Луан Райс
Брегът на светулките (6)

Пета глава

Каролайн беше угрижена.

Мишел Брейди можеше да се закълне в това — то се разбираше от начина, по който Каролайн влезе в хотела. Вървеше решително, подмина няколко от гостите, които зареваха в салона, и взе листовете със записаните за нея съобщения от бюрото на Мишел, като едва промърмори някакъв поздрав за добро утро. Изглеждаше прекрасна както винаги. Носеше черна ленена рокля без ръкави и черни сандали, на шията й висеше сребърно колие, а на ушите — сребърни халки. Усмихваше се, но си личеше, че го прави насила.

Може би в усмивката на Каролайн прозираше нещо друго — болка, загриженост… Няколко от телефонните съобщения дадоха на Мишел да разбере, че Скай за пореден път е в болницата. Това момиче определено създаваше грижи на Каролайн. Както и цялото й семейство. Дори Клий, за която всички смятаха, че е стабилна и преуспяваща жена, все намираше за какво да се обади на по-голямата си сестра. Да не говорим за Огъста — тя и една филийка не можеше да си препече за закуска, без да потърси дъщеря си за съвет.

Мишел работеше като помощничка на Каролайн от десет години. На четирийсет и две години се чувстваше достатъчно по-възрастна от шефката си, за да проявява загриженост към нея и да се опитва да я предпазва. Мишел често разказваше на съпруга си Тим за откаченото семейство на Каролайн, за нещата, които минаваха през главите им. Тим беше професор по английска литература в университета в Кънектикът. Изслушваше разказите на жена си със скептична безпристрастност и заявяваше, че Скай е Зелда Фицджералд на новото време или пък че сестрите Ренуик са като три примадони, участващи в три различни опери, разиграващи се едновременно на една и съща сцена.

Мишел не можеше да не се засмее на думите на Тим, но обичта й към Каролайн си оставаше непроменена с времето. Каролайн я беше наела още по времето, когато хотелът отвори врати за пръв път, двете бяха прекарали десет години заедно — в различни кабинети, но винаги една до друга — и въпреки че Каролайн нямаше навика да споделя с нея, Мишел беше запозната с най-важните моменти в живота й. Беше свидетел на преобразяването на Каролайн, беше наблюдавала как необузданото момиче постепенно се превръща в прекрасно владееща се и просперираща делова дама. Каролайн винаги се държеше лоялно и с уважение, което й печелеше приятели.

Тъй като обикновено Мишел приемаше телефонните обаждания, тя знаеше как вървят любовните, семейните и професионалните дела на шефката й. Каролайн превърна хотел „Ренуик Ин“ от закътано местенце, посрещащо ограничен брой художници през ваканциите им, в притегателен център за творци от цял свят. Някои идваха заради местоположението на хотела, други — заради очарованието му, а имаше и такива, които се чувстваха привлечени от името Ренуик.

Известността на бащата на Каролайн беше като тази на звездите от киното или пък на политиците. Творбите му висяха в музеи в Ню Йорк, Париж и Лондон, а екстравагантните му постъпки бяха любима тема за журналистите. В една статия в „Ескуайър“ Хю Ренуик беше наречен „Хемингуей на художниците на двайсетия век“. Авторът наблягаше на храбростта, проявена от Хю по време на Втората световна война, на склонността му да се напива и да изневерява на жена си, да буйства и да се самоунищожава; обсъждаше се начинът, по който огромният му талант помиташе по пътя си всичко и всекиго.

Докато събираше материал за статията, журналистът се беше напил с Хю и с фотографа, който правеше снимките. Пиянските им запои станаха част от творбата. Бяха поместени снимки на Хю в ловджийско сако и пушка в ръка някъде из горите на щата Мейн. Хю им беше разказал случката за непознатия нападател, влетял в дома му и заплашил семейството му, след което пръснал собствения си череп.

Мишел помнеше гнева на Хю, който прозираше от всяка негова дума, цитирана в статията: неговият дом беше нападнат, неговите дъщери — заплашени! Та той не беше в състояние да ги защитава непрекъснато, по дяволите, затова пък би могъл да ги научи как да си служат с оръжие! Изразяваше съжаление за нещастния инцидент със Скай в планината Редхоук. В статията дори не се споменаваше името на мъжа, когото тя беше убила. Безпокойството, колебанията, мъката на Хю бяха изчистени от статията по време на редактирането й. Бяха останали само гневът и възмущението.

