Луан Райс
Брегът на светулките (12)

Единадесета глава

Огъста седеше на остъклената веранда и пришиваше дълги черни кадифени панделки към балетни пантофки. На възглавничката пред нея лежеше разтворена книга с репродукции на известни картини на Пикасо. Онова, върху което беше насочено вниманието й, беше един арлекин, нарисуван от Пикасо. Тя обожаваше арлекините. Бяха толкова потайни, толкова закачливи — загадъчни смешници! Радваше се на прекрасното си хрумване.

Всеки би разпознал един герой на Пикасо. Не желаеше да обижда някои от по-малко начетените гости на Каролайн, появявайки се като слабо известен персонаж на Карски или Кубзак — художници, за които едва ли някой беше чувал. Ако го стореше, щеше да прекара цялата вечер в обяснения като какво точно се е облякла.

Освен това Огъста знаеше, че има прекрасна фигура. Арлекинът беше висок и грациозен — точно като нея, и тя беше сигурна, че ще изглежда зашеметяващо в карирания костюм. Щеше да е забавно, интересно и атрактивно.

Единственият проблем беше, че Хю беше ненавиждал Пикасо.

Като художник съпругът й не можеше да не оцени по достойнство гения на именития испанец и да не се възхищава на творбите му. Но нима имаше човек, който да не го правеше? Кой би си позволил да гледа с пренебрежение на мъжа, дръзнал сам да преобърне представите на хората през цял един век? Майсторът на четката, създателя на кубизма? Човекът, който поглеждаше едно лице в анфас и виждаше профил?

Всъщност Хю завиждаше на Пикасо за живота му. За Хю Ренуик Пабло Пикасо беше просто „Пабло“ — равен нему. И понеже за англичаните Пабло е Пол, в тесен кръг Хю обичаше да говори за Пикасо като за Пол. Да го нарича Пабло или още по-лошо — Пикасо, означаваше да се принизи пред един арогантен испанец.

Да, Хю безумно завиждаше на Пикасо — за жените, за обожанието, за славата, за Южна Франция, за борбата с бикове, за легендата, в която се бе превърнал. Хю също бе получил жени, обожание и слава, но бреговата ивица на Нова Англия не можеше да се равнява с Ривиерата, а поради липса на корида, той се занимаваше с други спортове, свързани с проливането на кръв.

Само че ловът и риболовът бяха нещо съвсем различно, а и Хемингуей, когото Хю лично познаваше и към когото се обръщаше свойски с „папа“, вече беше превърнал тези две занимания в своя запазена марка. Хю водеше момичетата на лов, а Папа му се смееше. Дъщерите не бяха синове, когато ставаше въпрос за ловуване. Особено пък ако тези дъщери бяха толкова чувствителни и животът им беше нанесъл такъв силен удар.

Хю изобщо не беше толкова силен, за колкото се смяташе. Имаше любовници, убиваше животни, опитваше се да живее като Пикасо. Но когато дъщерите му бяха засегнати, той просто рухна. Беше потърсил забрава в пиенето и накрая напусна този свят. И Огъста.

Доктор Хендерсън можеше да каже, че костюмът на Огъста подсказва неосъзната враждебност към покойния й съпруг. Нейният любим, но неверен съпруг.

Огъста шиеше и си представяше как би реагирал Хю, ако можеше да види костюма й. Беше обичала силно съпруга си. С всеки изминал ден й липсваше все повече. Признаваше пред себе си, че е по-лесно да го обича сега, когато вече не е между живите — грубата действителност не се натрапваше толкова рязко и толкова често.

Огъста беше ревнива жена. Ревнуваше Хю не само от другите жени, но и от собствените си дъщери. Господ да й е на помощ! Сети се как се беше чувствала, докато гледаше как съпругът й рисува портрета на Каролайн.

Вратата на кухнята хлопна. Огъста вдигна поглед и видя Скай и Саймън да влизат.

— Здравейте, скъпи — поздрави ги тя. В мига, в който погледна Скай, й стана ясно, че дъщеря й е пила. Очите й бяха зачервени, косата — разрошена. Беше пет следобед, а момичето изглеждаше така, сякаш току-що се беше измъкнало от леглото. Лицето й беше мрачно, а погледът й — разкаян. Сърцето на майката се сви.

— Къде ходихте снощи? — попита тя.

— Останахме в бара на Каролайн — отвърна Саймън. — Няколко наши приятели от Ийст Вилидж са отседнали в хотела и се видяхме с тях.

— Скай, да ти дам ли от хладилника нещо за пиене?

Тя кимна. Огъста се отправи към зимната градина. Напълни една кристална гарафа с леденостудена вода. С изненада установи, че ръцете й треперят. Сложи три аспирина в малка керамична купичка, постави всичко на една табла и се върна на остъклената тераса.

— Толкова съм жадна! — възкликна Скай, напълни си голяма чаша с вода и я пресуши на един дъх. После отново си наля и я изпи заедно с аспирините.

— Какво стана снощи? — попита с треперещ глас Огъста. — Мисля, че беше решила да не пиеш.

— Да, и го направих — не сложих капка в устата си цяла седмица. Но всичко изглежда толкова безсмислено… — Скай направи опит да се засмее.

— Безсмислено, ах… Моята красива малка екзистенциалистка! Какво ще кажеш да започнем да дискутираме Камю? — шеговито подхвърли Саймън и спокойно запали цигара.

— Само ако преди това приготвиш няколко мартинита — отвърна тя. — Мамо, ще изпиеш едно, нали?

— Ами, да — предпазливо рече Огъста. — Само не съм сигурна дали ти трябва да пиеш.

— Мамо, да не искаш да се превърна в една от онези свети въздържателки? Та ние ги мразим! — Скай поклати глава.

— Лично аз смятам, че най-добрият вариант е умереността — каза Огъста. — Но сестрите ти имат изключително категорично мнение по този въпрос. Според тях ти трябва да спреш да пиеш.

