонира със съобщение за нас, и да завърже хавлиена кърпа на дръжката на нейната врата. От западния прозорец на мелницата прекрасно се вижда въпросната врата и от няколко дни редовно поглеждам с надеждата да забележа уговорения сигнал.

Наскоро мадам Лемоан отпразнува осемдесетия си рожден ден. Преди пет месеца тя прекара инсулт, след който получи частична парализа и паметта започна да й изневерява. Сега почти напълно се е възстановила, но в никакъв случай не бива да тича из дълбокия сняг и калта, за да предава съобщения.

Упорито отказваме да си поставим телефон. Смятаме, че телефонът, радиото и телевизията ще нарушават спокойствието ни. Първи в градчето се обзаведохме с модерна тоалетна, но сега сме единствените без трите гореизброени придобивки на цивилизацията. Съобщили сме телефонния номер на мадам Лемоан само на нашите деца и на неколцина приятели. Вече знам, че ни търси някой от тях, когато съседката задъхано произнася:

— На телефона!

Поканвам я да влезе, а Лорета отива в дома й, като минава край бента. Почти съм сигурен, че телефонира Никол, както самата е сигурна, че точно Лорета ще й се обади. Тук е мястото да се впусна в обяснения защо мразя да говоря по телефона, ала няма да го сторя. Мисля, че тайно изпитвам страх от гласовете на невидими хора, които достигат до мен незнайно откъде.

Настанявам старицата в люлеещия се стол пред камината, до нашето мъничко коледно дръвче. Подавам й чаша чай с две бучки захар, изваждам апарата и измервам кръвното й налягане. Мадам Лемоан се люлее на стола и се усмихва.

Лор научи обитателите на селцето да пият чай. Преди нашата поява те обичали силното кафе, или un canon — чаша силно вино, или пък naole — концентрирана алкохолна напитка, приготовлявана от плодовете, които са изпопадали от дърветата, местна версия на джибровата ракия.

Отначало само мадам Калве, мадам Лемоан и мадам Русо пиеха чай; Лор беше шокирана, когато откри, че изсипват в чайник английския чай, който им беше подарила за Коледа, и го варят. Сигурна беше, че след няколко години ще бъдат мъртви след отравяне с танинова киселина.

След този инцидент тя посвети обитателките на селото в тънкостите на приготвянето на истински английски чай: как да използват студена вода, как да дръпнат чайника от огъня в момента, когато заври, как да го подсушават, колко лъжички чай да поставят и как да го оставят да покисне в продължение на три минути. Дори ги убеди да го пият без сметана и без захар. Единствено с мен удари на камък, макар че обикновено постига своето и е доста убедителна. Нищо чудно да накара местните жени да плетат специални покривчици за чайници.

Освен че показах на обитателите на селцето как да си направят модерни тоалетни, моят принос към обществения живот е „кръвното налягане“. Когато сме тук, всяка сутрин устройвам импровизирана клиника: измервам кръвното налягане и пулса на стариците, преслушвам ги и чувам биенето на сърцата им под сбръчканите и увиснали гърди. От време на време по някой от мъжете, Пиер, Клод или Филип е мой „пациент“; навярно си мислят, че измерването на кръвното налягане действа терапевтично.

Мадам Лемоан е твърдо убедена, че нямаше да получи инсулт, ако през лятото съм бил в селцето, не в Америка. Действително изпитвам леко угризение на съвестта.

Когато кръвното й е по-високо от осемнайсет на десет (французите го измерват в сантиметри, не в милиметри), й давам петмилиграмова таблетка валиум и нещо диуретично. Обикновено тези хапчета вършат работа. Свършват и още нещо: в замяна на „лекуването“ получавам яйца, току-що застрелян заек, марули, картофи, домати, зелен фасул. Не си струва да засаждаме зеленчукова градина. Да стискаш гумената помпичка на апарата за кръвно е далеч по-лесно, отколкото да копаеш спечената земя и да носиш вода.

Спускам навития ръкав на мадам Лемоан и й съобщавам добрата новина — dix-sept sur huit, сто и седемдесет на осемдесет (може би инсултът е изиграл някаква роля), сетне вдигам глава и виждам как Лор влиза усмихната, като си тананика.

Всеки, който не я познава, би предположил, че е получила добри новини. Ала след като съм живял цели трийсет години с нея, не съм сигурен какво означава доброто й настроение. Лорета е способна да прекъсне безгрижното си тананикане и най-невъзмутимо да съобщи, че Рим е паднал, че американският президент е мъртъв, че някой е неизлечимо болен от рак или пък че дългогодишни съпрузи искат развод. Обикновено тя пее, когато е изплашена, изпаднала в депресия или е объркана — навярно това е начин да се стегне. Бедата е там, че Лорета пее, тананика и подскача и в случаите, когато е щастлива. Подобно поведение ме обърква. Всъщност подскачането издава истинските й чувства; тя слезе по стълбите с лекота, нетипична за жена, наближаваща петдесетте, ето защо не очаквам да чуя най-лошото.

— Беше Никол. Те са добре. Но багажът й се е загубил във Франкфурт, където са сменили самолета, така че ще бъдат тук едва утре сутринта.

Съжалявам, че няма да отпразнуваме заедно с тях рождения ден на Бен, но може пък да е за добро. Така двамата с Лор ще посветим на него цялото ни внимание.

На практика Бен е израснал като единствено дете; изобщо не си спомня кога братята и сестрите му са живели заедно с нас. Всъщност за него те са по-скоро далечни роднини.

Някак си не е честно, че рожденият му ден се пада на Бъдни вечер, още повече, че ден след Коледа с Лор празнуваме годишнина от сватбата ни.

Радвам се, че гостите няма да пристигнат днес, тъй като съм намислил да лакирам; напоследък ме е обзела истинска мания по лакирането. Правя го както някои хора почистват мазетата или таваните си, измиват колите или прозорците си, излъскват обувките или сребърните съдове. За мен това е начин да забравя неприятностите, да успокоя нервите си, когато изпитвам объркани чувства.

Осъзнавам, че действително съм объркан. Доскоро си въобразявах, че се справям с положението и че всичко ще бъде наред, ала сега не съм толкова сигурен.

Непрекъснато си повтарям, че причината е в нежеланието ми да причиня болка на Лор. Но истината е друга, по-дълбока. Страхувам се да мисля как ще живея без нея.

Зная, че постъпвам егоистично. Страхувам се от думите, които ще си разменим. После нещата ще станат непоправими. Изпитвам страх от самия себе си, нямам представа какво се върти в главата на Лорета, какво е намислила.

Част от съзнанието ми отказва да възприеме онова, което се случва. Неприятно ми е да се мисля за страхливец, ала навярно съм именно такъв. Струва ми се, че Лорета възприема нещата не толкова трагично като мен; сигурен съм, че страда и сърцето ми се къса всеки път, когато я погледна. Би било по-добре да поговори с мен за онова, което я терзае. Досега винаги е била откровена и пряма. За разлика от нея аз обичам да увъртам и не се решавам да изплюя камъчето, както се казва в подобни случаи.

Отварям кутията с лак, който е толкова гъст и прозрачен, че прилича на течно стъкло. Когато лакирам дървените повърхности, те ще изглеждат така, сякаш са влажни, пукнатините ще се заличат и мебелите ще станат като нови.

Помитам пода и освобождавам от излишни вещи пространството около нашите легла и умивалника. Потапям четката в кутията и се залавям за работа. Лакът попива в изсъхналите, грапави дъски и те сякаш грейват. Става ми леко на душата; нанасям политурата с равномерни движения.

Ще лакирам пода на части. Този лак съхне бързо; възможно е да свърша всичко за един ден.

Докато работя, ми хрумва, че лакирането е отражение на моята жизнена философия. Начин е да вземеш онова, което имаш или си въобразяваш, че имаш, и да направиш така, че всички да го забележат. Нямам представа как въпросната теория се „връзва“ с идеята на Камю за съхраняване на илюзиите, ала все пак чувствам, че помежду им има нещо общо. Предпазвам повърхностите и същевременно правя нещата да изглеждат по-красиви, отколкото са всъщност. Все пак това не е толкова лошо, нали?

Изпитвам истинско блаженство от работата си. Лакирам бюфета, който сковах преди дванайсет години от дъските, останали след разрушаването на бараката край мелницата. Лакирам кутията за хляб, барометъра, дървеното приспособление, с което някога са повдигали и премествали воденичните камъни, а сега на него е закачен полилей с пет крушки.