Мишел знаеше истината. Хю Ренуик страдаше. Той обичаше ловуването, но още повече обичаше живота. Обожаваше природата и трите си дъщери. Светът не можеше да отговаря на тази негова засилена потребност да получава все повече и повече, а Хю не го осъзнаваше и не спираше да изисква, особено от семейството си. След инцидента изведнъж се затвори в себе си. Дни наред прекарваше в бара на хотела, скрит в някой тъмен ъгъл, свел глава над чашата, оплаквайки смъртта на онзи младеж. От време на време до него приближаваше някой негов познат или колега. Той обикновено се отнасяше любезно с тях, понякога им позволяваше да го черпят едно питие, но не излизаше от вцепенението си. Въпреки че беше избрал да пие в бара на хотела, не можеше да търпи присъствието на Каролайн. Сърцето на Мишел се свиваше, когато наблюдаваше как момичето приближава до баща си, говори му, а той мълчаливо извръща глава встрани, понякога дори се отнасяше враждебно с нея. Сякаш Каролайн му напомняше за онова, което е най-ценно в целия свят, онова, което той беше пропуснал да опази. Неведнъж Мишел беше чувала Хю да казва, че е провалил живота на Скай.

Три от неговите картини висяха в бара. Хю ги беше нарисувал, когато момичетата бяха още малки. Платната бяха пълни с живот, с чувство, не оставяха съмнение за огромната обич, която художникът изпитваше към дъщерите си. Всеки един от портретите изобразяваше ловна сцена на фона на планината Редхоук. Сезоните бяха различни, както и мъртвото животно в ръцете на всяко едно от момичетата и използваното оръжие. Клий през пролетта, хванала уловена пъстърва в едната си ръка и въдица — в другата. Скай през есента — с нож и виеща се в ръката й змия.

Но картината, която спираше дъха, беше портретът на Каролайн през зимата. В обятията си момичето беше притиснало малка червеникава лисица. От муцуната на животното се процеждаше тънка струйка кръв, планината беше покрита със сняг, а страните на Каролайн бяха зачервени от студа. Черната й коса падаше в очите й — ясносини и диви. В лявата си ръка държеше оръжието, с което беше убила лисицата. Баща й беше уловил и предал върху платното страданието и съжалението. Портретът преливаше от любов към най-голямата му дъщеря. Мишел потръпваше всеки път, когато погледът й попаднеше върху това платно.

Каролайн излезе от кабинета си. Беше с очила, които й придаваха вид на сексапилна библиотекарка.

— Какво е това обаждане? — попита тя и отдели едно от листчетата в купчината.

— О! — възкликна Мишел, докато четеше записаното съобщение. — Обади се рано тази сутрин. Остави доста объркани инструкции за това как се набира телефонът на кораба. Мисля, че е един от мъжете, които пиха снощи в бара. Заемат стаи с номера шест и девет, но предполагам, че в момента този човек е в лодката си.

— Каза ли ти какво иска?

— Не, само поръча да ти предам да му се обадиш.

— Благодаря, Мишел — рече кратко Каролайн, върна се в кабинета си и затвори вратата.

* * *

Каролайн набра номера на оператора и помоли да я свържат с „Метеор“. Изчака връзката да се осъществи и най-сетне чу:

— Тук изследователски кораб „Метеор“. Край. — Гласът беше плътен, вибриращ.

— Тук операторът от земната база. Има обаждане за господин Джо Конър.

— Изчакайте, сега ще извикам капитан Конър — каза мъжът отсреща.

Измина минута. После се чу гласът на Джо. Операторът се изключи и Каролайн си пое дъх.

— Здравей, Джо — каза. — Съобщиха ми, че си ме търсил.

— Сестра ти добре ли е? — попита той.

— Защо питаш? — Беше изненадана, че е разбрал за катастрофата.

— Снощи се е обадила в базата и е оставила съобщение, че иска да ме види — обясни Джо. — Ставало дума за нещо много важно.

— Ти говори ли с нея?

— Не. Тя казала, че веднага тръгва към базата, но така и не се появи. Не бях сигурен къде да я открия, затова се обадих в хотела.

— Скай е в болницата — напрегнато изрече Каролайн.

— О, не! — Джо изглеждаше шокиран от новината. — Какво се е случило?

— Катастрофирала е с колата.

— Много съжалявам — рече Джо. — Скай добре ли е?

— Все още не — отвърна Каролайн, а очите й се насълзиха. Джо беше мил, загрижен. Докато говореха за Скай, тя си спомни, че навремето двамата с него бяха приятели. В момента нямаше чувството, че нещо от някогашното приятелство се е запазило, но споменът за писмата беше жив.

— Да знаеш защо е искала да ме види?

— Беше объркана — отвърна неопределено Каролайн. Не искаше да му разказва подробностите.

— Съжалявам — отново повтори той.

— Благодаря — каза тя.

* * *

Сънят беше изключително реален.

Беше в планината. Усещаше мириса на барут, примесен със свежия и хладен въздух. Жълтите есенни листа се сипеха по земята като падащи звезди. Скай, притаила дъх, беше на стъпка зад нея. Каролайн изпълзя от храстите и видя сърната, която сестра й беше застреляла. Голяма и кафява, легнала в тревата. Не искаше да поглежда към убитото животно, но се насили да го направи заради Скай.