— Просто й завиждат за таланта — намеси се Саймън и изпусна тънка струйка цигарен дим между тънките си устни.

Огъста настръхна от тази проява на безочие, но в същото време се запита дали зет й не е прав.

— Защо не престанеш да говориш и не се заемеш с коктейлите? — подкани го Скай, а гласът й трепереше.

Огъста с тревога забеляза, че устните на дъщеря й са побелели. Скай никога не си позволяваше да се държи рязко с мъжа си, както Огъста не го беше правила с Хю. Очевидно момичето беше много напрегнато, щом се обръщаше към Саймън по този начин.

— Извинявай, Саймън — каза разкаяно Скай в следващия миг и засрамено закри с длан лицето си.

Той я изгледа замислено. Хлътналите му очи напомняха за очите на енот. Беше висок и кльощав. Беше трогателно, че този човек се поставяше в една категория с Хю, помисли си Огъста. Тя лично го приемаше и му угаждаше само защото разбираше чувствата, които дъщеря й изпитваше към него. Тези чувства не можеха да бъдат обяснени, нито потушени.

— Добре, ще разбъркам коктейлите — мрачно рече той.

— Саймън е прав — побърза да каже Огъста и стисна ръката на дъщеря си, а паниката продължаваше да се надига в гърдите й. — Ще се почувстваш много по-добре, когато се върнеш в студиото си.

— О, мамо — прошепна тя.

Огъста се чувстваше най-безпомощна точно в моменти като този, когато опитите й да установи контакт с някое от момичетата пропадаха.

— Не искам да съм алкохоличка — промълви Скай и заплака.

— Ти не си алкохоличка — възрази майка й.

— Мразя тази дума.

— И аз.

— Иска ми се да пия по-малко. Знам, че се налага да намаля количеството. И мога да го направя, нали?

— Разбира се, скъпа. Аз ще ти помогна. Двете ще изпием само по едно — нито глътка повече. Какво ще кажеш, става ли?

Скай кимна, но сълзите продължиха да се стичат по страните й.

Саймън се върна със сребърна табла, на която беше сложил всичко необходимо за коктейлите. Не беше пропуснал дори малка чинийка с ядки. Скай наблюдаваше как съпругът й налива мартинито в трите охладени чаши. В този момент Огъста ясно осъзна, че дъщеря й не бива да пие.

Обзе я ужас. Не знаеше как да спре онова, което сама бе започнала. Каролайн щеше да изпадне в ярост, когато разбереше за случилото се.

Вдигнаха чашите си за наздравица.

— За Скай! — рече Огъста. — За завръщането й у дома — там, където й е мястото.

* * *

Каролайн седеше сама на малкия док зад хотела, увита в шала си, и мислеше за отминалата вечер. Беше се разхождала по брега заедно със Сам и Джо, докато сестра й се наливаше в бара. И двамата мъже й бяха казали, че не може да направи нищо, че всичко е в ръцете на Скай.

На масичката зад гърба й примигваше малка газена лампа. Нощта беше тъмна и задушна. Гостите на хотела бяха притихнали. В далечината се чу лай на куче, откъм блатата долетя крясък на кукумявка, и тези звуци върнаха спомените й.

Помисли си за Джо. Предишната вечер той беше с нея — точно тук, на брега на реката. Беше държал ръката й. Тогава и двамата не бяха осъзнали какво се случва, не бяха си казали нито дума.

Сам се престори, че не е забелязал, а когато тримата се върнаха в бара, Джо пусна ръката й и побърза да се оттегли. Но докато се разхождаха сред тръстиките, той й предложи утеха и подкрепа. А тя никога не приемаше подобно нещо от когото и да било.

Колко интересно, помисли си Каролайн. Съвсем нетипично беше за нея да седи на малкия док зад хотела, вместо да се втурне към града. Отвори папката, която лежеше на дъските до нея, и извади дневника на Клариса Рандъл.

Докато Джо се намираше навътре в океана, зает с измъкването на кораба, превърнал се в гробница за Елизабет Рандъл, Каролайн си седеше на спокойствие у дома и четеше написаното от дъщерята. Изпитваше съчувствие към малкото момиче, желание да го защити. Момиченцата имаха нужда от грижи — Каролайн беше осъзнавала това през целия си живот.

Почеркът на Клариса беше дребен и изпълваше страниците, деликатен като паяжина. Беше писала с перо — Каролайн също си служеше от време на време с перо. Като момиченце беше намерила перо от чайка, беше го подострила с едно от ножчетата на баща си и го ползваше в случаите, когато искаше да запише нещо в дневника си.

15 август 1769 година

Днес се изви жестока буря — с най-големите вълни, които съм виждала от миналата зима насам, и с вятър, който така клати кулата на фара, че ме изпълва със страх, да не би да угаси светлината. Татко ни каза, че в плитчините е заседнал кораб. За щастие всички от екипажа оцелели. Доволна съм, че живеем тук и поддържаме огъня на фара. Татко ни разказа за пиратите, които вилнеят по брега — лоши мъже, които вземат онова, което не е тяхно, и понякога, водени от своя егоизъм, дори нараняват невинните хора. Мама има толкова красиви неща! Какво ще стане, ако пиратите решат да я отвлекат? Тя винаги носи камеята, останала от баба, а освен това има красиво колие с перли и гранат, което татко й е подарил за сватбата им. Пиратите със сигурност не биха устояли на тези съкровища. Ами ако наранят мама, докато й отмъкват бижутата? Или пък ако решат да я отвлекат и да я отведат с кораба си, за да им готви и да бъде жена на капитана им?

Слава богу, страховете ми се оказаха напразни. Мама се прибра невредима у дома. Когато я попитах къде е била, тя ме изгледа странно. Отвърна ми, че жените имали тайни — също като момиченцата — и че понякога тя изпитвала нужда да остане за малко насаме с тези свои тайни, които я карали да се чувства добре. Колко смешно! Мама изглеждаше щастлива, докато ми говореше тези неща. Аз също бих била щастлива на нейно място.