Лакирам полицата над камината. Лакирам огромната маса, която монтирахме върху воденичните камъни. Лакирам шкафа, където държим храната; вратата към хамбара и, разбира се, целия под, като поставям дъски, за да се движим из помещението. Тъкмо се занимавам с една от поддържащите греди, когато Бен ме потупва по рамото.

— Татко, погледни, пропуснал си да лакираш дървата в камината.

Думите му спират устрема ми. Поолекнало ми е на душата, освен това неусетно съм употребил целия лак. Ще посрещнем празника с наполовина лакирана греда.

В мелницата мирише като в ателиетата в близост до парижкия ни апартамент, където изработват мебели в стил Луи XV и Луи XVI.

След като обядваме, с Лор даваме на Бен самолета. Синът ми е възхитен от подаръка. Заедно успяваме да го сглобим до три часа. Бен пожела празничната вечеря да бъде в местния ресторант на мадам Льо Паж, но държи за десерта да се приберем в мелницата и да хапнем торта, приготвена от майка му. Помоли (ако е възможно) главното блюдо да бъде pintade — френска токачка. Лор прескача до дома на мадам Лемоан да телефонира в ресторантчето и да провери дали е възможно да изпълнят желанието му. Връща се усмихната, тананика си и подскача, ето защо изобщо не я питам какво са й отговорили. Тя заявява:

— Ще включат в менюто пържени картофи и бут по морвански. Мадам Льо Паж е ужасно любезна.

С Бен сме на хълма; нагласяваме крилата под ъгъл, обръщаме елероните и притягаме витлото, което се задейства чрез ластик, когато забелязваме мосю Буден да се изкачва по пътеката.

Всъщност в този момент съм на стълбата и се опитвам да сваля самолета на Бен от най-високите клони на един дъб. Горчивият опит ни е научил при подобни случаи винаги да донасяме стълба и върлина, завършваща с чатал. Внимателно я подпъхваме под самолета и го изтикваме нагоре. От опит знаем, че опитите да се свали самолета чрез тръскане на дървото или чрез дърпане, може да се окажат фатални за нашето творение.

През лятото проектираме и конструираме собствени модели на самолети — безмоторни и с батерии. Експериментално сме изработвали и модели с мотори, но шумът, миризмата на бензин и бързината не ни допадат; искаме нашите самолетчета да приличат колкото е възможно повече на птици.

Както вече казах, когато мосю Буден пристига, аз съм кацнал на стълбата и с върлината се опитвам да освободя самолета. Бен страда от аерофобия, ето защо на мен се пада честта да „спасявам“ моделите, попаднали в най-високите клони. Най-сетне подхващам самолетчето както трябва и то плавно се спуска към земята. Бен понечва да хукне след него.

— Почакай, Бен; първо трябва да сляза.

Синът ми придържа стълбата, за да не се изплъзне от чатала на дървото, където сме я закрепили. Аз също изпитвам страх от височините. Скачам от предпоследната пречка, приближавам се до мосю Буден и се ръкувам с него.

Неизменно се чувствам неловко в присъствието му. Напълно оправдавам Лорета, която се страхува от него. В този човек има нещо диво; изглежда ми лукав и непредсказуем като хищно животно. Веднъж Лорета ми каза, че той е олицетворение на онова, което кара всички жени да се страхуват от представителите на силния пол, в него се забелязвали атавистичните черти на самеца, който не се подчинява на обществените условности.

Семейството му живее в съседното село. Той е създал девет деца — седем момичета и двама сина. Единият, много симпатично момче, през лятото возеше Бен и децата от селото в старомодната каручка, теглена от магаре. Казваше се Тиери, но преди шест месеца катастрофира с мотоциклет и почина.

Когато отидох при мосю Буден да се договорим за елхата, направих опит да му изкажа съболезнованията си. Мисля, че най-страшно е да надживееш собственото си дете. Десет пъти по-лошо е от онова, което може би ще се случи с нас.

Той свали шапката си — изтъркана, кафява филцова шапка, избеляла на мястото, където някога е имало копринена лента. Носи я със спусната периферия и жълтеникавите му очи, дълбоко хлътнали в орбитите, почти не се виждат. С тази шапка изглежда така, сякаш вечно се пази от слънчевите лъчи или от дъжда.

Прокара пръсти през необикновено гъстата си, къдрава прошарена коса и завъртя глава, както би сторило магарето му Пом Пом, за да прогони досадна муха. Понякога ми се струва, че мосю Буден е слабоумен; идиот, способен да прави само деца. Може би Лор е права, тя рядко греши в преценките си. Завъртането на главата беше единственият знак, че е чул думите ми.

Майк твърди, че мосю Буден е истинско чедо на природата и че познава всеки храст, всяко дърво и всяка гъба в този район. Нищо чудно, тъй като съседът ни по цели дни броди сам по пътеките из безлюдната околност.

Може би мосю Буден разбира от растения и гъби, но няма абсолютно никаква представа каква трябва да бъде коледната елха. Влачи по снега някакво уродливо дръвче, което е високо най-много половин метър и не става дори за украса. Усмихва се лъчезарно. Обикновено физиономията му изразява безразличие и магарешки инат. Двамата с Пом Пом са си лика прилика.

Взимам клона, който би трябвало да мине за Коледна елха, и се преструвам на ентусиазиран. Бен отвратено извръща глава. Съседът отказва парите, които му предлагам и заявява, че в замяна Пом Пом ще използва нашата ливада. Действително думата „използва“ е съвсем правилна. Проклетото магаре изяде насажденията ми със сладка царевица и изгриза три ябълкови фиданки, както и две крушови дръвчета и едно вишнево.

Приемам мизерната елха, която трябва да изиграе ролята на пословичното маслиново клонче. Все пак е Коледа, нали? Същевременно трескаво обмислям откъде в последния момент да намеря истинска триметрова елха. Възможно ли е да убедя горкичкия Бен навръх рождения му ден да хукне да краде дръвче заедно с мен? Не е честно, освен това той се страхува до смърт от мрака.

От друга страна, възможно ли е да представя за коледно дръвче това хилаво клонче, това недоразумение? И то пред двете ни дъщери, след като съм ги накарал да пропътуват десет хиляди километра, да зарежат слънцето на Калифорния и Аризона, празненствата, приятелите, удобствата, и без особен ентусиазъм да приемат да гостуват в студената, примитивна мелница, сгушена в мрачната и самотна долина?

Трябва да предприема нещо! Мосю Буден тромаво се отдалечава, очевидно е безкрайно доволен от жеста си. Решавам, че няма време за губене — ще действам тази нощ и вероятно ще бъде най-добре, ако свърша всичко сам.

Морван се намира на около триста метра над морското равнище. Приблизително две трети от брезите, буковите дървета и ясените са били изсечени, за да се освободят пасища за животните, непокътнати са останали горите по непристъпните, стръмни склонове. Едно време ги изсичали, за да се снабдят с дърва за огрев. Сега повечето хора в долината се отопляват с нафта, малцина използват дърва дори за кухненските печки.

Напоследък различни предприемачи, предимно от Париж, започнаха да купуват залесените участъци. Изсичат дърветата и ги продават на фабриките за хартия или за огрев, сетне засаждат парцелите с бързорастящи борчета, които се търсят на Коледа. Това се практикува от петнайсет години насам.

За да се прекрати вандалската сеч, преди пет години беше създаден един от първите големи паркове във Франция, наречен на името на Морван. Нашата мелница се намира в западния му край. На запад от нас сечта продължава. Там растат предимно млади борови дръвчета, засадени преди десетина години. Морван вече се слави като „елховата“ столица на Франция.

Наумил съм си да задигна коледно дръвче от някоя ферма за елхи, намираща се извън парка. Намислил съм и куп обяснения, с които да се оправдая, ала не вярвам френският съдия да ги зачете.

Но нямам избор.

Когато показвам на Лор „коледното дръвче“, донесено от мосю Буден, тя е възмутена не по-малко от двама ни с Бен. Бяхме решили да бъдем по-скромни и да се лишим от огромната петметрова елха, която всеки път поставяме в ъгъла отдясно на камината. Невъзможно бе да подрежем клоните й, те не позволяваха да се отваря бюфета и препречваха пътя към тоалетната. Намислили сме тази година елхата ни да бъде по-малка, например триметрова, и да я поставим във воденичния камък от другата страна. Но в момента нямаме никакво дръвче, камо ли триметрово.

