Луан Райс
Брегът на светулките (3)

Втора глава

Седмица по-късно трите отидоха на кино. На връщане оставиха Скай в „Хълма на светулките“, където тя временно се беше установила след заминаването на Саймън, и поеха към къщи. Всички живееха в Блек Хол на разстояние от около четири километра една от друга. Тази вечер бяха с волвото на Клий. Караха бавно. Съпругът и децата на Клий нямаше да се приберат до сутринта, така че тя беше свободна. Каролайн пък обожаваше да се разхожда със сестра си. В колата цареше атмосфера на задушевно спокойствие. Известно време мълчаха, накрая Клий попита:

— Какво й става на Скай?

— Де да знаех — въздъхна Каролайн.

Представи си съпруга на най-малката си сестра. Саймън беше голям егоист. Двамата със Скай бяха талантливи художници и бяха водили свободния живот на бохеми до мига, в който това се харесваше на Саймън, след което той беше избягал с модела, който му позираше точно преди двамата със Скай да отпразнуват петата годишнина от брака си. Още през детските им години мрачните настроения, в които изпадаше Скай, ужасно притесняваха Каролайн. Най-малката й сестра почти ги бе преодоляла, докато не се случи това със съпруга й.

— Не е заради Саймън — изрече Каролайн.

— Каква е причината тогава?

— Имам чувството, че миналото й отново се връща.

— Какво минало?

— Тя уби човек, Клий!

— Не го е направила нарочно — жално промълви Клий.

— Но този факт не може да съживи убития, нали?

— Опитва се да заглуши чувството си за вина, затова пие — каза Клий. — Също като татко.

— Да, също като татко.

Продължиха пътя си. Каролайн живееше в малка къща в района на хотела „Ренуик Ин“, превърнал се в убежище за хора на изкуството. Сградата беше на двеста години, бяла, със седем комина и четири тайни стаи. Беше заобиколена от обширна градина и борове, към нея се числяха стопански постройки и един голям тухлен хамбар. Имението заемаше площ от сто акра по поречието на река Ибис, приток на Кънектикът, и навремето беше принадлежало на бабата и дядото на сестрите Ренуик.

Всяко лято, а и през останалите сезони, в „Ренуик Ин“ отсядаха много художници. Те идваха тук, за да творят далеч от шума на големия град, както и да намерят сродна душа, в която да се влюбят. Всеки август, в края на сезона, Каролайн организираше голям бал в чест на творчеството и любовта. Тогава отчиташе, че сметката й в банката значително е нараснала.

Когато Клий зави по автомобилната алея, водеща към хотела, Каролайн забеляза, че паркингът е пълен.

— Много добре — кимна доволно тя. — Още посетители.

— Художник да си в днешно време! Изглежда, тези хора изкарват много пари, след като могат да плащат огромните суми, които им измъкваш — засмя се Клий и започна бързо да брои колите.

— Не всички са художници — поправи я сестра й. — Това е рекламен трик — обявявам, че събираме главно хора на изкуството, и по този начин привличам и други клиенти.

— Винаги е действало — отвърна Клий. Спомни си детството им, когато старата сграда се пълнеше с посетители, дошли да се запознаят с известния Хю Ренуик. Явно смятаха, че като се доближат до него, ще прихванат поне малко от блясъка, таланта и славата му.

Беше задушно. Въздухът беше влажен и горещ. Реката проблясваше на лунната светлина. Гостите на хотела обичаха вентилаторите на таваните, мрежите против комари и керосиновите лампи. Бяха готови да платят повече, за да се доближат максимално до първобитния начин на живот. Искаха да си светят със свещи, да бродят из непроходими гори, вечерята им да бъде сервирана на открито върху стари дървени маси, да се хранят от чинии, които не бяха от един и същи сервиз, да пият аперитива си около камината. Доброволно се лишаваха от удобствата и поради това в стаите нямаше телевизори, телефони, климатици или електронни часовници.

— Ще влезеш ли? — обърна се Каролайн към сестра си. Искаше й се вечерта да продължи. — Предлагаме страхотен шоколадов кейк. Много ми се ще да го опиташ.

— С удоволствие — кимна Клий.

Прекосиха хола. Гостите се разхождаха, отпиваха от чашите си и чакаха да им бъде сервирана вечерята. Управителката Мишел държеше всичко под контрол. Подминаха окачените в редица картини на баща им и се озоваха в дъното на помещението. Каролайн остави сестра си, за да отскочи до кухнята, и почти веднага се върна, понесла табла с две чаши от евтин порцелан, кана с кафе и чиния с две огромни парчета кейк.