18 август

Мама отново изчезна! Сега това ми се струва вълнуващо. Прилича ми на игра. Тя си има тайно място! Къде би могло да бъде то? Нямали да е страхотно, ако се окаже, че е някое от моите тайни места? Чакай да си помисля: аз се усамотявам в Лайтнинг Рок — най-големия гранитен блок на север. Също и блатата в южната част на брега — там, където открихме кита в началото на лятото. Освен това се крия в горската пустош, из поляните, на върха на фара. Дали да оставя мама да запази тайната си, или да се опитам да я проследя?

20 август

Капитан Торн — капитанът на „Камбрия“ — ни посети. Донесе ни китова мас и лавандула. Не го харесвам.

22 август

Ветровито е. Отидох до навеса за лодки, за да си поиграя там, и видях мама да разговаря с капитан Торн. Не го харесвам. Той е англичанин и говори по странен начин, което пък кара татко да се смее. Мама ме накара да се закълна, че няма да кажа на татко за срещата й с капитана. На път за вкъщи открихме един омар във водораслите край брега и го взехме. Мама го сготви за татко, а той ми даде щипците. Все още не съм открила тайното място на мама.

Дишането на Каролайн се учести. Клариса беше открила тайното място на майка си и не беше разбрала. Капитан Торн е бил тайната, която майка й ревниво е пазела, но Клариса е била толкова невинна, че не го е осъзнала. Това й напомняше за безбройните случаи, в които Хю беше далеч от дома — с майката на Джо или с друга жена — и тя си мислеше, че баща й отсъства, защото е отишъл някъде да рисува.

24 август

Днес покрай брега минаха няколко делфина, а непосредствено след тях — един кит. Исках да поплувам с тях, но мама не ми разреши. Седеше притихнала на пясъка — не бях я виждала толкова тъжна от седмици. Малките на чайките кряскаха, молейки майките си за храна, и моята майка се разплака. Попитах я: „Какво става, мамо?“. Обикновено звуците, които издаваха малките птички, ни разсмиваха. Но мама ми каза да бъда добро момиче и да се грижа за себе си, каквото и да се случи. Обясни ми, че когато майките не са наблизо, за да се грижат за малките си, те искат поне да са сигурни, че техните дечица ще оцелеят.

29 август

Не мога да повярвам! Мама я няма! Капитан Торн я взел на „Камбрия“ и корабът потънал около рифа Мунстоун! Мили боже, върни ми мама!

Каролайн прехапа устни, четейки тези ужасни редове. Бедното момиченце. Майка му го беше изоставила и заради какво? За да загине заедно с любовника си в морето по време на буря? Клариса беше оставена да се оправя сама, без да разчита на помощта на хората, които би трябвало да я защитават и да се грижат за нея. И още по-лошо — беше загубила майка си, която много беше обичала.

Един козодой се обади откъм блатата. Чуха се чайки. Зацвърчаха и други птички, но гласът на козодоя се открояваше сред останалите и не можеше да бъде сбъркан с друго — кънтеше в нощта и я връщаше към едно по-близко минало. Редхоук, планинската пътека, покрита със златисти есенни листа — мястото, където беше започнала да губи баща си.

Безжичният телефон, който беше сложила до себе си, иззвъня. Каролайн втренчено погледна към него. Първата й мисъл беше за Скай.

— Ало?

— Здравей. Обажда се Джо.

— Здравей — отвърна Каролайн и потръпна, макар че нощта беше топла. Хвана телефона с две ръце и се зачуди как ли изглежда морето тази вечер.

— Добре ли си? — попита той. — Снощи беше много разстроена.

— Чувствам се чудесно — отвърна тя.

— Съмнявам се — рече Джо. — Но за съжаление не можеш да повлияеш на онова, което сестра ти прави.

— Така ми каза и снощи. Ти, а също и Сам.

— Той най-добре знае — прекалено дълго време ме е гледал как се наливам с алкохол.

— Сам е добро хлапе.

От другата страна на линията се чу звук — нещо средно между смях и сумтене:

— Той определено е човек с характер.

Каролайн се усмихна. Приятно й беше да наблюдава двамата братя, когато бяха заедно, и й харесваше, че всеки път, когато станеше дума за Сам, в гласа на Джо се долавяше нежност. Дъхът на Джо се чуваше в слушалката. Каролайн затвори очи. Лекият морски ветрец разроши косите й. Онова, за което винаги си беше мечтала, бе да има приятел. Защо всичко трябваше да е толкова трудно?

— Обаждам се, защото се сетих за нещо, което би могло да помогне — каза той. — Може да не помогне на Скай, но да е от полза за теб.

— Какво е то?

— Просто бъди искрена. Толкова искрена, колкото е възможно. За каквото и да става въпрос.

— Аз съм… — започна обидено тя.

— Знам. Вярвам ти. Но…

Каролайн мълчаливо се вслуша в дишането му. Нещо в нея се променяше, пластовете, свързани с нейното минало, с нейната изолация, се разместваха. Даваше си сметка, че тази промяна започна от деня, в който Джо пристигна в града, но беше свързана и с бавното и методично самоубийство на Скай. Винаги се беше грижила за хората, които обичаше, и им беше помагала, но сега съзнаваше, че самата тя се нуждае от помощ. Стисна здраво слушалката.

— Понякога човек трябва да се разрови много надълбоко — рече Джо. — Не знам как да го обясня, но при мен имаше ефект. Веднъж, щом си изясних от какво всъщност се опитвах да се скрия, аз… бях по-подготвен да спра.

— Да спреш?

— С пиенето. Има една поговорка, която гласи: „Истината ще те освободи.“

Каролайн кимна. Отново затвори очи и се замисли върху думите му. Представи си десетгодишната Скай. Лежи в палатката си в планината. Август е, нощите са хладни. Под спалния й чувал и под палатката пълзят змии. Отвън се чува воят на койотите. Скай лежи с широко отворени очи и стиска ножа в ръката си.

