Луан Райс
Брегът на светулките (7)

Шеста глава

— Какво толкова гледаш? — раздразнено попита Огъста Ренуик. Мразеше тишината.

Най-голямата й дъщеря стоеше до прозореца с изглед към океана и напрегнато наблюдаваше нещо през стария телескоп на Хю. Когато преди няколко часа Огъста се върна от града, в стаята цареше тягостно мълчание. Клий и Марипат я поздравиха и побързаха да си тръгнат.

— Чакай малко — отвърна Каролайн. Огъста се засегна от тона й. Седна на малкото канапе и взе гергефа. Бродираше възглавничка за Скай: лебеди и замък. Беше взела мотива от „Лебедово езеро“.

— Стигнала съм до средата — каза Огъста, колкото да поддържа разговора. — „Лебедово езеро“… Мисля, че това е един от хубавите спомени в твоя живот и в живота на сестрите ти. Помниш ли вечерта, в която баща ви ви заведе на балет в Ню Йорк? Бяхте облечени в онези сладки черни кадифени рокли… Когато се прибрахте вкъщи, и трите заявихте, че ще ставате балерини. Може би трябваше да окуражим Скай и да я насочим към танците.

— Хммм.

— Тя винаги е била прекалено самокритична. Смята, че не може да рисува, а сега, когато преживява такъв тежък период и е блокирала до такава степен, че не може да вае своите скулптури, щеше да е чудесно да има нещо друго, в което да намери спасение и смисъл.

— Човек не става примабалерина, за да се спасява, мамо.

Огъста вдигна поглед от бродерията. Разбира се, беше казала не каквото трябва. Докато говореше за Скай, не беше усетила как нагазва в територия, болезнена и за Каролайн — тя също като най-малката си сестра нямаше високо самочувствие.

Каролайн внезапно се засмя, сякаш беше прочела мислите на майка си и с усмивката си искаше да я увери, че не се е засегнала от думите й.

— Исках да кажа, че танцуването е също като ваятелството. То е призвание, но и професия. Трябва да се избира — или едното, или другото. Не може и двете едновременно. Всяка от тези творчески дейности изисква пълно себеотдаване.

— Да, точно както любовта ми към баща ти — опита се да се пошегува Огъста, но младата жена не се засмя.

Беше прекалено чувствителна на тази тема. От малка изглеждаше достатъчно компетентна и отговорна, за да се грижи всеотдайно за по-малките си сестри, докато майка й насочваше всичките си усилия да спасява брака си с Хю. Когато се връщаше в миналото, Огъста откриваше, че има много неща, за които би могла да съжалява, но в едно беше напълно сигурна: беше обичала дъщерите си и времето не беше отслабило това чувство. Осъзнаването на този факт й даваше сили да продължи напред.

— И трите можехте да станете балерини — отбеляза тя. — Е, може и да не виждаш балета като професията на живота си, но ти със сигурност притежаваш достатъчно грация и чувствителност, за да танцуваш. Да не говорим за краката ти! Какви крака имаш само! Баща ти би казал, че те са неприлично красиви и дълги.

Дъщеря и нищо не каза. Огъста продължи да бродира, примирила се с нежеланието на Каролайн да разговаря. И трите й дъщери бяха изключителни красавици и притежаваха забележителен темперамент. Сега, като гледаше най-голямата от тях, си мислеше, че в случая с Каролайн акцентът падаше върху темперамента. Тя винаги беше нащрек, очаквайки да се случи нещо лошо, готова да защити по-малките си сестри. От всичко. Дори от родителите им, каза си сега Огъста, стараейки се да бъде обективна. Така както беше застанала до прозореца, впила напрегнат поглед в далечината, Каролайн приличаше на страж, бдящ над онези, които обича. Сърцето на Огъста се сви от жалост. Каролайн не беше получила достатъчно любов — тя винаги се грижеше за останалите и ги предпазваше.

Каролайн имаше нужда от мъж до себе си, с въздишка си рече Огъста. Дъщеря й беше красива, но недостъпна. Тъмната й коса винаги беше строго опъната назад, а дрехите й бяха в цветове, които трудно биха могли да се нарекат весели: гранитово във всичките му нюанси, тъмносиво, брик, пясъчножълто. Типична преуспяваща делова дама. Мъжете в града я отбягваха, плашеха се до смърт от нея и от силата, която излъчваше. През свободното си време Каролайн пътуваше. Всъщност пътуваше непрекъснато. Или пък бродеше сама из планините.

— Каролайн, какво толкова интересно виждаш там? — попита отново Огъста и се надигна от мястото си.

— Ела и погледни — обърна се към майка си Каролайн, подаде й телескопа и го намести до дясното й око. — Ето.

Огъста се опита да го фокусира. Металната тръба беше топла от допира на пръстите на Каролайн. Възрастната жена примигна, завъртя пръстена с увеличителното стъкло и се опита да разбере какво точно приковаваше вниманието на дъщеря й. Нямаше нищо особено — само безбрежната водна шир и няколко кораба, застинали на повърхността.

— Рибари — отбеляза Огъста.

— Не, не са рибари — поправи я Каролайн.

Огъста се засмя. Дъщеря й май се шегуваше. Та тя живееше тук и поглеждаше през същия този прозорец по сто пъти на ден — можеше да познае риболовен кораб, щом го види. Хю също беше ходил за риба точно на мястото, на което се виждаха корабите, макар че обикновено предпочиташе да се отдалечава към каньона или пък в посока към Бахамите. Продължи да наблюдава корабите. Забеляза нещо подобно на джет.

— Какво правят? — попита тя.

— Гмуркат се, за да търсят съкровища.

Огъста отпусна телескопа и впи поглед в сиво-сините очи на Каролайн. Те блестяха от вълнение, преливаха от живот. Дъщеря й беше занемяла от възторг. Нещо ставаше тук, помисли си Огъста. Каролайн приличаше на човек, внезапно изправил се пред небесно видение.

— Шегуваш ли се, скъпа?

— Не, мамо. Изваждат останките от потънал кораб.

— Наистина ли? — заинтригувано рече Огъста. Тя обожаваше историите за корабокрушения. За какъв дявол иначе би живяла в това затънтено имение край Пролива, ако не беше така? Нещо повече — любовта им към приключенията и неизвестното сякаш още повече ги сближаваше. Любопитството отново, я завладя и тя погледна през телескопа: — Откъде знаеш?

— Един приятел ми каза — отвърна Каролайн. — Открили са „Камбрия“.

— „Камбрия“… — повтори замислено Огъста. Името й се стори познато.

— Това, което прилича на фонтан, всъщност е пясък. На палубата на кораба имат компресор, който издухва пясъка, за да могат по-лесно да стигнат до златото.