— Май ще се откажа от кейка — каза Клий.

— Първо го опитай — посъветва я Каролайн.

Двете излязоха навън и се облегнаха на портата. На двайсетина метра от тях ято патици се плъзна по тъмната застинала повърхност на водата.

— Реката е красива, но все пак не е като океана — отбеляза Клий.

— Ние сме деца на солената вода, както обичаше да казва татко — изрече Каролайн, без да откъсва очи от водата.

Двете мълчаливо се загледаха в реката. Изведнъж зад дърветата проблеснаха фарове и по автомобилната алея, водеща към хотела, бавно се плъзнаха няколко товарни коли. Чуха се оживени мъжки гласове.

— Сигурно са ни взели за „Котешката лапа“ — отбеляза с гримаса Каролайн и инстинктивно извърна глава към шосето, водещо към близката таверна.

— Ами да вървим да ги осветлим по въпроса тогава — рече Клий, обзета от любопитство.

Двете сестри влязоха във фоайето на хотела в мига, в който група загорели от слънцето и брадясали мъже нахлуха през входната врата. Бяха облечени във вехти мръсни дрехи. Мишел притеснено ги гледаше от рецепцията, готова на един дъх да изстреля координатите на таверната. Хотелът на Ренуик беше изискано място. Беше ясно, че тези мъже не са попаднали, където трябва.

— Имате ли свободни стаи? — попита един здравеняк от групата. Мръсната му черна коса беше разрошена, един от предните му зъби беше счупен, а избелялата му тениска, рекламираща някаква кръчма в Дивия запад, щеше да се пръсне от издутия му корем. Татуираните му бицепси бяха колкото талията на Мишел.

— За стаи ли питате? — повтори тя и сви вежди.

— Да. — Мъжът се изхили. — Ти какво си помисли?

— Ами… — измънка Мишел, преструвайки се, че не е забелязала грубия намек, и разтвори книгата с резервации. — Колко стаи ви трябват?

— Шест — отвърна мъжът. — Можем да спим по двама в стая, а някои от нас ще останат по лодките.

— В лодките? — Управителката отчаяно се хвана за предоставената възможност. — В такъв случай може би ще ви бъде по-удобно да се настаните в яхтклуба… Мога да ви предложа няколко мотела, които…

— Шефът иска да отседнем тук — прекъсна я здравенякът и тръсна глава. — Беше пределно ясен.

— Колко време смятате да останете? — попита тя.

— Неограничено. Може би ще бъдем тук цяло лято. Работим на платформите във водата, провеждаме мащабна спасителна операция…

— Прекалено многото приказки потапят корабите — намеси се друг мъж. Усмихваше се, но очите му гледаха сериозно.

— Престани да се опитваш да впечатлиш дамите.

— Значи работите недалеч от брега? — попита Каролайн. — На изток от тук?

Спомни си за лодките, които беше видяла от „Хълма на светулките“, за мигащите светлини, които създаваха илюзията за плаващ във водата град.

— Точно така. — Гигантът гордо се усмихна и разкри счупения си зъб.

— При нас всичко е запълнено с месеци напред — информира го Каролайн. — Но може би Мишел ще успее да ви уреди една-две стаи за тази вечер, а по-късно, когато стане възможно, ще ви се обадим да се нанесете.

— По дяволите! — изруга мъжът. — Шефът ще побеснее. Дани, я по-добре изтичай навън да му кажеш. Може пък да реши да се върнем в яхтклуба.

Част от моряците бяха нахълтали в уютния бар, осветен единствено от свещите по масите. Плотовете на тези маси бяха изработени от стар дъб и бяха покрити с рисунки и автографи на известни художници. На стените имаше пейзажи и скици на голи тела. Присъстващите в бара бяха или художници, или хора, свързани с изкуството, и нахлуването на грубите мъже ги изпълваше едновременно с тревога и любопитство.

Стената зад барплота беше твърде провокативна. На нея беше изобразена гола едрогърда блондинка с трагичен поглед. На пръв поглед фонът наподобяваше зелени листа, но когато човек се вгледаше по-внимателно, установяваше, че това са всъщност пари — банкноти и монети. За гостите — интелектуалци картината, нарисувана от един от старите клиенти на Каролайн, впоследствие прочул се надлъж и нашир, беше предмет, на множество задълбочени разговори, но у новодошлите тя разпалваше първични страсти. Те не откъсваха очи от голото тяло и час по час вдигаха шумни тостове, посветени на гърдите на модела.