Андрю Локууд щеше да пресече пътя им след няколко години, но смъртта витаеше из въздуха далеч преди злощастната случка. Момичетата бяха толкова малки, толкова самотни. Каролайн се беше научила никога да не се оплаква.

— Понякога истината много боли — прошепна тя.

— Не — възрази Джо. — Може и да го чувстваш по този начин, но не е така. Истината не е болка, тя е освобождение.

Каролайн чу пукот в слушалката, после в далечината се разнесоха някакви гласове. Сякаш Джо спореше с някого и се опитваше да задържи слушалката за себе си.

— Чакай малко — с неохота рече той накрая. — Един човек иска да говори с теб.

— Хей, Каролайн!

— Здрасти, Сам — отвърна тя.

— Какви са плановете ти за утре следобед?

Чу се мърморенето на Джо, после — пукот, смях, приглушен вик, шум от боричкане. Накрая Сам отново грабна слушалката:

— Е? — попита, сякаш нищо не се беше случило. — Заета ли си?

— Сутринта съм на делова среща с борда на директорите в банката — отвърна тя. — Но след това съм свободна.

— Джо ще изнася лекция в Йейл.

— В колко часа?

— В три следобед. В Кроуфърд Хол.

— Да не би в Йейл да предлагат дипломи за иманяри?

Сам се изкиска:

— Не. Утре търсачът на съкровища ще се превъплъти в учен. Аз също имам намерение да започна да преподавам в Йейл.

— Наистина ли?

— Е, още не са ми предложили работа, но един ден ще го направят и… — Сам отново се изкикоти. Каролайн чу как Джо му казва да си затваря устата, но тонът му беше шеговит.

— Ще се постарая да дойда — обеща тя. Очакваше Джо отново да вземе слушалката, но Сам побърза да затвори телефона.

* * *

На следващия ден следобед Каролайн се отби в дома на Клий, за да вземе сестра си, и двете заедно потеглиха на запад към Ню Хейвън. Клий не изглеждаше изненадана от това пътуване — сякаш й се струваше съвсем естествено да отиде в университета в Йейл, за да чуе лекцията на Джо Конър, посветена на седиментите. Когато Каролайн пристигна у тях и я покани да я придружи, тя само се усмихна и отбеляза, че по-голямата й сестра изглежда зашеметяващо в тъмносинята си рокля.

— Благодаря ти — кимна Каролайн. — Не ти ли се струва, че съм прекалено издокарана?

— О, не.

— Не съм съвсем сигурна защо точно отиваме там — продължи Каролайн. — Може би защото Сам беше много любезен и аз не посмях да му откажа. Той е голям сладур.

— Да слушаш нечия лекция по въпроса за калта и тинята е наистина основателна причина да шофираш чак до Йейл в тази жега — подхвърли сестра й и се усмихна многозначително.

— Щом не си искала да идваш… — започна Каролайн.

— Напротив, не бих пропуснала подобно изживяване за нищо на света — прекъсна я Клий.

По магистралата се движеха много коли. Трафикът стана още по-натоварен около Гилфорд и когато достигнаха до големия мост, завиващ около многобройните нефтени цистерни в началото на пристанището на Ню Хейвън, установиха, че ще пристигнат в последната минута.

— Виждаш ли онази огромна каменна кула, която прилича на катедрала? — попита Клий. — Това е Харкнес. Намира се точно в средата на Йейл. Кроуфърд Хол е на две пресечки оттам. Помниш ли, когато идвахме в Йейл непосредствено след смъртта на татко? — продължи тя.

— Да. Беше оставил онази своя картина в музея на университета и ние всички трябваше да присъстваме, облечени в официални рокли, и да пием чай с членовете на управителния съвет. А пък мама каза на сервитьора да налее шери в чая й.

— Тогава тя се държа изключително екстравагантно, за да не забележат колко страда.

— Толкова мразеше да прави подобни неща без татко!

— Да не говорим за това — предложи Клий.

Каролайн зави надясно по Йорк Стрийт. Минаха покрай сградите на колежите в Йейл — огромни постройки от гранит с порти от ковано желязо, и паркираха на ъгъла на Проспект и Гроув. Двете сестри поеха по алеята, отвеждаща към Кроуфърд Хол.

Гранитните стъпала ги отведоха до арковидното фоайе, изпълнено със студенти последен курс и слушатели. Лекцията на Джо беше една от включените в популярната серия лекции, свързани с мореплаването, и предварително беше публикувана в местните вестници, както и в „Ню Йорк Таймс“. Хората се насочваха към аудиторията.

Сам ги видя и им махна. Седеше на втория ред и беше запазил едно място за Каролайн.

— Това е сестра ми Клий — представи я тя.

Сам помоли седящите на същия ред да се разместят така, че да се освободи още едно място и за Клий. Накрая всички се настаниха. Каролайн седна между сестра си и Сам. Той беше с панталони в цвят каки и памучна риза с вратовръзка. Косата му беше сресана, но въпреки това продължаваше да пада в очите му. На банката пред него стоеше отворен бележник, сякаш Сам възнамеряваше да си води записки.

Доктор Джоузеф Конър се изкачи на подиума и зае мястото си зад катедрата. Носеше кафяво сако от туид, бяла риза и раирана вратовръзка. Държеше се свободно и непринудено — като млад сексапилен университетски преподавател. Той се изкашля и се опря на катедрата. Огледа залата. Имаше вид на човек, който безброй пъти е изнасял лекции пред такава многобройна аудитория.

Заговори за прекосяване на морета на борда на „Метеор“, за гмуркане в дълбините в търсене на изчезнали съкровища, за изследване на дъното на океана. Обясни как климатът и морското ниво се влияят от изменения в миналото, как се прави разрез на седиментните слоеве. Дори беше донесъл цилиндри, съдържащи сивкава тиня, която палеонтологът на кораба беше датирал след изследване на съдържащите се в нея микроскопични вкаменелости.