— Колко вълнуващо! — промълви Огъста. Не отместваше очи от струята пясък и се опитваше да види хората, които се занимаваха с тази така интересна дейност. От такова голямо разстояние мъжете изглеждаха дребни като оловни войници, а лицата им не можеха да бъдат различени. Даже големите кораби изглеждаха миниатюрни. Огъста гордо се усмихна. Дъщеря й винаги беше в течение на онова, което ставаше в околността.

— Откъде научаваш за всички тези неща? — засмяно попита Огъста. — Тази акция там трябва да е строго секретна. Не съм прочела и дума по този въпрос във вестниците. Нито пък съм чула някой нещо да коментира.

— Предполагам, че наистина е тайна — кимна Каролайн.

— Нали знаеш, че умея да пазя тайна? — заговорнически каза майка й, но внезапно млъкна. Сърцето й се сви от болка, щом видя изражението на Каролайн.

— Знам — отговори след кратка пауза дъщерята и думите й прозвучаха обвинително. Тя прекоси стаята и седна на люлеещия се стол. Трябваше й време, за да се овладее. Когато отново погледна към майка си, изглеждаше напълно спокойна. Огъста преглътна. Усещаше, че й предстои разговор, който никак нямаше да й хареса.

— Трябва да си поговорим за Скай — сериозно изрече Каролайн.

Огъста несъзнателно впи пръсти в перлите на шията си. Защо ги наричаха „черни“, след като цветът им всъщност беше един невероятен нюанс на гълъбовосивото? Тя вдигна очи към Каролайн.

— Някога казвала ли съм ти, че очите ти са със същия цвят като този на перлите ми? — попита с усмивка, като си играеше с наниза.

— Да — отвърна Каролайн.

— Очи с цвят на черни перли… Каква рядкост… Един ден някой прекрасен мъж ще забележи това. Сигурна съм. Обикновените мъже ще те погледнат и ще кажат, че очите ти са сини, или сиво-сини, но истинският мъж веднага ще разбере и ще ти каже, че очите ти са като черни перли…

— Мамо, чу какво каза доктор Хендерсън — прекъсна я Каролайн и се приведе напред. — Тя е алкохоличка.

Огъста поклати глава. Беше размишлявала достатъчно дълго върху думите на лекаря. Най-малката й дъщеря беше емоционална, но не и алкохоличка. Само че Каролайн нямаше намерение да се отказва — щеше да проведе тази дискусия на всяка цена.

— Той е откачен — отбранително рече Огъста. — Не я познава. Тя е човек на изкуството като баща ти. За хората на изкуството е нормално да пият.

— Не я сравнявай с татко.

— Колко печално — тъжно промълви майката. — Ти и сестрите ти сте толкова ядосани на Хю заради ловуването, а той го правеше единствено от желание да бъде насаме с дъщерите си.

— Опитваше се да ни превърне в момчета — каза Каролайн и потупа кучето по гърба.

— Не е вярно. Хю щеше да се нахвърли върху всеки, който би посмял да допусне, че е искал син на мястото, на която и да е от вас трите. Просто искаше да се чувствате добре сред природата, да й се наслаждавате така както той го правеше.

— Малко по-сложно е, отколкото ти се струва — тихо възрази дъщерята след кратка пауза.

— Ами… — започна Огъста, но гласът й трепна и замря. Нямаше сили да спори. Тя беше противник на насилието във всяка негова форма. Не вярваше в оръжията и ножовете. Никога не беше изпитвала въодушевление от идеята дъщерите й да бъдат излагани на опасността от диви животни, непознати гори и хладен нощен въздух. Но сляпо бе обожавала съпруга си и когато той решаваше да заведе децата на лов в планината, тя никога не беше възразявала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че Хю не е прав.

— Какво да правим в такъв случай, мамо? Като не обвиняваме татко и като отказваме да признаем, че Скай е алкохоличка, кажи как да й помогнем?

— Ще си я върнем у дома, ще я окуражаваме и ще я обграждаме с любов…

— Няма проблем да го направим. Всъщност винаги сме го правили. Но се оказва, че това не е достатъчно.

Каролайн коленичи до Хомър, който в момента се чешеше. Откри един бодил, оплел се в козината на любимеца си, и силно го дръпна. Хомър изскимтя и жално обърна поглед към Огъста.

— Не те оскубах аз — осведоми кучето Огъста.

— Помниш ли деня, в който го доведохме у дома? — попита Каролайн и погали старото куче. Сега Хомър лежеше неподвижно, със затворени очи. Ребрата му изпъкваха под проскубаната златиста козина.

— Голяма досада е — каза Огъста, без да отвръща на въпроса на дъщеря си. В действителност тя беше много привързана към кучето, но не го показваше. Хомър беше помогнал на Каролайн и Скай да понесат по-леко първите няколко седмици след инцидента с Андрю Локууд и тя му беше благодарна.

А Каролайн смяташе, че е подкрепяла Хомър в дните на скръб по мъртвия му стопанин.

— Ти го обичаш, мамо — каза тя. — Не можеш да заблудиш никого.

— Той щеше да е бездомник, ако не бях аз — кимна Огъста.

— Чудя се дали някой си дава сметка за това.

Младият мъж беше живял в Ню Хампшир, близо до Дартмут, но семейството му беше от Сан Франциско и не искаше да се занимава с кучето. Полицията настани Хомър в приют за безстопанствени животни в Хановър. Огъста беше дала съгласието си да вземат кучето при тях, защото Каролайн се терзаеше от мисълта, че са го изоставили, и беше успяла да убеди майка си, че спасяването на Хомър ще помогне на Скай да се съвземе. Разбира се, Хю също искаше да го вземат.

— Да се върнем на въпроса за Скай, мамо.

— Не зная какво я е изкарало от релсите — предпазливо изрече Огъста. — Какво я накара да се разстрои така внезапно. Мисля, че трябва да уредим да я изпишат от болницата, да я приемем у дома, да й осигурим добра почивка и да избягваме болезнените теми. За мен миналото е минно поле, от което ужасно ми е писнало!

— Мамо…

— Край на историята. Чу ли ме, Каролайн? — остро изрече Огъста, сложи очилата си и изгледа дъщеря си.

— Грешиш, мамо — каза Каролайн и се изправи. — Историята не е приключила.

— И как ще продължи? Ти и сестрите ти ще се оплаквате от баща си на всеки срещнат, който прояви желание да ви слуша? А аз ще седя тук и ще се опитвам да защитавам паметта му? Той ви обичаше. Отказвам да твърдите пред когото и да било и най-вече пред себе си, че е било иначе.

— Мамо, историята ще завърши с погребението на Скай — прекъсна я Каролайн. Гласът й бе станал дрезгав от гняв, а очите й с цвят на черни перли хвърляха яростни искри.

