Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (7)

Приказка за твърдия лешник

Майката на Пирлипат била жена на един цар, значи била царица и следователно Пирлипат още от раждането си била принцеса. Царят бил извън себе си от радост, когато видял хубавата си дъщеричка в люлката, заиграл, затанцувал, заскачал на един крак и не спирал да вика:

— И-ха-ха! Виждало ли се е някога нещо по-хубаво от моето Пирлипатче?

И всички министри, генерали, президенти и щабофицери скачали наоколо на един крак като бащата на отечеството и високо викали:

— Не, никога!

И наистина не можело да се отрече, че откак свят светува, не се било раждало такова хубаво дете като принцеса Пирлипат. Личицето й било сякаш изтъкано от нежен лилиевобял и розово-червен копринен пух, очичките й били същински жив, искрящ лазур, а косицата й се виела на блестящи златни къдрици. При това малката Пирлипат дошла на света с два реда чудни бисерни зъбки, с които два часа след раждането си ухапала имперския канцлер за пръста, когато се опитал да разгледа по-отблизо линиите на ръката й, така че той извикал: „Олеле!“ Други обаче твърдят, че бил извикал: „Ай-ай!“ Мненията по този въпрос и до днес са разделени. С една дума, Пирлипатхен ухапала наистина канцлера за пръста и очарованата страна разбрала, че в ангелски красивото телце на Пирлипат има и дух, и разум. Както казах, всички били доволни, само царицата проявявала голяма уплаха и безпокойство и никой не знаел защо. Преди всичко правело впечатление, че наредила люлката на Пирлипат да бъде пазена най-грижливо. Освен че вратите били заети от телохранители, и шест бавачки независимо от другите две трябвало да седят всяка нощ в стаята при самата люлка. Но което изглеждало най-глупаво и което не можел никой да си обясни, било, че всяка от тия шест бавачки трябвало да държи в скута си по един котарак и през цялата нощ да го гали, за да го кара непрестанно да мърка. Вие, разбира се, не можете, мили деца, да отгатнете защо майката на Пирлипат е вземала тези мерки, но аз зная причината и веднага ще ви я кажа. Случило се веднъж така, че в двореца на Пирлипатиния баща се събрали множество превъзходни царе и приятни принцове, там станало много весело, всичко блестяло, имало много турнири, комедии и балове. За да покаже, че не му липсва злато и сребро, царят пожелал този път по-дълбоко да бръкне в царското съкровище и да поизхарчи вече нещо по-значително. Затова, узнавайки тайно от главния придворен готвач, че придворният астроном възвестил настъпването на времето за клане на свинете, наредил да се даде голяма гощавка с наденици, скочил сам в каляската и лично поканил всичките тия царе й принцове само на лъжица супа, за да се порадва на изненадата им от великолепния пир. После рекъл много любезно на царицата:

— Ти знаеш, миличка, колко обичам надениците!

Царицата веднага разбрала какво иска да каже той: то направо значело, че тя, както винаги, трябвало сама да се заеме с твърде полезните действия по приготвянето на надениците. Главният пазител на съкровището трябвало веднага да отпусне за кухнята големия златен котел за варене на надениците и необходимите сребърни тенджери. Наклали голям огън от сандалово дърво, царицата си препасала престилката от дамаска и скоро от котела започнал да се разнася вкусен мирис от врящите наденици. Приятната миризма стигнала чак до държавния съвет. Обзет от голям възторг, царят не могъл да се сдържи. „С ваше позволение, господа!“ — извикал той, изтичал в кухнята, прегърнал царицата, поразбъркал със златния скиптър котела и успокоен се върнал в държавния съвет. Тъкмо дошъл най-важният момент, когато сланината трябвало да се нареже на кубчета и да се препече на сребърните тигани. Придворните дами се оттеглили по-назад, тъй като от вярна привързаност и страхопочитание към царствения си съпруг царицата сама трябвало да се заеме с тази работа. Но щом сланината започнала да се препържва, зачуло се едно тъничко, шепнещо гласче:

— Дай и на мен мъничко от сланинката, сестро! И аз искам да си хапна, нали и аз съм царица, дай ми малко сланинка!

Царицата знаела, че това е госпожа Мишонка. Госпожа Мишонка живеела от много години в царския палат. Тя твърдяла, че произхожда от царски род и самата е царица в царството Мишолия, затова поддържала разкошен дворец под огнището. Царицата била добра, милосърдна жена и макар че не признавала госпожа Мишонка чак за царица и за своя посестрима, все пак не й се зловидяло да й даде в този празничен ден от вкусното ядене. Затова тя извикала:

— Елате, елате насам, госпожо Мишонке. Хайде, хапнете си от моята сланина.