Лорета предлага да отиде с колата до Шато Шинон и да потърси елха. И без това трябвало да направи някои покупки. Твърде се съмнявам в успеха на това начинание — елхите, които според французите са високи, обикновено ми стигат до пъпа. Когато Лор отпътува, с Бен изваждаме украшенията, избърсваме стъклените топки; оправяме преплетените гирлянди и жиците на електрическите лампички. Независимо от всичко се подготвяме да украсим гигантска елха. Безсмисленото упорство понякога е велика двигателна сила.

Освен това почистваме яслата и я поставяме на перваза на западния прозорец. Украсявам я с електрически лампички. Бен отива да събере мъх за застилане на пода и на покрива на обора.

Онова, което правим, няма много общо с религията и не означава, че сме вярващи християни. Играем си на кукли, задоволявайки съпружеските и родителските си инстинкти, като се стараем бебето да бъде настанено удобно, заобиколено от майка си и баща си, от животните, които затоплят въздуха с дъха си, а парата от сеното, напоено с урина и с тор, е загрята от ферментацията. Тази картина ни е позната, наблюдавали сме нещо подобно много пъти тук, в селото.

Лор се връща, без да пее или да си тананика. И без елха. Обяснява, че в целия град нямало коледно дръвче, по-високо от метър. Идвало й докато пътувала към мелницата да спре край пътя и като бобър да прегризе стъблото на някоя елха. Успокоявам я, че довечера ще разреша този проблем. Тя не се опитва да ме разубеди. При все че изглежда деликатна и благовъзпитана, Лорета е много практична, когато се окаже в трудна ситуация. Благодарение на това свое качество тя прекрасно се справя със своите питомци-първокласници. Сигурен съм, че то би й помогнало, ако беше президент или директор на заводите „Форд“.

Вечерта отиваме пеша до ресторанта на мадам Льо Паж. Навън цари пълен мрак като в нощта, когато отидох да откъсна елхови клонки. Това ще ме улесни при опасното ми начинание. Когато излизаме от мелницата, термометърът показва три градуса над нулата и въздухът е влажен. Казвам на Бен, че нищо чудно отново да завали сняг. Това е най-голямото му желание за празника. Тайничко се надявам снеговалежът да изчака пристигането на момичетата. Те карат другата ни кола, „Форд Капри“, модел 1969. В сравнение с тази таратайка моят раздрънкан фиат изглежда като нов кадилак.

Вечерята е страхотна, токачката е приготвена превъзходно. Поръчвам за Бен цял литър лимонада, а ние с Лорета си позволяваме бутилка „Пули Фюме“, реколта 1976. Ние сме единствените посетители в салона, чиито стени са украсени с глави на препарирани елени и глигани. Ресторантът се нарича „Краят на лова“ и го посещават най-вече местните ловци.

Изминаваме пътя надолу по хълма, заобиколени от непрогледната тъма; когато се прибираме у дома, наближава девет. Разбърквам жаравата в камината, хвърлям още една цепеница в пламналия огън, слагам си ботушите и се подготвям за голямото приключение. Бен знае какво се готвя да сторя, но не предлага да ми помогне. Не го насилвам; в края на краищата кой би искал да прекара петнайсетия си рожден ден във френски затвор; освен това навярно страхът му ще ме изнерви още повече. Вероятно ако сме заедно, непрекъснато ще подскачаме и ще връхлитаме един върху друг в мрака.

Взимам ключовете за колата, които са закачени на пирон над камината, пъхвам в джоба си фенерчето, спускам се в избата през отвора в пода, грабвам триона, окачен над купчината нарязани дърва. Излизам и прецапвам през калта, за да вляза в гаража.

Този път няма да се нервирам, ако не успея да запаля колата; но двигателят очевидно е очаквал да чуе песничката на стартера и се включва при второто завъртане на ключа. Възбужда се лесно като нимфоманка. Откъде ли ми хрумна това сравнение? Опитът ми в областите на секса показва, че дори закоравяла нимфоманка не може да ме прелъсти. Но успях да прелъстя моя инатлив фиат; може би това е знак, че нещата ще се оправят. Шегувам се, разбира се.

Слизам да отворя двойната порта, с надеждата, че двигателят ще се задави и ще спре, но той продължава да работи равномерно.

Бавно изкарвам колата на заден ход; дано да заседне в калта, ала все едно се движа с вериги. По всичко личи, че не мога да избягам от съдбата си.

Изкачвам се по стръмнината към Вошо и се насочвам към Корбо. Карам още осем километра и отбивам по пътя към Монкарон. Отляво се издига елхова горичка; дръвчетата са засадени на половин метър едно от друго; повечето са едва два пъти по-високи от онова, което имаме, но забелязвам няколко, които отговарят на представата ми за идеалната елха. Изключвам фаровете и оставям да светят само стоповете. Толкова е тъмно, че почти не виждам пътя. Изгасвам двигателя и още петдесетина метра колата се движи по инерция. За щастие по шосето няма абсолютно никакви превозни средства. Недалеч забелязвам мостче, което е толкова тясно, че дори един автомобил би се затруднил да премине по него.

Седя в мрака. Спускам двете странични стъкла и се ослушвам; чувам само воя на вятъра, който огъва клоните и шума на капките, които падат от тях; от време на време се разнася писъкът на нощен ястреб или призрачния стон на бухал. Казвам си, че май ще е по-добре да се задоволим с дръвчето, което купихме от Невер, като към върха му привържем елхата на мосю Боден, та да изглежда по-високо.

Обръщам се и взимам триона от задната седалка. Предпазливо слизам от колата и безшумно притварям вратата.

Осветявам пътя си с фенерчето на Бен, ала то не ми помага особено много. Не виждам почти нищо и трябва да действам пипнешком. Препъвам се в мрака, пълзя, лазя и се привеждам, докато се отдалечавам от пътя и навлизам в гората. Опитвам се да не настъпя малките дръвчета, докато опипвам елхите отляво и отдясно, търсейки някоя по-висока от човешки бой. Тъмно е като в рог, така че не съм сигурен относно размерите.

Спирам и се ослушвам. Възможно ли е някой да се е скрил в гората, да се спотайва във влагата и в мрака, за да попречи на един провалил се философ да отмъкне някаква си елха? Разбира се, че е възможно! Налага се да използвам фенерчето. Трябваше да дойда по-рано и да си набележа подходящо дръвче както правя всяка година, ала заради пустия мосю Буден и неговото хилаво клонче не ми остана време.

Засенчвам с длан фенерчето и само тъничък лъч светлина се прокрадва измежду пръстите ми. Оглеждам се за подходяща елха. Забелязвам на двайсетина метра вдясно от мен едно дръвче с подходящата височина и при това доста кичесто. Изключвам фенерчето, като всеки миг очаквам някой да ми изкрещи от мрака, да чуя изстрел и да почувствам как едри сачми се забиват в тялото ми. Предпазливо тръгвам към елхата, като последните десет метра пълзя на четири крака. Опипвам стъблото, за да преценя дебелината му, сетне за секунда го осветявам с фенерчето, за да съм напълно сигурен. Не съм се излъгал, елхата е висока над три метра. Изгребвам пръстта и опадалите иглички в основата й. След като отсека дръвчето, ще прикрия остатъка от стъблото с пръст и сухи листа — с течение на времето съм се превърнал в опитен крадец.

Взимам триона и лягам по гръб, ослушвам се и се взирам в безлунното небе. Не чувам нищо, освен крясъците на ястребите и бухалите и воя на вятъра. Залавям се за работа. Елховата дървесина е мека, а стъблото е не повече от десетина сантиметра в диаметър; справям се за по-малко от минута. За разлика от миналата година, когато елхата наподобяваше корабна мачта. С Майк се редувахме да режем с триона и да натискаме ствола в обратна посока, за да не се счупи трионът. Струва ми се, че в онази нощ предизвикахме съдбата. Когато се прибрахме у дома, Майк разпалено и почти през сълзи се закле, че никога повече не ще открадне елха за Коледния празник.