— Да не си посмяла дори да го произнесеш! — изсъска Огъста.

— Може да падне и да си разбие главата или пък да изпие цяло шише приспивателни. Следващия път може да не е катастрофа. А кой знае — може и да е. Тя уби човек, мамо, и според мен това я тласка към самоунищожение.

— Каролайн! — изрече заплашително Огъста, а главата й започна да трепери както винаги, когато нещо силно я разстройваше.

Каролайн прекоси стаята, коленичи пред стола на майка си и взе ръцете й в своите. Видът на елегантната й дъщеря, застанала в краката й в молитвена поза, беше повече, отколкото Огъста можеше да понесе. Опита се да я отблъсне от себе си, но не успя. Каролайн не помръдна и не отмести поглед от очите на майка си.

— Моля те, мамо — промълви, а по страните й потекоха сълзи. — Притеснявам се за теб почти толкова, колкото се притеснявам за Скай. Знам как ще се чувстваш, ако се случи нещо лошо. Няма да го понесеш — прекалено силно обичаш Скай. Нека да се поддържаме в този труден момент, да направим онова, което наистина ще й помогне. И да започнем с едно — да бъдем абсолютно честни, става ли?

Огъста пое дълбоко дъх, приведе се напред и върхът на носа й докосна носа на Каролайн. Очите им най-после се срещнаха и както винаги Огъста беше впечатлена от дълбочината, красотата и затаената страст в погледа на най-голямата си дъщеря. Направо дъхът й спираше. Хю беше уловил този сблъсък от емоции и беше успял да го изобрази върху платното — в най-известния портрет, който бе рисувал… „Момичето в бялата рокля“.

Огъста леко се отдръпна назад и отметна тъмен кичур от челото на Каролайн. Остави гергефа настрана и изправи рамене. Изгледа дъщеря си, все още коленичила в краката й, и си спомни за своето детство, за случаите, в които отиваше на църква, за да се моли на Господ да й помогне. Чудеше се дали момичетата й изобщо си спомнят, че са родени и възпитавани като католички. Или може би бяха престанали да вярват в Бога по същото време, когато Хю и Огъста бяха загубили вярата си, непосредствено след инцидента в планината Редхоук.

— Баща ти ви обичаше — повтори Огъста, без да отмества поглед от безизразното лице на Каролайн. — Ловът беше неговият начин да… Той беше забележителен човек и проявяваше обичта си по изключителен начин.

— Знам — кимна дъщерята.

— Да ти направя ли коктейл? — попита Огъста и стана. — Аз ще пийна един.

Каролайн наведе глава. Не отвърна. Сякаш обмисляше предложението на майка си. Огъста реши да приготви коктейли и за двете. Погали дъщеря си по главата и се отправи към зимната градина, където беше барчето с напитките.

* * *

„Изключителен начин“…

Каролайн седеше на стъпалата, водещи към плажа, и мислеше за баща си. Хомър се беше разположил до нея.

По пътя към Редхоук тя беше навигаторът. От нея се искаше да казва: „Курс североизток“ вместо „Завий надясно“, а когато трябваше да отбият от магистралата, тя също като помощник-пилот извикваше: „Чисто“. Знаеше добре какво доставя удоволствие на баща й и на драго сърце правеше всичко, за да го види усмихнат.

Веднъж имаше треска. Когато тръгваха към планината, беше здрава, изпълнена с ентусиазъм. Когато обаче вечерта легна в палатката си, почувства, че се разболява. Гърлото я болеше, главата й се пръскаше от болка, имаше треска. Беше петнайсетгодишна и добре знаеше как да се погрижи за себе си, стига да си е у дома. Но онази вечер, свила се сама в палатката си, тя не издържа и се разплака. Страхуваше се. Искаше нощта да мине по-бързо и слънцето отново да се покаже.

Баща й я чу. Влезе в палатката, сложи длан на челото й и взе треперещото й тяло в обятията си. Те винаги спяха в отделни палатки и до тази вечер Каролайн не беше преставала да се чувства сама. Появата на баща й в момента, в който най-много имаше нужда от него, я изненада толкова силно, че тя заплака още по-сърцераздирателно.

— Ти си болна, скъпата ми — промълви баща й. — Трябва веднага да се приберем у дома.

Хю я уви в одеяла и й заръча да стои кротко, докато събуди сестрите й. Каролайн чакаше и не можеше да повярва, че това се случва. Беше на петнайсет години и никой никога не се беше грижил за нея. Ходенето на лов беше за нея шанс да прекарва известно време с баща си, но никога не се беше чувствала толкова обичана както в мига, в който той й каза, че се прибират у дома. Хю знаеше, че е болна, и й даваше онова, от което тя имаше най-голяма нужда.

Докато сестрите й събираха палатките, баща й я придружи до колата. Запали двигателя, настани момичето на предната седалка, като не преставаше да докосва челото й, за да види дали температурата й не е започнала да спада. Хю Ренуик никога не показваше чувствата си, но онази нощ беше разтревожен. Беше след полунощ. Сестрите й бяха сънени, но доволни, че ще се приберат вкъщи. Каролайн се облегна на рамото на баща си. Продължи да трепери, въпреки че в колата беше топло. Чувстваше се неизказано щастлива.

Оказа се, че е болна от скарлатина.

* * *

После обаче си спомни друг случай, станал години по-късно. Тя караше обратно към къщи през същата тази планина, а на задната седалка седеше Скай, изпаднала в шок от смъртта на Андрю Локууд.

Бяха прекарали деня в полицейския участък — двете в отделни стаи за разпит. Въпросите бяха много: дали познават убития, дали са го виждали преди, дали са разговаряли с него преди фаталния изстрел, дали не са се скарали, дали сестра й е изглеждала ядосана, в какво настроение е била…

Каролайн също беше в шок. Сега ясно осъзнаваше това, но тогава си мислеше, че просто е уморена. Единственото нещо, което искаше в момента на разпита, беше да отпусне глава върху бюрото и да заспи. Продължи да вижда лицето на Андрю, чуваше собствения си глас, който спокойно го питаше за името му, както и отговора на умиращия млад мъж. Виждаше очите му, устата му и още усещаше дланта му в своята. Той беше неин завинаги; никой не го познаваше така добре, както успя да го опознае тя в тези кратки мигове преди смъртта. И докато мислеше за Андрю, се закле пред себе си, че ще се погрижи за кучето.

Когато разпитът приключи, тя и Скай потеглиха към къщи. Беше уморена, но изпитваше огромно облекчение. От сестра й току-що беше свалено обвинението за предумишлено убийство. Скай беше невинна и всички се въртяха развълнувано около нея. Огъста ги очакваше в „Хълма на светулките“, за да ги поздрави. Но както винаги Каролайн беше поела ролята на майка: тя уви треперещата Скай в дебело одеяло и я настани на задната седалка, а Клий седна до Скай. На предната седалка до Каролайн седеше баща им.