Не беше сърна. Беше човек, който носеше кафяв джинсов жакет. Косата му беше рижава и блестеше като разтопена мед на слънцето. Очите му бяха широко отворени, застинали в учудване от всичко, което се беше случило. Каролайн не можеше да откъсне очи от този поглед, докато пълзеше към трупа на мъжа. Знаеше, че трябва да гледа именно към тези очи, а не към раната на гърдите, от която извираше кръв като от фонтан.

Чу писъка на Скай, после риданията й. Златистият ритрийвър на мъжа зарови влажна муцуна в лицето на стопанина си, после — в лицето на Каролайн, сякаш искаше да целуне и двамата. Тя разкопча червеното си яке и потръпна от хладния въздух. Кръвта на мъжа обагри пръстите й, опари ги, докато притискаше якето към раната.

— Застрелях го? — питаше обезумяла Скай. — Убих ли го, а? Убих ли го? Какво направих?!

Каролайн, която никога не беше пренебрегвала сестра си, сега го направи.

— Как се казваш? — попита тя, гледайки човека в очите.

— Андрю — едва успя да промълви той.

Не беше много по-възрастен от нея, би могъл да бъде един от многото млади учители в колежа, в който учеше.

Очите му бяха толкова ясни, спокойни и нежни, сякаш искаха да й внушат, че тя прави всичко, което може да се направи в такъв момент, уверяваха я, че разбират желанието й да помогне. В началото в тези очи не прозираше никакъв страх. Всяка секунда изглеждаше като цяла вечност. Кръвта продължаваше да блика и да напоява якето й, тя виждаше как прелива над пръстите й и обагря земята. Лагерът им беше само на осем километра от мястото на нещастието, но в случая това разстояние се оказваше прекалено голямо. Нямаха време да отидат дотам за помощ. Сякаш вселената беше замръзнала за Каролайн и Скай, за Андрю и неговото куче.

— Помислих го за сърна — изхлипа Скай.

Небето беше ясносиньо, денят — особено красив. Кучето душеше кръвта на мъжа, ближеше лицето му.

— Хомър — промълви Андрю.

— Той е съвсем мъничък, нали? — попита Каролайн поглеждайки към кучето.

— Да — въздъхна раненият.

— Извикай го, Скай. Извикай Хомър — каза Каролайн. Беше забелязала кръв по муцуната на Хомър и не искаше Андрю да я види и да се уплаши.

— Хомър, ела тук, момчето ми — извика Скай. Гласът й беше изтънял, писклив.

Кучето хукна към Скай и Андрю го проследи с поглед, после отново спря очи върху лицето на Каролайн.

— Ще умра, нали? — попита.

Тя знаеше, че Андрю ще умре. Виждаше как устните му побеляват. Чу плача на сестра си, видя как Хомър се връща при стопанина си и се сгушва в него и си спомни за Джо Конър и за урока, който й беше дал: колко важно е да казваш истината, особено когато се отнася до смъртта; че това е най-малкото, което едно човешко същество би могло да направи за друго.

— Така мисля — въздъхна тя.

— Господи! — В очите на Андрю се появи страх. Беше толкова ужасно да се наблюдава тази промяна. Каролайн още по-плътно притисна якето към раната, но знаеше, че е безполезно да се опитва да направи каквото и да било. Раненият свиваше и отпускаше пръстите на ръцете си. От муцуната на Хомър се изтръгна звук, подобен на човешко ридание. Скай стоеше зад Каролайн, опряла треперещи колене в гърба на сестра си.

— Не знаех — продължаваше да повтаря Скай. — Мислех, че е сърна.

— Хомър — едва доловимо изрече Андрю.

Кучето лизна стопанина си по лицето. Каролайн знаеше, че от това на Андрю трябваше да му стане по-добре. Дори в този миг, когато животът му се изплъзваше измежду пръстите, той намираше успокоение в присъствието на кучето. Личеше си по начина, по който младежът затвори очи и се предаде на смъртта.

* * *

— Искам букетът да бъде голям — обърна се Джо Конър към продавачката на един щанд за цветя, разположен току до шосето.

— Само от цинии и слънчогледи ли да бъде или искате да добавя и полски цветя? — попита жената.

— Сложете от всичко — реши Джо.

Наблюдаваше я как стои под тентата на бели и жълти райета и прави букета. Жената изваждаше цветята от дълбоки кофи, пълни с вода. Беше дебела и силно загоряла от слънцето, имаше кестенява коса, прибрана назад с шал, и беше облечена в избеляла червена рокля. Жената работеше и несъзнателно се мръщеше. Докато гледаше уморените й движения, характерни за всички жени, изкарващи си хляба с физически труд, Джо се сети за майка си.

— Вие ли сте брали цветята? — полюбопитства той.