И госпожа Мишонка — подскок-подскок — бързо изскочила и се покачила весело на огнището. С малките си хубави лапички поемала едно след друго парченцата, които царицата й подавала. Но ето че изскочили и всичките сватове и лелки на госпожа Мишонка и накрая седемте нейни синове, крайно непослушни палавници. Те се нахвърлили на сланината и уплашената царица не знаела вече какво да стори, за да я запази от тях. За щастие дотичала главната икономка в двореца и пропъдила безочливите гости, така че останала още малко сланина, която по указание на повикания придворен математик била много умело разпределена във всички наденици…

И тъй, прозвучали тръби и барабани, всички присъстващи владетели и принцове потеглили в блестящи празнични облекла — едни под бели балдахини, други в кристални каляски — към наденичното угощение. Царят ги приел крайно радушно и милостиво и като самовластен господар на страната седнал с корона и скиптър начело на трапезата. Но още при първото блюдо с лебервурст всички видели как все повече и повече пребледнявал, как повдигал към небето очи, тихи въздишки се изтръгвали от гърдите му — някаква страшна мъка, изглежда, тровела душата му. А при блюдото с кървавиците той се разхълцал и се отпуснал, стенейки, в креслото, закрил лицето си с ръце и горчиво заплакал. Всички наскачали от трапезата, придворният лекар напразно се опитвал да улови пулса на нещастния цар, дълбока, безименна, види се, мъка разкъсвала сърцето му. Най-сетне, след множество увещания и употреба на силни лекарства от рода на горени пера и други такива, царят дошъл донякъде на себе си и промълвил едва чуто:

— Много малко сланина.

Тогава царицата се хвърлила безутешно в краката му и заридала:

— О, бедни, нещастни мой царствен съпруже! О, каква мъка трябваше да преживеете! Но вижте тук виновницата в краката ви, накажете я строго, ах!… Госпожа Мишонка със седемте си сина и сватове и лелки изядоха сланината и…

Тук вече царицата паднала възнак в безсъзнание. А царят скочил разгневен и извикал:

— Главна дворцова икономке, как стана това?

Главната дворцова икономка разказала, каквото знаела, и царят решил да си отмъсти на госпожа Мишонка и целия й род, който му бил изял сланината за надениците. Тайният държавен съвет бил свикан, той решил против госпожа Мишонка да бъде заведено дело и цялото й имущество да се конфискува, но тъй като царят се опасявал, че междувременно тя ще продължава да му яде сланината, цялата работа била възложена на придворния часовникар и лечител. Този човек, който се казвал също като мен Кристиан Елиас Дроселмайер, обещал да премахне за вечни времена с помощта на една извънредно мъдра държавна операция госпожа Мишонка заедно с целия й род. И наистина, той измислил едни малки, много изкусни машинки, в които на една жичка била закачена пържена сланинка. Тях именно Дроселмайер разположил около жилището на госпожа любителката на сланина. Госпожа Мишонка била достатъчно мъдра и веднага прозряла хитрината на Дроселмайер, но всички нейни предупреждения и увещания били напразни: примамени от апетитната миризма на пържената сланина, всичките седем сина и много сватове и лелки на госпожа Мишонка влезли в Дроселмайеровите машинки, но щом се опитали да отмъкнат сланинката, внезапно една решетка бързо се затворила и им препречила изхода, така че всички били отнесени в кухнята и най-позорно екзекутирани. Госпожа Мишонка с малка групичка приближени напуснала това място на ужасите. Горест, отчаяние, жажда за мъст изпълвали душата й. Дворът ликувал, но царицата била угрижена, защото характерът на госпожа Мишонка й бил известен, знаела, че тя няма да остави неотмъстена смъртта на синовете и роднините си. И наистина, един ден, когато царицата приготвяла кашата от бял дроб за царствения си съпруг, която той много обичал, госпожа Мишонка се появила и казала:

— Моите синове, моите сватове и лелки са избити, внимавай, царице, да не би царицата на мишките да прехапе сега пък твоята принцеска, внимавай!

И веднага се скрила и вече не се видяла, но царицата така се изплашила, че изтървала кашата в огъня. За втори път госпожа Мишонка похабявала любимо ядене на царя, поради което той бил извън себе си от яд…

Но дотук, за тази вечер е вече достатъчно, останалото — някой друг път.

Колкото и да се молеше Мари, която следеше разказа, без да изоставя и собствените си мисли, колкото и да настояваше кръстникът Дроселмайер да продължи приказката нататък, той не се съгласяваше. Най-сетне съдията скочи и каза:

— Много наведнъж не е здравословно, останалото утре.

И тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато Фриц го запита:

— Кръстник Дроселмайер, я ми кажи, наистина ли ти си измислил капаните за мишки?

— Как може така глупаво да се пита? — извика майка му, но апелативният съдия много особено се усмихна и тихо каза:

— Та не съм ли аз изкусен часовникар, защо да не мога да измислям капани?