По пътя спряха до приюта за бездомни животни, за да вземат Хомър. Вървяха по отблъскващите циментови коридори, съпроводени от протяжния вой на десетките животни, затворени в клетки. Служителят даде на Хю документите, за да се разпише, и отиде да доведе кучето. Каролайн чувстваше, че й прималява от напрежение, страхуваше се, че Хомър ще види у тях убийците на стопанина си и ще се нахвърли отгоре им с оголени зъби, но в мига, в който кучето я видя, то престана да скимти и да се опъва.

Клий беше подготвила мястото за Хомър в колата, но когато спряха да отворят вратите, Хю се обърна към Каролайн и сериозно я погледна:

— Той те харесва.

— Не знам защо — отвърна тя и отмести поглед встрани. — Бях там, когато…

— Ти му помагаш, Каролайн — рече Хю. — Позволи му да бъде отпред, до теб. Това ще го накара да се чувства по-защитен.

За пръв път виждаше подобно изражение на лицето на баща си и тогава не можа да го определи точно. Сега беше сигурна — лицето на Хю изразяваше тъга, по него личаха първите признаци на душевната агония, в която той щеше да изпадне.

През целия път до Кънектикът Хомър не отмести глава от скута на Каролайн. Клий беше сложила слушалките на уокмена си на ушите и повтаряше на глас фразите от урока си по френски. Скай, Каролайн и Хю не проронваха нито дума. Но Хю често се пресягаше да погали Хомър по главата. Вглеждаше се в очите на Каролайн и се опитваше да разбере какво се крие в тях. Дори се опитваше да се усмихва.

„Изключителен начин“…

* * *

Джо Конър стоеше до люка на кабината си, загледан в спокойните води на океана. Минаваше шест часът и вече беше прекалено късно за гмуркане. На небето изгряваха първите звезди. Джо мислеше за отминалия ден. Искаше му се да бе направил повече.

Силните подводни течения бяха възпрепятствали гмуркачите и въпреки всичко през кратките интервали, в които бяха успявали да се спуснат на дъното, бяха постигнали известен напредък — бяха описали останките от кораба, разчистили пясъка и тинята, направили подводни снимки и подложили на анализ откритите предмети. Специалистите от екипа стигнаха до заключението, че корабът е бил построен в Англия преди 1750 година. Като свързваше данните с онова, което Каролайн му беше разказала в едно от писмата си навремето за потъналия край техния бряг кораб, Джо беше сигурен, че са открили „Камбрия“.

Писмото на Каролайн и златото…

Бяха започнали да откриват златни монети. Работата на гмуркачите беше трудна, но си струваше. На дъното лежеше истинско съкровище.

Откриването на съкровище струваше цяло състояние, което Джо плащаше от собствения си джоб, затова мразеше дните, в които не можеше да се работи пълноценно. Искаше да приключи възможно най-бързо с този проект…

Може би щеше да е по-добре, ако беше отишъл до кръчмата с останалите момчета…

Забеляза, че една от моторниците се връща. Тя приближи до „Метеор“, спря до кърмата и след миг Дан пъргаво се изкатери по стълбата.

— Здравей, капитане — извика той.

— Да не си забравил нещо? — попита Джо.

— Не, просто реших, че не ми се излиза тази вечер. Писнало ми е от всичко и от всички.

— Знам какво имаш предвид — засмя се Джо.

Членовете на екипажа ставаха сприхави, когато работата им не вървеше по план. Мърмореха или се оплакваха и това действаше изнервящо. Изведнъж всеки осъзнаваше, че му липсва животът на сушата, жена му, децата му, приятелката му или който и да е друг близък. Самият Джо, който не беше свързан по никакъв начин със сушата, също изпитваше желание да стъпи на твърда земя.

— Това е за теб — каза Дан и хвърли няколко писма на масата. Сред тях имаше голям кафеникав плик.

Имаше писмо от брат му Сам. Джо се чувстваше самотен и това писмо го зарадва. На пръв поглед големият плик изглеждаше официално — помисли си, че вероятно съдържа резултатите от лабораторните изследвания или пък исторически сведения и карти, изпратени му от един приятел, който работеше в университета в Йейл. После изведнъж се напрегна. Познаваше този почерк, никога нямаше да го сбърка с друг. Нямаше представа какво беше накарало Каролайн да му пише отново. Имаше само един начин да разбере. Той взе плика и го разкъса.

Вътре откри листове, извадени на ксерокс. Погледът му се спря на датата върху първата страница: 1769 година. Имаше и бележка от Каролайн, на която пишеше:

Скъпи Джо,

Моята племенница ми показа този дневник и аз си помислих, че би могъл да те заинтересува. Написан е от Клариса Рандъл, чиято майка е жената, избягала с капитана на „Камбрия“. Още не съм го изчела до края, но все пак успях да добия представа какво означава да живееш в морски фар в средата на осемнайсети век и единият ти родител да е напуснал дома заради любовта си към чужд човек… Чувството ми е до болка познато.

Чудя се дали това не е истинската причина, поради която си се заел да измъкнеш „Камбрия“ от дъното на океана. Не че ми влиза в работата, разбира се. Нямам представа как ще реагираш и на това, че ти изпращам този дневник. Надявам се да го приемеш като израз на съпричастност към работата ти. В края на краищата донякъде се чувствам отговорна за това, че в момента си тук. Отидох до „Хълма на светулките“, за да посетя майка си, и видях корабите ти през прозореца на дневната. Честно казано, почувствах се горда.

Цветята, които изпрати на Скай, са прекрасни.

Твоя Каролайн

Джо прелисти дневника. В началото успяваше да контролира чувствата си. Първите страници съдържаха описание на околността и на живота в едно обикновено семейство, но колкото повече четеше, толкова по-ясно разбираше какво има предвид Каролайн в бележката си. Дан беше точно зад гърба му и Джо се опита да запази изражението си непроменено.

— Тя е храбра жена — каза.

— Какво? — попита го Дан.

— Нищо — отвърна Джо. Каролайн беше или много храбра, или напълно луда. Как иначе щеше да посмее да направи паралел между „Камбрия“ и неговото семейство? Смърт и изневяра — две неща, за които той не гореше от желание да мисли. Още преди да дойде в тази част на страната, знаеше, че ще се сблъска със сложните емоции, свързани с баща му. Но в края на краищата беше възрастен човек, здраво стъпил на земята, и отдавна беше загърбил миналото, независимо от онова, което Каролайн Ренуик мислеше.

После, за да си оправи настроението, отвори писмото от Сам. Знаеше какво пише вътре, но въпреки това го прочете. Едва се сдържаше да не се скара на Дан, който любопитно надничаше над рамото му.