Когато дръвчето започва да се накланя, го подхващам и довършвам рязането само с една ръка. Елхата политва и пада право върху мен. Лежа и вдъхвам аромата на зелените иглички, усещам ледени капки върху лицето си. Плувнал съм в пот не толкова от физическото усилие, а от нерви. Освен това внезапно изпадам в необяснима и дълбока депресия. Защо съм тук, защо страхът от реалния живот ме подтиква да изпълнявам този измислен ритуал? Кога съм загубил връзка с действителността такава, както я възприемат събратята ми? Как да постъпя, че нещата да се оправят? Крайно време е да се науча да бъда малко по-толерантен, когато ми се струва, че всичко върви наопаки. Постепенно осъзнавам, че продължавам да лежа под отсеченото дърво. Опитвам се да не се разплача.

Дори не съм сигурен в каква посока се намира шосето. Мисля, че трябва да сляза по нанадолнището, обаче не съм уверен. Не виждам абсолютно нищо в мрака. Как ли ще успея да побера гигантската елха в малкия фиат и да я закарам до вкъщи без никой да ме забележи? Ще мина по черния път, покрай къщата, където живее семейството на Женевиев — приятелката на Майк.

Запълзявам сред ниските елхи, като влача огромното дръвче след себе си. Веднъж запалвам фенерчето, за да се уверя, че слизам по стръмнината. Напълно съм дезориентиран и съм убеден, че навлизам още по-дълбоко в гората.

Най-сетне наклонът става още по-голям и вече съм убеден, че ще изляза на шосето. Внезапно установявам, че колата ми е изчезнала. Навярно при пълзенето през дърветата съм сменил посоката и съм излязъл под различен ъгъл. Едва ли биха могли да откраднат фиата без да чуя боботенето на двигателя. Честна дума, това действително ми минава през ума. Възможно е на света да няма по-голям паникьор от мен, при това не предприемам нищо да успокоя притесненията си. Или пък бедата е там, че не се тревожа достатъчно. Доколкото зная Лор е убедена, че не обръщам особено внимание на заобикалящия ме свят; вероятно е права.

Къде ли е колата — вляво или вдясно? Дали изобщо е на това шосе? Напрягам очите си в мрака. За всеки случай скривам елхата в крайпътната канавка. Навярно ще се изцапа с кал, но после ще я измия.

Взирам се в тъмнината и ми се струва, че вдясно различавам някакъв силует. Тръгвам по шосето, докато се убеждавам, че това действително е колата. После се връщам за елхата, но не мога да я намеря. В този миг за сетен път се заричам никога да не предприемам обир на банка или някаква отговорна работа.

В края на краищата без помощта на фенерчето откривам дръвчето, чиито клони стърчат от канавката. Привеждам се и притичвам до фиата, като влача елхата и триона. В момента съм най-уязвим. Ако по шосето мине автомобил или някой ме освети с фенерче, едва ли бих могъл да дам правдоподобно обяснение какво правя тук, стиснал в едната ръка току-що отсечено дръвче, а в другата трион.

Нямам въже, за да привържа „плячката“ си към покрива на колата; много съм методичен при планиране на кражбата, няма що. Отварям лявата задна врата и натиквам дръвчето в колата. Извивам върха му така, че да стърчи през сваленото стъкло и внимателно затварям вратата. Лампичката на пода изгасва. Отново съм заобиколен от мрак.

Докато пипнешком заобикалям автомобила, за да се кача, се препъвам в триона, който съм облегнал на бронята. В противен случай като нищо щях да отпраша без него. Две злини понякога водят до нещо положително, като отрицателните числа в алгебрата; при положение, че незаконното отсичане на елха се причислява към положителните деяния.

Двигателят моментално се включва, слава на Бога или на когото и да било. Карам стотина метра без светлини, сетне малко преди мостчето пускам фаровете. Вече съм се отдалечил от местопрестъплението. Ще заслепя с дългите си светлини всеки, който се изпречи на пътя ми. Ще бъда безмилостен.

Преминавам по мостчето и насочвам колата по черния път, който е малко по-широк от пътечка; лъкатуши нагоре-надолу из гората, която едно време наричахме омагьосана: нявга тя бе приказна страна, където се издигаха огромни дъбове, покрити с мъх, а днес тук се виждат само елхички, засадени преди три-четири години. Когато минавам покрай дома на Женевиев забелязвам, че капаците на прозорците са затворени; но вратата на хамбара зее и ми се струва, че единият прозорец е осветен. Навярно майката на Женевиев е там; тази Коледа ще бъде доста тъжно за нея. Липсва ми смелост да направя онова, което стори тя; надявам се, че същото се отнася и за Лорета. Може би цялостта на семейството означава много за мен. Освен това съм прекалено инертен, липсва ми смелост, обичам да обмислям всичко. Това обяснява много.

Натискам педала за газта и се заричам, че тези дни ще се отбия да й честитя Коледа. Превключвам на първа и се отправям към Вошо. По шосето почти няма сняг, но попадам на заледени участъци. Оставам на първа и се спускам по склона към мелницата. Оставил съм вратите на хамбара отворени и лесно ще вкарам колата.

Влизам в градчето без да срещна нито един автомобил, фиатът поднася в калта пред гаража; спирам, изключвам двигателя и фаровете и за миг оставам да седя в мрака, докато кръвното ми налягане се нормализира.

Сетне слизам и затварям портата на хамбара. Запалвам фенерчето и заобикалям колата, като си проправям път през останките от мотоциклети, отварям вратата; освобождавам прегънатото връхче, което се допира до стъклото и внимателно изваждам елхата. Хващам ствола през средата и няколко пъти удрям долната му част в пода на хамбара.

Открехвам вратичката, прорязана в портата, за да проверя минава ли някой по улицата. Няма жива душа. Прекрачвам прага и прецапвам през калта, понесъл елхата под мишница като младоженка. Влизам през вратата на избата и се залавям да избутам дръвчето нагоре по стъпалата. Страхувам се, че когато го промуша през отвора в пода, ще счупя някое клонче. Лор придържа капака и долната част на ствола. Промъквам се през отвора и поемам елхата; навярно представлявам незабравима гледка: победоносното завръщане на смелия крадец, чиито дрехи са подгизнали от влага, лицето му е издраскано от елховите клонки, а побелялата му коса се развява като буйна грива.

Измъквам елхичката, която купихме в Невер от дупката във воденичния камък, изхвърлям я на верандата и на нейно място поставям новото, току-що отрязаното дръвче. То приляга идеално в отвора и се изправя гордо, като върхът му почти достига гредите на тавана; мокрите клончета се разперват. Не са прекалено нагъсто, но помежду им няма грозни пролуки; Бог знае как, но по тях няма и кал.

Бен се ококорва, после присвива очи, което при него замества усмивката.

— Това се казва елха, татко. Като я гледам, изпитвам желание отново да повярвам в съществуването на Дядо Коледа.

Лор ме прегръща и ме притиска към себе си.

— Стига да искаш, нямаме нищо против, Бен; навярно има някакъв начин да го сториш — попитай баща ти, той е експерт в тази област.

— Не, едва ли ще мога, прекалено трудно е. Всъщност никой не иска петнайсетгодишните момчета да вярват в измислици като Дядо Коледа. Неподобаващо е на възрастта им.

Лор ми налива чашка „Поар Уилям“. Запалваме свещите на масата и изгасваме всички лампи. Стаята се осветява само от отблясъка на огъня в камината. Топло е, затова сме изключили електрическите радиатори; работят само газовите. Стайният термометър, монтиран върху наскоро лакирания барометър, показва двайсет градуса. Външният посочва два над нулата, което означава, че все още има възможност да завали сняг. Когато бях обзет от манията за лакиране, съм намазал и пластмасовата кутия за кибрит до умивалника, включително драскалото, затова доста се поозорваме, докато запалим свещите. Обаче все пак успяваме.

С Лор тихичко запяваме коледни мелодии. Бен ни приглася с тананикане. Гласът му е плътен и мелодичен, но днес за пръв път синът ни се присъединява към нас, докато пеем. Само преди година безшумно би излязъл от стаята, за да отиде в хамбара или на разходка. Бен изпитва ужас, дори отвращение от публичните изяви. Разбирам и споделям тези негови чувства. Човек изпитва тъга и гледа да избяга, когато ближните му свирят или играят роли, отчаяно опитвайки се да докажат, че съществуват. Често плача по време на концерт или на театрално представление. Мъчно ми е за музикантите, за актьорите, за всички онези, които се препитават, като позволяват на публиката да проникне в техния собствен, измислен свят.