— Изследването на скалните слоеве и на наносите ни позволява да се върнем трийсет и пет милиона години назад, докато работата на борда на кораб като „Камбрия“ ни дава поглед върху последните двеста години — обясни Джо.

Разясни връзката между неговата наука, археологията и геологията, как за него е еднакво интересно да изследва морското дъно и поведението на хората — съвременници на откритите останки. По даден сигнал лампите угаснаха и Джо започна да прожектира диапозитиви.

— Обектът на последните ни изследвания е чудесен пример за това — каза той. — „Камбрия“ е била английска баркантина. Трюмовете й били пълни с кралско злато. Потънала е през 1769 година по време на силна буря и целият екипаж е загинал, включително капитанът, както и жената, влюбила се в него.

На екрана се появи тримачтов кораб. Беше същата картина, която Каролайн беше видяла окачена на стената в салона на „Метеор“. Джо натисна един бутон и корабът бе заменен от купчина златни монети и няколко покрити с раковини и водорасли стари оръдия. Следващо щракване и пред очите на присъстващите се появи страница от дневника на Клариса.

— Любовницата на капитана е била съпруга и майка. Когато се е качила на борда на „Камбрия“, тя е изоставила малката си дъщеричка — продължи Джо. — Детето си е водило дневник — наскоро се сдобих с копие от него.

— Дневникът, който ти даде Марипат! — прошепна удивено Клий. Каролайн кимна, без да откъсва поглед от Джо.

— Това ни дава възможност да погледнем на нещата от друг ъгъл — каза той. — Историята на земята може би е най-точно запечатана на дъното на океана. Едва ли има друго нещо, което да ни дава толкова сведения за миналото. Освен дневникът на едно малко момиченце, останало без майка. Той е изключително акуратен от историческа гледна точка и изключително достоверен. Докато е изливало скръбта си върху страниците, детето, не е и подозирало, че след векове някой ще чете най-съкровените му мисли. Клариса много ни помогна да възстановим историята на предметите, открити в останките на кораба. Дневникът ми беше предоставен от същото лице, от което преди много години чух за пръв път за „Камбри“ — продължи Джо и страните на Каролайн пламнаха. — Нашите лични истории се преплетоха. Може да се каже, че известно време двамата бяхме близки приятели, после нещата се промениха и ние се превърнахме във врагове. Но всичко се променя. Дори истината, или по-скоро — начинът, по който я възприемаме и тълкуваме в хода на времето. Този извод е изключително важен — той е валиден и по отношение на откритото съкровище.

Пренесохме много ценни предмети на борда на „Метеор“, както и голямо количество седиментни проби. Доскоро не знаехме кое ще ни бъде от полза и кое не. Това става ясно едва след като отнесем даден предмет в лабораторията — тогава разбираме дали металът, който сме открили, е злато или никел. Дали пробите, които сме взели от дъното, свидетелстват за промяна на морското равнище, или са просто най-обикновена кал. И все пак… — Джо си пое дълбоко дъх. — Нищо не е просто кал.

Чу се смях, после, когато слушателите осъзнаха, че Джо е приключил, гръмнаха ръкопляскания. Каролайн се сви на мястото си. Не откъсваше очи от Джо. Можеше да се закълне, че той също я бе открил с поглед в тъмното и че в същия този момент я гледа.

Лампите в залата светнаха, хората започнаха да се разотиват, но очите на Джо оставаха приковани в Каролайн.

Клий се наведе пред сестра си и каза на Сам:

— Беше много интересно. Брат ти е добър оратор.

— Той получи покана да преподава в Йейл. От догодина — информира я младият мъж. — Само не си мисли, че му завиждам безумно или нещо от този род.

— Мислех, че ти ще се явиш на интервю за преподавателско място — подхвърли Каролайн.

— И ти ли преподаваш? — изненада се Клий.

— Не, но много ми се иска. Работих като асистент в университета в Дартмут за един семестър, но в момента съм на един кораб в Северния Атлантик и съм зает с изпращането на молби и автобиографии от всеки град в Нюфаундленд и Лабрадор, в който може да се открие пощенска кутия. Явих се на интервю в Йейл, но все още не съм получил отговор. Но брат ми…

— Наистина ли? — възкликна Каролайн, без да престава да гледа към Джо. — Джо в Йейл? — Дали щеше да приеме предложението и да се установи на едно място, отказвайки се от пътуванията за известно време? Опита се да си внуши, че изобщо не я интересува отговорът му. Джо се приближаваше към нея.

— Значи все пак успя — каза той. — Благодаря ти, че дойде.

— Много ми беше приятно да ви слушам, доктор Конър — отвърна Каролайн и смело срещна погледа му.

— Надявам се не възразяваш, задето те използвах като пример в подкрепа на думите си — подхвърли той.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — Джо наклони глава.

— Повече от очевидно е, Джо — намеси се Сам.

— Така ли? Ами кажи ми тогава — възкликна той.

— Зависи дали тя отново ти е приятелка, или все още ти е враг — обясни Клий.

— Господи, цялото семейство в действие! — с престорен ужас извика Каролайн и се засмя, за да прикрие неудобството си.

— Приятелка — тихо отвърна Джо. — Тя е моя приятелка.

* * *

Докато пътуваха към къщи, Каролайн непрекъснато си припомняше думите му: „Тя е моя приятелка.“

— Добре, че отидохме — каза Клий. — От него ще излезе добър преподавател.

— Да — кимна тя.

— Няма ли да е страхотно, ако двамата с брат му започнат да преподават заедно?

— Би могло да бъде.

— В Йейл. Толкова наблизо. Ще можем да го виждаме от време на време — подхвърли Клий. — Сега, след като отново сте приятели…

— Клий! — Гласът на Каролайн беше строг, но тя се усмихваше.