— Хлапето все още ли смята да идва? — попита Дан.

— Да — кимна Джо.

— Допадат му потъналите кораби, а? Как се чувства човек, когато е пример за подражание?

— Прекрасно — усмихна се мрачно той.

— Трябва да призная, че хлапето е много упорито — изкиска се колегата му. — Всеки път, когато се гмуркаме към останките на някой кораб, го изпращаш да си ходи, но то продължава да се връща.

— Сам е инат — отвърна Джо.

Нощта беше спокойна. „Метеор“ бе застинал неподвижно върху гладката повърхност на океана. Джо стоеше пред масата с картите и гледаше към купчината писма. Настолната лампа хвърляше зеленикава светлина наоколо. Може би трябваше да покани Каролайн на кораба, за да й докаже, че изследванията са с чисто научна и практическа цел и че емоциите нямат нищо общо с настоящия проект. Искаше му се денят да настъпи по-бързо, за да се захване за работа. Мразеше да мисли за хората, които го караха да се чувства тъжен и ядосан. Сякаш беше загубил нещо, което дори не можеше точно да определи…

* * *

Каролайн стоеше на хълма и гледаше към морето. Беше задъхана от изкачването на тесните стъпала, отвеждащи нагоре. В краката й се виждаха градчетата Хоторн и Блек Хол, разположени покрай река Ибис, която се вливаше в пролива Лонг Айлънд. Околността беше осеяна с мигащи светлинки. Каролайн преброи два морски фара в Кънектикът и четири в района на Лонг Айлънд. Във водата проблясваха светлините на някакъв кораб. Зачуди се дали не беше „Метеор“.

Чу се писък на нощна птица. Прозвуча самотно и същевременно — красиво и Каролайн си припомни вечерите, прекарани в планината Редхоук. Ослуша се. Крясъкът идваше от боровата горичка. Във въздуха се носеше стипчив аромат. Покрай главата й прелетя бухал. Крилете му тежко плющяха.

Независимо че мразеше да ходи на лов, Каролайн не можеше да отрече, че в някогашните вечери в планината се криеше очарование. Обичаше природата. Интересно й бе да се катери по стръмните планински пътеки и да попада внезапно на някое диво животно или на прекрасна гледка. Спането на открито, ласката на вятъра по голите й ръце — всичко това я караше да се чувства като волна птица. Онова, което не харесваше, беше убиването на животни.

Баща им се беше опитал да им прехвърли любовта си към лова, но беше забравил една важна подробност — че не можеш да събудиш у човек желанието да пролива кръв, ако то поначало липсва у него. Каролайн си спомни как беше убила лисицата, с която баща й я беше обезсмъртил в онзи прекрасен портрет. Беше се почувствала като убиец. Не можеше да забрави онзи декемврийски ден. Беше държала тялото на убитото животно в прегръдките си и то я топлеше.

Погледна към небето. Потърси звезда, която да посвети на Андрю Локууд. Винаги го правеше. Откри една и потръпна, макар да беше топла лятна вечер. После си набеляза една за баща си. Обикновено й беше трудно и дори мъчително да мисли за Хю, но тя си налагаше да го прави.

Пое дълбоко дъх и се запитали дали Джо е получил пакета, който му изпрати? Дали бележката й го е ядосала? Всъщност нямаше значение. Не беше написала онези редове, за да предизвика определена реакция от негова страна. Отново погледна към кораба, който можеше да бъде неговият, и се усети мистично свързана с Джо Конър. Той сигурно обичаше природата, след като прекарваше толкова време в открито море.

Каролайн мразеше лова, но обичаше да ходи за риба и изпитваше вина от това. Обичаше да хвърля ловко въдицата, харесваше напрежението между нея и рибата, налапала стръвта. После, когато погледнеше в очите на бедното създание, се чувстваше някак странно свързана с него. Обикновено пускаше рибата обратно във водата. Знаеше, че останките от потънали кораби привличат рибите. Дали Джо им обръщаше някакво внимание, когато се гмуркаше, или очите му бяха отворени единствено за златото?

Може би дневникът на Клариса изобщо нямаше да го заинтригува. Може просто да търсеше съкровището и изобщо да не се вълнуваше от легендата. Та той беше избягал от своята история! И когато Каролайн най-сетне беше готова да му разкаже за своята роля в тази история, той беше толкова ядосан и сърдит, че дори не пожела да я изслуша.

А може би се е страхувал?

Каролайн се спусна надолу. Сърпът на луната ярко се открояваше на тъмния фон на небето. Листата на дърветата шумоляха, но тя не се страхуваше. Уверено намираше стъпалата, водещи към хотела, където в този миг гостите празнуваха.

До ушите й долиташе музика, придружена от пиянски възгласи. Една групичка се беше отделила от останалите. Бяха хвърлили дрехите си и се бяха потопили във водата.

Стигна до къщата си и чу, че телефонът настойчиво звъни. Поколеба се дали изобщо да вдигне слушалката. В час като този можеше да се обажда единствено майка й. Сигурно си беше пийнала и сега искаше да се извини заради неприятния разговор отпреди няколко часа. Каролайн влезе в стаята и се втренчи в телефона, който не преставаше да звъни. Започна да брои позвъняванията: пет, шест…

Ами ако беше Скай? Ако нещо лошо се беше случило? Не се стърпя и протегна ръка към слушалката.

— Ало?

Отсреща не се чу звук. Сякаш линията беше отказала да предава сигнала. Каролайн имаше чувството, че позвъняването идва от много, много далеч — от другата част на света или от друга хемисфера, от някой самолет, летящ над океана, или…

Или от кораб!

Сякаш чуваше морския бриз и лекия шум на вълните. Напрегна слух. Стори й се, че долавя нечие учестено дишане. Никой не се обаждаше. Най-вероятно се беше получило преплитане на линиите. Тишина…

Каролайн затвори.

 

 

На следващата сутрин Мишел се покатери на една дървена стълба и започна да окачва японските фенери. Балът беше след няколко дни, но беше нужно време, за да се подготви хотелът за това значимо събитие. По дърветата бяха закрепени сто свещника, беше издигнат и подиум за танците. За Каролайн това беше „Балът на светулките“ — беше го нарекла така в памет на родителите си. Много държеше на свещите: според нея те придаваха особена романтика. Мей Тейлър току-що беше донесла нужното количество свещи от „Брайдъл Барн“ — фирмата, която от години изпълняваше поръчките им.

Мей и семейството й — три поколения жени — бяха собственички на въпросната фирма и умело я ръководеха. Основната им дейност беше организирането на сватбени тържества. Мей и нейната петгодишна дъщеря Кайли бяха във възторг от предстоящия бал и от факта, че техните прекрасни свещи ще греят на тържеството.

