Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (13)

Столицата

Малкият лешникотрошач плесна още веднъж с ръчичките си. Тогава Розовото езеро започна по-силно да шуми, вълните се разпениха, станаха по-високи и Мари забеляза в далечината една голяма, блестяща от разноцветни скъпоценни камъни раковина, която, теглена от два златнолюспести делфина, бързо се приближаваше към тях. Дванайсет извънредно хубави арапчета с фесчета и престилчици, изтъкани от бляскави перца от колибри, изскочиха на брега и сетне, плъзгайки се леко по вълните, пренесоха в раковината най-напред Мари, а сетне и лешникотрошача, след което веднага заплуваха в обратна посока. О, колко хубаво беше, когато, обвеяна от дъх на рози, Мари се понесе по розовите вълни! Двата златнолюспести делфина издигаха ноздри и пръскаха нагоре кристални струи и когато те в искриста дъга шумно падаха обратно, сякаш две тънички сладки гласчета запяха:

— Кой плува по езерото на розите? Феята, феята, тя нежна е като мимозите! Риб-риб, рибчици, леб-леб, лебедчета, зла-зла, златни птиченца! Трах-тарах, бурни вълни — налитайте, бучете, пейте, вейте, гледайте: феята, феята пристигна с нас; розови вълни, ревете, шумете, плискайте, плискайте се!…

Но дванайсетте арапчета, които бяха скочили отзад на раковината, се дразнеха, изглежда, от песента на водните струи, защото размахаха чадърчетата си толкова силно, че финиковите листа, от които бяха направени, шумяха и трещяха, докато арапчетата потропваха с крака в особен такт и пееха:

— Пляс и плюс, плюс и пляс — хайде с нас — хоп и троп, всички пеем — да не пеем ний не смеем — рибки плуват — лебед плава — бързай, раковино — и недей остава — пляс и плюс, плюс и пляс — хайде скачайте с нас!

— Арапчетата са много весели хора — каза лешникотрошачът малко смутен, — те ще ми развълнуват цялото езеро.

И наистина, скоро се надигна страшен шум от странни гласове, които сякаш се носеха по езерото и във въздуха, но Мари не им обръщаше внимание, а се вглеждаше в благоуханните розови вълни и от всяка вълна й се усмихваше по едно мило хубаво личице.

— Ах — извика тя радостно, като плесна с ръчички, — ах, погледнете, драги господин Дроселмайер! Там долу е принцеса Пирлипат, тя ми се усмихва тъй мило… Ах, погледнете, погледнете, драги господин Дроселмайер!

Но лешникотрошачът въздъхна почти печално и каза:

— О, добричката ми демоазела Щалбаум, това не е принцеса Пирлипат, това сте вие и само вие, вашето мило лице е, което се усмихва от всяка розова вълна.

Тогава Мари се дръпна бързо назад, затвори здраво очи и страшно се засрами. В същия миг дванайсетте арапчета я поеха от раковината и я отнесоха на брега. Тя се видя сред един малък гъсталак, който беше едва ли не по-хубав и от Коледната гора, така блестеше тук всичко, но най-възхитителни бяха чудесните плодове, с каквито всички дървета бяха отрупани — бяха не само невероятно хубаво оцветени, но издаваха и чуден аромат.

— Ние сме в Конфитюрената гора — каза лешникотрошачът, — а ей там е столицата.

И какво видя Мари! Как да ви опиша, деца, красотата и прелестта на града, който се разкри сега пред очите на Мари на една обширна цветиста поляна! Не само че стените и кулите поразяваха с прелестни разноцветни орнаменти от листа. Когато преминаха през градската порта, която сякаш беше изградена от ореховки и захаросани плодове, сребърни войничета взеха с пушките за почест, а едно дребно човече в брокатен халат се хвърли на врата на лешникотрошача с думите:

— Добре дошъл, драги принце, добре дошъл в Града на сладките!

Мари доста се зачуди, когато чу този твърде знатен човек да се обръща към младия Дроселмайер като към принц. Сега до слуха й стигаха такива ликуващи провиквания и смехове, такива песни и шумни игри, че тя с недоумение попита лешникотрошача какво може да значи това.