Отбиха от магистралата и навлязоха в Блек Хол. Подминаха големите бели къщи — собственост на корабовладелци — с черни капаци и саксии с червени гераниуми, бели петунии и сини лобелии на прозорците. После следваха една боядисана в охра постройка в колониален стил, навремето убежище на американските импресионисти, а сега музей; бензиностанция; внушителни букови и кленови дървета; две бели църкви: едната католическа, а другата — известна със забележителните си фрески. Навсякъде се вееше американското знаме. В южния край на града се виждаха блатата и тесните протоци на река Кънектикът, още една бяла църква — този път епископална, и рибният магазин със син ветропоказател, изрязан във формата на риба.

— Искаш ли да се отбием у мама? — импулсивно предложи Каролайн. — Да видим как е Скай.

— Разбира се — отвърна Клий.

Шосето минаваше през гъста гора. Клоните на дъбовете и елите оформяха тъмен тунел. Вдясно бяха рифът и океанът. Водата сякаш танцуваше под лъчите на слънцето, а корабът на Джо се поклащаше върху вълните.

Шосето премина в тясна автомобилна алея, отвеждаща към дома на майка им. От двете страни на пътя бяха поставени лампи, закачени на стълбове от ковано желязо. Всяка една от тях завършваше на върха със злокобен прилеп. Баща им ги беше поръчал при един свой приятел — художник от Върмънт. Черните криле на някои от прилепите бяха разперени, а на друга — прибрани плътно до тънките им тела. Когато лампите се включеха, очите им светваха в червено. Хю ги беше поставил, за да плаши нежеланите посетители — искаше да е сигурен, че вече нямаше да се случи нищо лошо.

Стомахът на Каролайн се сви от неприятно предчувствие. Какво ли щяха да заварят в къщата? Опита се да си внуши, че напразно се притеснява, че Скай е зряла жена, взела живота си в ръце. Дори направи усилие да повярва, че целта на посещението им не е заради най-малката им сестра.

Завариха Скай пияна.

Огъста бродираше. Личеше, че е разстроена. Саймън и Скай седяха един до друг на дивана и разглеждаха някакво списание. Тя едва държеше главата си изправена.

— Здрасти. — Каролайн се постара гласът и да прозвучи безгрижно.

Клий стоеше зад нея и мълчеше.

— Скай прекара целия ден в ателието си — неуверено изрече Огъста. Очите й бяха зачервени и гледаха уплашено.

Обърна поглед към най-малката си дъщеря, после побърза да отмести очите си встрани. На пода до краката на Скай имаше бутилка бира. Тя се наведе, взе бутилката и отпи, като гледаше Каролайн право в очите.

— Точно от това имаше нужда — намеси се Саймън.

— Това, от което имах нужда, беше ти, скъпи. Имах нужда от твоя голям… — прошепна жена му.

„Колко ли е пила?“ — запита се Каролайн, докато слушаше как сестра й шепне на съпруга си. Беше й болно да гледа как красивата й сестра се унижава по този начин. Огъста се преструваше, че не чува думите на дъщеря си, но си личеше, че страда. Клий дишаше тежко, сякаш току-що беше изкачила тичешком някой хълм.

— Скай! — рязко изрече Каролайн.

Тя не й обърна внимание. Продължи да гъделичка Саймън и да му нашепва мръсни думички.

— Скай, престани! — извика Каролайн.

Лицето на сестра й се сгърчи така, сякаш й беше ударила плесница.

— Той е мой съпруг.

— В такъв случай му дължиш уважение, както и на нас. Изчакай да останете насаме, за да му кажеш това, което искаш. — Тя така бързо изстреля тези думи, че чак се изненада от самата себе си. Това ли означаваше човек да бъде откровен?

Клий стисна ръката й.

Скай се изчерви.

— Господи! — възкликна Саймън и напусна стаята.

На лицето на Огъста се изписа облекчение. Каролайн наблюдаваше майка си, забеляза как устните й се отпуснаха, а пръстите й престанаха да си играят нервно с перления наниз на шията.

— Намери си мъж — измърмори мрачно Скай.

— Ставаш цинична, когато се напиеш — отбеляза Каролайн.

— Какво точно си правила днес в ателието си? — попита Клий, опитвайки се да възстанови добрия тон.

Настъпи тежко мълчание. Затишие пред буря. Каролайн и Скай се гледаха враждебно. Хомър зарови влажната си муцуна в лицето на Скай и тя изненадано отметна глава назад. Това прекъсване, изглежда, я накара да забрави за остро разменените реплики.

— Какво? — обърна се тя към Клий.

— Какво си започнала да правиш днес? — припомни й въпроса Каролайн. — Мама каза, че цял ден си била в ателието си.

— Правех това — отвърна Скай и посочи към парче глина, поставено на масата до стъклената ваза, пълна с лилиуми, рози, клонки орлови нокти, делфиниуми и мента.

Купчината глина имаше формата на нагъната планинска верига. Стилът на Скай не беше абстрактен. Човешките фигури, които извайваше, бяха наситени с чувство и живот. Тя изпълваше скулптурите си с копнеж. Обикновено пресъздаваше образите на жени, известни със своята страст и своя плам: Жана д’Арк, Сафо, Лена Хорн, Амелия Ърхарт.

— Какво е това? — попита Каролайн и коленичи пред масичката, за да огледа по-добре творението на сестра си.

Клий коленичи до нея.

— Редхоук — с горчивина отвърна Скай. — Не виждаш ли трите върха?

— Не — възрази Клий и я погледна право в очите. — Не е Редхоук, нещо друго е, нали?

Скай кимна нещастно, а очите й се наляха със сълзи.

— О, планината! — възкликна Огъста. — Толкова самотна се чувствах, когато навремето ходехте там! Но исках моите момичета да прекарват повече време с баща си…

— Не е Редхоук? — Каролайн с любопитство изгледа най-малката си сестра. Чудеше се дали в резултат на пиенето Скай няма да може да твори.