— Да. А също съм ги и садила — отвърна жената, като се усмихваше гордо.

— Красиви са — отбеляза Джо и бръкна в джоба си. Букетът струваше пет долара, но той даде на продавачката двайсетачка. Жената понечи да му върне рестото, но Джо поклати отрицателно глава. Жената хвърли бърз поглед към съпруга си, който седеше на празна касетка от прясно мляко, съсредоточил цялото си внимание върху спортната страница на вестника.

Продавачката кимна в знак на благодарност, но пъхна банкнотата в чекмеджето на касата вместо в джоба на престилката си.

— Хей! — подвикна Джо към мъжа. — Трябва да изведеш жена си на вечеря.

Мъжът изсумтя и обърна глава към него. Очите му бяха малки и зачервени. Изглеждаше злобен и на Джо му се прииска да му удари един в брадата.

— Трябва да й поръчаш омари в нейния любим ресторант — каза Джо вместо това.

— Да — изръмжа мъжът.

Джо се качи в колата си и потегли. Имаше особено мнение по въпроса за нещастните жени. Мразеше да вижда намръщени жени. Беше наблюдавал как майка му се беше превърнала от красива и изпълнена с ентусиазъм жена в наранена, разочарована и огорчена сянка. Работеше по две смени във фабриката за омари, а свободното си време прекарваше в очакване на Хю Ренуик да й се обади. След смъртта на съпруга си бе обсебена от чувството за вина. Беше преживяла няколко ужасни години, преди да се омъжи повторно.

На Джо му се искаше да наказва всеки, който по един или друг начин е причинил болка на майка му: собствениците на фабриката заради това, че я караха да работи толкова много; Хю Ренуик, задето беше разбил сърцата на родителите му. Бащата на Джо беше умрял в кухнята на Ренуик самотен, без приятели. И златният часовник, който никога не сваляше от ръката си и с който Джо така обичаше да си играе… Майка му никога не се обади, за да поиска часовника на покойния си съпруг, а именно този часовник беше символ на всичко, което Джо смяташе, че е загубил.

Щеше да е истинско чудо да остане приятел с Каролайн, след като научи истината… Случи се на седемнайсетия рожден, ден на момчето. Чичо му го заведе в Спиндрифт, за да го остави да се напие като истински мъж. На момчета на годините на Джо не се сервираше алкохол, но това нямаше значение. Той и чичо му се настаниха на високите столове пред барплота и си поръчаха по един аперитив. Докато пиеха, чичо Марти му разказа за смъртта на баща му. Джо научи, че баща му бил обезумял от ревност и това го подтикнало да се застреля в кухнята на семейство Ренуик. Децата също били там — Каролайн и Клий, беше добавил чичо Марти. Каролайн беше наблюдавала как баща му издъхва, беше чула последните му думи.

Как беше възможно приятел да знае истината за такава брутална част от неговия живот и да не му каже? Това сложи край на отношенията му с Каролайн. Уискито беше притъпило болката от първоначалния шок и за известно време Джо се превърна в негов роб. Морето, изследванията и алкохолът му помагаха да забрави, потискаха болката му, отслабваха яростта му. След известно време успя да се откаже от пиенето, но не и от останалите две лекарства. Те продължаваха да му действат благотворно.

Опита се да не мисли за цветарката, като се зае с изпълнението на задачите, които си беше поставил: да купи някои неща за „Метеор“, да пусне няколко писма и пакета. Гмуркачите бяха измъкнали от дъното на океана отделни фрагменти и той ги изпращаше в Уудс Хол за анализ. Имаше намерение да се гмурне до останките на потъналия кораб, които вече бяха открили, затова трябваше да побърза да се върне, за да се възползва от подходящия момент. Нищо не го разтоварваше емоционално така както гмуркането.

Оставаше му да се отбие само още на едно място. Паркира пред болницата.

— Искам да предадете тези цветя на една ваша пациентка — каза той на жената на информацията.

— Как се казва пациентката, моля? — попита любезно служителката.

— Скай Ренуик.

— Името й е Уитфорд, по мъж — с усмивка го уведоми жената. Дори не си направи труда да въведе името в компютъра и Джо за пореден път си даде сметка колко добре се познават всички в един малък град. — Страхувам се, че в момента не й е позволено да приема посетители.

— Няма нищо — отвърна облекчено Джо. И без това не искаше да се среща със Скай. Надраска набързо една бележка и я подаде на служителката заедно с букета:

— Ще се погрижите ли да получи това?

— Колко са красиви! — възкликна тя. — Разбира се, че ще й ги предам.

— Благодаря ви — каза Джо и пое към изхода. Климатиците го задушаваха. Нямаше търпение да поеме глътка свеж морски въздух. След около час вече щеше да е на дъното на океана, сред останките от стария кораб. Щеше да е далеч от тук. Свободен.