— О, мила демоазела Щалбаум — отговори лешникотрошачът, — то не е нищо особено. Градът на сладките е многолюден и весел град, тук всеки ден е така, но да отидем, ако обичате, по-нататък.

След няколко само крачки те се озоваха на големия пазарен площад, който представляваше чудно хубава гледка. Всички къщи наоколо бяха изградени на многоетажни галерии, целите от ажурена захар, в средата се издигаше като обелиск висок, посипан със захар козунак, а около него от четири изкусно направени водоскоци избликваха нагоре оранжада, лимонада и други чудесни напитки, долу пък, в басейна, се събираше крем, който можеше веднага да се яде с лъжица. Но най-привлекателни сред всичко бяха прелестните малки човечета, които в хилядно множество едни през други ликуващо се провикваха, смееха се, шегуваха се и пееха — с една дума, вдигаха онази весела глъчка, която Мари още отдалеч беше дочула. Тук имаше добре облечени господа и дами: арменци, гърци, евреи, тиролци, офицери, войници, проповедници, овчари, клоуни — накратко, множество най-различни хора, каквито могат да се срещнат по света. В един ъгъл на площада навалицата беше още по-голяма, хората вече се пръскаха, защото току-що беше минал, носен на паланкин, великият могул, придружен от деветдесет и трима велможи и седемстотин роби. Но случи се така, че в друг ъгъл рибарският еснаф, възлизащ на петстотин души, беше устроил празнично шествие, а лошото бе, че и на турския владетел му беше дошло тъкмо сега наум да се поразходи с три хиляди еничари из пазарището. А на всичко отгоре и голямата процесия на току-що завършилото тържествено жертвоприношение нахлу с музика и с песента „Да благодарим на могъщото слънце“ към обелисковия козунак. Настана едно объркване, блъскане и тласкане, една олелия! Скоро се чуха и отчаяни писъци, защото в навалицата един рибар събори главата от раменете на един брамин, а великият могул едва не беше прегазен от някакъв клоун. Шумът ставаше все по-страшен и по-страшен, хората започнаха да налитат един срещу друг и да се бият, но човекът с брокатния халат, който беше поздравил лешникотрошача като принц, бързо се покатери на високия козунак, удари три пъти една звучна камбана и три пъти извика: „Сладкарят! Сладкарят! Сладкарят!“ Веднага врявата стихна, всеки се постара да се оправи както може и след като преплелите се шествия се разплетоха, изкаляният велик могул се изчетка и главата на брамина отново бе нагласена на мястото й, предишната весела глъчка настана отново.

— Какво значеше това възвестяване на сладкаря, драги господин Дроселмайер? — попита Мари.

— Ах, добричка демоазела Щалбаум — отговори лешникотрошачът, — сладкар наричат тук една непозната, но много страшна сила, за която се вярва, че може да прави с хората каквото си ще: това е някаква фаталност, която виене над този малък весел народ, и те толкова се боят от нея, че само при споменаването на нейното име и най-голямата безредица стихва, както бе показано сега и от господин кмета. Всеки престава да мисли за земните дела, за удари в ребрата и буци по главата, съсредоточава се в себе си и си казва: „Какво е човек и какво може да стане с него?“

Мари не можа да се сдържи да не извика от възхищение и почуда, когато застана сега пред един светнал в розово-червено сияние дворец, на който се издигаха стотици високи кули. Тук-там по зидовете му се виждаха разкошни букети от теменужки, нарциси, лалета, шибои, чиито ярки по-тъмни цветове засилваха ослепителната, преливаща в розово, белота на стените. Големият купол на средната сграда, както и пирамидалните покриви на кулите, бяха обсипани с хиляди блестящи златни и сребърни звездици.

— Сега се намираме пред Марципановия дворец — каза лешникотрошачът. Мари се унесе в съзерцание на този вълшебен палат, но от погледа й не убягна, че една от кулите беше останала съвсем без покрив. Малки човечета, покачени на сглобено от канелени пръчици скеле, види се, го възстановяваха. Преди още Мари да попита нещо, лешникотрошачът продължи:

— Неотдавна този хубав дворец беше заплашен от страшно опустошение, да не кажа — пълно унищожение. Великанът Лакомец, който минавал оттук, наведнъж отхапал покрива на една кула и загризал и големия купол. Но жителите му дали за откуп цял квартал от града, както и значителна част от Конфитюрената гора, с които той задоволил глада си и продължил своя път.