Зад ниската пристройка бяха подредени трийсет кръгли маси. Дългите до земята снежнобели покривки всеки момент щяха да пристигнат от пералнята. Японските фенери бяха ярки и крехки. Щяха да висят на дълга жица, опъната над поляната зад хотела. Мишел се надяваше, че времето ще е хубаво.

В момента беше хладно, но Каролайн искаше нощта на бала да бъде звездна и гореща. Харесваше й гледката на мъже без сака, със залепнали от пот бели колосани ризи по гърбовете. Радваше се, когато жените бяха с голи рамене и танцуваха боси по хладната трева. За хората на изкуството „Балът на светулките“ беше възможност да се освободят от задръжките си, да бъдат диви и необуздани.

Всяка година балът биваше организиран около някоя тема. Тази година темата щеше да е „Моята любима картина“. Хората разкриваха различния си стил. Клий и Питър например неизменно се обличаха в подходящи костюми. Предната година се бяха появили като двама влюбени, обвити в син шифон, за да са в тон с любимата си мелодия „Рапсодия в синьо“. Скай и Саймън бяха дошли направо от ателието си. Дори не си бяха направили труда да се преоблекат — дрехите им бяха изцапани с бои и глина, но това всъщност нямаше кой знае какво значение, тъй като до края на вечерта дрехите им и без това висяха по клоните на околните храсти.

Обаче Каролайн, вярна на ролята си на домакиня, винаги беше с вечерна рокля.

Мишел се чудеше как ли ще изглеждат всички тази година. Тя и Тим мислеха да се облекат като герои от картините на Сюра. Мишел си беше приготвила дълга бяла рокля и слънчобран, а Тим щеше да е прекрасен в гетите и цилиндъра си. Каролайн настояваше те да присъстват на бала като нейни гости — не да работят, а да се забавляват.

В един момент Мишел съзря Саймън Уитфорд, застанал пред входа на хотела, пъхнал ръце в джобовете си, примижал срещу слабото слънце. Сякаш на лицето му беше изписано, че е човек на изкуството, а не обикновен простосмъртен. За съжаление той беше само един посредствен художник, който се опитваше да копира Хю Ренуик.

„Бедната Скай — помисли си Мишел. — Да се омъжи за човек с избухливия нрав на баща й и без грам от добротата, с която същевременно беше известен Хю.“ Каква работа имаше Саймън тук и по това време? Сигурно беше дошъл да търси Скай. Каролайн едва ли го беше поканила на бала. Бурята приближаваше. От стълбата Мишел наблюдаваше как Каролайн излиза от сградата на хотела и решително се насочва към зет си. Секретарката се хвана още по-здраво за стълбата и се наведе, за да вижда по-добре.

* * *

Предната вечер Каролайн дълго не можа да заспи. Телефонното позвъняване я беше разстроило. Тя дълго се мята в леглото, а след полунощ я заболя глава. Надяваше се телефонът отново да иззвъни, но това не се случи.

Затова пък първото нещо, което видя тази сутрин, щом влезе в кабинета си, беше бележката, оставена от Мишел на бюрото й. Покана от Джо Конър за вечеря на борда на „Метеор“. По-късно Мишел и обясни, че телефонната връзка била ужасна — все едно че корабът бил попаднал в силна буря. Джо се притеснявал, че връзката може да се разпадне, затова говорел бързо. Помолил Мишел да каже на Каролайн, че ако иска да посети кораба и да наблюдава работата на екипа, трябва да бъде на палубата в осем вечерта в четвъртък.

Каролайн беше объркана. Джо я беше изхвърлил с един замах от живота си, а сега я канеше на вечеря. Не знаеше какво да мисли. Тя излезе навън и налетя на зет си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — възкликна възмутено тя. Не можеше да повярва на очите си.

— И аз се радвам да те видя, Каролайн — саркастично отвърна Саймън и смачка фаса на цигарата си на стъпалата пред входа.

— Не искам да те виждам тук! — изсъска тя.

— Дойдох да се срещна със Скай — отвърна невъзмутимо Саймън. — И къде според тебе би трябвало да бъда? Напуснахме нашето гнезденце, а едва ли бих могъл да се нарека добре дошъл в къщата на майка ти.

— Значи си въобразяваш, че можеш да се настаниш в моя хотел? Защо ли си мисля, че нямаш намерение да си наемеш стая срещу заплащане? Трябва обаче да ти кажа, че загуби всичките си привилегии като мой зет в мига, в който напусна сестра ми.

— Моля те, Каролайн, позволи ми да остана! Ще спя в навеса, в моето старо студио. Вече проверих — никой не го ползва. Трябва да видя Скай. Искам да й помогна!

Каролайн загриза върха на писалката си. Втренчи се в Саймън. Зет й беше висок и слаб мъж, с буйна черна коса, високи скули и хлътнали черни очи, които светеха с особен плам, способен да докара Скай до полуда и да изпълни с подозрение сестрите й. Саймън беше използвач и подмазвач. Беше обул тесни черни джинси и чиста бяла тениска, по която личаха петна от засъхнала боя. Изглеждаше недохранен, разсеян и превит под бремето на таланта си.

Дали не се беше оженил за Скай само за да бъде картинката по-пълна, цинично си помисли Каролайн.

— Така. Говорим за дявола и той взел, че се появил! — чу се един глас откъм поляната.

Каролайн обърна глава към Клий. Красивата й сестра се приближаваше към тях. Изглеждаше зашеметяващо в бледорозовата си рокля без ръкави и с огромните тъмни очила. Клий се завъртя около Саймън като изгладняла бяла акула около паднал във водата сърфист.

— Здрасти, Клий — поздрави любезно Саймън. Каролайн не го понасяше, но в този миг трябваше да признае, че изглежда нещастен. Двете с Клий бяха неговият най-страшен кошмар. Беше наранил малката им сестра, и то лошо. Тя се запита как ли се чувстваше негодникът в този момент под прицела на гневните им погледи.

— Какво те е накарало да се върнеш отново в нашия скапан малък градец, Саймън? Да не би да си забравил да опразниш нечия банкова сметка? — саркастично попита Клий.

— Клий, ще ти кажа онова, което току-що казах и на Каролайн: искам да помогна на Скай. Признавам, че сгреших. Обичам я и искам да ме приеме обратно.

— Нима? — свъси вежди Каролайн. Беше пропуснал пред нея тази прочувствена реч.

— Да. Мога ли да остана? В навеса?

— Не те искам тук!

— Да, но Скай ме иска.

— Защо, за бога, й е притрябвало да те вижда? — повиши глас тя, вбесена от неговата арогантност. Едва ли присъствието на мъжа, разбил сърцето й, би помогнало на Скай да се съвземе.