Изкушавам се да поздравя Бен, да му благодаря задето се е присъединил към нас в последните мигове на рождения си ден. Но се въздържам, не искам да го накарам да се засрами. Опитвам се да свикна да превъзмогвам импулсите си. Изглежда, донякъде съм безчувствен или не проявявам уважение към душевното състояние на ближните; Лор пък сякаш винаги знае как да постъпи. Навярно затова от мен излезе некадърен философ, а от нея прекрасна преподавателка на малчугани. Имам чувството, че в повечето случаи тя без усилие право точно онова, което е необходимо.

Тихичко продължаваме да тананикаме; когато Бен запява с нас, действително съм изненадан, че знае текста на почти всички Коледни песни; навярно е осъзнал, че няма защо да се смущава, че тази традиция е израз на добра воля. Елхата безмълвно се издига в полумрака, клонките й сякаш загадъчно нашепват; тя е изкупителна жертва на стремежа ни да демонстрираме единство с целия свят, с всички същества.

На душата ми е леко, спокоен съм. Твърдо съм решен да спазя обещанието, което дадох на Лорета и да си държа езика зад зъбите, когато дъщерите ни зачекнат болната тема. И двете страстно поддържат еманципацията. В резултат на това братята и бащите автоматично попадат в категорията на виновните за несправедливото отношение към жените и биват подложени на вербална атака. По принцип запазвам спокойствие, но само една обидна дума по мой адрес е в състояние да ме извади от равновесие, ако не внимавам. Работата е там, че след като в продължение на двайсет и пет години съм „дълбал“ във философските проблеми, никой не може да ме обори по време на спор, което дразни момичетата, особено Никол.

Преди две години, когато празнувахме Коледа в Калифорния, между мен и дъщерите ми едва не избухна скандал. Лорета предпочете да ме изостави и да си легне; тя мрази да я въвличат в безсмислени конфликти. Завиждам на спокойствието й; предполагам, че заядливият ми характер се дължи на ирландската ми кръв. Никол става особено враждебна и нападателна, след като прекали с бялото вино. Толкова много прилича на Нора, покойната сестра на Лорета, че понякога ме побиват тръпки.

През онази нощ тя упорито твърдеше, че сме съсипали живота й. Навярно всеки родител ще бъде неприятно изненадан и разтревожен, ако чуе подобно изявление. Но и двамата с Лор сме имали доста нещастно детство, затова искрено сме се старали да не причиним страдание на нашите деца. Толкова е трудно да изразиш любовта си, особено към хората, които искрено обичаш, да изразиш истинското си уважение и възхищение към тях. Те сякаш те предизвикват да ги оскърбяваш, да се опитваш да наложиш волята си. Може би искат възможност да изразят любовта си към теб чрез покорство и подчинение. Нямам представа какво се върти в съзнанието им.

Сега, докато седя в прекрасния полумрак, отново се заричам да ги изслушвам безпрекословно, да не им позволявам да ме провокират, за да отпразнуваме Коледа като щастливо семейство, което навярно ще бъде за последен път. Сърцето ми отново се свива при мисълта, че Майк няма да бъде с нас, но човек не може да има всичко, нали?

Преди да си легна, стоплям малко вода и прилежно се измивам. Когато съм нервен, се потя обилно и на Лор едва ли ще й бъде приятно да спи до човек, вонящ на диво животно, избягало от зоопарка. Дори се избръсвам. Бен нагласява походното си легло пред камината; когато всички са готови, изгасвам свещите и също си лягам.

Притискам се към гърба на Лорета и в просъница си мисля каква грешка са допуснали хората, когато са започнали да строят къщи с отделни помещения за спане, хранене, готвене и къпане. В това село абсолютно всички семейства живеят като нас — в една стая. Изненадващото е, че това ми действа успокояващо. Но никога не бих го споделил с момичетата. Няма смисъл, едва ли ще ме разберат.

Събуждам се към седем и половина поради неотложна нужда да посетя тоалетната. По принцип вечер избягвам да вземам диуретици, но снощи изгълтах едно хапче заедно със задължителния валиум. Почувствах, че съм вдигнал кръвно, изпитвах стягане в сърдечната област, а кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Вземането на диуретик имаше две положителни последствия. Първо, когато ставах през нощта, на два пъти хвърлих дърва в камината, за да поддържам огъня и сега пламъците весело проблясват в мрака. Потръпвам при мисълта да започна деня в ледена стая, докато се опитвам да запаля влажните цепеници.

Оглеждам се и се наслаждавам на спокойствието и на пробуждането на деня.

Второ, кръвното ми се е понижило и се чувствам доволен и спокоен, в мир с целия свят.

Отново обмислям какво ни предстои и всъщност съм загрижен за реакцията на Лор. Но не се страхувам, че чувствата й ще бъдат засегнати.

За мен денят преди Коледа е по-важен и по-вълнуващ от самия празник. Радостното предчувствие и очакването са част от магията. Чувам равномерното дишане на Лор. Бен се е проснал по цялата си дължина върху походното легло, ръцете му висят отстрани. Спи спокойно и непробудно — не се мята, не скърца със зъби, не се стряска от кошмари и не смуче палеца си. Предпочитаме да мислим, че за спокойствието му сме допринесли ние с майка му, защото никога не сме го оставяли да плаче, докато се умори и заспи, никога не сме го изоставяли сам в мрака, когато е искал да бъде с нас. До седмата си годишнина той прекарваше поне половината нощ в нашето легло, обикновено сгушен в мен. Нямах нищо против, дори ми харесваше; мисля си, че да спиш сам е противоестествено. Когато отглеждахме първите ни три отрочета, с Лор бяхме млади и глупави и вярвахме на авторите на различни книги, които твърдяха, че малките деца трябва да бъдат приучени да не напускат леглата си нощем. В резултат и тримата спят неспокойно. Самият аз започнах да спя непробудно едва когато наближих четирийсетте. Напоследък трудно успявам да се унеса дори с помощта на валиума, но тревогите не ми дават покой.

Докато се взирам в таванските прозорчета, забелязвам, че навън започва да се развиделява. Сякаш виждам ясното синьо небе зад клоните, надвиснали над нашия покрив. Стаята бързо се изпълва със светлина.

Предпазливо ставам от леглото, нахлузвам леденостудените си чехли, пристягам разхлабения ластик на пижамата, усилвам газовия радиатор и наливам вода в чайника. Обичам да го пълня през чучура; може би подсъзнателно изпитвам сексуално удоволствие, известна компенсация за неуспеха ми да бъда любовник на жената, която обичам.

Запалвам печката и поставям отгоре тенджера с вода за миене. Промъквам се покрай походното легло, обръщам дънера, който гори в камината и поставям още един. Стайният термометър показва четиринайсет градуса — за един час би трябвало да се повиши до обичайните двайсет. Приближавам се до вратата и отдръпвам дебелите червени завеси, за да проверя данните на външния термометър.

Поразен съм, когато съзирам белезникавото, бавно просветляващо небе над заскрежените дървета, което постепенно преминава в прозрачна синева. За миг оставам неподвижен, смаян от незабравимата гледка.

Досещам се да погледна термометъра през заскрежения прозорец. Двайсет и два градуса под нулата! Слънцето още не е изгряло. Колебая се дали да събудя Лор и Бен или сам да изживея този вълшебен момент. Надделява егоизмът ми: казвам си, че довечера ще си легнат късно заради тържествената вечеря в дома на мадам Калве, освен това ще бъдат уморени от възбудата около посрещането на момичетата — ще ги оставя да поспят още малко.

Безшумно се обличам, изключвам печката, тъй като водата в тенджерата се е стоплила, и слагам ботушите си, дебелото яке, ръкавиците и вълнената плетена шапка. Предпазливо отварям вратата, излизам и я придърпвам, за да се заключи след мен.

Поглеждам наляво и забелязвам, че водопадът се е превърнал във величествена ледена скулптура. Водните струи са замръзнали в блестящи спирали, наподобяващи прозрачни захарни пръчки. Бръшлянът, който расте около шлюза, също е обвит в лед — зелените му листа са провиснали от тежестта на ледения обков. От скалата са провиснали гигантски висулки, всъщност истински сталактити. Прекосявам верандата, замръзналият дървен под скърца под стъпките ми, после се изкачвам по хлъзгавите стъпала върху дигата и хвърлям поглед към езерото.