* * *

Каролайн знаеше, че посещенията при Скай все още не са разрешени — дори за близките на пострадалата, но слезе от асансьора с делови вид. За авторитет беше пъхнала няколко папки под мишницата си и когато подмина дежурните сестри, ги поздрави любезно, но официално, вместо да се спре и да помоли за разрешение да влезе в стаята на сестра си. Никой не й зададе въпроси, тя знаеше, че ще е така. Номерът винаги минаваше — още от времето, когато баща й лежеше в същата болница.

Скай беше будна. Седеше в леглото си, подпряна на възглавница, и разглеждаше картичката, която току-що й бяха предали. Картичката беше голяма и скъпа на вид, с нарисувани пойни птички, рози, водопад и дъга, опасваща идиличната картина. Очевидно картината трябваше да изглежда живописна и завладяваща, но художникът — очевидно напълно несъзнателно — беше придал някаква похотливост в погледа на птиците и те приличаха на стари развратници с криле.

— Не ще и дума, четеш си пощата от почитателите! — весело възкликна Каролайн.

Скай вдигна очи към сестра си и уморено се усмихна. Белезите по лицето й бяха станали по-тъмни и бяха придобили жълтеникав оттенък. Превръзката на главата й се беше по-разхлабила през нощта и сестрите всеки момент трябваше да дойдат да я сменят. Сърцето на Каролайн се свиваше, докато гледаше как ръцете на Скай треперят от слабост, но тя все не успяваше да отмести поглед встрани.

— От кого е картичката? — попита Каролайн, макар да беше сигурна, че знае отговора.

— От мама — отвърна Скай и този път наистина се засмя.

Тя подаде картичката на Каролайн и усмивката й стана още по-широка. Всеизвестен факт беше, че Огъста Ренуик изпращаше картички с повод и без повод — и колкото по-сантиментални бяха, толкова по-добре! А когато получеше картичка по пощата, първата й работа беше да я обърне, за да види колко е похарчил подателят за нея.

Сега Каролайн постъпи по същия начин — погледна цената и подсвирна:

— О! Наистина струваш нещо!

— Ами да, щом получавам картички от по четири долара — изкикоти се Скай. — Не ревнуваш, нали?

— Не рови с пръчка в раната ми — намуси се престорено Каролайн и прочете посланието, написано за Скай от майка й:

„Скъпа, кога най-сетне ще се научиш да се обръщаш към хората, когато имаш нужда от нещо? Моята кола е на твое разположение винаги когато имаш нужда от нея. Не мога да разбера как изобщо можеш да се надяваш онзи раздрънкан стар боклук да те откара някъде, особено пък до кея. Каква работа имаше там, между другото? Бързо се връщай у дома! Ще откача в тази голяма призна къща без теб!

С обич,

Мама“

— Добрата стара мама! — засмя се Каролайн, поставяйки картичката до таблата със закуската.

— Липсвам й — отбеляза сестра й.

— По-скоро й липсва чувство за реалност. Все заобикаля най-важното.

— Хм — замислено сведе глава Скай.

— Нито дума за водката в цялата тирада, изписана върху тази луксозна картичка.

— Каролайн, достатъчно зле се чувствам и без твоите забележки, разбра ли? Не наливай масло в огъня. Трябва наистина да съм голям идиот, щом съм решила, че мога да шофирам в такова състояние. Джо Конър сигурно си мисли, че не съм с всичкия си. Знам, че не ме разбираш, и точно в този момент не ми се обяснява, но наистина исках да му кажа нещо.

— Кажи го на мен! — настоя Каролайн и приседна на леглото.

Лицето на Скай помръкна:

— Не ме насилвай. Бях ударена все пак.

— Не си спомняш какво си искала да му кажеш, нали?

— В главата ми е пълна мъгла — призна Скай.

— Никак не е смешно, Скай. Снощи лекуващият те лекар ни уведоми, че си алкохоличка.

— Казват така за всички — възрази тя. — Виж ме къде съм — в рехабилитацията. Целта им е да изкарват пари. Наричат алкохолик всеки, който е изпил повече от две бири.

— А ти какво мислиш за себе си?

— Аз ли? Разбира се, че не съм алкохоличка! Но май съм на път да стана.

— Така ли? — попита изненадано Каролайн. Не беше очаквала да чуе подобно признание от най-малката си сестра.

— Да. Напоследък пия прекалено много, признавам. Но това е заради проблемите ми със Саймън… и с работата… Дали Хомър усеща отсъствието ми?

— Сигурна съм, че му липсваш. Тази сутрин отидох да го изведа на разходка.

— Добре. Той там ли беше? — засмя се Скай. Надяваше се, че ще се отърве от сериозния разговор, като отклони темата към тайния любовен живот на домашния им любимец. Хомър често изчезваше и никой не знаеше кога ще се върне. Само че Каролайн не се хвана на тази въдица. Мълчеше и слушаше.