В този момент се зачу много приятна нежна музика, вратите на двореца се разтвориха и оттам излязоха дванайсет малки пажа със запалени пръчици карамфил, които носеха в ръчичките си като факли. Главата на всеки паж беше една хубава перла, телата им бяха целите от рубини и смарагди, а краката — от чудесно изработено чисто злато. След тях излязоха четири дами, големи почти колкото Марината Клерхен, но толкова красиви, така променени, че Мари веднага позна в тях принцеси по рождение. Те прегърнаха малкия лешникотрошач най-нежно и извикаха с меланхолична радост:

— О, мой принце! Добричък мой принце! О, братко мой!

Лешникотрошачът изглеждаше много развълнуван, той често бършеше избликващите си сълзи, но сетне хвана Мари за ръка и каза прочувствено:

— Това е демоазела Мари Щалбаум, дъщеря на един многоуважаван медицински съветник и спасителка на моя живот! Ако тя не беше хвърлила навреме пантофката си и не беше ме снабдила със сабята на пенсионирания полковник, сега щях да лежа в гроба, изгризан от проклетия цар на мишките. О, тази демоазела Щалбаум! Може ли да се сравнява с нея по красота, добрина и добродетел принцеса Пирлипат, при все че е принцеса по рождение? Не, казвам аз, никога!

Всички дами извикаха: „Не, не!“ — и се хвърлиха на шията на Мари, като плачеха и говореха:

— О, благородна спасителко на любимия ни брат, нашия принц, о, несравнима демоазела Щалбаум!

Сега вече дамите въведоха Мари и лешникотрошача в двореца, и то в една зала, стените на която бяха целите от бляскави разноцветни кристали. Но което най-много се хареса на Мари, бяха прелестните малки столчета, масички, скринчета и какви ли не още неща наоколо, всичките изработени от кедрово или махагоново дърво и украсени тук-там със златни цветя. Принцесите накараха Мари и лешникотрошача да седнат и казаха, че веднага ще приготвят сами обеда. Те донесоха множество малки гърненца и купички от най-фин японски порцелан, а също и лъжици, вилици и ножове, рендета, тенджери и други кухненски принадлежности от злато и сребро. После надонесоха най-хубави плодове и сладкиши, каквито Мари никога не бе виждала, и се заловиха най-грациозно да изстискват плодовете, да счукват подправките, да настъргват захаросаните бадеми — с една дума, така да домакинстват, че Мари трябваше да признае умението им да се справят с готварското изкуство и се убеди, че обедът ще бъде прекрасен. Чувствайки живо, че и тя е опитна в тия неща, Мари тайно желаеше да вземе участие в работата на принцесите. Сякаш отгатнала неизреченото желание на Мари, най-хубавата от сестрите на лешникотрошача й подаде един малък златен хаван с думите:

— О, мила приятелко, скъпа спасителко на моя брат, счукай мъничко от тази кристална захар!

Когато Мари зачука бодро захарта в хавана, така че той зазвуча като прелестна песен, лешникотрошачът започна подробно да разказва какво е станало по време на страшното сражение между неговата армия и армията на мишия цар, как той поради малодушието на неговите войски е бил победен, как след това ужасният цар на мишките е щял напълно да го изгризе и как Мари е трябвало да пожертва за това много от неговите поданици, които са били на служба при нея, и тъй нататък, и тъй нататък. Като слушаше неговия разказ, на Мари й се струваше, че думите му, а дори и нейните удари в хавана звучат все по-далечно и по-неясно. Скоро тя почна да вижда някакви сребърни воали да се издигат като прозрачни мъгли, в които принцесите, пажовете, лешникотрошачът и дори тя самата заплуваха, зачу се странно пеене, свистене и тихо жужене, което заглъхваше в далечината, а Мари се издигаше като на някакви вълни все по-високо и по-високо, по-високо и по-високо, по-високо и по-високо…