То е заледено и е гладко като огледало. Ако човек не знае, че е зима, и ако клоните на разлистените дървета се отразяваха върху неподвижната му повърхност, би си помислил, че е ранна юнска утрин; ала дотогава ни предстои да прелистим половината календар.

Първите слънчеви лъчи все още не са се показали иззад стръмните склонове, обграждащи нашата долина. По небето няма нито едно облаче. Въздухът не помръдва; започвам да се питам дали някога съм чувствал полъха на вятъра; дали отново ще го усетя как милва лицето ми.

Изпълнявам обичайния летен ритуал: изправям се на пръсти и вдигам ръце; пускам душата си на свобода и се опитвам да се слея с великолепното небе. Иска ми се да надам силен вой, но успявам да се въздържа, за да не събудя моето семейство и съседите.

С върха на ботуша успявам да изкъртя от повърхността на бента три камъчета — две гладки и едно грапаво. Навеждам се да ги взема и дори през ръкавиците те смразяват пръстите ми. С всички сили запращам грапавото камъче върху леда. Застанал съм върху малката дървена платформа, от която през лятото се спускам във водата, за да поплувам преди закуска и след като съм пробягал обичайното разстояние.

През летните утрини влизам тихо в езерото, за да не изплаша рибарите, спуснали въдиците си в другия му край. Днес платформата е заледена, но подметките на ботушите ми не се плъзгат по нея. Камъчето отскача от леда, след като оставя в него малка вдлъбнатина, подскача и се плъзга още няколко метра по огледалната повърхност. Ледът от единия до другия край заскърцва и надава дълбок стон. Навремето един приятел ми обясни, че виещият звук се получава поради факта, че ледът се разчупва по повърхността със свръхзвукова скорост, по този начин се създава ехо. Обяснението изглежда невероятно, но звукът действително е вълшебен.

Здраво хващам някакъв надвиснал клон и предпазливо спускам крак върху леда, за да проверя здравината му. Разнася се тихо пращене и се появяват пукнатини, които се разпространяват във всички посоки. Изглежда, че дебелината на леда е около три сантиметра. Взимам гладкото камъче, замахвам и го запращам към невероятната огледална повърхност, напомняща бистра вода. То отскача само веднъж и започва да се плъзга без усилие, придружавано от кънтежа на пропукващия се лед; струва ми се, че никога не ще спре. Продължава да се плъзга, докато почти изчезва от погледа ми; попада сред тръстиките върху блатистата почва на противоположния бряг на езерцето и пътят му е препречен от купчината пръст над убежището на някакъв воден плъх.

Каня се да хвърля третото камъче, което сякаш изсмуква топлината от пръстите ми, в този миг слънцето наднича иззад източния склон и долината като че запламтява. Светлината е почти бяла, като нафора, нарисувана от испански художник от осемнайсти век.

Времето сякаш е осезаемо. Чувствам го да преминава през мен. Когато човек се замисли върху същността на времето (а аз доста размишлявам върху този въпрос, та нали все пак се смятам за философ), осъзнава, че времето е най-загадъчното явление за човечеството.

Опитваме се да го определим чрез часовници и календари, които до голяма степен се основават на движението на Слънцето, Луната и Земята, ала това са само измервания. Можем само да предполагаме, че времето е свързано с пространството и с материята, каквото и да представляват те. Ако са възникнали случайно, то и определянето на времето е започнало от този миг. И все пак то не може да започне, тъй като думата „започвам“ означава начало, а началото и краят са функции на времето.

Но независимо от всичко слънцето, което се издига над хълмовете, е истинска светлина, която достига до Земята, преминавайки милиони километри, за да направи възможен живота на обитателите й.

Още преди да се е показало напълно, усещам лъчите му върху леденостуденото ми лице. Те стоплят душата ми. Пъхвам последното камъче в джоба си и свалям ръкавиците, за да подложа дланите си под вълшебните лъчи. Затварям очи и обръщам лице към слънцето.

Но дори и през затворените клепачи усещам топлината, означаваща нов живот. Иска ми се да затая дъх, да запея или да затанцувам; да направя нещо, с което да изразя благодарността си.

Ала само отново нахлузвам ръкавиците, отварям очи и наблюдавам как слънцето се отделя от земята и отново се превръща в небесно тяло, което безвъзмездно ни дарява с топлина и живот. Заричам се да изразя благодарността си като докажа обичта си на любимите ми хора. Де да можех някакси да обясня на Лор, на децата каква радост ми доставят, въпреки недостатъците си. Но все се случва нещо наглед маловажно, което ми пречи да изразя истинските си чувства. Все пак непременно ще опитам.

Но преди това ми се иска да повървя, да чуя и да усетя скърцането на замръзналата трева под краката ми. Заобикалям езерцето и се отправям към дома на семейство Русо. Стволовете и клоните на дърветата са покрити с дебел леден слой, който е прозрачен като лак; пропуква се под слънцето и образува хиляди цветни призми, отразяващи се от сланата по земята.

Всяка една от необраните и изсъхнали къпини по заскрежените храсти е обвита от напълно прозрачна ледена капсула с неправилна форма, и напомня насекомо в кехлибар. Натежали са върху клоните както през лятото, когато са пълни с пурпурен сок, подсладен от слънчевите лъчи.

Обръщам се и виждам как нашата мелница се отразява върху леда. Отражението не е толкова реално дори през летните дни, когато по време на безветрие повърхността на езерото се превръща в огледало. Незнайно защо ми се струва, че мелницата напомня отдавна мъртъв човек от дагеротип.

За миг безмълвно се взирам в нея, смаян от внезапното й преобразяване, сетне потропвам с крака, за да ги стопля, и бавно се затичвам обратно към мелницата. Готов съм за ритуалното измиване, предшестващо Бъдни вечер. Дъщерите ми пристигат днес и ми се иска да изглеждам колкото е възможно по-добре, което на практика е почти невъзможно, но човек не може да промени външността и характера си. О, как копнея да бъда по-различен, да бъда онова, което искат Лор и децата. Чувстваш се ужасно, когато всички те мислят за неудачник и за мекушав човек, а самият ти изобщо не се смяташ за такъв. А ти си убеден, че грешат.

Лор и Бен още спят. Отново стоплям водата за миене. Събличам се и оставам само по бельо — фланела и гащи с дълги крачоли. Температурата в стаята вече е осемнайсет градуса. Дърпам завесите на източния прозорец и светлината нахлува в помещението. Изливам горещата вода в легена и доливам студена от каната. Измивам лицето си и насапунисвам косата си. Надвесвам се над умивалника и изплаквам главата си със студената вода в каната. Това ми действа ободряващо и напълно прогонва сънливостта ми.

Свалям фланелата и прилежно изтърквам горната част на тялото си, като не пропускам да измия със сапун гърдите и гърба си, а не само да се изплакна под мишниците.

Изтривам се с пешкир, смъквам дългите гащи и измивам интимните си части. Приклякам над легена така, че да свърша всичко както трябва. Струва ми се, че тази част от мъжката анатомия е някак по-лека и се задържа на повърхността на водата. Всъщност това е напълно в реда на нещата, та нали там няма кости, макар да се твърди точно обратното. Взирам се в сложния орган и се питам каква ли музика трябва да засвири, за да го забележат. Изплаквам се, избърсвам се с кърпата и обличам бельото си най-вече за да не притеснявам Бен. Той е на възраст, когато се срамува от голотата. Стига дотам, че дори се облича в тоалетната. Надявам се, че електрическата печка, която поставих там, ще му попречи да хване пневмония.

Поставям легена на пода и постилам пешкира до него. Сетне един по един измивам пръстите на краката си. Не е чудно, че това ритуално измиване е задължително за толкова много религии. Действа безкрайно успокояващо.

Устоявам на желанието да се почеша между пръстите на левия крак, където имам гъбички. Няма смисъл да раздразвам допълнително кожата.

Грижливо избърсвам краката си и обувам чорапите, които снощи изпрах с бельото си и проснах да съхнат над камината. Посмачкани са, но са меки и все още топли от огъня. Има малки удоволствия, които не се поддават на описание, но правят живота по-хубав; това, че съм изпрал на ръка чорапите и бельото си и съм ги изсушил край огъня, който съм поддържал цяла нощ, прави преживяването още по-приятно. Ала в никакъв случай не бива да задължавам любимите ми хора да харесват нещата и начина на живот, които допадат на мен. Не е трудно да допусна подобна грешка. Би могла да бъде определена като безразсъдството, безумието на един философ или може би на цялото човечество. Ще бъде прекрасно, ако може да изразим привързаността си към любимите хора, като се примирим с недостатъците им и ги обичаме такива, каквито са, а не някакви идеализирани образи, съществуващи само в нашето съзнание. Това би било проява на взаимна еманципация.