— Така се бях притеснила! — продължи Скай. — Ами ако не се беше върнал? Той вече е стар… А все едно беше вчера, когато го взехме да се грижим за него, нали?

— Свързано е с пристигането на Джо Конър в града, нали? — каза Каролайн, без да обръща внимание на думите на сестра си.

— Какво имаш предвид?

— Присъствието му те е разстроило.

— О, не! Не и мен! — засмя се Скай и очаквателно я загледа.

Изцяло съсредоточена върху желанието си да заблуди Каролайн, тя не забеляза, че превръзката й се е разместила още повече и че в момента виси над едното й око.

Каролайн се пресегна, оправи бинтовете и предпазливо рече:

— Когато беше пияна, каза някои неща, едно, от които беше, че бащата на Джо е убил себе си по погрешка. Сигурна съм, че си мислела за онова, което се е случило с теб… За инцидента с Андрю Локууд.

— Най-хубавото на цялата тази работа е… — започна Скай, после замълча. Седеше в леглото, обвила коленете си с ръце.

— Най-хубавото е, че наистина не помня какво съм имала наум — завърши след малко.

Пръстите й си играеха нервно с един конец от бялото памучно одеяло, метнато върху чаршафите, и двете сестри напрегнато гледаха тънката нишка, сякаш всичко зависеше от нея.

Не след дълго Скай се отпусна назад, притвори очи и се престори на заспала. Каролайн седеше мълчаливо до нея. Не знаеше какво да каже.

Една облечена в розово сестра безшумно влезе в стаята. Буташе количка, върху която беше поставена ваза с прекрасен букет.

— Виж! — възкликна Каролайн и побутна Скай. Сестра й отвори очи и тя й подаде картичка, пъхната в букета.

— О! — Скай намръщено погледна към цветята, после отвори листчето и очите й пробягаха по редовете. На лицето й светна закачлива усмивка: — От твоето гадже са.

Каролайн издърпа листчето от ръцете на сестра си и прочете:

„Оздравявай по-бързо. Когато отново решиш, че искаш да говориш с мен, обади ми се. Джо Конър.“

— Моето гадже? — изсумтя Каролайн. — Не бих казала.

— Има много хубав почерк — отбеляза Скай, вземайки обратно бележката. — Много мъжествен. Позволи ми да го анализирам пред теб.

Тя съсредоточено се загледа в думите.

Макар да не искаше да си го признае, Каролайн изпитваше огромно любопитство да чуе анализа на сестра си, въпреки че Скай не беше експерт графолог, а просто се шегуваше.

— Е? — не се стърпя Каролайн.

— Това е почерк на много самотен човек — започна Скай. — Няма никого, с когото да споделя. За него търсенето на съкровища е начин да замени онова особено важно нещо, което липсва в живота му.

— И то е? — настоя Каролайн.

— Надежда? Любов? — Скай погледна въпросително към сестра си. — Неговата отдавна загубена любима… Не знам. Трябва да го питаш. Така, дължиш ми три долара за услугата.

— Извинявай, забравила съм си чековата книжка — засмя се Каролайн.

— Е, нищо… И без това съм ти длъжница — отвърна Скай.

* * *

Когато Каролайн пристигна в „Хълма на светулките“, не видя колата на майка си. Влезе в къщата през вратата на кухнята и завари Хомър да лежи върху килимчето си. Когато чу стъпките й, кучето вдигна муцуна нагоре, а очите му весело заблестяха. Изглеждаше невероятно щастлив, че вижда добрата си приятелка. Замаха с опашка, после мързеливо се надигна, опъна се на предните си лапи и бавно се запъти към Каролайн, за да я поздрави.

— Здравей, момчето ми — каза тя и го потупа по главата. — Добро куче… ти си добро куче, Хомър.

Забеляза, че Хомър стиска между зъбите си неизменната синя хавлиена кърпа или онова, което беше останало от нея. Такава кърпа беше първата му играчка, когато преди четиринайсет години пристигна в този дом.

Каролайн се опита да измъкне парцала от устата на кучето, но то не се предаваше. Обожаваше тази игра.

— Печелиш, Хомър — каза накрая тя.

Той застана пред вратата, готов да бъде изведен навън. Каролайн се спусна през поляната и Хомър неотлъчно я следваше. Очевидно днешният ден нямаше да бъде посветен на тайнствените му разходки.

В далечината върху гладката водна повърхност се забелязваха корабите на изследователския екип. Джо Конър търсеше потъналото съкровище. Каролайн се загледа, но Хомър нямаше търпение да отиде на плажа и я задърпа.

Беше мъчително да го гледа как бавно се придвижва напред, как с всяка измината стъпка краката му се разтреперват от умора, как гърбът му болезнено потръпва. Гъстата му и златиста някога козина беше отъняла и оредяла, а на места беше опадала. Каролайн си го представи преди години — малко пухкаво кученце с тъжен поглед и изцапана с кръвта на любимия му стопанин муцуна.

