Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (3)

Покровителстваният

Всъщност Мари не искаше да се отдели от масата с подаръците, защото беше открила нещо незабелязано досега. Когато хусарите на Фриц, които маршируваха до самата елха, се изтеглиха, тя съгледа чудесен мъничък човек, който тихо и скромно стоеше и сякаш спокойно чакаше да дойде и неговият ред. По отношение на ръста му имаше какво да се възрази, защото освен че въздългата, доста дебела горна част на тялото не отговаряше твърде на късите му тънки крачка, но и главата му беше прекалено голяма. Наистина спретнатото му облекло правеше много добро впечатление, то говореше за човек с вкус и образование. Той носеше много хубавичък виолетов хусарски мундир с множество бели шнурове и копченца, също такива панталони и най-хубавите ботушки, които някога са стояли на краката на студент, та дори и на офицер. Те така плътно прилягаха на прелестните крачка, че изглеждаха на тях като нарисувани. Наистина странно беше, че при такова облекло той беше наметнал на гърба си някаква доста тясна, не особено елегантна пелерина, която беше сякаш дървена, а на главата си бе сложил нещо като миньорско кепенце, но Мари си мислеше, че и кръстникът Дроселмайер имаше много лошо палто и ужасна фуражка и все пак беше много мил кръстник. „Впрочем — продължаваше да разсъждава в себе си Мари — кръстникът Дроселмайер дори и да се облече така изящно, както малкият, пак няма да изглежда тъй хубав като него.“ И докато разглеждаше с все по-голям интерес хубавичкия човек, когото от пръв поглед беше обикнала, Мари едва сега забеляза какво добродушие се четеше върху лицето му. Светлозелените му, доста големи изпъкнали очи изразяваха само приветливост и доброжелателство. Много му приличаше също чудесно подстриганата брада от бял памук, защото така още по-добре проличаваше приятната усмивка на аленочервените му устни.

— Ах — извика най-после Мари, — ах, мили татко, чий е този толкова хубавичък малък човек там при елхата?

— Той, мило дете — отговори баща й, — ще работи усърдно за всички ви, ще чупи за вас със зъбите си твърдите лешници. Подарен е както на Луиза, така и на тебе, а също и на Фриц.

Баща й взе внимателно малкия човек от масата, повдигна дървената му наметка, при което човечето отвори широко уста и показа два реда много бели остри зъбки. При поканата на баща си Мари пъхна един лешник в устата му и — прас! — човекът го прехапа, черупките паднаха и Мари получи в ръката си вкусната ядка. Сега всички, също и Мари, научиха, че прелестният мъничък човек произхожда от рода на лешникотрошачите и упражнява професията на прадедите си. Мари запляска от радост с ръце, а баща й каза:

— Тъй като нашият приятел, лешникотрошачът, мила Мари, толкова ти е харесал, ще трябва особено да го закриляш и покровителстваш, въпреки че, както казах, Луиза и Фриц ще могат също тъй с пълно право да го използват, както и ти самата!

Мари веднага взе мъничкия човек и го накара да чупи лешници, но избираше най-малките, за да не го принуждава да отваря толкова широко устата си, тъй като това никак не го разхубавяваше. Луиза дойде при нея и приятелят лешникотрошач трябваше да изпълни и за нея своята служба, нещо, което той с удоволствие вършеше, защото продължаваше все тъй приветливо да се усмихва. Междувременно от дългата езда и многото военни упражнения Фриц се беше поизморил малко и тъй като чу веселбата около трошенето на лешниците, изтича при сестрите и от сърце се разсмя, като видя смешното човече. И понеже и Фриц искаше да яде лешници, то почна да минава от ръце в ръце, без да престава да разтваря и шумно да затваря уста. Фриц му пъхаше все най-големите и твърди лешници, ала изведнъж — прас-тряс! — три зъбчета паднаха от устата на лешникотрошача и цялата му долна челюст увисна и се разклати…

— Ах, горкичкият ми, миличкият ми лешникотрошач! — извика Мари и го взе от ръцете на Фриц.

— Това е един страшно глупав и прост хапльо — каза Фриц. — Като няма здрави челюсти, какво е седнал да чупи лешници, той не си разбира от занаята… Дай го насам, Мари! Той трябва да ми троши лешници, пък ако ще да загуби и останалите си зъби и да остане без челюст. Какво ще се занимаваме с такъв некадърник!

— Не, не — проплака Мари. — Няма да ти го дам, миличкият ми лешникотрошач, виж само как жално ме гледа и ми показва наранената си устица!… Но ти си безсърдечен човек… Биеш конете си и дори нареди един войник да бъде разстрелян.

— Така трябваше, ти не разбираш тия работи — извика Фриц. — Но лешникотрошачът е толкова твой, колкото и мой, дай го насам.

Мари започна неудържимо да плаче и бързо уви болния лешникотрошач в малката си кърпичка. Родителите и кръстникът Дроселмайер се приближиха. Съдията за голямо огорчение на Мари взе страната на Фриц. Но баща й каза:

— Аз изрично оставих нашия приятел лешникотрошача под покровителството на Мари и тъй като е явно, че сега той има нужда от закрила, тя може, разбира се, да се разпорежда с него, без някой да има право да й се бърка. Впрочем аз се чудя на Фриц, че изисква от един заболял по време на служба да продължава да изпълнява задълженията си. Като добър военен той би трябвало да знае, че един ранен никога не се задържа в строя.

Фриц много се засрами и без повече да се интересува от лешници и лешникотрошачи, мълком се измъкна към другия край на масата, където неговите хусари, след като разставиха необходимите предни постове, се оттеглиха на нощни квартири. Мари потърси и събра падналите зъбки на лешникотрошача, уви около болната му челюст една хубава бяла панделка, която измъкна от рокличката си, и след това още по-грижливо зави в кърпичката си клетия малък човек, който изглеждаше много блед и уплашен. Тя го държеше и люлееше на ръце като малко дете и разглеждаше хубавите картинки в новата книжка, която заедно с толкова много други неща днес й беше подарена. И много се ядоса, което иначе не беше в характера й, когато кръстникът Дроселмайер почна да й се смее и постоянно да я пита как може да полага толкова грижи за такъв ужасно грозен хлапак… Сравнението, което беше направила с кръстника Дроселмайер, когато видя малкия, пак й дойде наум и тя каза, вече много сериозно:

— Кой знае, драги кръстник, дали, ако се беше издокарал като моя мил лешникотрошач и ако имаше такива хубави лъснати ботушки на краката, кой знае дали щеше да изглеждаш тъй хубав като него!

Мари не можа да разбере защо родителите й така се изсмяха и защо носът на апелативния съдия толкова се изчерви, а и той съвсем не се разсмя тъй весело, както по-рано. Сигурно имаше някаква причина.