Обличам тъмносиния си вълнен пуловер и размишлявам върху проблема за еманципацията, когато чувам прозявки и примляскване с устни, означаващи, че Лорета се е събудила. Пуловерът е подарък от нея за рождения ми ден, тя отлично познава вкуса ми и знае какво ще ми хареса. Не е никак чудно след трийсет години съвместен живот, но много жени изобщо не успяват да опознаят съпрузите си. Понякога не мога да отгатна истинските й желания; дано действително иска момичетата да прекарат Коледа с нас. Дано самата тя искрено желае да бъде тук. Бог ми е свидетел, че има пълно право и достатъчно поводи да се намира някъде другаде. Но всичко се случи толкова бързо…

— Колко е часът, скъпи?

Поглеждам часовника си, който е на масата, редом с легена с мръсна вода.

— Девет без петнайсет. Господи, навън е приказно красиво, Лор. Слънцето грее ярко, но все още е двайсет градуса под нулата и всичко е замръзнало. Ако не беше изгревът, човек би си помислил, че времето е спряло.

Лорета се преобръща по корем, подпира брадичка върху лактите си и се взира през измитото стъкло към ледения свят навън. Струва ми се, че в очите й проблясват сълзи. Вероятно са причинени от силната светлина, която нахлува от прозореца. Лорета побързва да ги избърше с опакото на ръката си.

— Трябваше да ме събудиш. Какъв прекрасен ден. Радвам се, че днес ще отпразнуваме Бъдни вечер.

— Аз също. Има още гореща вода да се измиеш, ако искаш. — Поглеждам стайния термометър. — Почти деветнайсет градуса е, също като в Калифорния.

Лор се преобръща и сяда в леглото; заема се да оправи завивките, сетне става. Носи тъмносиня бархетна нощница. Не си пада по прозрачните, украсени с дантели нощници. Напоследък носи дрехи, които подчертават сексапила й; сменила е прическата и грима си и сега изглежда много по-женствена, но все още спи със старомодни бархетни нощници, и то предимно в тъмносин цвят.

— Няма нищо общо с Калифорния, скъпи. Не се оплаквам; напротив, възхищавам се от усилията ти да стоплиш този хамбар, но тук един калифорниец би се почувствал като на Северния полюс. Питам се дали момичетата няма да се разболеят. Предупредих ги да си вземат топли дрехи.

Изливам мръсната вода в умивалника, избърсвам легена с хартиена салфетка, напълвам го с вряла вода и доливам студена, докато Лорета отива да посети леденостудената тоалетна. Излягам се върху оправеното легло. Тя не си прави труда да включва и да изключва печката. Набързо се изпикава, всъщност по-изискано би било да се каже, че уринира. Звуците от пикаенето на мъжа и уринирането на жената се различават, поне когато ги слушаш да отекват в тоалетната чиния. Най-странното е, че на студа урината мирише по-силно. Питам се дали и Лорета го е забелязала; а може би това спада към многобройните теми, които са прекалено вулгарни и не подлежат на обсъждане.

Тя се връща, сваля нощницата, наплисква тялото си с вода и се избърсва. Не искам да разбере, че я наблюдавам, но тази интимност е едно от нещата, които правят живота в мелницата толкова привлекателен. Кожата на Лорета все още е гладка, някак прозрачна и розова като на младо момиче; не е загрозена от брадавици и бенки, коремът й е леко отпуснат след износването на четири деца, но тялото й напомня снагата на одалиска. Най-изящен е гърбът й — Лор би била любим модел на Енгър, Матис и на Сезан. Отношенията ни са такива, че докато я наблюдавам, Бог знае защо, изпитвам естетическа наслада, вместо полова възбуда. Струва ми се, че двамата с нея предпочитаме да запазим в равновесие лодката, която символизира нашия брак — тя е солидно изработена, трудноподвижна е и е невъзможно да бъде преобърната — поне доскоро си въобразявах, че е такава.

Започвам да се убеждавам, че необузданият секс е най-сериозната пречка за дълготрайна връзка между мъжа и жената. Рано или късно той или тя, понякога и двамата, започват да използват като оръжие отказа си да задоволят партньора, сексът се превръща в средство за изнудване. Дори сега, след всичко случило се, все още поддържам тази теория. Навярно това е една от причините за душевните ми терзания.

По време на дългогодишната си преподавателска дейност съм имал безброй възможности да флиртувам със студентките и с моите колежки. Винаги съм се въздържал — в края на краищата се оказва, че надеждите ти са измамени, че завоеванието не си струва усложненията и неприятностите. Изглежда, че ми липсва типичният мъжки нагон. Аз съм по-скоро романтик, отколкото полов атлет.

Лор се напръсква с дезодорант и започва да се облича. Ставам, разбърквам жаравата в камината и хвърлям още дърва. Онзи ден нарязах доста, но едва ли ще ни стигнат до довечера. Може би е време да посветя Бен в изкуството да цепи дърва. Ще бъде в духа на Коледните празници. Дано и синът ми да мисли така.

Ето, че и той се събужда. Посяга към очилата си върху масата до леглото, слага ги и се взира в дигиталния часовник, който също е върху масата. Бен страда от силно късогледство. При следващото ни посещение в Илинойс ще го заведем на очен лекар, за да му постави лещи.

Нашият син има странно отношение към часовниците и към начините за отчитане на времето. Притежава ръчен компютъризиран часовник с размерите на кредитна карта. Странното е там, че не умее да разпознава времето по обикновен часовник. Ако му кажете, че е три без петнайсет, вместо че е 2:45, той го възприема като истинско светотатство.

Бен спуска крака на пода и нахлузва огромните си чехли (във Франция не се произвежда по-голям номер). Сетне, без да помръдне, се втренчва в огъня. След като се събуди, Бен бавно и постепенно напуска света на сънищата си, които понякога (но не и днес) ни разказва по време на закуска. На всички ни е известно, че в този момент е излишно да го заговаряме. Веднъж той сподели с мен, че няма нищо против да става по което и да било време, но мрази мига, когато престава да сънува.

— Добро утро, Бен. Добре ли спа?

— Ъ-хъ.

— Навън е прекрасно. Слънцето ярко грее, но всичко е замръзнало, дори езерцето.

— Радвам се. Паднал ли е сняг?

— Не. Прекалено е студено.

— Ъ-хъ.

Бен има някои навици, типични за старец. Всяка вечер грижливо сгъва дрехите си и ги поставя на стола до леглото си. Истинско чудо е доброволно да предостави за пране облеклото и бельото си. Не обича промените и стига дотам, че дори мрази да сменя чорапите си. Ако щастието означава да си доволен от онова, което имаш, то Бен е най-щастливият човек на света.

Той става, протяга се, разбърква жаравата с любимия си ръжен, грабва дрехите си и изкачва четирите стъпала, водещи към тоалетната.

— Бен, ако искаш, пусни електрическата печка. Аз ще изключа един от радиаторите.

— Благодаря, няма нужда. Няма да изстина.

Все пак изключвам радиатора. Благодарение на буйния огън температурата в стаята е почти двайсет градуса. Междувременно Лор се е облякла. Излива мръсната вода в умивалника, избърсва легена и заедно с каната ги поставя на масичката.

— Скъпа, не е зле Бен да се мие поне сутрин. Вони на кучешка колиба, след като по цял ден си играе със селските песове. От тази воня, съчетана със специфичната миризма, излъчваща се от тялото му, направо ми се повдига.

— Снощи, докато ти беше в тоалетната, успях да сменя мръсните му чорапи с изпрани. Колкото до теб, усетих колко пъти се разходи до онова помещение. Навярно си взел таблетка за обезводняване плюс обичайния валиум? Толкова зле ли се чувстваш?

— Все още не, но се подготвям за атаката; въоръжавам се със спокойствие, подготвям се да играя ролята на добродушен баща и на приятен събеседник. Какво ще закусваме?

— Мислех да изпържа палачинки. Сиропът вече е готов, имаме и мед. Какво ще кажеш?