Сега Хомър се спускаше към плажа. В козината му се заплитаха бодли и треви, но това не го притесняваше. Беше щастлив, че е навън с Каролайн — човека, когото обичаше най-много на този свят след Андрю.

Когато разходката свърши и двамата поеха обратно към къщата, Каролайн чу някой да я вика по име.

Беше Марипат. Деветгодишната й племенница тичаше към нея с всичка сила, притиснала някаква книга към гърдите си. Хомър весело залая при вида на друг член на семейството. Задните му крака се подгънаха и той се свлече на пясъка, но се изправи точно навреме, за да поздрави с близване Марипат.

Тя беше облечена в сини шорти и тениска, която леля й Каролайн й беше донесла от Нантъкет. Лъскавата й кестенява коса беше опъната назад и сплетена в дълга плитка. Имаше очите на Ренуик — огромни и ясни, които проблясваха живо иззад очилата със зелени рамки.

— Нося ти нещо — задъхано изрече Марипат, целуна леля си и потупа Хомър по главата.

— За мен или за Хомър? — попита Каролайн.

— За теб — усмихна се момичето.

— И какво е то? — полюбопитства Каролайн и погледна книгата, която Марипат й подаде.

— Мама ми разказа за твоя приятел, пиратът. Той наистина ли е пират?

— Така твърди — отвърна тя. — Онези кораби там са негови.

Момичето заслони очите си с длан и се загледа в осветените от слънцето бели кораби.

— Приличат ми на яхти — отбеляза колебливо.

— Такива са съвременните пиратски кораби — засмя се Каролайн. — Не знаят какво изпускат! Прекалено луксозни са, липсват им старите проскърцващи греди, които придават очарование на подобен вид плавателни съдове. Каква е тази книга?

— Сещаш ли се за кораба, който потънал до нашия бряг? — Очите на Марипат блестяха възторжено, сякаш ей сега щеше да каже на леля си нещо, което тя до този момент не е чувала. — За „Камбрия“? Бил е английска бригантина, от онези, с многото мачти. Така… Капитанът бил изменник. Той доплувал до морския фар и се влюбил в жената, която живеела там, само че въпросната жена била омъжена за човека, който под държал фара.

— Голям негодник е бил този капитан, наистина — съгласи се Каролайн с племенницата си.

— Така. Жената имала момиченце.

— Точно така. Забравих имената им…

— Капитанът се казвал Натаниъл Торн, дамата — Елизабет Рандъл — подсказа Марипат на леля си. — А името на момиченцето било Клариса. — Направи драматична пауза. Очите й блестяха от вълнение. — Това е нейният дневник! — не издържа накрая тя и триумфално посочи към книгата.

— Чий дневник?

— На Клариса! Някаква старица, на която мъжът й работел на фара, намерила тази тетрадка и я запазила. По-късно дала да я напечатат. Ако майка ми някога направи нещо подобно с моя дневник, направо ще я убия! Както и да е, в училище ни накараха да прочетем дневника и когато мама ми разказа за твоя приятел, търсача на съкровища, си помислих: „Боже мой!“ Прочети да видиш!

Двете отвориха книгата на първата страница и Каролайн зачете на глас:

19 юли 1769 година

Днес намерих кит, изхвърлен на брега. Беше по-голям от най-голямата лодка, която съм виждала, и имаше цвета на скалите на нашия остров. Лежеше на пясъка, а широко отворените му очи гледаха към небето. Двете с мама се опитахме да върнем кита обратно в морето — мъчихме се чак докато стана тъмно. Поливахме тялото му с морска вода, защото мама каза, че ако кожата му изсъхне, той ще умре. Освен това ми поръча да наблюдавам дупката, през която си поема въздух, и да внимавам да не излея вода в нея, защото така мога да го убия. Мина безкрайно много време в очакване на прилива! Сега ръцете ме болят от тежките кофи с вода, които пренасяхме, както и от дърпането на кита за опашката, за да му помогнем отново да се върне във водата. Но си струваше. Двете с мама радостни наблюдавахме как нашият кит се отдалечава навътре в океана, озарен от оранжевата светлина на луната.

— Харесвам я, а ти? — попита Марипат. — Звучи ми страхотно!

— И на мен — кимна Каролайн. Беше трогната, че племенницата й се е сетила да й донесе дневника на Клариса. — Когато аз бях в трети клас, тази книга я нямаше.

— Може би тогава просто още не са си били направили труда да я отпечатат — колебливо изрече Марипат. — Ти, мама и леля Скай някога спасявали ли сте кит? Често ли се е случвало вълните да изхвърлят китове на брега?