Каролайн мълчеше, Клий и Мишел отчаяно обсъждаха какво би следвало да се направи при подобна ситуация, а някои от хората в бара вече започваха неспокойно да поместват столовете си и да отправят към натрапниците изпълнени с погнуса погледи. Клий и Мишел нервно сновяха между масите и предлагаха питиета за сметка на заведението.

— Как се държат моите момчета? — чу Каролайн плътен мъжки глас зад гърба си.

— Не може да се каже, че са пример за добро възпитание — тросна се тя и се обърна към човека, който беше задал въпроса.

Беше висок и светъл. Русата му коса беше позлатена от слънцето. Сините му очи бяха като спокойните води на реката и гледаха сериозно. Затова пък усмивката му определено контрастираше на сериозния поглед. Яката на избелялата му синя памучна риза беше оръфана, копчетата — разкопчани. Изпод късите ръкави се подаваха мускулести загорели ръце.

— Хей, капитане! — провикна се татуираният със счупения зъб. — Искаме да те почерпим едно питие.

— Трябва ли да ви напомням, че не сте на палубата? — добродушно сгълча екипажа си русият мъж. — Дръжте се както подобава на учени и джентълмени.

Те го слушаха, кимаха и отпиваха от чашите си. Един от моряците стана и взе напитка за капитана — сок от червени боровинки. Мъжът пое чашата и Каролайн забеляза колко огромни са дланите му.

— Дани ми каза, че всичките ви стаи са заети — обърна се мъжът към нея.

— Съжалявам — бързо отвърна тя. — Мога да ви предложа две стаи за тази вечер, и то само защото хората, които щяха да идват, отмениха резервациите си. Страхувам се, че ще ви бъде много трудно да ангажирате достатъчно стаи за продължителен период от време точно в разгара на сезона.

— Разочарован съм — отбеляза капитанът. — Винаги съм си мечтал да отседна в хотел „Ренуик“.

— Наистина ли? — попита скептично тя, но не можеше да не признае, че думите му я поласкаха.

— Наистина — кимна той.

— Тук отсядат предимно хора на изкуството — обясни Каролайн. — Почти никакви моряци и… Учени ли казахте?

— Трудно е за вярване, нали? — засмя се той и погледът му обходи членовете на екипажа, които отчаяно се нуждаеха от бръснач и сапун. — Половината от тези момчета са океанографи, а другата половина — разбойници авантюристи.

— А вие към кои се числите? — попита Каролайн.

— Определено към разбойниците — засмя се той.

— Сериозно? — Двамата стояха един срещу друг. Непознатият силно я привличаше. Зад привидно лекомисленото му държание прозираше нещо дълбоко, неразгадаемо.

— Притежавам спасителна компания. Седалището ни е във Флорида. Гмуркаме се на места, където са потънали кораби, и изваждаме на повърхността каквото можем. Понякога изпълняваме държавни поръчки, понякога действаме самостоятелно.

— И какво толкова изваждате от потъналите кораби? — полюбопитства Каролайн.

— Съкровища. — Той се усмихна.

— Съкровища? — Все още беше изпълнена с недоверие.

— Да — кимна мъжът. — Понякога съкровището се оказва просто риболовни принадлежности или повреден от водата двигател. Или някоя семейна лодка, разбила се в скалите.

— Сигурна съм, че не сте дошли тук чак от Флорида, за да измъквате от водата останките на някаква си моторница — отбеляза Каролайн.

— Права сте — отвърна непознатият. — В началото на тази година проведохме акция в Луизиана. Измъкнахме сандък, изработен от жълт топаз, пълен със сребърни монети. От една испанска фрегата, потънала през хиляда седемстотин осемдесет и четвърта година.

В корабокрушенията имаше нещо особено романтично и то дълбоко вълнуваше Каролайн и разпалваше любопитството й. Когато бяха малки, тя и сестрите й наблюдаваха морето от „Хълма на светулките“ и си представяха корабите, погълнати от дълбините. Из местността се носеха легенди за пирати и корабокрушенци, както и вълнуващата история за един английски кораб, изчезнал по време на ужасна буря.