Скай поклати глава. Вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Посегна към бирата си, но не пи, само стисна гърлото на бутилката така, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Това са три сестри — прошепна тя.

— Ние? — тихо попита Каролайн. Беше шокирана, но се опита да прикрие разочарованието си.

Скай кимна:

— Да. Аз, ти и Клий.

— Харесва ми! — заяви Клий.

Каролайн обърна очи към безформената купчинка глина. Изваяната форма изглеждаше примитивна и имаше незавършен вид — сякаш бе направена от дете. Наистина се виждаха три върха: бяха свързани, но в същото време — разделени. Допираха се в основата си, а нагоре се отделяха един от друг и всеки беше наклонен в различна посока. В скулптурата нямаше и следа от таланта и отличната техника на Скай, но докато я гледаше, Каролайн почувства силно вълнение.

— Виждаш ли? — попита през сълзи Скай. — Виждаш ли трите сестри?

— Виждам ги — кимна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — На мен също ми харесва.

Думите на Каролайн сякаш пречупиха нещо у Скай. Тялото й се разтърси от ридания. Сви се на дивана, все още стискайки бутилката в ръка, а сестрите й седнаха от двете й страни и се притиснаха към нея.

Каролайн отново си помисли, че действително приличат на трите върха от скулптурата на Скай. Три отделни парчета глина, залепени едно за друго. Глината, която Джо изваждаше от дъното на океана, за да я изследва. Каролайн още по-силно прегърна Скай и Клий. Сестри. Три сестри. Сети се за първото обяснение, което Скай им беше дала за скулптурата — че е изваяла планина. Това също беше вярно.

Когато има три сестри, истината не можеше да бъде една.

Не беше ли пиенето на Скай всъщност аналог на непрестанните пътувания на Каролайн? Когато една от сестрите се чувстваше готова да каже истината, това не означаваше, че другите две са склонни да направят същото.

„Престанете да се криете“ — помисли си Каролайн, докато ги прегръщаше.

* * *

Джо нямаше търпение да се върне към работата си.

— Ще приемеш ли предложението за преподавателско място в университета? — попита го Сам, докато се опитваше да намери десния крачол на водолазния си костюм.

— Едва ли — отвърна той и развеселено погледна към брат си.

— Защо не? — заинтересува се Сам и освободи единия си крак. Джо посегна и дръпна ципа, пристягащ глезена на брат му. Спомни си как го беше напъхвал в скиорски костюм, когато Сам беше малко момче.

— А трябва ли? Харесвам това, което правя. Фактът, че ти искаш да преподаваш в Йейл, не означава, че останалите също трябва да го искат.

Небето беше безоблачно, кръгозорът — безкраен. Джо пое дълбоко дъх и си помисли, че точно такъв иска да бъде животът му: чист, с безкрайни хоризонти. Само той, останките на потъналия кораб, океанът и морската кал.

— Трябва да пораснеш, братко — подхвърли снизходително Сам. — Изживяваш се като пират, а на две крачки от тук те очаква университет, пълен със студенти, които нямат търпение да научат нещо за тинята. Нали знаеш — дребните вкаменелости, които се откриват в скалните късове, тинята, разказваща приказки за праисторически времена… такива работи. Точно както ти самият спомена по време на лекцията си. Страхотно, приятел!

— Много благодаря — отвърна сухо Джо. Съблече бавно ризата и джинсите си и си сложи костюма от неопрен.

Сам му подаде един акваланг и след минута двамата братя бяха готови за гмуркане.

— Наистина го мисля, Джо — подхвърли Сам. — Твоето място е на сушата. Особено на това място от сушата. Близо до Блек Хол.

— Защото точно до Блек Хол?

— Сети се сам, идиот такъв!

Джо блъсна брат си зад борда. Сам падна във водата и замаха безпомощно с ръце, изненадан от неочакваната атака. Джо скочи след него в студената вода. Двамата братя смъкнаха маските над очите си. Сам намигна на Джо и се хвърли отгоре му с намерение да го потопи под водата. Брат му го отблъсна, после пое дълбоко въздух, опитвайки се да свикне с ледената вода. Беше свикнал да се гмурка в топли води и сега му беше трудно да се нагоди към климатичните условия на Нова Англия.

— Блек Хол — изръмжа той и изплю вода. — Мили Боже!

— Помисли си по въпроса — повтори Сам.

Налапаха накрайниците на кислородните тръби и се гмурнаха надълбоко.

Слънчевата светлина проникваше на доста голяма дълбочина, но за техните очи тъмнината настъпваше много по-рано. На дъното неясно се мяркаха останките на потъналия кораб. „Камбрия“ приличаше на къс от морени, мъртва черна купчина от прогнили дъски. Трите мачти бяха прекършени, рейките им — заровени в пясъка.

Другите гмуркачи — членовете на екипажа на „Метеор“ — се суетяха наоколо като пчели около кошер. Те влизаха в трюма на кораба през една дупка, пробита в дъното му, и излизаха, носейки дребни предмети.

Сам се спусна напред — нямаше търпение да влезе вътре, но Джо го спря с предупредително вдигане на ръка. Светлината на фенерчето падаше точно върху широко отворените очи на Сам зад водолазната маска и Джо се почувства задължен да го предпази. Прекомерният ентусиазъм на брат му му създаваше доста грижи.

И сега махна на Сам да изчака. Корабът беше прекалено опасен. Погледът на Сам показа несъгласие с решението на брат си, но Джо не отстъпи. Ядоса се, очите му заискриха заплашително. Сам изпухтя и се оттегли. Джо би предпочел да се зарадва на победата, но вместо това изпита чувство на вина, че го е разочаровал.

Докато плуваше към останките, Джо изпита тъга — не само защото беше оставил Сам отвън, но и защото сякаш всеки момент щеше да влезе в гробница. Беше длъжен да почете паметта на майката на Клариса. За него Клариса беше момиченце, деветгодишно дете, чиято майка беше отплавала с „Камбрия“, за да не се завърне никога. Благодарение на дневника се надяваше да успее да идентифицира скелета на жената. Опита се да потисне чувствата си и да действа професионално.