— Как мислиш, че разбрах за катастрофата? — попита Саймън и извади нова цигара. Ръцете му нервно трепереха. Ужасно му се искаше да запали. — Тя ми се обади. Има нужда от мен, също както и аз имам нужда от нея.

— Била му се обадила! — обърна се Каролайн към Клий. Двете си размениха многозначителни погледи, претегляйки информацията.

— Това вече е нещо друго — каза Клий накрая, — макар че сестра ни не е в състояние да взема разумни решения в момента.

— Може и да ти се е обадила, но със сигурност няма нужда от теб — изгледа го с присвити очи Каролайн. — Нека да си изясним понятията.

— Мисли каквото си щеш.

— Ще ти позволя да останеш, но трябва да проверя дали имаме свободна стая.

— Ще се настаня в плевника…

Тя поклати глава:

— В хотела, не в плевника. Дава ти се още един шанс да се отнесеш както подобава към Скай, така че няма да те оставя да се въргаляш в сламата.

— Благодаря. — Той направи крачка към Каролайн, като че искаше да я прегърне, но леденият й поглед го спря. Той сведе глава и отстъпи назад, после се обърна и тръгна към колата, за да си вземе багажа.

— Най-голямата отрепка, която познавам! — с въздишка рече Клий. — Но за съжаление Скай го обича.

— Засега — уточни Каролайн.

Сестрите се отправиха към стария плевник, към който Каролайн се беше насочила, преди да налети на презрения си зет.

Плевникът на Ренуик, заобиколен с висока каменна ограда и бял дъсчен стобор, с лющеща се от стените керемиденочервена боя, плачеше да бъде нарисуван. Хю Ренуик, както и много други художници бяха обезсмъртили живописната постройка върху платната си и я бяха направили известна. Сега тези картини висяха в най-известните музеи в страната и попълваха множество частни колекции.

Вътре беше тъмно и хладно. Миришеше на сено. Навремето дядото на Каролайн беше държал тук конете и кравите си. Хю беше дал първите уроци по езда на трите момичета именно на това място. Сега отделенията, предназначени за конете, се ползваха за студиа. Най-скъпите апартаменти в хотела вървяха заедно със студио в плевнята. Тези тесни помещения винаги бяха пълни с художници и ваятели, които вдъхновено творяха и в същото време се опознаваха взаимно. От едно студио в дъното на плевника се носеха страстни стенания, които не можеха да бъдат сбъркани. Двете сестри се спогледаха и тихо се засмяха.

— В този плевник се разделих с девствеността си — прошепна весело Клий.

— Най-малко два пъти — също шепнешком отвърна Каролайн.

— Балът лежи на нашите плещи — отбеляза Клий, огледа се наоколо и почувства как я обзема вълнение.

— Дали постъпих правилно, като позволих на Саймън да остане? — замислено рече Каролайн.

— Скай е достатъчно голяма, а ние понякога просто забравяме този факт — отвърна сестра й. — Не можем цял живот да я предпазваме от грешки и беди.

— Ако изобщо можем да кажем, че някога сме успявали да го сторим — кимна Каролайн и се чу да казва: — Изпратих на Джо копие от дневника, който Марипат ми даде.

— Нима?

— И той ме покани на вечеря на кораба му. В четвъртък.

— Наистина ли? — възкликна Клий, а очите й дяволито блеснаха.

— Да, само че не съм сигурна дали трябва да отида. Нито пък знам дали искам да го направя.

— И защо да не искаш?

— О! — възкликна Каролайн и несъзнателно измъкна стиска сено от една бала. — Ами главно защото ние двамата не се харесваме особено много, предполагам.

— А може и да откриеш, че Джо всъщност не е чак толкова лош. За теб вече знам, така че на двамата ви предстои взаимно да се изненадате приятно.

— Мислех дали да не отскоча до Шотландия. Само за няколко дни. Искам да огледам един нов хотел, който наскоро отвори врати за посетители. Намира се на островите. Сградата е била крило от стар манастир, а гледката, която се открива през прозорците, е направо невероятна. Освен това има лабиринт. Не ти ли се струва страхотно? Прочетох за този хотел в едно от туристическите списания, които ни предложиха в самолета последния път, когато се връщах от Венеция. Трябват ми някои нови идеи за хотел „Ренуик“…

— О, и това е толкова спешно, че се налага да потеглиш още утре, така ли? Колко удобно! Според мен трябва да останеш и да отидеш на срещата с Джо.

— Може би…

Каролайн винаги беше използвала пътуванията, за да избяга от личните си проблеми. Обикаляше из прекрасни провинциални хотели и обясняваше на всички, че го прави, за да се зареди с творческа енергия, да потърси вдъхновение. Да отиде тук или там, да надникне на едно или друго местенце… Докато беше в движение, се разсейваше, не мислеше толкова много. Сега, когато Джо Конър беше отседнал на опасно близко разстояние, може би бягството отново щеше да бъде нейното спасение.

Каролайн се прозина и сви рамене.

— Изглеждаш ми уморена — отбеляза сестра й.

— Наистина се чувствам така — призна тя. — Снощи се изкачих на хълма.

— Господи, Каролайн! — извика Клий.

— Какво? — Реакцията на сестра й я изненада.

— Потръпвам при мисълта, че си се катерила из онези пущинаци сама посред нощ. Ами ако беше паднала? Освен това човек никога не знае кого може да завари там горе. Някой може да те нападне, да те изнасили! Наскоро четох за две момичета, които се катерели по склоновете на Апалачите. Били изнасилени и убити…

— Всичко е наред, Клий. На нашия хълм подобни опасности не ме дебнат.

— Не, но вечерята с мъж на палубата на кораб ти се струва достатъчно голяма опасност, за да се качиш на първия самолет и да отлетиш към Шотландия!

Каролайн понечи да каже нещо, но се отказа.

— Какво? — попита на свой ред Клий.

— Разкрита съм — усмихна се тя.

* * *

— Донесох ти едни стари снимки — каза Огъста на Скай.

— Уморена съм, мамо — въздъхна младата жена и се облегна на възглавниците. Бяха спрели обезболяващите и в момента й даваха единствено тиленол. Чувстваше се изтощена, сякаш бе изпаднала в летаргия. Единственото й желание беше да спи.

— Мисля, че ще се разведриш, като ги видиш — настоя Огъста. Скай погледна албума. Родителите й ги бяха снимали често. Тя не можеше да се оплаче, че бяха снимали предимно по-големите й сестри, а нея я бяха пренебрегвали. Напротив. Нейните снимки изпълваха страниците на четири албума.

Огъста обръщаше страниците. Снимките в този албум бяха от началото на седемдесетте — тогава Скай беше съвсем мъничка. Момиченцата на плажа, на въртележката, в една лодка… Хю, застанал пред статива си, съсредоточено загледан в него.