— Не, никога не ни се е случвало подобно нещо — с усмивка призна Каролайн. Стори й се забавно, че Марипат отнася детството на майка си и лелите си в далечното минало, в онези времена, в които е живяла и Клариса Рандъл, когато човек е срещал китове на всяка крачка.

— Ще покажеш ли дневника на онзи мъж?

— На кой мъж?

Марипат посочи към корабите в далечината. Едва сдържаше усмивката си и Каролайн се запита какво точно беше казала Клий на дъщеря си.

— На него! — многозначително изрече момичето.

— Може и да му го покажа — отвърна лелята. — Ще си помисля.

— Той търси останките от кораба. Смятам, че трябва да знае нещо за хората, които са потънали заедно с него.

— Има логика. Може да му дам книгата назаем, след като я прочета. Ти от библиотеката ли си я взела?

— От училищната библиотека. Само учениците имат право да вземат книги от там, но аз съм я запазила до септември заради тебе — със срамежлива гордост заяви момичето.

— Много ти благодаря.

— Той ти е бил като брат, нали? — попита внезапно Марипат и леко се изчерви. — И сте си пишели?

— Нещо такова. Но това беше отдавна, когато бяхме малки — с неохота отвърна Каролайн. Усещаше, че племенницата й иска да научи повече по въпроса — тя растеше в стабилно семейство, което никога нямаше да се разпадне, и проблемите на двете й лели с мъжете събуждаха любопитството й. — Бивши приятели, бурни любовни афери, загубени приятелства — всичко това разпалваше въображението.

— Къде е майка ти? — попита Каролайн.

— Ей там. — Марипат погледна нагоре към къщата.

— Хайде да отидем при нея — предложи Каролайн.

Изчакаха Хомър да се изправи и когато тръгнаха, избираха места, където щеше да му е по-леко да се придвижва. Една муха забръмча покрай муцуната на кучето, но то не й обърна внимание. До неотдавна Хомър не оставяше нахалните мухи да се измъкват безнаказано.

— Бедничкият Хомър — въздъхна Марипат. — Трудно му е да ходи.

— Вече е на шестнайсет години — прекалено е стар за едно куче.

— Обичаш го, нали? — попита момичето. — Той ти е като дете.

— Заедно сме от много време — отвърна Каролайн.

— Още докато е бил новородено кутре ли?

— Е, не чак новородено, но мъничко.

— Как ми се иска мама да ни разреши да си вземем куче — въздъхна Марипат. — И да го остави да спи в леглото ми. Искам да си имам женско куче. Не че Хомър не е страхотен, но все пак едно момче ни е напълно достатъчно. Понякога Марк направо ме вбесява!

Каролайн кимна. Слушаше бъбренето на племенницата си, доволна, че темата за Хомър беше заменена с други, по-актуални. Каролайн беше напълно сигурна, че Клий не е разказала на дъщеря си историята, довела до появата на Хомър в дома им, и тя също нямаше намерение да го прави.

Докато се изкачваха по каменните стъпала, Каролайн хвърли последен поглед назад, към корабите. Джо Конър. Истините, свързани с живота и смъртта, така или иначе докарваха беля на човека, който ги казваше…

Щом стигнаха до върха на хълма, Хомър за момент се спря, хвърли пълен с обич и привързаност поглед към Каролайн, после се извърна и бързо се скри сред дърветата, разперили корони в западната част на имението.

Тя го беше открила в гората преди четиринайсет години и сега с тъга го гледаше как изчезва от погледа й.

2 април 1978 година

Скъпи Джо, не мога да повярвам, че досега не съм се сещала да те попитам дали имаш домашни любимци! Обикновено се смята, че човек може да обича котките или кучетата, но не и двете животни едновременно, което ме кара да си мисля, че аз нещо не съм наред, защото си падам и по кучета, и по котки. Проблемът е, че много обичам морската вода и искам и любимците ми да я обикнат. Дори научих първото си кученце да плува. Първия път то потъна й аз трябваше да се гмурна, за да го извадя от водата, но после то изведнъж успя да се задържи на повърхността и заплува като истински шампион! (Всъщност аз трябваше да го спася, но в мига, в който го извадих на брега, то отново се втурна обратно към водата.)

С котките е по-сложно. Те предпочитат да се свият на кълбо на перваза на прозореца и да слушат песента на вълните, дремейки сладко.

Време е да обърна малко внимание на сестрите си. Те настояват да престана с писането и да изляза с тях навън.

Доскоро!

С обич, Каролайн

15 април 1978 година

Скъпа Каролайн,

Това писмо ще бъде кратко, защото искам да изляза с лодката, а в момента вятърът е направо страхотен за тази работа. Единственият ми домашен любимец е моята лодка. Тя е голяма, много бърза и не яде много. Щях да съм щастлив, ако можех да прекарам остатъка от живота си в открито море с нея. Но някой ден и това може да стане. Както виждаш, ти си падаш по котките и по кучетата, а аз — по лодките.

С обич, Джо