— Очаквате ли да откриете нещо подобно и тук? — попита тя. — Някое истинско съкровище?

— Може би — отвърна той и загадъчно се усмихна.

— Английският кораб! За него сте дошли, нали?

Изведнъж всичко й стана ясно — лодките, тайнствените изражения върху лицата на целия екипаж. Този човек беше пристигнал, за да открие английския кораб.

Каролайн чу историята още когато беше в трети клас. Всички деца от Блек Хол я знаеха. Английски капитан поел към колониите с голям екипаж и кораб, натоварен с купища злато. Влюбил се в жената на пазача на местния фар. Тя също го обикнала и решила да избяга с него в Англия. За нещастие ги застигнала силна буря и корабът потънал някъде около Уикланд Шолс.

— Кажете ми името на потъналия кораб — промълви Каролайн.

— „Камбрия“ — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от лицето й.

— Точно така! — пое дъх тя и се взря в очите му. Обзе я странното чувство, че го познава. Нещо повече — че го познава от дълго време, и то добре. По гърба й полазиха тръпки.

— Откъде знаете за „Камбрия“? — попита. — Всъщност това е само легенда. Хората многократно са претърсвали водите наоколо, но от кораба няма и следа. Потънал е преди около триста години, ако изобщо можем да вярваме на легендите.

— Можем — тихо отвърна той.

— И все пак — откъде сте разбрали за този кораб? Това е местна легенда. Никога не ми е попадал източник, в който да се споменава „Камбрия“.

— Ти ми разказа тази история — каза непознатият.

— Аз?

— Да, в едно от писмата си до мен сподели, че в училище си научила за стар английски кораб, потънал недалеч от дома ти. Дори спомена, че мястото се виждало от прозореца на стаята ти. Ти си Каролайн Ренуик, нали?

По шията на Каролайн плъзна гъста червенина и обагри лицето й. Посегна и хвана ръката на мъжа. Дланта му беше мазолеста, груба и силна. Сега вече го позна. Толкова много приличаше на момчето от снимката — усмивката и сиянието в очите му бяха същите. Каролайн не се разделяше с тази снимка от години насам и сега й се виждаше невероятно, че не беше познала мъжа в мига, в който той беше прекрачил прага на хотела.

— Джо — промълви тя. — Джо Конър.

— Трябваше да ти се обадя, но пристигнахме тук някак… внезапно — обясни той.

— Джо — повтори Каролайн.

— Хотелът „Ренуик“. Винаги съм се чудел дали е твой или поне на семейството ти.

— Не мога да повярвам, че никога не сме се срещали! — възкликна тя, без да го слуша. — И сега…

— Животът е странно нещо — прекъсна я той. Продължаваше да се усмихва, но нещо в очите му й подсказа, че помежду им съществува преграда. Дали заради миналото, секретността на мисията му или нещо друго?

Джо се озърна и кимна на мъжете в бара.

— Така е — съгласи се Каролайн. — Странно е например, че искаш да отседнеш в моя хотел, като се има предвид…

— Какво?

— Всичко.

— Това е стара история, Каролайн — успокои я Джо. — Сега ти си собственичка на хотел, а аз имам нужда от място, където да настаня персонала си.

— За персонала си ли търсиш място? Не за себе си?

Джо поклати глава:

— Аз съм се установил на един от корабите. Повечето от хората ми — също. Само че имаме нужда от база на сушата. Баня, бар, ресторант…

— Струва ми се, че нашият бар им харесва — отбеляза Каролайн, докато наблюдаваше как сервитьорът намръщено допълва чашите с бренди. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждала някой да изпива на екс питието си.

— Моите момчета са малко грубички за твоето гнезденце, нали? — гласът му прозвуча някак остро, но устните му се усмихваха. — Добре, че всички стаи са резервирани. Не бихме искали да навредим на имиджа на заведението. Само да си допием питиетата и се омитаме оттук.

Каролайн отметна косата си. Беше напрегната. Джо щеше да си отиде и тя трябваше да е доволна. Срещата с него събуди болезнени спомени, които се беше опитала да забрави и почти беше успяла. Не искаше отново да отвори вратата и да им позволи да я обсебят. Затова не можа да повярва на ушите си, когато се чу да казва:

— Както вече споменах, имаме две свободни стаи.

— Така ли? Тогава ще ги наемем.

Към тях приближи Клий. В очите й се четеше тревога.