— Прилича ми на Саймън — подхвърли Огъста и посочи снимката на покойния си съпруг. — Май двете с тебе си падаме по един и същи тип мъже.

— Мммм. — Това беше единственото, което излезе от устата на Скай.

Една сестра влезе в стаята. Застъпваше на смяна и трябваше да свали жизнените показатели на пациентката. Уви маншона на апарата за кръвно около ръката на Скай и ожесточено започна да помпи.

— Какво гледаме? — полюбопитства сестрата и хвърли поглед към албума.

— Семейни снимки — отвърна Огъста и лицето й гордо просветна.

— Прекрасно — кимна сестрата. Тя записа данните в картона и пъхна електронен термометър в ухото на Скай, после си отбеляза температурата.

— Това е вашата пациентка на две годинки — каза майката и посочи към една снимка на Скай с четка в ръка.

— Истинска художничка! — възхити се сестрата.

— Нямате представа колко сте права! — отвърна гордо Огъста и обърна на другата страница. — А това са сестрите на Скай. Обожаваха я, както сама можете да видите на тази снимка. Това е баща й… Пак той… О, не гледайте тук, това съм аз с къса коса! Господи, каква грешка беше да се подстрижа! Отново съпругът ми, яхнал любимия си кон, това тук е плевникът…

— А тези кои са? — попита сестрата и се наведе, за да огледа по-добре групата мъже на една от черно-белите снимки.

Всички бяха облечени в смокинги, някои от тях държаха четка, палитра или малка картина в ръцете си. Други пък бяха предпочели да се снимат с оръжие, брадвички или стрели. Бяха застанали пред масивна каменна сграда, напомняща древен френски замък.

— О, те са членове на един и същи клуб — отвърна Огъста и хвърли загрижен поглед към дъщеря си. Усети, че Скай се чувства неудобно, и понечи да обърне страницата, но погледът й се спря върху Хю и тя не се сдържа да подхвърли:

— Ето мъжът ми — каза тихо тя и пръстите й погалиха прозрачното фолио, предпазващо снимката.

Сестрата отправи поглед към Хю Ренуик, застанал в центъра на втория ред. Широките му рамене опъваха смокинга, лицето му издаваше съсредоточеност, очите му гледаха право към обектива на фотоапарата — сякаш се готвеше да го атакува. Държеше четката си така, сякаш беше скиптър. Скай също погледна снимката, спомни си кога беше направена и усети как пулсът й се ускорява. Затвори очи.

— Изглеждат много елегантни — изкоментира сестрата. — И старомодни.

— Да, много са изискани — съгласи се Огъста, коригирайки последната дума на сестрата. — Срещаха се два пъти годишно и винаги носеха черни вратовръзки. Предполагам, че са разговаряли за работата си. Всички те бяха хора, изградили блестящи кариери. Моят съпруг беше много известен художник, както сигурно знаете.

— Къде са се снимали? — попита сестрата. — Мястото е прекрасно. Някъде в Европа ли е?

— Не, в Ню Хампшир. В планината Редхоук. Така се казваше и клубът им. Мястото беше невероятно — имаше разкошни градини и множество усамотени кътчета, където човек можеше да рисува или пък да ходи на лов. Само че много малко от мъжете на снимката обичаха да ловуват.

— Само мъже ли са членували в този клуб?

— Да. — В гласа на Огъста се прокрадваха нотки на гордост, но в същото време звучеше така, сякаш се опитваше да се оправдае. — Съпругът ми обаче смяташе, че това е нелепо — нашите момичета стреляха толкова добре, колкото и най-добрите ловци.

Скай имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Стисна силно очи. Копнееше за чаша алкохол или за една доза морфин. Искаше да се махне от това място час по-скоро.

— Художници и ловци? Интересна комбинация — отбеляза сестрата.

— Наслаждаваха се на живота — кимна Огъста и сякаш изведнъж си спомни, че дъщеря й е там и че този разговор би могъл да има отрицателен ефект върху нея. Побърза да обърне страницата.

Скай рязко си пое въздух, после го изпусна. Чу се хриптене. Сестрата, която в момента измерваше пулса й, смръщи загрижено вежди и стегна пръсти около китката на младата жена. Сякаш не можеше да повярва, че пациентката й има толкова силно сърцебиене, след като дори не беше мърдала от леглото си. Очите на Скай продължаваха да са затворени. Лицето й беше извърнато встрани. Опитваше се да мисли за Каролайн, за да се успокои.

— Нека да го премеря отново — каза сестрата и пак обгърна с пръсти китката на Скай. — Май се обърках, докато гледах тези красавци. Трябва да съм преброила ударите погрешно.

„Красавци!“ — с горчивина си помисли Скай. Единственото лице, което нейните очи виждаха, беше това на Андрю Локууд — с кафявите очи, правия нос и широката уста… Лицето на Андрю, умиращ само на пет километра от този прекрасен замък.

Опита се да прогони видението от съзнанието си, да покрие очите на Андрю с мрак. Да мисли за черната тишина в нощ без луна, когато всички живи създания бяха в безопасност, далеч от хищните очи на ловците.

„В безопасност“ — повтори си Скай, легнала в болничното легло и обсебена от мисълта за Андрю в тъмния гроб.

4 юни 1978 година

Скъпи Джо, по света има толкова много тайни места! Докато пътуваш през планините, горите и хълмовете, задаваш ли си въпроса накъде водят всички скрити пътеки? Няколко изключително богати мъже решили да построят замък, който да прилича на средновековен европейски замък. Твърдят, че го правят, за да спортуват и да творят, но истинската им цел е да се самоизтъкнат. Този замък изобщо не е на мястото си в този див кът, където би трябвало да има само борови дървета и гранит, не махагон и мрамор. Мисля, че един истински творец би трябвало да осъзнава това.

Сестра ми Скай е много талантлива! Не става дума само за душата й, която е толкова прекрасна и нежна, че ми е трудно да намеря подходящите думи, за да я опиша. Не, не само това. Трябва да я видиш как работи. Едно драсване на молива и — ето ти плаж или хълм, или лице. Скай е по-талантлива от всички, които познавам. Дори от баща ни.

Ти как си? Като талант, искам да кажа.

С обич,

Каролайн

15 юни 1978 година

Скъпа Каролайн,

Изкуство, ала-бала! Що се отнася до тайнствените места — в Нюпорт има доста такива. Мога да вляза във всяко богаташко имение в Белвю. Познавам повечето от икономите там. Всички тези имения имат изби, пълни с вино, тунели, тайни стълбища.

Сам нарисува лодката ми и поръча да ти изпратя рисунката, но после заля листа с портокалов сок. Що се отнася до мен… Ами, аз нямам талант. Вятърът ме зове. Трябва да вървя.

С обич, Джо