— Великолепна идея. Ще помета, докато приготвиш тестото.

Изпитвам силно изкушение да разваля изненадата и да извадя уреда за печене на вафли, предназначен за коледен подарък.

Прекрасно ще бъде да закусим с топли вафли. Навивам спалния чувал на Бен и го поставям в долната част на нашето легло. Грабвам дюшека, изкачвам се по стълбата и го прибирам в ъгъла, където едно време държахме играчките. Връщам се и сгъвам походното легло, сетне го пъхам под стълбището, водещо към тавана, където ще спят момичетата. Не беше лошо да изчакам Бен да се появи от тоалетната. Той винаги оправя леглото си бавно и методично; само че днес искам всичко да е прибрано преди закуска.

Стълбището към тавана прилича по-скоро на тясна корабна стълба и не е особено стабилно, но ни служи вярно вече петнайста година.

Когато го сковавах, нарочно поставих първите две стъпала на шейсетина сантиметра от пода, та мъничкият Бен да не ги достига. От седем години насам се каня да поставя липсващото стъпало, но така и не го направих. Такъв съм си по природа, предпочитам да забравям незначителните неща; или пък защото поставянето на стъпалото би означавало да призная, че ние с Лор вече нямаме малко дете и че никога повече не ще имаме бебе.

В скоро време не се очертават и внучета в нашия дом; Майк и Никол твърдят, че не искат да имат деца, а Маги изглежда твърдо решена да се раздели с бащата на отрочето си. Колкото до Бен, макар физически да е преждевременно развит, той не проявява сексуален интерес към момичетата. Евтините им трикове за привличане на представителите на противоположния пол му изглеждат глупави. Веднъж сподели с мен, че с удоволствие би разговарял с някое интелигентно момиче, но съученичките му се интересували само от мъже.

— Не са глупави, татко, но се държат като тъпачки.

Навярно е наследил гените ми. Може би ще имаме продължение, наречено „Синът на Невидимия“. Идеята хрумна на Никол и срещна всеобщо одобрение. Дъщеря ми твърди, че понякога действително съм невидим, че когато работата стане напечена, изключвам съзнанието си и се скривам в черупката си. Може би е права. Не съм сигурен.

Все пак няма да е зле да закова липсващото стъпало; момичетата ще се зарадват — та нали именно те най-много ще използват стълбата, след като ще спят в таванското помещение.

Напоследък се опитвам да подредя всички думи, изразяващи различни степени на неудовлетворение. В момента разполагам със следната класация: възприемане, търпимост, компромис, примирение, покорство, негодувание, капитулация, бунт. Опитвам се още да установя коя от тези думи отразява най-точно душевното ми състояние и поведението ми.

Не съм сигурен, че последната е на място в своеобразната класация, но поставянето на липсващото стъпало би могло да се окачестви като приспособяване или може би като примирение. В действителност трябва да свърша някаква задача: да намеря подходящо дърво, пирони, чук, трион; да приготвя стъпалото и да го закова.

Грабвам метлата и се залавям да мета откъм ъгъла, където държим дървата за камината. Лор изсипва тестото за палачинки в тигана и миризмата изпълва стаята.

Жена ми се обръща и казва:

— Скъпи, не може ли да пометеш след като закусим?

— Лор, обещавам да не се престаравам. Ще видиш, че изобщо няма да вдигна прах. Освен това Маги е още по-вманиачена от теб на тази тема; ако не помета сега, прахът ще стигне до глезените ни, докато гостите си отидат.

— Пег, скъпи, не забравяй да я наричаш Пег. Знаеш колко се дразни, когато й викаш Маги. Освен това мисля, че тя ще остане тук най-много три-четири дни. Винаги е мразила мелницата.

Лор обръща палачинката, поставя сироп и захар на масата. Продължавам предпазливо да мета, като се старая да не вдигам прах. Помитам пространството пред воденичния камък и пред камината, събирам боклука на купчинка и го хвърлям в огъня.

Бен слиза по стълбата откъм тоалетната и носи прилежно сгънатата си пижама. Приближава се до леглото и я пъхва под спалния чувал.

— О, какво виждат очите ми? Палачинки! Ето едно от нещата, с които ме привлича животът в мелницата: тук винаги има време за истинска закуска. — Спира и млъква за миг. — Благодаря, че си оправил леглото ми, татко. Знаеш, че сам щях да се справя.

Приближава се до шкафа и започва да изважда съдове, за да подреди масата.

Лор се обажда:

— Бен, миличък, поставила съм чиниите върху печката, за да се затоплят. Внимавай да не се опариш. — После поставя нова партида изпържени палачинки във фурната, за да не изстинат.

Бен внимателно взима чиниите от печката и ги поставя на масата, като се съобразява с обичайното място на всекиго: аз седя с лице към камината, Лорета — отстрани, за да може да влиза и да излиза от кухнята, а Бен — с гръб към огъня. Питам се как ли ще се настаним около масата, когато пристигнат тримата ни гости. Мога да седна на друго място, Лор също, но никой не е в състояние да накара Бен да се премести.

По принцип той дори не обича да се храни заедно с други хора; твърди, че не може да усети вкуса на храната и че се дразни, когато чува как сътрапезниците му дъвчат, преглъщат и как приборите потракват върху зъбите им.

Когато е във ваканция, Бен обикновено довършва две-три книги дневно. Казвам „довършва“, тъй като често той чете по четири, пет едновременно, също като Ниро Улф. Веднъж ми каза, че му доставя удоволствие да чете смешна книга от рода на „Смахнатият“, един криминален роман — например „Екзекуторът“ или произведенията на Макдоналд, една книга с научнофантастична тематика и една „сериозна“ — като справочник за самолети, за автомобили, енциклопедия по геология или ботаника. Освен това често препрочита по някой от петстотинте броеве на „Нешънъл Джиографик“, които са струпани в мелницата и в апартамента ни. О, замалко щях да забравя, че Бен е голям почитател на прекрасните френски комикси „Тен Тен“, „Астерикс“ и „Обеликс“ и „Щастливият Люк“. Твърди, че именно от тях, не в училище, е научил френски. Склонен съм да му повярвам. Синът ни е от онези щастливци, които не се нуждаят от преподаватели. По природа е схватлив и е склонен да обмисля всичко до най-малката подробност.

Все пак се примирява с неизбежното и се храни заедно с мен и с Лор. Ние също правим известни компромиси. Научих се да се храня по начина, по който мета: предпазливо, на малки хапки, които лесно преглъщам. Всъщност така храната ми се струва по-вкусна, освен това ям по-малко. Ако не внимавам, започвам да мляскам и с изненада установих колко често вилицата, потраква по зъбите ми, щом не се старая да се храня по-безшумно.

Освен това с Лорета обичаме да бъбрим на масата, ала строгият поглед на Бен ни кара да се срамуваме, когато говорим с пълна уста. Невъзможно е да държим храната в устата си като хамстерите. Признавам, че дъвкането и преглъщането не стимулират разговорите; от друга страна, навярно това действа благотворно на храносмилателната система.

Поглеждам през прозореца и забелязвам някаква кола, която минава по улицата. Гледката все още е невероятно красива — побелелите от скреж дървета се открояват на фона на кристалносиньото небе. Ако не беше толкова студено, поне днес момичетата не биха имали повод да се оплакват от времето. Забелязвам, че и Лорета гледа през прозореца. И двамата сме неспокойни. Дори ако дъщерите ни са тръгнали на път в осем сутринта (което е почти невероятно), биха могли да изминат разстоянието от Париж дотук само за три часа, но не и с раздрънкания форд, особено ако го шофира човек с капчица здрав разум. Кой знае, може би пък кара приятелят на Никол.

Не, ще имаме достатъчно време да закусим. Не вярвам дъщерите ни да са се разбързали да се озоват в мелницата. И без това закъсняха за рождения ден на Бен. Кой знае, може би ще дойдат само за един ден — точно на Коледа. Навярно така ще бъде по-добре. После ще си заминат обратно за Париж, за да се позабавляват истински, а ние с Лор ще се опитаме да разрешим проблемите си. Бен няма да ни пречи, нито ще ни обърне внимание. Сигурен съм, че няма да забележи дори избухването на война.

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Уортън Илюзии (2)

Метаданни

Данни

Илюзии

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIДве гургулици

Уилям Уортън
Илюзии (2)

II
Две гургулици