— Един от онези мъже флиртуваше с жената на Лио Дьомонд и сега Лио го предизвиква да се бият навън — каза тя. — Мисля, че се опитва да копира баща ни.

Каролайн тежко въздъхна. Само това й липсваше в този момент. Лио Дьомонд беше абстракционист от Ню Йорк, по-известен със сполучливите си инвестиции, отколкото с картините си, и се опитваше да живее по начин, който според него се доближаваше до начина на живот на Хю Ренуик, а именно — да твори картини със светкавична бързина, да се заплита в свади и побоища, да изневерява на жена си, да пие повече, отколкото може да понесе, както и да ловува, и да ходи за риба достатъчно често, за да бъде забелязан и споменат в спортните рубрики.

— Баща ви беше истински — отбеляза Джо. — Лио Дьомонд е просто бледо копие на оригинала. Няма да позволя да се бие с когото и да било от екипажа ми.

— Познавали сте баща ни? — възкликна Клий и лицето й просветна.

— Чувал съм за него — отвърна Джо. — За това гадно копеле.

Усмивката й помръкна.

— Клий, нека ти представя Джо Конър — равно изрече Каролайн.

— Онзи Джо Конър ли? — попита озадачено Клий.

— Същият — кимна той, усмихна се иронично и стисна ръката й.

— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Клий.

— Той е търсач на съкровища — уведоми я Каролайн. — Тук е, за да измъкне „Камбрия“ от дълбините на океана, а след това се прибира у дома, във Флорида.

— Точно така — кимна Джо. — Територията на Ренуик ми се струва твърде опасна за мен. Или поне имах такова усещане, докато Хю все още беше жив.

— Ние сме дъщери на баща си. Не е зле да помниш това! — остро го прекъсна Каролайн. Джо я беше отблъснал и болката от това беше толкова силна колкото и преди години, когато беше петнайсетгодишно момиче. Изненада се, че приема нещата все така болезнено. Очите й се насълзиха. Джо беше неин приятел, а после я беше отрязал рязко, с категоричност, която не допускаше втори шанс. И то заради греховете на баща й!

— Никога не съм го забравял — отвърна Джо Конър.

* * *

Каролайн затвори вратата на кабинета и се отправи към бюрото си. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше така, сякаш току-що беше изкачила някоя стръмна урва. Клий си беше тръгнала и тя беше доволна, че е сама. Спусна завесите на прозореца и седна.

В бара беше шумно. До слуха й достигаха високи гласове, възбуден смях. Хотелът беше пълен, трябваше да е доволна от този факт. Много познати и приятели от миналото прекрачваха прага й. Някои от тях предварително знаеха, че тя е собственичката на това място, други с изненада откриваха това, след като пристигнеха. За нея нямаше значение: тя винаги бе гледала на тези посещения като на щастливо стечение на обстоятелствата, което подпомагаше бизнеса й.

Но случаят с Джо Конър беше различен.

Каролайн бавно отвори горното чекмедже на бюрото си. Беше натъпкано с химикалки, касови бележки и дреболии. Зарови из вещите, докато напипа онова, което й трябваше. Извади старата снимка и я сложи на бюрото.

От фотографията я гледаше Джо — ученик в първи клас. Момченцето беше с щръкнала светла коса. Усмихваше се и усмивката му разкриваше липсващ преден зъб. Лицето на снимката беше обсипано със ситни кафяви петънца. Пръски от кръвта на баща му.

Каролайн беше държала ръката на Джеймс Конър, когато се беше застрелял. Притисната от трупа, тя беше издърпала снимката от нарастващата локва кръв. Сега седеше и мълчаливо се взираше в лицето на Джо.

Майка й я беше подкрепила, когато изяви желание да пише на сина на мъртвия. Огъста дори беше издирила адреса на семейството в Нюпорт и беше дала пощенска марка на Каролайн. Тогава петгодишното момиченце беше писало на шестгодишния Джо, за да му каже колко съжалява за смъртта на баща му. Не беше споменала нищо за пистолета, беше премълчала за кръвта. Достатъчно беше да покаже, че съчувства на едно дете, загубило баща си. Майка й й беше помогнала да изпише буквите. Писмото беше кратко.