Премина през дупката в задната част на кила. Проправи си път сред хаоса вътре, следвайки лъча на фенерчето си. Сърцето му лудо биеше. Сега вече беше доволен, че не е позволил на Сам да го придружи. Изискваше се голямо умение да се диша на подобна дълбочина. Често беше наблюдавал водолази, готови да експлодират от високото налягане и от недостига на кислород. Обикновено изпадаха в паника. Затова сега се съсредоточи върху мисълта за Клариса като средство за успокояване на дишането.

Синкавата светлина осветяваше вътрешността на кораба, преобърнатите и натрошени махагонови мебели, предметите, превърнали се в част от рифа. Наоколо се стрелкаха риби, машината за изхвърляне на пясък не спираше да работи. Водолазите методично разравяха тинята и вадеха монети.

Погледът му попадна върху двата сплетени един в друг скелета отсреща. Челюстите им бяха отворени като за вик, костите стърчаха. По всяка вероятност бяха крещели за помощ, за прошка.

Джо си повтори, че не бива да се поддава на чувствата си.

Закръжи около тях като една от многото риби наоколо. Опитваше се отчаяно да овладее вълнението си, но сърцето му бясно биеше. Той пое повече въздух, отколкото трябваше, и отмести поглед встрани. После очите му отново се заковаха върху двата скелета. Тези двама души бяха умрели в името на любовта. Бяха отплавали, мечтаейки за освобождение, страстта, която са изпитвали един към друг, ги е накарала да пренебрегнат всичко. Жената беше имала дъщеря.

На Джо му се искаше да може да я попита дали си е струвало. Дали си е заслужавало да умре на това място, застигната от неочаквана буря? Корабът беше потънал на не повече от двайсет мили от фара, където бе живяла Елизабет. Замисли се за баща си, за майка си и Хю Ренуик, и за нещастието и лудостта, които тяхната връзка беше причинила.

Сърцето му буквално щеше да изскочи от гърдите. Цял живот беше използвал жените като пристанище по време на буря. Сменяше ги често, като внимаваше да не се обвързва, защото знаеше, че големите страсти водят до трагедия.

Приближи се до скелетите. Взе фенерчето от Дан и насочи лъча му към черепите.

Откри онова, което търсеше — предмета, който идентифицираше Елизабет Рандъл. Ръцете му натежаха, гърлото му се сви. В дневника на Клариса беше записано, че майка й никога не сваляла това бижу. Около прешлените на гръбначния стълб се бяха увили водорасли, а някакъв тежък зеленясал предмет, покрит с дребни раковини, беше заседнал между двете ключици. Джо посегна и внимателно го откърти от мястото му. Беше се научил да не се поддава на емоции при своите непрестанни срещи със смъртта на дъното на океана. Стотици пъти се беше ровил из човешки кости и беше измъквал измежду тях златни верижки, диамантени брошки, джобни часовници. Беше го правил с клинична методичност, със спокойствието на учен. Вземаше плячката и никога не се обръщаше назад.

Но камеята на Елизабет е могла да премине в ръцете на Клариса. Джо си спомни за златния часовник на баща си. Родителите умираха далеч от дома и отнасяха ценни неща със себе си. Неща, които биха могли да донесат на децата им успокоение или утеха, или дори отговори на някои въпроси.

Не че вещите запълваха празнината, но поне помагаха спомените за любимите същества да се съхранят. А понякога се оказваше, че спомените са всичко, което човек има.

Джо се втренчи в купчината кости. Искаше да се помоли за душата на отдавна загиналата жена, но в молитвата му най-често се повтаряха имената на Сам и Каролайн. В ушите му кънтеше всяко рязко вдишване. Усещаше, че нещо сякаш го дърпа надолу. Стисна камеята в дланта си и заплува към изхода.

Щом изплува от трюма на „Камбрия“, се огледа за Сам. Не го видя и сърцето му се сви. Господи, беше прекалено натоварващо да се гмуркаш с някого, за когото се безпокоиш. Заобиколи бързо останките, като трескаво търсеше с поглед брат си сред групичките водолази. Откри го при рифа, доста встрани от потъналия кораб. Брат му не се интересуваше много от златото. Изглежда, беше по следите на свое собствено съкровище. Рибите. Брат му беше биолог и интересът му определено беше насочен към животинските видове, така както интересът на Джо се съсредоточаваше главно върху морската глина. Изведнъж се запита какво щеше да стане, ако и двамата станеха преподаватели в Йейл? Какво щеше да е, ако живееха съвсем близо един до друг, вместо да ги делят океани?

Не завинаги — това щеше да е прекалено. Но поне за известно време?

Сам казваше нещо. Беше дръпнал маркуча на кислородната бутилка от устата си и повтаряше думите с надеждата, че Джо ще го разбере. Той се втренчи съсредоточено в устните на брат си и наистина успя да разбере какво се опитва да му каже Сам.

— Блек Хол — повтаряше по-малкият му брат, а от устните му се откъсваха мехурчета и се отправяха към повърхността.

— Блек Хол.

14 март 1979 година

Скъпи Джо,

Признавам, че малко се поувлякох в последното си писмо. Намирам за доста странно нетърпението ми да те видя, след като дори не те познавам. Откакто спомена за идеята си да доплаваш дотук, не съм преставала да гледам с надежда към хоризонта.

Май нещо се случва с мен.

С обич,

Каролайн

20 април 1979 година

Скъпа Каролайн,

Нещо се случва и с мен. Продължавай да гледаш към хоризонта — аз ще дойда. Веднага, щом поправят моторницата ми — повреди се, когато миналата седмица се изви буря. Изобщо не трябваше да излизам в открито море при подобни условия, но си мислех, че бих могъл да се възползвам от вятъра, за да стигна по-лесно до Кънектикът (тоест до теб).

С обич,

Джо