Джо й отговори. Благодари й за милите думи. Нямаше да забрави разкривения почерк на първокласник, изразяващ объркването и болката от случилото се: „Баща ми е получил сърдечен удар докато е бил у вас. Радвам се, че сте били при него в този момент.“

Каролайн отново му писа и така двамата станаха приятели. Кореспонденцията им продължи с години. Изпращаха си картички за Коледа, за рождените си дни, за Свети Валентин. След време Джо беше започнал да разпитва за баща си. От въпросите, които й задаваше, Каролайн ясно си даваше сметка, че момчето е било лъгано, че представата му за смъртта на баща му е коренно различна от действителността.

Изглежда, Джо живееше с илюзията, че бащите им са били близки приятели. Че двамата са се срещнали на една от изложбите на Хю Ренуик в Нюпорт и въпреки различията в социалното им положение са обичали да си пийват заедно. По някакво неясно стечение на обстоятелствата Джеймс се озовал в дома на Ренуик в навечерието на Коледа и починал внезапно от сърдечен удар, докато седели на масата.

Огъста с безпокойство установяваше, че писмата на Джо зачестяват. Двамата с Каролайн си допадаха, а когато станаха тийнейджъри, се чувстваха много близки. Огъста изпадаше в ярост, когато видеше името Конър, изписано на поредния пощенски плик. Искаше й се да принуди дъщеря си да престане да си пише с онова момче. Джо Конър непрекъснато й напомняше за изневярата на съпруга й.

Внезапно писмата секнаха. Каролайн не се беше замисляла много по този въпрос, но споменът продължаваше да бъде жив. По шията й плъзна червенина. Джо Конър беше научил истината. И не от Каролайн.

Майката на Джо беше твърде засрамена, за да каже на сина си истината за смъртта на баща му, но един ден близък на семейството случайно се изпуснал. Някакъв чичо или братовчед… Каролайн не си спомняше добре. В крайна сметка момчето беше научило, че баща му се е самоубил, че цялата история за сърдечния удар и приятелството с известния художник е била лъжа.

Джеймс Конър не беше умрял сред приятели, а сред врагове. Тази мисъл беше достатъчно ужасна, за да съкруши сърцето на всеки тийнейджър. Но онова, което довеждаше Каролайн до сълзи, беше съзнанието, че го е предала. Та двамата с Джо бяха приятели! Пишеха си с него през всичките тези години, знаеше истината, но не му я беше казала.

Това той не можеше да й прости. Каролайн знаеше, а Джо — не. Младежът беше на седемнайсет и се опитваше да научи възможно повече за баща си. Най-близката му приятелка Каролайн беше скрила един изключително важен факт от него: че нейният баща и неговата майка са били любовници и че това е докарало нещастния Джеймс Конър до самоубийство. Тя беше отказала да му даде най-важното нещо, което един приятел би могъл да даде на друг — истината.

В семейството на Ренуик истината не се ценеше кой знае колко много, но това не беше извинение. Каролайн гледаше снимката и си мислеше за Джо Конър, който в този момент пиеше в бара й. Ако бяха запазили приятелството си, тя би могла да го почерпи с едно питие, да седне до него и двамата да си спомнят добрите стари времена, да се опита да го опознае по-добре при тази тяхна първа среща. Но както стояха нещата в момента, Джо Конър беше просто един от многото й клиенти.

20 септември 1972 година

Скъпи Джо Конър,

Край нашата къща е потънал кораб! Случило се е много отдавна. „Камбрия“ е дошла до нашите брегове чак от Англия, на палубата й е имало несметно съкровище. Аз и сестрите ми започнахме да търсим монети по брега — ако намерим, ще ти изпратя една. Нашият плаж е божествен — вместо морски фар си имаме светулки. Ти вече в четвърти клас ли си? Защото аз съм в трети. Между другото „Камбрия“ е била бригантина. Затънала е в тинята.

Твоя Каролайн Ренуик

16 октомври 1972 година

Скъпа Каролайн,

Защо винаги, когато ми пишеш, се обръщаш към мен със „Скъпи Джо Конър“? Тук не живее друго момче на име Джо, само аз съм. Корабокрушенията са страхотно нещо, стига човек да не е на потъващия кораб. В Нюпорт има много потънали кораби и много бригс (съкратено от бригантина). Да, аз съм в четвърти клас. Колко сестри имаш? Продължавайте да търсите съкровището.

Твой приятел,

Джо

P.S. Разбира се, че „Камбрия“ е погребана в тинята. В противен случай би се разпаднала на съставните си части. (Или иначе казано — изгнила, за да е по-ясно за третокласници като тебе.)